ВТОРИ ПЕРИОД (1762-1877 Г.)

Моско Москов

web | История на българската литература

[Състоянието на България под турците; Начало на възраждането; Литературата ни през втория период и нейният характер; Отец Паисий и значение на литературната му деятелност; Софроний епископ Врачански; Доктор Петър Берон; Духовната ни борба с гърците; Влияние на духовната ни борба върху литерат. ни развитие; Неофит Бозвели; Василий Априлов; Константин Г. Фотинов; Неофит Рилски; Езикът през този период; Значение на нар. песни в нашето възраждане; Братя Миладинови; Деление на българските народни песни; Петко Р. Славейков; Добри П. Чинтулов; Иван Андреев Богоров; Никола Михайловски; Васил Друмев; Тодор Икономов; Райко Иванов Жинзифов; Епохата на политическите ни въстания; Сава Г. Раковски; Любен Каравелов; Христо Ботев; Добре П. Войников; Марин Дринов; Цани Гинчев; Никола Д. Козлев]

Състоянието на България под турците. Годината 1398 год. е била злополучна за България, защото тогава нашето отечество изгуби своето политическо съществувание. Българският народ [е бил] изтощен от продължителните войни с гърците, изчерпан бил жизненият сок от неговите жили от непрестанните борби, енергията на българина била изцедена в походите по покрайнините на държавата; кръвта, която изобилно се леела по бойните полета, изпразнила жилите на българския син и той не бе в състояние да се възпротиви на турското нашествие. Междуособията в царствующите династии, гръцката лукавщина, излишната разкош, които ни беше изпратила разтленната Византия, пагубно повлияха на нашите нрави и отровиха благородния дух на българина. Сектите, които вследствие упадъка на държавния строй, се били разплодили из България, раздвоили народа на части, от които всяка една си имала своите интереси, своите стремления във вреда на общия народен интерес. Нямало единство в желанията, в мислите, явната омраза подядала общото стремление към взаимно помагане - всичко това било тъй отслабило народа, щото като се появи турската орда, като река изляла се из бреговете, потопи всичко, без да срещне напреде си сериозно съпротивление. При пълно разлагане на нравствените и физически сили е паднала България под властта на новите господари, които били в началото на своята борба и затова туй падение било грозно, ужасно, чувствително...

Турчинът не е правил никаква отстъпка на своите роби; всички еднакво били длъжни да изпитат строгостта на робството. Болярите и интелигенцията били унищожени с огън и нож или изпратени далеч из около пределите на своето отечество. Останалите трябвало да се помирят със своето положение, като влязат под пълното владение на новите господари. Училищата се затворили, черквите изгорени, библиотеките унищожени и всичко, което напомняло славните времена на българина и което можело да крепи духа в борбата, се пръснало по четирите ветрове. Гърците като хищни птици се хвърлили върху трупа на българина. Богослужението на църковнославянски език било изхвърлено, българският език изгонен из училищата и храмовете божии. По-богатите хора, които искали да запазят своето влияние и значение, се отказвали от народността си и езика си и говорели на гръцки. Никъде нищо не се споменавало за българската народност. Печалните остатки от някогашното величие станали за присмех пред очите на враговете. Българският народ бил наказан, отритнат, презрян, уединил се в тъмните кюшета на България, клел, плакал, работил да нахрани себе си и господарите си. Всеки подритваше българина и всеки се гавреше с него. Да се кажеше, че си българин, значело да произнесеш присъда над себе си, да съзнаеш своето нищожество и горчиво положение. За да се избави българинът от общия присмех и унижение, е скривал своето произхождение и оскърбена народност, мъчил се е да се представя като гърка, да говори неговия език, да има неговите нрави и обичаи.

Имаше действително опит към политически въстания, но краят им е бил всякога несполучлив, мъчно е било да се разкъса тъмнината на двойното робство, което е забулело мрачния робски небосклон. Понеже много от българите забравили своето произхождение, а някои се срамували да признаят своята народност, то българският народ като че не съществувал вече. Много от пътешествениците не виждали в Турция други освен или наследниците на Аристотел, или на пророка Мохамед. През такива едни мрачни времена на робството не е било мислимо съществуванието на никаква литература. Трябваше народно пробуждане, народно свестяване от този летаргически сън, който беше навеян от продължителното робство; трябваше преди всичко да се събуди чувството на народност, на самолюбие, на национален интерес, само в такъв случай българинът можеше да съзнае своето тежко положение и угнетено състояние; само при такива условия можеше да се начене умственото развитие и да се тури от ново начало на литературата ни.

Начало на възраждането. Всички наши опити към политически въстания през ХVІІ-ХVІІІ век се оказали безполезни, но къде края на ХVІІІ век се забелязва друго едно движение, предизвикано от общественото движение на европейския дух, който сваля пелената на деспотизма, на самодържавието; острите подигравки на атеистите, подкопавали авторитета въобще и европейската мисъл, почнала да се пробужда. Турците се били оградили със стената на фанатизма за всяко едно нововъведение, но общото течение на работите, вятърът, който веел тогава на континента, не останал нечут от раята на турчина. За братството, свободата и равенството се вече леела кръв по улиците на европейските градове. Гърците и сърбите, като се намервали в по-близки сношения с европейците, почнали борба с неприятелите си. Всичко това не мина безследно за българина, усетило се движение към пробуждане между нашия народ, който бил изгубил кураж не само да се бори, но и да живее. Нужна е била само една словесна тръба да пробуди заспалото народно чувство. Яви се Паисий със своята История и турна начало на нашето духовно възраждане, начена се и литературно движение, почнаха да се явяват книги и списания, целта на които беше окопитване, пробуждане на нашия умствен живот, на нашето народно чувство.

Литературата ни през втория период и нейният характер. Главното внимание на нашите литератори през този период е било обърнато върху просвещението на българския народ и върху освобождението му от гръцкото духовенство. Съществувало пълно невежество в българския ум, гръцкото духовенство се е разполагало безгранично с нашата съвест и народност и нужни са били съчинения и трудове, които в това отношение да помогнат на нашето национално свестяване. Нужно е било да се превъзпита, превъзсъздаде българският народ отново, постепенно да се окопитват и развиват неговите умствени и патриотически чувства, които били затъпени от продължителното робство. И нашите литератори напълно са съзнали своето високо назначение и са преследвали тази цел в своите трудове. Нашата литература е имала чист педагогически характер, тя е възродила, по-право казано, създала е чувството на народност у заспалия дух на турския роб; тя подготви онова високо дело на нашата духовна борба против гърците, тя създаде патриотическото чувство у българина да потърси той своите политически права на съществувание. Българската литература със своя педагогически характер извади из неизвестност една потъпкана народност, тя откри всичкия ужас на робството, всичката отвратителност на духовната тъмнина. Нашите литератори не се придържаха у художествените искания на естетиката, ни у строгите правила на словесността; те съзнаваха назначението си като пробудители и възобновители на един потъпкан народ и работиха като такива; те бяха като словесна тръба, която будеше, вдъхновяваше, окуражаваше, стряскаше заспалия роб. Те се явяваха ту като учители в тъмните и тесни килии на манастирите, ту като проповедници от църковната катедра, отгдето заедно с религиозните поучения са говорили народу и за неговите политически права, ту като политически агитатори, които са държали в едно и същото време ножа и перото или в съседните държави на Турция, или под зелените буки на шумнатия Балкан и са пръскали бунт и омраза, непокорство и проклятие срещу заклетите врагове. Народът, благодарение на тези упоителни агитации на нашите литератори, се е окопитвал, събирал си е силите за една велика борба, към която са го водили неговите наставници. Времената са били изключителни, обстоятелствата са били извънредни, затова и литераторите е трябвало да приемат такъв изключителен характер. Много неща, които не са присъщ елемент на поезията, са настроявали лирата на нашите поети; не са били нужни критическите разсъждения на нашите учени при издирването и разкриването на отвлечени въпроси. Всичко се е мъчило да се изкаже в по-привлекателна форма, всичко е било облечено в примамлива дреха, във всичко е имало патриотическа подложка. По такъв начин може литературата ни да стане важен фактор в нашето умствено и национално развитие и така скоро да създаде от една потъпкана, отритната народност един опасен елемент, който отхвърли с презрение духовното робство и смути спокойствието на турските султани... На прага на това народно движение стои един бледен атонски монах, който съдра завесата на едно минало и посочи пътя на нашата бъднина; този монах повлече след себе си един сонм от дейци, които нагърбени извлякоха общото дело с успех.

Отец Паисий и значение на неговата литературна деятелност. Този монах, който пръв е блеснал в онези тъмни времена и е озарил мрачината на мъртвешкия сън, който беше като тръба за заспалото народно съзнание, е отец Паисий. За живота на този български деец се знае много малко.

Отец Паисий е бил роден около Рилския манастир приблизително към 1720 г. Това се знае от неговата История, в която говори, че писал това произведение като бил на четиридесетгодишна възраст. Знае се, че историята си Паисий писал около 1760-1762 г.

Совокупих сию историцу в Хилендар монастир при игумена Лаврентия брата моего единороднаго... Бе ему тогда лет пятъдесят, а мене четиредесят.

За родното си място Паисий говори в заглавието на книгата си:

История... събрана и наредена Паисием iеромонахом... епархии Самоковская на ползу роду болгарскому.

Родителите му били благочестиви и отрано го обрекли на духовно звание, като го изпратили при брата му в Хилендарския манастир, гдето получил първоначалното си образование, което състояло в четене и писание по черковнославянски и в изучаване на Псалтира, Наустницата и другите черковни книги. Паисий продължавал спокойно, далеч от суетите на мира да прекарва своя богоугоден живот в четене на св. Писание до 1758 г. В това време сръбският архимандрит Иван Раич, като желаел да възкреси нещо из славното минало на своя народ, искал да се възползува от запазените старинни ръкописи в манастирите и с тази цел той предприел едно пътуване по Атонските манастири. Той посетил и Хилендарския манастир, гдето престоял няколко месеца. Между другото сръбският архимандрит разказвал и миналите времена на славянството. Всякой бил любопитен да се научи нещо ново от гостенина, но най-голямо впечатление направил той на Паисий. Този калугерин схванал думите и желанието на сръбския историк и ги потаил в патриотическата си душа. След заминаването на архимандрита, Паисий се доста обезпокоил; той се замислил дълбоко над загадъчния въпрос, който изникнал напреде му и който искал решение от един слабо подготвен монах за тая работа. Този въпрос е бил: дали и българите не са имали славно минало, дали и неговата потъпкана народност не е достойна да бъде описана в една историйка, за да може да се научи нещо неговият народ за царете, светиите и борбите?

Най-после Паисий от гореща любов към своето отечество, от жалост към своята потъпкана народност презрял манастирското спокойствие и уединение, оставил тихата си килия, в която прекарал толкова минути в пост, молитва и бдение и тръгнал и той подобно на сръбския историкограф да пътува из България да събира материал, в който искал да прослави своя народ, да открие пред очите на заклетите врагове величието на българската народност и чрез това да може да вдъхне у съотечествениците си жива любов към своя език и вяра. Той обходил манастирите на Атонската гора и колкото паметници му паднали на ръка, Паисий ги разгледал, за да види какво е за цари болгарски писано. Но тези източници му се указали не дотам достатъчни, заради това той предприел пътуване по България, когато съобщението е било най-трудно и най-опасно за живота. Но той, въодушевен от искрено убеждение, че работи за полза на татковината си, претърпял всичките несгодности, които му се срещнали по пътя и стигнал даже до немската земя, до южна Австрия.

Нашата история тогава не е била разработена. С падането на България под турците са изчезнали всеки едни литературни трудове и работници по нашата история; колкото писано е съществувало тогава по отечествената ни история, е лежало в чуждите библиотеки без внимание. Учените не подозирали нашето съществувание и затова малко се интересували и от миналия ни живот. Отец Паисий не е познавал старите езици, за да може да се ползува от летописите и паметниците, които оставили гръцките и римските писатели върху нашия минал живот, зарад туй той търсил такива източници да черпи своя материал, който добре разбирал. Той намерил такива книги, те са били: Regni degli Slavi (Pesaro 1601 год.) написана от рагуския абат Мавро Орбини и преведена в 1672 година на руски език под заглавие: "Книга iпоргографiя початiи имене, славы и разширенiя народа славянскаго" и всеобщата хроника на Бароний, приведена на руски в 1716 година под заглавие: Деянiя церковния и гражданския от рождества Господа нашего Iисуса Христа из летописанiй Кесаря Баронiя събранная и пр. Тези две книги е имал за ръководство в своя труд. Паисий обиколил южната част на немската земя и се върнал пак в манастира и под тихото шумолене на горските листове, под приятния напев на светогорския прохладен морски ветрец почнал своята заветна работа. Там той, след отруднителното пътуване е взел перото и отбелязал датата на нашето възраждане, турил начало на нашия нов духовен живот. Оттам отец Паисий нирнал мислено в тъмнината на миналото, показал в един фантастически, но ободряващ образ един живот, пълен със слава, който магически подействува върху плесенясалия ум на българина.

Старецът Паисий не можел да стои дълго време още в Хилендарския манастир, защото се явили някакви си недоразумения между братята. Манастирът бил длъжен пари на турското правителство, от това последвало много неприятности и нередовности, затова Паисий бил принуден да напусне люлката на своята младост, колибата на един благочестив живот и да се прасели в Зографския манастир "Свети Георгий великомученик". Там се спрял този наш пръв историк да работи своето произведение. В 1762 година - дата забележителна в нашата история на свестяването ни, била готова книгата под заглавие: Исторiя Славяноболгарская о народах, и о царях, и о святых болгарских, и о всех деянiя и битiя болгарская собрана и наредена Паисiем iеромонахом бывшаго в святей гори Афонскiя от епархiи Самоковския в 1762 на ползу роду болгарскому. След написването на тая книга Паисий излиза из Зографския манастир и тръгва из България да буди заспалия народ от упоителния сън на робството, на невежеството, и да го приготви към честит живот - живот свободен от притеснения, от укори и присмех, живот без вериги, без робство. С тази книжка, която била заря в мрачината на нощта, той, Паисий, проникнал тъмните кюшета на отечеството, като я давал всекиму да я преписва, да я чете, за да знае какво са били неговите деди, какво е неговото минало.

Котел е бил един градец в онези времена, който се е ползувал с повечето правдини пред турците, отколкото всичките други градове из отечеството. Ако и да се възпитаха неговите граждани в тогавашното време по алфа-витата, но българският дух не беше толкова угаснал, сè можеше человек да намери хора, които са се интересували за своето отечество. Паисий е знаел къде ще може да намери почва благотворна на своята деятелност, затова отишъл преди всичко в тоя български градец. Там той бил срещнат гостоприемно и намерил най-много последователи на своята заветна мисъл, там се най-много преписвала неговата история и от там излязоха и повечето борци, които самоотвержено, решително и умно продължиха делото, което той почна. Колко време е стоял той у Котел и къде е заминал - и история, и предания мълчат по този въпрос. Нищо се не знае за старините на този начинател на нашето възраждане. Дали той, уморен от негладкия жизнен път, се оттеглил в някой от манастирите и благочестиво е довършил живота си или някъде, задушен от злобата на душманите? Той вдъхна живот на една загинала нация, но не ни остави нищо за себе си.

Трудът на Паисий разгледан критически, като история, няма голяма цена. Източниците, от които се е ползувал Паисий не са били яко исторически в пълната смисъл на думата, на които человек може да се облегне и да черпи верни сведения. Той е извличал своите знания за българския народ от книгите, които се споменаха по-горе. Тези произведения са много слаби в научно отношение, написани без всякакъв критически разбор. Имал е Паисий и гръцки източници, но и те не са имали научен характер; те са били препълнени с всякакви басни и чудеса. Той се е ползувал и от някои български източници, които е у намерил в манастирите, но тези източници са били много малко, защото, както и сам Паисий признава, много от българските източници са били изгорени, изгубени, разпилени от турците и гърците и нямало вече "они книги летописны, що са били пространно написани ради всего народа и царие болгарских. Аз много книги прочетох и немогох никак обрести рукописни и печатни, но мало и рядко обретается".

Но ние не трябва да ценим произведението на Паисий като историческо съчинение с научен характер. От друга страна е важно - то и от нея страна трябва да се разглежда - като произведение, което е имало голямо влияние върху пробуждането на нашия народ и в това отношение е принесло голяма полза. Отец Паисий не е имал за цел да пише историята на нашия народ само да даде точни и верни сведения за народа си; той е искал чрез своето произведение да възкреси някои светли страници от нашето минало и да покаже нашето произхождение и нашите законни права на съществувание.

Паисий като че вля енергия, като че даде сок за живот в жилите на българския народ, като че намери оня нерв, който движи целия организъм на една нация, като че неговото слово послужи за елей, който се подля на догоряващото вече кандило. Разочарованието, което беше завладяло духовете на българите след толкова напразни опити към въстание, изчезна и някаква си непреодолима сила на деятелност напълня цялото същество на българския патриотически дух. Мрачината, която беше забулила хоризонта на нашите стремления, се пръсна и зарята на една надеждица освети нашето тъмно бъдеще. В това отношение историята на о[тец] Паисий е заслужила много на народното дело. Той указа друг път, друго направление, друг начин за борба, която беше по-успешна, по-несъмнителна, именно духовната борба. Летаргическият сън, мъртвешката дрямка, която беше упоила патриотическото чувство на българина в люлката на двойното черно робство, биде разпръсната и очите на роба се полуотвориха, той разбра своето тежко положение и стремително потърси своите права.

За да можеше да се пробуди тази заспала робска тълпа, която беше научена само да работи, да търпи и да се моли, която беше забравила традиции и прадеди и която не се въодушевляваше от нищо друго, освен да се труди денонощно, прегърбена под тежестта на живота и лишенията; за да можеше да се вдъхне малко животец в жилите, които бяха претрити от робските железа, трябваше преди всичко да се възстанови връзката между миналото и настоящето й. Възстановяването на тази връзка беше необходимо, защото пред лошавата перспектива, която се рисуваше пред хоризонта на роба, само възпоминанието на едно славно минало можеше да раздвижи нервите, можеше да вдъхне необходимата енергия за предстоящата борба. Възраждането на народите е ставало винаги по този начин. Славното минало, възпоминанието за щастливото време всякога окуража народа, който почва борба.

Това е направила историята на Паисий. Този старец с болки на гърдите си, със сълзи на очите си е гледал как другите народности, като гръцката и сръбската, се хвалят със своето минало и натякват на горкия българин, че той няма нищо такова, с което да се похвали и да покаже славни страници и спомени от своята история и как българинът е мълчал и преглъщал тези горчиви хапове на несправедливото обвинение, когато зад неговия гръб са стояли в пълна неизвестност толкова славни имена и исторически събития, които можеха да го оправдаят пред укорите на коварните врагове и да покажат неговото преимущество в реда на народите.

Отец Паисий излиза със своята история да оправдае българския народ пред несправедливите укори на враговете му. Той излиза с исторически документи в ръка и доказва, че ако другите народи имат право да се радват от живота, понеже са имали минало, което ги въодушевлява, то и българският народ има това право, че и той някога е живял и по-славно даже от съседите си. Българският народ има с какво да се гордее - и царе, и царство е имал, и светии от рода си е дал на християнската църква. По такъв начин този пръв наш историк, като възстановява връзката между нашето минало и настояще, парализира несправедливите укори на неприятелите и дава възможност на народа да се оправдае. Във всяка една страница личи тенденциозността на писателя на историята. От началото на своето произведение до края той се старае да покаже превъзходството на българина пред съседите си и да ги укори, че те нарочно са изопачили някои исторически факти за техен интерес или съвършено са скривали и унищожавали тези документи, които говорят в полза на неговия народ. В такова убито състояние на духа, в каквото се е намервал българският народ, при такива едни оскърбления, нападки и укори, които са се сипели от страна на враговете върху роба, историята на Хилендареца е имала неоценими заслуги, като е вдъхвала уважение у народа към своето минало и го е карала от там да черпи вдъхновение в своята борба. Като е изнесъл наяве великите деяния на нашите царе и миналите подвизи на нашите прадеди, манастирският старец е вдъхнал гордост в отпадналия българин и нашият народ доби бодрост и оправдание пред своите врагове и се съзна като отделна политическа единица, която има право на съществувание, така както всичките други народи под ясното божие небе. Какъв възторг, какво възхищение е било у четеца, когато се е взирал той в страниците на тази историйка и е чел оправданията против тежките укори за неговото безславие! Раздразненото честолюбие на българина от четенето на тази история е имало благи резултатите.

Четете, говори историкът, четете страниците на тази историйка и вижте какви са били вашите деди и ако не ви е срам от техния прах, върху когото вие тъпчете, недейте се постара да се покажете достойни синове и наследници на тяхната слава, която са искали да помрачат неприятелите и да я потъпчат в неизвестността.

Българинът се е вслушвал в неговите речи и гордо е отхвърлил укорите на враговете, като е държал в ръцете си историята на благочестивия старец и е имал зад гърба си толкова събития повалени в мрак и в гробна тъмнина, но осветени сега от историка.

Но и тука не се спря о[тец] Паисий. Той действително показа, че най-целесъобразната, най-сполучливата борба ще бъде не физическата, но духовната, която ще отвори очите на българина да съзнае по-чувствително своето положение; той извади наяве миналото на българина, като показа с това неговото някогашно величие и фактически опроверга несправедливите укори и нападения, които идеха от страната на нашите врагове. Но можеше ли да бъде достатъчно само това? Имаше ли тогава много единици измежду нашия народ, които съзираха толкова далеч високото значение на една духовна борба, която посочваше Паисий, като указваше на нашите първи врагове - гърците ? Имаше ли толкова просветени чувства измежду робската тълпа, които да раздразнеше честолюбието? Народът убит и материално, и нравствено трудно се окопитваше. Някои от българските първенци даже не съзнаваха теготата на своето положение, мъчеха се да се откажат от народността си и да се слеят с враговете на народа ни. Водени, от една страна, от личен интерес, а от друга страна като мислеха, че се унижават, ако се считат от рода на тези, които са били за присмех на гърците и сърбите, минаваха в лагера на нашите противници и скриваха нарочно своето произхождение.

Паисий е забелязал, че има българи, които напущат рода си, своите си, отцепват се от брата си и забравят народността си - и той е страшен зарад тях. Укорите, нападенията, които той сипе по адрес на този род патриоти, са остри, безпощадни, немилостиви. Неговата душа става развълнувана, трогната, когато той произнася присъдата върху тези безумни, които не съзнават великото назначение на народността си и достойнството на рода си. Тези отцеругатели, които не са искали да се взрат в добрите качества на своя народ, които не са потърсили причините, които са докарали българина до такова нещастно, плачевно положение - тези отцеругатели са срещнали в историята на хилендарския монах своята награда.

О, нерумний и юроде - пише старецът с възмущение и бащинско състрадание - защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш на своя език. Срам ли те е от положението ти, гнусиш ли се от името си и си презрял рода си. Погледни, человече, прочети и разбери, че си имал и ти царство и господарство. От какво се срамуваш ти, неразумния, за укор ли ти служи твоя род, че го напущаш и отиваш да учиш чужд език? Или мислиш, че гърците са по-умни и по-хитри, а българите са прости и затова не искаш да се наречеш с името си? Но погледни ти, неразумний, взри се в положението на работите и разбери, че от гърците има по-умни и по-хитри хора, но гърците не са като тебе безумни да презират рода си и да приемат чужд език и народност. Това правят неразумните.

Причинителят на нашето народно свестяване, като продължава укорите върху тия, които не познават народа и се отричат от името си, изброява добрите качества на българския народ, които го поставят по-високо от неговите врагове, като показва преимуществото на българина пред гъркът. Гърците са хитри, спекулантни, горделиви, злобни, българите са незлобиви, работливи, прости, а Бог обича такива хора... Не се прелъствай ти, българино, знай свой род и език и учи се по-своему езику, боле ест болгарска простота и незлобие... от колкото хитрината и коварната политика на гърците.

Какво значение са имали тези бащински укори и съвети се вижда от факта, че оттогава е почнал да се сглобява разнебитеният български народ и оттогава името българин почнало вече да се чува, да се изговаря по-открито. Думите на Паисий са имали голямо влияние върху тези, които са се отказвали от народността си, те са укорявали всяко едно изменничество, всяко едно престъпление, което е докачало интересите на народа, от който е произхождал старецът. От тези думи се е стреснал всеки един, който се е чувствувал, че в жилите му бие българска кръв, а по някои лични съображения се е бил отметнал от народността си.

Езикът, който е употребял о. Паисий за написването на самата история, е църковнославянски. Авторът на тази история, като възпитан по килийната система не е познавал друг език литературен, освен езика, който е срещал в книгите на св. Писание. Той е бил убеден, че езикът, който се е срещал в църковните книги, е същият този език, на който са писали и говорили св. Братя, Кирил и Методий. При всичко, че Паисиевата история не е написана на тогавашното говоримо наречие, но читателят я разбирал - и той е бил възпитан по тези книги, от където е черпел Паисий и думи, и форма на езика си. Особеностите на Паисиевия език [се] състоят в това, че се срещат форми църковнославянски, които се срещат у църковните книги. Членът се почти не употребява, а е заменен с пълното окончание на църковнославянското наречие. Напр. великая река, болгарское царство, доброе дело пр.; употребява се дателен, родителен, творителен и предложен падеж; употребяват се местоименията его, ему, их, всех и пр. Но забелязва се силно влияние и на говоримото наречие.

