Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕЧУПЛИВА ИГРАЧКА

Неда Антонова

web

Александър се появи в живота ми точно когато бях взела да усещам непоявяването му като божие наказание или пък заслужена свобода. Помня датата: 30 ноември 2003 г. Помня дори часа и минутите: седемнайсет и трийсет.

Хукнах към мястото на срещата облечена малко набързо, но с бутилка марково питие и кутия скъпи - по стандартите на нашия квартал - бонбони. Валеше старателно и гъсто, снежинките се топяха по лицето ми, а сълзите ми замръзваха. Вятърът и бързането отвяха копринения шал, небрежно усукан около врата ми. Не знаех дали изглеждам достойна за момент като този, но вярвах, че щастието е най-съвършеният макиаж...

После Александър започна да идва у дома по за няколко дни. Пристигаше с такси и със сак, пълен с дрехи, тръгваше си пак с такси, но с два сака. Щедростта ми понякога му досаждаше.

И така - четири години.

Ето ни сега - той, излегнат на дивана, сменя каналите на телевизора, аз - свита в креслото, с подвити крака, докосвам с върховете на пръстите си тъмната му къса коса. В сумрака на стаята - единственото осветително тяло е екранът - следя с поглед очертанията на скъпия профил - неравен като мека брегова линия. Твърде красив за мъж. Майка му е красавица. Съсредоточавам поглед в мидата на ухото му, бавно прониквам навътре като с лъч, иска ми се да му причиня лека болка или поне гъдел, който да го накара да ме погледне. Но той продължава да прищраква каналите. Мигновени образи подскачат като топките в сферата на тотото.

- Не може ли по-тихо?

- Не може.

Но все пак намалява децибелите.

Преди около час му бях казала за бебето. Никаква реакция, ако не смятаме яростния натиск върху дистанционното. Наистина ли не го интересува?! Дори не попита кога ще се роди.

Изключва телевизора, върти се някое време, намества възглавницата под главата си, включва нощната лампа.

- Искаш ли да...

Познатият по кучешки умолителен глас.

- Не сега, моля те. Изморена съм.

- Ти и снощи беше изморена.

Пали лампата, гледа ме, погледът му ми действа като климатик.

- И миналата вечер беше уморена...

- Да. Защото съм стара.

- Не си! Ти никога не си стара.

Инстинктивно потъмнява неударените гласни - британският акцент му е наследство по бащина линия.

- Разбира се, че не съм. Пошегувах се. Извинявай.

- И аз се пошегувах.

Неговият противен навик да разбие пред очите ми кристалната ваза, която малко преди това ми бе подарил.

Усещам краката си изтръпнали, но не смея да променя позата, да не би да помисли, че ме е засегнал.

- Иво вчера не дойде.

- Енчев или Борисов?

- Енчев отдавна замина за Варна. Борисов. Не дойде. Баба му умряла.

И пак нито дума за бебето.

- Ще трябва да купим количка... - опитвам се да натрапя темата.

- Чакай малко.

Отива някъде към края на коридора, чувам шум откъм терасата, връща се с нещо разлистено в ръка. Клонка от любимата ми чайна роза.

- Подарявам ти това цвете. За рождения ти ден.

Рожденият ми ден беше през лятото. Тогава той дори не се сети да ме целуне. Но и аз не му напомних. Все още му бях сърдита: заради неговите капризи предния ден едва не закъсняхме за сватбата на Силвия. А бяхме кумове. Минутка преди да тръгнем, той нервно заяви, че белият панталон го стяга в чатала и че левият му крачол е по-къс от десния. Докато намеря шивашки сантиметър, за да удостоверя истината, сватбарският оркестър се задъхваше под прозореца. Разлика в държината наистина имаше, но макар и съществуваща, не бе очевидна. Но това вече бе престанало да го интересува.

- А като се роди... нали разбираш... ти ще трябва да поемеш част от грижите...

Сяда на дивана, скръства ръце и мълчи, после пак включва телевизора и усилва звука до пръсване на тъпанчетата.

- Много те обичам.

Не чувам думите му, но разбирам по движението на устните. Гледа ме уплашено, ядосано, мрази ме...

- Не може ли по-тихо?

- Не може.

Хваща китката ми с две ръце и ме привлича към себе си. Гушваме се, притискаме се един към друг и аз усещам ударите на сърцето му - отначало бързи, после спокойни - като тактовете на вечността...

- Искаш ли да се разходим?

- Къде?

- В парка. По алеята към езерото.

- Но навън е тъмно. Пък и вали.

- Нищо. Коридорът ще ни бъде алеята.

Пак с две ръце сграбчва китката ми и ме помъква.

- И ще си говорим.

Продължава да ме тегли към дъното на коридора.

- Стой тук.

Шмугва се в кухнята и донася пластмасова табуретка.

- Това ни е пейката. Сядай.

Сядам, но така, че да остане място и за него. Настанява се до мене, пъхва глава под мишницата ми и мълчи.

- Ти няма да умреш, нали?

- Разбира се, че не... Как мога да умра!

- И никога няма да се повредиш, нали?

- В какъв смисъл?

- Всички играчки се повреждат... Чупят се, а после мама ги изхвърля.

- Аз съм нечуплива.

- И няма да му позволиш да играе с тебе...

- На кого?

- На онова... на онова от количката... Не давам никой да играе с тебе! А ти даваш ли?

- Никога!

Коленичи в скута ми, хваща ме за ушите и крещи:

- Много те обичам... Много те обичам...

Прегръщам го. Опитвам се да го взема на ръце, но той е отпуснат и тежи. Целувам го по косата, по врата, по пуловерчето... Притискам го дълго и силно, май изхлипвам.

Сигурен в чувствата ми, Александър скача долу, обляга се о стената, притваря очи и се разревава с пълна сила...

Плаче с наслада, плаче за собствено удоволствие.

 

Това се случи през есента. Сега той вече е на четири години и скоро ще му се роди сестричка.

А аз съм баба им.

 

 

© Неда Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.02.2008, № 2 (99)