КОГАТО БЯХ РЕКА...

Неда Антонова

web

На бистрата памет
на река Чернялка -
най-дългото
и непресекващо събитие
в моето детство.

Човекът е най-бързото животно от моите спомени, но въпреки това аз, Реката, съм сигурна, че той последен ще си тръгне от мене - след удавниците, след рибите, след тинята ми дори... Тинята! Най-съкровената част на всяка Река - подводието й, тайната й, паметта... Дори тя ще ме напусне. Преди още отлитащата ми душа да е изчезнала в маранята, моята тиня ще е вече примамила бездомни жилави семена - о, бясна жизненост на всичко подмолно! - и напролет заедно с тях ще се е вече издигнала високо над дъното.

А напролет от мене ще е останало само едно сухо дере с отекващи в него довеяни звуци...

Но аз съм сигурна, че дори тогава, ти, Човеко, ще останеш на моя бряг, ще продължиш да се радваш на съвършено изваяните тела на моите камъни, на бледите им аристократични чела. Защото освен най-бързото, ти си и най-одухотвореното мое животно. Само на тебе бе дадено да предчувстваш оня прозрачен час, когато Реката плува гола. И в този час ти идваше на брега ми, гледаше ме с ослепително-сладостна немощ и здрачно сричаше думи, изрисувани върху полегналите ми води. (Помня движението на устните ти.) А аз разгадавах чертите и резките, нанесени върху непреводимото твое лице...

Четяхме се един друг с поглед, а после сядахме един другиму да се разкажем.

"Знаеш ли - пошепна ми ти веднъж, - Човек и Река са създадени от един и същи творец, но в различно време на неговата мощ и необходимост..."

(Беше по времето, когато ти, Човеко, упражняваше Реката в членоразделен говор, а Реката те учеше да оставяш вечни знаци след себе си и други - временни, чрез които да бъдат разгадавани вечните...)

Харесваше ми, че се олицетворяваш чрез мене. И все гледах да завия натам, където имаше заселени хора. Защото бях чувала, че за Човека водата е несравнимо по-нужна от хляба и защото бях чувала, че Реката е най-човекообразната вода...

А сега, преди да изчезна завинаги в нажежения пясък, нека ти разкажа всичко, което зная за себе си: все едно че ти подарявам парче огледало: чрез него ще се опознаваш на части и така ще запълниш остатъка от живота си с потресаващи окото събития...

1.

Аз, Реката, съм зачената - както впрочем и всичко течащо - от капка, от красиво заоблена водна капка, заобиколена от корени и земя. Понякога ми се струва, че помня мига на зачеването: пръстта около мене - суха и корава от всички страни - изведнъж взе да омеква, да се отпуска и даже да диша. От нея взе да се излъчва бодър мирис, малко остър наистина, но много свеж, на цвят сребърен, почти бял. Тогава не знаех, че става дума за най-обикновен пролетен дъжд - Бащата на всички Реки. (За Майка от памтивека се смята Гората.)

И както си лежах, заобиколена от тъмнина и околоплоден въздух, усетих как друга капка ме докосна с цялата себе си, всмука ме, измъкна ме от пръстта и двете взехме да се търкаляме. Играта ни, разбира се, не премина безследно (уличаваше ни влажна лъкатушеща диря), а и въздухът край нас взе да мирише на две слели се клетки вода. Сливането продължи, докато разбрах, че съм взела да наедрявам. Скоро изпълних цялата подземна утроба. А от тънките като косъм корени на дърветата продължаваха да се стичат още и още капки. Тъй дойде Капката, призвана да препълва всякакви чаши. Чашата преля с трясък, скалата пред мен се разцепи и аз излязох на светло. Светлината ми се стори твърде бъбрива: още след първото мигване тя успя да ме осветли относно всичко, което ме заобикаляше, като не ми остави възможност за откривателство и избор. (Природата понякога май също не знае мярка, особено когато дава.)

Първото нещо, което поисках веднага след избликването си, бе да се върна обратно в утробата, но в гръб ме подпираха новородените блици вода, блъскаха ме, негодуваха и аз - за да избегна прегазването - послушно потекох надолу.

Прозрачност, неведение и енергия! Това представлявах от самосебе си в онези времена. Ни капка въображение, а ако трябва да бъда честна - и ни капка разум. Подскачах от камък на камък, гълголех на език, който нямах нужда друг да разбира и мисълта, че съм родена да бъда Река, все повече ми харесваше.

