ТРЕТИ ПЕРИОД (1877-?)

Моско Москов

web | История на българската литература

[Иван Минчев Вазов; К. Величков; Стоян Н. Михайловски]

Заедно с нашето освобождение се явяват и политическите обстоятелства, които са въодушевявали нашите литератори и давали тон и идея на нашата литература, а заедно с това и литературата ни менява своя характер. Турците, чорбаджиите и гърците, против които е проповядвала нашата литература отчаяна борба, изчезнали и струната на нашите литератори менява мотива на песента и като че зазвуча меланхолично, скръбно... След такава една трескава деятелност, след такава една отчаяна борба, в която бяха напрегнати всичките сили и енергия на българина срещу своите душмани, настъпи застоялост, след такава една идеална епоха на благородни подвиги, геройства и самоотвержен патриотизъм настана живот, пълен с дреболии и житейски залиси, живот всецяло предаден на дребнави вълнения и тесни партийни борби само за личен интерес. След толкова ламтения и високи полети на нашите стремления, настъпи епоха, пълна с материалистически егоизъм, с борби за личното благо... Такава епоха не може да не се отрази върху чувствителната поетическа душа на българската муза. Нашите писатели и поети, като свидетели на миналата епоха, пълна с бляскави имена и идеални подвиги, не можеха да не се разочароват при такива обстоятелства, които не могат да хранят велики натури, следователно не могат да настройват друг мотив на българската лира, освен на меланхолия, на разочарование, на някаква си пресита от живота. От това е и този песимизъм, този тъжовен възглед върху нашия живот. Почти у всичките писатели, които се движат по нашето литературно поле, се забелязва, че вее една меланхолия, едно незадоволство от живота в техните песни, едно пресищане в съществованието си. Всеки желае нещо ново, свежо, което да го ободри в този отвратителен живот. Това се забелязва всякога в живота на народите. След дълги тревожни и усилени борби, след бурни пориви на духа настъпва едно униние, преситост, което се отражава и в литературата. При всичкия песимизъм, който е отровил нашата още млада поезия, се забелязва жив интерес към народния живот, забелязва се в нашата литература стремление към изучаване на народните, обществените недъгавости, които подядат народния организъм и пречат на правилното развитие.

Мъчно е да се даде пълна и обстоятелствена характеристика върху нашата съвременна литература, защото едвам сега тя почва своето развитие и нейните представители са още живи и продължават да пишат и да развиват своите сили. Но вижда се едно нещо, че нашите писатели още не могат сами да създадат нещо оригинално, а се влияят от чуждите европейски писатели. Особено е силно влиянието на руската и френската литератури, най вече на първата.

Иван Минчев Вазов. Един от най-главните представители на нашата съвременна литература е Ив. Вазов. Той е роден в 1849 г. в Сопот. Баща му бил търговец, а майка му една образована жена, която го настанила към четене. В 1865 г. той бил изпратен при бащата на Хр. Ботев в Калофер, гдето се научил гръцки и руски и се запознал с руската литература, която има такова силно влияние върху по-нататъшното развитие на нашия поет. След това Вазов заминал за Пловдив, гдето продължил образованието си и се запознал с фр. език и с фр. литература, а особено със съчиненията на Беранже През годината 1870 той бил изпратен от баща си във Влашко с един свой роднина по кярове. Това ходене му вдъхнало поемата Видул. Търговията му нямала успех във Влашко и наместо да се върне Вазов с пълна кесия, той направил сюрприз на баща си, като му тръснал един вързоп оди и поеми в ръкопис. След това нашият поет станал учител, търговец, но без успех. През 1876 г. преди да избухне въстанието, той сполучва да избяга през Цариград във Влашко, гдето става и член на революционерния комитет. Тогава написва патриотическите си стихотворения - минутно излияние на чувствата под пресните впечатления и ги отпечатал в двете сбирки Тъгите на България и Пряпорец и гусла. Във време на руско-турската война той мина Дунава заедно с русите и под влиянието на българското тържество с наставане на свободния живот Вазов написа една сбирка стихотворения под надслов Избавление. През времето на окупацията той е бил чиновник по съдебното ведомство в Свищов и Русе. Претърпял голямо нещастие, като изгубил баща си и майка си, които били посечени от турците, а неговият град съсипан. Вазов със сълзи на очи и с горчиви болки на сърце е посетил своето родно пепелище и после това избрал за живеене Пловдив, гдето станал член на постоянния комитет и председател на книжовното дружество, което издава три години сп. Наука.

