Георги Н. Николов

web | Морето в българската периодика XIX-XX век

Сериозният поглед в литературното наследство на Петко Славейков доказва присъствието на малък, но конкретен дял с негови произведения, посветени на морето. Това е видно в корабното пътуване на "Медникаров" от Цариград до Варна, в много известното, емблематично "По моря се скитам ази", в статията "Нашата търговия" - недвусмислен апел да се проумее ползата от морето, с известна уговорка - и в "По местни прокобения" - ироничен преглед на етническата принадлежност сред населението на "Варна, Балчик, Ахиало, Месембър"... Маркираме тези заглавия, сред които можем да наредим по друг повод и още, с едничката цел да заявим, че народният поет, без да е маринист и без да го изкарваме такъв, е прозрял в тях морето в много по-мащабен план - икономически, народностен, пътеписен, отколкото в рамките на интимната си лирика, и го е направил достояние на своите съвременници във втората половина на 19-ти век. Пак тогава в "Цариградски вестник" се появява, в поредица от няколко броя, свежото представяне на "Первий мореплавател" - според обяснението поема в две песни от Геснера Германца, побългарена от главата до петите, както е възрожденската ни мода, от преводача бай Славейков. Ето как обяснява той избора си за поемата: "Волно е на поетите да обличат фантазиите си в многостранчести измислици за да сполучат да изразят някои си предмет, който са си наумили. Тойзи поет като поискал да даде едно начало на мореплаванието, предполага едно землетресение, което откъснало острова Китира (нине Чериго), от крайния върх на Лакония в Морея. Казва да е живяло на това отсочено място една чета мъж и жена с едно много хубаво дете момичено, а по-навътре в сушата друга една чета с момчана рожба. И после останалите на сушата всякога жалееха за разлъката на откъснатите от них близоседи, и пред момченцето ся разговаряли за неописанната хубост на тяхното момиченце. Момчето от детинство совзе една склонност за връстницата си; като возмъжа качвася на един пън, преплува отделяющето ги море, намерва живи толкос оплаканите островитяне, оженвася за девойката, и нихните внуци осовършенствуват мореплаванието".

