ФОРМИРАНЕТО НА ИДЕНТИЧНОСТТА НА БЕСАРАБСКИЯ БЪЛГАРИН, ЗАВЪРНАЛ СЕ В СВОЯТА ИСТОРИЧЕСКА РОДИНА БЪЛГАРИЯ. КРИЗА НА ИДЕНТИЧНОСТТА
(Биографично изследване)

Григорий Терпан

web

Интервю¹

Би ли споделила по какъв начин твоят жизнен път е свързан с изграждането на националното ти самосъзнание и самоусещане. Искам да ми разкажеш и за своята биография в този аспект. Като каква си се чувствала през различните периоди на своя живот и защо? Ако искаш, можеш да започнеш оттам, откъдето смяташ за необходимо. Както на теб ти е удобно.

- За идентичността на бесарабския българин от моя лична гледна точка може да се каже по два начина, значи, първата - идентичност c родината, където са се родили, точно моето място на раждане е Украйна, село Кирнички, където има съвсем друго усещане за българското, кое е българското, и съвсем противоположни отношения и усещането ми за българка има в България.

Родителите ми и цялата ми рода са българи, и така израствам в Украйна с усещането, че съм българка, не че съм рускиня, не съм украинка, а съм българка. Какво значи да съм българка в Украйна? Това не е нещо определено, вече когато пристигнах в България, започнах, започнах... да си изграждам различни аспекти на тази съставна част, която е българин. В Украйна за мен това беше едно цялостно понятие българин, в което влизат семейство на майка ми, семейство на баща ми. Семейство на баща ми има фамилия Радилови, семейството на майка ми има фамилия Нейчеви. Тези фамилии са доста разпространени в България. И още от малко, от разкази на моите родители, на бабо и дядо знам, че те идват от село, някъде до Сливен, и че тези фамили са като наследство от нашета прародина България. ... Е... значи, в Украйна, в селото на моите родители, никога не сме се разграничавали на българи, руснаци или украинци. Обаче, когато пристигаме в България, ние, бесарабски българи, веднага започват да ни викат руснаци. Това значи, че нас не ни възприемат тук като българи, а ни възприемат като руснаци. И това е най-големият проблем за бесарабския българин и за неговата идентичност в България, защото той се чувства объркан, от една страна, той израства с усещането, че той е българин, а от друга страна, в неговат прародина не го възприемат като българин, а го възприемат като част от бившото ни общо съветско минало...

Бих искал да те попитам къде си израснала в Украйна, в каква среда? Можеш ли да я опишеш?

- Аз съм родена в село Кирнички, а живяла съм основно в град Измаил. Един от особените моменти за българската ми идентичност е това, че в семейството ми не говорят на български с децата, а говорят... само родителите ми говорят помежду си на български, а с нас говорят на руски, с децата си, по една-единствена причина, че с български език в Украйна много тежко да се реализираш по-нататък. Моите родители имат опит да учат в висшите учебни заведения, където, когато произлизаш от едно българско село и не знаеш руски или украински език, на тебе ти е много тежко да се влееш в средите на Украйна и де се реализираш по-нататък. Още което бих казала от моя опит с работа с българи в Украйна, тъй като работих в културен център, отговарях за българската общност и няколко пъти съм издавала страници на български език към районен вестник, мога да кажа, че хората в България и това не е само моето мнение, а и мнението на чужденците, и по-точно на българите, с които съм общувала, които са идвали в Измаил, че хората в Бесарабия, българите, са много по- родолюбиви. За тях понятието родина, понятие българин не се асоциира с никакви пари и икономическа изгода (като например европейско гражданство), не означава нищо, това е просто любов, това не е някаква реализация, или както напоследък в България има желанието на населението за икономическа интеграция в европейските структури, а по-скоро това е едно общо понятие, просто една ефимерна, според мене, любов към всичко българско. Така, мога да кажа на примера на баща ми, който има брат, който се занимава с бизнес с България и в България, и неговото мнение за българи е много негативно; и сега, баща ми никога не е бил в България, той не знае българите като такива, които живеят тук и винаги спорят на масата помежду си - защо брат му вика, че българите в България са лоши? За баща ми, който не е бил в България, те са хубави (!!!) и това е голямата разлика на тези българи, които не са били в България, както вече казах, те имат огромна любов просто към всичко българско, без да изискват нищо от това, и се гордеят с това много силно. Сега още мога да ви кажа, че през 2004 година имах чест да посрещна делегация от град Добруджа и техен танцевален ансамбъл, който са били съставени от българите от едно село близо до Добруджа, сега, тези хора, които работят в такива среди, в подобни ансамбли, винаги са били по-родолюбиви от другите, обикновени хора като нас, обаче тяхната гледна точка е била и дори със сълзи говорят до каква степен българското при нас е топло, откровено и чисто в сравнение с България. Не знам, много ли е важно това за българин, който живее в България? Според мен въобще не го засяга (!!!) и не го интересува (!!!), но ние се гордееме с това.

