Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Глава 4.
ТЕЗАУРУСЪТ КАТО СРЕДСТВО ЗА ОПИСАНИЕ И ПРЕДСТАВЯНЕ НА ЛИНГВОКУЛТУРОЛОГИЧНАТА ТЕРМИНОЛОГИЯ

Гинка Димитрова

web | Тезаурусно моделиране...

1. Подходи при изследването на семантиката на терминологията

С. Е. Никитина (1987: 49-51) посочва три подхода при изследването на семантиката и понятийната систематизация на терминологията.

Първият е свързан с установяването на съответствия между елементите на обекта и знаците на научното знание. Това е или път за създаване на термини при описание на обектите - от обекта към теорията, или от създадените термини към тяхната интерпретация, т.е. от теорията към обекта. Това са изследвания, разглеждащи дадено понятие от гледна точка на истинността на съдържащите се в него твърдения за денотата; в семантичния триъгълник име - концепт - денотат акцентът се поставя върху денотативните признаци на конкретни референти, които трябва да намерят своя израз в понятието и дефиницията на термина. Този подход е свързан с изследванията на специалистите от предметната област, към която се отнасят термините (Никитина 1987: 49).

Вторият е насочен към изследването на основанията за създаване на понятията и термините, методите на описание и начините на доказателства, т.е. пътят от теорията към метатеорията.

Третият е ориентиран към изследването на семантиката на термините като единици на даден език, т.е. към лингвистичния анализ на езика на науката. Акцентът при този подход се поставя върху свойствата на номинацията, обект на анализа е името.

В лингвистичния анализ от последния тип като материал могат да бъдат използвани или речници, или текстове. В първия случай, използвайки речниковите статии, изследователят може да опише мястото на термина в терминологичното поле, неговите връзки с останалите единици на речника, компонентния му състав. Във втория случай лингвистът изследва употребата на термина в конкретните текстове (на един автор или на много) и на тази основа строи хипотезите за неговата семантика (Никитина 1987: 50).

Естествено, изследването на семантиката на термините и изграждането на терминологичните системи и структури би следвало да се осъществява преди всичко на основата на текстовете, където се разкрива цялата специфика на термините, проявяват се както основните, така и маргиналните признаци на понятията, които той означава, разкриват се специфични случаи на употреба, които в бъдеще биха могли да станат основа за изменения в понятието, за семантична деривация и т.н.

При изучаването и описанието на термина лексис, използвайки терминологията на Реформатски (1959), широко приложение намират лингвистичните методи: комуникативен и семантико-прагматичен. При изследването на термина логос най-ефективни са методите на компонентния и дефиниционния анализ, изследването на семантичните полета на термините.

Тъй като речниковото описание на термините е особен вид семантично изследване, инструмент за систематизиране на терминологията (особено в новите отрасли на знанието), създаването на речникови описания на термините в лингвокултурологията би спомогнало за унифицирането на съществуващите термини, за осъществяване на своебразен терминологичен контрол и експлициране на основните семантични връзки между лингвокултурологичните понятия.

Всички лексикографски определения, колкото и разнообразни да са те, семантизират термина, определят неговото значение и, следователно, разкриват съществените и отличителните признаци на понятието, посочват мястото му в системата от специални понятия, установявайки отношенията му с другите специални понятия на дадената понятийна система.

Идеографското описание на термина е непосредствено свързано с понятието за системно описание. Системният анализ, системното описание, систематизирането на терминологията се признават като необходим етап на лексикографското представяне. При това систематизирането на термините се разбира не в тясното значение на създаване на списък с термини и определения при съставянето на препоръчителни терминологични сборници, а в по-широк смисъл - анализ на целия комплекс от установили се понятия в една или друга област на знанието и изграждане на система от тези понятия, т.е. логико-понятийно моделиране на научните знания за света (Герд 1988). Както посочва С. В. Гриньов (1988: 9): "предварителната систематизация на термините е задължителна при съставянето на нормативните и информационните речници и не присъства при подготовката на тълковните, преводните и учебните речници".

