Неда Антонова

web

Дениз умира.

Погребала всички, които я бяха обичали, забравила всички, които тя беше обичала, умира. Тялото й - винаги стегнато, плахо и чисто - тялото на Дениз! - без нито една излишна или прекалена извивка, знак не за могъществото на пола, а за изящния вкус на природата, сега лежи проснато, разлято и некрасиво разкрачено, потънало в хладния нощен прах и нямащо сили да го затопли. Главата й почива върху купчина сухи листа, случайно събрани от вятъра, а очите й - очите на Дениз! - винаги недоволни от способността си да долавят нещата, винаги коси, недоверчиво присвити, очи с огромни черни зеници и с широк жълто-зелен (със синкаво) ирис сега на лунната светлина също изглеждат неподвижни, непосилно препълнени, като че за пръв път са зърнали белия свят, погълнали са го без остатък и нито имат сили да го преглътнат, нито могат да го върнат обратно.

Падна така, както тичаше, а тичаше първа и рамо до рамо с Риж - вожда на глутницата. Пътят бе твърд и неравен, осеян с малки и пълни с мека прах трапчинки и Риж отстъпваше на Дениз трапчинките, а той самият тичаше по камънака, оголил младите си зъби в нещо като закана към всеки, който би се надявал да го изпревари или да изпревари Дениз.

И Дениз беше щастлива.

Не бяха яли отдавна - през всичките четиринайсет дни след заминаването на жителите от околните села, натоварили в камиони деца, покъщнина и домашни животни. Страхът, че остават сами в безлюдните дворове, липсата на осигуряващи прехраната мириси, а по-късно и непоносимият глад постепенно събраха стотината бездомни кучета от няколко съседни села и ги превърнаха в глутница.

Рано тази сутрин вождът пръв бе доловил мириса на жива храна. Внимателно отдръпна шия от шията на Дениз, измъкна се от храсталака, където двамата бяха прекарали нощта, и още веднаж дълбоко пое въздух - с уста, с ноздри и с връхчето на всеки косъм. Животворна миризма плуваше из въздуха, полюляваше се над главата му като сочна паяжина, отдалечаваше се, устата му се пълнеше с горчива, изстъргваща стомаха слюнка, а мускулите му набъбваха.

Усетила шията си отвита, Дениз потрепера и отвори очи. Видя настръхналия Риж, долови желанието му да тръгне сам и тихичко - да не събуди другите - повлече след него натежалия си увиснал корем. Коремът й се тътреше по ланската шума и шумът вдигна на крак глутницата. Най-старият пес заплашително тракна челюсти, към него се присъединиха още неколцина, но никой не посмя да се приближи до Риж, без той да е дал знак.

Той бе вождът, Дениз бе жената на вожда, винаги и навсякъде тя щеше да тича от дясната му страна. А остарееше ли Риж, заменеше ли го глутницата с по-млад водач, Дениз също щеше да отстъпи първото място, двамата с мъжа си щяха да се оттеглят назад в кучешкото общество, а грохнеха ли съвсем, едно от децата им - най-често дъщеря - щеше да ги отведе зад някой храст и там набързо да прегризе гърлата им, а после спокойно да настигне останалите, търпеливо изчакващи я зад завоя или оттатък хълма...

Обграден от по-младите кучета, Риж още веднаж подуши въздуха, прокара език по небцето си, примлясна и насърчително бафна. Хукна пръв. След него затичаха другите. Тичаха дълго - до премаляване. Когато преваляха плешивото теме на хълма, Дениз, силеща се да не изостава от дългото изхъртено тяло на Риж, усети как мъжът й я блъсна с рамо, тя политна, удари се в острия ръб на скалата, а той, навел глава, съсредоточено и както се стори на Дениз, яростно затича нататък, сля се със сивия път и със сухите, високо избуяли треви. А когато мястото до Риж бе веднага заето от младичка негова племенница, земя и небе се сляха в очите на Дениз, тя усети как краката й се скъсяват, скъсиха се едновременно и Дениз падна.

Пред очите й, полузатворени в прахта, преминаха, тичайки, стотици крака, обнадеждени и жилести, те със сетни сили удряха пръстта и кремъците и от пръстта изтръгваха прах, а от кремъците - искри.

Болеше я всичко и най-много я болеше едно тайнствено място - тя не знаеше какво има там, както не знаеше дали това, нетърпимо болящото, не би могло да бъде отмахнато, умъртвено или някак изтръгнато, та дори ако изтръгването щеше да й причини най-голямата болка на света, стига тя да бъдеше еднократна и най-вече последна.

Дениз не се питаше какво ли става там, където затичаха гладните. Гладът вече не я измъчваше. Измъчваше я видяното: мястото й до Риж бе заето от друга и значи никога вече Дениз нямаше да бъде първа. Животът бе стигнал върха си и след като се бе задържал там малко - само колкото Дениз да види всичко, което можеше да се види от върха на живота - сега щеше да се затъркаля обратно по нанадолнището на склона и щеше да мине край всички хора, животни и места, край които бе минал на отиване, само че този път толкова бързо, че Дениз нямаше да може да се сбогува с тях...