Ти каза, че си дошла в България, за да учиш. Какво училище си завършила в Украйна и изучавала ли си български език там? Ти спомена, че твоите родители помежду си говорят на български, а с децата си - на руски. Владееше ли български, преди да дойдеш в България?

- Аз завърших средно специално училище в град Измаил, български знам само от опит... знаех да го... да го възприемам, но почти не го говорих. Причините, за които дойдох в България, е защото през 90-те, 97-98, е било това икономическото положение в Украйна, е било много тежко, това трябва да си признаем, и тогава българската държава давала много хубава възможност на бесарабските българи да дойдат и да учат в България. По тази причина, а не по някаква друга, съвсем честно се признавам, не по народолюбската причина дойдох да уча в България, а просто защото ни даваха някаква възможност, която по онова икономическо положение на моето семейство аз нямаше да мога да получа в Украйна. Български език, преди да дойда и да кандидатствам... кандидатствахме в Белгород-Днестровск, специално се отнесох много сериозно към това и ходих около 3 месеца на курсове, на репетиторство, където изучавах много задълбочено граматиката на български език, литература. С преподавателката ми изучавахме... учихме стихове наизуст, четяхме произведенията на българските автори, говорихме върху тях, ако ти интересно, мога да ти кажа за моята преподавателка, която също много обича българите, но тя... и преподава българския език в нашия град, но тя съвсем не е българка, по националност тя е украинка, завършила московски държавен университет, специалност българистика, след това специализирала в България, влюбила се в тази държава, нейния бит и култура... и това я мотивирало да подготвя българите... тогава ние имахме, в сравнение с днес, много голям конкурс, за да дойдем да учим в България и тя подготвеше освен мен сигурно още 5 души.

След като си дошла в България, за да учиш, какви бяха твоите първи впечатления от тази страна, от хората тук?

- Първото ми впечатление, детско, защото тогава бях 16-годишно момиченце, понеже ти разправях, че със моята учителка много четяхме българска класика, когато пътувахме през българските земи към София, навсякъде тези гори, планини ми сториха великолепно впечатление и дори имах представа, че там някъде живеят хайдуци (усмихва се - б.а., Г.Т.), иначе самата България, самата София, проблеми, с които се сблъскахме, проблемите с документи, проблеми с това, че никой не ни посрещна, ние бяхме съвсем деца в чужда страна, не знаехме езика; всичко това... не само мене, а и много други, моите приятели с подобен опит, на нас ни остави негативно впечатление. Но това е сигурно просто период на аклиматизация, а след три месеца вече почнах, почнах да общувам с българи, с... други хора и ми стана по-лесно.

Ти каза, че българите в България ви възприемаха като руснаци. Доколко подобно външно възприятие е повлияло на твоето вътрешно усещане за идентичност. Ти каза, че преди това в Украйна си се чувствала българка... Като каква започна да се чувстваш, след като дойде в България?

- Като българка не съм се чувствала в Украйна постоянно, ...а само когато бях на село. Сигурно съм от по-определен тип хора, които са от града, и като вече казах, говорихме на руски, сигурно хората, които са от село... те имат по-голямо усещане за българи, в това съм 100 % убедена! Аз се възприемах не докрай като българка... повече се възприемах даже не мога да ти кажа като каква, възприемах се като българка по кръв, но по душа сигурно се възприемах като руски човек.

А след като дойде в България?

