Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "ВИНО И САФАРИ
Изповед на един ембрион"

Неда Антонова

web

В памет на Иван Антонов

АЗ, ДУШАТА !

В края на краищата да се родиш два пъти
не е по-изненадващо от това да се родиш веднъж.

Волтер

Нещо за мене

Аз съм душа - вашeто невидимо агрегатно състояние.

Аз съм онова, което ви боли, когато не знаете какво точно ви боли; аз отличавам птицата в небето от птицата във вашия фризер и пак аз изпълвам костите ви със светлина и ви правя да се усещате връстник на времената.

И понеже моята роля е да одушевявам, имам се за живо същество.

Двуизмерна съм като географска карта и съдържам събитията и знаците, които сте преживели от първия ден на Сътворението до мига, в който четете тези думи.

Знам всичко за вас. Ако искате и вие да узнаете нещо за себе си, научете се да ме питате и да долавяте моя отговор.

Невидима съм, но само на пръв поглед. Иначе съм съставена от време, енергия и информация, но в различно съотношение и това обяснява разликата в природата на материята, която одушевявам.

На вкус съм безсолна, а на дъвкане - еластична, поне така казват хора, на които им се е налагало да стискат душата си в зъби.

Като всичко съществуващо и аз притежавам определено ниво на вибрации, много близко до онова на звездите, но ако звездите трептят в ритъма на ръченица - такт 7/8 (и това е научно доказано), аз вибрирам в баналния равноделен такт две четвърти.

Няма официално становище за моето местопребиваване в тялото. Всеки от вас смята, че аз се намирам на онова място, където най-много го боли в момента.

Признавам, че предпочитам да прекарвам свободното си време в ограниченото пространство около зениците ви. Оттам навярно произтича заблудата, че аз придавам цвета на очите. И по-любопитните се взират да ме търсят, но там, където едни откриват душата, други виждат само очни дъна.

Мнозина се съмняват в съществуването ми, само защото не си дават труда да ме предположат.

Тези от вас, които са ме зървали, твърдят, че съм приличала на нарисуван таралеж: кожата ми от пара, а бодлите - от светлинни лъчи. Според други - бенгалският огън бил най-близкото до оригинала мое изображение. За това пък настояват хора, изпадали в клинична смърт и посещавали за кратко небесните сфери.

И едните, и другите са ме виждали в празничните ми проявления. В по-голямата част от времето аз съществувам в образ, скромно напомнящ мъждукаща в бяло елипса, обкръжена от светлосин, розов, жълт, оранжев или лилав пръстен, подобен на оня, който имат някои планети. Пръстенът представлява удостоверяващата нивото ми аура, без обаче същият да намеква за подробност като семейното ми положение или друг вид авантюри.

При нужда мога да приема всякакви физически образи, които случаят изисква (по силата на същия принцип енергията във Вселената за секунди може да се превърне в миниатюрни частици материя) - от камък на океанското дъно до пророк на погрешно разпънат бог; придвижвам се (когато не съм натоварена с плът) чрез плуване във въздуха със скорост, близка до тази на мисълта; нямам собствен мирис, та ми се налага да приемам мириса на тялото, в което гостувам и той не винаги е много приятен, но това е най-малкият риск, съпровождащ сафарито, наречено земен живот.

В ежедневието се изявявам чрез пулсиране на някои ваши телесни мускули: езика ,сърцето или клепачите - понякога самостоятелно, друг път - в съчетание.

Май вече намекнах, че ям малко (предимно плодове от нематериалните плантации на живота) и се обличам с каквото Бог дал, но пък съм болезнено чувствителна към рязката смяна както на атмосферната температура, така и на речевата интонация.

Въобще немотивираните промени ме настройват подозрително и отклоняват енергията ми в заблуждаващи жестове.

 

Отношенията ми с тялото, колкото и да изглеждат като между гост и домакин, всъщност са по-скоро съпружески. За образ, най-съответстващ на истината, бих избрала рикша в движение: единият от двама ни тегли, другият се вози. Понякога си сменяме местата. Но при изкачване на стръмнини или вземане на остри житейски завои винаги аз държа поводите, защото съм отговорна не само за своето поведение в тялото, но и за самото тяло. Причината е в по-високото ниво на моя разум, за краткост наричан интуиция, а иначе упоменаван като Акашови хроники, Книгата на живота, Тефтера на Господ или даже Дневник на Сътворението.

