Георги Н. Николов

web | Морето в българската периодика XIX-XX век

"Корабът бе застоян срещу Арсенала више 150 крачки далек от писалниците на мореплаванието. Окол него бяха наредени другите кораби на флота, който от няколко дни само бе влязал внутре в пристанището. Край 2 часа сутрента всите корабленници занимавахася в обучение на топове и следователно бяха разсеяни на окол разните топове. В тая минута корабът представляваше едно зрение гордо и живостно. Нечаянно ся чу един ужастний гром подобен на... пушканията на три или четири полкове, и той колос ся сокруши совсем чрез запалванието на барута, що ся нахождаше в кораба. Един гъст дим покри вижданието на злослучението... Останките на кораба като ся тласнаха на вредом и тялото на кораба ся потопяваше в морето и клатеше с себе всите в него находими человеци, които бяха до 1000-мина..."

С тези няколко реда започва описанието на катастрофата в пристанището на Истанбул преди повече от век и половина. То е разбираемо емоционално по няколко главни причини. За времето си "Неяри Шевкет" е голям военен плавателен съд, оборудван със 120 оръдия, и временен флагман, от който, както разказва простодушният български автор-интерпретатор и на "Журнал де Константинопол" в същия период, Капитан (капудан) Паша "заповядувал много месеци на всичкия флот за разните видове обучения". Внезапната му загуба, при това в порта на султанската столица, допринася за още по-широката разгласа на събитието. "В мястото, гдето беше той кораб, на който не ся виждаше освен верхът на големий дирек, морето бе покрито от останките му и едно големо число человеци ся боряха жалко с смертьта". Спасени са едва 150 души, "всите обаче бяха в едно неизраженно нравствено окаяние".

Експлозията оказва поражения и върху останалите кораби, Арсенала, близките казарми и "обиталища". Но оказва своя ефект и върху населението, най-вече върху близките на флагманския екипаж. Разноликото множество се втурва към морето, ехтят викове и скръбни вопли, запечатани в "Цариградски вестник" с цялото майсторство на пишещия нашенец, който осмисля, разказвайки я, морската трагедия. Възкресява на архаичния си език подробно и съпричастно. Кому? На българските читатели из империята, част от които знаят за морето само от народните песни. Но не знаят нищо за търговията по море. Нито за съществуващите разписания кой кораб кога заминава за елинските острови, за Варна и Одеса, за Англия, Египет, Франция и т.н. Нито пък, че на най-находчивите ни предприемачи ще е нужно оттук нататък повече от десетилетие, за да наемат от гърка Цингрос кораба "Абдул Азис" за параходното дружество "Провидение". Но ще дойде и това време. А сега людете научават, че аварията не е била по-голяма, защото далновидният Капитан Паша разпоредил част от барутните запаси да се прехвърлят на брега дни преди случилото се. И че на следващото утро запознал султана "пространно с жалостното това случение", а Н. В. рекъл, че предпочита да изгуби много повече кораби, но не и верните си мореходци, разпореждайки на засегнатите семейства да се отпуснат значителни суми за обезщетение. Като необходима за верноподаниците прочувствена добавка, а може би и за бъдно утешение при подобни случаи, авторът споменава, че всички министри съжаляват за станалото, а султановото благородно сърце е отворено за всички поданици - което пък ни кара да мислим, че загиналите ще да са били от различни народности...

Въпрос на политика - ще каже някой. Въпрос на далновидност пък са финалните редове, които логично привличат вниманието и днес: "Преди мало Французските вестници говореха пространно за полезните усовершенствования що бидоха за какода отарвават человеци от морето и за леснотата с която може някой да премине и да работи под водата в една доволно голема глубочина. Несамненно тия мерки ще ся вземат от Правителството..."

Е, "Неяри Шевкет" отдавна е спомен - защо тогава го възкресяваме? Ами защото колекцията от морски катастрофи, аварии и въобще нещастия постоянно богатее с все нови и пресни "спомени". С хора загинали, неспасени навреме в разните точки на Световния океан, независимо от съвършенствата на съвременната техника. Не искаме да развреждаме рани. Не правим никакви намеци и не визираме нищо извън станалото с "Неяри Шевкет". Само мислим, че морските катастрофи си приличат в едно: в двусмисленото, макар и случило се вече, отнемане на човешкия живот... С жестоката надежда, че някой е останал жив. Че този жив е "нашият жив". И той непременно ще се върне. Тази надежда винаги ни носи над вълните, които оглеждаме с трескав поглед за нашия жив - пак и пак. Докога? Времето няма значение. Независимо от резултатите, така е било на "Неяри" и много пъти след него. Така е и днес. Така ще е и с нашите потомци, ако, не дай, Боже, техният "наш" изчезне сред стихията. Докато мислим, че морето е безкористен приятел и не чака дарове. То не чака - взима ги само. Докога? Да, времето наистина няма значение. Няма и край...

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Флагманът "Неяри Шевкет". // Цариградски вестник, г. А, № 21, 21 окт. 1850.

© Георги Н. Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.02.2010
Георги Н. Николов. Морето в българската периодика XIX-XX век. Варна: LiterNet, 2009-2010