- След като дойдох в България, още повече започнах да се усещам като руски човек. И в момента не мога да кажа, че се усещам като българка. Сега, като идвам в Украйна, започвам да работя с българи, с техни организации, с колективи, пак започвам да се усещам като българка, но в България по никакъв начин не се усещам като такава, защото, ще ти кажа, че и реализацията на повечето такива студенти като мен в България пак става с руски език като цяло, основно... може би затова също.

Имаш ли усещането за конфликтност между местните българи и бесарабските българи? Защо според тебе бесарабският българин, идвайки в България, не може да възприема себе си като пълноценен българин?

- Според мен това се дължи на наивността на бесарабските българи, които идват тук, защото те, като идват в България, или идваха, те очакват, че тук е просто рай, небе (усмихва се - б.а., Г.Т.), това е тяхната прародина, която ги очаква с "широко разтворени прегръдки" и ще им даде всичко необходимо в тази държава, но... това не... и в това не обвинявам българската... българите, които живеят в България, защото те също имат много проблеми и по някакъв начин искат да уцеляват, и е много тежко да уцелеят и според мен те... не ни възприемат като бесарабските българи, да, това е така, просто ни възприемат като руснаци.

Този факт, че тук те възприемат като рускиня, дава ли ти някакъв потенциал, някакви допълнителни възможности, някакви положителни нагласи? Или пък обратно - това е пречка... как преценяваш това?

- В зависимост от каква гледна точка ще погледнем. От гледена точка на Министерство на образование, което иска да подготви кадри за Украйна, които да се занимават и да развиват там българската дейност - това е много негативно. Обаче от гледна точка на реализация на всеки индивид, на бесарабски българин в България като в икономически потенциал, в личен план, мисля, че това не играе никаква роля. Обаче именно за тази специфична цел, за която ни викат тук и ни обучават, това има много негативно влияние, понеже ние тук все повече и повече губим своята обич към всичко българско, според мен. Не е хубаво, че така ни възприемат.

Каква специалност си завършила в българския университет?

- В Софийския университет учих журналистика, факултет по журналистика и масова комуникация, 5 години, с образователна степен магистър. Дипломата ми, ако те интересува, пак не е била свързана с българско, а била свързана с руската телевизия. Иначе, в самата Украйна след завършването аз работих именно по своя специалност, поне се опитвах, защото парите, които там предлагат, пак не са много добри, особено за тази дейност, защото общността ни е малка, тя е 200 хиляди. От тези 200 хиляди може да се каже, че само 50 хил. се замислят за българското, другите предпочитат всичко на руски или на украински.

След като завърши журналистика в България, какво те подбуди да се върнеш в Украйна?

- Реших да работя по специалността и реших, че с това искам да се занимавам. Когато се учех тук и ни е било необходимо да минем практиката, значи, лошата страна на българското образование, че те не предлагат никаква практика и тук не ми е било предложено да отида нито към някакъв вестник, нито към някаква телевизия, нито на мен, нито на моите чуждестранни колежки, макар че на другите българи (местни българи - б.а., Г.Т.) им предлагаха. В Украйна работих... минавах практика към един вестник, където успях да се реализирам и да докажа на себе си, че нещо мога и че съм полезна, и след като се върнах, вече знаех къде ще отида да работя, всъщност имах сигурно място - къде ще работя и каква дейност ще развивам, само след 2 години работа там се случи така, че дойдох да уча докторантура в София по покана на Министерство на образованието, понеже, както ви казах, там работих основно с българската тематика.

Т.е. връщайки се в Украйна, ти се занимаваш с българска тематика, а учейки се в България, се насочваш към руските теми. Как можеш да обясниш това? Може би това е някаква липса, някаква носталгия. Т.е. там ти липсва България, тук ти липсва Украйна... (или Русия).

- На мен ми липсват и двете държави... наистина ми липсват и двете държави, защото и двете държави ги обичам. Но в самата България, в моя факултет по-точно, няма никакъв интерес от бесарабската тематика, никой не се интересува от това, просто не им е интересно - на преподователи, на студенти и дори... малко, че им не е интересно, но те дори по някакъв начин подигравателно гледат на тази тематика. Дори сега моята докторантура... бих казала, че моят преподавател, с който сега подготвям своя труд, той ме пита: "защо си избрала тази тема? (!!!) Това не е много интересна тема." Той просто е задължен да работи с мен по тази тематика, но на него не му е интересно, не знам защо на българите в България не им е интересно това. Това... сигурно само те могат да го кажат.