 

Колкото и да ми се иска да спечеля вашето доверие, като ви се представя в богатата си хилядолетна опитност, не е редно да изпявам пред вас цялото си СV още на първата ни среща. Само ще спомена, че независимо от желанието ми, аз завинаги оставам с този от вас, когото съм си избрала още преди раждането му. Като казвам завинаги, имам пред вид времето от първия светкавичен поглед между бъдещите ви родители, та до сетния ви дъх.

Последното, което ще си позволя да споделя с вас е, че съм неконтролируемо влюбчива. Намирам за секси всичко, което възбужда въображението ми. (Навярно това е причината за възникналите - основателни впрочем - предположения относно несъвършенствата на човешката душа.) Случвало се е да се очаровам до сълзи от звука на чакъла под копитата на кон, язден от смъртно ранения лорд Крафорд; умилена да се разплаквам при вида на червения конец, увиснал от фустата на Кармен Хидалго или пък да се разтърсвам от вълнение пред капките слюнка, отделящи се от тромпета на мургав панаирджийски музикант някъде в покрайнините на Ловеч.

В първите си години, съвпадащи с едни сумрачни времена от историята на човечеството, като не намирах в какво да се влюбя, аз си измислях призраци, а те в последствие се оказваха наистина съществуващи. По този повод един от моите гостоприемници - така наричаме телата, в които още със зачеването им се вселяваме - обичаше да повтаря: "Отчасти знаем, отчасти пророкуваме."

Да не забравя - като душа аз нямам определен пол. Избирам го в зависимост от особеностите на поставената ми земна задача.

А в живота, който всеки момент се надявам да започна, ще трябва да бъда мъж.

 

В очакване на въплътяването

Смъртта е най-сигурното събитие в живота на живите същества. А животът е единственото превозно средство, годно да ни откара от Началото до Края. Понякога по време на пътуването някои от нас непредпазливо се надвесват от прозорците, взирайки се напред към идващото, та често се случва да паднат и да останат под колелата. Мисля, че подобен инцидент сме преживявали всички, макар и не едновременно. А по следите, оставени върху лицата ни, винаги може да се отгатне, какво точно и кога ни е газило...

За тези неща си мисля сега, докато лежа свит в хамака, вързан о клоните на дърветата пред къщата на Ян1 - зяпам разпукването на звездите горе и докато усещам като болезнен гъдел допира на плъзгащия се край мене въздух, с яд констатирам, че ярките небесни цветя постепенно ще започват да вехнат и, както е тръгнало, най-много след час или два нещата наоколо ще станат различими дори за вашето несъвършено зрение...

И сигурно сред вас ще се намери поне едно просветлено око, което при малко повече взиране да забележи моя мъгляво мъждукащ силует, целия насинен от лутането си из лабиринта на твърдата материя, наречена природа.

Лежа и си мисля за вас.

Опитвам се да разбера защо всички вие - триизмерните човешки същества - на всяка цена искате да живеете колкото може по-дълго? А когато молитвите ви бъдат чути и към живота ви бъдат прибавени още години - което значи още свобода - вие или се жените, или теглите заем от банката

Питам се също, как или по-точно с какво - ако не с измисления от вас Стокхолмски синдром - може да се обясни вашата робска привързаност към живота?

От мига на самото ви раждане той ви измъчва, тъпче ви, наказва ви за деяния, които само сте помислили да извършите, насилва волята ви, гаври се със съвестта ви, умъртвява ви постепенно и винаги успешно, а вие сте се вкопчили в него с унизителна любов, с патологичен страх да не ви изостави... и сте готови на всякакви мъки, унижения и физически болки, само и само да сте живи...

Това е едно от нещата, които ние, лишените от триизмерна плът, не разбираме. Макар че аз лично съм предупреден - и за странния ви характер, и за великата мисия, с която съм изпратен, и за опасността да умра, преди още да съм се родил...

Но макар да знам всичко, което ме заплашва още от мига на самото ми въплътяване, пак нямам търпение да видя как онези двамата, дето съм си ги избрал за родители (после ще ви разправям колко сили хвърлих, докато ги влюбя един в друг и ги събера под общ покрив!), ще излязат най-после от банята, ще стигнат безпрепятствено до леглото и ще останат там до разсъмване.

Искам да бъда заченат с изгрева.

Но от отвореното прозорче на интимното помещение лъха само влага и тишина.

 

Нямам търпение да се родя

Понеже всеки път се раждаме като за първи път, затова ни се струва, че се раждаме само веднъж.

Същото важи и за умирането.

