Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ИЗ "НЕЛЮБИМИ МОЙ"

Неда Антонова

web

ЛИЧНА ВЕЧНОСТ

1.

Сега, след като бе извършила предумишлено убийство, както и преди шестнайсет години, когато бе избягала от голямата си любов, Ружа Ноева търсеше място не да се скрие от възмездието, а да посрещне възмездието достойно - с видими основания за взаимност.

И остана в стаята.

Мъртвият лежеше любим и облечен, от лицето му се излъчваше мир, надменност и онзи, присъщ само на вечността мирис, който Ружа бе долавяла да лъха от мраморни статуи - лете и вечер, докато ги напуска погълнатата през деня топлина...

Ружа не възнамеряваше да обяснява причините за убийството. Разглеждани в непосредствена близост до резултата, причините като правило избледняват. "Причините наподобяват консервна кутия, подхранвала силите ни в началото на пътя, а после небрежно захвърлена в подножието на върха." Това многократно и безпричинно й бе внушавал някой си Неделчо Неделчев-Дечи, бледолик майстор-автотенекеджия, издигнал се накрая до званието "автохирург-трансплантатор".

В онези години Ружа носеше плитки, казваше се по кръщелно свидетелство Мимоза и освен от името си, стесняваше се и от големия си бюст. Бюстът биваше надеждно прикриван от обемни блузи, а името малко след абитуриентския бал бе заменено с псевдоним, но от полицията я предупредиха, че право на псевдоименуване имали само творците и за да избегне разправиите с властта, Ружа прописа стихове. "Нямам сили за друго!" - бе обяснила решението си на Дечи, с което му бе дала да разбере, че пред брака е предпочела изкуството.

Първите й куплети се появиха широки и равни като домотъкана черга - толкова ярки на места и почти толкова дълги.

Но после времето и съмненията взеха своето - куплетите позагубиха фолклорната трайност на багрите и битовия формат на стиха (както се бе изразил всепризнат критик), като в замяна на това придобиха - стиховете - съкровения ъгловат силует на излегнал се мъж - гол и в известна степен членестоног, поне в долната си половина. В краката на голия целомъдрено се мотаеше купчинка дрехи, както мимоходом бе отбелязал същият критик, препоръчвайки на някого Ружа. "При нея поантата винаги е в състояние да възвърне благоприличието на нещата".

Ружа толкова дълго размишлява над тези думи, че накрая започна да изпитва страх от думата "благоприличие". "За благоприличие се говори там, където са вече изчерпани всички основания за очакване на справедливост" - така след време можа да си обясни предишния си страх, което пък й помогна да го забрави.

Десетина месеца след като бе престанала да се казва Мимоза и бе взела да се казва Ружа, тя започна да посещава редакциите на издания, публикуващи стихове. Редакторите я окуражаваха, че в предложения цикъл се забелязвало нещо доста оригинално - името на авторката (някои я наричаха поетеса) - и питаха "това тука все блуза ли е", а някои и пипаха. Пръстите им кой знае как попадаха все на едно и също място и след време Ружа взе да си мисли, че мястото май взело да се втвърдява и една вечер заопипва гърдите си и може би щеше да напипа втвърденото, ако мисъл не бе я сепнала овреме: "Ще се омъжа!"

Новата фамилия - Ноева - отначало много й харесваше и още може би щеше да й харесва, ако една нощ не бе констатирала, че инженер Ноев спи, без да хърка. "Защо? Нали на мъжете е присъщо хъркането?" И се наведе над изпотеното му от съня лице - лъхна я чужд на навиците й мирис, какъвто - помнеше - я бе лъхнал миналото лято в претъпканата с мокри цигани гара на Казанлък, когато за пръв път пътуваше сама до София - отиваше да подаде документите си в университета.

Няколко месеца след женитбата си Ружа за пръв път усети желание да избяга от Ноев, но като знаеше, че България е твърде тясна за такъв род авантюри, реши да предприеме нещо, равносилно по смисъл на бягството. "Ще напиша роман. Исторически!"

Разширяването щеше да започне в посока дълбочина.