...Дениз се бе родила преди около пет години - през една тежка зима, когато незапомнени студове бяха сковали Дунав и по леда от Румъния през Добруджа към Лудогорието бяха преминали глутници вълци. Вълците нападали кошари, хора по пътищата, пощенски двуколки, посягали дори на стоката в крайните дворове на обградените с вековни гори и откъснати от света делиормански села. Глутниците били така свирепи и многобройни, че усетели ли навъртането им, селските песове със скимтене подвивали опашки и се притискали до къщите на стопаните си. Кучките обаче доброволно и даже радостно приемали любовта на пришълците и в следващите години вълчата кръв и вълчите нрави се разлели из целия кучешки род, обитаващ околните села.

Детството си Дениз прекарала свита до корема на майка си, чието име Ай означавало луна. Когато за пръв път излязла на улицата, малката била посрещната с пляскане на ръце и викове ”Кючук Ай!”. Вместо да я изплашат, виковете предизвикали нейното любопитство. И всеки път после, когато децата крещели името й и пляскали с ръце, Дениз долавяла как топли и меки - като излъчвани от корема на Ай - вълни плуват към нея заедно с виковете, обгръщат я и се напластяват по онези места върху тялото й, където попадали погледите на децата. Долавяла също, че погледите имат различна форма, тежали различно, потъвали на различна дълбочина в плътта й и оставяли следи с различни очертания. Така Дениз от съвсем ранна възраст се научила да разпознава възхищението, завистта, страха, а също надеждата и жаждата за възмездие - все чувства, които й било съдено цял живот да понася и, понасяйки ги, да не им обръща внимание.

Дениз не можела да говори, не можела да различава и цветовете. Тези й несъвършенства обаче природата била щедро овъзмездила с други възможности за усвояване на света, както й с начини за отвръщане на всичко, което светът искал от Дениз или й давал. Защото комуто Господ присъжда бреме, отрежда му и сили да носи бремето си.

Бремето на Дениз била нейната необикновеност, както се нарича оня сбор от различия, поставящ едно същество извън кръга, където действат понятията на неговите себеподобни.

Формите, пръснати из заобикалящия я черно-бял свят, Дениз възприемала като звуци, излъчващи мирис и предупреждаващи за нечие съществуване. Отначало не правела разлика между живи и мъртви форми - стрували й се еднакво звучни, но по-късно разбрала, че живите са способни да предизвикват изненада и страх, а някои дори можели да променят своето местоположение. Тревата например Дениз оприличавала с шепот - шепотът имал тънък, издължен нагоре образ, звучал гъсто и сочно, но въпреки това не стигал до звук (както това се удавало на цветята) или до вик - за какъвто Дениз приемала формата на дърветата. Тя обичала с часове да съзерцава този плътен, възземащ се от твърдта на земята вик, объл, непоклатим и вътрепулсиращ, разклонен и отслабващ нагоре, накрая съвсем изтъняващ, смесен с небе и въздух, понякога олюляващ се, отдаващ се чрез други - негови, но различни от него форми, много ароматни, малко тъжни, но в повечето случаи гладки и леко закръглени. Тяхната безконечна завършеност се струвала на Дениз тънка и ясна като звъна на кристални чаши - чувала го била през месеците, прекарани в двора на кметица Стефана.

Най-силно удивление пред тайната мощ на нещата Дениз изпитала през втората година от своя живот. Било през зимата. В сумрачното дере на Топ кория полусляп и войнствен, умиращ от старост, единак една вечер препречил пътя й. Недочакал уплаха или готовност, той изръмжал така древно и най-вече така единствено, че Дениз го приела за Първия вълк. Близнала го по челото, а той паднал в краката й изтощен от прекаленото си усилие. Последната капка живот му стигнала, колкото да погледне Дениз с най-тъжната обич на света.

Легнала до него, нежно захапала яремната му вена и устните й дълго усещали отдалечаващия се тласък на старата му кръв. Единакът същата вечер умрял, но й оставил усещането, че всяко от съществуващите неща е само половината от друго - още по-съществуващо.

Тази пролет животът потвърдил надеждата й. Една нощ Риж ненадейно я връхлетял в градинката пред кметството и тя в същия миг усетила как вътре в нея зейва неизвестна и неподозирана дотогава кухина. Риж изпълнил кухината с болка, с влага и радост, а после луната изгряла. Двете същества дълго останали едно в друго, а сянката им - звукът на общата сладост - морно лежала върху стената под прозореца на кметицата. Дениз дълго се взирала в сянката, непознато чувство я изпълвало до задушаване и като не можела да изрази чувството си така, че да се освободи от него, завила, а заедно с нея завила и сянката...

Всичко това се бе случило през март - тоест много отдавна.

Сега Дениз лежи на пътеката полужива, гладна и бременна.

Макар да бе почти обед и отвесните лъчи на слънцето да пробождаха земята до самата й жарка утроба, отнякъде полъхна прохлада. Дениз се надигна, опита се да зърне блесналото око на езерото, но изтощеното й тяло се наклони под своята тежест, претърколи се и се спря под сянката на шипков храст. Вдъхна дълбоко прохладата, задържа я достатъчно дълго, за да може тя да проникне до всяка клетка на тялото й - последен дар от живота, последен спомен - после издиша поетия въздух и той бе топъл и миришеше неприятно, както мирише дълго гладувал стомах.

Откъм посоката, в която преди време бяха затичали гладните, се чу шум, после крясък на насила и в мъки умиращо същество, но Дениз не помръдна. Всичко у Дениз в този момент очакваше здрачен покой, който постепенно да се превърне във вечност.

