СРЕЩИ И НЕСРЕТИ

Неда Антонова

web

В конфликт с думите

Рашко Сугарев - с неговата алергия към повторяемото и с болезнената си чувствителност към детайла - не можеше да разкаже два пъти дадена история, без пътьом да промени половината от подробностите й. Но има една случка от детството, останала непокътната както в съзнанието, така и в разказа му... Слушала съм я няколко пъти - все едно слушах запис.

И тъй: годината е четиридесет и осма. Наследникът на семейство инж. Михайлови постъпва в първи клас. Отначало всичко е мило и вълнуващо: старанието, страхът да не закъснее за училище, бастунчета, ченгелчета...

Но настъпва периодът "Симо носи сом". И един ден учителката на Рашко посещава дома му, за да се види с майката и да я полее с вряла вода: "Съжалявам, но детето ви не може да чете. Какво ли не опитах - и заплахи, и похвали - не помагат. Всички други четат, само той - не. Да не би нещо наследствено... Имате ли в семействата по бащина и майчина линия илитерати? Въобще, заведете детето си на психиатър."

Вместо да убие лошата вестоноска, майката я изпраща чак до улицата, с надеждата, че може би в последния момент педагогическата диагноза ще бъде смекчена. Но не би.

Бащата приема нещата с доза недоверие. И решава лично да установи нивото на Рашковата грамотност. Поръчва му да седне точно срещу подредения на стелажа стенен сервиз, измъква от плетивото на жена си дългата кука и започва да сочи бурканчетата на стелажа: "Чети сега, да видим...". И Рашко чете: "Сол, пипер, захар, ориз, брашно, кафе, подправки...".

Толкоз добре, та чак не е за вярване. Инженерът - скептик обаче - изпраща малкия в съседната стая да вземе нещо и през това време разменя местата на бурканчетата. "Я чети сега..." И продължава да чука с куката по порцелана. И Рашко пак: "Сол, пипер, захар, ориз..."

Всичко станало толкова ясно, че се виждали дори сълзите в очите на майката.

Илитерати сред предците нямало, но детето било заченато и родено във военни години... Та знае ли човек...

След ден или два кахърната майка повела сина си към кабинета на лекар-специалист. По пътя срещнали позната. Жената идвала към тях усмихната и още щом я зърнал, Рашко протегнал ръка към нея и изкрещял: "Курва!"

Сигурно е настъпила конфузна тишина, може би озвучена от спонтанен шамар... За това в разказа на потърпевшия не се споменава.

Жената, разстроена, отминала, майката, объркана, търсела пощада в погледите на спрелите разходката си пешеходци, но те укорно клатели глави: "Всяко зло тръгва от семейството!"

"Курва!" - повторно извикал малкият и продължавал да сочи нататък, където преди това стояла жената. Майката проследила указателния жест на детската ръка и видяла на отсрещния стобор същата дума - написана била с тебешир и с любов.

- Ама ти... - извикала просветлена родителката - ти м о ж е ш да четеш!

- Мога, ама не ща!

Каквито и събития да са възникнали до края на вечерта, а и след нея, те вече нямат съществено значение. Важното е, че в края на учебната година ученикът Рашко Михайлов Сугарев преминал във втори клас с пълен отличен.

А после станал психиатър.

В търсене на изгубената стотинка

Касиерката във Военното издателство често пъти казваше: "Аз нямам много време да чета книги и не ви знам какви сте като писатели, но мога да ви кажа какви сте като хора. Това личи по начина, по който си получавате хонорара..."

Според нея имало автори, които по три пъти броели банкнотите, а накрая оставяли стотинките - нещо като бакшиш. Други въобще не си давали труд: "Вие нали ги броихте!" - пъхвали хартийките в джоба и тръгвали доволни. Трети пък - преди да се подпишат на хонорарната ведомост - разпитвали какви суми са получили техни колеги...

Но най-любопитен ми се стори случаят със Ст.Ц. - не Стефан Цанев, а Стоян Ц. Даскалов - висок мъж с бяла коса, розово лице и малки очи. Романите му - дебели като кирпич и точно толкоз вкусни за четене - през петдесетте години се изучаваха в училище и достойно спомагаха за възникване на съмнение в качествата на българската литература.