Смяташ ли, че има някакво пренебрежително отношение към историята на Бесарабия, към бесарабските българи, към тази култура?

- В интеренет не веднъж срещнах много принебрежително отношение към българите от Бесарабия, дори че те са някакви бедняци, не знам си какво, предатели, които оставиха своя родина и избягаха, което не мисля, че е така, защото много историци, много изследователи привеждат съвършено обратни данни, че именно нашата общност е запазила много от онова, българското, чисто и хубаво, което е било в тази държава, което се е запазвало и те искаха да го запазят, затова са избягали, не искаха да се покорят.

Добре, къде е мястото на украинското в твоето самоусещане. Ти каза, че ти си по душа рускиня донякъде, твоят роден език е руски. А украинското намесва ли се?

- Украинското се намесва като... като това, че съм от държава Украйна. Аз живея в Украйна, имам гражданство на Украйна, по кръв съм българка, а по душа сигурно съм повече рускиня или донякъде по средата - руско-българка, но не и украинка. Сега, в нашия регион, там, откъдето съм аз, бесарабски българи, там няма чисто влияние на украинци. Ще ти кажа с пример на моята най-добра приятелка, която е от другата част на Украйна, от град Мелитопол (Запорожка област, източна Украйна - б.а., Г.Т.), тя пак е българка, обаче там е имало много голямо присъствие - украинско, и тя сега се усеща обратно. Тя се усеща по кръв българка, или по кръв българка и украинка, обаче по душа тя никак не се усеща рускиня, а се усеща като украинка. Това сигурно зависи от това в коя област си роден, коя е средата, в която си израснал. Защото аз израснах с руска литература, това ме е възпитало като съзнание, като самосъзнание, а не нищо украинско. Като фолклор това е било българско винаги, не е руско, не е украинско, а е български фолклор, присъства при мене в детските ми години, обаче като литература, като език, разбира се, руски, но не е украински... много е объркано.

Сигурно ти си имала опити да се самореализираш в България, вероятно си се опитвала да си намериш работа по специалността в България, разкажи ми за тези неща. Как местните работодатели те възприемат? Твоят произход има ли някакво значение за твоята реализация?

- Мога да ти кажа, че на реализацията ми влияе само познаване ми на руски език. Моя произход... (замисля се - б.а., Г.Т.), някои работодатели много се интересуват и от това, питат, разпитват, другите въобще не ги интересува това, а просто интересува това, какво конкретно можете и какво конкретно ще правите, какъв конкретен опит имате.

Т.е. те не делят на българи и руснаци...

- Понеже не кандидатствах за нещо такова, което да не... да речем да не е свързано с руски език, не бих казала. Всичко, дори във вестниците съм кандидатствала - като видят твоята автобиография, откъде си, какво представляваш, опитват се да те насочат към нещо... към другата страна (към руското - б.а., Г.Т.).

След като си живяла тук много години (от 98-ма), имаш ли усещането, че все още си чужденец в България?

- Определено се чувствам като чужденец, защото не съм родена тук. Но не бих казала, че се чувствам толкова силно като чужденец вече, след толкова години, защото България донякъде на мен ми е повече позната отколкото Украйна, защото в повечето съзнателният ми живот мина тук.

Т.е. ти си успяла да се интегрираш в това общество, но не до край... или как?

- Да. Просто според мен има разлика от човек до човек. Има хора, които много принебрежително се отнасят към нас, има хора, които дори не усещат какъв си и откъде си и те възприемат просто като човек.

Когато се връщаш в Украйна, чувстваш ли се различна, имаш ли усещането за някаква отчужденост в онази среда?

- Не, не бих казала. Украйна винаги ще ми остане като родина. Там винаги се чувствам като у дома.

Добре, като цяло бесарабската студентска общност в България според теб... доколко е интегрирана в българското общество? С какви проблеми се сблъскват тук бесарабските българи (студенти) в този смисъл?