Паисий е употребил тези отживели форми на църковнославянския език, защото бил възпитан по книгите на св. Писание

Софроний епископ Врачански. Един от най-добрите последователи и истински ученици на Паисий е бил Стойко Владиславов, наречен Софроний, епископ Врачански. Той е продължил делото на Паисий и най-много е помогнал за свестяването на народната маса. Този български просветител се родил в 1739 год. в гр. Котел. От рано останал без баща и майка, бил се прибрал при уйка си, като храненик да му гледа работата в Цариград. Но и чича му не живял много дълго и Стойко останал без подпорка в живота. Роднините усвоили всичко останало от неговия уйчо, а Стойко бил длъжен само да плаща дълга, но защото не бил в състояние, турците го хвърлили в тъмница. Най-сетне роднините му се смилили, изплатили част от дълга и той бил пуснат на свобода. Жена му, за която се женил рано, била горделива, неразумна и Стойко нямал и домашно спокойствие, затова решил да напусне Котел и да отиде да търси прехраната си другаде; но съдбата го приготовлява за друга обществена длъжност: котленците го избрали да им бъде свещеник и след като платили на шуменския владика сто гроша, си постигнали желанието. В 1762 год. на 1 септември Стойко бил опопен и от тогава се почва и неговата обществена длъжност. През 1768 год., когато Турция имаше война с Русия, Котел е бил на пътя на войските и турците за всичко се обръщали към грамотния и известен свещеник Стойко, който всички тежки изпитания приемал отгоре си за разните нередовности. Бил мъчен, бит и пренасял общата участ на целия български народ.

След няколко време се случило друго нещастие със Софроний. Между агите от Осман Пазар се появила крамола кой да бъде аянин на Котел. Силистренският Векир паша дошъл да ги оправи и убил едного от същите и затова затворили Софроний още с двама негови граждани, за да изплатят пет хиляди гроша кръвнина. Софроний прекара в затвора няколко време, докато котленските граждани съберат сумата да се изплатят на правителството и там от страх и недужная теснота упадоша вси власи глави его. След това го пуснали от затвора, но нещастието го преследвало.

Като се помина мало, разболях се, ала не болест да легна на постеля, ами ме фати една теснота сърдечная и не можех да седя на едно място, докле да преброи человек десет числа, ами ходех като луд покрай водите и плачех. Мнеше ми се, како хоче да искоче сърце мое от уста моя! У такавая теснота бях. Подаде ми Бог наказание зарад безумная лудост моя, що бях се възгордил зарад това епитропство, да глубям невинния человеци! А тамо доктори не има, ами някои баби баеха ми и целяха ме, ала никоя полза! Ходих и на Цариград, толкова пари разнесох, не мало.

Така описва Софроний своите душевни мъки, които изпитвал. Той по-рано бил назначен да ходи да събира глобите от разните свещеници по селата, а тази му длъжност била крайно неприятна и душевното си стеснение, което разказва по-горе, преписва на своите грехове.

В затворите той се разболял и като нямало доктори, ходил да се лекува при бабички, но като се научил неговият началник, го отстранил от служене в църква.

Другите свещеници му натяквали, че го хранят като слепец и това му дотегнало. Софроний не можел повече да живее в Котел и решил да напусне. И действително той отива в Ахиловската епархия, гдето му дали дванадесет села с Карнобат заедно. Но и там този български деец не минал без нещастие - едвам си спасил живота от турските преследвания. Тука го налита едно нещастие, от което едвам можел да спаси живота си. Шехларийският управител искал да вземе едно българско момиче за жена, но Софроний прибързал да венчае това момиче за един българин. Управителят се разлютил и търсил случай да отмъсти на Софроний и един ден му намира случая - среща случайно свещеника и заповядва на своите хора да го обесят, те го окачили на едно дърво; но Софроний си спасил живота, като се обещал, че щом се върне в село, ще раздели венчаната двоица и ще даде възможност на турчина да вземе въпросната жена. След това Софроний забелязал, че живеенето му станало тука невъзможно и затова заминал за Кара-Бунар, гдето престоял една година и гдето бил обикнат толкова много от гражданите, щото когато заминавал, те плакали за него. Той се преместил с децата си в с. Арбанаси, за да се установи да живее. Но и тука неговото живеене не се продължавало много време; той като че бил определен за по-висока служба и като че бил длъжен да изпита и да види всичките страдания, които България изпитвала в това време. Наскоро Врачанският епископ Серафим умрял и Софронию било предложено да застъпи неговото място. При всичко, че нашият деец и да не се съзнавал готов за такава една важна служба, но бил убеден от своите хора да приеме и той най-после се съгласил и бил ръкоположен в 1794 год. за епископ врачански и наречен името Софроний. След като дошло потвърждение от Цариград, той тръгнал в най-лютата зима да отиде в гр. Враца да си заеме епископското място.

Софроний изпълнил службата си съвестно; ходел по селата да проповядва, да учи населението, като говорел проповеди на разбран български език и затова бил много обикнат от населението. Но не можа дълго време да остане при своето паство; той бил повикан от Пазвантоглу да иде във Видин да уреди разбърканите работи след изгонването на тамошния епископ. Софроний претеглил много патила в този град, но не можал да се върне, защото не му било позволено; той правил няколко опита да бяга, но не сполучил, не можал да се върне вече и в своята епархия, защото кърджалиите опустошавали селата и градовете по тях места. Най-после сполучил да се отърве и да отиде във Влашко, гдето се поминал в 1815 или 1816 год.

Животът на Софроний представлява верига от страдания, от изпитания, които заедно със своя народ е теглил, пренасял. Преживял е всичките нещастия, които са се струпвали върху нещатното му отечество. Когато е бил в Котел трябвало да бъде зрител на ужасите, които изпитвал българинът; когато се преместил във Враца и Видин, трябвало да бъде свидетел на всичките опустошения, които кърджалиите и другите башибозуци нанасяли на беззащитното население. Животът на този български просветител съвпада в най-неспокойните времена на България, в най-големите вълнения на турското господарство, когато нямало вече монархия, а произвол, когато самодържавието било почти изчезнало, а на негово място се настанило необузданото управление на пашите и другите турски власти.

Софроний е живял в тези тъмни времена на невежеството, когато се е чувствувала най-голяма нужда от искрени работници, от предани патриоти на народа ни, когато българският народ е имал нужда от просветителни думи, от благи съвети. Софроний е съзнавал голямата отговорност, която е имал като свещеник пред народа, потомството и небето, затова всичкото си време е прекарал в проповеди, поучения, наставления в качеството си на учител, свещеник и епископ. Той е пропътувал почти половината от България и навсякъде е будил и учил заспалото българско население под тежкия робски живот. Учил българските деца на четмо и писмо на родния им език и готвил бъдещите граждани към просвета, към свобода и щастлив живот. Още когато бил в родния си градец Котел, почнал да учи бъдещите български граждани на книжное учение и бил обикнат от всички. Двадесет години учих децата им кныжное учение и на всякоя неделя и на всякой праздник сказвах поучение, толково труд подех, толкова добро им сторих, говори Софроний в своето житие и това не е хвалба от неговата страна, напротив, той е бил толкова скромен, както се вижда от неговата Автобиография, щото повечето лошо говори за себе си, отколкото хвала. Но не е можал да скрие труда и заслугата, които е сторил на котленците за тяхното просвещение. Софроний е бил един от най-просветените мъже в Котел и затова неговите граждани са избрали него да им бъде свещеник. Нещастията са го преследвали, ала той не се отчаял в своята просветителна деятелност - ние го виждаме пак такъв неуморим деец, искрен просветител на народното съзнание и в Ахиялската епархия. А колко е бил обикнат в Кара-Бунар, какви са били неговите отношения към тамкашното българско население се вижда от неговите собствени думи, в които няма нищо преувеличено: като излязох от тамо, плачеха християни за мое разлучие, искаха да седя и другая година, ала не ми бе възможно.

Като станал епископ още повече се погрижил да сее образование, истинска християнска просвета между населението.

И приидох на епископия моя и приеха ме христиените радостно и ходех по църквите в Неделя, в праздници и полагах поучение по нашему болгарскому езику, а они христиени, като не чули от други архирея такова поучение, имаха ме като едного философа.

Тези Софрониеви думи явно говорят за голямата любов, с която се е ползувал първият наш проповедник по-нашему болгарскому езику. Народът се стичал с радост в църквите да слуша поученията на своя епископ, каквито до него време не са чували, поучения на разбран техен език, пълни с назидания, с бащински искрени съвети, които са произтичали от патриотическата душа на проповедника. В тези времена на изпитанието, на жестокостите и глада Софроний е поддържал надеждата у робът за по-щастливо време.

И когато е прекарвал последните дни от живота си в Букурещ при тамкашния епископ Доситей, не преставал да мисли за своето паство, за своя народ, трудил се и там за неговото добро. Може справедливо да се каже, че Софроний е положил бил живота на олтара на народната просвета, на пробуждането на народното съзнание и че той след Паисий е сял зарите на народната свяст, че той е, който най-яко закрепи основата на нашата бъднина.

Като литератор той е оставил няколко трудове, които и до сега не са изгубили своето значение и литературна цена, които навремето си са отслужили на нашия народ и които справедливо печелят уважението на своя автор и му определят едно почетно място между литераторите - просветителите на българския народ.

Едно от тези трудове е: Житие и страдание грешнаго Софрония.

Това е автобиографията на нашия деец, в която излага живота и трудовете си, които е изпитал за просвещението на народа и картина за състоянието на Турската империя. Скромност, смирение, преданост към Бога и към народа - ето отличителният характер на това животописание. Софроний бърза да изложи своите грешки, а не да се похвали за делата си. Това негово съчинение има и днес за нас голямо значение. От него ние черпим сведения за живота на Софроний и от него си съставяме понятие за умственото състояние на тогавашното наше общество. Освен това, тази автобиография ще служи всякога като най-достоверна история за състоянието на българите под турците в това време и за размирните години на Турската империя. Господарството на тогавашните наши управители е представлявало живелище варварское и хайдутское, в което безначалието, произволът и непокорството са били поставени в степен на закон. Самодържавието изгубило своето значение и разните башибозуци и делибашии опустошавали империята на султана. Житието на Софроний е картина от тогавашните злополучни времена на нашето съществувание. Като че Провидението нарочно е изпратило Софроний в тези времена да запише страданията и изпитанията на нашите деди.

Второто произведение, което е създало епоха в нашето умствено национално движение, е Кирякодромион или тълкувание на неделните евангелия. Няма друго българско литературно съчинение в нашата писменост, което да се е ползувало с такава почет и уважение от народа, както това тълкувание. Съдържанието на този Софрониев труд е тълкувание на неделните и празнични евангелия през годината. Повечето от тези тълкувания са превод от гръцки, но са удовлетворявали нравствените нужди на нашия народ. Всяко едно от поученията на Врачанския епископ се дели на две части: в първата се съдържа тълкувание на неделното или празничното евангелие, а втората част съдържа нравственото поучение, извлечено из текста. Тълкованието е достъпно, разбрано, поучението е назидателно, препълнено с бащински наставления и съвети, необходими за един благочестив живот. Целта за написването на Кирякодромиона се указва от самия Софроний.

Трудя се денем и нощем да изпиша неколико книги по нашему болгарскому езику, та, ако не ми възможно мене да сказувам им със уста моя, да чуят от мене грешнаго някое полезное поучение, а тий да прочетут писание мое и да уползуют се, и, за мене недостойнаго Бога да молят невежество мое исправити и трудившаго се прощение сподобити, да би получити и нам десних стояних в ден страшнаго въздаяния.

Ето целта за написването на тези евангелски тълкования. Узех оное паство, казва той, на рамене своя и оставам го от големая нужда, но да не го съди Бог той пише поучения - да се четат от православните християни за тяхна нравствена полза. Трудът на Софроний си изгубил своето първоначално название, което му дал авторът и бил наречен Софония или Софронието и досега още е известно под това име.

Тълкуванието на евангелието на Врачанския епископ е принесло във времето неоценима полза за българския народ, за неговото нравствено възраждане и за езика ни. Тъй като в него време между нашето свещенство е владяло пълно невежество, то никой от нашите свещеници, колкото ги е имало, не са били кадърни да стъкмят някоя проповед за своето необразовано паство и затова не се е чувало поучение на езика ни. Софроний със своята книга е дошъл на помощ на не дотам развитите наши свещеници, като им е дал възможност да поучават своето паство и да вземат по-присърце интересите на народа ни.

Освен това, книгата на Софроний е помогнала за по-бързото и скорошно окопитване на народността ни. Разсеяните българи, които присъствували в църквата само по една християнска обязаност, са се сбирали вече с радост в храма Божий да слушат Божието слово на своя език, който до тогава е бил изхвърлен из черквите и училищата. Врачанският епископ като че е осветил гражданското право на съществувание на нашия език, като го допусна тържествено да се прояви на църковната катедра. Каква радост и възхищение са усещали българите, като са слушали да се проповядва на техния език, който до тогава като че не е съществувал. Официалният език е бил гръцкият, той се е изучавал в училищата, той се чувал по пазарите, а българският език е имал право да съществува само из затънтените кюшета на робиня България. Но Софроний го изнесе на църковната катедра и българинът не се е вече срамувал от него и не се е криел от другите народности, когато е искал да изкаже своите радости и скърби. При говоренето на проповедите са се виждали българите колко са на число и са се окуражавали, когато са се виждали, че превишават своите неприятели.

Кирякодромионът е станал и като учебник в училищата, гдето по-рано са се изучавали книгите на св. Писание писани по църковнославянски, освен това тя е била наръчна книга на всякой грамотен българин. Той е печатан пръв път в 1806 г. в Римник, после е препечатан няколко пъти. Още от рано Софрониевият труд е изгубил своето название и [е] наречен с името на автора. И днес той е известен между нашия народ с името Софронието.

В езика на Софрониевите произведения се забелязва влиянието на църковнославянското наречие, но много по-слабо, от колкото в Историята на Паисий. Срещат се форми езикови и изражения, които силно напомнят църковнославянския език, като напр. пише книги по нашему българскому езику, та ако не би възможно мене да сказувам им с уста моя, да чуят от мене грешнаго някое полезное поучение и за мене недостойнаго Бога да молят невежество мое изправити и трудившаго се прощение сподобити да би получити и нам десних стоянних в ден страшнаго въздаяния. Неопределителните времена на глаголите, окончанието на дателните и родителните падежи се употребяват в съчиненията на Софроний, но има и такива изречения, които са взети из говоримото наречие. Вижда се борба между черковнославянското наречие и говоримото с преобладание на последното. Понеже Софроний е живял повече в мира между хората, затова и говоримото наречие имало по-силно влияние на него, отколкото на Паисий, който е черпил знания и езикови изречения из книгите на св. Писание. У езика на Софроний се забелязва и друга една особеност - влияние и на западнобългарското наречие, гдето е прекарал една част от живота си.

Софроний, като истински патриот на своето отечество, е искал и с друго да бъде полезен народу си. Във време на войната между Турция и Русия през 1806-1812 г., той е взел страната на русите, като им помагал с писма до по-забележителните българи, които молил да въстанат. За тази му услуга русите го нарекли Серафим Болгарскiй.

Софроний, като агитатор за свестяването на българската народност, върви след Паисий и е негов ученик по идея.

Доктор Петър Берон. Като следим умственото и националното развитие на нашия народ, трябва да се стремим да се запознаем и с Петър X. Берович или Берон, който е внесъл светлина в нашето свестяване, в мрака на българското невежество, който е спомогнал със своите пожертвания на общото дело и който със своя Буквар е тласнал народното образование няколко години напред.

Петър Берон е роден в 1795 г. в Котел, там получил и своето образование, което се давало на гръцки и на български. През войната на Турция в 1805-12 г. баща му бил наклеветен пред турското правителство, че той има сношения с русите и затова му ограбили всичкото имущество. Петър се решил да стане абаджия и с тази цел заминал за Варна. Но понеже майсторът му го наказвал, той напуснал своя занаят и отива в Букурещ, гдето усвоил еленски и се преместя в Брашов да бъде учител по български е еленски. Там му идва благата мисъл на ума да напише буквар за младото българско поколение и го отпечатва в 1824 г.

В 1826 г. някой си Антон Иванович решил да изпрати сина си в Мюнхен, а Петър условил за наставник на сина си. Петър направил впечатление с интелигентността си на мюнхенските професори и те му позволили да слуша факултета по медицината. Благодарение на това обстоятелство, той свършил и се върнал във Влашко доктор, като се установил да живее и да практикува в Крайова. Петър Берон в скоро време спечелил много пари и си купил мушии, но като не искал да живее вече във Влашко, а искал да се премести в Париж, влязъл в споразумение с някого си Теохар Папазоглу, комуто искал да повери завинаги управлението на мушиите си само с условие, щото Теохар да плаща на българските училища в продължение на трийсет години по хиляда жълтици годишно, след което време Теохар може да усвои имуществата. Теохар измамил Петър Берон и този последният, като дошъл от Париж да се разправи с наемателя, бил удушен в Крайова в 1871 г., 21 март.

Петър Берон е забележителен в историята на нашето просвещение, като виновник за съществуванието на много училища из България през онези времена, когато се е чувствувала най-голяма нужда от такива заведения. Големите помощи, които се изпращали от щедрата ръка на Берон, градили здания, сгради, в които младото поколение е тичало да се учи четмо и писмо на матерния си език: Училищата в по-големите градове дължат своето съществувание на Петър, той е издържал и учителите, защото в тези невежествени времена много малко са съзнавали великото значение на образованието, за да дават помощи за поддържане на учителски персонал.

Спомогнал е на нашето младо поколение и със своя буквар, който е известен с прилагателното име рибен, наречен така от рибата делфин, която се намерва отпечатана на най-дирната странница на книгата. Този буквар е принесъл неоценима заслуга на нашето народно образование, което, до появлението на Петровия буквар, е отивало много бавно, благодарение на системата на преподаването, която затруднявала обучението и бързия вървеж на учението. Младежите са ходили в училищата по няколко години и не са можали да привикнат да четат и да пишат, защото е нямало най-елементарен метод за преподаване. Бероновият буквар е допълнил най-чувствителната празнина.

До появлението на този буквар обучението в училищата е ставало по църковнославянската азбука и по книгите на св. Писание: Псалмите на Давид и Наустницата са били учебници, с които българинът е довършвал своето образование. В някои училища като са отсъствували учебници по нашия роден език, обучението е ставало по гръцката алфа - вита, много нарядко се е почувало случайно славянското азбуки.

След дълъг и мъчителен труд децата едвам на втората или третата година са достигали да съчетават по един ред славянски звукове, които са им напомняли някога известни български думи.

Бероновият буквар ускорил обучението; той е изхвърлил църковнославянското сричане на буквите: аз, буки, веди, глаголи, добро, ест, зело и пр и е опростил буквите, като им е дал произношенията а, бе, ве, ге, де, е, зе и пр. Това е улеснило толкова много нашите тогавашни млади граждани, щото в скоро време ние виждаме бърз напредък в умствено отношение.

С появяването на Бероновия буквар се премахнала килийната система на преподаването в училищата, а се въвела ланкастерската - взаимоучителната, по която в продължение на една година детето можело да се научи да прочита.

Петър Берон е писал и книги на френски език. В тези свои съчинения той се е старал да издири онази сила, която е причина на промененията във физическия мир и да издири нейните закони. Статиите и съчиненията по този въпрос възлизат до едно значително количество. Той е писал по физика, геология, занимавал се е с изучаването на небесните тела, писал е и за потопа, като се е старал да обясни неговите причини. Много от неговите издирвания не са съгласни със съвременното учение на науката, но във всеки случай неговите трудове показват начетеността и умствения интерес на автора.

Духовната ни борба с гърците. Искрата, хвърлена от Паисий в народната свяст за нашето народно възраждане, се усилваше бързо и от ден на ден все повече и повече подпалваше патриотическия пламък в сърцата на истинските български патриоти. Натякванията и проповедите на нашите Софрониевци не пропадаха напразно. Духовете на българите се разпалваха и се усилваха да почнат борба на своя неприятел гърка, които ги притискаше и отнемаше духовната им независимост. Заедно с просвещението се е закоренявал в сърцето на българина духът на независимост, на свободна просвета в училищата и черквите. Гърците не са закъснели да го забележат това ново движение между българския народ и са употребили всички простими и непростими средства да потушат всякакво едно независимо проявление на духа, но националната идея и просвещението вече били достатъчно развити между роба, за да не се подчини вече на това духовно притеснение. Народът бил вече узрял за своята духовна независимост и се възпротивил сериозно на всякакви опитвания от страна за заклетите врагове гърците да го подчинят отново. Българският народ се хвърля като един человек в неравната борба да търси своите някогашни исторически права, които похитили гърците във време на турското идване на Балканския полуостров.

Турция в своите отношения към тази борба се показвала благосклонна към българите, а това още повече ги окуражавало. В 1839 г. се появил царският Гюлхански хат-и-шериф, който е гарантирал свободата на вероизповеданията в господарството. Този царския акт на великодушие е усилил борбата и е направил един вид законна от страна на българите. От всичките страни на българско се изпращали жалби до Султана против злоупотребленията и несправедливостите на гръцкото духовенство; в тези жалби българският народ единодушно изказвал желание, щото Султанът да вземе българския въпрос присърце и да удовлетвори желанието и законните искания на най-многочислената част от своята рая. За по-скорошното и успешно разрешение на тази борба българите си избрали особени хора да живеят в Цариград и да действуват пред турския султан за нашите народни права. Най-после, българите решили да построят и черква в столицата на султаните, при самите фанариоти, да се служи в нея на църковнославянски и да служи като център, като огнище на нашето национално движение.

Но българите не се ограничили само с изпращания на депутации и жалби в Цариград, те почнали явно да изказват негодувание срещу гръцкото духовенство: гонили го из църквите и училищата, като се мъчили да направят преподаването в училищата да става на български език, а богослужението - на църковнославянски. След Хат-и-хумаюнът издаден през 1856 год., в който се припознавала религиозна и национална равноправност между гражданите на Турция, българите явно почнали да гонят гръцкото духовенство и да искат българи да заемат техните места. Работата по някъде достигнала до крайност: в повечето от българските градове гръцките владици били изгонени насила из църквите и домовете и били длъжни с бяг да се укрият от народните буйства. В черквите се не споменувало името на гръцкия патриарх и българинът се отказал да плаща пари на гръцкото духовенство. Султанът бил длъжен най-сетне да обърне внимание на тези вълнения в своето господарство и да им даде край. Но понеже не се уверявал, дали тези искания са на целия български народ, затова изпраща своя Велик везир да обиколи по-големите градове да се увери в желанието на народа. Навсякъде Везирът бил срещнат с жалби и прошения да се отдели българската църква от гръцката не в догматите, а в управлението, в администрацията; да си имат българите свои свещеници и по-високи духовни началници и да се чете по църковнославянски в църквите. Българите не се спряха там; те изпратиха в 1862 г. свои постоянни представители, които да изкажат на тогавашния министър на вънкашните дела своите искания, които се съдържали в следующите осем точки: Патриаршеският синод да бъде съставен от шест души гърци и шест българи митрополити; тези шест митрополити да съставляват с още шест души мирски смесения църковен съвет; Владиците да се изпращат с избор по епархиите.

Тези искания били представени на един събор и отхвърлени като незаконни искания, които можели зле да се отзоват с последствията си за Източната Вселенска църква. Българите, ядосани от постъпката на фанариотите, се заловили сериозно да работят за добиване своите църковни права. Турското правителство се видя принудено да вземе сериозни мерки по уреждането на тези духовни бъркотии, в които взе участие целият български народ и за това взе страната на българите. Гръцките патриарси упорствуваха, защото това дело можело да се решава от Вселенски събор и не е в компетентността на едно иноверно правителство.

Турското правителство най-после издаде ферман в 1870 год., 28 февруари, който допуща да се учреди български екзархат в няколко български градове, гдето се окажат българите повече и да се избере един митрополит за български екзарх. И смесеният събор на 11 февруари 1872 год. избра Иларион Ловчански, но понеже той се отказа по старост и некадърност за този висок пост, тогава изборът падна на Антим Видински.

Гръцката патриаршия не остана благодарна от постъпката на този събор и през месец септември същата година свика Вселенски събор само от гърци, който провъзгласи българското духовенство за схизматическо, също и българската църква, но българският народ не обърна внимание на постъпката на гръцката патриаршия и до сега си пази независимостта на църквата, като се счита догматически неразделена от православната Източната църква.

Влиянието на духовната ни борба върху литературното ни развитие. Нашата духовна борба за църковните ни правдини е един национален акт, в който целият народ взе участие; в които ние проявихме нашите умствени ш политически способности и в който се подготвихме и калихме за по-трайна бъдещност. Този акт има голямо влияние върху нашето национално развитие и свестяване, той пробуди българския народ и го застави да се замисли върху своето положение.

Българският църковен въпрос роди работници, патриоти, които се бориха с неприятелите на народа. Но понеже тези патриоти искаха последователи, то те се заловиха да агитират по всичките крайнини на българско да намерват повече такива хора. В най-затънтените кюшета на отечеството ни се свести народът; благодарение на тези агитатори разбра своето положение, видя своите врагове -гърците и взе живо участие в изгонването им. Тази духовна борба тласна българския народ един век напред в неговото развитие, тя беше величествена, в която влезна българският народ като един человек, той в нея изпита своите сили и тя го изправи на неговите национални крака.

А за да можеше народът тъй скоро да се окопити, за да можеше да се приготви да влезне в борбата да търси своите изгубени права, трябваше му преди всичко умствено развитие, което да му отвори очите. Агитаторите, които се бяха нагърбили да ръководят народа в тази патриотическа борба, се взеха да подготвят българина. И ето, ние виждаме в това време да се явяват книги и списания, които се разпращаха по затънтените краища на отечеството ни. Благодарение на тази духовна борба книжнината ни, учебното ни дело тръгна бърже. Всеки съзнаваше необходимостта на образованието за народа ни и всеки се мъчеше да спомогне както може на тази нужда.