След сръбско-българската война Вазов забягна в Русия по причина на политически обстоятелства и неуредици. Преди няколко години се завърна в България, ожени се, но като не можа женен да бъде тъй предаден на литературата, разставя се с жена си и днес живее в София, като се занимава с литературата, от която добива своето препитание.

Вазов в обноските си е сдържан, мълчалив, избягва обществото, говори малко, повечето се предава на мислене, физиономията му е постоянно замисловата. Остроумен е в отговорите си, но няма тази сила и пламенност в разговора си, както в своите поетически и прозаически съчинения. Има ръст висок, телосложение здраво, вежди, надвесени, поглед проницателен, пълен с изражение, възбужда симпатия и уважение.

Вазов е един от най-плодовитите писатели в нашата литература. Произведенията му се делят на стихотворения и белетристически. Стихотворенията му са пълни с елегия, а епосът му с шега, с хумор. В белетристиката му царува една веселост, безгрижност, а в лириката му вее меланхолия, тъга за нещо вечно изгубено. За да си обясним тази разница, ние трябва преди всичко да имаме предвид писателите от европейската литература, на които Вазов подражава. Вазов в прозата си се намервал в началото на своята литературна деятелност под влиянието на руския писател Гогол и е написал по подражание на този писател няколко произведения, като Митрофан, Чичовци и др. В стихотворенията си Вазов подражава на В. Юго и М. Лермонтов. Затова в повестите и разказите му се среща тази сатира, шеговитост, юмор и обективност, с каквито са пълни творенията на руския писател, а стиховете му са величествени, натегнати, като Юговите и като Лермонтовите пълни с меланхолия, песимизъм и разочарование в живота. Духът на Юго ободрява елегическите му стихотворения, а песимизмът на Лермонтов ги пои с една приятна меланхолия, която дава душа на лиризма му и увлекателност в четенето.

Вазов в своята литературна деятелност принадлежи към две епохи: към епохата на борбата, на революционерните движения и към съвременната епоха пълна с апатия, празнота, душевен застой и мрак (“Поля и гори”, стр. 62). Още когато е бил съвременник на миналата епоха, той е изказал чувствата и патриотическите въодушевления на тогавашната пълна с благородни стремления младеж, още тогава, е възпял в звучен стих идеята, която е сгрявала духовете на нашите борци, още тогава е възпял хубостите и тежкото положение на своето отечество. Издал е две сбирки, споменати вече, Тъгите на България и Пряпорец и гусла, в които Вазов е изказал своя патриотизъм и омразата към тираните на народа му. Тази епоха и досега е мила нему. След съвременните залиси и дреболии от живота, след съвременните безидейни направления и празноти, той често се обръща към епохата на неговата младост и като че си отпочива и добива отново бодрост и сила да се бори с живота. България пак изпъква напреде му с всичките свои мъченици и борци и неговата лира почва да звучи величествено, пълна с чувство... Немили недраги, Епопея на забравените, в която вее мелодия и величавост и Под игото са вдъхновени от спомените за тази минала епоха, пълна с благородност и идейно направление, които спомени не могат да зараснат в душата на писателя тъй лесно при днешните обстоятелства.

В Немили недраги Вазов се спомнил за живота на хъшовете из Влашко, когато се скитаха от всекиго отхвърлени, но които непрестанно са мислили за свободата на отечеството си и които всички страдания, лишения, гонения са търпели в името на едва велика идея - свободата на България. Вазов, като е споделял няколко време живота на клетниците и истински синове на България, е познавал житие-битието на българската емиграция и го е представил в горното си произведение. Немили недраги са преработени и в драма, под надслов Хъшове със значително изменение.