- Бесарабските българи, студенти, то други тук почти няма, пак се делят на два типа: това, че са от различни страни, това е първо, Украйна и Молдова, второ, че са от два типа - от село или от град. Аз по принцип мога да кажа, че общувам с българи, но има такива студенти, които не общуват въобще с българи (местни българи от България - б.а., Г.Т.), и още от самото начало, от самото си идване си знаят вече конкретно, че ще се върнат и дори не се опитват... поне от моя опит е така. Значи, от моя курс, където бяхме шест момичета, мога да кажа, че само аз съм тук и още едно момиче, други са се реализираха вкъщи и пак мога да кажа, че само един човек се е реализирал с неговото образование тук. Мисля, че бесарабската общност като цяло в България, студентите, са затворени, при това, честно казано, бих казала, че са доста агресивни в своя свят, бих казала, че са... (пауза - б.а., Г.Т.) ...че са затворени, не искат да общуват, че много са объркани, според мене. И те имат същия проблем, те не знаят какви са, откъде са и какво представляват (смее се - б.а., Г.Т.) и по този начин не могат да се реализират.

Т.е. те не могат да се реализират според теб...

- Не всички, някои се реализират пълноценно, някой не, това вече зависи от човека.

На какъв език общуват помежду си бесарабските българи тук?

- Според моите наблюдения на руски или на диалектен български език, ако са от едно село. Сега, примерно аз съм от Измаил и нямам тук много познати от моят град. Мога да кажа само, че хората от Бесарабия, с които общувам, те са основно от някакви други градове, не са от села. Сега, тези момчета и момичета, които идват от села и още от едно село те си живеят така вътръшно в затворен такъв свят и си образуват "своето село" (смее се - б.а., Г.Т.) в България. Това мога на 100 % да го гарантирам, щото го знам от опит. Те общуват на свой диалектен език.

А хората от града много повече се интегрират. Мога да кажа от себе си, от опит на моите приятели, наистина се интегрират и ние общуваме с българи, това мога да го гарантирам.

А така наречените "градски хора" на кой език общуват помежду си?

- Помежду си предимно на руски, а с другите на български.

Има ли някакво условно разделение вътре в бесарабско-българската студентска среда между градски и селски?

- Колкото странно да звучи, има! Според мен има... действително има.

Смяташ ли, че тези, които са израснали в градска среда, са по-адаптирани към тези условия и могат по-лесно да се реализират и да се интегрират?

- Това не значи, че те са по-адаптирани. Просто те идват тук от малко по-друг свят, значи не говорим сега за икономическо положение в село или в града, а говорим за това, че примерно ние в училище, в моят клас са били деца от различни националности. Сега, отиваш в българско село (в Бесарабия - б.а., Г.Т.) в едно училище, те общуват там помежду си само на български. На уроците им, преди бяха на руски, сега са на украински, а във почивки между уроците те общуват на своя диалектен език. Те са малко с по-друго възпитание, по-друг манталитет според мен... Но това не зависи от това, че аз съм от град, а те са от село, това зависи от това, къде са израснали, зависи от това, че тяхната среда е била българска до тази степен, че в моя клас са били примерно пет българи и ние с тях общувахме на руски, аз с тях не говорих на български, макар че знам, че те са българи и те знаят, че аз съм българка, иначе, ако бях израснала в такова селско училище и там да завърша образованието, 100 % щях да говоря на такъв диалект и това сигурно щеше да ни сближи повече.

Каква част от бесарабските българи (учили в България) се връщат в Украйна (или в Молдова) след завършване на образованието си?

- Не мога да кажа точно, но според мен в Молдова се връщат много по-малко, в Украйна се връща много по-голям процент от студентите и в Украйна имат по-голяма реализация, според мене, по своята специалност. Дори знам няколко сполучливи случаи на студенти от моя град: стомотолози, собственици на туристическа агенция, и други, които наистина работят по своята специалност и имат някакъв шанс. Сега, за Молдова не мога да кажа, но от тези познати, които остават тук в България, повечето са молдовци, по-малко са украинци.

Получи ли вече българско гражданство?

- Да, но признавам, че си го взех по икономическите причини, не го взех по народолюбивчески причини. Обаче има случай на мой роднина в Украйна, който преди време, преди години, преди 15 години, още 91 година, само заради това, че толкова обича България, обича всичко българско, но никога не е бил тук, си е направил българско гражданство само по тази причина и не го ползва за нищо друго. Но това са единични случаи. Мнозина си правят гражданство заради някаква изгода, за да пътува свободно из Европа и т.н.