Макар всички да сте го преживели, повечето от вас не си го спомнят, затова ще се опитам да обясня: състоянието, което вие със страх наричате смърт, при цялото му лъчезарно спокойствие и пълна духовна удовлетвореност, също може да омръзне. Тогава повечето от нас изпитват копнеж към джунглата - към тукашната макар и опасна триизмерна реалност, и молят отново да се върнат в ада.

И се връщат. При това не веднъж.

Както стана в моя случай.

Изпреварвайки събитията, които - сигурен съм - ще ми наложат след време повече откровеност, ще кажа, че многократно - вече трийсет и седем пъти! - съм пребивавал във вашия видим свят и пак толкова пъти съм го напускал. Помня всичките роли, които съм изиграл на Земята. Някои ги наричат мисии. (Макар всички да знаем, че и в двата случая става дума за нещо доста по-опасно: например ловна експедиция за алигатори в устието на Мисисипи. Но нека забележа още в началото: ние ловуваме не за да убием, а за да спасим ранените и ако те искат - да ги опитомим!) Разликата между театър и резидентура е в това, че при влизане в роля, актьорът го убиват многократно, но все наужким, докато при изпълнението на мисия никой не ти гарантира, че белият прах в чашата с вода е наистина пудра захар. А общото между двете е, че каквото и да правиш по време на пребиваването си в плът, каквото и нещастие да те сполети, ти винаги се връщаш в Селенията повече или по-малко жив. А също колкото и зле да изпълниш възложената ти земна експедиция, накрая никой за нищо няма да те упрекне. Да не говорим за наказания.

- Защо да има наказания, щом може да има последици... - обичаше да казва един небесен приятел.

Напускането на плътта е точно толкова индивидуален акт, колкото и влизането в нея: от разкази на познати знам, че едни влизат през фонтанелата например, а си тръгват през лявото ухо; други се вселяват по пътя на храната, а после се омъгляват - ние наистина напускаме телата във вид на лека мъгла - през пъпа или слънчевия сплит.

Но различно не значи произволно.

Днес например аз се надявам да вляза в плът по възможно най-естествения от всички пътища - заедно с оплодяващата течност на онзи, когото съм избрал да ми бъде Баща. Трудно ми е само да кажа кога ще се осъществи актът на въплъщаването, защото човекът - и всички вие! - е непредвидим! От човека може да се очаква всичко, а не само онова, което наистина може да се очаква!

 

Предпоследният път - само преди някакви си шестдесет години според вашето отмерване на времето - раздялата с материята и отлитането ми към духовните пространства приличаше на скок върху батут - тъкмо се възнеса нагоре - някой ме дръпне обратно. Аз - пак нагоре, оня - пак надолу. Така - няколко пъти за един месец. Причината беше, че в тогавашния си живот играех ролята на човек, който толкова бе нужен на едни, колкото за други бе опасен.

(По онова време бях принуден да изхранвам многолюдното си семейство - три деца от два брака, плюс парализирана майка, за която се грижеше специално наета болногледачка - ах, прелестна Доли!, - чиито медицински задължения постепенно прераснаха в съпружески - и го изхранвах чрез приличния, но несигурен доход от скандални журналистически разследвания.)

Така в средата на петдесетте направих всичко възможно да разоблича група фармацевтични компании, чиято цел беше да преформулира представите на обществото за това, кое се смята за психически нормално и кое - за отклонение. Фармацевтите работеха съвместно с Американската психиатрична асоциация на принципа "повече несигурни в себе си пациенти, по-големи печалби за производителите на антидепресанти". Те ме гръмнаха. Макар и лека, раната ми бе достатъчен повод да бъда настанен в болница. И там няколкократно в тялото ми бе инжектирано нещо, което временно подобряваше състоянието ми и така създаваше илюзията за истинско лечение. Оказа се един от препаратите, срещу чието разпространение се бях борил.

Умирах на етапи.

 

Имал съм и един наистина невероятен случай - май беше по време на трийсет и четвъртото ми въплъщение (тогава го играех тореадор и знаете ли как ме бяха описали: "лице с дълбоки белези; вталена дреха от биволска кожа; ботуши до над коленете; шапка, чиято периферия има обиколка метър и половина; пие Вал де пеняс, говори на диалекта на циганите от Естремадура, а в изискани компании съзнателно набляга на последната сричка от всяка дума, както говорят нехранимайковците в цяла Испания ") - та тогава - тъкмо земната ми експедиция да приключи и аз да се насладя на заслужен покой някъде в лазурните небесни селения, близо до мене се оказа моя землячка - циганка, чиято магия успя така да обърне нещата, че животът ми сред вас бе удължен с цели три дни - нещо нечувано за онези години - което пък ми даде възможност да й се отплатя с дете, чиито пра-правнуци днес (тук всичко се знае и по-нататък ще ви разкажа на какво се дължи нашата вселенска осведоменост) доста добре поминуват из цяла Европа.