Изпитанията, борбите и подвигите на българския народ за своето освобождение в предвечерието на освободителната ни война намериха достоен майстор да ги опише в художествени картини и типове в лицето на Вазов. Неговият роман Под игото всякога ще служи за илюстрация на нашия бит, на нашия обществен и политически живот към края на нашето робство. В това произведение Вазов е схванал духа на времето, идеята, която одушевяваше нашите патриоти.

Епопея на забравените са лирико-епически стихове, в които се възпяват подвигите на нашия народ в лицето на неговите борци, като се почне от Паисий до нашето освобождение. Вазов се възхищава от идеята, която е въодушевявала тези български борци и затова личи такава симпатия към тези забравени дейци. Стихът в тази Епопея на забравените е звучен, напр.:

Горко вам, безумни, овци заблудени,
Със гръчка отрова, що сте напоени,
Дето се срамите от вашия брат
И търсите пища в гръчкия разврат,
И ругайте грешно бащини си кости
И нашите нрави, че те биле прости!
Та не ваш’то племе срам нанася вам,
О безумни люде! а вий сте му срам!
                На ви мойта книга - тя е вам завет,
Нека се преписва и множи без чет
И пръска по всички поля и долини,
Де Българин страда, въздиша и гине...

Или

Попейте ми, красни македонски деви!
Попейте ми ваш’те невинни припеви,
Втъкнете си китки, пратете ми клик
На вашия кръшен и звучен език.

Хубава е характеристиката в епопеята “Раковски”:

Твойта вражда беше вражда сатанинска,
Твойта любов беше любов исполинска,
Любов без съмненье без свяст и предел.
Що, кат’ кръст огромен, ти беше понел.
Твоя символ беше: смърт или свобода,
Сънят ти - Балкана, кумирът - народа.
Един само буден сред толкова спящи,
Ти един за всички, като демон бдящи,
Мрачен узник в’Стамбол, генерал в’Балкана,
Поет и разбойник под съща премяна,
Мисъл и желязо, лира и тръба -
Всичко ти бе вкупом за една борба.

Само тези Епопеи на забравените достатъчно биха били да спечелят славно име на Вазов. В тях поетът е искал да обезсмърти една славна идея на свобода и волен живот, на истински патриотизъм и самопожертвование; ние неволно се пренасяме в една неотколешна епоха на благородна борба, в която толкова юнаци оставиха славни имена и чутовни подвиги. Душата на четеца се пълни с възхищение, с възторг пред величието на тези образи, които изпъкват в епопеите, но и с униние пред тревясалия гроб на истинските български синове.

Злополучната сръбско-българска война биде особен случай още един път Вазов да възпее българския юнак. Поетът достига да възторг от обидата на българското оръжие, но този възторг се трови от чувството на състрадание за невинно пролятата кръв между двата братски народа. Той се възхищава от геройството на българския войник, защото се наказа едно злочестие, едно злодеяние, каквото вселената не помни, но проклетата борба, която обагри с кръв нашите балкани и поле намери своята справедлива присъда.

Проклет, проклет оня нека бъде,
Що таз кървава вражда завъди
Между нас - по между два народа
Братья по кръв, вяра и свобода!
Престъпници! де, отговорете
И пред мене и пред вековете
И пред Бога силний на небето
Зарад вашето дело проклето!

Заедно с възторга Вазов скърби, че към нашата история се прибавя още едно такова събитие, което поетът трябвало да възпее.

Не, не ща се радвам кръвожадно;
Скъпи нам са тез победни лаври.
Всяка радост в мойто сърце страдно
Прави ножът повеч да се зàвре.
Колко сълзи всяка песен струва!
Всяк възторг е океан от злоба
В други гърди, що бесней, върлува;
Всякой лавър е триумф на гроба.
Вас ви смайва шумът на борбите,
Славата, юнаците, що светят; -
Гробовете, майките, сълзите
Вижда, чувствува един поет.

Цялата сбирка Сливница е проникната с чувство на хуманност, на тъга, на скръб за пролятата невинна кръв между двата братски народа по - щяхът на един разбойник, на един звяр в порфира, идиот с корона, по желанието на болнавата сръбска омладина - тези бухали и апостоли на мрака. Сливница всякога ще бъде като израз на едно сърце, което умее да се възхищава от победата на правдата и което умее да скърби при такива нещастни случаи, които са плод на едно безумие...