Във време на тази борба се отвориха най-много училища за младите граждани и се списваха книги, които да служат за помагало при обучението. Явиха се списания периодически с научно съдържание, които съобщаваха истински знания, здрава поука на неразвития български народ. Читалища и дружества с научна цел се отвориха по всички най-малки градовце, в които се държаха сказки, поучения, с които се възпитаваше народа ни в умствено и патриотическо отношение. Разправяха му се длъжностите като българин и го приготвяха да търси своите права като человек. Явиха се брошури, които опровергаваха несправедливите нападки върху българския народ и доказваха законните му искания. Откриха се печатници, гдето се печатаха политически вестници, които бяха като знаме, около което се сбираха народните дейци. Всичката литература се яви да служи на духовната борба и благодарение на тази борби тя се развиваше и обогатяваше със списания и научни съчинения.

Нашата борба е имала за цел изгонването на гърците из черквите и училищата и на нашата литература, като се е развивала в тая борба и от нея е черпила вдъхновение и съдържание, дошла на помощ, дразнила е духовете на българите против гърците и е поддържала омразата между тези два народа. Литературата е проповядвала омраза против гърците, тя е искала очистването не само на фанариотите, но и на тяхното козногласоване (църковно пеене), да не остане и спомен за тях, да изчезне род их във веку, както пишеше едно сериозно списание от него време.

Неофит Бозвели. Един от най-главните агитатори и дейци по духовния въпрос и литература е бил Неофит Бозвели; той е вземал най-живо участие в народната борба и изкупи страданията на българина със своята кръв. Той е истински страдалец и жертва на фанариотската злоба. Но освен това останали от него и литературни произведения, които са влияли във времето на българския дух.

Неофит Бозвели или Н. Петров Хилендарски е роден в Котел. След първоначалното си образование в родния си град той приел монашески чин в Хилендарския манастир, после станал архимандрит. Около 1830 той се явява най-явен деец по народните ни работи - заловил се да агитира между простото население и еснафите да се търсят правата на народа ни, отнети от гръцкото духовенство. Духовната борба почнала да кипи, но трябвало един водител, който да й даде направление и Бозвели се явява със своя твърд характер и дава определено направление на борбата. Той е събирал подписи измежду народа за да се пращат законните искания до върховното управление на турското господарство. Нему се дължи идеята да се направи Цариград център на българския елемент и на борбата. Гърците не можеха да не обърнат внимание отрано на този български деец и да не употребят най-низките средства да отвлекат от сцената този главен агитатор против техните интереси и пагубната за нас политика; те можеха да наклеветят Неофит като главен размирител на спокойствието в Турция и да принудят правителството на Султана да издаде ираде, в силата на което този монах бил заточен в Хилендарския манастир, гдето излежа цели шест години в затвор между хладните стени на кулата и гдето в 1849 г. сред мъки и слабост умря, като прокле гръцкото духовенство - виновникът на неговата смърт и на българските страдания.

Но тоя велик наш поборник не ни е оставил само високият пример на своята голяма преданост и любов към народа и църквата, за които той претърпя толкова мъки, клевети, гонения и заточения, но оставил ни е още и много свои умствени трудове, в които се виждат същата преданост, любов, енергия и постоянство, с които той така чудесно е защитавал народната правда. Колкото по- големи и по-грозни са били мъките и гоненията върху му, толкова повече усилия е полагал той, за да може и чрез умствените си трудове да направи [така], щото правдата и истината да възтържествуват над злобата и неправдата; а спасителните зари на истинната просвета да огреят и в злочестия му потънал в невежество народ, та да му отворят път за спасение и за трайна, доброчеста бъднина.

Неофит е оставил следующите известни литературни трудове:

1) Священный краткiй Катехизис. Крагуевац, 1835 г.

2) Кратка св. История и св. Катехизис. Белград, 1835 г.

3) Детоводство, славено-болгарское, за малките деца. Напечатана с одобренiем Его светлости княза Сербскаго Мiлоша Теодоровича Обреновича, благословенiем же Преосвященнейшаго Сербiи митрополiта Господина Петра. Собрано от различни списатели и сочиненно на шест части за шест ученичнiи чини: первом преведенно от еллино-греческаго диалекта на славено-болгарскаго и изданн от Неофита архiмандрiта Хилендарца, родомже Котленца. и Еммануила Васкiдовича, еллино-греческаго Свищовскаго училища учителя. В Крагуевец в княжеско-сербской топографiи, 1835 год.

Това Детоводство [се] състои от шест части: първата част е Буквар; втората -разныя нравоученiя; третата - Граматика; четвъртата - Аритметика; петата - Географiя; шестата - Славеноболгарскiй предручный послателник (писмовник) за наставленiе на българските юноши. Тази книга е печатана в Крагуевац, в 1835 г.

Но най-забележителното му произведение, което е имало влияние върху народното развитие, е Мати България. Съдържанието на това Неофитово съчинение е изложено в диалогическа форма - в разговор между майка и син. Майката, оставена, се оплаква за своето нещастие, а нейните синове се разпръснали по чуждите краища и няма никой, който да й разкрие причините на това.

Ето с какви прочувствени думи се почва това съчинение:

Серцеведче, Милий Боже:

Дотегна ми! от жалости душата ми изнеможе! Да ли ште има другая жалостноизпадналая освен мене бедна и окаянна майка? коя ли другая из них си гледа, каквото горка аз, рождените си премилии горки рожби из препространните си прекрасни и от всякакви происходни преизобилни двори изселени и в чуждии земли и иностранни владенията заселени, а преизобилните им нивия, лозия, градини и ливади запустени?

Горкана! от жалости сърце ми се претръгна! кръвта ми се смръкна.и замръзна! света ми се замая! що да чина вече не зная! освен васъ, които съм родила, отдоила и в богоблагословенните си прекрасноизобилни и препространни дворови отрастила, в които вий обитавате, премилии ми бедногорки рожби! Матерски ви, прочее во име Божие сос кървави сълзи заклевам - да не ви е проста матерната ми кърма, ако ми простосердечно и чистосовесно, право и истинно синовне, като на суща, която съм ви родила, отхранила и храня, милата ви горка майка, не кажете, коя причина ви е по светът разпръснала и в таковае беднонапастное и достаплачевное състояние докарала.

Премилии ми горки рожби! че дали и вашата горка изпаднала прожелена майка не е била някогаж като на другите народни майки славна и почтенна? или не ви е народила от них не в помалий народ Болгарский? дали ви е отдоила, отгледала и отхранила в преизобилно произходящата си блъгоразтворно воздушная матерня пазва - природно здрави, благоговейни, странолюбиви, благосклонни, верни и покорни владетелю си, подчинени и на Божиите и на царските закони? Дали ви е от нещо оставила горката, оскудни и лишени че да ви гледа толкова години прожалена, сос черна забратка забрадена, едни многочисленни нейни рожби по чуждии места и по странни владетелства като от ястреба птички разпръснати и заселени, а около си да ги гледа совсем неображени и от всите в подсолнечний земний круг народи уничижени и укорени! Коя ли друга от народните по светът майки е тако изпаднала, каквото горката прожелена ваша майка? Коя ли другая толико години жалостно призовава рождените си мили чада да дойдат при нея горката и, като вас недохождат? кои ли, освен вас от майки си странят и при нея теглото си да убадят не прихождат? кои ли майка си оставят че при чужда отхождат? Тежко ней и горко ним?... Не виждате ли милий ми рожби, че то е от Бога грехота и от другите по света срамота? Не знайте ли, че законът повелява - който не почита майка си и баща си смертелно да се наказва, а който почита, на него благодат вишняго и благословение Божие... Милии ми горки рожбщи! на коя ли майка не е драго и весело, когато си гледа милите рожби благополучни? а на коя ли не се оскорбява до смерти душата и й се притръгва сърдцето когато ги гледа необразовани, подроблени и умерщвлени? Ох, горкана си и горчица! че нема ли у васъ, милии ми рожби, един барем да пощади прожаленната си горка майка и за нея да се смили и съжали, че да дойде за коликото го питам синовне да ми простосърдечно и чистосъвестно по Бога убади - да разумее и вашата горка майка съсипната ядоутровна и смертоносна причина, която е докарала вас, многочисленните ми премилии рожби в бедноумерщвленное туй достоплачевное и всепагубное тегло и състояние?

Син. С притръгнато и прималяло от жалости сърце, от прескорбни души и от смущеннаго ума и разума, сос изворвриющи и рекотекущи из очи облян горки сълзи, който съм една из милодрагите ти рожби в прекрасните ти пространни и преизобилни двори, между горките ти беднонапасни люте изпаднали чада роден, отдоен, отгледат и порасал в угнетение, прочел отчасти и църковни и световни повести и летописи, слугувал на свещени лица, обхождан сос градоначалници, кадии, мюхтии, мохасали, паши, поместнии аги и субаши и сос всякакваго чина и звания коликото се нахождат в клетата ни Болгария человеци, и многажди съм преминувал в странство и пространно съм се разговарял с едноплеменните си горкобедни по светът прожалени Българи, - прихождам прочее за коликото ме питаш за достоплачевното беднонапастно, ядоутровно и всепагубно на твоите премилии горки рожби умертвително тегло коя е причината на късо, обстоятелне, като единоутробний син на прожелената горка си майка простосърдечно и чистосъвестно, право и истинно по Бога да ти убадя и увещателний ти съживляющий, вразумляющий, наставляющий, и за научающий милите ти изпаднали рожби матерский приговор да се сподобя, премилая ми прожаленная горка ми мати!

Мати. Скажи ми милая ми рожбо! Кой злий час пренуди безчисленнии ми мили рожби, твои горки братие, да бягат и да се заселят в чужди земи и в иностранни державства и да се скитат по света като никои никъдя никогаж, и да ги покрусват и укоряват тамошните поместни жители, говоряще им - едни - Сербоблоти, другии - Турецкии духове, третии-Хондрокефали и ксинопинаки?

Като продължава така, синът разправя, че гърците са най-злите пакостници и че те със своите коварства са омаяли самите султани и правят пакостина милите рожби на Мати България.

Мати. Горкана си! Че нине милите ми рожби погречени ли са и от милата си прожалена майка отречени ли са? щото чтат по гречески да разумяват изучени ли са? по гречески ли се разговарят или по матерний си словяноболгарски език? или се гнусят от него? льма са го и забуравили че совсем са се погречили? Горките, дали им се ревни да идат по беломорските сухокаменни острови, да робуват на беломорските хитрии греци и да се наричат и они беломорци?

Син. Горките ти бедноизпаднали в невежество и небражени рожби, сами незнающе от коего рода, езика и вери са тии горките, само по мало в греческий буквар, осмогласник, и до негде си в Псалтир се понаучат да грекобръщолевят, че едни дават на грековладците по 1500 и по-више грошови, че си закупуват попство, а едни стават чорбаджии и писуват сос гречески буквар, по български си език писма, а по великите в Болгарията градища научават се по някои си Есоповите басни по гречески и Лукияновите богоподигрателства и стават митрополитски тайноковарни действители и общенародни изедници съсипници, а други от них стават даскали и превръщат народът в грекоманство, хваляще греческата само писменност, а словяноболгарската хуляще и укоряюще! ... И с тоя коварний и ядоутровноприлепчивий начин утровиха и тровят и са поразили със бесноватато си грекоманское надихвание во всичката ни горка бедна Болгария милите ти горки рожби и са ги услепили горките, че не знаят кому Богу служат и кому са поданици, а кому роби!

Мати. Тежко и горко, че по всичката ми България всичките ми рожби все по гречески ли чтат и писуват? и попството си сос грошови от грековладиците ли си купуват? и в таковое тартаромрачное незнаенство ли се нахождат?

Син. Още во по-горко, милая ми майко се онеправдуват, угнетяват и безсъвестно попорабощават милите ти горко изпаднали в грековладишки руце бедни рожби! От домовите им керамидите, веригите, котлите и чергите грековладишките власакчии вземват, и церковите им се запечатват, и селата им се афоресват, и децата им не кръстени измират - до като платят на грековладиците за божественните тайни грошовете. Тежко и горко! греческая вера и благочестие!...

Мати. Ох! тежко и горко на оная майка която гледа горките си рожби до тамо изпаднали благочестие светия си вери насилно с грошови да купуват и в незнающий странний език да чтат и да писуват, като на съне да бращулеят и да бълнуват! в тартаромрачное услепленно незнаенство давяще се, като кратуни праздни по светът за укора, хула и пресмех да плуват! Сатанинское коварство ухищрение! Че чуло ли се е, или видело, от край и до нине, един цял народ толико, коликто е премилии ми народ Болгарский, да пребърне хитрогреческий в неговий си народ и език? Сос каковий ум и разум, сос каква памят и совест онеправдават, огнетяват, порабощават грековладиците и по светът пропъждат горките ми бедни рожби?

От този откъслек, който се приведе, се вижда идеята на Неофитовото съчинение: то е горчиво оплакване на голямата злочестина, която постигнала българина. Причината на тази злочестина не е бил никой друг, освен Фенерското духовенство, което подядало и съсипвало вътрешно народния организъм и това е искал да изкаже Неофит. След горчивите оплаквания, мъченикът на народната правда показва, че в щастието и напредъка на един народ се намерва истинната просвета. Майката като изслушва окаяното положение на своите чада, се обръща към сина си и му говори:

Послушайте ме, чада! и подражавайте на другите просветени народи! Начнете, прочее, и ви като них да се просвещавате и образовате и чрез просвещения разума Бога, сами себе и ближняго си да познавате и изпадналото си горко отечество с различни полезну науки и искусни художества да украшавате.

Послушайте, послушайте прожалената си и до смерти оскорблена майка! К просветителното учение прибегнете, премудрости свет разума нагрибете, разумните си очи отворете и в божеств. писание внимателно приникнете и от тамо как да живейте се научете, и от слепоствующаго невежества се оттървете, и словесни человеци, православни христиени и общежителству благопотребни, полезни члени станете.

Не дремете, милии ми рожби, не дремете! но от слепотнаго униния невежества се събудете и чрез просвещението волхования очарователство от горката ни Болгария далеко прогонете.

Преумейте, милии ми рожби, що ви говори прожалената ви горка майка и вече като нечувственни не стойте, но се договедете, усетете и посъбудете, че усердно в училищата начнете да ходите и всячески залегайте и се просветете

...Прочее, мила мати Болгарiа,
Кой да те оплаче, освен пророк Iеремiа!
Призови го високо на планина да се качи
Умилно нареди, жалосно уплачи...
Защо сынове-те ти, всите всеяны
В лицемерството са ся развяаны...
От никого вече не ги е срамота,
Нити щат да знаят, чи е от Бога грехота.
Но мати! имаш и сущи които знаят,
Но тiй от всеяните, много страдаят...
Само вышный на добро да ги настая
И на което им полезно, да ги управя...
Доволно в марчината да ся маят,
Просвещенiето си да ни познаят...
Да разумеят от кой ся предават
И кои волцы ги грабят и давят...
Менцыте си, за владычна да продават
И колко определят гроша, на владци да дават,
Ако децата им голи да остават...

А следното стихотворение било написано, когато Неофит прележавал затвора си в хилендарската кула; в него се рисува душевното състояние на мъченикът за българската правда.

Ох! в темныи затвор, варло мя состреляваш!
Смертелно и люте мя уязвляваш!!!
Безсовестно и родат ми си мя изселило!!!
На силно же в угодницыте си мя заселило...
Нещадно жив во гроб мя си положило!!!
Никогаж бял свят да ни видя отложило!
Четверта година в затвор мя изнояваш!
Безчеловечно и грозно поразяваш
Не престанно, утровно мя напояваш!!!
Повсечастно, нещадно мя умерщвляваш!
Седмоглавная идро! Преутровна
Крокодилская ненасытна злобо! Притворна!
Аспидоехiдная утрово разтворна!
Гордостна сребролюбывая пазво утворна!
От сатаны аспiдо убаянна!
За славолюбiе, совсем замаяна!
Рызояростна ядбо ненасытна!
Болтарскому обществу совсем сасипна!
Хотя и найсвереп си попрета, и посприся...
Мало в себе си дойди, и посмилися...
Постой, неукротиме! Поукротися...
В чувство прiйди, и наситыся...
Ох! Начнаха оживителныи зефери да веят!
И всите земнiй садове да зеленеят!
Слаткогласнiй же Славiй громко да пеят!
Горы с планины, радостно да с веселят...
Различни цветыя весело да цавтят...
И всите птицы радостно да цартят!
Ах! Мен ли ся даде в затвор да умирам!
Как гледам и слишам, от жал да премирам!

От горните откъслеци из Мати България и стихотворенията се вижда, че Неофит е бил истински борец за народната българска правда и предаден на народното дело.

В стиховете няма запазени исканията на стихосложението, но не им липсва чувство.

Василий Априлов. Василий Евстатиевич Априлов е роден в Габрово в 1789 г., 21 юли. На единадесетгодишна възраст той отива с брат си в Москва, но по хигиеническа причина той не можал да стои дълго време в този град и отива в Брашов, гдето довършва своето средно учебно образование и на 1807 г. заминал за Виена да учи медицина. Но тази наука като не била по характера му, напуща този град и се връща в България. След няколко години отива отново в Русия, Одеса, и се заловил с търговия, която в скоро време му донесла богати доходи.

Както всички българи знатни и богати в тогавашното време се гърчеели, тъй и Василий минавал за грък, но когато му попаднала книгата на Венелин Древнiе и нынешiе Болгаре, такова променение станало с тоя български деец, щото той станал най-предаден на Българското възраждане. След дълги залягания да се основе в Габрово училище, най-после Априлов сполучил, и когато се връщал от отечеството си, гдето ходил да види училището, умрял в Галац в 1847 г., 2 октомври.

Априлов е заслужил в нашето народно образование със залягането си да се отворят училища за българските младежи, нему дължи съществуването си Габровското училище; той още в 1832 г. е планирал да се съберат помощи и да се съгради едно здание в родния му град и този план е бил осъществен в 1835 г., 2 януари. Бил повикан Неофит Рилски, който съставил някои учебници и преподаването се почнало. Това училище е заслужило в онези тъмни времена на невежеството; то е било разсадник на народното просвещение, от него са излезли родолюбивите просветени българи, които помогнаха много на българския народ в умствено отношение. И досега още се поддържа Габровското училище, сега държавна мъжка гимназия, от доходите на Василий Априлов...

Като литератор Василий Евстатиевич е оставил няколко умствени трудове, които свидетелствуват за учеността на автора си.

1) Балгарските книжници, или на кое словенско племе собствено принадлежи Кириловската азбука? Одеса, 1841 г.

2) Болгарскiя грамоты, собранныя, переведеныя на русскiй язик и объясненыя. Издадени в ползу Габровскаго училище. Одеса, 1845 г.

3) Мисли за сегашното българско ученiе. Одеса, 1847 г.

4) Денница ново-българскаго образованiя. Одеса, 1841 г.

Всички тези книги са с научен характер и имат [за] предмет нашата история и език. Първата книга съдържа опровержение на мнението на сърбина Тирол, който писал тогава, че сърбите се покръстили по-рано от българите, и че те се възползували от трудовете на двамата словенски просветители по-рано от всички други славяни. В Денница е имал цел да запознае русите с българите. Разправя се за враждата на българите и гърците и следи вървежа на умственото развитие на народа ни.

В грамотите и Допълнение к Деннице се мъчи да хвърли някоя светлина относително нашето правописание. В последната критикува професора Соловьев, който говори, че членът е взет от гръцкия език. Тази брошура е написана с такъв доблестен слог, щото е направила силно впечатление на руското и българското общества. В Мисли за сегашното българско учение, която брошура била по-рано напечатана в "Любословие" от Фотинов, Априлов се занимава с въпроса по езика, критикува някои буквари и граматики.

От изучаването литературната деятелност на Априлов се вижда, че той пръв се е заловил да се занимава с въпроса по нашия език. Дотогава нашите литератори са употребявали едно наречие, което мъчно се разбирало от простия четец. Нашите литератори избягвали члена, като не знаяли хубаво неговото употребление; много от тях се придържали у църковнославянската реч, като предполагали, че тя е остатък от Кириловския език. Априлов е сравнил литературното наречие на съвременните си писатели със старобългарския език и доказал, че авторите на българската книжнина се заблуждават и че членът е свойствен на българския език, че без него нищо не би струвал нашия език, че -то е най-главната отличителна черта на стария, както и на новия български език между другите славянски езици. У Априлов най-напред оживя мисълта да се пише на жив, съвременен език, на този език, който се разбира от всички българи, и да се употребява новобългарския член тъ, та, то и исконната характеристика на българския език, - -то, но затова той трябвало да се бори с много българи и руси, които не искали. да изхвърлят църковнославянското наречие из българската литература и да допуснат говоримото. По този въпрос той е писал дълга статия у Фотиновото "Любословие". Но с появлението на Богоровата Пръвичка граматика, която най-справедливо се оцени от Априлов, малко по малко мисълта на нашия литератор почна да се осъществява. Наскоро след Априлов ние виждаме вече книги написани на говоримото наречие.

Константин Г. Фотинов. С появлението на църковния въпрос върху сцената на историята се почна бързо нашето умствено развитие. Имаше много съвременни въпроси, които трябваше да бъдат разгледани, осветлени пред общественото мнение, за това се чувствуваше силна нужда от периодическо списание, което да излиза по-временно и да следи вървежа на обществените въпроси. Пръв, в когото се е появила идеята да основе периодическия печат у нас, е Константин Фотинов.

Фотинов е роден в Самоков в 1800-1801 г. Родителите му били бедни, баща му се занимавал с абаджилък и не можал да има такова силно влияние върху възпитанието на сина си, и бабата на Константин се грижила за възпитанието на внука. Баба му се казвала Фота и на нейно име си прекръстил фамилията Константин. Първоначалното си образование Фотинов получил при баба си в калугерския метох, гдето тя била калугерица и после изпратен от нея при Неофит Бозвели, който се намервал в един врачански манастир. От там той отива в Пловдив да се учи. Баба му, като искала да му даде едно солидно образование, го завела в Киев на учение, но той не стоял там дълго време - заминава за Атина, гдето довършил образованието си. След това се завръща в Пловдив и се занимава с търговия. Ходил си в родния град да продава един хан - своя собственост, и от там заминава за Цариград и после за Смирна. Когато е бил в Цариград, замислил да издава журнала си, но като нямало печатница със славянски букви, отива в Смирна при мисионерите, там станал учител в гръцкото училище и подкачил да издава своето дърво българско списание.

Подир няколко години Фотинов се връща в Цариград и след няколко обиколки из България се поминал в този град - според едни между 1849-1851 г., според други - не по-рано от 1855 г.

Фотинов е известен в вашата литература със своите умствени трудове:

1) Землеописанiе общое, в кратце за всичка земля. Преведено от греческiй на славено-болгарскiй язык, умножено же с распространенiем и прибавленiем много разных потребных областей и сега перво на свят издано трудом Константина Фртинова. Смирна, типографiя А. Дамiанова, 1845 г.

2) Болгарскiй разговорник. Смирна 1845 г.

3) Любословiе или периодическо повсемесечно списанiе. Преводител и издател списанiя сего Константина Г. Фотинова, Смирна 1844-46 г.

Фотинов е забележителен в нашия литературен живот като основател на периодическия ни печат, който толкова много спомогна на нашето умствено и национално развитие; Фотинов положи основата на онази наша журналистика до освобождението ни, която се отличаваше със своята съдържателност, идеалност и определено направление, той създаде оня могъществен лост, с който се тикна напред за няколко години нашето обществено развитие. Журналите и списанията бяха в епохата на робството най-сигурните разпространители назнанията и те даваха най-бързи и верни мнения върху течението на обществените въпроси.

Списанието на Фотинов съдържа статии поразните клонове на науката, то е научно списание, но има и статии по съвременните въпроси. Езикът му е църковнославянски: Фотинов е бил убеден, че това наречие, на което той е писвал, е старобългарското и затуй не искал да се съгласи с Априлов да пише на говоримия език. Ето какво казва Фотинов в списанието си по този въпрос:

Списанието Любословие е илюстровано, мотото му е: Испытайте писанiя, в нихже бо обрящете живот вечный и сокровище неисчерпаемое.

Неофит Рилски. В реда на българските дейци и народни просветители стои името и на Неофит Рилски. Този народен труженик е заслужил със своята учителска деятелност на българския народ и в литературата - като автор на няколко книги, които са имали влияния върху нашия духовен живот.

Неофит Рилски се родил в 1793 г. в с. Баня, Разложко. Бащата на Неофит, Петър, е бил свещеник и състоятелен человек, той е дал първоначалното образование на сина си, като го приготовлявал за свой помощник в черквата. Майката на Неофит била образована жена и склонила мъжа си да дадат сина си на Димитър Зографът да се научи занаят - да пише икони. Сам Неофит приел желанието на родителите си и в 1806 г. той бил вече при майстора си да му помага в рисуването на църквите. В 1808 г. игуменът на Рилския манастир бил повикал майстор Димитър да рисува църквата, гдето помагал и Неофит при рисуването на страшния съд. Тука нашият литератор се запознал с монашеския живот и решил в 1811 г. да се покалугери. От манастира Неофит бил изпратен в Мелник, Велес да продължава своето учение. Там той се запознал с еленското учение, но и станал ревностен към българщината. Върнал се след четири години пак в манастира при отца Еротея, гдето станал манастирски учител на другите калугери. Неофит бил даровит, способен оратор и със своите слова и проповеди се прочул между братята и посетителите. В 1828 г. той бил повикан в Самоков от Игнатий Рилски да изпълнява службата на дякон и писар при митрополията, гдето престоял само две години и пак се върнал, след убийството на Игнатий, в манастира да учи братята. След две години Неофит бил изпратен в Казанлъшко да се намерва за всякаква духовна потреба.Били разпратени и другите братя по България да събират пари запоправление на манастира.

