Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

“ДОКАТО В УСТНИТЕ МИ ИМА ЖИВОТ...”

Георги Н. Николов

web

...Дотогава, зарича се Данил С. Руевски1, да възпява спомените си от Хавайските острови, които запечатва в едноименен пътепис (Руевски 1900). Сам той в предговора си към книгата отбелязва: “Целта ми с този скромен труд е да представя пред читателя едно кратко описание на оная райска земя, позната като Сандвически или Хавайски Острови, в която прекарах две най-щастливи и незабравими години. Стремлението ми е било никак да не преувеличавам, а просто да поднеса един ясен и верен разказ от факти и черти, който разказ, подкрепен с няколко илюстрации, всякой безпристрастен посетител на тази средокеанска група острови ще потвърди”.

Книгата, с обем над 90 страници, е изградена от четири преливащи се тематично части - “Общ поглед”, “Хонолулу”, “Килауса”, “Халеакала”. Внимателният им прочит доказва, че Руевски не е просто пътешественик, който се доверява на триизмерното единство “видях - разказах - възхитете се”. Наистина непрестореният унес не е рядкост по страниците му, въздействайки и днес, след повече от век: “Далеч, отвъд западния хоризонт, на края на света, гдето дъгата се явява в своите най-ясни краски, гдето пасатните ветрове донасят от поларните страни върху едно обширно океанско пространство безценни прохлади и ги смесват с меките и благоуханни зефири на тропиците, поставена в лоното на Великия Тих Океан, лежи, като китка от скъпоценни камъни, една група от коралови острови...” Но зад емоционалната палитра прозират задълбочените авторови познания върху писаната история на Хаваите, започваща от 1778 г. с капитан Кук, върху произхода на местното население, физическите му черти и език, сечивата в бита, строежа на лодките сапое, поминъка, облеклото, вярванията. А също - върху кастовото разделение на людете. Контактите им с английските моряци и смъртта на легендарния капитан, комуто туземците отдавали божествени почести, но: “Грубите му и произволни обноски към тях породили раздор... Той бил първият бял човек, когото хавайците видяли и веднага го взели за техния бог Лоно. Обаче, имало една партия, която вярвала, че бил като тях човек, но само бял. Как да се уверят? Пухва го един с едно дърво в главата и, разбира се, веднага потекло кръв. “Канака но!” (човек, наистина!) извикали скептиците. “Оа! Оа!” (вярно, вярно!) изкрещяли другите. “Канака но!” и тутакси го довършили.”

Тук нямаме за цел преразказ на пътеписните страници. Но е факт, че те последователно въвеждат читателя в историята на хавайското население, белязана с чумни епидемии, въстания и постепенно навлизане на европейски заселници по съставните острови. С две революции, както ги определя Руевски, за въвеждането на конституция и нейното либерализиране със смяната на кралете от династията Камехамеха. И, разбира се, с икономическото избистряне на Хаваите като държава и стопанските им контакти в отделни точки на света. Постепенно расите тук смесват кръвта си във времето, а старите поколения отстъпват пред нови порядки на прага на раждащия се двадесети век. Данил Руевски е свидетел на немалко от обществените промени и наблюденията му са искрени и достоверни: “Не съществува омраза между разните народности и племена. При официални тържества там ще видите представители почти на всички племена на земята. Тези, които отиват с препоръки от Съединените-Щати или Англия, веднага влазят в обществото, а тези, които нямат такива, чакат докато се види поведението им. За учителите и учителките вратите са отворени още при пристигането им. Не само туземците, но всички жители на островите, без изключение, са извънредно гостоприемни... Формалности липсуват почти изцяло”.

Но и в този разказ, и в географските сведения, и в обществените отношения, т.е. почти във всяка снимка на описанието, авторът използва точни за времето си статистически данни. Така пътеписът му разчупва традиционните рамки на жанра, като ненатрапчиво добива и научна стойност. Откриваме я в броя на жителите и на кои други държави има посланици там: на Япония, Португалия, Китай, САЩ, Англия - смесени и кръвно с местното население. Във валутната стойност на годишния експорт от захар, банани, ориз, цветя, ананаси. Във височините на планинските вериги и площта на съставните за архипелага острови. И сред описанието на Хонолулу, на местната телефонизация и средства за масова информация, пристанищни уредби - практически на всичко по-важно от съвремието на Хаваите на границата между две столетия. Между емоционалната палитра на “Хавайските (Сандвическите) острови” и деловата, чисто практична информация няма дистанцираност. Тези две тематични полета в книгата се припокриват взаимно и, допълвайки се, правят четивото не само увлекателно, но и запомнящо се. Може би това е интимната задача на Руевски, в съзнанието на когото мисълта, че е на този океански рай временно, е пулсирала болезнено. Разказът му често изразява възхита и... благодарност за предоставения подарък на съдбата да бъде на Хавай. Затова е толкова подробен и непрестанно води погледа ни ту в местната история, ту в политиката и стопанството, ту в културните традиции. Нерядко, но дискретно - и в собствената си душа.

