Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ГЛАСОВЕТЕ ВИ ТЪРСИ МОРЕТО...

Георги Н. Николов

web | Морето в българската периодика XIX-XX век

І. КОРАБЛЕНИЦИ, МОРЦИ И ОРАЧИ

Що е "моряк" и що е "фаропазач" не само като професии, а и като психологически портрети на людете им, с любопитство откриваме в някои ранни текстове на българската литература. Които, можем предварително да кажем, определено ни изненадват. Тези текстове са преводни, но са интерпретирани така, че българинът от разните поколения на XIX в. да ги разбере, запомни и, защо не, да сподели с местната аудитория. Има ли защо след тежкия трудов, често несигурен, ден? Разбира се...

В това ни убеждава статията "Морето и Морците" от списание "Книговище за прочитане" (1874). Определението "статия" е условно, защото редовете поднасят едновременно професионална характеристика за корабниците, сериозно подплатена със съпътстващите ги палубни вярвания. С убедителен, рисуван с примери, разказ как екипажите възприемат света. Върху емоционалния си фон "Морето и Морците" е споена от три взаимно допълващи се фрагмента: описание на моряка като нетрадиционно човешко създание; илюстрация на събитията, с които живее; философски разсъждения за кораба - символ на една малка житейска вселена със свое начало и с очакван финал сред кипналите вълни. Това разделение е условно. То трудно се откроява в спецификата на разказа, но съвсем незабелязано го прави все по-вълнуващ и убедителен: "Млого е мъчно на ония човеци, които никогаж не съ пътували по море да си помислят щото осяща някой, когато от покривът на един кораб гледа от сяка страна само истинското лице на пропастта. В прямеждливий живот на морците има една самовластност, която произлазя от нямане земя; тии захвърлят край морето човяшките страсти; между святът що го оставят и между оня що го търсят, тии имат за любов и за татковина стихията отгоре по която плуват; няма веке длъжности да са извършват, няма веке да ся ходи на честито, няма нито вестници нито политика. Същий език, на морците не е обикновений език: той е един такъв език, що го говори Океан и небето, тишината и бурата. Вий живеете в една вселена от вода между създанеа на които облеклото, вкуснуването, начинът и лицето не прилича никак на самородните народи: тии имат морски вълча върлост и пилешка лекост; човек не вижда никак по челото им дружинските грижи; прекараните му бръчки приличат на вгънките от сгънато ветрило, и съ по-малко издълбани от връстта колкото от черний вятър, както съ и по вълмата. Кожата на тия създанеа, напоена с сол, е чървена и корава, както лицето на един удрян подмол от вълмата".

