web | Материали из историята на с. Любенова махала, Новозагорско

В памет на съсечените 1013 българи в село Любенова махала,
потърсили убежище в селския храм
по време на Руско-турската война на 14 юли 1877 г.

Разденва се...
                              И не за първи път,
след нощ на размисъл и нежност,
петли просторите ще огласят,
лъчи на слънцето ще срежат
коприната на южното небе,
роса
      ще засребри в треви зелени.
И млада птица с устрем ще гребе
в пространството,
                              отворено над мене.
В душата ми
                  на своя Вечен пост -
живей дъхът на равнината...
Стои -
            велик, красив и прост
за поздрав -
                  жестът на ръката...
Прорязаният в пътя коловоз
бележи моите мечтания,
димът над къщите,
                              медът на грозд -
са мойта утрин, моят заник...
И ето ме сред пресните бразди.
и ето ме до здраво селско рамо,
и ето ме
            до обичта,
                              която бди
и ме зазижда като камък...
Да замълчи душата,
                              ако изменя!
Но клетвата е в оня топъл
и сладък хляб
                        от светлина -
събрал възторзи,
                              вяра. вопъл...
В спокойствието, в тишината
на улици и на площади
ще търся гордост и отплата,
ще търся силите си млади
и като коренът -
                        вовек в пръстта -
все дири за живота влага,
ще помня изворите на кръвта,
ще помня своя род зад прага.
В безброй от майки, моят плач,
е възвестявал
                  химн на радост
и не в един овчар,
                              в един орач
ми е отреждала
                              баща
                                          съдбата!...
Разденва се...
                          Прозрачен, чист,
със юлско слънце пак изпълнен,
трепти просторът поривист,
но аз вървя сега... безмълвен.
И слушам най-далечния напев,
дошъл от глъбините на горите.
Дали това е песен или рев?
Защо все нещо в мене пита:
забравяш ли, че всеки час
навързва вечната верига
на отшумели с временната власт
предания?...
                              Нима ти стига
да се събуждаш като победител
и да заспиваш със една поема?
Защо все нещо в мене пита:
забравяш тайните на чернозема?
Не, не забравям!
                              Стъпвам по жарта
на спомени!...
                        В потайни нощи,
в най-съкровените неща,
в речта на влюбени, тревожни.
в шуртенето на пролетен поток,
в очите
            на жените и, мъжете -
живее споменът
                        за свят жесток!
С трагична светлина ще свети
той!...
      Засукал съм го с мляко аз!
Разденва се...
            Спокойно, просто,
а пред очите ми -
            узряващ клас,
а под нозете -
            кръв и кости!

II.

Гюнели махле -
                           слънчев кът,
сътворена от обич поляна,
позволи ми в теб да заспят,
позволи ми в теб да останат
моите скрити синовни сълзи,
мойта скътана песен за тебе!
Ти до своята болка ги запази,
съхрани ги
                  до детския трепет!
Гюнели махле -
                  огнена пещ,
сам искра съм от твоя огън.
Минах много път до тебе пеш,
за да мога сега, за да мога
да приседна до камъка с мъх,
до прочутия сергиев камък -
и със вярата,
                  че съм на връх,
да погледна
                  във времето само!
Да погледна във гъстия мрак,
да се стопя
                  в оная горест,
с гърди
                  да посрещна враг,
сам сърцето си да разтворя
за речта на старик - беловлас,
който с болка могъща,
                                          нерад,
се обръща и гледа назад
и в коварното време
                                    ме връща...
...Нощем шепнат с глас изтерзан
оцелелите още кории,
под луната блести ятаган
и смъртта зад плетища се крие.
И вгорчена е млечната гръд...
Под навесите,
                        в кръчмите - мрачно.
Докога
            на живот и на смърт
тоя робски народ ще крачи?...
Жари слънцето плодната пръст
и се ражда оплакано жито...
Бог ли праща
                  вековната мъст?
Та душата за друго пита:
няма ли
            на свобода
                              да люби,
да оре,
            да сее и да отглежда
със очите си,
                  с дланите груби
оная проста човешка надежда?
Оная свята човешка поръка
за род,
            за слово на книга?
И боже,
            няма ли в тоя пъкъл
да викне някой тук:
                              - Стига!
Глави се сбират на тъмни явки,
очите - все търсят балкана.
Каква изтерзана.
                              но яка, яка -
много българска си остана
душата селска!...
                              И е готова
пред апостолска чиста сила,
пред кръста свят и пищова
да повярва,
                        че е победила!...
Гюнели махле, юнашка майко,
лей куршуми, пери бели ризи,
стига вече
                  горко си плакала!
Та нали и ти си, майко, и ти си
къс от пръстта рождена,
къс от българска преизподня,
къс от вярата ни спасена,
къс от мъката ни народна!
Сънува Тракия...
                              То не е сън,
пукат пушки, гори Загоре.
И клепалото бие.
                              О, тоя звън
ще извади и мъртвите горе...
Скърцат селските пътища криви.
В неизвестното, нейде далеч,
бие тропот копитен
                              и гриви
се веят...
                  Там е руската реч!
Гюнели махле -
                  разбунен мегдан.
Гюнели махле -
                  вековна мъко,
посрещни тоя народ - пиян
от надежди,
                  и го прикътай...
Мътна тече Азмак - все тече...
Не вода,
                  а кръв и отрова...
Аз чувам как някой
                        ще изрече
"На бунт!"
Ти и за бунт си готова!