След като съдържанието и целта на поемата стават ясни предварително, не ще се занимаваме допълнително с преразказ. Творбата всъщност е изплетена от две взаимно допълващи се сюжетни линии: на острова майката Стойка и дъщеря й Миланка се занимават със земеделие и скотовъдство, бащата Милчо е отдавна в отвъдното, а на континента момъкът, който не е конкретно именуван, въздиша и се чуди как да прецапа до любимата. Заедно с тях любовни мечтания разкъсват и бога Еол - по една от дъщерите на Нереида. Той пък що да стори? На помощ се притичва Любинко - в съвременен предполагаем вариант Амур, син на Венера, спомената в текста и като Китирянка, и като Пенка. Боговете сключват сделка - когато момъкът направи лодка, за да намери през морето Миланка, Еол ще насочи ветровете в благоприятна към острова посока. Любинко пък ще прободе с любовна стрела палавата щерка на Нереида, за да намери и божественият му приятел интимна утеха и тихо щастие. Разбира се, така и става. Затова не се спираме на разни подробности, как Миланка, "красна като Афродита на Пафос" отраства и започва да задава смущаващи въпроси за самотата си, за животинското и човешкото възпроизводство и пр., на които Стойка не знае как да отговори, водена от целомъдрен свян. Няма да отделяме място на тези щекотливи питания, нито на любовните въздихания на богове и хора. Интересува ни чисто практически въпрос: строителството на така нужната лодка, без която не ще има щастлив край и всичко останало. А момъкът се колебае: "Дълбя това дърво за да влезна вътре и да плувна с него в пространното море", споделя той боейки се, че ще го вземат за, меко казано, странен. Ала постоянството надделява: "Минали ся бяха няколко дни, пънат ся издълба и заприлича на една ненаправена добре ладийка (канче). Ето с много труд довлече я тамо гдето брегат запасваше малка една част от морето и я запазваше от бедствието на вълмите. Тамо отлъсна дървото в водата, седна в него, оставися да го носят тихите вълми на където щат от брега, и пригледа добрините и погрешките на делото си. Вълмите го докараха на брега. Заловися навторо на работа, измени нещичко, и пак често го опитваше. Сега вече (така мисляше) сега искарах полвината на работата си; но где са онези средства за да управям пътя си на където ща? инак ща ходя на където мя блъскат вълмите." Прозрял техническите недостатъци в творението си, казано в духа на добродушната шега и пак на нейния фон, неразполагащ с компас, радар, жирокомпас и Инмарсат, момъкът, българска глава корава, и в добавка - влюбена, като нищо му намира колая, като се сеща за "тисящи доумения" (варианти) и напуща материка: "Но (мисляше си) лебедат управя пътя си с широки нозе които тлъскат, така и сичките други птици които плуват из водата. Ако мя научи едно животно как да плувам върху пъня лма щат мя пак други животни научи на това. Какво ли щеше стана ако да направях дървени нозе, широки като лебедовите гдето боравят из водата, че да ги управям двата с двете си ръце и по двете страни на издълбания пън? Прехласнат за това си сосещание, завтече набързо да отсече наръчно дръво, и той час му даде образ на две лопати; завтече с тях при ладийката, и опитвася за много време напраздно. Но всякой ден пригледваше движението на нозете плавающих птиц, и всякой ден изнамярваше нови способи за да управя пъна. Много време плуваше само из залива, но най после обнадежден по смело на художеството си исплува сега вън по откритото море, и завърнася пак честито на края с ладийката си, и тогас изпълн радости искокна вън на брега." Читателят навярно е наясно, че след успешните ходови изпитания анонимният млад нашенец, когото можем да оприличим на български Ной, скоро ще грабне в обятията си Миланка. Но за да е сигурен в това, влюбеният прави още подобрения, за да пори канчето вълните успешно, чакайки попътни ветрове. Незрим му помага Любинко, който "подействува извнезапу да прозябие ладийката му една висока ветва, от която ся сплитаха на върха цветнясти венци на къде острова; защото беше повелил на зефирите да духат в цветнястите венци, и да докарват щото вълмите да блъскат от брега към предницата на ладийката. Други бяха определени за да раздвояват вълмите от пред ладийката, за да станова равен влажний път..." И щастливият финал на поемата бавно изгрява над хоризонта. Водната преграда е преодоляна, младите стават семейство, неудобните "въэпроизводствени" въпроси отпадат, възцаряват се вековечни мир, любов и хармония. Но морето никак не е забравено. Потомците на Миланка и момчето "поправиха художеството мореплавании - на крайморието са заправи едно голямо село и го назоваха Китира. Високи стълбове (кули) и храмове ся лъщеяха на далеко из лаконическото море... Изобилие и благополучие живяеше в селото, и богато натоварените кораби Океянови набираха ся в безопасното му пристанище". Явно, за по-силно естетическо внушение в повествуването се мяркат морски невестулки (сирени), които сред морската пяна свирят с рогца, разбирай - раковини и разни още елементи на екзотиката. С което т.нар. "поема" свършва, но навежда и днес към размисъл. Защото, както споменахме и по-горе, дядо Славейков е разбрал значението на морето и тук, в "Первий мореплавател", сред чудноватата плетеница от гръцка митология, наивен, предварително разгадаем сюжет и много емоция, тъкмо по вкуса на възрожденския читател, насочва вниманието му към мореплаване, лодкостроене, странно интерпретирана навигация и лоция, но ги е поднесъл на същия този читател.

В това е голямата му заслуга пред аудиторията. Ако беше им разказвал технически изправни детайли, или чел научна логистична лекция, нямаше да бъде разбран. Затова, със съвременните му художествени похвати той е направил пак същото, но успешно достигайки целта си. И уроците как се строи лодка с лебедови нозе, как се дълбае пън и се строи пристанище, не са отишли нахалост. Някой някъде из онази стара България ги е прочел и запомнил - не за да ги пробва в практиката, а защото са били новост и като всяка новост са били добре дошли за българския Ренесанс. Ако не звучеше твърде пресилено, щяхме да добавим - за нашенската Реконкиста. Е... за нея ще се въздържим. Но нека не отминаваме равнодушно героите и по друга причина. Безспорно те са българи, както личи от имената им. Сам Славейков, патриот до мозъка на костите си, не би допуснал да възвеличае друг народ, освен този, що го е родил. А фактът, че синът на Рачо Казанджията е разставил българи в българско "село" с българско пристанище на брега на Лаконическото море само още веднъж красноречиво доказва убеждението му, че неговите сънародници имат равни права с всички останали люде на Османската империя и те се ползват от тези права умело, практично и с достойнство. Затова и ние възродихме "Первий мореплавател" с много желание и с презумпцията, че поемата не трябва да се забравя, когато разглеждаме политическото, просветителското и книжовното дело на Петко Рачев Славейков. Има защо, нали?

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ

Первий мореплавател. // Цариградски вестник, № 232, 9 юли 1855. [В този брой се поставя начало на печатане на поемата.]

© Георги Н. Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.10.2009
Георги Н. Николов. Морето в българската периодика XIX-XX век. Варна: LiterNet, 2009