За първия съм сигурен, че работи като треньор по фигурно пързаляне в Хамбург, колекционира немски военни маршове от времето на Тевтонския орден до падането на Берлинската стена и възнамерява да популяризира идеята за европейски фестивал на военната песен.

Вторият в продължение вече на тридесет години се занимава с издирване на старинни сортове рози - намира ги из задните дворове на порутени английски замъци или гробищни паркове. За дейността си е отличен със званието Главен майстор на Ботаническата градина-музей в Мелдор.

И двамата - Гюнтер и Чарлз - се оказаха успешни момчета. Само Макс - третият - не случи на роля: в средата на живота си той се оказа заразен с рядко срещана болест, причинена от цитомегаловирус - вирусът на педантизма, а според някои - и на бъдещето. Докато се стараеше да подреди семейния си живот по законите на идеалната хармония (той - тенор-саксофон, а жена му - пиано), клетото ни момче полудя. Така твърдят докторите. Но аз съм на друго мнение: неговата идея, че когато тенор-саксофонът свири "до", за да се чуе един и същи звук, пианото трябва да свири "си бемол", би могла да оплоди интелекта на някой бъдещ семеен психолог.

 

Макар че помня всичките си земни роли, трудно бих могъл да ги подредя хронологически. Причината е в това, че времето, такова каквото вие го усещате и разбирате, при нас не съществува.

За вас, окованите в бронята на плътта, продължителността на живота има значение най-вече поради страха, че дните ви, колкото и много да са на брой, все пак са предварително ограничени.

А ние разполагаме с цялото време на света и не се боим, че то ще ни бъде отнето, ако самите не пожелаем това.

Събитията от всички наши предишни превъплъщения на Земята не могат да бъдат отделени едно от друго и подредени по векове, място или цел. За всеки от нас те съществуват едновременно. Ние не сме обвързани с време и пространство.

Затова не можем да разказваме спомени.

Всичко, което аз например знам за себе си, в момента се случва пред очите ми и то като за пръв път: виждам се едновременно висок млад мъж с атлетическо телосложение, обут в сандали, облечен в риза до коленете и наметнат с тежък вълнен ямурлук - овчар в полите на Олимп; и заедно с него - елегантен младеж в ябълково-зелена дреха със сърма и дантели, с величествена перука и обувки с панделки - танцувам под звуците на цигулка в градините на Версай. Ето ме мъж със суровото и енергично изражение на архиепископ от Кентърбъри, загърнат в разкошна яркочервена мантия от най-фина тъкан, но заедно с това съм и селянин с едро кокалесто лице и груби черти, цял живот чопля каменистата земя, ям хляб от папрат, подсилвам слабото вино с ракия и накрая - уловен за минаваща кола на чужденци - напускам родната Шампан в неизвестна посока; или пък съм нисък набит фламандски миньор, всяка вечер след работа седя с приятелите си пред входа на дървената барака, заедно пеем на няколко гласа, а понякога един от нас чете на всички ни библията; ето ме и като добре охранен и обилно изпотен петдесетгодишен мъж, ескуайър, член на английския парламент, директор на независимото застрахователно дружество за пожар и удавяния в графство Есекс; харесвам се и в ролята на блед и меланхоличен мъж с чувствени устни и лицев тик, върху чийто масивен пръстен е гравиран девизът на всички турски султани от деветнайсети век: "Аз съм съкрушител на препятствия"... Казвам се Мурад и денонощно свиря на своето бяло пиано...

 

През дългата си кариера в плът съм избирал да бъда и жена - десетина пъти - но никога не успях да доживея до възрастта, позволяваща на една дама да разказва поучителни спомени. Напускал съм живота като четиригодишна дъщеричка на плантатор от Вирджиния - след падане от двуколка, запрегната с пони; като туберкулозна тийнейджърка с връзка неизпратени писма под възглавницата; като съпруга на градски първенец от Лимож, докарана в рокля от ламе и с розова шапка с черно кадифено дъно. Бил съм и изключително красива млада дама - съвършена не само в изкуството на реверанса, но и в умението да се облегне на кресло или да разпери полите си, когато сяда. Тази ми роля завърши изненадващо и за самия мене - по причини, които и досега не мога да обясня, аз една ранна утрин реших да погледам пролетния ледоход на Нева, после ми се поиска да скоча на един от ледените блокове и така да доплавам до морето, което никога не бях виждала, и наистина скочих, но изглежда, че зле бях преценила силите си...