III.

Гори на юли кървавата рана.
С длето ли,
                  с песен ли - бразда
във паметта
                  за нея да остане?
Най-изкупителната свобода
ще се роди от плач и пламък,
във времето напред ще се всели.
Ще я познават не по знаме,
а по това,
                  че ще кърви и ще боли
в гръдта на идещите поколения,
в гръдта на онемялата земя...
И ще се пишат песни -
                                          обгорени
от подвига
                        и от срама!...
Мой край,
                  преглъщай
                                    най-солените
сълзи,
            свили душата си в юмрук
и разкажи за тия мъртви селяни,
безсмъртни в българския юг.
Ти съгради от храма божий
най-изумителната жива твърд
и я направи гробница - да сложиш
за назидание самата смърт!
Стои тя, старата обител,
                                          с тъмно
мълчание -
                  вкопана като гроб.
Ала с молитвите не се разсъмна
пред оскотелия от болка роб.
И ето ги -
                  настръхнали, решени,
ръка в ръка,
                  с приклад, с коса,
окъсаните горди селяни -
не чакат своите чисти небеса
да пратят милост -
                              милост няма!...
Гори на юли тежкия куршум
и от незнайната човешка драма,
историята прави
                        кървав друм.
И там, където
                  с непозната воля
жени,
      с престилки носили пръстта,
сега
      хилядата сърца се молят
и огнен ад е вече крепостта...
"О, боже!" -
                  шепнат женски устни.
Изтракват диво портите зад тях.
И храмът няма враг да пусне,
но ножът
                  знае ли какво е грях?
Прииждат фесове...
                                    Не макове,
а в нивите - рой кървави петна.
И вият кучета - наклякали,
и тъпо стене дворната стена...
Преваля окървавеното слънце.
И падат смелите - посечен лес...
Защо,
        защо надолу не надзърнеш,
хранителю?
                  Спаси едната чест!
Попива плодната земя, задавена
от детски плач,
                        от пламнали меса.
О, нощ, къде си ти, забрави ли,
че можеш и да вършиш чудеса?
Но чудесата в юлската привечер
догарят в плочестия храм сега,
в снагата майчина - разсечена
и с рожбица в едната си ръка...
Безплодна вече
                        женска гръд белее.
Засукали кръвта - умират там
и търсещите устни,
                                    и немее -
отслужил службата си тоя храм.
В нощта
                  от пламъците осветено,
на старата черница,
                              като в сън,
клепалото мълчи като ранено -
то няма във сърцето си и звън.
Звезди на юли,
                  за кого да светите,
че като фес е старата луна...
Кръстците съхнат,
                        пътищата клети
превързват тая страшна равнина.
Мой край,
                  преглъщай
                                    най-солените
сълзи,
      сбери душата си в юмрук
и не забравяй тия мъртви селяни,
безсмъртни в българския юг!
Три дни над тия пепелища святка
куршум и нож -
                              трева и плът горя.
И продължи животът по-нататък
не с откупа на златната пара,
не със избликваща омраза,
не със страха от пушечния трус,
а с любовта,
                   която не погази
към брата -
                  братската ни Рус!
И в смесените кости -
                                      баладично
ще викат
                        незабравените имена.
На колене!
                        Мълчи се тук!
                                              Величие
и плод изпълват тая равнина!

IV.

И ето ме сред пресните бразди,
и ето ме до здраво селско рамо,
и ето ме
            до обичта, която бди
и ме зазижда като камък...
Пак търся хоризонтни разстояния,
пак търся измерения в труда
и не забравям
                  кървавите рани,
и знам какво е
                  жива свобода!
А сгушено в овошки и мечтания,
добро -
                  с доброто на прага,
като реликва скъпа ще остане
върху отечествената снага
разцъфналото село в моя юг.
Ще се кръстосват криви коловози,
но времето ще спира тук,
където зрее жито, дъхат рози.
И по вечерня,
                  или в утро ранно
една камбана може да звучи
и да ни връща към полето бранно,
и да влажнеят нашите очи...
Така гласът
                  на каменната памет
ще се обажда
                        за поклон и път...
Разденва се
от слънцето голямо.
И само мъртвите
                              спокойно спят.

© Константин Шарков
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 10.11.2007
Материали из историята на с. Любенова махала, Новозагорско. Съст. Нина Петкова. Варна: LiterNet, 2007

Други публикации:
160 години на храма "Св. Великомъченик Георги" в с. Любенова махала. Сливен: Бумеранг-прес, 1995 [1997], вариант.