Та идва един ден Ст.Ц. в касата на издателството да си получи хонорара. Касиерката брои банкнотите и той ги брои с поглед. Сумата възлизала на еди-колко си лева и 50 стотинки. Ст.Ц. поискал да ги преброи собственоръчно. През това време монетата паднала и се търкулнала някъде под бюрото на касиерката. "Потърсете я, докато броя!" - заповядал авторът и продължил да плюнчи пръсти. Той плюнчи, тя търси. "Аз бързам, затуй ще ми дадете други петдесет стотинки, а вие онези ще си ги намерите след работно време". Дала му ги.

Не се знае дали после монетата е била търсена и намерена. И дали някой въобще си е дал труда... Макар че имаше известни подозрения към чистачката. Нещо повече - съмнението остана да тежи върху нея до самото й пенсиониране.

Ксантипа и другите

В онези години във Военното издателство работеха само мъже, като изключим коректорките и калиграфките. Аз бях втората жена, назначена в редакционния състав. Колегите сметнаха за нужно най-напред да ме запознаят с фолклора на институцията. Сред всички служебни легенди със своя драматичен край се открояваше случаят "Ксантипа". Така именували помежду си свирепата жена на един от редакторите. Аналогията обаче кой знае защо не се разпростряла и върху него, така че никой не го кръстил Сократ. Аз обаче ще го наричам така.

Сократ беше приятен мъж, винаги спретнат, винаги доброжелателен и винаги потиснат от факта, че докато колегите му имаха зад гърба си по две-три публикувани книги, той имаше само една. А и не бе член на творчески съюз.

По времето, за което повествуваше легендата, моите колеги са били млади мъже, вярващи в благосклонността на съдбата и напълно женени. И когато през почивката в десет и трийсет излизали на терасата да пушат, по-неудържимите жадно наблюдавали от високото столичния живот, буйно течащ по съседната улица "Раковски". И кроели подробни планове, както се наричат неосъществените ни мечти. Ако трябва да си послужа с тогавашния жаргон, тези млади мъже били във възрастта, когато имали кого да си поканят, но нямало къде...

И ето че в един прекрасен ден Сократ споменал, че неговата Ксантипа се канела в понеделник да замине при родителите си в провинцията да събере малко тен... С децата. За седмица.

Съдбата не просто им се усмихнала - направо се засмяла насреща им. Ако знаели обаче какво ги очаква, като нищо са щели да доловят в смеха и нотки кикот.

Теренът трябвало да бъде оползотворен чрез максимална заетост.

Още същия ден петимата се затворили в извънработно време и направили точен график кой в кой от дните и от колко до колко ще използва квартирата. Имало само две изисквания: ползвателят да не оставя след себе си улики и още: да си създават един другиму алиби, в случай че отсъстващият бъде потърсен от шефа.

Следващите дни минали почти трескаво, но в мълчание, ако не смятаме възклицателните и почти едносрични диалози:

"Е???"

"А-ха!"

"Брей!!!"

В неделя вечерта Ксантипа се върнала. Сократ я посрещнал на гарата с цветя и целувки, откарал я вкъщи, а тя още от вратата се хвърлила към спалнята, вдигнала възглавницата и възвопила:

- Ах ти, мръсен развратник!

И го млатила, докато от калъфката изхвърчала всичката перушина.

Послепис: Никой от потенциалните ползватели на терена не могъл да се възползва от възможността. Но от суета ли, от що ли, не споделил неуспеха си с останалите. И когато в деня преди пристигането на Ксантипа Сократ решил да ревизира състоянието на леглото, открил върху чаршафа - под възглавницата - следи от дамско червило. И нали нямало как да знае, че съпружеското ложе си е останало неосквернено, чевръсто изпрал чаршафа, прострял, после изгладил и отново застлал.

А червилото била оставила подозрителната и много ревнива Ксантипа - преди да замине...

© Неда Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.03.2009, № 3 (112)