Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

“EДНА БЪЛГАРКА” ОТ СТОЯН ХРИСТОВ - В БЪЛГАРСКИ ПРЕВОД...

Георги Н. Николов

web

...Това заглавие веднага поражда у нас асоциации с популярния разказ на Вазов. Сега обаче става дума за друга, от по-ново време творба - за романа “Една българка”. И за неговия създател, малко известния Стоян Христов, чието художествено наследство се опитваме да припомним с тия кратки редове.

Книгите му, създавани сравнително късно, в зрялата авторова възраст, са част от наследството на доскоро слабо изследван дял в българската литературна история. Става дума за творбите на български писатели зад граница до 50-те години на 20. в. Съдбите на тези люде са идентични: икономическа емиграция, политическа емиграция, стремеж към опознаване на света в реалните му параметри. В резултат - книги, пълни с горчивина, измамени надежди, копнеж по България и идеализацията й, бягство от действителността в аналите на историческото ни минало. Така е при Тръпчо Дорев, Самуил Стрезов, Тодор Ценков, Стефан Кинчев, Стоян Данев, Петър Моллов, Александър Карпаров... Из Македония, Аржентина, Бразилия, Уругвай, САЩ, Австралия и къде ли още не.

Така е и при Стоян Христов, роден през 1898 г. в село Кономади, Солунско. Твърде рано съзнанието му запечатва сцени от Илинденско-Преображенското въстание, битките, горящите села. А също - спасителния път към България, задръстен от бежанци. Повечето от тях носят в себе си, дълбоко в себе си, единствено спомени за родния край, който повече няма да видят... Но и след преселението грижите в семейството не секват. Работа се намира трудно, гладът все по-често навестява сиромашките обиталища. Затова през 1911 г., заедно със свой родственик, младият Христов поема през океана в посока Америка.

“Америка, Америка... Подобно на чудна сирена, зове тя нещастниците, за да им даде измамното блаженство на своето злато, или да ги смаже и погуби завинаги” - ще възкликне след години Борис Шивачев. Наистина съдбата и тук не бърза да покаже щедрост. Скоро след пристигането в Сейнт Луис чичото умира и Стоян Христов е оставен сам на себе си. Можем ли днес да осъзнаем трагедията му в непознатата среда, без близки, без средства за съществуване? За да оцелее, започва своя път като наемен работник из фабриките на града и по железопътните линии на Монтана. След дневния труд изучава литературен английски и посещава вечерни курсове, а с цената на много усилия през 1918 г. постъпва в колеж. Тук за първи път българинът дава залог за бъдната си журналистическа и писателска дейност, редактирайки седмичното училищно издание.

Годините след колежа не се различават много от първите стъпки из далечния тогава континент. Професията на преводач в Ню Йорк, където се установява Христов, не може да му осигури постоянно препитание. Той е принуден отново да се върне на железопътните строежи, сега в щата Уайоминг, в познатата му разнолика и многоезична наемна среда. Може би постепенно именно в нея Стоян Христов осъзнава дълбоките причини, прокудили го така далеч, и все по-често се връща към националното в себе си, за да го запечата след време в зрели творби.

Показателна е журналистическата му дейност. В средата на 20-те години, вече дописник на “Чикаго Дейли нюз”, той създава серия репортажи за гетата в големия град, пълни с чуждестранни работници. Публикациите открояват гражданска позиция и му носят широка популярност. Затова през 1927 г. вестникът го изпраща като кореспондент на Балканите със задача да отрази политическите процеси, клокочещи в “барутното буре” на Европа. След двегодишен престой Христов се връща в САЩ и трайно заживява в Ню Йорк, посвещавайки се изцяло на писателското поприще.

Иначе опитите му в него датират по-целенасочено от 1926 г., когато авторът помества няколко разказа в периодичния печат. И след девет години, вече белетрист с опит, Христов издава първата си книга - сборника “Герои и палачи”, из живота и историята на балканските народи. Сборникът излиза едновременно в Съединените щати и Англия, носейки му обществено признание. “Стоян Христов е художник на перото и писател от голяма величина” - отбелязва в отзива си за книгата “Ню Йорк Таймс”. Следва роман със същото заглавие и после друг роман - “Али паша Янински”, които правят българската тема популярна в литературните среди...

Но венец в литературното наследство на Христов е романът “Една българка”. У нас книгата е преведена през 1943 г. в издателство “Смрикаров”. Принадлежи към библиотечната поредица “Световни автори. Знаменити съвременни романи”, заедно с творби на Синклер Луис, Съмърсет Моъм, Пиер Беноа, Кнут Хамсун и т.н.