В 1884 г. издаде Вазов една сбирка стихотворения под заглавие Италия, в която са изказани впечатленията на поета, добити в Италия... В тази сбирка се намерват много хубави стихове, проникнати с идея, с чувство, от които най-доброто е Ековете.

Една от хубавите стихотворни сбирки е нова, печатана в 1893 г. в София. В нея нашият поет е разкрил своя душевен мир, своето сърце - тази кипяща бездна от страсти, бунтове и плам. В тази сбирка Вазов ни откри своите сърдечни болки и своите възрения върху живота -

Тази страшна върволица
От изпитания, беди...

добити след толкова дълги терзания, дълбоки язви, жажди неутолени и болежи от съмнения жестоки... Тази сбирка е проникната от тъга, униние и спомени за някакъв си минал блажен живот. Като че поетът се наситил вече от живота, от този живот, който е минат безумно и, иска да бъде погребан -

Де ни слава, ни присмивка
Да не стряскат гробний свод:
Има право на почивка
В бой разсипаний живот.

Вазов като че се чувствува отмалял в борба на живота и търси някъде далеч отдих, почивка, да забрави своето призвание като поет, който е обречен на скърби и горчивини. Той намира призванието на поета тежко и пита Бога:

Защо си го осъдил тук!
Да има гърди за страданье,
Да бъде тон, да бъде звук,
Да бъде цял едно риданье?

Защо един за всички той
Да чувствува, да бди, да плаче,
Да няма отдих ни покой
И вечно някой кръст да влачи?

Духът блуждае, умът се лъже, а целият мир е една гатанка за поета, поетът се обръща към своето сърце за утеха, но и

То гатанка е вечно тайна,
Ту бяс, ту вика, ту звяр, ту стон;
Едно във вселената безкрайна
Не знае никакъв закон.

И когато се взира в обществото, не може да намери нещо, което да облекчи неговите страдания, защото

Кривди жестоки навред царуват,
Голото зъзне, гладното мре,
Вражди, омрази света вълнуват
Простата дата не ще ги спре.

От това животът му станал злочест и изневерен от борбите, видял младостта си строшена в безплодните усилия и неговата горда воля проломена от страшния живот и поетът се обръща към Бога, като го моли:

Прати, Боже, крепка вяра
На душа ми безотрадна,
Та на кръстът си под твара
Малодушно да не падна.
Да не умрат мъжки сили
В боя тежки със неволи,
Где се чупят толкоз криле
Гордости и яки воли.

Да не клюмни мен челото
Пред кумира на тълпата,
Пред видът на тържеството
На силата, на лъжата.
Не оставай - стидно ази
Да пропадна в бой със злото
И съмньене да ме гази
В тебе, в правдата, в доброто...

Сбирката Звукове е един стон на една душа, която е разбита в борбата със злото, което подяда человечеството, но която жаднее за правда, за мир, която е пълна с хуманни идеи и която вярва

Че всичко е възможно
И лесно на света,
Дордето бъде жива
В гърдите любовта.

Тази сбирка като че е последен отклик на лирическото чувство на нашия поет, той във нея е изказал задушевния си мир и като че се е вече изчерпил от идеи, от чувства, от оригиналност на мислите, във нея говори, че е отрадно да умре человек, че той желал би да угасне като слънце, като звезда на заход, да умре, както росата под жежкия слънчев лъч за да избегне тесния гроб. В тази сбирка личи меланхоличния тон, който трови надеждите и полетите му към живот пълен със зари и с вяра в доброто и любовта. Но в своите съвременни повести и разкази Вазов се явява оригинален и майстор във възпроизвеждане на съвременните наши нрави и обществени недъгавости. Той още по-рано в сбирките си Гусла и Поля и гори е схванал духа на времето си - празнотата, апатията, долнавия материализъм, душевния застой и мрак (като Гусла, стр. 26, 27, 35) и пр. Той говори, че обществото е:

Среда от честолюбци
От самохвални мъдреци,
От безполезни родолюбци
И от потребни подлеци

О, тежко на това поколенье
Що расте сред измами горчиви
И лети от съмненье в съмненье
И посреща сè утра мъгливи...