Надвечер леко се заоблачи, преваля, но вместо да успокои Дениз, дъждът я изплаши: тя усети, че все още е жива, а това значеше гладна. Макар да лежеше съвсем неподвижна, коремът й от самосебе си се размърда и това й причини по-скоро досада, отколкото болка. Дениз не се боеше от болката, но не виждаше никакъв смисъл да ражда тъкмо сега, когато всички от нейния род умираха от глад и нищо не помагаше на живота да оцелее, още по-малко на несъзнателния и безпомощен живот, който Дениз знаеше, че носи у себе си.

Усети силна и спокойна необходимост да умре, дори й се стори, че долавя потвърждение на необходимостта си: нещо в утробата й подсказваше, че раждането щеше да започне най-рано нощес, а дотогава...

Дениз се надяваше дотогава да бъде вече изстинала....

Надвечер отвори очи и макар да виждаше равната синева на вече здрачаващото се небе, дълго не ги затвори - все гледаше и гледаше, като че по небето минаваха всички дървета, хора, животни и всички други небеса, които Дениз бе виждала някога. Тялото й с бавни, разточително-сластни движения, до капка изчерпващи силите, подсъзнателно пазени за сетния час, опита да се намести в плитката затревена трапчина и се намества, докато намери онова единствено положение, при което на душата щеше да й бъде най-лесно да напусне плътта. Постигнала пълно удобство на тялото, позволяващо й да лежи така векове, без да изпита нужда от промяна, намерила най-после безконечна възможност за съзерцание, Дениз облекчено въздъхна. Покоят, тъй много напомнящ ситост и пълно утоление, постепенно обземаше тялото й.

Луната изгря - твърде рано и твърде високо - Дениз залепи поглед за нея и цялата нощ погледът й щеше да се движи със скоростта на луната: заедно с нея Дениз щеше да преплува празната част на небето, да докосне върхарите на безкрайната и дълбока Топ кория, сините смълчани масиви на лозята и на още необраните овощни градини, на неожънатите и с вече оронено зърно ниви, бялата двукатна сграда долу в подножието на хълма, езерото край сградата и разбира се, пътя - не онзи сух и бозав, по който сутринта Риж бе повел гладните, а пътя на Дениз - по него тя за пръв път бе тичала рамо до рамо с мъжа си...

А на разсъмване, когато луната най-после потънеше оттатък ръба на хоризонта, погледът на Дениз щеше да се завърне завинаги тук и този поглед щеше да се е вече сбогувал с всичко...

Надеждата блесна откъм селото. Въззе се самотна, но ясна и огромното безмълвно пространство на нощта я огради с длани - тъй човек опазва пламъчето на свещ. Светлината близна върховете на тополите край шосето отсреща, а след светлината Дениз долови и звук. По шосето премина кола. Шумът на хора и движение събуди у Дениз онова, от което най-много се боеше: жаждата. Макар да нямаше чувство за бъдеще, тя имаше спомени, а спомените я учеха, че жаждата е по-опасна от глада. Гладът можеше да се залъже с хиляди неща и Дениз това лято бе яла всичко: корени на коприва, млечна царевица, пръст, кисело грозде, дунапрен, трева, мърша, жива котка, презрели домати, изкуствена кожа, месо от себеподобни, гъби, хартия. А вчера насила бе разкървавила собствената си плът, за да може да близне поне мъничко кръв и да успокои отвратения от погълнатата мръсотия стомах... Гладът можеше да се утоли по много начини, жаждата - само по един.

Звукът от движението на колата се усили, после като че взе да отминава, но изведнъж се чу силен трясък и звукът секна. Дениз излая. Чу гласа си неестествен - напомни й звук от отпушване на бутилка - тя често бе чувала този звук, когато съпровождаше кметица Стефана и гостите й на изобилните вечери в общинската вила долу край езерото. Пак лавна и този път чу отговор: далечен, но сочен и сит. И многогласен. Идваше глутницата. Дениз дори не помръдна. Тя не знаеше, че плячката, разкъсана и поделена от гладните, не бе стигнала за всички и някои от глутницата бяха принудени или да дъвчат листа, или да търсят храна другаде.

Подухна вятър и набръчка образа на луната в езерото. Дениз се надигна да види какво ще стане по-нататък с луната и усети как тялото й я повлече напред и надолу, краката й се хлъзнаха по сухата лъскава трева и тя се запремята по склона. Но скоро тревата свърши и Дениз трябваше да пълзи по корем. Камъните изподраха корема й до кръв.

Дали от придвижването по гръб, малките в утробата й взеха да мърдат едновременно. Усети болка да се въззема от вътрешностите й. Тънка и твърда като светлинен лъч, болката проряза утробата и напусна тялото й. Раждането щеше да започне скоро. Дениз се изплаши. За пръв път нямаше скривалище - дори най-обикновена дупка в скалите или друго закътано място, където малките щяха да бъдат скрити от бедствия, за каквито Дениз смяташе непознатите хора, по-големите от нея животни и дъжда.

Луната бе спряла точно срещу сградата отсреща, лъчите й падаха право в полуотворената входна врата. Дениз наостри уши: от вратите не излизаше никакъв звук. Отвори уста и затвори очи - така най-добре изтръгваше от заобикалящия я въздух всички негови миризми - миризмите бяха за Дениз сянката и светлината на съществуващите неща.