Тематичният обхват в произведението не е непознат за българската литература. Той включва описание на революционния кипеж, подготовката и избухването на Илинденско-Преображенското въстание, на солунските атентатори и масовия народен героизъм. Писатели като Яворов, Антон Страшимиров, Димитър Талев и други са оставили ярки белетристични и мемоарни творби за този исторически отрязък. “Една българка” е също негово литературно отражение, но създавано на друг континент. По страниците Стоян Христов спира поглед върху съдбата на борческия род Драгорови. Тя е “уловена” във времето на революционен подем, прераснал във въстание. И всеки член на рода олицетворява определен начин на мислене и действие в патриархалната среда от първите години на столетието.

Главно действащо лице в цялото повествование, без да бъде негов катализатор, е Мара Драгорова. Съвсем млада, тя остава вдовица на обесен за назидание на непокорните бунтовник. Това е встъпителната сцена на романа, постепенно израстваща до значението на символ. Именно в неговата плоскост се разгръща описанието на нерадите човешки съдби в рода Драгорови.

Впрочем Мара стои настрана от обществения живот в селото. Тя намира удовлетворение в полския труд, а песента на природата за обич, за раждане и хармонично сливане властно обзема цялото й същество. Майчинският инстинкт, олицетворение на женската същност, ръководи и мотивира нейните постъпки. В образа на някога младата вдовица Христов е втъкал най-нежните черти на българката. Разкрил е убедително цялото нравствено богатство, носено от нея в скритите кътчета на душата: привързаност към дома, към семейството и битовия делник, на които е своеобразна жрица. Останала сама, Мара Драгорова продължава подсъзнателно да търси обич и милувка. Стреми се да бъде част от заобикалящата я буйна природна красота и като диво цвете се преражда с годишните времена: “Слънцето залива земята с горещи вълни и кара въздуха да трепти като рой пчели. Живот кипи във всичко живо от тази лятна горещина, цялата природа е бременна, пълна с тайнствена шеметна чувственост. Цялата земя се е превърнала в младо тяло, обвзето от страстни тръпки. От потока лъха свежа прохлада... Ръцете на Мара се плъзгат надолу, под коленете, па започват да трият лениво прасците на краката. После тя стъпи в потока и потопи краката си до глезените. Прохладната вода се надигна на малки вълнички, присегна и по-нагоре, па зализа кожата с език. Слънцето зацелува голите й крака от коляното до глезена. Водата в това време продължи да гълголи около ходилата, да лиже глезените. Слънцето сякаш завидя на водата, та прилепи горещите си устни върху румената гола плът, па я окъпа с нежна любовна милувка. Мара привдигна ръце, изви ги над главата си, вкопчи ги една в друга зад врата; протегна се, опъна снага. Тялото й се изопна, издуха се гърдите й, притиснаха се о кошулята. За миг й се зави свят, по цялата снага се разля сладостна омая.”

Родена за семеен уют, Драгорова не разбира смисъла на македонската революция. На нея е чужд дълбокият, исторически обоснован подем сред населението и в това е личната й трагедия. Посветила живота си на малкия Павел, в хода на годините тя трябва да избере една от двете сили, борещи се в съзнанието й за надмощие. Отчаяното желание да отклони момчето от барутното бъдеще и от смъртта е в пълно отрицание със суровия пример на бащата. Мара е представителка на вековен бит и мислене, изоставащи от народностното самоосъзнаване, като така се обричат на отмиране и забрава. Действена и жертвоготовна натура, Илийца от разказа на Вазов поставя съдбата на ранения бунтовник пред съдбата на болното дете. Сравнена с нея, Мара стига до крайност, като моли Павел да не я изоставя, да не се бунтува срещу официалната османска власт. В този смисъл, докато образът на баба Илийца е пропит с човешко състрадание и незачитане на опасността, то Мара остава извън коловоза на събитията, които все пак ще я доведат до смъртта.

Съвсем различен е Павел Драгоров, изваян от автора с много обич и внимание. Младежът също е сроден със земята и с мястото, където първом е видял света. Но той не приема безчинствата на потерите като неизбежно зло в живота на българското население. Бащиният пример изисква продължение и той се превръща в последователен застъпник на революционното начало. Получената от ВМРО заповед да се яви пред Гоце Делчев младият Драгоров приема като естествен вододел в живота си. Затова и в името на идеята, погълнала съществуването му изцяло, без връщане назад, успява да постигне вярно степенуване на реалните човешки ценности. Чиста и човешка, любовта му към Рина (Ирина) отстъпва на заден план. “Имаше хора, които за нищо друго не мислеха, само за революцията. За тях революцията беше живота. Павел Драгоров беше един от тези хора. За него свободата беше по-насъщна необходимост от хляба; за него свободата идваше на първо място, а след това животът. Той гледаше с презрение на живот без свобода, а беше и готов да даде своя живот, за да може други да имат свобода. Където и да отидеше, той дишаше за революцията, живееше за революцията и гледаше с презрение на всичко друго, което не служеше на нея. Ако слънцето не светеше за ВМРО, тогава можеше хич да не се вестява по небето; ако реките, които течеха из страната, не пееха песента на революцията, можеха хич да не текат, да пресъхнат...”