Мъртвите предци - особено измислените - се оказаха изненадващо покорни и словоохотливи, поддаваха се на всякакви тълкувания и най-важното, не претендираха ни за достоверни прототипи, ни за жизнена валидност. Никой не отпечата първия роман на Ружа и тя промени заглавието му от "Самоотбрана" в "Братя по съществуване" - може би защото усещаше, че формата на тялото й постепенно се закръгля, обещавайки дете.

Детето се роди между другото, както Ружа наричаше всичко останало, кръстено бе Катя и времето за отглеждането му майката използваше да наблюдава себе си като дете. Близо шест години Катя и Ружа се отнасяха помежду си със снизхождение и любопитство: всяка от двете усещаше, че се състои от себе си и от другата и - значи - безсмислено бе да иска от другата онова, на което тя самата не биваше способна.

Едва проходила, Катя вече можеше да възпроизвежда не само шума на вечно капещия в кухнята кран, но и кашлицата на връщащия се понякога инженер Ноев. После инженерът се ожени за рускиня и Ружа учеше дъщеричката си да казва на рускинята "леля". Учеше я също, че леля значело сестра на мама. Сестрата на Катината майка тогава преподаваше в киевското балетно училище и тъй като след време Катя постъпи в същото училище, тя трябваше по шест часа на ден да се обръща към преподавателката си с "Валерия Йосифовна", а в картичките си до Ружа я оконтурваше като "учителка-мъчителка-богиня".

 

До мисълта за убийството Ружа стигна мигновено, както мигновено, искрено и разплакано, но без спомен за стореното, пияниците стигат до чувството си за дълг.

Сега мъртвият лежеше обаятелен и с нищо необозначен. Болничната пижама бе съвсем нова, на гърдите личаха конците от скъсания етикет. "Най-после и той може да бъде никой - тоест, някой неизвестен повече от необходимото".

Ружа не успя да стане достатъчно неизвестна: търсеха я най-малко по два пъти в месеца и след всяко търсене на гвоздейчето в килера се трупаха квитанции от платена вода, ток или чистачка.

Веднъж я потърсиха нощем. Ружа още не бе загубила вяра в милостта на съдбата, та се забави с отварянето, колкото да сложи грим и да метне върху нощницата необличаното дотогава кожено палто.

Търсеше я съседът по вила: снегът започнал да се топи и покривът на вила "Инж. Ноев" май нещо взел да пропада. След първата чашка коняк Ружа отиде да си сложи костюм, а съседът попита: "И всичкото т о в а ти си получила само срещу своето малко момиченце!?"

От този миг Ружа се загордя с утробата си, родила дете, което само на шест години да струва колкото тристаен с лъчево отопление на "Раковска", вила в Бистрица и черна неупотребявана тойота с ракета за тенис - също неупотребявана - на задната седалка.

На Катя Ружа не изпращаше издръжка. Валерия Йосифовна предпочиташе в замяна "неща от живота", подбрани по Ружин вкус, но тъй като Ружа не бе сигурна дали наистина притежава вкус - тоест, способността да различава еднаквите неща - изпращаше на Валерия прежда, презервативи и нишадър - за сливиците на Катя.

Когато избяга от голямата си любов и се скри така, че никаква подобна зараза да не може да я облъхне, един артист на име Оскар (той можеше да предсказва инфаркти) веднъж пошепна на Ружа: "Малко остана в душата ми, но от всичко остана по малко".

Оскар умря като цар - след третия удар на жезъла, известяващ появата му. Публиката изръкопляска кратко и колебливо - очевидната истина не бива да се възприема с очевидна сериозност - и си тръгна. Дълго ръкопляска само Ружа. Преди спектакъла Оскар й беше оставил бележка: "Студено ми е. Непрекъснато ми е студено. Като че не ми е останала кръв. А може и да не ми е останала. Може всичката ми кръв да е станала на театър."

Докато се установи истината, клепачите на мъртвия се втвърдиха и никой след това не можа да ги затвори. Преди да заковат ковчега, върху отворените очи на Оскар натрупаха картички с изгледи от най-големите градове, езера и пустини в света.

"Всичко, на което не съм отдала съдържащото се в него значение, ми се случва повторно."

И години наред Ружа чакаше мъж да й каже: "Студено ми е. Много ми е студено", но мъжете или се завиваха добре, или заминаваха за топлите страни.