Една от темите, с които се срещаме в книгата, е за местната просвета с дарените й 2 млн. лв. от аристократката Берниса Пауахи Бишоп. Необичайна ли е тя за пътеписа като жанр? Не във време на сравнително слаби комуникации, когато всичко в далечната чужбина е любопитно, интересно и носи критерии за сравнимост с родните условия. Но спомените на Руевски за “Kamehameha Manual School” трудно ще ни убедят, че са от време оно с организацията на училището, със смисъла за създаването му не само като просветна институция, а умален вариант на живия живот в най-актуалните му за островите изисквания. И очакващият най-вече романтика читател остава приятно стъписан, когато узнава, че: “Между 8,15 и 8,45 е отворена банката на училището, в която всякой ученик е депозирал, още в началото на учебната година, всичките си пари, за да не стават кражби. Всякой изтеглюва само толкова, от колкото има нужда. Но сумата за изтеглюване не зависи само от сумата, която е внесъл, но и от поведението му. Случва се понякога, че някой, поради лошо поведение, не може нищо да изтегли... В училището има всичко 6 класа. Първият клас учи печатарство, вторият дърводелство, третият стругарство, четвъртият ковачество, петият желязарство... Животът на учителите и учителките е повече от весел, при всичко, че учителите са заняти всякой ден не по-малко от 6 часа. Частно занимание е почти невъзможно...” Подробни са описанията на дневния режим, дисциплината, отдиха и развлеченията на възпитаниците, на полувоенното им обучение и т.н. Училището има свои помощни стопанства и е електрифицирано още в 1887 г. Като споделя с нас благодарността си към колегите тук, сред които и той е работил две години, Руевски иска да разберем, че школските картини в пътеписа са описание на нещо важно и с продължение. Какво е то? Раждането на нов тип поколения хавайци, готови да се слеят с деловите изисквания на един модерен живот като негови съзидатели на островите. Вместо да бъдат евтина декорация за тълпите туристи, очакващи местен фолклор, съмнителна екзотика и удоволствия, които с обратното тръгване на кораба им тутакси ще се забравят. А още - че цивилизацията може да носи местните си странности заедно с плодовете, които людете очакват от нея по разните краища на планетата. Сега - на Хавай: “Както вътре в кратера, тъй и вън от него, се забелязват пукнатини, през които изкача сярна пара. В дясното крило на самия хотел има симпурна баня, която, няма съмнение, е много цяровита за ревматизъм и парализ. Човек, щом се съблече, сяда и дърпва едно въже, което виси над него. С това се отваря отверстието, през което изкача парата и колкото по-силно дърпа и държи, толкова тя повече излазя. В случай на припадък от голямата горещина, ръката неволно пуща въжето; с това се затваря дупката и парата спира да излазя. А за да не се диша, има две дъсчени огърлици, които се затварят отстрани и се срящат тъкмо под брадата, около шията”.

Но над всичко, разказано от Данил Руевски (1872-1925), безспорно господства природата. В книгата е поднесена по начин, от който дробовете се пълнят със свежите повеи на вятъра, а съзнанието - с възхита и преклонение. Описанията на планински върхове, гледки над многобагрените в низината селища, на водните потоци, на шумящата зеленина, са напомняне за краткото човешко присъствие на земята. За неумолимата истина, че поколенията се сменят, а природата е вечна. И за да бъдем допуснати до истинската й същност, трябва да пристъпим към нея преди всичко с уважение. Но с него, или без, категориите “човек” и “природа” са несъизмерими. И - неравностойни: “От самия кратер голями маси от жива гореща лава фърчеха на стотини фута в въздуха, като или падаха назад право в кратера, или се натрупваха по устните на конуса, докато се образува една височина от двеста фута. Сегиз-тогиз кратерът се задръстваше и за няколко секунди биваше съвършено тихо; но ето, че се чу един страшен гръм и цялият конус, като че се издигаше право нагоре. Страшният блясък на водопадите от червена лава, придружен с шума на една дузина Ниагари, представляваше едно страшно зрелище, което нарядко човешкото око е срящало”.

С наближаване на финала в “Хавайските острови” описанията на Руевски стават все по-мащабни и задъхани. А последните редове, в които авторът съобщава, че трябва да свърши разказа си, звучат повече като въздишка. Така се прощаваме с нещо скъпо завинаги. Със съзнанието, че което виждаме, е последно, а споменът за него след време ще боли. И авторът дава думата на Марк Твен, който явно най-пълно отговаря на чувствата и настроенията му, щом от сивотата на годините изплуват с неотразимото си очарование все тези чудесни Хавайски, “Сандвически” острови: “Никоя друга чужда земя в цялия свят не е могла тъй силно да ме очаровае, както тя; никоя друга страна не е могла да ме преследва, буден или насън, с такава привлекателна сила... Други спомени изчезват, но споменът за нея ми остава; всичко друго в ума ми се изменява, тя си остава същата”. Съгласни сме - нас също ни мами копнежът по годините. Но как да ги върнем? Как?... И още - защо встрани от българската литературна история остават авторите на ранни “задгранични”, на пътеписи от далечни дестинации? Именно като Руевски, като Антон Бозуков, Люба Кутинчева - първата българка, по думите й, стъпила в Япония, Христо Бучакчиев, Самуил Стрезов с описанията на Аржентина и т.н., и т.н. Кому е нужна тази забрава? Странно...

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. За да излезе от забравата Данил Руевски, ми помогна кратък текст по повод смъртта му: “Данаил С. Руевски, бивш дългогодишен директор на Държавната печатница, помина се на 4 юлий в с. Княжево, при София. Покойният не беше чужд и на книжовността. Отлично владеещ английски ез., американски възпитаник, той преведе на английски доста работи от нашата литература, обнародвани в разни американски издания, и в последно време също така усърдно работеше над такива преводи. На времето бе отбелязана неговата интересна книжка “На Хавайските острови”, гдето пок. е бил на младини в едно мисионерско училище. Руевски се помина сравнително млад човек - на 53 години”. Сп. “Славянски глас”, ХІХ, № 3. София, 1925, с. 34. (б.а., Г.Н.Н.) [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Руевски 1900: Руевски, Данил С. Хавайските (Сандвическите) острови. София: Държавна печатница, 1900.

 

 

© Георги Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.12.2009, № 12 (121)