Но той се е изказал много по-определено в си и е отбелязал много некадърност и в нашия обществен живот. Епоха - Кърмачка на велики хора, Сладкодумен гост на държавна трапеза, Дядо Нистор, Тъмен герой всякога ще служат [за] илюстрация на съвременното поколение, което

Живей ли, мре ли - то не знай.

В тези свои разкази и повести Вазов намери нишката на своето истинско поетическо призвание като народен певец и писател с реално направление. Народният живот със своите разнообразни проявления съставлява неизчерпаем източник от теми за епически съчинения и за лирически вдъхновения. И Вазов в областта на епиката е създал истински поетически творения и тук той се чувствува неизчерпаем, оригинален и талантлив и в тази област той създаде едно от най-хубавите си произведения - Под игото.

В повестите и разказите си Вазов отбелязва най-слабите страни на нашето общество. Ни една обществена язва, ни една болна страна в нашите нрави не останала неописана от поета. Разкош, жажда за удоволствие, лекомислие, ламтение за богатство, кривото направление на идеи и възпитание в нашето общество, което създава авантюристи - всичко това е описано в повестите му, които имат извън голям интерес за нас.

Вазов извънредно обича България и най-приятно, величествено и прочувствено звучи неговата лира, когато той се докосне до хубостите и грандиозните картини на отечеството си. Тази любов е вдъхната в него още когато е бил емигрантин във Влашко и когато заедно с всичко честно и идеално въздишаше за отечеството си.

Още тогава е пял той:

Българийо драга, мила,
Земля пълна с добрини,
Земля, що си ме кърмила,
Моя поклон приемни!

Любя твоите Балкани
Твоите реки и гори,
Твоите весели поляни,
Где Бог всичко наспори.

Многострадалният образ на неговото отечество е бил всякога напреде му и той въздишал заедно с целия български народ и се е възхищавал от красотите на България. Тази любов се усили още повече в душата на нашия поет след нашето освобождение, когато той има възможност да се запознае по-отблизо с омайните картини на неговата бащиния. Тогава той се изпровикна:

Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се смее небето ти безкрайно!
Как твоите картини меняват се омайно!
При всеки погдед нови, по-нови красоти:
Тук весели долини, там планини гиганти,
Земята ти пълна с цветя, небето с’брилянти...
Отечество любезно, как хубаво си ти!

Няма друга земя по-пъстра, по богата, в която да са се сбрали тъй щедро всичките блага и дарове на природата, говори поетът. Тя има на Изтока светликът, на Юга аромата, горите й пълни с хармония, с хлад, долините с трендафил и достойна е нашата земя за обич!

Какви обайни, какви грандиозни картини рисува поетът в другите свои оди към нашето отечество и към неговите прелести. Напр. в Към природата, Долината, Майски вид, Родопите и пр. Като че поетът се захласва от изблика на чувствата, вдъхнати от причудливите картини на нашата природа, и плува в едно блажено упоение, като съзерцава лазурния свод на небето и като усеща дъха на зефиря в хладните дъбрави...

В пътешествията си Вазов още един път е имал случай да съзерцава нашата хубава България и да нарисува поетически картини от нашата природа, които са пленителни, увлекателни, които възхищават четеца и го пренасят в някакъв си вълшебен мир от поезия и цветове... В недрата на Родопите, Великата Рилска пустиня и др. са художествени описания пълни с истина и очарование, които доставят истинско естетическо наслаждение при четенето им. Една след друга следват картини, пейзажи, една от друга по-грандиозни, по-чудесни, по-поетични. Писателят е съумял майсторски да схване прелестите, разлени из нашите планини и усои и да им даде такъв примамчив образ.

Само с указаните по-горе сбирки и съчинения не се изчерпва литературната деятелност на Вазова. Той е писал Видул - една хубава идилия, Грамада и Загорка - две поеми из народния живот. Издал е три тома повести и разкази, първата част от Драски и шарки. Вазов непрекъснато печата стихове, повести и разкази в разни български периодически списания. Печата една нова сбирка стихотворения, писани в Швейцария под надслов Алпийска книга. В последно време издаде Хъшове, драма, на която сюжетът е зет из повестта Немили недраги. Вазов се ползува с уважение в европейските литератури и много от неговите творения са преведени на английски, френски, немски, руски, маджарски и пр. Някои от европейските критици се произнасят, че някои литературни произведения на нашия писател, като Под игото, се равняват по своята художественост и оригиналност с най-хубавите творения по белетристиката на деветнайсети век.