По същото време бях само един Ручей.

Малко по-надолу по течението в мене се вля друг Ручей, аз също се влях в него, но резултатът от нашето взаимовливане бе наречен само с моето име: аз извирах от по-висок връх и в бъдеще мене щяха да наричат - и ме наричаха - Глава на Реката.

Освен с престижно количество вода другият Ручей обогати нашия общ образ с допотопния си - в смисъл на праисторически - вътрешен живот, част от който премина и в мене. Животът плуваше, крякаше, множеше се, като ни изпълваше еднакво и едновременно, и така скоро той - животът! - изличи и последните следи от известна неравностойност в нашия съюз, породена от разликата във височинността на потеклото.

Там някъде другият Ручей и аз най-после се усетихме едно цяло и взехме да се отнасяме към нашата общност като към нещо по-висше - Поток.

2.

Един ден - тъкмо се бях научила грациозно да скачам от достолепна висока скала - забелязах, че всеки мой скок остава следи по камъка, върху който се приземявах. Камъкът изглеждаше тъй мърляв и многоръб, че предизвика присъщата ми по природа амбиция: да го окръгля, да го полирам и въобще да го пресътворя. И започнах. Но вместо познатия ми недодялан тип, аз усетих под себе си друго: кръгла шеметна въртележка, която отначало сладко миришеше на прясно дърво, но постепенно мирисът й взе да се губи, защото тя се напояваше с моята вода и с моя дъх. Въртележката ме повлече след себе си, люля ме и ме разплисква някое време, докато отново паднах на крака и като почаках да ми мине световъртежът, продължих да тека.

Малко по-надолу от моята първа играчка имаше яз. Там понякога присядах на отдих и пак там една нощ приютих моите първи удавници. Те бяха двама, влязоха в мене прегърнати и не се пуснаха, докато не стигнаха престолния камък. Камъкът наистина бе издълбан като трон. Мъжът седна в коленете на трона, жената седна в коленете на мъжа, а аз се усуквах около двамата - дано проникна оттатък кожата им, за да видя какво има вътре в  о н о в а, за което вече знаех, че се казва Човек.

И понеже се забавих, язът взе да се препълва и а-ха да се скъса.

Но гръмна изстрел.

Изстрелът прониза върбите, въздуха, трона, мъжа, жената и цялата околоплодна нощ. Някой извика към другите: "Елате да изчистим яза от мършата!"

Аз прегърнах моите първи удавници, запуших раните им с вода, но кръвта се оказа по-тежка и изхвърли водата. На разсъмване чух да се приближават хора: носеха горящи борини и викаха хората ми по име. Представих си как щяха да ровят с мръсните си ръце из дъхавите пазви на моята тиня, как щяха да ръгат с колове из най-съкровените ми подмоли... И реших: няма да им дам удавниците!

Поех дълбоко въздух и взех постепенно да вдигам нивото си и го вдигах, докато водата в яза и изтласканите на повърхността й тела стигнаха входа на пещерата, издълбана кой знае кога на левия ми бряг. Най-напред положих телата на входа, а после дълго си играх, докато ги скътам дълбоко вътре и то така, че завинаги да останат прегърнати.

Телата ми се видяха студени и ясни. От тях се излъчваше звън.

Звънът ми се стори молебенен.

От този яз надолу, макар да продължавах да тека в образа на буен Поток, аз знаех за себе си, че вече бях взела да се превръщам в Река.

3.

Макар че ми предстоеше да навляза в Средното си течение, аз все още не притежавах оня стил на живот, съответстващ най-пълно на моя облик. Все още тичах, вместо да шествам с водите си; все още се пенех пред всяко, препречило талвега ми, дърво; все още нощем - при пълнолуние - напусках бреговете си и мишкувах из хралупи или кучи колиби и едва на разсъмване се прибирах в коритото си.