Когато Априлов искал да отвори училище в Габрово, потърсил способен человек за тази работа, за което се отнесъл до търновския митрополит Иларион; този последният препоръчал Неофит, като способен за тая работа. Неофит приел тази длъжност, но като не знаел Ланкастерската метода, поискал да отиде в Букурещ да я изучи, като се обещал, че ще напише правила и таблици за преподаването по тази метода. В 1835 г., 2 януари, се върнал в Габрово и отворил училището. В скоро време от това училище се разпръснали ученици по другите градове и училищата почнали да се увеличават. Казанлъчаните, като не искали да останат надире от другите, помолили Неофит да им стане учител в тяхното училище. Най-после напуща Габрово и в 1836 Неофит се явява в Казанлък да уреди училището. Но пловдивските чорбаджии кроили и те план да отварят училище да не останат надире от другите градове. Гърците осуетили плановете на пловдивчаните, но тези последните преместили училището си в Копривщица и в 1837 г. ние виждаме Неофит да урежда училището в това граденце. Около това време издал Султан Абдул Меджид Хатишериф, в който се припознавали правата на всички поданици в турската държава. Неофит държал реч по този случай в църквата, като настройвал българите да търсят своите права от турците и гърците.

Но турците и гърците се разгневили на Неофит, търсили случай да го накажат, а училището да затворят, затова учителят побързал да напусне Копривщица и се явява в манастира пак като учител. Тук той построил училище вън от манастира да учи деца и захванал да работи речник. Башибозуците нападали училището и той бил длъжен да се прибере пак в манастира.

В 1852 г. ние виждаме Неофит учител в о-в Халки по църковнославянски език. Скоро гърдите го узнали, че не задиря техните интереси, затова подигнали гонение против него. Той сполучил след няколко години да избегне от там и да се върне в манастира, гдето останал и до смъртта си - от по-рано като игумен, а после като писател на разни книги и статии. Умрял в 1881 г., 4 януари.

Неофит Рилски е забележителен в нашето умствено развитие като пръв уредител на училищата и съчинител на учебници. Неофит се явява в това време, когато се чувствувала най-голяма нужда от училища и той се явява да урежда тези двигатели на българския напредък. Ние го виждаме ту в Габрово, ту в Казанлък, ту в Копривщица да събира българските младежи да ги учи по най-лесната система на обучението, ту в манастира да строи училище и да учи братята. Благодарение на този патриарх на българските книжовници и педагози наскоро време се напълня България с учители, които поведоха делото на народната просвета към славна бъднина. Със своята преданост към умствения труд той завеща на младото поколение жажда към знание и потребност от умствено развитие.

Пра своята учителска деятелност Неофит е виждал недостатък от учебници и ръководства училищни и се е заловил с енергията на един даден на своето дело человек да допълва таза празнина.

Неофит Рилски е известен в нашата книжнина със следующите свои умствени трудове.

1) Българска граматика, сега първо съчинена от Неофит из св. обители за употребление на славено-болгарските училища, а на свят издаде от любородните предстоятели за болгарското просвещение, г. братя Мустакови с иждивението на общото новосъставлено в Габрово училище. В Крагуевце, 1835 год.

Тази граматика е почти първа в нашия език, по-после се явя граматиката на Христаки Павлович. Граматиката на Неофит има много грешки, но като първа, тя е имала своето значение. У нея се срещат 34 букви - пълната руско-гражданска азбука.

2) Аритметика. Белград, 1851 год.

3) Взаимноучительныте таблици. В Крагуевце, 1835 г. Тези таблици са били на брой 66. Те са се окачвали на стената и по тях е ставало преподаването в четене и сричане в училищата.

4) Буквар, извлечен из истите таблици. 1862 год.

5) Краснописание. Букурещ, 1837 год.

6) Краткое и ясное изложенiе за разделенiето, начертанiето, именованiето и произношенiето на писмената и правила за сричанiето просодiата, и слогът и за правото чтенiе ни греческiйа език. В Белград, 1835 г.

7) Священный краткiи катихизис. В Крагуевце, 1835 г.

8) Словар гръцко-славянскiй. Цариград, 1852 год.

9) Служба с житiем преподобнаго и богоноснаго отца нашего Iонна Рилскаго, прележно исправленная от древней рукописей... 1836 год.

10) Новий завет Господа нашего Iисуса Христа, сега ново преведеный от славянскаго на болгарскiй язык. Смирна, 1840 г.

11) Типик церковный по чину Великiя Христовы церкве. Превод от гръцки език. Цариград, 1848 год.

По-голямата част от тези книги са били назначени за учебници в училищата и са помогнали много на нашите тогавашни младежи, които под ръководството на своя опитен учител Неофит Рилски, са крачили към образование, просвещение и напредък.

Останали са и няколко стихотворения от нашия литератор, писани при различни случаи. Напр. едно стихотворение написал по случай издаването [на] Хатишерифа в 1839 год. В това стихотворение се изказва възторгът на българина по случай появлението на този царски акт, в който се признавала равноправност на всички поданици.

От какво е отоманско царско настанало
До днес не е такова чудо някога станало.
Младо е царче турско Межит на стола седнало,
Новы законы е по всичка държава издало.
Хатишериф е чуден и знаменит написало,
В него всяко добро за рая си заповядало.
С везири, паши и големци страшно се заклело.
Защо ще свърши - всичко в него що е повелело.
Да се равни сиреч турчин, българин и чифутин,
Ирмениц, католик, цыганин и гол арнаутин.
Сички равно да възприемат царските милости.
Свободно да изявлява всяки своите жалости...

По-нататък се говори, че другите турци и башибозуци не останали благодарни от тава, защото се ограничавали техните золумлуци. Най-сетне се обръща към Русия, като я призовава да освободи "бедната сестра България".

У езика на Неофит се забелязва силно влияние на говоримото наречие, но се срещат много думи и форми езикови, взети из църковнославянския език. И той, подобно на другите тогавашни писатели, се е отнасял с презрение към говоримото наречие: подлий, гнусний простонароден язик - майката е славянският, говори той за българ[ския] език.

Езикът през този период. В своето историческо развитие българският език е имал няколко периода. Най-старият период е Кирило-Методиевския, когато са превеждали и писали св. Братя. Този език не можел да съществува дълго време, защото бил едно южно-македонско наречие, което благодарение на Симеоновата разнообразна литературна деятелност, станал общославянски. Постепенно другите наречия оказвали своето влияние върху му и той изгубил много прежни езикови форми и във времето на Евтимиевото патриаршество ние виждаме, че говоримото наречие толкова много покварило писмения Кирилов език, щото станало нужда от веща ръка да очисти църковните книги от езиковия хаос и да внесе еднообразие в тях. Големия , под влиянието на говоримото наречие, изгубил носовото си произношение и Евтимий бил длъжен да повърне езика към старите му форми и да внесе еднообразие в писмеността със своите реформи. С падането на България литературното развитие се преустановява и езикът останал да живее само в народния говор.

С началото на нашето Възраждане се почва един хаос в правописанието и езика. Прекъснала се и историческата връзка между стария и новия литературен език и новите наши литератори трябвало да обработват нов литературен език въз основа на говоримото наречие. Но тъй като образованието, развитието и обучението ставаше по църковнославянските книги в килиите на манастирите, то говоримото наречие отстъпи на църковнославянското и това последното стана и литературно. Появя се особена наклонност у тогавашните български писатели да се повръщат към старите граматически и езикови форми, каквито се срещали в съвременната църковна писменост. Тази наклонност се поддържаше от мнението, че съвременният църковен език, който се употребяваше в училищата, благодарение на книгите на св. Писание, е чист старобългарски. И някои от учените руси поддържаха това мнение и въвеждаха българските литератори в заблуждение. Например Венелин е съветвал българите да се придържат у старославянски език и намерили се писатели, които са презирали говоримата реч и са я избягвали в писмеността си. Кефалов ето какво пише в превода си на Венелиновото съчинение:

Всички писатели от възраждането ни до средата на деветнайсети век се мъчили да употребяват езика на св. книги, доколкото са го знаели и не са имали правилно понятие за някои особености на говоримото наречие, които са характеристика на нашия нов език, и които го отделят от църковнославянския и от другите славянски наречия. Тези особености са състояли в члена и в -то.

Най-голямата бъркотия и хаос е съществувала в тези характерни особености на новия наш език. Понеже литераторите се обучавали по църковните книги и в манастирите, то нямали почти никакво правилно понятие за члена и неприятно им звучал на ухото и се мъчели съзнателно да го избягват, като частица съвършено излишна или взета от гръцката реч, други, при всичкото си желание да го употребяват, не знаеха мястото му и пишеха като Ив. Стоянович: "дава полезни съветованията и увещанията". Паисий не употребява члена, Софроний се мъчи да го избегне, в тълкованието на Евангелието той не го употребява.

Христаки Павлович в граматиката си от 1842 г. го отхвърля съвсем и се мъчи да пише по славянско български. Освен тези, са отхвърляли члена и много други български писатели, като са го заменявали или с окончанието на родителния и дателния падеж или са оставяли думата без него.

Друга една бъркотия е съществувала в азбукето. Едни са употребявали пълната църковна, други руската гражданска азбука. Като напр. в Бероновия Буквар се срещат 42 букви т. е. пълната руско-църковна азбука, у Неофит Рилски срещаме 34 букви, т.е. пълна руско-гражданска азбука. В граматиката на Неофит Бозвели срещаме 26 букви. У граматиката на Христаки Павлович от 1836 има 37 букви.

Но големият и малкия юс, които са най-главната отличителна черта както на стария, тъй и на новия български език, никой не е употребил; всичките наши писатели са го избягвали в своите произведения. Първият, който се яви като реформатор, е Ив. Богоров със своята Првичка блгарска грамматика, печатана в 1844 г. в Букурещ, в която между 34-те букви се виждат и големият и малкият юс и почнал пръв да употребява тези букви. Например: "думт става от една сричк ... на всhкоя многосричн дум" и пр.

Но когато почна да се изучава по-добре говоримата реч със събирането на народните умотворения, народният език хвана полека-лека да влиза в литературата и от времето на Славейков изчезнаха църковнославянските форми от езика и нашите литератори почнаха да пишат на чист български език. В развитието на нашата народност и литературен език са играли голяма роля народните умотворения, които към средата на настоящия век са се записвали от народа и печатали в разните периодически списания и вестници и в отделни сборници.

Значението на народните умотворения в делото на народното ни възраждане. С появлението на духовната ни борба се появи и въпросът колко са българите и кои части на Балканския полуостров населяват те. Трябвало да се отговори на този въпрос, защото неприятелите на народа ни отричаха значението на българския народ в държавата на султаните. Но понеже отсъствуваше статистика, то българските дейци по народните ни работи се обърнаха към събирането на народното ни творчество, като се мъчеха по такъв начин да укажат докъде се простират българите и колко са те на брой, колко умове мислят по български и колко сърца тупат за България. Със събирането на народните песни се видя, че гръцките бръщолевения и сръбските шовинистически претенции са неоснователни и че българската народност е най-многочислената в турската държава и че в най-затънтените кюшета на Балканския полуостров тупат български сърца и въздишат български гърди. Със записването на всяка една народна песен по покрайнините на нашето отечество се присъединяваше една нова област към откритите вече български области. Народните песни откриха умствените богатства на българския народ, които го характеризират като отделен - с минало, с традиции; те откриха живота на една вече умряла епоха от юнаци, герои и слава. Нашият народ се взря в своите творения и видя, че е живял някога, че и той е имал слава, величие и борба. Европейските учени мъже наскоро обърнаха внимание на нашето народно творчество и заговориха за една потъпкана народност, която считаха до тогава за умряла, несъществуваща.

От друга страна, с откритието и събирането на народните умотворения се почва и изучаването на нашата реч, на нашия език. Народните песни и приказки откриха богатството на нашия език от думи и изрази езикови, които влезнаха в литературата; те откриха, че се таи в народа богатство от поезия и чувство, те откриха радостите и скърбите на народа ни, болките, раните и мъките на роба. В тях, в народните умотворения, се вслушаха нашите писатели и подеха техния напев, напев монотонен, скръбен, печален, робски и образуваха един общ хор от мъки, стенания, проклятия и отмъщение - със събиране на умственото народно богатство се начева реалното направление на нашата литература.

Братя Миладинови. Тези двамата братя Константин и Димитър са заслужили със своите трудове като учители и събирачи на народни песни на нашето възраждане, освен това те са и мъченици на народната идея и с кръвта си запечатаха светостта на българското народно дело и законното искане на потъпкания многострадален български народ. Известни са в литературата ни като първи, които направиха опит да събират народното умствено богатство и да го тургат в систематически ред според съдържанието. Техният труд е сериозен опит да се открият народни умотворения и съберат в отделни сборници.

Димитър и Константин са синове на Христо Миладинов от Струга. Димитър се родил в 1810 г. и изпратен в Охрид да се учи, защото баща му искал да има учен син. Той се занимавал усърдно и като умрял неговият учител, охридските жители искали да остане Димитър на негово място. Димитър се съгласил, но не останал дълго време в този град, той заминал за Янина да продължава науките си в тамошната.гимназия, гдето научил гръцки, италиански и френски и почнал да учителствува ту в Охрид, ту в Кукуш, ту в Струга, като бил обикнат от народа и имал много ученици.

Брат му Константин, който се родил в 1830 г. отива при брат си да се учи, а от там в Янина, после в Атина, откъдето се завърнал и почнал да учителствува в Магарово и другаде да изплаща дълга си.

Димитър бил разпален народолюбец и ревностен деятел по нашето възраждане. Той заедно с Жинзифов, като учителствувал в Кукуш, сполучил да изхвърли гръцкия език из училищата и църквите и след дълги борби сполучил да се избере българинът Партений [за] владика; събрал подписи до султана да се търсят българските права, бил пращан да събира помощи за съградението на църквата в Цариград и много пъти щял да заплати с живота за своето родолюбие. Тези действия на Димитър много бъркали на гръцкото духовенство и то употребило своите усилия да премахне този свой враг. Най-после сполучва.

Милетий, гръцкият епископ, наклеветил Димитър пред властите като бунтовник и те го затворили в Охрид. Епископът събрал лъжливи подписи от българите и написва над тях, че Димитър бил опасен за съществуванието на турското господарство и Димитър бил изпратен в Цариградския затвор.

Константин, който имал песните и отишъл да ги печата в Белград, подпомаган от хърватския епископ, като се научил, че брат му е затворен, отива в затвора при брат си и повече не излезна!... Портата се убеди в невиновността на двамата братя и издаде заповед да се освободят, но гръцкото коварно духовенство ги отрови в затвора в 1862 г. и тъй нещастно се свърши животът на тези двама българска дейци. Техният живот и деятелност са били явно опровержение на гръцките претенции, а сборникът им е играл важна роля в народно свестяване.

Народните умотворения. Българските народни умотворения, както и умотворенията на всеки един народ, са се явили при различни обстоятелства в живота и се делят на песни, приказки, гатанки и пр. Всичките тези умствени народни произведения имат голямо значение за нас, защото по тях ние можем да си съставим най-ясно понятие за характера на народа, за неговото умствено и нравствено състояние, за неговия бит и култура и въобще за душевния му мир. Те са истинско отражение на народната душа, в тях народът се е открил с всичките свои достойнства и недостатки. Българската песен е толкова стара, колкото и нашият народ; тя придружава българина от самата негова колиба на раждането дори до днес. В българските песни са се запазили такива древни митически вярвания, които ни напомнят първите жилища на славяните далеч негде от Балканския полуостров.

Деление на българските песни.¹ Българските народни песни и приказки се делят по своето произхождение и съдържание на митически, полумитически, юначни, исторически, легендарни, битови или семейни и на хайдушки - стари и нови.

Най-старите български песни са митическите, в които се съдържат старите религиозни вярвания на славянския народ, когато той е живял в далечните страни на Азия и когато е гледал на слънцето, месеца и звездите като на свои божества. Митическите народни умотворения са първите литературни паметници у всеки народ, много рано се явява у человека религиозното чувство и рано се изказва в песните и приказките. Най-старите митически песни на българите са били молитвите, в които народът е изливал своите чувства на благодарност или молба към онова същество, от което е зависело неговата съдбина. Подир молитвите в митическия епос идат песните и приказките, в които се възпяват различни явления в природата под вид на божества, като напр. слънцето, месецът, вятърът, гръмотевицата и др.

Не е можел да се запази целият митическия епос у нас до сега, християнството и цивилизацията изкореняват тези примитивни, наивни понятия и възрения на езическия славянин върху природата, останало е малко от него по покрайнините на нашето отечество, но много премесен с нови възрения или с християнски понятия и не е можел да оцелее в първата си форма. Езическите божества изгубили първоначалния си образ, станали или само лоши под христианизма или се похристиянили. Мъчно е днеска по българския митически епос да се възпроизведе първоначалният образ на нашата стара езическа религия. Но във всеки случай, колкото песни и приказки са останали от тази митическа епоха, ни дават понятие каква е била религията на нашите деди, какви са били техните божества и какво е било възрението на славянина върху природата.

В митическите песни на българския народ се съдържат религиозните понятия на езическия славянин. С появлението на християнството българското духовенство се заловило енергически да изкорени всички езически вярвания на народа ни, които напомняли на българина неговата стара религия. Но българският народ е запазил песни и приказки, които възкресяват това време донякъде и пред нас се явяват един след други образите на божествата, които са пълнели природата и от които нашити деди са чакали благоволение и надежда.

Останали са песни за Самодивите, които в старата наша религия са играли роля на божества. Мъчно е днес да се определи по песните тяхното отношение към человеците, но че те са били божества и са изпълнявали божествени роли, се вижда от много митически песни, в които се приписват на Самодивите необикновени свойства, които ги отличават от обикновените човеци.

Жилищата на Самодивите са били горите, усоите, потаените места на планините, воднистите котловини, столоватите дървета и вировете. Тука, според народните умотворения, живеят тези същества и прекарват времето си с песни, с игри и веселия. Навярно те са били божества на горите и водите и след появлението на християнството те станали зли за хората. Злината им [се] състои в това, че те сблъскват хората, които попаднат в техните жилища, или отнемат младите свирачи и ги носят на планината, на равнината да им свирят, а те, самодивите, да играят хоро, което много обичат. Представляват се Самодивите в женски образи и боравят ноще, докато не са пели петлите. Според песните тези божества не се представляват с извънредно свръхестествени качества, человек можел да ги излъже и да се откопчи от тях.

В митическия епос се говори за никакви си змейове, които обладават нечеловечески свойства и които са в състояние да пакостят на человечеството. Под образа на тези същества езическия славянин е олицетворявал гръмотевицата и другите небесни явления. Змеят, според народните умотворения, слизал от облаците в златна кочия и грабвал момата от хорото. Жилищата на змейовете са тъмните облаци, от където се явяват в огън и блясък. Отношенията между хората и тези същества е било близко; змейовите си вземали жени от хорото и ги отнасяли на небето в облаците. Змеят можел да люби моми и те, залюбени от него, бивали бледни, мълчаливи и болничави. За да се отърват залюбените моми от своите любовници - змейовите, трябвало да вземат комуниката, тинтявата, от змия кокал и всичко това да сварят в ново гърне в една пуста воденица. От змейовете имали и женски - змеици и деца.

Змейовите не обладават съвършени свойства на божества; те могли да бъдат излъгвани от хората да им откриват тайните. Един змей сам открил на една мома, грабната от земята, горната рецепта против своя любовник.

В народните митически песни са останали спомени за Караконожовци, Таласъми и други духове, от които едни и сега живеят из пустите воденици, по съборените мостове и чешми или се скитат от Коледа до Ивановден - през мръсните дни, по света и пакостят на хората. Тези митически същества са били едно време за славянина като домашни богове, които след появлението на християнството у нас, са станали жители или на пустите воденици и бродове или на тъмните нощи. Те се скитат и пакостят на человека само тайно време, т. е. до като не са пели първи петли. От сетне те се изгубват и не са видими, ни опасни. Вънкашния образ на тези митически същества, според народните умотворения, е неопределен; те се явяват различно, ту във вид на человек, ту във вид на някои животни, даже и във вид на растения- сухите дървета и пр. От срещата на тези митически същества с человека може да последва смърт, осакатяване, онемяване, болест излечима или неизлечима. Обикновено при срещата с тези въображаеми същества българинът нищо не говори и се мъчи да ги избягва.

Тези и още някои други митически същества са се запазили в България в митическия епос със своите имена, като са изгубили свойствата си или са получили нови. Но има старославянски и български божества от древната езическа религия, които не са запазили названията си, а се покръствали с появлението на християнството, като получили някои имена на християнски светии. Но че тези християнски светии нямат християнско произхождение, се вижда от обредите, които ги придружават и от песните и жертвоприношенията, които българинът посвещава в чест на светията.

Песните и обредите, които придружават днес Коледа, Сурваки и Гергьовден, нямат християнско произхождение, в тях личи езическа подложка. Тези обреди, песни и жертвоприношения, с които отпразнуваме днес тези християнски празници, имат много по-старо произхождение и напомнят местности и небеса, които са по-далеч от Балканския полуостров, гдето по-рано от тука слънцето почва да упражнява своите права върху окаменялата от зимата природа. И Коледа, и Сурваки, и Гергьовден са били посветени на слънцето, което у всичките езически народи се ползува с най-голяма почит и религиозен култ. Тези езически празници, посветени на небесното светило, от което според езическото вярване, е зависела съдбата на человека, са спаднали случайно с християнските празници и изгубили своето название, като запазили езическите обреди.

Коледа е бил празник на слънцето. Около това време от годината славянинът е забелязвал, че неговото любимо божество почва пак да се поокопитва и да гони студа и неприятностите на зимата и се приготовлявал да го срещне: запалвал е пън и е тръгвал от къща в къща да коледува, да пее и да съобщава приятната новина:

Че се роди млада Бога,
Млада Бога, Коледе ле...

Народът е срещал тази приятна вест като дарявал коледарите с каквото се намерило вкъщи. Тези обреди и досега се пазят в народа и се изпълняват. Всеки домовладика ще тури на емежа огън, жито, просо, лук, орехи и други плодове и ще ходи да кади цялата си къща, добитъка си и житниците си за здраве и добро. Пънът трябвало да гори цялата нощ и да се намират будни вкъщи да срещнат рождението на своя Бог. На този ден в чест на божеството се колело, и днес се още коли, курбан някое животно, а особено прасе и то мъжко. Всички песни, които придружават обредите и отпразнуването на Коледа, нямат християнско произхождение, а са остатък от митическите времена на нашия народ и се причисляват към митическия епос.

Сурваки е езически празник. Обредите и песните, които го придружават, показват това. След Коледа иде Сурваки, слънцето вече проявява своето тържество и человек от радост е бързал да поздрави света, като е държал зелена ветка - знак на победа, на радост, на тържество. Малко по малко пролетният дъх е почнал да се чувствува, забелязвало се възобновление на природата и оживление в мира. Человекът не е можел да не забележи това и е бързал да изкаже своето възхищение по този случай. Сурвакането - поздравлението с настъпването на новото време, на новата година, и досега е още останало в народа. Всяко семейство си доставя дрянова пръчка - защото дрянът се най-рано развива у нас, - и бърза да поздрави с тая пръчка - знак на живот, на благост, на пролет, - кого где срещне.

Но пролетта напълно е възтържествувала около Гергьовден, когато гората почне да се покрива с листи, когато полето се накичи с трева и градините с божур и лалета. Тогава езичникът се уверявал, че неговият бог, Слънцето, е победил своите неприятели и почва да излива своите щедрости и благодати върху окаменялата природа от злата и върла зима. Явява се и тогава празник, който след появлението на християнството се смесил с християнския светия Георги и станал християнски празник. Но от обредите и песните, които придружават този празник, се вижда, че е цял езически. В този ден се коли курбан - жертва в чест на бога. Кръвната жертва е нещо езическо и тя се употребява на този ден; колят се млади мъжки агнета и се раздават за здраве на бедните и комшиите. Тези агнета са се клали някога си на полето от жреците, а днес се колят от свещениците или най-старите в семействата. Кръвта се прибира и се заравя някъде в градината, също и кокалите. Сутрин рано на Гергьовден се кичат вратите и протките със зеленина, ходят хората вън на полето или на реката да се къпят. През този ден се теглят на раззеленено дърво да се знаят колко оки са и всеки е длъжен да се притегли в този ден и да се залюлее поне веднъж с люлка на зелено дърво. Този ден на св. Георги се празнува с голямо тържество и се счита като край на годината.

Че този празник е езически, макар и [да] носи името на християнски светия, се вижда от обредите и песните, които го придружават. Има няколко песни в нашия митически епос, в които се изгубило името, под влиянието на християнството, на езическия бог, но които са си запазили езическото съдържание. В тези песни се представлява св. Георги като борец с някаква си Сура Ламя, която имала три глави. Когато срещнал той Ламята, говорил да се върне, тя не го послушала, той извадил злат ятаган, отсякъл й трите глави.

Текнали са до три реки.
Първа река по орачи -
По орачи баш пшеница;
Втора река по овчари -
По овчари прясно мляко;
Трета река по копачи -
По копачи руйно вино ...
Стани нина, господине,
Тебе идем, бога славим,
От бога ти много здраве...

Тебе пеем бога славим - означава, че тази песен е била посветена в чест на някой езически бог, когото славили нашити деди в горната песен. Този св. Георги, който излиза да обиколи своите зелени синори, не е друг никой освен пролетното слънце, което се е представлявало на недоразвития славянин, като същество мислещо, което е срещало опасности и борби, радости и удоволствия. Слънцето излиза и за едно кратко време успява да заобиколи всичката земя (Верк. II ч. I пес. 22-23 стр.), но го среща Сура Ламя, която владяла три-четири месеца и му се противи. Под тази Ламя се крие олицетворението на лютата зима, която св. Георги трябвало да изгони със своите златни пояси - лъчите слънчеви, които към Гергьовден почват да падат право над земята. Реките, които са протекли след тази победа, е плодородието, изобилието, което настъпва с пролетта.

Останали са песни от митическия период на българина, в които се олицетворява слънцето, месечината и някои други небесни светила под живи образи и същества, които чувствуват несгодите, радостите и скърбите на цялото человечество. Песните за женитбата на слънцето с някое от небесните светила е от древно произхождение. Песните за Еньовден, за Димитровден, за Никулден са с езическо произхождение, макар да се споменуват светии от християнската религия.