С това доста грубо, натуралистично описание и странновата поетичност българският преводач несъмнено привлича вниманието на възрожденската публика. Но и разбира, че по-голямата конкретност и наличието на делнични факти ще го направят по-убедителен. Затова обяснява, че по доковете на Лондон и Плимут често се срещат хора, родени и прекарали целия си живот на кораб. Че светът, който населяваме, за тях е повече сцена, наблюдавана от палубата. И в тяхната малка екипажна общност той е заменен с делнична флотска символика, отброяваща часовете от делника - безкрайно приличащ на отминалия и радостно познат на утрешния корабен ден. Денят в парусния флот, който фокусира погледа на автора, макар вече конкуренцията на парните машини да се усеща все по-ясно. Символите - желязна котка (котва), ветрило, бор (мачта) и пр. на всеки плавателен съд имат своя история и следователно, своя одухотвореност: "Ветрилото са съдра при крайморието до Лабрадор; главний платнар му заши оня къс, който гледаше. Котката отърва корабът кога са тласна връз другите котки всред мержаните до Сандвихски средомори. Борът са строши в една веялица при завой Добра-Надяжба; той беше едностайно; той е сега млого по-як от как е съставен от два къса. Само топът не е бивал свален в сбиването на Шезапеаке..." Това е корабна история, към която е привнесен делникът - как моряците определят скоростта, какво ще е времето, щом пясъкът в часовника изтича трудно, какво вещае промененият цвят на водата и какво - подскокът на летящите риби. Тези откъси спояват плавния преход към най-важния център в "Морето и Морците" - корабът като факт, символ, обиталище и последно стъпало на людете към вечността. Впрочем, ето го и него така, както е видян в далечната 1874 г.: "Самий кораб е една гледачница: осетлив от най-малкото възвиване на кърмата, змей на хвъркатий бегач, той са покорява на ръката от кърмачът както един кон на ръката от един ездач. Гиздавината на боровете и на въжята, лекостта на матросите, които подхвъркат по рейовете, различните гледки според както са представя корабът, било да плува полегнат с един насрещни буйни вятър, било да върви бърже направо с един добър вятър правят от тоя учена машина едно от чудесата излязло от даровитостта на човека. Ту вълмата и пяната им са разбиват и пръскат срящо хълбокът, ту тихото вълмо са разделя, без опиране, пред носът. Пряпорците, островърхните пряпорчета и ветрилата свършат хубостта на тоя Нептунов палат; най-долните ветрила, сгънати надлъж, са извиват както дълги улици; най-горните, прящъпнати посред, приличат на гръдите от една морска самодива. Съживен от едно силно духане вятър, корабът, с грабнакът си, както с палешникът от едно орало, уработева млого прилично морското поле". Накрая морякът е оприличен на орач сред нива: и двамата не напускат до сетен дъх попрището си, и двамата теглят бразди. После корабният път се превръща в друм без спонци и без дребни "камачета". Срещат се и други характерни слова из делничния бит на нашенеца, съпоставени със синята стихия и изискващи от читателите образно, асоциативно мислене: "Старий матрос прилича на старий орач. Техните жътви са различни, я: матросът е преминал един скитнически живот, орачът не е напустнал никогаж нивата си; нъ тии познават изедно звездите и прокобяват за бъдността като правят браздите си. На единий: чучулигата, пътпадъкът и славейт; на другий: рибарьт, каравайката и морската лястовица, съ техните пророци. Тии си отийват сякий у тях си вечер: единий в камарката си (каютата - б.а.), другий в плевникът си; едни слаби колибки дето буйний вятър, който ги люлее не кътне никак мирната свяст". Това сравняване не е случайно и смисълът му е да съпостави морското повествуване с познати картини в съзнанието на възрожденския българин. Да го обясни достъпно, за да стане то не само прочетено, но близко и познато. И да породи желание за още подобни четива, т.е. да превърне темата за морето в естествена за страниците на периодиката ни от XIX в. Дотогава тя е дала вече много фактология. Сега е дошъл моментът за психологическо портретуване на морските труженици. За неосъзнат антропоморфизъм на кораба и неговите регалии, а още: за внушението, че българинът, макар и позабравил морето, не е равнодушен към предизвикателствата му. Поне ни се ще да е било така. А защо да не е било така?...

 

ІІ. ФАРОПАЗАЧИ, ПИЛЦИ, СКАЛИ И АЛЕКСАНДЪР ДЮМА

Може би професията "маячник" остава встрани от морските занимания, привличащи вниманието на литературните творци. Може би у нас, в България, тя носи романтика през летните месеци, когато човешко множество завзема такива острови като Света Анастасия и Свети Иван, с историческите паметници и... възможността да ги напуснеш всеки миг. Но статията "Животът в маяците", препечатана от "Revue des Deux Mondes" в нашия месечник "Живот" (1899), почти не съдържа романтика. Нейното предназначение е да предложи опит за психологически портрет на фаропазача, чиито професионален и личен живот изтича върху къс земя, твърде далеч от сушата. Живот, който като неспирен ручей пада във въртопа от морска пяна, за да се слее с него без съгласието на човека: "Отрязан от останълия свят, на уединена скала, посред беснующите вълни, бдителят на маяка води уединен и в висша степен еднообразен живот. Той не вижда никого, понякога в течение на две три недели, а понякога и цял месец. Особено тежък е животът на пазачите на маяците в откритото море. Заключен в своята тъмница, пазачът не може да излезе из нея и единственото му развлечение е да наблюдава корабите на хоризонта. С акуратността на часовия механизъм, той всякой ден запалва огъня и следи за правилното му горение. Единствената музика, която той слуша, това е музиката на вълните, ту грозна и величествена, ту нежна и ласкающа. Но пазачът привиква към нея и почти не я забелязва и само когато бурята почне силно да вилнее и скалата начене да потреперва от ударите на вълните, в душата му, може би, възникват смутни опасения и той неволно си припомня разказите за разрушените в бурно море маяци и погиналите хора".

