Георги Н. Николов

web | Морето в българската периодика XIX-XX век

Колкото и да е странно, а може би не е и странно, ала нашата книжнина - авторска и преводна, далеч разчупва границите на общоприетото схващане за Часослова и Псалтира, за килийното образование, схематизма и пр. Това твърдение се отнася до голяма степен за преводните творби, още повече че българският тълмач счита за свое задължение да говори чрез "аз"-повествование и да влиза в ролята на гид в една материя, която иначе, само от страниците, трудно би била разбрана. През 1873 г. в Цариград, в печатница "Карапетров", българското печатарско дружество "Промишление" дава зелена улица на "Пътувание около света" в превод от френски на С. С. Бобчев.

"Книга, прегледана и удобрена от Царското Министерство на Просвещението", която по днешните критерии би трябвало да е география на света. Но по вижданията на С. Бобчев тя е разговор с българската аудитория що е въобще светът, каква е народопсихологията на някои познати нему народи и какви чудеса се крият в дълбините на незнайните моря...

Едно от тия чудеса явно е китът, който привлича вниманието на българския практицизъм и с несъмнената си полза: "Тъй понеже во всички топли морета китовете са се свършили, то китоловните кораби отиват да ги търсят при полюсите. Като токо забележат от кораба някой кит, спущат лодките и на тях доплуват до колкото са може по-близо до тази желанна добича. Един от ловците хвърля върху нейний хълбок желязна кука, която има на края си нещо като ченгелче. Уплашений кит са потопява този си час в водата, като занася с себе си ранившето го оръжие, което е вързано с дълга връвчица, и с други конец привързан на една бъчонка, която пущат по водата..."

Следва разказ как животното изплува, за да си поеме въздух, как отново го улучват с "железцето", докато отслабне и умре от загуба на кръв.

"Тогаз го извличат на корабя, дето тоз-час го разделят на късове. Подир това маста стопяват в големи котли и я наливат в буренца. Макар в днешне време тази промишленност и да е пропаднала много спротиво по-напред, но пак с нея се занимават още много английски, френски и особито американски кораби, които извличат от нея по-някога много голяма полза", реди Бобчев и добавя как от китовите мустаки се правят бастони, омбрели, корсети и пр.

След което пренася любопитната публика в Тихия океан, за да й разкаже за чудовищата-кашалоти, които изпущат из духалата си стълбове дим, подобни на тези, които изхвръкват из комините на параходите.

"И тях ловят също тъй както китовете с кука, но ловът подир тях е много по-опасен, защото това силно животно са старае обикновенно да докопа и сдъвчи лодката с своите грамадни челюсти, което за жалост му се удава твърде често. В някои случаи той се наема да напада на китоловните кораби и остава победител. Веднъж един грамаден кашалот, като са хвърлил на някой-си американски кораб, с два удари на главата си раздробил на дребни части преднята му част; корабът изведнъж зел да потъва на дъното, тъй що екипажът едвам сполучил да се премести в филюките. Често най-вече кашалотът са мъчи дано да подхвърли с ужасната си опашка лодката, в която са намерват неговите врагове, или пък бърже като порасклати опашката си в въздуха, с размах я сляга на лодката, която разсича през пол, от което хората без друго потъват."

И в добавка, за финал, обагрен с чисто нашенски практицизъм: "Главний предмет, който имат во вид хората, които са се обрекли на тази опасна работа, е маста, от която един кашалот дава около осемдесет бъчовки... И маслото спермацет: от него правят освен други работи и превъсходни свещи, наричани с туй име."

Като слагаме край на цитатите и описанието, именуемо "китоловен поминък", в кръга на шегата, а и не съвсем, добавяме, че не са ни известни факти за българи-китоловци от време оно и старанията на г-н Бобчев имат за времето си любопитно-информиращ характер за една много просветена аудитория. Но аз, с цялата си наивност, все пак се питам: "А дали и някой многострадален български крак не е стъпил по ирония на съдбата на палуба, устремена в търсене събратята на Моби Дик?" Знайно е, че първата компактна група български емигранти е заминала за северноамериканския континент още от средата на ХІХ в. И е знайно още, че твърде малко знаем за българското присъствие на море и изобщо по света. Какво всъщност знаем за Балтаджи-оглу, първия българин-флотоводец на турска служба? Какво по-конкретно за българите, загинали с "Титаник"? Какво за лазовете из Черно море, но в детайли и години, макар за тях да е писано? И в по-широк план за ония нашенци, добивали петрол в Комодоро-Ривадавия... Преминали прохода Чилкут не толкова подмамени от златния мираж, колкото от потребността да оцелеят. Как се е наричал първият българин, постъпил на служба в Чуждестранния легион, и где почиват костите му? Можем ли да изброим имената на всички офицери, практикували в английската марина? Не. А твърдим, че морето ни сближава с всичко далечно. Така е, но за целта е нужна и родова памет. Немалка част от нея е закодирана в годините по безкрайния син път: време е да го пребродим отново в името на нейното търсене.

© Георги Н. Николов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.02.2010
Георги Н. Николов. Морето в българската периодика XIX-XX век. Варна: LiterNet, 2009-2010