Веднаж влязох в село. Чумаво село. Край огнищата и в коловозите на колaрския път лежаха хора, а между тях се разхождаха животни, душеха смъртта и си говореха тихо. Обиколих къщите, окъпах животните и отвлякох всички тела, които ми се сториха мъртви. По пътеката, обточила десния ми бряг, се помъкнаха в редица живите чумави и никой не охкаше: пазеха силите си. Силите им обаче изглежда намираха неопазени изходи, че излизаха изведнъж, просваха се на пътя и оставаха там. Хората падаха до силите си и също оставаха там. Подплашена от труса на излизащите души, във водата се хвърли синкава биволица с два коша, преметнати през гърба й като дисаги. В кошовете спяха деца. След биволицата във водата се хвърли млада жена, хвана се за опашката на животното и заплува. Подир малко във водата скочи и мъж, хвана се за плитката на жената и също заплува. Към полунощ стигнахме широка местност с високи - от двете й страни - скали. Мястото ми се стори подходящо и аз изхвърлих на брега първо биволицата с двете деца - те още спяха, после жената, и накрая - мъжа. И дали защото бях направила добро или просто бях много уморена, поиска ми се да се свия някъде, да легна и да... (Ах, Меандър - оазис за всяка Река!)

И завих в посока, противоположна на населената вече местност, избрах си закътано място и после, блажено излегната, можах да наблюдавам как се мяркат отсреща между клоните на дърветата белите скали на ската и бялата риза на жената - между голите ръце на мъжа.

Веднъж - не помня колко време бях прекарала в оазиса (за Реката мярка е не времето, а пространството, то определя нейната значимост) - от небето се посипа градушка, забарабани по сухия гръб на биволицата, удари пендарите на жената и техния звън ме изтръгна от моя сладък покой. На повърхността ми изплува мисъл, завъртя се като свредел и ме прониза: "Река ли е Реката, ако през дългия си земен път не е преместила поне един хълм?!"

А хълмовете наоколо бяха много и всичките изглеждаха лесни за местене.

Особено хълмът над моя Меандър: заоблен и пясъчлив, той целият беше обрасъл с питомни някога, а сега подивели вече лозя, чието грозде - ситно и рехаво - бе така ароматно, че опиваше, преди още да е станало вино.

И се захванах.

Много усилия ми бяха нужни, докато отмия от склоновете на хълма най-плодородния слой пръст и пясък, докато ги привлека отсреща в ниското и ги утая постепенно и плътно, спазвайки видимия образ на модела, както и най-важното изискване за всеки лозов масив: южното изложение.

От пръстта стърчаха корени на лози, тях загърлях с особена нежност и навярно поради тази незначителна грижа корените до един се прихванаха в новото си местовиреене и скоро взеха да дават първо ластар, после грозде, а накрая самото вино вече се стичаше по мургавите им стебла...

По същото време забелязах отсреща между черните клони на дърветата да се мерджелеят белите биволски кости и белите коси на жената - между черните ръце на мъжа.

Така пренесох целия хълм в най-голяма близост до двамата човешки заселници. А когато един ден ги потърсих - в очакване на похвала! - видях между тъмните ребра на скалите да се белеят два каменни кръста, а под кръстовете - биволските рога, стоманено сиви, извити и остро лъскави като сърпове - по един на всеки гроб.

4.

Дълго време вярвах, че участта ми - "Напред и надолу!" напълно съвпада с представата, която имах за себе си. Само понякога ме нагазваше меланхолия: струваше ми се несправедливо целият мой единствен и страшно дълъг живот да премине само в течение от Върха към Ниското. Терзаеше ме и чувство за наказание свише: от всички видими божи замисли на Земята единствено аз съм лишена от собствени очертания и поради това съм принудена да приемам формата на съда, който изпълвам, дори когато той не ми харесва.

Дълго протичах в търсене на най-подходящ за изпълване съд.

Намерих го едва в Долното си течение: сивата нащърбена чаша на голям язовир и десетте дървени къщички край брега му. И макар че отдавна вече не следвах въздушното русло на надеждата, една нощ - в часа на усилващата се болка - аз напуснах чашата и щедро изпълних десетте бунгала, като взех формата им радостно и напълно безвъзмездно.

Бе вълнуващо.

За пръв път се видях оградена от четири стени. Ъгловата бях, но съразмерна. Загубила бях протежение, но бях придобила ръст. Цялата нощ прекарах в плен на своята форма, а из мене плуваха всякакви ръкотворни изделия. Взех ги със себе си и се прибрах в коритото, за да осъмна на другия ден напълно обзаведена с всичко нужно за битието - Река, напълно годна за обитаване!

Но вместо да приласкаеш Реката, ти - подъл! - една нощ тайно изля в утробата ми тежък поток от гъста белезникава чаша с вкус на захар и с дъх на смляно цвекло - най-лепкавото свое извержение.