Няма съмнение, че френският автор, а и българският преводач, подписан: К. Данков, Бяла, са се вживели вярно в спецификата на маячната служба и нейния затворен, "тъмничен" облик. Затова описанието на заниманията, които пазачите упражняват, сякаш са поднесени на читателя през екрана на решетка. Игра на шашки, карти, домино, плетене на кошници, хранене на птици, кацнали случайно - аналогията е безспорна и припокриваща се. Но - с известно изключение, което можем да тълкуваме днес като малък жест на обществото към тези посвоему героични люде: "В Англия е устроена вече летяща библиотека за маячните пазачи, но тая библиотека се състои преимуществено от книги с духовно и нравствено съдържание. В Франция е забелязано, че маячните пазачи обичат фейлетонните романи и хранят особено пристрастие към произведенията на Жул-Верна и Александър Дюма". Независимо от това внимание "Revue...", служейки си с конкретни примери чрез истински лица, като старецът Леруа, дувърския му колега Вере и пр., насочва вниманието ни към мистицизма, който пазачите развиват със самотата. Някои след първата смяна повече не се връщат на скалата. Други така привикват, че стават мизантропи и отказват контакти с материка, наподобявайки отшелници. "Представете си, че вий сте осъдени цели месеци да не виждате пред себе си нищо друго, освен еднообразната повърхност на морето, че вий не можете да отворите прозореца, за да подишате чист въздух и че вий сте заключени... в тясна клетка". Не можем да си представим. Можем само да съчувстваме, но фаропазачите от преди повече от век, по силата на биологичните закони, не съществуват. И съчувствието ни едва ли им е нужно, щом не сме изживели всички тегоби на професията. Можем само да прибавим психологическата им характеристика към съвременните познания за морските професии в едно далечно време: доста грубо, трудно и немилостиво към отделната личност, търсеща прехрана. Дължим това и на българския преводач, който не е търсил сензационно четиво, а познание за малко познатата у нас "маячна" служба. И така още повече ни е доближил до морето - съвсем осезаемо със соления мирис, с тежките вълни на прибоя, с грохота на освирепелите вълни и в центъра на всичко - с крещящата, тиха, човешка самота. Тази картина за нас е много по-близка и понятна, вместо бонбонената стихия на шарения плаж...

 

ІІІ. ПИРАТСТВОТО В БЪЛГАРСКИТЕ ВЪЗРОЖДЕНСКИ СТРАНИЦИ...

Познаваме служителите на Веселия Роджър главно от филмовия екран и книгите, макар днес в южните морета те отново да съществуват в плът и кръв. Когато сюжетите не се коренят в историческата достоверност, морските разбойници са обвеяни в романтика. Лошите им дела не са много лоши, а когато на борда развее коси пленена красавица, доброто измества злите помисли и екипажът се превръща в стадо агънца. Блестят саби, леят се заканителни слова към тресящия се от страх търговски кораб, но всичко е на ужким и приключва с брак между капитана на корсарите и хубавицата. И всички са доволни...

Историята обаче на споменаваната във Възраждането ни "пиратерия" не е толкова розова. И ни привлича с въпроса: "Как е изглеждала тя в очите на българския читател някъде към средата на XIX век?" А защо тогава? Защото съобщенията за пиратски набези по страниците стават доста чести. И има защо. "От остров Самос беше излязал един злодеяц Георгия Негро називаемий - тръби "Цариградский вестник" от септември 1851 - който много пути ходи по морско разбойничество, причини много злини, много пути ся улови, судися и отбягна от Елленските судилища; найпосле заминалата година излезе пак на лова си, заедно с 12-15 подобни нему другари в един разбойнически каик (трата), наполни бялото море с злодейства, нападаше на корабли, на крайморски села, гдето намереше без запаси, убираше, паляше, горяше толкос елленски и Европейски гимии особито отрядени верху него, гонахаго; но неможиха да го турят на рука, наипосле неможи да отбегне суда Божий и царските непобедими оружия".