Вратата изскърца от вятъра. Дениз тръгна по брега на езерото. Брегът бе обрасъл с пирей, пиреят спъваше отмалелите й крака. Усетили шум, жабите закрякаха. Дениз не им обърна внимание. Коремът й все повече натежаваше, извитият гръбнак едва удържаше тежестта, напращелите й бозки ръсеха мляко по тревата.

Стигна отсрещния бряг и падна. Вятърът изправи козината й - Дениз изглеждаше мъртва.

И отново долови онзи звук, който преди време - Дениз не знаеше преди колко време - я бе извадил от унеса на умирането, блясвайки като надежда... След миг колата спря точно срещу входа на сградата, а откъм езерото се чу многократно цамбурване: във водата скочиха жаби и кучета.

Първа от всички до вратата стигна Дениз. Но вратата бе вече затворена. Тогава тя усети мириса на кръв, стомахът й се напрегна, както се напрягаше гърлото й при лай, въздушно лека сила бликна от вътрешностите й и Дениз зави... Ви дълго, умоляващо, почти по човешки.

"Вие, като че плаче!"

Така после щеше да се оправдае жената, която й беше отворила.

Дениз се привлече между краката на жената - сляпа, глуха, съсредоточена в себе си, зърна кресло, заемащо отдалечен ъгъл на помещението, но преди да се приюти зад него, падна, отвори широко очи и пое въздух. Раждането започна. Първото кученце излезе мъртво. Дениз го побутна с муцуна, близна го и като се увери, че е безжизнено, избута го с крак зад вратата и продължи да ражда. Роди още три, облиза ги, изблиза и изцапаното по пода, спокойно легна и малките с безразборно скимтене се залепиха за корема й.

Чак тогава Дениз погледна жената. Изправена до прозореца, тя чакаше нещо. Отвори едното крило да проветри - в залата се бе смесил дъхът на човешка и кучешка кръв - но отвън лавнаха стотина гърла и жената бързо хлопна прозореца.

- Обсадени сме. От глутница.

Жената намери вестник, загърна мъртвото кученце и го изхвърли. Отвън десетина песа се сдавиха за мръвката. Дениз прекъсна кърменето, клекна и отправи топъл поглед към жената.

- Ей, не хапеш, нали?!

- Ела.

Дениз чу мъжки глас, обърна се по посока на гласа и чак тогава забеляза върху пода лъкатушна редица кървави капки. Капките отвеждаха към стаята, откъдето дойде гласът, но самият глас бе непознат на Дениз.

Жената погледна малките, свити до корема на майка си и бавно тръгна към стаята, като избягваше да стъпва върху капките. Само за минута грапавият език на Дениз избърса пода. Това, което погълна, беше повече от храна. То беше свещеният вкус на храната. А за Дениз това бе вкусът на живота. Тя бе опитвала и мъжка, и женска кръв, та можеше да ги различава. Кръвта на женските същества е по-рядка, по-светла и пада на удължени, почти прозрачни капки. Кръвта на мъжките същества е гъста, по-тъмна и капе с отчетливия звук на зърно. Колкото и стари да бяха следите от кръв, Дениз можеше да различи половата й принадлежност. Сега тя усети, че бе вкусила от кръвта на мъж.

Вратата на стаята се отвори, жената изнесе съд с вода, остави го пред Дениз и се върна, без да затвори вратата. Дениз видя мъжа да лежи в твърде неудобна - както тя усети - поза, кожата на тялото му блестеше жива и гладка, раменете му й се сториха необозримо широки... Усети в стомаха й да се надига вълна, тласкаща я към тази безпомощно отпусната и безопасна грамада месо... И да ръфа, да ръфа... Джафна и се върна при малките. През вратата излетя мърляв парцал, умопомрачително ароматен и вкусен. Дениз се хвърли върху парцала, захапа го и мигом текналата й слюнка постепенно се сгъсти, смесвайки се с изсмуканата от дрехата кръв. Мъжката кръв бързо засища. Дениз внимателно се отмести от почти почистената дреха и продължи да гледа към вратата. Жената се бе надвесила над мъжа и се опитваше да го обърне така, че към Дениз да остане рамото му. Дениз прие тази промяна като посегателство към някаква нейна надежда.

- Виж в аптечката... - каза мъжът.

Жената се отмести от леглото и Дениз видя нещо, което замъгли погледа и така силно оттласна тялото й, че тя скочи: върху бедрото на мъжа бе разцъфнала рана. Раната сияеше ярка и с неправилна форма, бавно бликащата кръв лъщеше и също сияеше, плътта полумъртво пулсираше и излъчващите се от нея трептения постепенно ставаха по-бавни и дълги с притъпени и омекнали върхове...

Чул джафването, мъжът се надигна на лакът и погледът му срещна погледа на Дениз. Усети да я облива светла вълна, така уханна и слънчева като водата край брега на езерото в лятна привечер. Там бяха играли една лунна нощ двамата с Риж, после бяха легнали на пясъка и макар да лежаха гърбом, топлината на телата им се бе смесвала, смесвал се бе и мирисът на кожата им...

- Ох...

Дениз скочи. Изопна шия така, че главата й почти се надвесе над прага и потопи поглед в отворената уста на мъжа. Устата се движеше без звук - мъжът изнемогваше. Дениз искаше да направи нещо, но нито знаеше какво, нито смееше да опита.

- Готово.