Последната ми женска роля бе животът на полумъртва млада селянка, останала единствена обитателка на опустошен от чума район в земите на днешна Сърбия.

Един ден тъкмо усетих как тялото ми натежава като капка и ей сега ще се удари в земята и завинаги ще се успокои там, от Горе ми съобщиха, че земното ми предназначение спешно е променено и че ми разрешават да правя всичко - ама наистина всичко! - помагащо ми да оцелея, за да мога после и да се размножа, което изисквала новата ми роля на Земята. И още - че можех да го правя, без да се боя от последиците.

Така в името на висшето си предопределение в следващите две години ми се наложи да върша непростимото: да убивам живота в най-безпомощните му форми. И аз ограбвах птичи гнезда, опосквах до последното зърно класовете на подивели саморасляци жито; прогонвах пчелни рояци и отнемах храната им; а една зима дори разрових корените на дърво, поникнало на сипей и там намирах кълбета вцепенени от студа змии, оставях ги на снега да се вледенят окончателно, а после ги изхрусквах като пържена цаца.

Две години спах край безлюдните пътища, в очакване на човека, с чиято помощ да изпълня небесната си мисия. И когато той най-после се появи, първо ме зарази със сифилис, а после умря ден преди мене.

Така че в края на краищата се сбъдна онова, което ми бе отредено в началото.

 

Нагоре в тунела

Най-ясно си спомням последното си преминаване отвъд и последвалото го кратко пребиваване в небесния свят - толкова ясно, че мога да възпроизведа с точност до запетая и най-пространните диалози, а също и да опиша конкретни усещания, надежди и страхове.

(Колкото и да си обръгнал на превъплъщаване, все пак винаги си имаш едно наум относно безпогрешната точност на алгоритъма.)

Това се случи - изчислено по земните мерки за време - преди пет години и седем месеца. В една студена коледна нощ аз - тогава едва на двайсет и две - напуснах триизмерната сфера, която вие и в момента обитавате - и го направих без ентусиазъм, но и без съпротива.

Яко надрусан, аз бях паднал до пейката пред входа на блока, където живеят родителите ми, и докато преживявах екстаза на хероиновото възнасяне, така и не можах да разбера, че онази пухкава и топла белота, която сладостно ме люлееше, беше всъщност смъртта. Още помня как някаква лека и гъвкава сила свали от мене плътта на тялото и го направи така бавно и внимателно, като че бели банан, а после ме накара да се чувствам толкова безплътен и окрилен, че можах да кръжа известно време над потъналия в преспи паркинг и да наблюдавам с бегло любопитство как снегът затрупва дрехите ми и в тях - банановите обелки, както усещах изоставената си плът... Повтарям: не разбрах, че онова, което в момента ми се случваше, беше всъщност умиране.

Сега вече знам, че смъртта не е нищо повече от един необходим навик на тялото, подобен на съня. Някои от нас спят по-кратко, други - по-дълго, но все някога се събуждаме, връщаме се в живота и го продължаваме оттам, където сме го оставили преди заспиването.

С напускането на тялото изведнъж придобих неприсъщи на плътския човек сетива и способности, а също едно особено и недостъпно за вас всезнание.

Навярно поради това, въпреки мрака и виелицата, можах да доловя тръпчивия мирис на съхнещ лавър, излъчван от Ян (същият, дето сега съм го избрал за Баща), докато той, паркирайки на заден, прегази в снега онова, което бе останало от мене и което вече не ме болеше.

(Дадоха му условна присъда. А от уважение към общественото положение на родителите ми като причина за смъртта ми бе упоменат инфаркт и последвало измръзване. Веществените доказателства - спринцовка и двe дози - бяха предвидливо укрити, в случай че семейството ми се окажеше недоволно от присъдата или пък баща ми паднеше от власт.)

Докато облитах квартала за сбогом, аз - не от някакво терзание, а само по силата на присъщите ми нови сетива - можах без усилие да надзърна през стените на семейното ни жилище и да видя мама и татко по домашни пантофи, кротко заседнали пред телевизора и загледани вяло в литургията по случай Рождество.

И макар да им бях казал, че ще празнувам с приятели, на масата бяха сложени три чаши.

Мама, милата, все още се надяваше.

Чувах мислите й.