В нашия митически епос са се запазили имената и на много езически божества, без да може християнството да повреди на тяхното съдържание. Тъй напр. са се запазили много песни за бог Влас, комуто са се клали много курбани от стария кмет - по девет крави ялови и на който е ходил да вземе участие в празнуването му, се плодили кравите и воловете. Неговият празник се наричал личен ден Власинден. Бог Влас се е считал за закрилник на плодородието и на добитъка. Влас учил хората да правят кошерите, той се грижил за размножението на добитъка, той научил хората да орат и да пасат сиво стадо и той се грижил за берекета вкъщи и въобще за благосъстоянието на хората. Личен ден - Власинден се празнувал много тържествено; никой през този ден не смеел да излезе да работи нещо. Всеки трябвало на курбан да иде.

Кой ми на курбан не иде,
Не му е хаир в къщи...

Денят на бог Влас се празнувал на 10 февруари и от това може да се мисли, че този езически бог е имал много общо с пролетните богове, че и той се е считал закрилник на плодородието или на трите реки, които текнали след смъртта на Ламята. Отпразнуването на пролетните празници в старата наша езическа религия са се отличавали със своята тържественост, с богати приношения на жертви и шумни оргии; народът е излизал на полето и изливал при първите лъчи на слънцето радостта си, която препълвала неговата възхитена душа, когато съзирал живот, движение и младост, когато усоите се развеселявали от мелодическите песни на горските певци, градините се кичили с трендафил, а полето с благодат. От тези времена са и останали митическите ни песни.

Има песни за Еньовден, за св. Димитър, за св. Никола, които имат по-старо произхождение от християнството, но в които се изгубило името на езическия празник, а се споменува християнският светия, на когото празникът се съвпаднал с деня на стария езически празник. В нашите сборници от народни песни, които са се появили в книжнината ни, има имена на много старославянски божества, на които се носили курбани и се изпълнявали особени обреди като на божества. Всички песни, посветени на тези божества и обреди, имат митическо съдържание и са се запазили из народа като остатъци от давно минали времена.

Полумитически песни се запазили по-малко у народа, защото и малко са съществували пред появлението на християнството. Главното полумитическо същество на този наш епос е Крали Марко, който в известни случаи действува като человек, в други - като божество или като необикновено същество. Крали Марко се явява като побратим на Самодивите, които му помагат в опасни случаи. Даже някой път той превишава силите и властта на тези стари славянски божества.

Юнашкият епос се явява след полумитическия в българската народна литература. В митическия епос юнаците се явяват като получеловеци и като полубогове, а в юнашкия - като человеци, които действуват и побеждават със своите собствени физически сили, без да очакват някоя свръхестествена сила. В юнашкия епос се възпяват физическите сили на человека, юнашките борби на народа. Българските юнашки песни, като у всеки народ, се явили тогава, когато българинът си опитал силите със своите съседи, за да разширочи владенията си. В тези юнашки походи и борби се отличават един или двама от всички и народът е възпял своите юнашки подвизи в лицето на тези свои предводители. Юнашкият епос на нашия народ свидетелствува за оня бурен период от нашите борби, които сме имали с неприятелите. Главното действуващо лице от нашия юнашки период е Крали Марко, около което се движат всички други юнаци от нашия юнашки епос. Крали Марко е историческо лице, но той е толкова украсен от народната фантазия с качества юнашки и с подвизи, щото се явява като съвършено не съществуващо лице, а като плод на народното творчество. Крали Марко е общославянски юнак, който мята своята сабя дамаскиня по целия Балкански полуостров и който е страх и непобедима сила за всички други славянски и иноземни юнаци. Няма юнашки опит, в който Крали Марко да не е изпитал своите сили, няма юнак, с който да не се е борил и да не му е надвил. Той със своя Шарколия кон гдето мине, следи оставя за приказ на юначество и чутовност: той прескача планини и морета, прехвърля гори и реки и се явява без страх пред най-опасните случаи и юнаци. Крали Марко е оставил следи на физическа сила във всичките борби, против него са се явявали най-добрите юнаци, но Марко ги е победявал с едно замахване на сабята си или боздугана си, който тежал повече от седемдесет оки; той можел да изеда девет пещи с хляб и пиел ведро вино с един дъх. Нямал страх от никаква физическа сила и всичката му грижа била да търси приключения и опасности да се бори и надвива. Крали Марко се носи като вълшебен дух по балканите и пълни със славата си всяко юнашко дело и приключение. Той се скита ту в Арабска, ту в Маджарска земи и навсякъде е юнак, непобедим и страшен. Славянинът обича своя юнак Крали Марко и с гордост пее неговите подвиги и юнашки дела.

Хиляди песни и предания са запазили неговата памет в сърбите, българите, хърватите и албанците. Навсякъде народът съзира дири от Крали-Марковата исполинска сила... тъмните планини и големите хълмове са пресечени от неговата сабя. Крали Марко е всеславянска слава, той е Македонски Роланд, на когото неизмерната сянка се мярка от Белград до Прилеп и от Кукуш до Хеликон...

Около този славянски герой се движат Секула детенце, Янкула войвода, Филип Маджарина и други второстепенни юнаци, които ту се борят с Марка, ту встъпват в побратимени сношения. Някои от прочутите съвременни на Марка юнаци се изпитвали да се борят със славянския юнак, но са бивали победени от непобедимата юнашка сила, която от нищо не трепвала, на Марка.

Крал Марко е историческо лице, син на Вукашин и живял в Прилеп, гдето имал и своята столнина. Животът на този юнак съвпада с едни от най-разбърканите времена на славянския народ на Балканския полуостров, затуй Крал Марко е станал център на юнашкия славянски епос. Нему се приписват юнашките подвиги на много други неславянски юнаци, особено на гръцките. Според народния юнашки епос, Крал Марко не умрял от естествената си смърт; той сам се скрил в една пещера, когато видял, че светът изнамерил оръдие, с което едно дете могло да утрепе най-добрия юнак. Друго предание има, което гласи, че Марко се скрил в една църква, когато турците нападнали един град и от тогава не се явил повече.

Историческият епос в нашата народна литература се явил тогава, когато народът излязъл из тесните предели на своето господарство и поискал да разширочи своите владения. В историческия епос на нашия народ се съхранява историческото минало, историческата съдба и събития. Много малко песни са се запазили в народа ни с историческо съдържание, на това са били причината нашите исторически събития, които тъй неблагоприятно се сложиха за нашето политическо съществувание. Робство е повлияло зле върху нас, като ни е принудило да прекъснем историческата връзка на минало със сегашното и да забравим самостоятелния си живот, който бил пълен със светли исторически страници, които можеха да раздвижат нашите патриотически нерви. Под развалините и пепелта на нашия самостоятелен живот са погребани всички наши исторически възпоминания и никой роб не е смеел да се докосне до тези съсипии от страх на смърт. Останали са много малко исторически песни за Шишман, Асен, Мара бялата българка и Будим града, които напомнят минали исторически събития.

Легендарният епос се явил в нашата народна литература след появлението на християнството; той е плод на благочестивото чувство на новопокръстения българин. Съдържанието на легендарния епос е взето из св. Писание, но допълнено, преиначено, измесено с измислици и мъчно може да се узнаят библейските личности в него. Някои от легендарните песни и приказки са плод и на богомилите, които са обичали с леки, достъпни библейски разкази, смесени с измислици да си разпространяват своето учение. В този епос се говори за Адам, за Ева, за Авраам и сина му Исаак, за апостол Петър и Павел, за рай и пъкъл, за възкресение и страшния съд. Трябва да се прави разлика между легендарния и митическия епос, в който също се срещат имена на светии. Само че в митическия епос са заменени езически имена на божествата с християнските светии, а съдържанието е езическо, а в легендарния епос съдържанието е взето от библията, като е смесено с измислици и прибавки.

Битовият или семейният епос се явява много рано у народите; в него человек е вложил радостите или тъгите, които е изпитал, преживял под спокойната стряха на бащината си къща. Семейните песни са се явили при различни обстоятелства от живота, в тях человек е вложил своите знания и мъдрости, своите опити педагогически, своя характер и нравствен живот.

Българският битов или семеен епос се дели на чист домашен, който съдържа песни, които се пеят при различни къщни случаи; на овчарски, жетварски.

Къщният, домашният епос съдържа песните, които се пеят при извършването на различни годежни и сватбарски обичаи и обреди. Сватбата, годежът и менежът се извършвали много тържествено и са се пели песни, които са отнасяли към случаите. При самия годеж и менеж се пеели песни, които или давали съвет на младите какво да правят, като стъпят в новия живот или се описвало щастливото ергенско и моминско време. Домашните песни се пеят по тлаки и по седенки и по различни случаи в семейството. В песни се указва отношението на различните членове от семейството и техните права. Забележително е, че най-голямото право на разпоредба в къщата на българина се отстъпва на майката, която като че има неограничена власт. Бащата не играе почти никаква роля - почти никак не се споменува. Майката има право да избира зет или снаха, от нея се иска позволение да встъпи момъкът в брак, тя му избира жена. Която майка се възпротиви да даде позволение на сина си да се жени, проклина люто и клетвата й бива чута. Майката се явява пълна разпоредителница в семейството и тя е причината на смъртта често пъти на своята снаха. Синът е длъжен да слуша повече майка си, отколкото жена си или годеницата си. Младата булка е била длъжна едно продължително време да не говори нищо на свекърва си и да й се срами. Синът е в правото си да напусне жена си, ако тя не се покорява на майка му или ако не му роди и отхрани мъжко дете. Положението на булката е било много тежко при свекървата и на много нещастни семейни случаи причината е била старата свекърва.

В овчарските песни се съдържат случаи из овчарския живот. Тези песни напомнят времената, когато българинът се е занимавал с овчарство и земледелие само. В тях се възпяват овчарите, техните кучета и свободният им живот по планината след сивото си руйно стадо.

Жетвата е едно приятно време за селянина, той с драгост събира плода на своите ръце и с песни, и [с] радост жъне под знойните лъчи на лятното слънце златната си нива. Песента го е придружавала в тази минута и той в нея е изливал всичкия си душевен мир, своите чувства на радост, на веселие. Жетвата е ставала едно време много по-весело от сега; събирали се роднини и комшии и се зареждали да жънат, по този случай се съставлявали песни и се пели. Даже съществувал обичай жетварите да пеят песни и вечер, като се връщат от нива, до самите порти на домовладиката. Днескашният живот се е много изменил и всичките тези обичаи са изчезнали, а също са се изгубили и много жетварски песни. Днес тези песни се пеят по тлаки и седенки, за които веселия в по-отколешни времена са съществували песни с друг характер.

Хайдушките песни имат по-ново произхождение. Често пъти българинът, вследствие тежкото положение на робството, е правил опити към въстание; намервали се недоволни, които с нож и пушка са искали да търсят правата на своя народ. Но понеже българския народ не можел отначало да разбере исканията и целите на своите недоволни членове, а тъй също и тези последните не съзнавали ясно своето предназначение като борци за поробеното си отечество и злоупотребявали със своето призвание и се впущали в грабежи и кражба, в убийства и золумлуци, то той, българският народ, е разглеждал тези свои доброжелатели и борци като хайдути, на които целта в живота била да крадат, убиват и да пакостят. Нашият нов епос е богат с такива песни. В тях българският юнак се представлява цял хайдутин, който напада невинните търговци и ги обира; той краде, съблича, обира и затова често пъти слуша проклятия от майка си. Но когато малко по малко почнала да се уяснява целта на нашите въстаници и когато българският народ захванал да разбира по-добре своите доброжелатели, хайдутите се явяват в нашия хайдушки епос не вече като действителни крадци и разбойници за невинните хора, а само страшни за турците, добри за българите и за беззащитната рая. Този епос е по-нов и той води своето начало от последните политически въстания, в които се разбра по-добре ролята на въстаника и отношението на българина към турчина, към този неприятел. Съществуват много песни от стария и нов хайдушки епос, които всеки почти ден се печатат из сборниците от народни умотворения.

Събирането на народните песни се е почнало от средата на този век, но едно вече грамадно количество са се събрали и отпечатали в отделни сборници и периодически списания. Почти всеки учен наш българин е съзнал важността и ценното съдържание на народното умствено богатство и е употребил няколко време да запише някоя и друга песен. Сборникът на Министерството на народното просвещение е отделил едно почетно място на народните умотворения. Колкото повече се обръща внимание да се събират тези умствени богатства на народа, толкова повече се откриват. Народните умотворения откриват нови форми и богатства езикови.

Съществуват много песни у нашия народен епос, които са от най-ново произхождение. Тези песни напомнят последните събития от нашата политическа история, възпяват последните движения за свобода; тези народни умотворения могат справедливо да се нарекат бунтовнически, въстанически; в тях се рисуват нашите непокорства, нашите опити към самостоятелен политически живот. В тези песни се споменават нашите по-главни войводи и техните действия против турците. Забелязва се влияние на писмената ни патриотическа литература върху появлението на тези народни произведения.

Народът постоянно създава песни и приказки под впечатлението на съвременните исторически събития. Съществуват песни за Сръбско-българската война, има вече песни за пожара в Котел и пр.

Към народните умотворения се отнасят пословиците, поговорките, гатанките, приказките, баянията и заклеванията. Някои от българските приказки имат почти същото съдържание, както и песните ни, само че между приказките ни се срещат и такива, които имат източно произхождение и са преминали у нас от турците. Всички песни, които се отличават със своята фантастичност и баснословие, се приписват на Хитър Петър или на Настратин ходжа. Нашите приказки се отличават със своята измисловатост и причудливост, като всички приказки. Главните герои в нашите песни са явяват често или царе, или някои светии из християнската църква, или сам Бог. Много приказки са се запазили, в които голяма роля играе сатаната; тези приказки навярно имат богомилско произхождение.

Пословици се наричат къси изречения, в които се изказва някоя мисъл или правила от житейската мъдрост на человека или се характеризуват някои явления или исторически събития. Пословиците са се появявали случайно в народа, развивали са [се] постепенно с историческия ход на живота.

Гатанките се явяват много рано у народите и те като че са първоначалната форма на поезията във всеки един народ. Този род умствени произведения се среща почти у всички народи. У нашата литература има сериозни опити към събиране на този род произведения.

Заклеванията са много стари остатъци от старата религия. Те са се явили тогава у народа, когато хората са вярвали, че могат с помощта на различни думи и обреди да привлекат благотворното влияние на своите божества и да отстранят вредното, пакостното. Заклеванията и досега се още употребяват у нашия народ във вид на молитви и баяния. Заклеванията, магиите и баянията се събират мъчно из народа, защото тези, които ги знаят, не ги изказват.

Петко Р. Славейков. Славейков е от тези работници на книжовното поле, които писаха и работиха в най-опасните минути на борбата, когато българският народ е имал най-голяма нужда от ръководители. Животът му и литературната му деятелност съвпадат с една от най-бляскавите страници на нашата политическа история, той е работил, списвал е тогава, когато са били нужни искрени работници и писачи.

Петко Райчев Славейков се родил в Трявна в 1827 г., гдето получил първоначалното си образование, което състояло в четене и заучаване на наустницата и псалтира, после от Трявна отива в Свищов да допълни своето образование в тамкашното училище, което било чутовно по-своите наредби. В 1843 г. Славейков напуснал Свищов и се явява в Търново, като учител в Долна Махла. В това време черковният въпрос се бил появил, взел сериозен характер и станал злоба на деня, борбата кипяла между българите и гърците и се готвела да земне крайно направление. Негодуванието се увеличавало от ден на ден против гръцкото духовенство, което експлоатирало безбожно българското население, растяло с необикновена бързина и заразявало умовете на по-интелигентните българи. Славейков не можел да не отиде по общото течение на работите, не можел да не се увлече от потока, който се стремял в своята буйност да проникне в най-отдалечените краища на нашето отечество и да разбуди заспалите под двойното робство българи. Негодуванието на търновчаните против своя владика се било вече породило в техните духове и се чакало дързостен гражданин да го изкаже открито. Славейков в битността си учител написва една сатира против гръцкото духовенство, като го подиграл в лицето на Панарет, бившия търновски митрополит и неговия наследник Неофит. Понеже тази сатира отговаряла на общото настроение на духовете, бърже се разпространила между гражданите, тя се приписвала и ходела от ръка в ръка между поборниците на българщината. Ето началото на самата сатир:

Прославило се й Търново
Със славни гърци владици,
Най ми се много прослави
Със Панарета делия,
Делия, дели-Башия,
Лудия гръцкий владика.
Като гидия ходеше,
Врана си коня яздеше,
Окачен топуз носеше,
Селата обикаляше,
Сякак народа дереше,
И грешни пари биреше.

Поповете си яздеше,
Груби им думи думаше:
Де гиди старци, магарци!
А кметовете псуваше,
Псуваше и ги биеше,
Калпаците им хвърляше
И толуми им думаше,
А още се повеч прослави
Наше велико Търново
Със Неофита мъдрия,
Мъдрия и лукавия...

Както се вижда, по съдържанието си тази сатира е била много остра за гръцкото висше духовенство, което до тогава е гледало в българина една покорна овца, която можело да стриже ненаказано. Тази сатира спечели врагове непримирими на съставителя й, но може би и тя да беше причината да стане Славейков такъв отчаян борец, който поведе борбата решително; може би изплащането греха на тази сатира да кали духа на виновника и го приготви към борбата, която по по-после взе такъв обширен размер. След тази своя дързостна постъпка не бе мислимо вече да остане Славейков учител в Търново. Той още тогава бил арестуван. След като го пуснали, той трябвало да си търси другаде препитанието, но и там коварната злоба на гръцкия владика не го е оставила намира; той обиколил почти целия Търновски окръг, бил почти във всяко село учител по няколко дена, недели или месеци - учителствувал до тогава, до като го научи владиката, от после той бивал арестуван и прогонен. В своето странствуване и учителствуване по селата се запознал с народния живот и литературата, с говоримия език и с неговите богати форми на изказването на мислите, което познанството после помогна на Славейков в неговата литературна деятелност

Около това време борбата беше вече почнала да взема по остър характер, по-решителна стъпка и определен образ. Цариград стана център, средоточието на борбата. По-видните и решителни българи пренесоха седалището си в столицата на европейските султани; България изпрати борци, като им повери кормилото на своите съдбини. Един от тези хора беше и Славейков. В 1862 г. ние го виждаме в Цариград изпратен от Търново да защищава правата на българския народ. Той там си вече избра своето жилище и като учител, като редактор на разни вестници и периодически издания, като писател на разни книги и брошури, престоя там докато видя плода на борбите на българския народ. В столицата на турската империя се осредоточава неговата богата литературна деятелност и там създаде произведения, които му спечелиха слава и го поставиха на първо място в нашата литература. След това той беше и учител в Стара Загора. Заедно с нашето освобождение той дойде в Търново и във време на първото народно събрание издаваше вестник "Остен" със сатирически характер. Бил е министър. Днес живее в София. Българският народ справедливо оцени заслугите на този истински борец за своята народност, затова облекчи старините му, като го пенсионира.

Петко Райчев Славейков не е получил систематическо образование. Но той със своята интелигентност, със своя неуморим труд и с постоянното залягане достигна това положение, за да оправдае надеждите на народа. Славейков беше на лице на борбата, защото с перо защищаваше интересни на народа си и неприятелите на него налитаха. Гърците в лицето на този человек виждаха един от най-опасните, най-сериозните свои врагове. Той, като беше от школата на Паисий, се мъчеше да представи гърците в най-непривлекателен вид, за да станат те предмет на общо презрение от страна на българите. Турците съзираха в неговото лице един от най-законните борци на своя народ. Но Славейков с присмех ли, с наранителен сарказъм ли, със сериозни ли статии - всякога намираше възможност да [се] отплати на своите противници.

Преди всичко Славейков е принесъл неоценима заслуга в народната борба по църковния въпрос против гърците и тяхното духовенство. В това време борбата беше почнала да се разгорява и той със своето перо и популярност дойде като масло. Още в Търново, когато станал учител, почнал своята деятелност в литературата със сатири против това духовенство, което притиска толкова време българския дух и пречи на нашето напредване. Неговата сатира против гръцките владици в Търново не мина без последствие; тя е била преписвана и подклаждала омразата, която растеше между двата съседа - българите и гърците. Сатирата му е ставала ядовита, отровна, жлъчна, когато иска той да си отмъстява, когато вземе да бичува, да шиба угнетителите на любимия си народ. Неговата сатира е в състояние да възбуди у вас усмивка, но отпосле вече, при по-сериозно внимание, вие забелязвате, че под смешната страна на тази сатира се крие нещо наранително, нещо ядно, отровно. Сатирата му не е отвратителна, но остра, изразителна. Славейков е прямодушен в юмора си не крие това, което го стряска, което му възбужда отвращение, негодувание, потърсвание в душата. Блатодарение на тази сатира нашият писател стана толкова популярен. Неговите смешни календари се четяха с възхищение, неговите Нова мода календар, астрономисан и написан ходеха от ръце на ръце из нашето отечество и оказваха. своето влияние. Нямаше человек, който знаеше да чете, да ги нямаше на ръце и да не ги четеше с възхищение пред своите познати. "Гайда", която се издаваше в Цариград, се разпространяваше в най-тъмните кюшета на България и със своята шеговита сатира и до сега още се споменува от нашите старци. Гърците и тяхното духовенство бяха точката, към която се направляваха острите стрели на Славейковата сатира, но той не оставеше и недостатъците на българския народ. Тази криворазбрана цивилизация, която беше почнала да се вмъква в нашия живот, се посрещна с подозрение от сарказма на нашия поет; модите и въобще всичко това, което подяда организма на народния живот и което пречи на правилното развитие на человека, се осмива в "Гайда" и в другите сатирически произведения на Славейков. Като сатирик и до сега още не може да бъде Славейков постигнат, ако да са се направили толкова опити. Нашите по-нови писатели от това направление или не разбраха значението на този род произведения, като им дадоха характер на отвратителни пасквили или се оказаха съвършено слаби и по тази причина никой не можа да спечели оная популярност, с каквато се ползувà и до сега се още ползува основателят на нашата сатира. Славейковите шеговити сатири се нравеха на българския читател и той ги четеше с увлекателност; съчинителят им, като се ползуваше с това преимущество, прокарваше и сериозни неща, които поддържаха духа на българския народ в неравната борба и които помагаха на този народ да се развива, напредва в умствено отношение. Той е умеел да отива по вкуса на тогавашното общество, избирал неща, които да бъдат интересни на читателите, но никога не се поддавал, умеел е да угодява, но не е ласкаел. Той еднакво бди и върху постъпките на нашите врагове, и върху разваления моден вкус на тогавашното наше общество, той на много места а остър, строг, но никога не е отвратителен за нашия вкус.

В своите любовни стихотворения Славейков още по-добре показа своя поетически талант. Това деликатно чувство на человеческата душа е изказано в едни звучни стихове, каквито нашата литература не е имала. И други наши поети са писали любовни песни и стихотворения, но те изглеждат много сухи, бледни, лишени от лиризъм, който е душата на лирическото произведение. Действително, по-многото от любовните стихотворения Славейкови са преведени от гръцки, но са преведени майсторски. Гъвкавостта на стиха, горещината на чувството, мелодичността, непресилеността в ритмите ясно говорят, че Славейков е поет, че е чувствувал това, което пише, и е умеел да предаде най-тънките бълнувания на поетическата са душа. Чувството на любовта, което възхищава душите на младежите, е много добре хванато и изказано, затова тези негови любовни песни станаха общо достояние на всичките младежи и известни, популярни, обични всекиму; някои от тях са станали толкова известни, щото се почти знаят от всички млади. Те са станали като народни песни и придружават разните веселия и случаи от человеческия живот. Славейчето на нашия поет създаде известно име на автора му. Освен любовните му стихотворения то съдържа и няколко сатири и дребни стиховце, които са плод на Славейковото остроумие и шеготливост.

Като поет, Славейков е създал стихотворения действително лирически, проникнати с чувство, с искреност, с идея; стихотворението му "Не пей ми се" всякога ще служи като перла на нашата поезия и ще буди чувството на тъга, която е била препълнила душата на поета при написването, когато общо охлаждение е веяло в духа на народа и разочарование в борбата с неприятелите. "Жестокостта ми се сломи" е произведение, с което всяка една литература може да се гордее. Вижда се че в Славейковите елегически стихотворения, печатани в "Читалище", "Наука" и другаде, чувството не е изкуствено, въображаемо, писателят е преживявал това състояние на духа и топлотата на лиризма има източника си сърцето, развълнуваната душа на предаден деец.

Поетическите произведения на нашия стар писател по съдържанието си са доста разнообразни, те обхващат целия наш живот във всичкото си разновидно проявление; там гдето трябва остра сатира за безчувствените, за нехаещите Славейков е съумял да се ползува майсторски с това оръжие, там гдето трябва чувството на скръб, струната на неговата лира се е настройвала и думите са се лели из развълнуваната и трогната наранена душа на нашия поет. Тонът на неговите лирически песни е ту шеговит, ту скръбен; ту смешен, ту сатирически; от шегата той скоро минава към сатирата, към сарказма, напр. в Гайда, контето и пр. От веселото настроение на духа той падал в скръб, в тъга.

Във всичките лирически произведения на Славейков слогът е гладък, звучен, не пресилен, ритмата си тече естествено, вънкашната техническа обработка на стихотворенията му е в някои стихове почти съвършена. Като чете человек някои от стихотворенията на нашия поет, печатани в "Славейче" или "Читалище" не може да не се удивлява, като вижда доколко е Славейков умеел да владее богатство от думи и възможността да излага тези думи в хармоническа форма, която е обличала неговите мисли. Времето когато е писал своите произведения, необработката на нашия език ни карат още повече да съзнаем способности в това отношение в нашия Славейков. Има много стихотворения негови, които са увлекателни само по своята вънкашна форма и неволно пленяват четеца.

Славейков е бил усвоил формата на народните песни и чудесно им е подражавал. Има от него няколко стихотворения написани с бели стихове, които са много гладки, увлекателни за четене.