Жената отиде в другата стая - Дениз знаеше, че там винаги е имало неща за ядене. Чу онзи особен звук от хлопване на врати, след който към нея винаги преди бе политало парче месо. Толкова бе гладна, че звукът от хлопване на хладилника й се стори сочен и засищащ. Но не мръдна. Слухът й продължи да следи шумовете откъм кухнята, а погледът й държеше в шепи главата на мъжа. Мъжът се опитваше да спи или поне с мисълта си да бъде другаде. Клепките му трепкаха, мърдаха и скулите му, косата му блестеше мокра, а двете успоредни бръчки на челото бяха пълни с влага и прах.

Откъм кухнята продължаваха да тропат врати, но звукът им бе сух - такъв е звукът от вратите на всички дървени шкафове. Жената се появи с празни ръце, сплете ги една в друга и бавно влезе в стаята при мъжа. Затвори вратата с крак.

Дениз чу малките да скимтят. Домъкна изтривалката от антрето, напъха я под креслото и едно по едно премести кученцата на меко, после се примъкна до стаята и легна там. Отвътре не се чуваха гласове. Дениз се опита да долови трептенията, промъкващи се заедно с въздуха през процепа под вратите. Всеки от двамата оттатък трептеше за себе си. Не говореха, а и никакви други тласъци не разместваха въздуха - хората не се и движеха. По някое време се дочу шепот, после звучна въздишка. И отново тишина. После трептенията и от двете страни се изостриха, насочиха се едно срещу друго, сблъскаха се и дълго се блъскаха, докато във всяко трептене на жената се появи място за трептенето на мъжа. Това бе новото, което Дениз разбра. Стори й се, че отново усеща как дъхът на Риж приближава задницата й, как сляпо и жарко я облъхва, залепва се върху най-съкровения отвор на тялото й и прониква дълбоко в нея... Тежест се стоварва върху й, задните й крака почти се пречупват от тежестта, но после отново изпъват жили, тежестта постепенно се смъква надолу и във вътрешността на Дениз остава да трепка нещо топло и пъргаво, гъделичкащо утробата й, както струята от чучура неведнъж бе гъделичкала жадния й поглед...

Отвътре се чу вик - уж изненадан, а всъщност радостен, но малко несигурен в основанията за своята радост.

Трептенията, излъчващи се от жената бързо угаснаха, прибраха се там, където зимуват всички трептения на жени, уж се успокоиха, уж задрямаха, но имаше и такива, дето от време на време надигаха глави, устремяваха се извън тялото - пазачи на женското същество, каквито и Дениз бе усещала в себе си.

Вълните, идващи от тялото на мъжа, дълго още не се успокоиха. Празнотата на стаята ехтеше от тези самотни трептения. Дениз знаеше, че жената не усеща екота. След малко стаята се изпълни с тежки вибрации: мъжът говореше. Гласът му бе глух, а звукът - бавен. Дениз долавяше режещия блясък на чувството му и спокойния безупречно окръглен звън на думите. Жената мълчеше. Мълчеше тялото и мисълта й, мълчаха дори лъскавите парчета метал, провиснали от шията и ушите й.

Отвън се чу джафкане, после лай. Дениз дори не си даде труд да вникне в гласовете на себеподобните си. Знаеше, че са гладни и зли. И очакват.

Откъм стаята се чу висок почти птичи крясък. Дениз бе чувала такъв крясък при отлитането на жеравите - това бе техният вик за прощаване с къщите и дърветата. Вратата се отвори като от вятър, жената изтича в другата стая и след стръвно подсмърчане донесе оттам няколко картонени кутии и една консерва.

- Няма! Нищо няма! Нищо, освен вода и брашно!

После всичко утихна.

На Дениз й се искаше да се промъкне незабелязано вътре, да се свие под леглото и да изчака, докато жената заспи. Искаше й се само да клекне до раната на мъжа и да вдишва - само да вдишва! - упойващия мирис на отворена плът, на жива и животворна храна, до която никога нямаше да се докосне, защото гладът терзаеше само плътта й, а тялото й бе сито. Тялото й блаженстваше под топлия повей на същество, което с нещо смътно й напомняше някогашния вълк, а и някогашния Риж...

Малките заскимтяха. Дениз им махна с опашка, макар да знаеше, че са слепи, направи го по-скоро с досада и строгост, отколкото с грижа. Те й пречеха. Жената вътре държеше в ръце нещо, което Дениз и друг път бе виждала - не знаеше ни как се казва, ни къде е било досега - но помнеше облата форма и металния блясък. Помнеше също, че в това твърдо, хладно и хлъзгаво нещо винаги бе имало месо - развалено от подправки и сол, но все пак вкусно. Дениз усети отново задавящ я изблик на слюнка. Преглътна и без да иска, изтрака с челюсти. Жената уплашено се обърна, но мъжът каза нещо и тя се успокои. Жената подаде на мъжа металната кутия - така Дениз бе отстъпвала на Риж най-лъснатия от мазнина кокал, а после гордо бе изчаквала той да се наслади на мириса му и с покровителствено махване на опашка да й го остави.

Същото направи и мъжът - след като поднесе кутията до устата си, той тръсна глава и каза нещо, Дениз не разбра думите, но интонацията разбра: мъжът предоставяше храната на нея... Нея бе предпочел пред другата женска! Нея бе избрал за жена, на нея бе дал храната и значи, оттук нататък тя щеше да спи в дълбоката и топла извивка на корема му, тя щеше да му ражда деца, да го пази, докато почиства тялото или ближе раните си... А ако раната се окажеше дълбока или на място, което той не можеше да стигне с език, тогава Дениз щеше да облекчи страданията му.