Постепенно в хода на повествованието пред нас се оформят двете основни групи типажи, разделени от Христов по нравствено-патриотичен критерий. Част от людете, сред които и Мара, пасивно ще очакват назрелите събития и ще ги приемат като “божие наказание”. Вярна на своята природа, майката на Павел посвещава вниманието си на бременната Рина. От нея тя очаква новата, желана издънка на рода. Мъничкият живот, който ще се настани в позаглъхналия дом, може би ще върне познатото до болка, така желано уж безметежно битие.

Съвсем иначе протича животът на Павел сред “лодкарите” - исторически достоверни личности. Заедно с тях Драгоров е в кипежа на събитията. Фактологически те са описани достатъчно подробно в “Роби” на Антон Страшимиров, за да се спираме отново на тях в преразказ. Трябва да споменем обаче начина, по който Христов е осмислил характерите и е обрисувал Милан Арсов, Димитър Мечев, Светослав Мерджанов, Коста, Петър Соколов и пр. Чертите им са изсечени грубо, делнично, без патос и идеализация. Но именно такива те стават образи от плът и кръв, осезаеми и въздействащи върху съзнанието на съвременния читател.

Сцените около прокопаването на тунелите в Цариград и Солун, взривяването на парахода и погромите са предадени с убедителното описание на очевидец. Тук прекъсва жизнената нишка на Павел. Заловен и хвърлен в Еди куле, той е потресен от гибелта на Гоце Делчев, но намира сили пред бесилката да пее Ботевото “Жив е той! жив е!” Затворена е поредната страница в сагата на рода Драгорови...

Пластично са предадени и останалите образи в романа: дядо Илия, Тома, Ирина. Всеки от тях претърпява личностно развитие. Любопитен персонаж е учителят Владимир, който обикаля селата по примера на Левски, предрешен като калугер. Страниците са озарени от образите на Гоце и Даме Груев - двете лица върху революционната хоругва. Дори старият резбар отвръща поглед от иконите, рисувани за спасението на душата му. След толкова мъки и унижения и той намира начин за протест, увековечавайки образа на местния бей като чудовище. Част от персонажите авторът явно познава от непосредствени разкази на негови съвременници или ги е вплел в ранните детски спомени. Дълго и упорито подготвя Стоян Христов раждането на “Една българка”. Правдата и художественото майсторство в описанието на сцени от въстанието и погрома напомнят априлските дни на 1876 г. и се сливат в разтърсващ батален разказ...

Ужасната саморазправа на победителите властно напомня за Перущица и Батак. Трогателен е поривът на Мара да спаси бременната си снаха, нейната последна надежда. Като стара, ранена птица закриля тя младата жена под блясъка на ятагани и безумния рев на потерята: “Мара притегли Рина още по-силно към себе си. За пръв път се изплаши тя, но не за себе си. Тя никога не си бе представяла тъй смъртта. От месеци насам беше мислила за нея като за спасение. Това сега не беше смъртта. Все по-наблизо обаче се движеха нейните зловещи вестители. В празните пространства между сивите стволове на буките главите с червените фесове изглеждаха като отделени от телата, сякаш изскачаха из дънерите, сякаш никнеха из земята. Със зинали уста, с разлигавени устни, увиснали похотливо надолу, с очи, изпъкнали от дивашка лъст. Имаше нещо нечовешко в цялата тази картина, нещо призрачно, но не беше кошмар. Слънцето се провираше между листата и падаше на странни петна и ивици върху озверените сатанински лица... Демоните колеха, мушкаха, разпаряха, разсичаха на две телата, застрелваха с един вид милост онези, които успяваха да се измъкнат през войнишката верига. Цялата гора плачеше с кървави сълзи, с кръвта на деца, на старци, на девици...”

Но, чудно, създателят на “Една българка” не търси съчувствие. На планинския връх, където лежат съсечените българи, скръбта не е господар. Угаснал е вече димът над изгорените поселища. В настъпилата тревожна тишина пулсира нов властен призив за борба. За начало на нови надежди. За нов път към лелеяната национална свобода.

Романът “Една българка” и днес вълнува със своята искреност и изстрадани човешки чувства. Той е частица от забравените, неизследвани още творби, които с общата си историческа, фактологическа и художествена актуалност не избледняват с годините. Ще бъде благодарност от позициите на нашето време, ако отстраним от “Една българка” и от името на Стоян Христов тъжния прах на забравата.

 

 

© Георги Н. Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.03.2009, № 3 (112)

Други публикации:
Георги Николов-Славянски. Пътища: Литературно-исторически щрихи и бележки. В. Търново, 1995, с. 38-44.