Ако правилно тълкуваме текста, трябва да признаем, че увековеченият в газетата Негро е нападал и кораби, изпратени да го заловят. Дали такова активно пиратство може да бъде уподобено на кърджалиите върху твърдата земя? Навярно... Защото "Цариградский вестник", от страниците на когото са и следващите примери, почти веднага изнася поредния за годината 1851-ва епизод: "Но от писма Самоский известява са как щом ся погуби разбойника Негро, един негов другар, именем Хрусос, който малко преди да ся удари Негро от самоските воини бе ся скарал с него, и отделил, сега сос 13 другари излезе по разбоинство с голямо суровство, и зверовидност, и наполни от страх морешествие то: защото, които злощастно му паднат в руце, не им оставя жива душа. Но спроти строгите мери, които ся держат от правителството по ония, и той ще си намери заплата на злината". Знаем обаче, че медиите през ХІХ век трудно са стигали до читателската публика. Това е причина с горните закани да не се запознаят други достойни колеги от пиратския еснаф, също толкова вещи в занаята и не съвсем ревностни - в правата на личността. Защото: "От Солон пишат на 3 Юлия. - На 1-ий текущаго приехми в градът си печалната новина, че едно содружество от 150 мореразбойници, разделено на две части в две трати (каици), излезе между Св. Мама и Урмила, и хвати един торговский керван, сочинаем от 150 мужия, които отхождаха на панагиря Урмила... Разбойниците, като зеха всичката стока на кервана, и 50. хил. гроша пари, и убиха едного турчина и едного циганина... отидоха си с обира. Тука ищат да уверят че началника на тия разбойници е един Белензов син".

Знайно е, че за да се поправи, осъзнавайки грешките си, на всеки човек е нужно време - за размисъл, за анализ и сравнение с ценностите на съвременното общество. В такъв етап людете избират вярното начало за хрисимото си битие - в разни ситуации и варианти. Колкото повече хора, толкова по-верен избор: "Пишат от Родосто, че много пиратски корабли хозат край Самос, Никария, Калимнос, Лерос, и че уловили един корабль от Родосто и му взели всичките сребренни вещи, и пари-те, кои-то в него са намерили". Годината е вече 1853-та, а горещата елинска кръв не спи. Пак тогава "Някои злонравни Самосци бяха намислили, преди няколко време, да составят в Самос едно предприятие за да крадят, и кои-то имаха намерение, както казват, да минат скришно в Азия и тамо като ся соберат с други злодейци да правят разбойничество; и така степенно да ся умножават. Трудове-те, кои-то наше-то правителство употреби за да улови тия злодейци, сполучиха, и вси ония на кои-то имаха подозрение, уловихася, и подложихася на весма строги испитания, от кои-то щеше да ся открие всичка-та тайност на това содружество. Но един от тия злодейци като сполучи да побегне от темница-та, кой-то виждашеся да е най виноватий-ат, Самоски-те судилища като видяха че не можат веке да изследуват тая работа, удолжихася да освободят и други-те запрени верху кои-то немаше доволни доказателства за да ги извадят на суд".

Дописката не съобщава маловажни подробности: колко пъти обвиняемите са представяли медицински свидетелства за тежки заразни болести като косопад, сенна хрема и други. Колко пъти адвокатите им са покосявани или от епидемия, или от неотложни служебни ангажименти. И колко пъти Темида по това време е била в чужбина, та не е рекла тежката си дума. Но четивото не свършва дотук: "Тая работа така висяща стоеше, но сега наскоро дойдоха две гречески корабли с гречески знамя, кои-то казуваха да са рибари. Присуствие-то на две-те тия корабли ленивий-ат и безчинний-ат живот на капетани-те и маринари-те в нихно-то тука пребивание, и познакомства-та, кои-то те не ся забавиха да направят, дадоха подозрение на местно-то правителство, кои-то, ако и да имаха тескерета-та си и други-те от карантина-та книги наред, заповяда им незабавно да оставят остров-ат. Те наистина оставиха остров-ат, но после няколко дни, жители-те научихася с удивление че две-те тия рибарски корабли не били освен корабли пиратски, кои-то бяха дошли на Самос за да соберят и други другари, и че тримина от ония, кои-то местно-то правителство бе запряло и освободило, защо-то немаше доволни доказателства за осуждение, тръгнали и те скришна-та с тия пиратски корабли. После няколко дни научавамеся че два-та тия корабли отишли на други-те острови, кои-то составляват оттоманский-ат Архипелаг, и че умножили нихна-та дружина до 25 души, и че уловили един самоски корабль и го совсем убрали. Такива злодеяния, кои-то голяма повреда приносят, надевамеся че правителство-то ще вземе строги мерки за да ги уничтожи".