Повторението все пак се случи.

"Май, че ми е студено" - каза й той и вдигна яката на болничната пижама, а на Ружа и се стори неестествено, че на него - такъв, какъвто само тя го познаваше, можеше да му се случи нещо толкова непреодолимо, че да бъде принуден да го изрече...

Докато го чакаше да повтори, Ружа се сети за своя първи сблъсък с думите. Беше на пет години, баща й работеше като валякчия и цяло лято асфалтираха шосето за Карлово. Нощем спяха в едната стая на фургона: тя, майка й и баща й, а в другата стая спяха войници. Войниците говореха високо на сън, а в същото време тялото на майка й, обърнато с гръб към баща й, се движеше в лек, но еднакъв ритъм, после движението спираше, а войниците оттатък продължаваха да бълнуват. Думите, които нощем Ружа чуваше, бяха издълбали в съзнанието й място за себе си, мястото бе запазило своите очертания, и когато после видя думите, написани върху стобори и тоалетни, Ружа ги позна, без да можеше да ги прочете. Сториха й се нещо като предмети, чието предназначение знаеше, но като не знаеше имената им, наричаше ги о н о в а.

 

Никой не попита Ружа защо е решила да пише романи и тя трябваше непрекъснато да обяснява на себе си: искам да възвърна родословието на думите.

Имало думи, според Ружа, изхабени от размножаване и мутации. Тях тя искаше да изолира от останалите, да ги затвори под карантина и да им създаде възможност за възстановяване. Имало също думи с изваден нерв - нещо като пломбирани зъби - те ставали за запълване на съзъбието, но не служели за проводник на вкуса.

За Ружа думите - подобно арестанти - имаха фас и два профила. Имаха също тоналност, мирис и сянка. Имаха сан, свян, а също и пол. Някои думи във фас си приличаха - например "мед". Но обърнеш ли ги в профил, забелязваш, че членът отличава мъжката дума от женската - "медът" и "медта".

Но все пак - каза си една вечер Ружа - прекаленото търсене в думите на човешки способности (като взаимност например) недвусмислено говори за самота. И реши героите на новия й роман да бъдат и завинаги да останат влюбени и щастливи.

Романът се казваше "Бели дрехи за черни дни" и щеше да започне така: героят се връща вечерта гладен, мокър и нежно казва на жена си: "Искам да съм дете и ти да си ми майка."

Жена му: "Пил ли си?".

Героят: "Не."

Жена му: "Върви си измий зъбите."

По-нататък на двамата им се случваха всички неща, които Ружа знаеше, че не биха могли да се случат на никого. Романът завършваше пак с диалог:

"Казах ви вече: по това как една жена изкачва стълбище, може да се заключи как тази жена се люби, как простира пране или се кани да умре." "Ама защо ще мре, щом първо се люби, а после простира...? Защо, питам?!"

"Бели дрехи за черни дни" бе издаден в резултат на проклятие.

За епиграф на романа Ружа бе сложила строфи от откровението на Йоан:

"и ако някой отнеме

от думите на тази пророческа книга,

бог ще му отнеме дела

от дървото на живота",

а редакторът - след два инфаркта - се бе оказал така суеверен, че разписа за печат книгата на една неизвестна авторка, без да я пипне, без да я погледне дори. Това - не се знае точно кое - помогна Ружа да стигне до читателя недокосната - току-що извадена от купел.

Романът пожъна небивал успех, но това стана ясно едва когато по рафтовете на книжарниците се появиха и други романи - най-вече преводни - за които после се каза, че те именно обезпечили успеха на "Белите дрехи" и оттогава Ружиният успех взе да изглежда вече бивал, което значело първопричинен и дори предизвестен.

 

2.

Ружа отвори прозореца на болничната стая, както се отваря завеса, после се сепна и бързо върна едното крило. Трябваше й време, за да се сети, че Емил в е ч е не можеше да изстине. Опря чело о стъклото: навън бе нощ, отсам портала чакаха линейки, една димеше с ауспуха си. Отвъд болничния зид течеше река. "Така протича всеки живот - между два бряга. Между двама мъже протича жената. Георги Диканов. После Емил. А инженер Ноев?"