Струва ми се, че усетих нещо като състрадание, но не към собствената си майка, а към всяка майка по света, която никога повече няма да види сина си жив, но още не знае това.

Преминах през стената като през празно пространство, приседнах до мама и се опитах да й внуша, че не бива да се тревожи за мене, че аз в е ч е съм добре, много добре...

Тя изглежда долови мислите ми, щом сложи ръка на дясното си слепоочие и леко го разтърка, сякаш имаше главоболие, после приглади косата си назад и за миг пръстите й останаха леко разперени във въздуха...

"Колко изящни пръсти! Трябвало е да станеш пианистка!"

Нещо такова казах на мама за сбогом.

Искаше ми се да остана още малко, за да се сбогувам и с баща ми, но същата онази сила, дето преди ме бе превърнала в обелен банан, сега едва доловимо ме побутна да тръгвам, без обаче да ми покаже посока.

Излязох през плътно затворения прозорец на хола, като с палав жест леко разлюлях дантеленото перде, но никой от двамата, за които бе предназначен този прощален знак, не го забеляза.

Помаях се още малко, плувайки из въздуха над паркинга, където Ян с все сила разтърсваше премръзналото ми тяло и крещеше "Дани! Събуди се, Дани!", после, все още не загубил надежда, той сложи главата ми на коленете си и набра някакъв номер на мобилния си телефон

А аз вече напусках меката белота, обгърнала Земята, около мене ставаше все по-тъмно и напълно безлюдно; чувах звуци, подобни на музика, но понеже се страхувах, стори ми се, че музиката произлиза от неистово триене на две гладки сухи дървета...

Накрая тъмнината стана толкова гъста, че усетих движението си през нея като преодоляването на лепкава течност. Но точно тогава някъде срещу мене се въззе блед зрак - едно кръгово сиво-зелено сияние, много подобно на разсъмването в нощта след джулай-морнинг...

Блесна ярка, но въпреки това незаслепяваща ме светлина и долових присъствието на някой, когото не виждах, но усещах неговата безполова доброта и съпричастност. Намираше се от лявата ми страна. По едно време чух тих глас, твърде подобен на моя, и реших, че чувам мислите си:

- Е? Стигнахме границата. Връщаш ли се, или продължаваме?

- Да.

- Помисли си, преди да решиш. Все още не е късно.

- Казах.

- Поне се обърни назад и погледни... Защото решението ти ще бъде окончателно и безвъзвратно. Е?

- Продължаваме.

- Да бъде волята ти!...

 

И се приземихме на нещо като малък площад, облян в бяла светлина със златисти отблясъци. Площадът ми се стори познат. Знаех, че съм го виждал някъде в материалния свят и че го обичах. Часовниковата кула, кафенето и едрият калдъръм, блестящ от сутрешния дъжд... Трявна! Родният град на мама. Там прекарвах летните месеци на моето детство. И винаги плачех, когато баща ми идваше да ме вземе преди началото на учебната година. При едно от заминаванията си напълно сериозно подарих на местния музей вехтия си пластмасов калашник.

Всичко бе такова, каквото го знам. Може би не съм мъртъв! Просто съм заспал, докато баща ми е шофирал, и ето ме - на най-прекрасното място на света... Чух дори ударите на часовника. Преброих дванайсет. Звукът премина в музика.

- Ами... добре дошъл!

Едва тогава можах да зърна за пръв път съществото до мене: носеше бели и широко скроени дрехи, подобни на жречески одежди и от тях се излъчваше леко трепкаща синкава светлина. Макар че двамата имахме еднакъв ръст, а и по лице си приличахме като еднояйчни близнаци, той ми се видя по-стар, може би защото имах нужда да му се уповавам.

- Кой си ти?

- Хайде сега! Наистина ли си ме забравил!

- Наистина...

- Аз съм оня, който е тебе точно толкова, колкото ти самият си себе си, но оня, когото ти не можеш да бъдеш.

- Нещо като моя лична мечта?

- Тук всеки сам на себе си е и мечта, и носталгия.

- С какво име да те наричам?

- Няма да ти се наложи, защото ние непрекъснато ще бъдем заедно и само двамата. В такива случаи обръщение по име не е необходимо. Но ако пък чак толкова държиш на етикецията, наричай ме Юай - с ударение на последната сричка.

- Да не би в минал живот да си бил французин?

- Аз имам само един живот, който - както и твоят - трае вече хиляди години, но за разлика от тебе, никога не съм обитавал друг свят освен небесния.

- Ега ти скуката.

- Тук не се псува, дори на ум или в рими. Запомни го.