Е, какво още? Има престъпление и липсващ оптимизъм за предстоящо наказание. Има и философски разсъждения за ръката на закона, която трябва да изскубне корена на злото. Те всъщност са израз на общественото безсилие, мултиплицирано и днес. Затова и горчивите думи на автора, Ж. де К., звучат някак познато: "Множество греци, кои-то восползующися от последни-те приключения, захванаха пак любезний-ат свой обичай: разбойничество-то по море. Не ще е удивително да видиме че това соблазнително дело да ся умножи, според както го познаваме, ради големо-то снизхождение, кое-то ся показува кам тия злодейци. Ако силно и везде ся беха гонили и убесваха като ся ловят, биха ся оставили от едно художество толико за тях опасно. За да дадеме един тверде малак знак за смелост-та на тия виновници, вместяваме следующи-те редове, кои-то един жител от Сира ни писа (1854 г. - б.а., Г.Н.Н.): "Мое-то присуствие, казва он, нужно е на Сифнос, малко далеч от тука; но морски-те разбойници, от кои-то Архипелаг-ат е полен, и кои-то дохождат даже и до Сира, не мя остават да отида. Не е работа да си играе някой с тия злодейци. Преди малко те уловиха някои жители от острови-те Андрос, Миконос, Наксия, кои-то биха и убраха, и те едвам по чудо от смерт-та отбегнаха. В друг един остров не далеч от тогози, те през нощ-та в остров-ат влезоха, и не излезоха освен като взеха все що-то намериха и особенно тридесят кози. Или спокойно по острови-те си стоиме, или вон излезиме, непрестанно сме на страх да не би да ни оберат, мучат и убийат тия разбойници".

Тези примери от "Цариградски вестник", а и препечатките му от елинската преса очертават мащабност, жизненост и борбеност на пиратерията. Макар и гледана, напълно разбираемо, с отрицание от обществото, тя явно е доходен занаят в една и без това бурна епоха. Както районът на действие, така и имената на главните действащи лица са гръцки. Сред екипажите не търсим сънародници. Едва ли бихме се гордели с присъствието им на борда. Но дописниците са българи и това е недвусмислен знак, че и те са страдали достатъчно от набези, обири и кръвнина, за да подбират подобни теми за всеобщ прочит. Още повече, че за времето, което спомняме, най-предприемчивите ни търговци вече трайно се намират на море - стоките им се превозват далеч по-бързо от керваните с кораб. Разстоянията от пристанище до пристанище са относително къси, а по скели и митници действат трайни разпоредби, защитаващи интересите както на държавата, чиито брегове мие морето, така и интересите на отделния търговец. Сигурността в корабоплаването се свързва с неприкосновеността на човешкия живот на борда. С гаранции, че стоките ще пристигнат до крайния адрес невредими. Че всяко чуждо вмешателство ще се накаже. И преводното от гръцки език "Тръговско руководство за тръговия, промишленност, мореплавание и за тръговски делания" на Анастас Гранитски, Цариград, 1858 г., идва документно да просветли деловите българи какво могат и какво не могат да правят в морето. И какво никой, по никакъв начин не може и не трябва да им сторва. В алинея 59 - "За морско разбойничество (пиратерия)", узнаваме, че се наказват "с смрът ония морски разбойници, кои-то съ убили, ранили смрътоносно, мъчили, положили в явна опасност на живота, или с насилствие, кое-то употребили срещу някого докарали му изумление или телеснъ болест, вярно или вероятно неизцеляеми... С окови през цял живот началницити или поглавари-ти на една дружинъ от морски разбойници ако не предлежи да се осъдят на смрът и според 1-й стих; Морски-ти разбойници, кои-то съ сторили най-малко до три делания на морско разбойничество или съ повредили по-малко от колко-то съдръжава 1-й стих. С окови привременни наказва морски разбойници за всяк случяй, кой-то не ся съдръжява в гореизложенити стихове и: С тъмница, ако не са били еще извръшили некое делание на морско разбойничество... А съвиновници-ти и съдейственници-ти на морско разбойничество наказватся споряд общи-ти предписания за съвиновници и за съдейственници, и споряд случаи-ти с наказание по-легко."