Инженер Ноев повече приличаше на меандър.

В коридора се чу скърцане. "Идват". Пантофите на сестрите бяха обезшумени със суров каучук. Каучукът скърцаше по мозайката. Но шумът отмина. "Няма ли да дойдат най-сетне!"

 

Винаги, когато се виждаше обкръжена от хора, Ружа се усещаше препълнена с хора, но не с тези, които я обкръжаваха. В такива случаи всичките й сили отиваха да предотврати конфликта. Онези отвън не подозираха съществуването на онези вътре и говореха за живота като единствени, при това безсмъртни свидетели. Те имаха предимството да познават само една истина и това им даваше сили да я отстояват. Онези отвътре знаеха повече истини, но като нямаше как да ги изрекат, използваха Ружа за рупор и често се случваше тя да се изразява странно и дори неуместно, поради което престанаха да я канят на тържествени събирания, макар някои от тях да бяха посветени на нея.

Ружа обичаше пролет да се разхожда из предградията на София. Там между блоковете растеше здравец, а есен растеше кърпикожух. От кърпикожуха Ружа правеше букетчета и ги подаряваше на нещата в жилището си: букетче на хладилника, букетче на масата, на прозореца, на библиотеката. Веднъж - не би могло да се каже, че тъкмо тогава се бе почувствала безкрайно самотна, защото когато човек има себе си, той е самотен крайно и измеримо, колкото себе си - та тъкмо тогава Ружа бе решила да подари букетче и на един някой и позвъни в Домостроителния комбинат, но оттам и отговориха, че този някой отдавна не работел в София, той отдавна работел в провинцията, не се знаело нито какво работи, нито къде, но се знаело, че редовно обитавал едно и също изтрезвително, чието местонахождение обаче не можело да се назове с точност, тъй като ханчето, в което най-често го намирали изтрезвителите, отстояло на равно разстояние от три големи града и принадлежало на обществото въобще и в частност - на вечността. Според Ружа към вечността спадаше и самият Георги Диканов - към личната Ружина вечност.

По онова време Ружа нямаше точна представа как се отопляват изтрезвителите и дали техните съдържатели спазват задължителната за страната стайна температура, но бе сигурна, че дори да не можеше устата си да отвори от студ, Георги Диканов пак нямаше да каже: "Студено ми е!"

А мъртвият беше казал.

Ружа си обясни разликата с това, че на двамата и имената им бяха различни. И в техниката е същото: не можеш да искаш от парахода да лети сам - нещо, присъщо на самолета - щом на парахода му е дадено да ходи с пара. Защото именуването на предметите и явленията е художествена дейност, сходна с притчата и с козметиката, дейност понякога драматична: тя прикрива съществуващото - присъщо, за да изтъкне предполагаемото - необходимо. Ружа бе познавала един Десислав - той учеше за свещеник, но под расото носеше тениска с надпис "Тайгър стек". Макар че бе редно да се занимава с теология, Десислав бе предпочел социогномиката. Той се опитваше чрез наблюдения, сравнение и допускане да скрепи в образ пръснатите из въздуха черти на съвременното му общество, то по движението на съчлененията и по ежедневното му непреднамерено поведение да проникне в онаследените болести и да предвиди бъдещето на това общество, на което и утре се надяваше да остане съвременник. Десислав задълбочено изучаваше скандалните статии във вестниците, следеше резултатите от социологическите изследвания, анализираше данните от статистиката и накрая увенча усилията си с опит за самоубийство. Оставил бе завещанието си: "Хвалби! Хвалби подобно потоп! И нито един връх, пред който потопът да се стъписа!"

По онова време Ружа изпитваше непреодолима потребност да пише писма. И - за да я преодолее - пишеше. Писмата не се нуждаеха от изпращане - техният адресат живееше в бъдещето, а Ружа не бе сигурна какъв точно ще бъде правописът на идното хилядолетие, и като не искаше да изглежда неграмотна в очите на бъдещите си читатели, тя не ги адресираше, но пък винаги ги пускаше: в кашон от автоматична пералня, облепен със скоч и снабден с прорез като избирателна урна. "Току-виж, че потрябвали на някое сиромашко дете, решило да придвижи науката напред, защитавайки дисертация от сферата на силно предполагаемото, за каквото се смята творческият процес."