Литературната деятелност на Славейков е много по-обширна, тя не се състои само в писание стихове и сатири, той е бил забележителен публицист. В него време беше необходим този вид деятелност и нашият сатирик поет съумя да изпълни и това свое назначение искрено, сполучливо, той държеше строго направление, ратуваше за правата на българина и се бореше отчаяно, като осветляваше приятелите и неприятелите върху вървежа на нашата духовна борба. Тази негова публицистическа деятелност го беше направила толкова авторитетен, що[то] стоеше начело на борбата. Той един след други е издавал ту сатирически списания, ту политически вестници, с които е осветлявал общественото мнение. "Македония", който се издава в Цариград от 1866 до 1872 год. и който бе запретен от турското правителство, защото се печатаха много остри статии против някои разпореждания на турското правителство, е много заслужил на нашия народ. Членовете, които са печатани в него относително черковния въпрос, са ускорили нашето освобождение от гърците. Той, Славейков, с достойнство е отговарял на несправедливите нападения на гърците и е подготвял народа за защита на правдините си. Ако оттатък Дунава "Независимост" на Каравелов служеше за знаме, което даваше направление на борците за политическа ни свобода, то "Македония" беше знамето в Цариград на тази наша велика духовна борба, около което се групираше всичко честно, идеално, въодушевено от патриотизъм и благородност. Славейков работи върху полето на публицистиката и остави за себе си трайни следи, които бурният вихър на времето няма да изглади, няма да изтрие.

П. Славейков е пренесъл неоценима полза и като учител. Той е бил от тази школа на нашите литературни дейци, които са искали екзарх; той е бил твърде убеден във великото значение на нашата духовна борба и от просвещението, от систематическото образование е чакал избавлението на нашия народ. Просвещението създава съзнателни, искрени борци за правдата, истинната. Непросветен народ и да извоюва своите правдини, няма да умее да ги запази, ако истинското образование не е основа на неговата практическа деятелност. Тези наши литературни дейци, които живяха и работиха в пределите на България, вярваха, че посредством истинското образование ще се постигне, ако и малко късно, и политическото освобождение, защото културните народи всякога имат възможността да владеят. Верен на тези начала, Славейков се грижеше за уреждането на нашите училища, учеше и работеше, списваше книги за децата, превеждаше интересни съчинения за четците, като се мъчеше да развие вкуса им към четене. Благодарение на неговите книжки, написани или преведени на чист, разбран български език, се бяха появили и четци, и списатели. Той е учителствувал дълго време по селата, с грижи и бащински старания е залягал да се подигне народното образование; гонен от неприятелите, неплатен за труда си, лишен от всичко, той е вярвал в тържеството на правдата и е сеел семето на народното благосъстояние. Трябвало е да бъде человек твърд като скала, да може да устои срещу неблагоприятните обстоятелства, които са се изпречвали пред тогавашния народен работник. На Славейков и още на няколко наши стари учители дължат развитието си нашите училища през тези времена. Само истинската правда ги е въодушевявала и те са положили такъв труд! Те положиха основата на нашето образование, те подготвиха народа за хубаво бъдеще. За образованието, за умственото развитие на тогавашните наши млади бъдещи граждани Славейков беше почнал да издава едно списание "Пчелица", в което съобщаваше полезни знания. Любовта към просвещението, към народа е била толкова силна у нашия писател, щото нищо не е можало да я поколебае, при всичко че до 1881 г. той е бил 37 пъти арестуван.

Славейков е принесъл неоценима заслуга и в развитието на нашия език. До него време писателите, като обръщаха внимание на съдържанието, а не на вънкашната форма, искаха по примера на Паисий, Софроний и Неофит Бозвели да съхраняват някои отживели вече форми на църковнославянския език, който поддържа килийната система на преподаването в училищата. Всеки мислеше, че тогавашният литературен език е оня, на който са говорили и писали св. Братя и затова никой не се съгласяваше да отстъпи от него. Говоримата народна реч нямаше достъп в литературата. Никой от писателите не се вслушваше в звучните песни на нашия народ, ни един не искаше да признае гражданство на скършените форми на говора. Песните, поговорките, богатството на живата реч се пренебрегваше и отживелият и неразбран църковен език се ползуваше с уважение в литературата. С появлението на Славейковите произведения нашата литература взе реален характер във всяко едно отношение; Славейков се вслуша в народния говор, усвои живата хармоническа реч и създаде от нея удобно оръдие, в което облече своите идеали. Никой дотогава не предполагаше, че говоримият български език е удобен за лирическо изказване на мислите. Славейков го изучи и показа, че може да се пише на него. От тогава се почна реформата в литературния ни език, изучаването на народния ни бит, събирането на народното умствено творчество стана достойно занятие на българската интелигенция.

Славейков е писал по всичките клонове на науката, но най-вече се е занимавал е поезията и филологията. Преводът му се отличава с чистотата на езика си. Той е направил опит да превежда Илиадата по формата на народните песни. Писал е и драматически произведения (гледай "Гайда" и "Наука").

Добри П. Чинтулов. Този почти забравен поет се е родил в Сливен в 1822 г. След 16 години той напуща рожденото си място и през Търново отива в Букурещ, а от там в Одеса да се учи в тамкашната гимназия. В 1850 се връща в Сливен, гдето учителствувал до 1877 г. След освобождението се пенсионирал и умрял в 1886 г., 27 март.

Добри Петров Чинтулов е бил дълго време учител в Сливен, гдето е принесъл голяма заслуга на учебното дело, но той е забележителен и като поет в нашата литература. Още когато е бил в Одеса, е написал няколко стихотворения, които са открили поетически дарби у Чинтулов. Неговите песни са с патриотически характер и по-после станаха като маршове на нашите политически въстаници и волентири. Те се разнасяха в ръкопис из народа и будеха духовете на заспалия роб. На неговото перо дължат съществуванието няколко песни пълни с лирически жар и дух на свободолюбие, като напр.

Стани, стани, юнак балканский,
От сън дълбок се събуди,
Против народа отоманский
Ти българите поведи...

или

Къде си ти, любов народна?
Къде блестиш ти, искра любородна?
Я силен пламък ти пламни,
Та буен огън разпали
На младите в сърцата...

Също на Чинтуловото перо принадлежат и песните:

Българи юнаци, ще ли още спим?
Дигайте байряци да с’ освободим!

и Току що се яви зората и пр. Не малко значение са имали тези песни във времената на нашето робство за българския дух. По своето разпалено патриотическо чувство и по своята вънкашна гладкост и музикалност на стиха тези стихове се равняват с най-хубавите лирическо-патриотически стихотворения от нашата литература до освобождението ни. Те са пленявали духа не само със съдържанието си, което напълно е отговаряло на духа на времето, но и с мерното разположение на думите, което иде до музикалност...

Чинтулов е правил опит да пише стихове и с друг характер, но в тях отсъствува това пламенно чувство и тази енергическа реч, каквото се забелязва в патриотическите му стихове. Той е писал и една ода на византийското духовенство, като е подражавал на Пушкин. Одата му се почвала тъй:

Защо заскриптяхте, тронове митрополийски,
Защо зажумяхте пастири византийски и пр.

Когато Априлов прочел тази ода, заплакал от радост и наградил автора й с четирийсет лева. Чинтулов е правил опит да пише и сатири, но не тъй сполучливо.

Иван Андреев Богоров е роден в Карлово в 1818 г. гдето получил първоначалното си образование и после заминал в Цариград да продължава учението. Там се срещнал с Раковски и първи път се явила у него мисълта да работи за пробуждането на заспалата българска народност. От Цариград заминал за Одеса да следва, но като отлитографирал българския лев, се върнал в България да придумва българите да не учат гръцки. В Стара Загора, гдето бил учител, написал своята Първичка българска граматика и я отпечатал в Букурещ в 1844 г. и с печалбата от тази книга отива в Лайпциг да учи медицината, но понеже нямал средства, връща се в България, списва книги, издава вестници и пак заминал в Париж, гдето довършва медицината. Като се завърнал в България, се заловил да пише книги, да издава вестници и да се занимава с филология. Богоров умря в 1892 г., 20 октомври.

Литературната деятелност на този писател е много обширна; той не е списвал само по един клон на науката. Литературното поле за работа е било открито и Богоров работил с всичката си енергия, като е искал да отговори на нуждите, които е чувствувал нашият народ в умствено отношение. Най-напред Иван Андреев е обърнал внимание на нашия език и е написал Първичка българска грамматика, в която са изхвърлени старите отживели форми на църковнославянската реч и се е обърнало внимание на говоримото наречие. Богоров е списвал вестници и списания с научен характер, списвал е географии, пътешествия, занимавал се е с подигането на българската индустрия. Целият живот е бил посветен на труд, на работа, на деятелност. Но най-вече Богоров е заслужил по българската филология; той не е решил някои научни въпроси в този клон от науката, не е открил някои нови закони по нашия език, но той със своите статии по езика е принудил нашите учени да обърнат внимание повече върху този въпрос. Но сам Богоров в своята филология е много своеобразен и оригинален, той се яви като преобразувател на езика, като искаше да подведе образуването на всички наши думи под известни правила и закони. Всяка една дума, която прави изключение или се показва странна, се изхвърля от Богоров и се заместя с друга - нова, скована от самия наш филолог. Но въобще той е искал чистота в езика, гладкост в слога и правилност в граматиката.

Никола Михайловски. Той е роден в Елена в 1816 г. Учил се е в Атина, а после е свършил Историко-филологическия факултет в Москва. Дълго време е учителствувал из България, заемал е завидни служби у турското правителство, така също и у българското след освобождението ни. Михайловски се помина в 1892 год., 15 декември, в София.

Никола Михайловски е известен като стар учител; той се явява като уредител на много училища в България и то в тези времена, когато най-малко благоприятни случаи имало за развитието на учебното дело. Известен е в литературата като виновника на няколко книги и статии оригинални, поместени из нашите периодически списания, като добър и съвестен преводач. Михайловски е работил в най-тъмните времена, писал е учебници, превеждал е книги, за да подигне народното образование. Той е обогатил литературата с няколко книги, които са гордост на всяка литература. Преводите му се отличават с чистотата си на езика. Михайловски е съзнавал своето високо назначение като преводач и съвестно е изпълнил длъжността си. Превел е Приключенията на Телемаха, Пикольо Алияга, Последните дни на Помпея и др. Литературният ни език в това време, когато Михайловски е правил своите преводи, е бил в началото на своето развитие, но преводачът е могъл да победи всичките трудности и да преведе такива класически трудове тъй добре, като че са оригинални.

Васил Друмев. Той е забележителен в нашата литература със своите две хубави произведения: Нещастна фамилия, повест, и Иванку, убиецът на Асеня I, драма в пет действия. Съдържанието на повестта е взето из нашия живот под турското иго, когато кърджалиите са опустошавали българското население; тя е картина от злополучните времена на нашето съществувание. Повестта е написана увлекателно, срещат се художествени описания на природата и трагически сцени, които трогват четецът. Тя е почти първа повест на езика ни с народно съдържание.

Драмата, в която наистина се срещат някои натегнатости и неестествености, заема и досега още първо място в нашата оригинална драматическа поезия. В тази драма авторът е искал да ни представи исторически картини от нравите на старобългарските царски дворове. Междуособията, гръцките пагубни влияния, недълговидността на нашите царе са били причината на големите неуредици в държавата ни. Много от лицата са сполучливи, като Иванку, Исаак, Мария, Иван и пр.

В. Друмев е известен и като добър оратор. През 1881 г. е издавал Духовен прочит, в който са печатани някои от неговите слова, които откриват ораторския талант на автора. Както в поетическите си творения, тъй също и в словата Друмев се мъчи да даде художественост, увлекателност на слога. В много от неговите слова се разглеждат съвременни събития, за това те са тъй интересни за читателя.

Васил Друмев (сега Епископ Климент) е роден в Шумен в 1838 год. Учил се в Одеската семинария, после свършил Киевската академия. След това е живял в Браила, гдето още с други е уреждал Българското дружество. В 1873 г. е бил ръкоположен в Тулча. Заемал е високи постове в България и днес се занимава със своите духовни дела, като не престава да работи по литературата.

Тодор Икономов е роден в 1835 год. в Жеравна. Учил се в по-главните градове в България, като Сливен, София, Котел и другаде, най-после отива в Киев, гдето слушал две години лекции в тамкашния университет. Върнал се в България и учителствувал дълго време. Писвал е статии почти във всички издаваеми тогава вестници. След освобождението ни заемал важни служби в държавата ни, бил е министър на вътрешните дела, бил е делегат в Сърбия. Помина се в Шумен в 1892 г., 28 октомври.

Тодор Икономов е вземал живо участие в разрешението на църковния въпрос. Помогнал е много със своите научни статии на българското образование, писал е много учебници за нашите училища. Много рано е дал в ръцете на учениците читанка за ръководство. На Тодор Икономов дължат съществуванието си някои хубави преводи на езика ни. Когато е бил в Сърбия, написал Писма за тази страна, в които прокарва много верни възгледи за нашата съседка. В последно време, когато се беше явил опозиция, написа няколко политически брошури, които му спечелиха ненавистта на правителството.

Характерът на Икономовите преводи и оригинални съчинения е научен, на много места Икономов привежда много правилни мисли върху народното образование. Статиите, печатани в Читалище, и до сега имат още значение като строго научни.

Райко Иванов Жинзифов - роден в Битолско в 1839 г. Първоначалното си образование получил при баща си, който бил учител в града си. Жинзифов станал учител в Прилеп, Кукуш, гдето развил плодотворна деятелност - изместил гръцкия език с българския и помогнал на българското народно възраждане. От тука Жинзифов отива в Одеса, а после в Москва, гдето свършва университета и става преподавател в Московския лицей. Жинзифов се поминал в 1877 г., 15 февруари, в Москва.

Като деятел по народното дело в Македония, Жинзифов е заслужил много на българското духовно и национално възраждане; като учител в Москва той е оставил възпоменание като един енергичен педагог и ревностен защитник на нашите интереси, като литератор, той заемал едно почетно място в нашата литература.

Жинзифов е работил и печатал своите трудове в Русия, в издаваемото от българските студенти списание Братски труд (1860-62 г.). В това списание той е отпечатал един очерк за Македония под заглавие Прошетба. В този очерк си разказва Жинзифов своето пътуване по Македония и теежкото положение на българина под гърците. В 1863 г. той отпечатал една сбирка стихотворения, в която са преведени няколко стихотворения от малоруския поет Шевченко, слово за полка Игорев и Краледворската ръкопис. Жинзифов е писвал и в руските вестници статии, в които са е занимавал с духовната ни борба, със състоянието на българите и пр. Той е писал и исторически статии върху нашия минал живот. Но най-хубавото негово поетическо съчинение е Кървава кошуля - поема из съвременния живот на българите. Тя е печатана в Браила в 1870 г. В нея в най-живи картини се рисува страдалческия живот на българина. Бабата с торба, в която се намирала кървавата кошуля на сина й, разказва как турците го убили.

Слушай, синко, слушай, милий,
Бабини си речи.
Запомни ги харно, твърдо,
Разкажи ги тейку,
Мож’ богат да й твоя тейко
Ил’ е чорбаджия,
Та ще можит да помогнет
На стара ти баба.
              Ако ли не, кат’ пораснеш,
Ког’ юнак ти станеш,
Сьрдце ти кога затупа,
В жили кръв заврие
Негли, синко, ще отплатиш
На мой клети кървник...
              Стара баба тук разгърна.
От козина торба,
Та измъкна стара баба
Слушайте девойки!
Та измъкна из торба си -
Кървава кошуля...

По-нататък бабичката разказва как турците убили сина й и изпратили мъртвото му тяло и кошулята.

Обколиха него чедо,
Турци кръвопийци,
А он падна на колена,
Милно им се молит,
Да не земат млада глава
Че й един у майка.
Ал не слушат му молби
Турци кръвопийци,
Пушка пламна, пушка пукна.
В турски ръце клети,
Зърно оловно продупчи
Белите му гърди,
Друг измъкна ятаганът

Глава му разплови,
Па му бликна кръв червена
Низ зелена трева.
              Ето, тако, момче младо -
Бог да ми те чуват,
Имах чедо, имах сина,
А сега го нямам.
Само ми остана, младо,
Кръвава кошуля,
Над коя тъжам, и плачам
Врели сълзи лиям;
И со нея я ще легнам
В гроб студен и тъмен...

Жинзифов е писвал и много дребнави стихотворения, печатани в браилското списание, в Читалище и другаде, в които стихотворения се вижда патриотическия дух на писателя и голямата любов към своето отечество. В някои от стиховете му личи истински лирически талант и естествена душевна топлина.

Как тежко, другари, как тежко
В тая далечна чужбина,
Кога младо, зелено, крехко,
Овянват в ранна година.
Как цвете се сушит в градина

Где бистра вода не извират.
Так младо во тая чужбина
Без време се сушит, умират.
Как жежки, другари, как жежки
От очи си сълзи проливат;
Душа му дробат мисли тежки
И клето сърце си убиват.

Жинзифов е подражавал на малоруския Шевченко и на народните песни. Срещат се в езика му изрази от македонското наречие.

Епохата на политическите ни въстания. От краткия обзор, който се направи върху нашата литература от възраждането до черковния въпрос, се вижда целта и направлението на нашите писатели. Всичката тяхна литературна деятелност се ограничава в умственото развитие на нашия народ, в националното свестяване на българина; те са искали да съобщят знание, необходимо за един народ, който почва едвам да се съзнава като народ с минало и бъднина; те са виждали в умствената просвета и в нравственото усъвършенстване истинския прогрес на народа ни; тяхната цел беше: свестяването на националното чувство у българина, извоюването на духовните ни права и уреждането на училища и църкви с национален характер. Литераторите през тази епоха бяха с посредствен талант, но хора работливи, които при най-малко благоприятни обстоятелства за деятелност, са работили денонощно и като искрено предадени на идеята, много [от тях] поднесоха живота си пред олтара на народната просвета. Литературата ни през това време не се обогати с никое лирическо или епическо произведение, което сега да може да стопли нашето сърце и да запали въображението ни, но има съчинения със строг научен характер, които са били необходими за един млад народ.

С решението на църковния въпрос е била постигната целта на нашите литератори - спечелени били вече духовните права на народа ни и обстоятелствата се меняват - българският народ, просветен вече, искал е пълното освобождение и добиване на политическа независимост. Водителите на това направление се явяват пак литераторите. Литературата менява своя характер: от педагогически на революционерен; тя се заловила да подготви народа към ново движение, към въстание, към непокорство; тя стопляше сърцата на нашите младежи с патриотическо чувство, като ги правеше опасни елементи за съществуванието на Турция. Тази литература на нашите емигранти няма научен характер, даже и това, което по вида си би трябвало да бъде научно, се преподаваше повече във форма да дразни патриотическото чувство на народа, от колкото да му съобщава положителни знания, да подготвя почва на въстание, на революция, на непокорство, да настрои духовете към готовността да се мре за свободата на татковината. Тази литература описваше повече печалното положение на народа, за да печели работници по народното дело и недоволни от положението българи; тя представляваше горчивото положение на народа под турското иго или изнасяше бляскавото минало на нашите деди и викаше всекиго, който можеше да носи пушка и нож, да въстане люто да мъсти виновнику на нашето нещастие, безславие и тежко робство. Тази литература не искаше екзарх, искаше Караджата. Нож и огън бяха средствата, които можеха да постигнат целта на народното дело; тя подготви тази славна героическа революционна епоха, пълна с героизъм и истинско самоотвержение.

Понеже литературата от революционерния период се беше обявила против съществуващия ред в турската империя, понеже тя проповядваше бунт, непокорство, размирица, огън, отмъщение и смърт против тирания на народа, тя не можеше да съществува и да се развива в пределите на Султановата държава, а имаше центровете си в градовете на съседните свободни господарства. Литературата на емигрантите се съдържаше повече в брошурки, които тайно се изпращаха през Дунава и готвеха почва на едно общо въстание на българите в Турция, във вестници, и списания, които дигаха същия дух на размирство, на кръвопролитие, на отчаян непокорен дух или в песни и стихове, които бликаха от патриотическо разпаление.

Основателите и поддържателите на тази литература бяха литератори и революционери; много от тях ходеха лете с пушки по балканите и преследваха врага на българския народ, а зиме се оттеглеха в някое от съседните господарства и работеха с перо в ръка: перото и ножът се съединили в една ръка да работят задружно да съборят трона на една тирания, на едно черно робство, което е задавяло народа ни. Идеалът на тази литература беше свободата, кумирът - България, а знамето - смърт или живот без вериги и робство. Много от литераторите на тази епоха проляха кръвта си за своето отечество, като потвърдиха с дело това, което проповядваха с думи.

Тази литература, вдъхновена от известни изключителни обстоятелства, имà изключителен характер и временни цели; тя е гледала да въодушевява един революционер, да разпалва един патриот, но днес тя е изгубила своето влияние върху нас, нейните идеали не са вечни, нейните чувства не са общочеловечески, затова тя днес не може да трогне человека. Тази литература, като има определени идеали, определена почва, имà определено време и място на своето съществувание, вън от тази почва тя бледнее и губи своето значение. Нашата революционерна литература, като имаше своя изключителен характер, съобразно с обстоятелствата, при които се появи и разви, не може да просъществува вън от тези обстоятелства, които я създадоха и заедно с наставането на новата епоха след освобождението ни тя мени своя характер. При всичко това на тази литература се дължи развитието на патриотическото чувство; тази литература научи българина да обича своето отечество и да умее с радост да лее кръвта си за неговата свобода и доброчестина; тази литература възпита и въодушеви толкова отчаяни борци, върху гробовете на които изникна нашата свободна България. Представителите на тази литература са Раковски, Л. Каравелов, Хр. Ботев и Д. Войников.

Сава Г. Раковски. Литературната деятелност на този писател е разнообразна и с изключителен характер, като неговия живот. Изключителните обстоятелства направиха от Раковски писател, който създаде епоха, на когото произведенията се четели с възхищение и будели заспалия българин към самостоятелен живот. Раковски е бил разпален патриот и предаден до фанатизъм на народните работи. Той е бил въстаник в гората, писател в кабинета си, философ със замислено чело над нашата старина, бунтовник с пушка в Балкана. Войвода и писател, нож и перо, тръба и книга е носил той едно и същото време в ръката си да служи на една народна идея, да буди един народ от робския сън. Раковски и Паисий имат много общо по между си: както единият, така и другият стоят на прага на две нови епохи - единия на прага на нашето народно свестяване, другият - на нашето политическо въстание.

Георги Стойков или Сава Стойков Раковски се родил в 1818 год. през месец декември в Котел. Баща му се бил преселил от Раково в Котел и затова се нарекъл Раковски. Сава Стойков се учил в своя роден град по Рибения буквар, после бил изпратен в Карлово да продължи образованието си. От Карлово Раковски отива в Цариград и постъпва в едно гръцко училище, на което свършва курса. Княз Богориди, като забелязал, че Сава свършил пръв по успех, го изпратил в Атина да довърши средното си образование. В 1838 г. отива в Париж да следва по филологическия факултет, но не стоял повече от две години и се върнал в Котел, после в Цариград, гдето станал секретар при княз Богориди. Много малко се понравило това занятие на Раковски и той в 1840 г. се качил тайно на един хамалски параход и се спира в Браила, гдето се прекръстил Георги. Там той станал учител на едно гръцко училище и събрал българите да им проповядва патриотизъм. В 1841 г. през месец август станало в Браила едно важно събитие, което имало влияние върху по нататъшната съдба на Раковски; явило се някое си непознато лице облечено в сръбска униформа и със знаме сред града събирало българи и волентири да минава в Турция. След няколко дена четата била готова вече и половината се качвала на един каик, при присъствието на едно множество от граждани, да мине Дунава. В същото време Браилския военен комендант Енгел пристигнал с две роти и почнал да стреля на доброволците, тези последните едва могли да се спасят на един остров, от където се върнали и се изкрили в града. Раковски бил зрител на тази сцена и едвам бил задържан от своите другари да не отиде да убие Енгел. Но нашият патриот търсил случай да отмъсти и след няколко време той си намерва един другар, Ставри гъркът, и на Ивановден вечерта отиват пред портите на коменданта да го чакат да излезе. Пред портата стояла шейна, в която в девет и половина часа се качил някой си офицер. В мрачината на нощта се чул гърмеж и охкане и всичко затихнало. В същата нощ другарят на Раковски бил задирен от трима стражари и откаран в затвора. След няколко минути Раковски се научил за участта на Ставри и се явява в полицията, но там останал като гръмнат, когато видял Енгел здрав, Ставри вързан, а тялото на някой си майор лежало и две вощени свещи блещукали над мъртвеца. Раковски целунал десницата на мъртвеца и се открил, че той е убиецът, а не Ставри. Полицията предполагала от по-рано, че Раковски е луд, но когато се уверила и от Ставри у истинността на думите му, пуснала хванатия, а задържала Раковски. Когато Енгел разпитал затворника за причината на убийството, този последният открил, че искал да убие самия комендант Енгел, но грешка станало и куршумът попаднал не по пратения адрес. - "Аз съжалявам, че наместо тебе, злодей, падна невинна жертва, но добър е Господ и за тебе". Съставил се протокол и Раковски бил затворен и откаран в Букурещ, гдето бил освободен и изпратен зад граница, като гръцки поданик. След няколко време ние срещаме Раковски при френския консул в Триест, а след година в Париж, откъдето се завръща в България - в Котел, при баща си. Подигнал се бил въпросът за избиране на владика в Търново и Раковски тръгнал да агитира да се избере Неофит Бозвели, но бил затворен и престоял 3 1/2 години в затвор. Благодарение на гръцкия консул Раковски бил освободен и от Котел отива в Цариград, гдето се заловил за търговия с един турчин, с когото спечелил пари. Дъщерята на турчина се влюбва в Раковски и искала да го земне, но той отлагал предвид на размирните времена на турската държава.