Вазов е дал сила, изразителност и въодушевление на нашия литературен език, създал е много нови литературни форми и изрази художествени, обработи стихотворната ни реч, като й даде звучност, музикалност, правилни стъпки и богати ритми. Няма негов стих без ритма. Ритмите на Вазовите стихове се отличават по своето богатство и разнообразие, по своята звучност и непресиленост. Много Вазови стихове са стигнали по своята вънкашна художественост до съвършенство.

К. Величков. Освен Вазов работят на нашата литература още няколко писатели, които са издали много хубави произведения. Един от тях е и Константин Величков. Той е роден в Т.-Пазарджик в 1857 г. Свършил е Цариградския лицей и станал учител. През времето на въстанието той бил подирен от турското правителство и се избавил с бягство След освобождението бил директор на Просвещението в Източна Румелия. След съединението на България и Тракия той заминал за Флоренция да учи живопиство. Бил е след това учител в Солунската българска гимназия. Към края на 1894 г. стана министър на Народното просвещение в България

Величков е издал няколко свои оригинална произведения. Той е написал Невенка и Светослав, драма из нашия исторически живот; Вичензо и Анжелина, драма из италианския живот. Написал е няколко интересни статии за някои от нашите писатели, като за Раковски, Д. Войников, Пърличев и др. Превел е няколко класически произведения, като Макбет от Шекспир и Адът от Божествената комедия на Данте високо художествено. Писвал е разни стихотворения в различни български списания, в които се съглежда истински лирически талант, поетични дарби. С удоволствие и истински интерес се четат Писмата из Рим, печатани в Деница и Лъча. Почнал е да пише и Историята на Всеобщата литература, от която е излязла само първата част - за източните народи.

Участвал е в сп. Наука, гдето е отпечатал няколко разкази, като Отмъщение, Зои и пр. Издал е една христоматия за горните класове на гимназиите.

Стоян Н. Михайловски, наш съвременен писател, е роден в Елена в 1851 г. Средното си образование получил в Цариград, а висшето по юридически факултет във Франция. Заемал е много важни служби в България и е писал в разни български журнали и периодически списания.

Михайловски е известен в нашата литература като баснописец и сатирик, но е написал и доста много стихотворения с друг характер, в които се съзират възренията върху много обществени и нравствени въпроси. Вижда се влияние на французки идеи върху литературната деятелност на Михайловски.

Като баснописец Михайловски държи едно почетно място в нашата литература. Неговите басни са изразителни, остри, пълни със сарказъм. С голямо умение са подбрани предметите и събития, под които авторът е искал да укаже на някое явление из живота на нашето общество. Михайловски се надсмива над лекомислеността, самохвалството, над подлизничеството, над епохата, която храни бездарни същества и ги въздига на високо положение. Хубави се басните му: Слънце и прах, Бухал и светулка, Басня и др. Михайловски подмята много съществени недостатъци в своите басни и подсмива много нравствени недъгавости у нашия нравствен живот.

Михайловски е написал няколко сатири, в които се преследват същите нравствени злини, каквито се осмиват в басните. Освен това е написал шестнайсет сатири, в които се нападат недостатъците и некадърността на нашата съвременна литература, особено вестникарството.

Много справедливо е забелязал поетът недостатъците на нашата преса, когато тя обсъжда обществените въпроси. Отсъствува в нея идейно направление, свястна обмисленост в това, което тя твърди. Днешната преса е узаконила поругателствата и сквернословията и е възвишила наветите до степен на литературни установления. Той намира, че в нашата литература се подвизават много неграмотни писачи и че много газетари, като няма с какво друго да пакостят народу ни, се заловили да списват и издават вестници. И понеже се подвизават много бездарности по нашето литературно поле, то нашия литературен език достигал до крайна поквареност:

Вземете всички думици в словаря...
И хаотически ги размесете...
Какво е според вас това? Попара?
Не! Образец от български газети!