Макар очите й да овлажняха от тъй близката и само нейна храна, тя не докосна кутията. Първо пренесе изтривалката под леглото на мъжа, после настани малките си върху изтривалката и чак тогава примъкна в новото си леговище отворената консерва и я изяде бързо, но без страх: Дениз вече си беше у дома.

Сви се до малките и се вслуша в тихия звън на пружината - мъжът дишаше дълбоко и звънът бе равномерен като тиктакането на часовник. Жената остана да седи на другото легло, но Дениз не се интересуваше от жената.

- Погледни какво става с обсадата!

- Май че я вдигат.

Мъжът се засмя. Дениз обичаше да гледа как хората се смеят. Любопитно й бе да наднича в устите им. Мъжът й помаха и тя прие помахването като знак да легне до него. Затвори очи да не се изкушава от кървавите петна по превръзката му, намери си място в краката му и задряма.

Дълго мъжът не промени положението на тялото си и Дениз повярва, че той няма желание да променя нещата: оттук нататък тя единствена щеше да топли с муцуна ходилата му и отблизо да гледа гъстите косъмчета по прасеца. Мъжът лежеше полугол и Дениз се усети замаяна от вида на толкова много кожа и кръв, към които изпитваше чувство на вечна собственост. Леко надигна крак и пусна няколко капки върху леглото: от този миг то също беше нейно.

Първо заспа мъжът, а после жената. Дениз отначало слушаше звуците, които двамата си разменяха, следеше трептенията, долавяше променливия ритъм на дишането им и макар нещо да й подсказваше, че тази жена не е безопасна, Дениз не се разтревожи. Все пак мъжът бе избрал нея, на нея бе дал своя дял от храната, на нея бе позволил да облъхва с дъх ходилата му. Тя бе жената на вожда.

И заспа.

Събуди я рязко движение: мъжът се опита да стане, но рухна върху леглото и само викът и изпъкналите вени на шията му показаха на Дениз, че мъжът искаше да спре нещо, което се случваше пред очите му. Вратата на стаята бе отворена, отворена бе и входната врата. Мъжът отново извика, но в отговор се чу звук от кихавицата на мотор, поинатил се, преди да запали. После моторът отмина, а с него и шумът.

Мъжът яростно се опита да разкъса потъмнелия от кървави петна плат върху бедрото си, но това щеше да му отнеме време, а той бързаше. Запълзя към входа. Дениз тръгна след него и също видя отдалечаващата се по шосето кола. Мъжът изруга. Това Дениз разбра по излизащия от стиснатите му устни нажежен въздух. Макар че колата вече бе изчезнала по нанагорнището, мъжът се опря с ръка на пода и продължи да гледа навън. Дениз видя лицето му да потъмнява. Мъжът сигурно беше гладен. Тя обходи целия етаж, обдуши всички места, където предполагаше, че може да има храна, но освен няколко паяка - повечето й се изплъзнаха - не намери нищо за ядене. Върна се при мъжа и го свари паднал и изпотен. Лицето му излъчваше неестествена за човек топлина. Мъжът стенеше. Бяха сами и Дениз трябваше да нахрани вожда, а после да прогони топлината от тялото му. Тя също бе гладна. Локна от легена, после напълни устата си с вода и я изля върху лицето на мъжа. Той раздвижи глава, но водата не угаси огъня му. Тогава Дениз направи нещо, което никога преди това не бе правила: пъхна се под леглото, където спяха кученцата, внимателно захапа вратлето на най-малкото, занесе го зад вратата и там прегриза гърлото му. Малкото дори не усети, че умира.

Изчака кръвта му да изтече, изблиза я, стисна с устни телцето и го занесе на мъжа. Остави храната до устата му и доволна се дръпна встрани. Мъжът лежеше неподвижно. Дъхът му достигаше до нея като замиращ полъх. Дениз заплашително тропна с предни лапи - искаше да го събуди и да му даде да яде. Изчака, тропна повторно, излая. Мъжът полуотвори очи, видя храната - Дениз бе сигурна, че я видя! - отвърна лице и поиска да повърне. Дениз долови отвращението му, оттегли се и тихичко заскимтя. Струваше й се, че той се гнуси от жертвите й, защото се гнуси от нея самата.

Мъжът изохка с пълно гърло. Така бе чувала да стене животно, усетило примката на смъртта. С един скок Дениз се върна при умиращия, разкъса със зъби превръзката, оголи раната и усети воня. Вонеше на мърша. Никога досега - като изключим живота в глутницата през това лято - не бе яла мъртво месо. И Риж не бе ял мъртво месо. Обиколи няколко пъти ранения, вдишва и издишва с колебание, накрая затвори очи и решително докосна с език смрадливата плът. Усети нещо пихтиесто, с върха на езика заобира пихтията, после още и още, докато отдолу блесна твърдо и здраво месо, бликнаха капчици кръв и раната се обгърна в ароматен и жив мирис.

Дениз усети тежка вълна да я удря в главата и да привежда шията й към мириса. Неудържим вътрешен тласък отвори устата й, зъбите й вече усещаха меката сладост на впиването... Само веднаж да ръфне... само веднаж... Бафна и отскочи встрани. Изрита мъртвото кученце в ъгъла и там го изяде. Глътна вода и отиде да накърми живите. Полежа до тях, после се върна при мъжа и цяла нощ близа раната му. На сутринта мъжът се събуди леко изпотен, потта му бе бистро-хладка и излъчваше чист и здравословен мирис.