В 1853 год. се отворила война между Турция и Русия и Раковски, в качеството си на секретар при военния съд, минал през Търново, гдето снел подписите в църквата "Св. Четирийсет" и отишъл за Видин. Тука той бил в намерение да издаде някои си планове на русите, което се узнало и за което бил осъден на смърт, която трябвало да претърпи в Цариград. Раковски сполучил да се отърве от смъртта в столицата на Турция, като се обещал на предишния си ортак, че ще земне дъщеря му и ще се потурчи. Турчинът се залегнал за негова живот, но когато се надявали да се върне Раковски, облечен в турски дрехи от джамията, да се ожени за момата на турчина, той вече бил поел Балкана с още няколко свои другари и трепел неприятелите на народа около Котел. В 1855 г. Раковски пак се озовава в Букурещ, гдето се заловил за агитация, но от където избягва за едно убийство в Сърбия, после в Нови Сад. Там издал Горски Пътник и Предвестник Горскаго Пътника. В 1857 г. почнал да издава в същия град Българска Денница, която била спряна от австрийското правителство и само той едвам бил избягал във Влашко, а от там в Одеса, гдето се установил за учител в Одеската семинария. Тук той отпечатал Показалец и към края на 1859 г. отива в Белград, гдето почнал друг вестник - Дунавски Лебед, който бил спрян от гръцкото правителство.

В 1862 год. когато се почнало бомбардирането на Белград, Раковски основал българска легия да премине в България, но като не сполучил, наскоро отива в Букурещ и подкачил да издава в. Бъдещност, който също наскоро бил спрян: също бил спрян и Защитник. Около това време Братиано, влашкият министър, свалил Куза и като предполагал, че може турчинът да нахлуе във Влашко, предложил на Раковски да образува чета да пази нахлуването на турчина. Раковски мислил, че по този начин ще може да си постигне целта, като се вмъкне в Турция и направи революция. Румънското правителство подозряло плановете на нашия патриот и побързало да го арестува, но той избягва и след дълго скитане пак се върнал в Букурещ, гдето намерил всички войводи, като Хитов, Тотя и пр., които искал да въоръжи и изпрати с чети в България. Тука Раковски се заема да пише правилници, устави за горските чети, образува комитети, писва писмо да султана, в което го заставлявал да отстъпи правата на българина. Той имал големи планове и като че досегашното му скитане било само едно предисловие на един бурен и пълен с деятелност и идеали живот, но смъртта преварила и в 1867 г., 15 октомври, се поминал този агитатор на българското патриотическо чувство.

От горния разказ се вижда, че животът на Раковски е бил само приключения и борби, скитания и неуморима деятелност, че колкото повече нещастия и несгоди са налитали върху главата на този наш пръв български политически деец, толкова по-силен замах е вземала неговата непреклонна енергия и толкова повече се е разпалвало неговото чувство на патриотизъм, на деятелност, на отмъщение, на благородна борба.

Както в своя живот, така също и в литературната си деятелност Раковски представлява елемент от крайност. Няма друг наш литератор, на когото животът да е пълен толкова с приключения, като на Раковски, също няма и друг писател, на когото литературната деятелност да е толкова разнообразна. Раковски ни се представлява като образ невъзможен на тази тъмна епоха, като человек пълен с енергия, която просто не знаел какво да прави. Ние го виждаме ту като филолог, ту като поет, ту като историк, ту като публицист, но във всичко буен патриот. Епохата, през която е живял Раковски, е толкова имала нужда от работници, щото създала този наш патриот работник по всички клонове на науката, но времената са могли да хранят само идеен патриот, затова виждаме Раковски да подлага на най-отвлечените въпроси патриотическа подложка и да се явява пред нас като фанатик предаден на народното дело. Раковски е служил на идеята си и нищо не е могло да поколебае негова желязна вяра в светостта на народната българска правда. Гонен, преследван, затварян - той е работил неуморно; искал е чрез науката да даде трайното величие на бъдещето, а чрез революция - един лост, с който да бутне едно неприятелско величие. Раковски се явява като предшественик на тази революционерна борба, която по-после стана опасно явление за турското господарство; той стои на прага на нашата нова епоха, която роди политическото ни освобождение.

Литературата на Раковски няма необходимия научен характер, тя е била напълно назначена да служи на народното дело, тя е била тръба, с която искал да пробуди един народ към политическо възраждане, към политически живот и всичките негови съчинения, съгласно с епохата и целта, имат изключителен характер. Понеже съчиненията му са били плод на пламенен патриотизъм, са имали силно влияние върху масата народна и са служили като електричество, което било в състояние да мръдне всичките стави на патриотическата душа. Книгите му са ходили из ръце в ръце и са готвили почва на опасния елемент, който по-после взе такъв обширен размер и разклати трона на цариградските султани. Раковски се е лутал из мрака на нашата история и като се е ръководил от своята фантазия, е давал своеобразни тълкувания на някои исторически фактове и събития, с което е дразнил много народното патриотическо чувство; той е рисувал с много мрачни краски настоящето положение на българина, като е искал да го застави да се потресе от него и да се погрижи за своето подобрение на положението. Литературните произведения на Раковски могат да се подразделят на три отдела: историко-филологически, поетически и политически, но всичките имат един характер - патриотически.

Към историко-филологическите съчинения се отнасят:

1) Няколко речи о Асеню Първому, великому царю българскому и сыну ему Асеню второму - това е един исторически труд, в който Раковски е искал да проследи историята на Асен Първи и [Асен] втори. Но в това съчинение има много нещо, което не входи в предмету т. е. в Асенюв век. Но наша днешна книжнина се нуждае от много; за то трябва за сега така да се пиши с много забелезания и напомняния, говори Раковски в предговора. В това съчинение той се представлява същият патриот, както в другите съчинения и губи търпението и обективното изказване на мислите, когато дойде да говори за неприятелите на своя български народ.

Често пъти, като разправя за някои исторически събития из живота на тези царе, се отклонява от правдата и се впуща в лични разправии или философски обяснения. Тъй напр., на страница 46 превежда думите на никой си изтуплен грък, че трябва славянския род да се изтреби и изчисти, а да се разпространи елинизмът!

Днешни же учени гърци се истое мечтаят! Тий себят турска Европа до Дунава и Сава река! за българы и сърбы нищо не остаят! от сичка си голота упашки им се нагоре стърчат, като на кози...

На много места у тази книга се срещат остри изражения против гръцкото духовенство и затова не е била позволена да се печати в Одеса от цензурата (гледай Предговор). Тази книга на Раковски е историческа, но е прошарена с филологически забележки, а на края има цял филологически отдел, в който тълкува своебразно и тясно патриотически много чужди думи. Напр. bulla - златно украшение, зета от етрурите (старо-българи), както и самата реч - вала - валчесто - сравни сегашното българско валчест. Хакан от глагола хакая - хакам, значи насилник, владетел, цар. Бегир (бейгир) турската реч е наша и значи, бегар - бягащий и пр. Поместил е в това си съчинение и няколко народни песни. Това съчинение е печатано в Белград в 1860 г.

2) Български хайдуци - съчинение, в което се излага живота на някои български хайдути и в което се доказва, че бълг. хайдути не са били разбойници, а мъченици за България. От тогава името хайдутин почна да се ползува с уважение в литературата.

3) Българска Старина - повременно списание, издаваемо в неопределено време. От това списание са излезли няколко само броя в Букурещ през 1865 г. В него се съдържат исторически и филологически материали върху нашата старина, исторически сведения за развитието на езика ни. Раковски изследва езика ни от неговите най-стари форми, почва от санскритския и доказва, че европейските езици имат корените си в славянския, а еленския език не е нищо друго, освен славянски, само изменен. В това си съчинение Раковски е гонил целта да докаже старината и предимството на българския език пред гръцкия. За тази цел той се залавя да тълкува гръцки думи, като намерва техните корени у славянския език.

Άρχγ - начало, кату й са гуди стария изгубен F дигаме наместу ‘ и са пиши Fαρχγ с гласа β, става βαρχγ, български върх, начало. Ϊδωρ (вода) όυομ ΰδατσς γεν. неправилно склонение имеяшта реч. Коренный слог е ΰδ с дигаме то F-υδ = β υδ, нашето вуда, Όδηγός (водач, водiаштыи), кореное όδ с дигаме то F-όδ - в-од, нашее водя, водич друг. Оΐδα (γινώσνω = зная) с дигамя F-οιδα = βσιδα, български, ведя, ведая, зная и проч. Ίδω (видя, виждам) с дигамя то F-ίδω = β ίδω български видя. Άδης пъкьл, дълбокаiа iама, с дигамя F-αδης - коренное βαδ, сравни нашее вада, дълбоко изкопано. Έτηρ - Fετηρ (βετηρ), български вятър. Όδός - βδός българ. вод, път, Όρος - F-ορος - γόρος, български гора.

Но по какъв начин са се вмъкнали толкова славянски думи у гръцкия език? Раковски обяснява, че самият гръцки народ е съставен от славяни - от старото пелазгическо племе, което е

было стари-те Българи или Словени, от кое една твърде малка чяст е погърчено с измянение то iазыка си, а по-голяма-та му чяст си остала с първы и старыи iазык, разпрострънивши-ся по Европа чрез Мала-Азия, и кое днес носи обшто-то имя Славiани, а чястно имя Българи.

Наше-то твърдо мнение е, чи таiа смес в еленскы iазик е от Пелазгы-те, стари-те Българи, и чи Пелазгы-те могат ся зя запърво познато повяствувателно приселение на iариiанско-то племя в Европа.

Раковски намерва корени славянски не само у езика на гърците, но и у европейските езици като у френския. Ето как тълкува името frank:

рчь-т Franc или Frank е чиста българска, кату разложиме букв т на ън, тогава Фрг става на Фрънгъ. На българскы iазык буква та в ся измянува чясто на ф, как то върлiам и фърлям, штото Фргъ, Фрънг става врънгъ; буква та г сшто ся измянува на к: рогъ и рокъ и проч. и тй фргъ, фрънгъ, врънгъ става фрьнкъ. Да видим сега какво значение има врънг, или фрьнкъ; глаголя врънгам, фрънкам или фъргам значи хвърлiам, извърга> т.е. извържем, исхвърлiам, извърган от едно обштество, bandit, и от того ся доказва необоримо, чи тiа реч Frank = Фрг е съставена от чисты елементи нашего българскаго iазыка и значи въръньг, врънг, фрънг, фрг frank: извърганий, немирный, свирпый, bandit.

С такива тълкувания е пълна книгата на нашия филолог. Той се мъчи да покаже предимството на езика ни пред другите езици и неговата старина и оригиналност. Българска Старина е един сериозен труд, който показва голямата начетеност и неуморимата деятелност на писателя; има много цитати от гръцките, френските и други писатели.

Вижда се всичката опитност на писателя да намерва корените на всичките езици у българския и да намерва люлката на нашия език у санскритския, който се счита един от най старите езици.

4) Ключ българскаго езика. Одеса 1880 г. Това е един опит към изследването корените на българския език. В тази книга Раковски се старае да покаже връзката на българския език със санскритския и неговото отдавно минало.

Показалец или ръководство как да се изискват и издирят най стари черти нашего бытия, языка и пр. Първа част. 1859 год. От това съчинение излязла само първата част, втората и третата непечатани. То съдържа наставления как да се издирват старините на нашия народ. Раковски е отхвърлял много от свидетелствата на историята относително нашето произхождение и се е мъчил да покаже нашата старина и нашето произхождение из Индия с помощта на песните, облеклата, преданията, вярванията и езика ни, затова той е събирал из народа всички поверия, които ще могат да му помогна на целта. С извънредна енергия Раковски е изучавал нашия бит, нашите народни умотворения, корените на езика ни и суеверията, той в тях е намервал дълбока старина, далечно произхождение, свръзка със санскритския и зендския език. Най голямото желание на Раковски, което се съзира във всичките му филологически и исторически съчинения, е да покаже свръзка на българите с индийците и най-древното населявание на Европа с българи. В своя Показалец дава упътване как да се събират старините у нашия народ да се докаже горното.

5) Кратко разсъждение върху тъмните и лъжовни начяла на коих е основана стара повестност всех европейских народов. Това съчинение е печатано в Белград в 1860 год. В него Раковски се старае да докаже, че гърците са изопачили историята на древните народи и са взели всичко хубаво от чуждите царства, като са го престорили на свое. "Еленска гордост и суета е искала да притвори всичко на еленщин, както и днешни им подметнти потомци са наследили същий дух и щом се яви някое важно лице от другаго рода на свет, тии са трудт смешно, при живы еще свидетели, да му сплетт лъжовно радословие и да то покажт Елен!" пише той на стр. 18. Раковски настоява да се недоверява человек на гръцките исторически писатели, защото те не са имали правилни понятия за другите народи, нито са им знаели езика. Европейците се лъжат, като мислят, че всичко, което се говори в гръцките истории за гръцкия народ, е истина. "Тогдашни Атинейчени не были чисти Елени, ни ти по езыку, нити до начину живота, но смес и сбирщина от разни народы! (стр. 24), че тяхно баснословие не е было първобытно, но заето и приправено от других... понеже е било оскъдно и недостатъчно от букви в гръцкы език се е нанесло най-голяма тъмнота и заблуждение в европейска повестност. Аргонатовският поход е бил една разбойническа чета, коя са е съставила не само от гърцы беломорцы, но от Тракийцыи и другы народы... Гърци сплели от после басны, смесили богове и богыны, царюве и царскы дъщеры... Троянскы бой е было едно чисто разбойническо нападение за грабежы и кражбы, как то се описва в слепешкы им песни и пр. Не трябва да се доверява и на старите им исторически писатели, като на Иродота, защото съчинението му се скитало повече от 900 г. в хиляди просташки ръце и допълнено и поправено от горделивы гърцы, кои всичкы народы са презирали и свои дела до небо извишили (стр. 29). Раковски доказва, че трябва не да се изучава гръцкия език и старината на тоя народ, а да се обърнем към Хиндостан, към санскритския език, от където може да се почерпи най-правилно понятие за миналия живот и език на народите, а Гърцы по добре быха и сторили да изучат българскый писмен и говорим язык, защото щот узна правая етимология елинскаго языка.

Освен тези исторически книги Раковски е оставил няколко брошури, в които се сили да реши някои важни съвременни или исторически въпроси. Такава е една негова брошура под надслов: Отговор на богословская гръцка брошура, в която нашият писател опровергава гръцките твърдения, че ни дали писменост и християнска религия, когато напротив ние сме имали по-рано писменост и по-рано от гърците сме се покръстили.

От поетическите съчинения на Раковски са забележителни: Горский пътник, Предвестник горскаго пътника, Иступленнiй дървиш или Възточный вьпрос и др.

Предвестник горскаго пътника съдържа няколко стихотворения, в Иступленый дървиш се представлява състоянието на турската държава в разговорна форма. Горски пътник е поема, в която се описват мъките и теглилата на българския народ под турците. Това съчинение е имало най-голямо влияние върху духовете на тогавашните по-събудени българи и е готвило почва на новата политическа епоха. Съдържанието на тази поема е много обикновено: събрали се на планината няколко юнаци под водителството на своя войвода и разказват за причините, които са ги заставили да станат хайдути, да напуснат къщите си и да търсят отмъщение за неправдите и насилията в турската държава. В тези разкази българинът е виждал описание на своите теглила и нещастия и естествено е кипяла жаждата на отмъщението. Горски пътник се е чел с неописано възхищение от младежите и е послужил като буквар в политическото-революционерно движение, но днес е изгубил своето значение и е станал достояние на историята. Този труд на Раковски е един слаб опит по епическата поезия, в него липсват най-елементарните правила на верификацията, речта е извънмерно пресилена, а в стиха са неспазени стъпките, ритмите насила се удават и то не всякога на писателя, няма никакви художествени картини, които да омаят нашата фантазия. Някои стихове даже представляват сбор от думи без смислица. Ето няколко стиха от това епическо произведение на нашия писател, с които войводата се обръща към своите юнаци:

Ой ви храбрiи соколове!
              Ви сте дарени с’ силно юначество,
Достойни за вожди полкове,
              Вечно да славите все потомство!

Вашая дела славна витяшка
              Помян в народи оставищат!
Слава прилична, чест же юнашка
              Българе храброст вам пеящат.

Друга обаче цел благородна.
              Вечная слава имя безсмъртно
Мъж обожава великодушна
              Освобождение общенародно!

Кръв ви е движила отмъщения
              Свобода лична ви сте искали
Бягали сте турск’ огнятения
              Время же драгоценно губили!

Раковски е бил и забележителен публицист, той е издавал един след други няколко политически вестници, които навремето си са принесли неоценими заслуги на българското народно дело по нашето възраждане и свестяване. Неговите вестници: Бъдещност, Бранител, Дунавски Лебед и Денница са подготвили духовете на българите към едно политическо възраждане; в тях нашият писател се явява горещ защитник на нашия народ и върл гонител на всичко, което е пречело на народната идея. Статиите, печатани в тези вестници, са били толкова остри, щото и чуждите правителства не са могли да ги търпят. В Дунавски Лебед Раковски е въстанал против унията и е нанесъл убийствен удар.

От всичките трудове на Раковски се вижда, че той е бил человек със силен умствен полет и с ненаситна жажда да работи за народа. Бил е начетен и образован человек и е преследвал неотстъпно своята идея - да служи народу си.

Езикът на Раковски е своеобразен, особен, който други наши писатели не са употребявали, той е последният опит от оня език, който искаха някои да направят общославянски. Раковски е искал да бъде разбран от всичките славяни, затова е и писвал на такова наречие, което е смес от думи общославянски и от форми езикови вече отживели.

Любен Каравелов. Раковски имал извънредно голям запас от енергия и затова го виждаме да се лута из разните области на науката и да е писвал толкова разнообразни съчинения. Литераторите след него, които напълно разбраха неговия дух и схванаха идеята, почнаха да се специализират само в една област от литературата. Каравеловите съчинения имат същия революционен характер, като и на Раковски, но по съдържание те не са тъй разнообразни. Каравелов е работил по белетристика и е известен с повестите си в нашата литература.

Любен Каравелов е роден в Копривщица в 1837 г. през ноември. Първоначалното си образование получил в родния си град, после заминал за Пловдив да продължава науките си в гръцкото училище. Баща му го взел от там да му помага в търговията. Любен с баща си обиколил много градове и съседни държави като карали добитък по панаирите. Когато се почнало общото пробуждане в България след Кримската воина, Каравелов напуща Цариград, гдето се намервал в него време и отива в Русия да се обучава по военните науки, но като не можал да постъпи в никое военно училище, се записал волен слушател по филологическия факултет на Московския университет. В това време се развивало онова отрицателно направление у руската литература, на което представителят е бил Писарев, което се стремеше всичко да разори и да го основе върху нови начала. Това направление силно повлияло на Каравелов и той оставил своите сериозни трудове и се предал на белетристиката, като почнал наскоро да печати повести и разкази в руски списания. В 1867 г. Любен напуща Москва и се прибира в Белград, гдето се залавя да пише по сръбските журнали разни белетристически свои произведения. След убийството на Михаил Обренович той бил подозрян като съучастник и бил преследван. Каравелов се преселил в Букурещ, след като излежал шест месеца затвор в Пеща и подкачил да издава вестник за емигрантите и българите. След освободителната воина той бил в Търново, Копривщица, Пловдив, а в 1878 се установил да живее в Русчук, гдето се поминал в 1879 г., 21 януари от гръдна болест и гдето бил погребан при присъствието на една многобройна публика.

Каравелов е нямал способността и разпалената фантазия на Раковски да дири в миналото на нашата история и като тълкува своеобразно историческите събития, да ги поставя по-високо от всичките европейски народи; той се е ограничил да описва тежкия робски живот под турското иго и да буди заспалата рая на въстание. Но Каравелов е правил опити и по другите клонове на науката и за да можем да си съставим по-правилно понятие за литературната деятелност, трябва да разделим литературните му произведения на историко-научни критически, публицистически и поетически.

В историко-научните си статии Каравелов се явява повече като популяризатор, но в много научни въпроси той внася своя субективизъм, своя личен възглед, като не иска да се подчини на строгата критика. Научните му статии са повечето преводни или компилация. В критиката си той се явява извънредно строг и искател; той не може да остане хладнокръвен при разглеждането на някое произведение, затова критиките му са пълни с остри думи, с отвратителни нападки, които повече раздразняват читателя и писателя, отколкото да поправят грешките и да запазят литературата ни от плевел. Каравелов в своите критики се занимава повече с личността на автора, като пуща по негов адрес разни саркастически изрази, отколкото да разглежда самото произведение. На много места Любен изказва своеобразни възгледи на литературата. Критиките му не могат да бъдат препоръчани като образцови. От постоянните скитания по чуждите страни и от постоянните срещи с несправедливостите в неговото отечество, той станал нервозен и не е можал да запази необходимата обективност в разгледваните от него научни въпроси.

Публицистическата деятелност на Л. Каравелов е принесла неоценими заслуги на политическите ни движения. Неговите вестници са минавали тайно пределите на турската държава и са въодушевявали младежите, а в Румъния и Сърбия се събирали емигрантите и са подклаждали патриотическото им чувство.

Л. Каравелов е спечелил известност в нашата литература със своите стихотворения, повести и разкази. С тези свои произведения той е влиял върху духовете на емигрантите, с тях е той поддържал направлението, дадено от Раковски и с тях е подготвял народа към въстание. Стихотворенията му и разказите дишат силно патриотическо чувство и то им е давало обаятелната сила, която са имали върху духа на тогавашния български недоволен елемент вън и вътре в Турската империя. Каравелов не е бил поет по природа, но голямата ненавист към душманите на народа ни и безпределната любов към отечеството са родили неговите стих и повестите му. Изречението: facit indignation versus напълно може да се приспособи на Каравелов. Душата на нашия писател е била препълнена с жажда за отмъщение, кипял е от омраза към врага и се явяват стиховете и повестите му, в които кани всички, които чувствуват тежината на робството, да потърсят отмъщение. Стихотворенията и повестите на Каравелов имат почти едно и същото съдържание, една и същата мисъл, само се различават по вънкашната си форма - страданието на народа ни и позив към отплата на душманите:

Срам и укор! Живи хора
       Да спат сън мъртвешки
И да влекат робски живот -
       Живот не човешки!
Предатели, изедници
       И черни душици

Късат, ядат тялото ни,
       Като хищни птици;
Ала ние нехаеме,
       Ние сладко спиме
Продале сме и честта си
       И своето име

Напуснете ниве и ливаде,
Оставете и жени и деца,
Стара майка и мила сестрица;
Затворете къщи, покъщнини,
Разпродайте руди-вакли стада,
Сиви крави и сури биволе;
Накупете тънки остри сабли,
Дълги пушки и златни паласки:

Да ударим, брате, на турчина
Да откупим що е сръцу мило,
Да добием що е нашо било.
Хайде, брате, нека бог поможе,
За кръст честни, за драга слобода.

Българине, Българине,
До кога ще патиш,
До кога ще да проливаш
Ти кървави слъзи,
До кога ще да робуваш,
Синджире да носиш?
Жената ти в турски харем
Сестра ти робиня,

Децата ти истурчиха,
Баща ти убиха:
А ти гледаш и не хаеш,
Теб те не е грижа.
Да ли у теб сърце няма,
Или душа нямаш,
или турската тояга
Сладка е за тебе.

Хайде, брате, пробуди се.
Па повдигни глава,
Земи в ръка остра сабля,
А пушка на рамо...
Хайде стани, с боже име,
Удряй душманина...

Който си из нас не иска,
За България да умре,
За свойта земя да гине, -
Нека го господ убие,
Нека го майка прокълне
Нека го баща посече,
Нека го син му заплюе!

Българе бедни синджире влекат, -
Като робове неволи търпят.
Плачове, сълзи, сърце разкъсват;
В турски тъмници - живот си свършват.

Майки, дъщерки и сестри пиштат,
Че от неверци те се безчестат.
Сяка светиня варвар ни гази;
Народност, вяра, - нищо не пази,

На оръжие, братя, - със еднородни. -
Да се избавим от злите турци.
На оръжие, мили, в кръвав бой синца;
Подпора наша - Божа десница!

На оръжие синца, ако сме хора!
Нарами пушка, - па хайде в гора!

Каравелов е проникнат с омраза не само против турците и гърците, но и против българските чорбаджии и нехайници към нашата свобода.

Той силно се възмущава против всички, които не са искали да споделят ненавистта и жаждата на отмъщението. Ето какво мнение е имал Каравелов за тогавашните чорбаджии, което е изказал чрез устата на един хъш в стихотворението Чорбаджия и Хъш:

Ти ме мразиш и ми казваш.
       Че аз съм хайдутин;
Аз та мразя и ти казвам,
       Че си пезевенгин.

В друго едно стихотворение Каравелов пита България защо е тъй нажалена, а тя му отговаря, че родила синове, но с черни души -

Чорбаджии, изедници,
       Турски мекерета,
Кои мислят само едно, -
       За своите шкембета!

Същата ненавист нашият писател изпитва и към нашето духовенство, което според него е било едно учреждение съвсем безполезно и даже излишно - вредоносно. Каравелов не е вярвал в силата на прогреса, ни в значението на духовната борба.

Не вярвам аз, че калугер,
       Ще спаси раята, -
Свободата не ще екзарх -
       Иска Караджата

От политическата борба е очаквал той освобождението на отечеството. Политическите ни въстания са плод на духовната ни борба, Екзархът роди Караджата, без духовното ни освобождение не бе възможно и политическото ни движение, но Каравелов, силно придаден на патриотизмът, гледал на революцията като единствено спасително средство, а на хъша, на емигранта, на хайдутина - като единствено лице, от което може да се очаква истинска борба за свобода.

Дай ти мене само верен
       Другар за балканът
И накарай българете
       Хайдуци да станат!