А гласуваш ли на изборите в България? Интересуваш ли се от българския политически живот, от някакви каузи, гледаш ли новини, участваш ли по някакъв начин в гражданския живот в България?

- Разбира се, гледам новини, гледам телевизия, чета вестници, признавам се, че не съм гласувала още. Но мисля, че това ще се развие, аз мисля, че ще гласувам, просто не ми се предоставял удобен случай, не съм против да отида да гласувам и да учавствам в българския обществен живот. Освен това бих искала по-нататък да развивам някаква благотворителна дейност, в смисъл съвсем сериозно бих искала да имам някаква такава работа, без заплащане, която да подпомогне нещо в България, да се развива нещо, даже да не е в насока на Бесарабия, просто защото аз уважавам България, уважавам тази възможност, която тя е дала на нас да учим тук...

Респондент Ели

Баща - българин, висше образование. Инженер.

Майка - българка, висше образование. Учител по руски език и литература и психология.

Родена през 1980 г. в село Кирнички, Измаилски район. Одеска обл., Украйна.

1997 г. - завършва Измаилско училище № 14. (11 клас)

1997 г. - приета в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Специалност Журналистика (по 103-то постановление на Министерския съвет за българи от чужбина).

2002 г. - завършва СУ "Св. Климент Охридски" със степен магистър.

2002-2005 - завръща се в Украйна, работи във вестник "Придунайские вести", "Областен център за националните култури", вестник "Папирус" (в гр. Измаил).

В Българско предаване в Молдова "Буджакска вълна" като извънщатен кореспондент.

Секретар на българската общност "Света София" в Измаил.

От 2005 г. - докторантура по журналистика в СУ "Св. Кл. Охридски".

 

Анализ

Целта на нашето интервю - да предизвикам у респондента разказ, който да ни помогне по-добре да разберем процесите на формирането на идентичност при бесарабските българи (студенти), които идват в България да се обучават.

Нашият респондент (условно - Ели) е студентка в СУ "Св. Кл. Охридски". Тя е представител на българската етническа група в Украйна (Бесарабия).

В началото на интервюто след главния въпрос, първото, което тя (Ели) побърза да подчертае, е, че усещането й за национална принадлежност и за "българското" в Украйна (нейната родина) и в България са съвсем различни. Веднага се установява опозиция между двата различни начина на самовъзприемане.

В първоначалния разказ на респондента е налице опит за дефиниция на "българското" в Бесарабия, което тя припознава като свое. Тя задава определени белези на "българското":

- семейството; родът (родителите);

- произход - кръв, българските фамилии;

- историчност - разказите на баба и дядо, връщане към корените, паралели: село в Сливенско - родното село в Бесарабия, познаване на историята на миграцията;

- родолюбие;

- фолклор.

В същото време, след пристигането в България, вътрешният свят на българското, изградил се в съзнанието на Ели (в Бесарабия), се поставя под съмнение. От страна на местните българи (в България), за които се предполага, че "би трябвало да бъдат" носители на същите етнокултурни признаци, възниква едно различно възприятие за българите от Бесарабия (тя е наречена рускиня).

Въпреки очакванията, че в метрополията си (историческата прародина България) тя ще бъде разпозната като българка, като своя, случва се обратното; тя се оказва друга за местните. Това създава вътръшно напрежение и негодуване (възмущение) и нейната представа за българското и за себе си се променя. То се разделя на две съставни части: българското тук, в България - чуждо, с негативна нагласа, и българското там, у дома, в Бесарабия (в Украйна) - свое, родно, с позитивна нагласа. От друга страна, външното възприятие - класифицирана като рускиня, създава предпоставки за формирането на руска идентичност, което се подсилва от езика (руски), непосредствен носител на който е тя, от редица други фактори - руската литература в училище (майка й е учител по руски език и литература), руската култура (в средата, където израства), "общото съветско минало" и т.н.

В разказа й за Бесарабия, за българите, които живеят там, се забелязва едно превъзнесено, идеализирано отношение към нейната бесарабска българска култура. Родолюбиви мотиви присъстват в продължение на цялото интервю.