"Моля ви, кажете ни как пишете, госпожо Ноева?"

"Ами пиша така, както другите превеждат: ръкописът предварително е вложен някъде в мене, изпълнен е на един много мъчен и много понятен език, който владея по наследство, но който не мога да предавам. Моята работа е да намеря най-съвременните български думи..."

"Кога писателят има право да се смята съвременен?"

"Когато е най-близко до факта. И колкото по-близко - толкова по-съвременен. Някои писатели дори успяват така да се слеят с фактите, че изцяло приемат техния образ и тогава става трудно да се различи едното от другото. Е, намират се, разбира се, и несъвременни писатели - те живеят някъде извън заобикалящата всички нас действителност и навярно преди това са принудени сами да си измислят житейски факти, да ги подреждат в някаква тяхна си реалност - учудващо точна и съвършена обаче - и като ни дават възможност да претворим тяхната измислица в своя живот, спасяват ни от душевно лутане, както се нарича търсенето на достоен за подражание пример..."

"А-ха. Значи така пишете!"

"Точно така: сутрин и на коляно."

Понякога работата на Ружа не вървеше, както скромно се именува едно състояние на нещата, при което героите на започнатия роман отказват да се покорят на съдбата си и на онова, което им е писано (в предварителните бележки по замисъла), а настояват да се развиват по свой личен замисъл - користен, разбира се - основаващ се повече на личната необходимост на героите, отколкото на авторовата свобода. Причината се заключаваше в това, че преди още да са напълно изградени, героите обичаха (в процеса на самоидентифицирането) да се оприличават. В един по-начален стадий на работата те се оприличаваха само помежду си и непременно взаимно. На по-късен етап обаче самооприличаването им се превръщаше в строго съкровен за тях процес, отнемащ на Ружа възможността да се намеси. Когато отнетата възможност й биваше все пак върната, биваше късно за намеса. Главният герой на романа "На колене, василевси!" кой зае защо се бе самооприличил на компас - стар, атрофиран от добросъвестност, осъден до сетния си час да посочва една и съща истина.

"Искам да променя нещо или извън себе си, или в себе си!" - крещеше той. - И за да не каже после някой, че цял живот съм показвал само "север-юг" и че съм го правил, защото не съм имал в себе си храброст да потърся друга истина, решил съм от утре да показвам вече "изток-юг"!"

"Твоя работа - опита се да го отрезви Ружа, - но трябва да знаеш, че каквато и посока да сочиш, тя винаги ще се смята за "север", щом противоположната й посока е "юг".

Най-много сили Ружа губеше при подбора на заглавията. "Заглавието е очите на всяка творба - беше казал професор Баджев, - в заглавието се съдържа оня невнятен, но всепронизващ смисъл, подобен на светлината от разсъдъка, излъчваща се чрез погледа ваш..." И бе погледнал Ружа. Аудиторията също се бе обърнала да я погледне. Ружа бе кимнала в знак на съгласие. Баджев - възглух и възпълен - се обличаше винаги в чисти гами с преобладаващи обертонове, като цветът на вратовръзката задължително се издигаше над цвета на ризата поне с диез.

"А първото изречение... да... първото изречение трябва да притежава прозрачния овал и всепреодоляващата мощ на оплодената яйцеклетка - да има форма, съдържаща всички бъдещи форми, които сюжетът щеше да поиска; да следва свой ритъм, предвещаващ - подобно тътена на настъпваща буря - всички бъдещи трусове на многозвучния романов живот..."

Ружа прекалено добре чувстваше ритъма, тоест прекалено болезнено забелязваше липсата му - слабост, останала й още от боравенето с мерена реч.

"Истинското творение е същество... - обичаше да повтаря професорът. - Както е творение съществото на автора... Познавах колега - той пишеше толкова варианти на всеки свой роман, колкото можеха да бъдат написани. Пишеше ги на ум. Когато изчерпеше възможните варианти, оставаше му невъзможният. Него пишеше наистина.

 

Мъртвият като че въздъхна.

"Господи, аз май не съм го убила достатъчно!"

 

 

© Неда Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.01.2009, № 1 (110)