След обед мъжът успя да се добере обратно до стаята с леглото, откъсна парче от чаршафа и превърза бедрото си. На другата сутрин превръзката изглеждаше чиста: раната бе взела да заздравява.

- Хайде, момиче!

Това каза мъжът и погледна Дениз. Очите му шумяха. Мощни и прозрачни блици изпълваха светлото кръгло пространство под клепките му. Блиците облъхнаха Дениз с прохлада, милост и мъка. Така я бе гледал Първият вълк, преди да умре. Мъжът отново продума. Стори й се, че и този път казва същото, само че по-бавно - с оня тежък, капещ звук на отцеждащите се от дъжда стрехи. Погали я по челото, плъзна ръка между ушите й, зарови пръсти в козината на шията, прокара ръка по оглозогания от глада гръбнак... Неспособна да сдържи радостта си, Дениз изскимтя тихо, тялото й разтреперано отвърна на ласката, винаги тревожно заострените връхчета на ушите й сега се огънаха и тя щастлива се отпусна в краката на мъжа.

На бозките й се появиха синкави капчици мляко.

- Хайде!

Опирайки се на стената, мъжът повлече ранения крак към изхода и дори не се обърна да види следва ли го Дениз. Тя мъкнеше в зъби постилката с малките, но по средата на помещението рязко пусна постелката и затича да догони мъжа. А той, стиснал с длани превързаното си бедро, с бавно и равномерно усилие се опитваше да пренесе ранения крак оттатък прага така, че раната да не закърви. Дениз усети, че той вече не мислеше за нея. Бафна малко несигурно и с два скока се озова оттатък прага и очи в очи с мъжа. Но той не я забеляза. Облегнал рамо на стената, отпуснал тежестта на тялото върху здравия крак, затворил очи в миг на пълно съсредоточаване той се придвижваше педя по педя като в сън. Голите му рамене ронеха прах от мазилката, а в кожата му се забиваха ситни бучици жълта боя. Стената на сградата свърши, а мъжът още не беше се събудил. Дениз храбро застана пред него, готова да поеме тежестта на падащото му тяло. Мъжът отвори очи, избърса потта от лицето си и се огледа. На метър и нещо от стената растеше дърво, чиито клони се спускаха ниско и изглеждаха здрави. Хвана се в най-близкия клон и олюлявайки се заедно с него, стигна до следващото дърво. Но по-следващо нямаше. Дениз видя как мъжът залитна към скалата, отпусна се върху камъка, а по превръзката избиха тъмни петна. Малките на Дениз заскимтяха и тя затича към тях, като се обръщаше да види мъжа. Прехвърли ги едно по едно през прага и макар че те продължаваха да скимтят гладни, тя ги заряза и хукна към ранения. Но мъжът го нямаше. Огледа се със страх и яростно лавна. Така предупреждаваше, че е тук, че е готова да се бие, защото мъжът е неин. Ослуша се: никой не отговори на предизвикателството. Гладните или бяха далече, или вече бяха сити. Пак лавна, но тихо - така викаше мъжа по име.

Чу стон. Видя човека паднал в канавката, а охлузената му ръка бе до бледност вкопчена в жилава вейка на храст. Искаше да притича, да захапе дрехите му и да го измъкне, но мъжът бе полугол, а и откъм езерото се въззе шум... О, как се боеше Дениз от този шум! Хукна обратно към малките, но Риж бе вече захапал едно от тях и с бяг се отдалечаваше към селото. Дениз близна другото по муцунката и го помъкна към мъжа. Преди да стигне канавката сложи малкото в туфа пелин, огледа се, дали не я дебнеха гладните, подуши вятъра - светът миришеше на слънце и мир - и тръгна към ранения. Той лежеше по лице и следобедните лъчи падаха върху тила му. Превръзката бе потънала в кръв. Дениз преглътна на гладно и обърна глава към пелина: малкото спеше. Изопна устни, покри зъбите си и захапа китката на мъжа. Надяваше се да го изправи на крака и двамата да тръгнат натам, където мъжът пожелае. Раненият се оказа тежък. Отчаяна, Дениз се реши на нещо, от което се боеше: ухапа мъжа. Видя плитките следи от зъбите си и чу мъжът да охка. Заподскача около него, а когато видя как той се опитва да забие пръсти в пръстта и да се надигне, Дениз разбра, че двамата бяха спасени...

Цяла нощ мъжът и Дениз пълзяха по склона, придвижвайки се от дънер до дънер, от храст до храст. Мъжът ту отпадаше и, подушила обикалящата наоколо смърт Дениз започваше да вие, ту отново се съвземаше и по колене допълзяваше до следващото дърво. Там падаше, сплиташе пръсти около ствола, за да се задържи, но понякога обезкръвените му ръце губеха сила, плъзваха се по кората на дървото и тялото му се търкулваше обратно по каменистия склон. Докато мъжът идваше на себе си след падането, Дениз тичаше при малкото си, пренасяше го близо до ранения, закътваше го в шубраките и близвайки го с обич, но набързо, отново тичаше при човека. Непрекъснатото раздвояване изчерпа силите й. Призори вече не чуваше нито скимтенето на гладното кученце, нито охкането на ранения. От умора в ушите й кънтеше, усещаше вътрешностите си раздути и тежки, обонянието бе загубило остротата си и светът й се струваше отдавна изсъхнал, лишен от мирис, а значи и безопасен... Ръшкайки по склона, Дениз все по-често търсеше място, където да се строполи и да потъне в сън или смърт.