Ели е родена в село, откъдето са нейните родители, но израства в града. Урбанистичното градско пространство с обособена многонационална специфика до определена степен заличава националната идентичност. Децата в училищата не се делят на руснаци, украинци, българи. Езикът, който родителите се опитват да наложат в семейството, е руски. Освен това в училището и в социалната градска среда се говори също на руски. Към българското Ели се връща или в семейството (макар и доста относително), или на селото. Там се запазват старите представи за традиционата култура, диалектният български език, фолклорът и т.н.

Анализирайки това интервю, може да се предположи, че усещането за собствена национална идентичност на Ели в украинския период на живота й (до 16-годишна възраст) е доста размито. Тя, знаейки, че е българка по произход, не придава никакво значение на този факт, не се замисля за някакви различия. Децата в измаилското училище не се различват по национален признак, нито извън училището. Дори в рускоговорящото семейство (където и двамата родители са българи) не се придава особено значение на това освен на село, но и дори там непознаването на диалектен български се превръща в пречка по пътя към "българското". В началото на разговора тя заявява, че "израствам в Украйна с усещането, че съм българка, не че съм рускиня, не съм украинка, а съм българка".

Но по средата на интервюто тя казва: "Като българка не съм се чувствала в Украйна постоянно, ...а само когато бях на село.", след малко чуваме следното:

"Аз се възприемах (в Украйна - б.а., Г.Т.) не докрай като българка... повече се възприемах, даже не мога да ти кажа като каква, възприемах се като българка по кръв, но по душа сигурно се възприемах като руски човек."

С други думи, в течението на разговора тя все още се намира в процес на моделиране на своята идентичност, ако говорим за украинския период.

Самоидентифицирането се появява именно в България. Вече там тя започва да се замисля каква всъщност е тя и защо.

Решението да замине за България, за да учи, е взето заради по-добрите условия, които предлага българското Министерство на образованието за бесарабските българи. За това съвсем откровено говори Ели, отричайки каквито и да е било други причини ("родолюбивчески"), но след подготвителните курсове по български език и литература тя си създава определена представа за България, вероятно леко идеализирана ("хайдуци, планини, природа"), възникват определени очаквания у нея и т.н.

След идването й в България тези очаквания рухват, всичко това контрастира с жестоката реалност на София: "самата София, проблеми, с които се сблъскахме, проблеми с документи, проблеми с това, че никой не ни посрещна, ние бяхме съвсем деца в чужда страна, не знаехме езика; всичко това..."Следва разочарование. Вероятно самите местни българи (поне по-голяма част от тях) не се оказват толкова гостoприемни към своите сънародници от Бесарабия и Ели осъзнава това. Те (колегите, преподавателите, новите приятели) не я разпознават като българка, като своя. Тя за тях е чужденец, тя е рускиня (понеже е от бившия Съветски съюз), почти не говори на български (със силен руски акцент). Езиковият фактор до голяма степен е определящ. Това отношение към нея съответно рефлектира върху собственото й самосъзнание; Ели все повече се замисля върху това, коя е тя и какво е близко за нея, и все повече се убеждава (или убеждава себе си) в принадлежността си към руската култура, език, светоусещане. "Българското" остава на заден план, то става чуждо: "ние тук все повече и повече губим своята обич към всичко българско". Можем да очертаем опозиция, изградила се в самовъзприятието на Ели веднага след пристигането в България: руско < - > българско. (Тази опозиция по-късно ще смени формата си на: руско + бесарабско българско < - > българско.) Най-интересното е, че за украинската съставна част в този модел на идентичност почти не става въпрос освен като за гражданство и територия (откъдето идва).

В България Ели комуникира (след периода на адаптация) както с рускоговорящи, така и с местни българи. Тя научава български език, но говори с ясно изразен руски акцент дори и сега, по време на интервюто (след като са изминали много години). Т.е. идентичността винаги предполага полемика между вътрешното и външното възприятие. В този смисъл Ели стига до формулата: "по кръв съм българка, а по душа сигурно повече съм рускиня".

По време на следването си в София в нея се пробужда определен интерес, от една страна, към бесарабската култура, а от друга, към "руското", към тези теми, които й напомнят за дома. Тя ги възпроизвежда в своите курсови и дипломни работи. Освен това тя активно поддържа взаимоотношения с рускоговорящите й приятели (било то бесарабски българи или други). По този начин тя иска да компенсира липсата на родната за нея среда. Но сред българските колеги, сред преподавателите си Ели не намира никакъв интерес, дори се сблъсква с пренебрежение към "бесарабското българско", затова насочва своето внимание предимно върху руската тематика. Тя свързва своята реализация (работа, кариера) с познаването на руския език: "реализацията на повечето такива студенти като мен в България пак става с руски език като цяло, основно...", "на реализацията ми влияе само познаване ми на руски език".