Освен това нашите литератори, писачи и газетари като нямат достатъчно солидно образование, не могат да имат правилно установено понятие върху различните въпроси от социален и научен характер, затова съществуват толкова разнообразни мнения.

Времето таквоз е... Туй, което
Е срамота да се пришепне даже, -
Туй, смях, което вдига в кафенето,
В печата лесно може да се каже...

говори писателят в седмата са сатира.

Поетът съзира едно наводнение от книжлета, които не могат да бъдат толкова благонадеждни за нашето младо общество. Авторите или преводачите им са момчетии или селски даскалетини, които сами имат нужна от учение, но при сегашните изключителни обстоятелства се заловили да пишат, без добре да съзнават своето призвание и да знаят езика. От това:

Четеш поеми, драми, - не разбираш...
Удавен си с гърцизми, галицизми;
От българска реч сянка не намираш;
Заровен си в русизми, в германизми.

Появили се много книги у нас, но те са тъй разнообразни и противоречиви по съдържание, щото не може человек да се ориентира във всичко, което се проповядва днес в нашата литература. Противоположност от идеи и направления, противоречия от мнения и мисли са внесли хиляди проекти за управа и хиляди догмати и доктрини в нашата държава.

Въобще сатирите на Михайловски имат за цел да осмеят неграмотността на нашите писачи, гламавщината на нашите преводачи и несъзнанието длъжността си нашите публицисти, които, увлечени от користолюбиви цели, се залавят да защищават най-нелепите въпроси и да нападат най-честните дела.

Михайловски е написал едно голямо число стихотворения, в които си е изказал своите възгледи към науката, прогреса, св. цивилизация и въобще своите мировъзрения. В тези свои стихотворения той не е самостоятелен и не изказва възгледите на нашата интелигенция, а прокарва философски възгледи на някои френски писатели.

Песимистическият възглед на Михайловски е изказан в няколко негови стихотворения. Животът на человека е едно неизлечимо страдание, дим, нищожество, целият свет е нищожно зрънце, а

Върху зрънцето
Пълзи гадинка
Човек на име...
Зла животинка!
Тоз червей мисли.
Мечтай, бълнува
Злослови, пее,
Реве, хитрува...
Живей минута
И смазан пада
На прах обърнат, -
Тори полята.

Песимизмът е плод на знанието клето, говори Михайловски, само на невежествения человек сърцето е източник от мирни веселби. Съмнението се явява заедно с голямата наука, най-добрият лек против него е неведението. Макиавели и Гутемберг еднакво наказание търпят. И на този наш писател душата е препълнена с някаква си болеж, страдание и горчива тъга и след като разбрал, че мислите му, мечтите му, знание, наука и всичко, с което се гордее человек, са суетни сенки, се обръща към Бога с молитва:

Помилуй ме, Боже, от височината
            На твоята слава!

Какво мисли Михайловски за нашето общество се вижда от стихотворенията му: Българский Фауст, Песен на освободения роб и др., които много добре характеризират нашата интелигенция.

Как мисли Михайловски за вънкашната форма на стихотворенията, се вижда от стихотворението Богати ритми.

И друго нещо има с ритмований говор
                        И туй нещо казва се Идея.

Така щото главното внимание е обърнато на съдържанието, а не на формалната страна на произведението. Във всеки случай стиховете на Михайловски не са лишени от вънкашна обработка.

Като второстепенни писатели в нашата литература са Александър Узунов, Хр. Максимов (Мирчо), Т. Влайков (Веселин). Първият е известен със стихотворения, а другите двама с повестите и разказите си.

В последно време у нас се обърна внимание върху някои филологически въпроси. Главните работници в това отношение са: А. Тодоров, Л. Милетич, Б. Цонев и др.

По-сериозните списания у нас днес са: Български преглед, Българска сбирка, Искра, Мисъл, Светлина и др., в които се печатат литературни произведения на нашите съвременни писатели.

© Моско Москов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.11.2007
Моско Москов. История на българската литература. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Моско Москов. История на българската литература. Велико Търново: Издава книжарницата на Т. Джамджиев, 1895.