Малко преди двамата да стигнат билото, където минаваше шосето и от време на време профучаваха коли, мъжът загуби съзнание. Дениз клекна до него, с устни потърси вената на шията и усети бавните удари на кръвта. Разсъмваше се, короните на дърветата светлееха от първите лъчи на слънцето, а раната на мъжа отново замириса на мърша. При пълзенето превръзката се бе смъкнала, текналата кръв се бе смесила с пръст и сместа бе засъхнала. Замърсената рана отново гноеше. Дениз усети, че дишането на човека се забавя.

Докосна с език устните му - сториха й се сухи и студени като на болно животно. Опита се да почисти раната, но мъжът изкрещя от болка и това даде надежда на Дениз. Обърна се с гръб към ранения, надвеси глава над раната и остави продълговатите капки на слюнката й да навлажнят засъхналото. С мигновено захапване откърти омекналата корица, мъжът още по-силно изкрещя и се опита да стане, но падна на тревата.

Слънцето блесна между стволовете на дърветата и Дениз видя раната. Кръвта вече не събуждаше апетита й, не я мамеше грамадата безпомощна плът. Раната бе взела отново да пожълтява. Мъжът издъхваше. Дениз долови все по-затихващите удари на сърцето, усети как между нея и човека се настанява смъртта и зави. Ви дълго и тихо, като че се молеше.

По шосето зачестиха коли. Мъжът вече не стенеше. Лежеше проснат на самото било и гледан отгоре, изглеждаше страшно голям и страшно безпомощен. Изглеждаше също и мъртъв. И само леко помръдващото връхче на езика между устните показваше на Дениз, че мъжът се надяваше да оживее.

Докосна устата му с муцуна. Усетил влагата, умиращият изстена. В същия момент в съседните храсти изскимтя малкото на Дениз. Тя хукна към храстите, но новият стон на мъжа я върна обратно. Отново скимтене и отново стон. И докато Дениз се хвърляше ту към едното, ту към другото любимо същество, силите й я напуснаха, тя падна и остана да лежи в тревата - на равно разстояние между човека и рожбата си. После човекът притихна, а малкото продължи да скимти. Довлече се до него, легна и затвори очи. То захапа корема й с гладната си устица, но Дениз бе празна. Кученцето продължи да скимти на пресекулки, после скимтенето секна. Дениз побутна с муцуна мъртвото и макар че бе много гладна, обърна се и се отдалечи. Искаше да отиде някъде, където щеше да намери храна и вода. Но вместо към селото, Дениз тръгна към мъжа. Стори й се малко по-жив. Устните му бързо се движеха, като че мъжът се опитваше да улови струята на чучур, но все не можеше да я улови. Дениз усети онова бавно втвърдяване на корема, предшестващо превръщането на майчината кръв в мляко. Усети и радост. Пое дълбоко въздух и изчака въздухът да изпълни цялата й вътрешност и да изтласка навън последните капки благословена течност. Но въздухът се върна обратно през ноздрите й, а бозките й останаха сухи.

С бавно движение Дениз се свлече на земята, сви се на кълбо така, че устата й да докосне корема, захапа плътта си и с непрекъснати ритмични движения я заизсмуква, докато почувства в устата си топлата струйка мляко. Примъкна се до умиращия, обкрачи лицето му и остави струйките да се стичат в бълнуващата от жажда уста на мъжа...

Мъжът май живна. Отвори очи и погледът му бе ясен, но малко безсмислен като на човек, чийто сън е прекъснат от силен и непознат звук. Не можа да познае Дениз. Тя обви с устни зъбите си, захапа мъжа за косата и го повлече. Превалиха билото, спуснаха се по късия склон към шосето и там спряха. Мъжът дишаше, клепачите му трепваха от убожданията на слънчевите лъчи, скулите му помръдваха, щом откъм шосето се дочуеше шум на мотор.

Дениз го остави, с последни сили се довлече до километричния камък край шосето и зачака. Зададеше ли се кола, Дениз вдигаше глава и протяжно виеше, но без да помръдне, да не би движението да отнеме от силите на гласа й... Колите минаваха и отминаваха, някои я поздравяваха с режещ звук, други едва си даваха труд да я заобиколят... Дениз загуби надежда. Усети, че заспива. Облегна се на камъка, отпусна се и познатото чувство на пълно утоление постепенно заприижда от въздуха и заизпълва тялото й...

- Дениз! Боже мой, това е Дениз!

Усети познат мирис на млада кожа и женска плът, полуотвори очи: жената държеше главата й в шепи. Дениз скочи. Краката едва я държаха, тялото й трепереше от слабост, но гласът й още бе силен. Зави и се повлече обратно към гората, след няколко метра падна, но продължи да вие, изопнала шия по посока на мястото, където лежеше раненият. Жената каза нещо, появиха се двама мъже и фигурите им се смесиха със стволовете на дърветата....

Търсеха умиращия и го срещнаха да пълзи към тях.

Последното, което издъхващата Дениз видя, бе светлото кръгло пространство под клепките на любимия и разтрепераните му устни.

Стори й се, че я вика по име.

© Неда Антонова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.11.2008, № 11 (108)