Кашата стигна дъното, където витаеше най-съкровеният ми живот, разля се там и го унищожи чрез своята сладост. Тази нощ угасна завинаги движението в моите дълбини: захарта бе слепила хрилете на рибите и те плуваха на повърхността ми сребристи, сладки и мъртви.

Целият ми вътрешен мир бе умъртвен.

Бях безутешна. О, как те мразех тогава, човеко! Как безнадеждно те мразех!

И поисках да си отмъстя, като те лиша от себе си.

И се скрих.

...Имаше в долната част на язовирната чаша дупка, затъкната със ствол на дърво още по времето, когато Гората над моя извор бе напълно изсечена, а енергията на моето течение бе използвана за смъкването на трупите. Сега дървото бе съвсем прогнило и при първия удар се превърна в купчина мокра прахан. Проврях се през дупката и попаднах в огромна и доста дълбока подземна пещера - надеждно убежище на всякакъв род отшелници. Там се оттеглих аз, а няколко месеца след оттеглянето ми язовирът пресъхна. На дъното му, където лежеше моят най-вкусен нанос, поникнаха отдавна забравени плевели, които сега изглеждаха чуждоземски цветя. Сред тях бяха намерени кости на животни и хора, за които се предполагаше, че са останали тук от времето, когато на мястото на язовира е имало село.

Нощем плевелите угасваха и върху наноса се появяваше кирпичена къща с плочен покрив. Пред къщата седеше старец и се опитваше да се обръсне с брадвата, но острието на сечивото изглежда бе доста притъпено, та той го изтъняваше с брус. На прага пък седеше бабичка, предеше вълна, примесена с водорасли, пустосваше водораслите, а после тананикаше. Между двамата шаренееше първолашко сметало със стотина черни и бели зърна, направени от костите на черни и бели кози. През горещините дряновата хурка на бабата цъфна, а от сметалото се извъдиха стотина черни и бели козлета - по петдесет от всяка боя.

И чашата се изпълни с живот.

Тогава реших и аз да се върна в живота.

Подадох глава една вечер извън пещерата, да видя стъмнило ли се бе - не беше - и видях Двама от Вас. Единият бе дебел, гледжосан и стоеше с ръце на кръста. "Начи, Цецо, изгребвате до грам пръстта от дъното на язовира, товарите самосвалите и - франко пристанището. Там корабите чакат!" "А защо им е на холандците нашата пръст, другарю..." "Бе де да ги знам. Те търсят, ние предлагаме. Лалета щели да садят!"

Така моят нанос - златният фонд на всяка Река - бе осъден на износ и присъдата бе веднага изпълнена. По време на товаренето бабичката тихо тананикаше: "Лаленце се люлее на зелено ливаде...", и така и не забеляза как хурката се изсули от кръста й, изтърколи се от самосвала и се забоде между два камъка. Там хурката продължи да цъфти още много години - цъфти и до днес - ей го онзи дрян отсреща, той единствен все още свидетелства, че и тук някога е шушнел живот...

Оттогава изтече много вода. Всичката ми вода изтече.

Сега лежа полумъртва от жегата и усещам как мощният някога пулс, идващ от сърцевината на моя далечен извор, бие все по-слабо и по-неритмично, блиците излизат немощни оттам - от родната скала, а стигнат ли дотук, изтощени се просват върху нажежените камъни и издъхват.

Няма я вече Гората - майката на всички Реки - да примами Дъжда! Няма я!

Реката - прозрачната душа на природата - постепенно възлиза към небето.

Какво стана с мене! Човеко, какво направи с Реката!!!

Отпадам. Чезне гласът ми и всички мои шумове. Скъсявам се. Връщам се към скалата, от която съм тръгнала, но вървя заднешком. Назад и нагоре! Препъвам се. Падам. Падам...

Пясък засипва раните.

А дълбоко под мене - под пръстта и под корените, под тебе и под твоите мъртви, Човеко, влажно и злачно ехти - чуваш ли?! - тътенът на Великата, на Вечната подземна Вода... Там е Оня свят на всички Реки.

Там е Раят.

Там ме чакат.

Не плачете за мене. Аз плача за вас. Защото вие оставате.

А когато се свършат Реките, на какво ще посегнеш, Човеко?! На себе си.

"Пустинята расте, тежко томува, който крие пустиня в гръдта си..."

© Неда Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.08.2008, № 8 (105)