След завършването на университета Ели се завръща в Украйна, според нейните думи, защото там има осигурено работно място, което тя по всяка вероятност не е успяла да намери в София. В Украйна (в Измаил) Ели се занимава с журналистическа и обществена дейност, която е непосредствено свързана с българската тематика. Т.е., връщайки се в Украйна, тя се насочва към "българското", обратното на това, което на нея й е интересно в България, т.е. "руското". Тя по някакъв начин използва своите признаци за различието (езици, бикултурност), трансформира ги в определени сфери на личната си реализация, а също така удовлетворява липсата на другата култура, от която е откъсната, но тази българска култура вече е възприета през призмата на бесарабско-българската специфика (което е "топло, откровено и чисто"и е наше, свое): "Сега, като идвам в Украйна, започвам да работя с българи, с техни организации, с колективи пак започвам да се усещам като българка".

После, след няколко години на работа в Украйна, Ели се завръща в България, защото Министерството на образованието й предлага осигурена докторантура с всички привилегии. Като цяло, в своите стъпки в живота тя предпочита да залага на сигурността. Решението да се върне в Украйна след завършване на образованието, както и второто идване в София, за да продължи следването си в Софийския университет се обосновават на конкретния прагматизъм: осигурено работно място, осигурена докторантура. Доколко това е свързано с неуспешната реализация (може би недостатъчни доходи в Измаил) или с лични мотиви, не можем да кажем, възможно е тя да прикрива истинските причини, заради който сменя мястото си на живот.

В разказа за бесарабската студентска общност в България Ели изказва своите наблюдения. Тя не отрича, че е неотменна част от тази общност, но в същото време настоява за наличието на някои принципни различия вътре в самата група:

Гражданство:

Социална среда:

Бесарабските българи (според Ели), които произхождат от село (традиционата общност), първо, имат много по-големи очаквания и предварително възприемат България като своя прародина ("те очакват, че тук е просто рай, небе"), второ, в самата България се затварят в своята общност, образуват свой кръг на общуване със своя език (диалектен български), свои правила, не допускат външни към своята група, рядко излизат извън пределите на този кръг и не могат пълноценно да се интегрират в българското общество (особено в столицата). Те не могат да преодалеят бариерите, които самите те си изграждат и са склонни към завръщането в своята родина (след образованието), в Украйна, където "уж" могат да се самореализират по-добре (тя има твърдо големи предразсъдъци към студентите от бесарабските села).

Студентите от града (от Бесарабия) като че ли са много по-отворени към света около тях. Интеграционите процеси при тях текат по-динамично, те много по-често комуникират с местните българи, успяват да се реализират и т.н.

С подобно контрастно разпределение на социалните роли между градски и селски студенти Ели защитава своето социално пространство (града), откъдето произлиза, и по този начин оправдава себе си, подчертавайки, до някаква степен, своето предимство пред по-голямата част от групата.

Един от най-големите проблеми (според Ели) на бесарабските българи, било то от село, или от града, е, че те "не знаят какви са", "всичко е объркано". Tе се колебаят в търсенето на собствена идентичност между българското, руското, а при някои и украинското. Мнозина от тях се усещат като чужденци в България, макар че имат 100 % български корени, припознават българския като роден език, израстват в бесарабска българска (традиционна) среда, но не могат адекватно да се влеят в урбанистичното градско пространство на София.

Ели е по-особен случай, но принципни различия в контекста на проблемите, които засягат цялата бесарабска (студентска) група в България, почти няма. Тя се намира в ситуация, където тя е "свой сред чужди, чужд сред свои". В този смисъл въпросът за търсене на идентичност при нея все още остава отворен.

БЕЛЕЖКИ

1. Интервюто се води на български език. Тъй като респондент Ели (условно име) не владее достатъчно добре български, всички граматически грешки и особености на говора (руски акцент) са оставени без изменения, за да се запази автентичността на интервюто. [обратно]

© Григорий Терпан
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.02.2008, № 2 (99)