Като илюстрация ще добавим, че и в други издания - "Български книжици", се срещат четива, тематично близки до цитираните тук. Става дума за статии като "Кому принадлежат морята", за морското право по смисъла на тълкуването му още от Хуго Гроциус в ХVІІ в., за отрицание на търговията с черни роби из световния океан и пр. Всички те очертават българското възприемане на морето в мащабност, лековато отминавана досега. И несръчните дописки за островните разбойници, и юридическите разсъждения за Маре Либерум са сериозни стъпки към овладяване на синята територия. В търговски, законов, исторически, обществен и чак тогава... и в литературен план. Доказателство е дружество "Провидение", както и все още непълната фактология за сериозните търговски кантори с контакти в Марсилия, Лондон, Александрия, Петербург, Одеса... Тя няма други логистични варианти, освен синия безкрай.

Нека припомним и нещо много по-дребно: поминъка на обикновения човек край брега - с мауните, пренасящи дървени въглища от Странджа до Истанбул. С беломорското сулинарство и соларството на Черно море. С несигурния дневен рибоулов и занаятите, без които той не може: лодкостроене, меримет, производство на кълчища и въжарство, катранджийство, платнарство. И стъпването на български нозе по палубата на големи за епохата плавателни съдове. С българска корабна и навигационна лексика, звучаща днес странно, но изиграла ролята си, когато е трябвало. В този смисъл търговията по море и дребния крайбрежен поминък няма как да не се допълват и уравновесят, за да добие българското мореплаване своя национална физиономичност. Което всъщност и става в хода на годините. Разсъждавайки така, възприемаме информациите за пиратски набези като вид познание, макар нелицеприятно, ала наложително.

Не се спираме върху историята му по черноморското крайбрежие - тема за други изследвания. Но и те се коренят в далечната българска история. Знае се, че официално Търново е разрешавало нападения върху генуезки и венециански съдове, които са идвали по крайбрежието за търговия, избягвайки плащането на официалните мита и налози. Като щрих ще припомним и рода Кривич около днешния Созопол - по данни на проф. Божидар Димитров, и опустошенията, които е нанесъл на град Маврокастро, днес Белгород Днепровский. По-късно се появяват т.нар. "лазове" и по друг повод - плячкосване на кораби, заседнали след буря на скалите. От мирното плаване до отчаяното пиратство крачката не е голяма, но съблазънта е.

А публикациите, кратките коментари и писмовни разсъждения формулират основния извод, а той е: че напредничавото българско съсловие с неговите икономически водители навлиза в синята територия конкурентно и за времето си съвсем цивилизовано. Убедително, внушаващо доверие и готовност за сътрудничество с останалите представители на крупния морски поминък. И в морето, без да звучи високопарно, сме дали с добра воля нещо на света - как при среща корабните флагове да се веят равнопоставено. Сред тях във възрожденското бъдеще предците са отвоювали място и за българския флаг...

 

 

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Морето и Морците. // Книговище за прочитане (Прага), І, 1874, ч. 4, с. 18-21.

Животът в маяците. // Живот (Сливен), ІІ, 1899, № 9-10, с. 620-622.

 

 

© Георги Н. Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.02.2010
Георги Н. Николов. Морето в българската периодика XIX-XX век. Варна: LiterNet, 2009