- А как може да се изрази гняв или съжаление?

- Бе ти къде мислиш, че се намираш!

- Как къде? В Трявна!

Юай се огледа.

- Ама тези твоите посрещачи наистина се оляха!

- Винаги ли се изразяваш така грубо?!

- Само когато отговарям на мислите ти. Петимата от твоята група искаха да те зарадват, като материализират пред очите ти място, което ти е скъпо - така ще можеш по-безболезнено да преодолееш шока от преминаване на границата между световете. Но не предполагах, че толкова дълго ще задържат картината. А, ето ги и тях!

Срещу мене летеше нещо като облак, състоящ се от огромни разноцветни, но еднакво блестящи балони. (Или летящи таралежи с искрящи бодли, ако така ще ви бъде по-лесно да си го представите.) Колкото повече балоните се приближаваха, толкова повече очертанията им ставаха по-плътни, върху лицевата им страна взеха да се появяват чертите на човешки лица - на познати лица! - и на площада в Трявна меко се приземиха двама мъже и две жени с почти оформени прозрачни тела, но само от кръста нагоре. Водеше ги Божко - моят приятел от детството, който пред очите ми се удави в басейна "Спартак" още през осемдесет и девета.

- Поздрави ги! Виж ги как ти се радват!

- Здравейте! - напънах гърло аз, звук обаче не се чу. Но пък всичките балони се залюляха, разтегнаха се като барбаронци, издуха се леко на местата, където бяха ръцете им, и ми помахаха.

- Е?

- За пръв път виждам толкова ярки цветове.

- Цветът на енергията, която излъчва всеки тук, е знак за мястото му в йерархията на развитието. Белоцветните са души с най-кратка земна биография. Невинни и несведущи, поради недостиг на обстоятелства за страдание. Бяло с жълт оттенък отличава преживелите поне десетина прераждания, но при не много тежки земни условия.

- Като Божко.

- Жълто с оранжев отблясък - напреднали души, готвещи се за учители. Светло синьо - практикуващ учител...

- Като тебе. На какво ще ме научиш, Юай?

- Първо ще те отуча от навика ти да ни създаваш проблеми с всяко свое пристигане. Няма случай, в който да си се явил тук по правилата. Помниш ли, когато ми цъфна със стрела в стомаха? Аз се опитвах да я измъкна, а ти пищеше, като че някой те коли. Така компрометира цялото небе. "Тук няма болка" - шепнех ти аз, а ти крещиш: "Болиии!" Оказа се, че си пристигнал недостатъчно мъртъв. "Като не си сигурен, че си дорасъл за тук, защо се тикаш в навалицата"! Него ден наистина имаше голям пътникопоток. Ами после - когато се възнесе в ролята на онази сифилитичка от Сръбско. Още не прекрачила границата, и се развика:"Никога повече секс с непознат! Дори да е по заповед на небесата! Никога!" А беше хубава. "Правилно! - окуражих я аз. - Но тъй като гледам... ние с теб сме познати..." И отнесох един доста звучен шамар...

- Тука наистина ли се допуска секс?

- Щом душата го иска...

- Но никой не разполага с тяло.

- Тялото е предразсъдък, остатък от изчезнало явление... Има толкова по-съвременни начини... Пробвал ли си секс чрез думи?

- Веднъж. Мая... момичето ми... беше на гости на баба си в Кула и аз се опитах по телефона да й обясня какво искам да й направя в момента и как точно възнамерявам да го сторя...

- Имам предвид думи, които така да подействат на партньорката ти, че тя да каже: "Искам дете от тебе", което е равносилно на репликата: "Утре си махам спиралата".

- Нали знаеш, че съм притеснителен...

- Знам. В това отношение винаги си бил кротък. Но оня случай с пианото... Не искаше да напуснеш граничната бразда, докато не ти обещахме самостоятелна стая и вътре - бялото ти пиано.

- Толкова ли е било трудно. Тук - виж - хората цял град издигнаха, ти за една стая...

- Проблемът беше в това, че музиката на твоя инструмент звучеше като пиеса за хор от корабни сирени в съпровод на квартет дъскорезници... Представяш ли си каква травма бе това за небесния ни слух... Наложи се да ти търсим учител, но ти предвидливо избра да се върнеш отново на Земята и да музицираш там. От онзи твой живот остана само една табела: "Не стреляйте по пианиста, толкова може", перифразирана след години в "Не стреляйте по президента..." Но тогава ти вече не живееше в Далас. Виж ги колко са симпатични!