Стихотворенията на Каравелов силно са влияели върху духовете на тогавашните събудени българи - емигранти и революционери, защото са отговаряли на общото настроение на времето, но разгледани днес, те не са плод на лирическо чувство, а на негодувание, на омраза; те по съдържанието си се отличават от прозата само по вънкашната си изкуствено сглобена стихотворна форма. Каравелов, вследствие силно раздразнение, не е можал да спази приличие в стиха си, което не може да се търпи даже и в прозата:

І

Мир вам глупци неразбрани,
              Мир вам, турски свине!
Мир и тебе, кир Петраки,
              Спи, кучешки сине!

ІІ

Боже милий, боже драгий,
              Чуй моята дума
Прати краста, прати шуга,
              Прати черна чума.

ІІІ

Ти ма мразиш и ми казваш,
              Че аз съм хайдутин;
Аз та мразя и ти казвам
              Че си пезевенгин.

ІV

По-добре е в апсаната
              Въшките да въда
От колкото при Махмуда
              Шпионин да бъда

V

Стани му ти пезевенка,
              Служи му телесно,
И той ще ти даде пари
              И царство небесно

VІ

Че ние сме по-фудули
              И от гнидите...
Че ние сме като въшка
              На гъшо перо...

Има много теми, които са експлоатирани от Каравелов в стихотворна форма, без да се забележи най-малко лиризъм, като напр. Самуил, песента на Раковски; Стефан Караджа, Хаджи Димитър, на В. Левски, Кирилу и Методию и пр. За угода на ритмата често пъти у Каравеловите стихотворения се жертвува или благоприличието в израженията, или правилната логическа мисъл или стъпките в стиховете. Като напр.

Но порастох, добих опит,
              Видях що е слава
Видях как и богатите
              Доят, като крава;

А пък честта на човека
              Цял ден е пияна,
Свободата на народът
              Със кал е обляна...

"Проклятие, проклятие!"
              Вика кир Патрик,
Че го не щат българките
              Да им бъде бик...

Не слушай ти деда
              Когато ти рече,
Че "покорна глава
              Саблята не сече".

Има няколко стихотворения Каравелови, които са плод на истинско лирическо чувство, но са малко в сравнение с останалите стихотворения. Те нямат патриотически характер и сега са хубави за четене. Тези стихотворения са печатани в Знание, което имаше свободен вход в Турция.

Стиховете на Каравелов са смесени, ритмова се втория с четвъртия ред. Каравелов в стиха си е подражавал Шевченка - малоруския поет и е превел няколко негови стихотворения.

Повестите и разказите му се делят на патриотически и нравоописателни. В първите си белетристически трудове Каравелов е искал да представи тежкото положение на българина под турчина, гърка, чорбаджията и калугерите. Като напр. в тези Войвода, Дончо, Турски паша, Бошко и др. В тези литературни трудове на нашия писател - патриот няма разнообразие - темата е една обща - страдание на българина; отсъствува описателен елемент и рисуване на типове и картини, а са препълнени с размишления, разсъждения, който, взети отделно, приличат на политически статии, които могат да бъдат уводни на всеки партизански вестник. Срещат се разсъждения върху назначението на человека, върху человеческата съдба, върху някои исторически събития и пр.

В нравоописателните си повести и разкази Каравелов е искал да представи типове и картини из семейния живот на българина. Тези повести са печатани в Знание и в някои руски и сръбски списания.

Както в стиховете на Каравелов отсъствуваше вдъхновение, фантазия, чувство, а преобладава разумът, тъй също в белетристическите произведения няма художествено възпроизвеждане на характери и картини. Каравелов не само че е субективен в своите произведения, но и не се мъчи да прикрие своето пристрастие: той не може да укрие чувството си към лицата и героите, напада ги или ги окарикатурва до смешност. Освен тези срещат се и други недостатъци у разказите на Каравелов. Той е създавал събития и лица и въпреки психологическата и историческата истина ги е заставлявал да действуват. Понеже е писал всичко набързо и не е имал възможността да обработва своите трудове, то е допуснал и противоречие в характерите. Невярно е изобразен и животът на българите, защото Каравелов е отсъствувал дълго време из България.

При всичко това трябва да признаем, че Каравелов е бил человек извънмерно работлив, той е бил длъжен да се бори с нуждите и препятствията, със сиромашията и лошите обстоятелства, които често са надниквали над неговия стол и са смущавали правилното течение на мислите му. Той, предаден на общото вървение на работите, се е силил да тикне омразата и незадоволство на българина против турчина и да произведе общо въстание между народа.

Каравелов е основателят на нашата белетристика.

Стилът на Каравелов е прост, ясен, смел и образен, гладък и изразителен, проникнат със сарказъм, но няма художественост и въодушевление. Каравелов се придържа във фонетическото правописание.

Каравелов е написал и драмата Хаджи Димитър, която навремето си е имала голямо влияние, но днес си изгубила своето значение, тя е слаб опит и в нея вместо драматичност има едни нападения против турците и чорбаджиите.

Каравелов във всичките си съчинения се явява последовател на отрицателното направление, което е съществувало около това време в руската литература и което най-силно се е изказало в съвременника на Каравелов, Христо Ботев.

Христо Ботев. Този наш писател е роден на 25 декември 1847 г. в Калофер. Първоначалното си образование получил в родния си град при баща си, а после отива в Одеса и постъпва в тамкашната гимназия, гдето стоял само две години, от гдето заминава за Басарабия да стане учител. В 1866 г. Ботев се връща в Калофер, гдето го виждаме за няколко време учител в своя град. От тука поискал да отиде в Москва, но се спрял в Гюргево, после в Букурещ. Начева се скитането на Ботев по разни влашки градове и редактор на Будилник, на Знаме, на Дума на българските емигранти, а в 1876 г. повел въоръжена чета, минава Дунава и умира на 20 май същата година около Враца.

Ботев в своята литературна деятелност е бил напоен с идеите, които са съществували в руската литература, същото отрицателно направление вее в неговите стихове, както и у Каравелов; той е виждал в разрушението спасението на народите, само че е имал по-силна фантазия и лирическо поетическо чувство на истинско вдъхновение. Ботев е поет оригинален, със смел полет и хубави изражения на мисълта.

Вътрешното съдържание на Ботевите песни е безграничната любов към свободата, към отечеството и безграничната ненавист към тираните въобще. Като предаден всецяло на идеала си, той му служи като истински жрец. Ботев никъде не открива своя душевен мир, своите желания, страсти и увлечения като человек, пял е само свободата като патриот. Другите чувства нямат никакво влияние върху патриотическата душа на поета, ние познаваме Ботева като патриот, а не е и като человека. От това и поезията му носи характер свободолюбив и революционерен. Ботевите стихотворения се делят на хайдушки, бунтовнически и социал-анархически. В хайдушките си песни Ботев хвали хайдутина, който е идеал за него и образец на свободен человек в България. Хайдутинът на Ботев и Раковски е идеален человек, който не владее никакви лоши качества, той е служил за тема, която е вдъхновявала тяхната лира. Ботевият хайдутин не е само пазител на раята, но и мъстител на чорбаджиите, като хайдутинът на Каравелов.

В бунтовническите му песни има същото искрено и беззаветно чувство и любов към народната свобода, но наместо балканската свобода, епическата ясност и простота виждаме злост, досада, горчива скръб и отчаяна въздишка. Ботев в тези свои стихотворния не може да се удържи от проклятие против всички тия, които остават глухи към глас искрен, благороден. Такива са стихотворенията му: В механата, Към брата си, До моето първо либе и др.

В третия си вид стихотворения Ботев изпъква пред нас като пророк, борец международен, който ратува за свободата на всичките народи; той не се вече задоволява да води борба само с турците, той я обявява на царете, на папите, на патриарсите, на Бога, на религията, въобще на всички традиции и заедно с парижките комунисти вика хляб или свинец! Ботев по характера си е бил человек буен, злото според него е било вездесъщо, борбата е била отчаяна, а единственото средство - разрушението. Ботев забива топора в корените на най-светите человечески принципи и миже пред историята на нашата духовна борба, на която отрича значението. Ботев напада църквата и нашето духовенство, без да иска да разбере, че то е било истинският страдалец и служител на народа, че нашите попове не скубеха народа, а ходеха скъсани, просеха милостиня и много от тях оставиха телата си по бесилките. В Молитвата Ботев се надсмива на християнския Бог, който преди толкова векове провъзгласи братските начала, и го нарича бог на глупците и скотовете, а призова някакъв си бог на Разума, от когото чака спасението на человечеството. В това стихотворение нашият поет се е изказал много неопределено. Обикновеният человечески разум, като душевна способност, която се намерва под влиянието на възпитанието, на страстите и влеченията, под влиянието на болезненото человеческо настроение, не може да бъде поставен на степен на божество абсолютно, съвършено; не може да бъде образец на безпределно съвършенство това, което се нуждае от ръководство, от възпитание. Знаем французите колко време почитаха този бог на разума. Ботев не се обръща и към просвещението, към науката, защото това не е било съгласно с неговите принципи, той отрича значението на еволюцията, на постепенното просвещение. Навярно Ботев разбира бога на разрушението, но това не е бог, а чудовище, гладно за жертви, за кръвопролитие. Този бог е зверовит, отвратителен, който не може да бъде предпочетен пред Разпнатия Бог, който пръв произнесе: "да бъде мир между человеците".

В своите социал-анархистически песни: Борба, на Гергьовден, Молитвата и др. Ботев не е самостоятелен, той е бил надъхан от идеите на западно анархическите книжлета, които проповядват някакво си модерно учение. Освен това Ботев е имал другари във Влашко авантюристи-анархисти избегнали из Русия, които му са влияели със своите идеи. На запад духовенството е играло действително мерзка роля и справедливо е заслужило обвинението, но нашето духовенство, напротив, е било стража на народността и съвършено несправедливо се обвинява от Ботев-анархиста, който, като не е вникнал в историческата правда, е гледал на нашето духовенство с очилата на западните анархисти и социалисти.

В стихотворенията на Ботев българската реч е излязла удивително енергична и изразителна, тя е добила звучност и музикалност, личи леснотията и техническото владение на стиха. Ботев в стихотворенията си се е приближил до народната поезия и усвоил нейната форма до неподражаемост, като в Прощаване, което се отличава със своята сантименталност и поетичност. В някои от стиховете на Ботев се срещат чудесни очарователни поетически картини, които явно говорят за пламенната фантазия на поета, за неговата способност с едно замахване на перото да се явява като живописец пред нас, напр. в Хаджи Димитър.

Ботев е редактирал и няколко политически вестници, но техните статии приличат повече на фейлетони.

Добри П. Войников. Нашата революционерна литература е имала историци-филолози, белетристи, поети-стихотворци, но не щеше да бъде пълна, ако нямаше драматически писатели. Добри П. Войников се явява да допълни тази празнина.

Той е роден на 10 ноември 1833 г. в град Шумен и там получил своето първоначално учение, после постъпва в Цариградския французки колеж, от където се върнал в Шумен и станал учител, а после и директор на тамкашното българско училище. Но понеже бил подозрян от турското правителство в някои патриотически дела, Войников напуснал България и отива в Румъния, в Браила, гдето станал учител и почнал да пише драматически произведения. През 1873 г. станал руски поданик и се върнал в България, но скоро бил арестуван и се отървал да се върне в Румъния като чужд поданик. След обявяването на руско-турската война той се записал в 12 армейски корпус, гдето стоял до свършването на борбата, после бил награден с медал и останал като управител на търновската болница. Заразил се от тифус и умрял през месец март 1878 година.

Войников е притежавал доволно добро образование и е написал няколко научни съчинения, като ръководство по словесността, българска история с патриотическа тенденция, сборник от разни съчинения, българска граматика, писвал стихотворения и пр. Но Войников е известен у нашата литература като основател на българския театър и писател на театрални пиеси, взети из миналия исторически живот на българите, като Възцаряванието на Крума страшний, драма историческа в три действия с пролог, Райна княгиня, драма в пет действия, Фросина, дъщеря на цар Георгя Тертер стари, драма в пет действия, Покрщванието на Преславский двор, драма с четири действия и осем зрелища, Велислава, бълг. княгиня, драма в пет действия, Стоян войвода, Поевропейчване на един турчин, Криворазбрана цивилизация, смесена позорищна игра в пет действия, По неволя доктор и др.

Войников е съдействувал за развитието у нас вкуса към драматически представления и е вземал живо участие като актьор в своите пиеси, пътувал е из Влашко и се ползувал с известност със своята трупа.

Пиесите на Войников имали възпитателно значение и са принесли несъмнена полза на времето си, като са възхищавали, въодушевявали емигрантите вън от пределите на тяхното мило отечество, но те нямат художествена стойност, защото самият им автор не е обладавал драматически талант. Драматическите пиеси на Войников не представляват от себе си нищо друго, освен една върволица от сцени, скачени една с друга насила, разделени на действия, изпъстрени с песни, с боеве, с хора и на края с катастрофи. Свръзката на тези сцени с действието, което служи за сюжет на пиесата, е съвършено случайна. В драматическите пиеси на Войников се не виждат живи хора, които да се ръководят в своите действия от вътрешни побуждения, а кукли, които се движат от някаква си вънкашна сила, които не ни изображават живи характери и страсти, а ни забавляват като говорещи машини, принудени да изговарят известно число думи. Тъй като в пиесите на нашия писател не се разкриват характери и страсти, "те са сухи, вяли и безжизнени, действието се развива плоско и монотонно, без да има една сцена, която да му дава релеф".

Войников се явява в комедиите си с по-голям талант. Криворазбраната цивилизация не е изгубила и сега своя интерес като пиеса, в която се осмива пристрастното влечение към модите. Но комизмът на Войников не се явява като плод на неговото остроумие или като резултат от развитието на характерите и положенията, а се постига чрез вънкашни средства, като криво и нарочно изопачено употребление на чужди думи, дисхармония в облеклата на действуващите лица.

Войников е издавал и в. Дунавска зора за волните българи, в който се мъчил да открие болките и страданията на българина под турското иго.

Марин Дринов. През тези изключителни времена на нашето робство нашата литература не можеше да не се подчини на общото течение на работите и на духа на времето, но пак можеха да се явяват трудове истинско научни, които носят отпечатък на обективно изследване, изучаване на нашето историческо минало. Един от нашите историци, който е хвърлил светлина върху нашето отдавно минало и на когото трудовете са научни в най-строгата смисъл на тази дума, е Марин Дринов.

Този наш историк е роден в Панагюрище в 1838 год. Първоначалното си образование получил в родния си град, после заминал за Москва, гдето довършил средното и висшето си образование по Историческия факултет. Понеже било трудно да се върне в Турция, Дринов останал професор по славянската история в Харковския университет, гдето се намерва и сега. През времето на окупацията Марин Дринов е бил в България, като се занимавал с уреждане на народното просвещение.

Марин Дринов е работил по нашата отечествена история и е хвърлил със своите критическо-исторически съчинения светлина върху най-тъмните; въпроси от нашия минал исторически живот.

Освен историческите статии поместени в "Периодическо списание" и в разни руски журнали, Дринов е издал и отделни исторически книги, в които се вижда знанието и умението на автора да се взира в далечното минало и да го подлага на своето критическо изследване.

1) Поглед връх произхожденiесто на Българскiй народ и начало-то на българска-та история, печатана в 1869 г., е едно историческо съчинение, в което се изследва въпросът за произхождението на българския народ.

2) Южните славяне и Византия в X век, (писано на руски) е съчинение, в което Дринов е изложил политическата история на българите, хърватите, сърбите и южно-далматинските славяни в X век. Той е представил картина из политическия живот на българите от най-бляскавия им период на историята. В това съчинение е обърнато особено внимание върху взаимните отношения на отделните южнославянски племена и на тяхното отношение към Византия.

3) Заселение на Балканский полуостров от славяне (на руски), в което се разглежда въпросът кой народ е най-стар на Балканския полуостров.

4) Исторически преглед на българската църква от самото й начало и до днес, 1869 г. Историята на българската църква е била тъмна още при решението на църковния въпрос и книгата на нашия историк е принесла голяма заслуга, като е разкрила тъмните страни на нашето религиозно минало.

Цани Гинчев. През революционерния период на нашето литературно съществувание са се явили и съчинения с чист народен характер, в които се описвал животът на народа без никакво патриотическо преувеличение или изопачение за постигане на политически цели. Такива са съчиненията на Ц. Гинчев, в тях се описани нравите и обичаите на нашите селяни.

Цани Гинчев е роден в Лясковец в 1832 г. От рано е отишъл в Букурещ, а после в Сърбия да се занимава с градинарство. Учил се в Сърбия, а после е бил като волеослушател по естествените науки в Киевския университет. От 1862 г. той е почнал вече да учителствува - най-напред в Бесарабия, после в Русе, в Габрово - до въстанието, и в Търново до освобождението. Заемал е административни длъжности - като околийски началник, а после управител в Рахово, бил е училищен инспектор, учител в Лом и Търново. Цани Гинчев се помина в София в 1894 г. през месец юли.

Всичките произведения на Цани Гинчев носят народен характер, в тях се описва животът на българина, особено на селянина, който живот Гинчев е много добре познавал, както се вижда от неговите повести. Този патриархален невинен живот е привличал вниманието на нашия писател и той с особено увлечение и симпатия ни го описва и тъй пластически, щото ние си го възпроизвеждаме с всичките подробности. Гинчев се старае в своите повести да ни представи невинните нрави на нашите селяни до освобождението ни, техния естествен, весел живот, когато европейската цивилизация не е била още отровила чистия патриархален образ на живота, когато сърцето на человека е могло да намери, да черпи удоволствие от най-чистия извор на живота - веселието и безгрижността.

Ц. Гинчев е писвал басни, от които е издал част на отделна книга и печатал в разни нашия периодически списания; в неговите басни има този недостатък, че преобладава описателният елемент в тях, но във времето са послужили на народа като единствени и тогава. Написал е една тънка монография и върху нашето градинарство. Една голяма част от нашето население си добива препитанието от този вид занятие, но малко хора са обърнали внимание на тази наша култура. Никой почти от нашите писатели не се е заинтересувала да опише живота и труда на нашите градинари. Гинчев, като е бил от малък градинарин, познавал е добре градинарлъка и неговото съчинение по този въпрос всякога ще има своята цена, като единствено по своя интерес.

Ц. Гинчев е писал писма и за корените на нашия език, но в тези писма той е прекарал много свои субективни възгледи, които не могат още да бъдат приети от науката. Печатал е също един ценен материал събран от народа върху нашата народна медицина в Сборника, издаваем от Министерството на Народното Просвещение.

Но Цани Гинчев е извоювал едно почетно място в нашата литература със своите повести из простонародния живот - Зиналата стена, Ганчо Косерката и Женитба, които имат идилически характер и много вярно възпроизвеждат живота на нашия българин преди половин век. Какви идилически художествени описания и картини се срещат в тези повести! Вижда се особената симпатия на писателя към този живот, който се залавя да описва, обичта към патриархалните времена на българина. Животът на воденичарите в Ганчо Косерката и описанието на обичаите в Женитба всякога ще доставляват истинско естетическо наслаждение на четеца. Нашият простонароден живот е малко познат, радостите, веселбите и нравите не са още намерили своя майстор да ги опише в художествения произведения и за туй между толкова преводни романи и повести и между толкова с тесен патриотически характер книги съчиненията на Ц. Гинчев ни привличат вниманието и ние си отдъхваме на техните страници, в които се рисува един живот тих, спокоен, чист, непокварен от европейската криворазбрана цивилизация, живот далеч от градските вълнения и суети и близък до природата.

Ц. Гинчев е събирал с особено старание народните умотворения и от много рано той е почнал да печати в разни периодически списания пословици, поговорки, песни и приказки. Той е бил усвоил напълно народния говор и е писвал по него. Литературното наречие на Гинчев е търновското, преимуществено наречието на родното му село - лясковското.

Той е оставил след смъртта си няколко съчинения, но още неотпечатани. В своите отношения беше истински идеален человек, искрен, правдолюбив и примерно работлив человек, всякога готов да услужи, весел и шеговит. Обичаше до фанатизъм своето родно село, съдържанието на своите повести е взето из живота на лясковчаните, но когато се прибираха неговите последни останки в гроба, той беше забравен от своите съграждани!...

Към списателите на народния бит принадлежи и Илия Р. Блъсков. Този наш писател се е занимавал във всичката своя литературна деятелност с живота на простолюдието. Описал е неговото тежко състояние под турците и неговите нравствени недостатъци след освобождението ни.

Никола Д. Козлев. Този писател е известен в нашата литература с епическото произведение Хайдут Сидер и няколко лирически стихотворения, печатани в сбирката му Стар спомен.

Никола Димов Козлев е роден в Лясковец в 1824 год. Неговите родители не са били богати хора, щото да могат да дадат някое високо образование, за добиването на което тогава се изисквал голям разход. Първоначално той се е учил в Лясковските училища при Максим и Панарет, които много от рано са почнали да учат на български, когато по това време в Търново се е преподавало по гръцки. При тези учители Козлев много не е научил. Всеки може да си представи каква наука може да добие человек от тогавашните даскали калугери. Козлев не се е задоволил с това учение и на 1845 год. напуща Лясковец и отива пешком да се учи в гр. Елена, гдето българщината е била по-събудена и са имали по-уредено училище по това време. Тук той не е можал да се задържи за дълго и от Елена Козлев заминава за Татар-Пазарджик, гдето си мислил с шетане в училището да се препитава и да продължава учението си. Но и там не му повървяло, тъй като нямало от где да си изкарва хляба. В това време се прочуло Свищовското училище по своите учители и наредба; там и Козлев се упътил с надежда за сполука. След кратко пребивание в Свищов, той се научил, че в Русия отпущат стипендии на българчета, които искат да продължават учението си. Той с блага надежда заминава за Кишинев, гдето сполучва да постъпи в тамошната семинария. Тука той свършва трети клас на семинарията. По това време много учение не се изисквало, а от друга страна, нивата изисквала жетвари. Затова Козлев не се е бавил да свърши семинарията, а е бързал да се върне в България, която по това време е имала голяма нужда от просветители. Той се завърнал в Лясковец, и както може да се очаква, заловил се е с учителствуване. Съдбата и тука му е попречила. След шестмесечно учителствуване той е бил принудел да напусне България по причина, че бил подозрян за съучастник в Дядо-Николовото въстание. От Лясковец той заедно със семейството си избягал в Бесарабия. Тука той по препоръката на Д. Мутев и С. Радулов е бил настанен на учителско място. Условил се е за учител в селото Шекерли-Китай, гдето е учителствувал цели две години. Тука той се е заел да възпее подвизите на хайдут Сидер, за когото много чувал в родното си място. Част от тази поема е била най-напред обнародвана в сп. "Общ труд". Писателите около това списание високо оценили труда на Козлев. Насърчен от тази сполука той довършил цялото повествование и го обнародвал в 1870 г. в Одеса. От това село той трябвало да се премести в друго. Макар в Бесарабия и да му отивало по-добре, нему додеяло да се скита по чужбина. Той решил да се върне пак в отечеството си и в 1866 год., се завръща в Лясковец и се уславя за учител. Тука той учителствувал до 1881 год., когато докаран до старост, той е бил принуден да се оттегли от учителското поприще. По случай обнародването на стихотворението му "Падането на България" в Периодическо списание г-н Дринов напълно оценил заслугите му за нашата литература и предложи, което се и прие, да се отпусне от фонда на Дружеството една дожизнена пенсия от 500 лева на година. С тази пенсия той до сега живее и поддържа семейството. От скромност той не поисква пенсия, а живее в крайна бедност.

Съдържанието на неговото епическо произведение, което е единствено по рода си в нашата оригинална епическа поезия, е взето из народния живот. То е съществувало по-рано като предание из между народа, докато намери майсторско възпроизвеждане под перото на Козлев. В произведението на нашия епик се възпяват юначните подвиги на юнака Сидер с Чер Арапин, който нанесъл такива пакости и суети върху българското население. Освен това се възпяват и юначните биволи на Сидер, които се борили с най-опасните животни - мечките. Няма друг писател, който да е съумял да даде такава релефност на своите мисли, да обладава такава жива фантазия и тъй пластично, живо да рисува едно действие, както Козлев. Действието се рисува тъй бърже с думи, както то става в действителност, картините се сменяват тъй живо, щото пленяват нашата фантазия със своето разнообразие и живописност.

Ето как високо художествено и живо Козлев описва срещата на Сидер с Арапина и какви картини буди във въображението ни.

Ех, че рипна, та подскочи,
И юнашки скок прескочи:
Девет лакти на високо,
Девет лехи на широко.

Развъртя се като хала,
Та се спусна връх арапа;
Закипяха в силни жили
Две юнашки, люти кръви.

Начена се страшна борба
Среди зимна тъмна мъгла;
Сабля фучи, въздух пищи,
Кривак трещи, поле ечи,

Бял аждрахан хрипти и цвили;
Ревът, сумтят руси бивли
сиви вълци по могили,
Настръхнали и завили.

Или:

Девет кривини
Вити разлати
Плувнали в треви
Бърни леснати

Бълникат ми се
Кат’ сини блата
Вълнуват ми се
Кат’ бурни моря.

Мислите текат естествено правилно, никаква пресиленост в ритмите. Речта е излязла чудесно звучна, музикална, енергична и по формата на народната песен.

Хайдут Сидер е недовършен. Писателят искал да разкаже всичките подвиги на своя юнак, но останал със своето искане. Освен това си творение Козлев е написал и други още няколко епически и лирически стихотворения, които отстъпват по своята художественост на поемата Хайдут Сидер.

БЕЛЕЖКИ

1. Курсът е кратък по историята на бълг. литература, затова не се разпространих върху народните умотворения. За повечето гледай моята статия: Българските народни песни [Техния характер и съдържанието им, г. 4, 1892, № 7-8] и пр. [обратно]

© Моско Москов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.11.2007
Моско Москов. История на българската литература. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
Моско Москов. История на българската литература. Велико Търново: Издава книжарницата на Т. Джамджиев, 1895.