Юай посочи групата на посрещачите. Те всички се бяха уплътнили в земни тела, превръщайки се в хора, с които съм бил свързан през досегашните си животи. Ей го последният в групата и най-висок от всички - Скирш - той ми бе спасил кожата в битката при Фарсала. По онова време и двамата служехме в легионите на Цезар... А два живота по-късно аз върнах жеста на някоя си Айча, без да знам, че момичето, което успях да измъкна от главорезите на Атила, всъщност е същият онзи Скирш, но вече в женско тяло... Нещо подобно се случи и с Малая - тази дребничката с червената коса. Мъжът й бе заподозрян от светата инквизиция във вещерство само затова, че си бе позволил да яде авокадо, пълнено с раци. Тя дойде при мене да моли за милост, но аз чистосърдечно я посъветвах да го напусне, ако не иска да бъде призната за негова съучастничка. И тя ме послуша. Близо четиристотин години по-късно един непознат мъж ме спаси от удавяне в Дунав и аз - младичката тогава Дивна - от благодарност се омъжих за него. После - при среща на небесата - разбрах, че Родис - моят тогавашен любим - е същата онази Малая, но вече в мъжко тяло. Сега я виждам на метри от себе си, енергията й е оцветена в бледо жълто - явно няма много богата земна биография...

- Долавяш ли как всички пулсират в еднакъв ритъм... като че пеят...

И сред групата - Цила. Познавам я от седем поредни прераждания. Никога не е била достатъчно красива (твърде плещеста за жена), но през доста животи е била моя спътница или спътник - в зависимост от пола ми. Като съпруга бе предостатъчна, като съпруг - с ненужни излишъци.

Прегърнахме се силно - тя нарочно се беше накиприла в едно от телата, които знаеше, че харесвам - и, странно!, - щом я докоснах, аз усетих, че също имам тяло. Младо и здраво, изопнато като тетива... Особено една негова част.

- Как ме намираш, Цила?

- Твърде землист и прекалено обрасъл, но вкусен.

- Хайде, не се заигравайте! - едва ни разтърва Юай.

Само невинен спомен на плътта...

Цила кимна в съгласие и мълчаливо се върна при другите. Групата отново придоби вид на грозд светещи мехури, отлепи се от калдъръма на тревненския площад и се понесе високо и плавно към хоризонта, където се смеси с други гроздове също тъй многоцветни и светещи. Скоро и самият площад изчезна. Останахме само двамата с моя учител.

- Какво ме очаква оттук нататък?

- Каквото е по правилник: първо - в изолатора, където ще получиш временно тяло, наречено още междинно, и ще останеш в него, докато се адаптираш към нематериалност. После се придвижваме към местопребиваването ти - там ще останеш, докато ти уври тиквата и...

-Значи в казана с катран.

- ... и проумееш не само какви си ги вършил, но и защо?

- Колко ще трае проумяването?

- Зависи. Всичко е индивидуално... Ще имаш достатъчно време да прелиташ като пчеличка от спомен на спомен, да събереш прашец, да го задържиш известно време в себе си, докато ферментира и накрая да го върнеш през хоботчето си във вид на мед. Медът не бива да бъде по-дълъг от едно изречение.

- Аз... нещо не разбирам...

- В някои случаи вместо мед се появява жило... За него ти се дават две изречения, свързани със съюза "защото".

- Пак не разбирам, но... както и да е. После?

- На училище. Това, на което не са те научили премеждията по време на сафарито, ще го наваксаш тук. Обучението се води по групи. Твоята група е ясна: посрещачите, но без Божко. Той обитава по-различно ниво от вас.

- Ще ми се признаят ли поне двата заверени семестъра в университета?

- Не. Тук се работи по друга програма.

- Какъв материал ще трябва да усвоявам?

- Като имам предвид, че по тукашните критерии ти едва си се научил да четеш...

- Ами да вървим тогава.

- Виждаш ли онази сграда отсреща? Там те очакват. Е?

Усетих как ме лъхна лека прохлада - мах от птиче крило, - видях как Юай - моят учител и двойник напусна дрехите си, превърна се в светеща топка и изчезна във въздуха..

 

До края на този мой - засега последен - престой в отвъдния свят между мене и Юай (като изключим пребиваването ми в Трета астрална сфера) съществуваше - и в момента съществува - само телепатична връзка.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Главният герой в романа на Неда Антонова "Вино и молитви". [обратно]

 

 

© Неда Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.10.2010, № 10 (131)

Други публикации:
Неда Антонова. Вино и сафари. Плевен: Леге Артис, 2010.