С оглед на поставените задачи и отчитайки особеностите на терминосистемата на лингвокултурологията (нова, несистематизирана, неунифицирана), особено продуктивно е конструирането на терминологичен речник от тезаурусен тип.

Тезаурусното описание на научната терминология с фундаментални теоретични обобщения е представено в монографията на С. Е. Никитина "Семантичен анализ на езика на науката" (Никитина 1987). Новото в подхода е, че тезаурусът не се разглежда като информационен език, каквато е обичайната практика през 80-те години на ХХ век, а като лингвистичен инструмент за описание на езика на науката и като лексикографски и комуникативен инструмент.

Характерна особеност на системното лексикографско представяне на съвременната научна терминология днес е неговият ярък приложен характер, например, комплексното, тематичното, системното описание на лингвистичния термин в учебния терминологичен речник (Веденска 1988); терминологичният речник - тезаурус като средство и резултат на концептуалното моделиране на предметната област "Литературознание" (Русова 2000); системното описание на терминологията на маркетинга във вид на контекстологичен речник с цел използването му в преводаческата работа (Семьонов 1994); тезаурусът като основа на специалния преводачески речник (Крючков 1997). Именно тези две направления на приложната терминография - обучението по чужд език като специалност и научно-техническият превод, са най-актуални и перспективни.

Лингвистичната терминология е била предмет на тезаурусно описание (вж. Никитина 1978). Интеграцията на лингвистиката с логиката, психологията, математиката и други науки определя необходимостта от понятийна систематизация на лингвистичната терминология. Сложността на лексикографското описание на лингвистичната терминология (и на нейните раздели) се състои в това, че метаезикът на лингвистиката "се проявява като език от втори ред, като особена семасиологична система, употребявана, когато трябва да се говори за езика като за обект" (Ахманова 1966: 3).

Лингвистичната терминосистема е една от най-несистематизираните и необходимостта от системни терминологични речници остава, въпреки издаването на руския фундаментален лингвистичен енциклопедичен речник от 1990 г. и руския кратък речник на лингвистичните термини от 1995 г. В българската лексикографска практика следва да бъде отбелязан Речникът на лингвистичните термини в българския език от 1999 г. (Манолова 1999) и особено Терминологичният речник по хуманитарни науки (Попова 2007), най-значителната част от който е посветена на лингвистичната терминология (вж. също Георгиев, Русинов 2000; Добрев, Добрева 1994; Манолова 1993; Станева 2002; Станков и др. 1988; Чакърова, Иванова 2008). Именно при описанието на такива сложни и неопределени терминологични и понятийни системи, като тези на лингвистиката, (въобще на хуманитарните науки), особено подходящ е тезаурусният модел на представяне. Благодарение на този тип речниково описание могат да бъдат разкрити приоритетните и перспективни направления на изследванията по обективни критерии, а така също да бъде моделирана дълбочинната структура на научните идеи и установени връзките между тази структура и естествения език.

 

2. Тезаурусно описание на термините - възможности и приложение

"Термините "тезаурус", речник от тезаурусен тип или "идеографски речник" означават (въпреки различните конкретни тълкования), на първо място, съвкупност от думи на даден език, представени по такъв начин, че в една група да влизат думи, близки по смисъл" (Пробст 1979: 15). Историята на възникването на тезаурусите е непосредствено свързана с историята на идеографските речници, като съвременният етап от историята на идеографските речници започва с работата на П. М. Роже "Тезаурус на английските думи и изрази (1852).

През последните години се появяват различни отраслови тезауруси. За първи път терминът "информационен тезаурус" е въведен от Броунсън през 1954 г. А Ю. А. Шрейдер (1972: 147) посочва, че може би М. Мастерман първа обръща внимание на факта, че тезаурусът е достатъчно общо средство за описание на семантичната структура на естествените езици. Като основен момент в идеите на М. Мастерман е послужило обстоятелството, че класическият тезаурус определя някакво множество от смислови категории и отнася всяка дума към едно или друго множество категории. По този начин в семантичното пространство сякаш възниква "координатна система" (Шрейдер 1972: 147), позволяваща да се кодира смисълът на думата чрез названията (или номерата) на смисловите рубрики.

За съжаление понастоящем се наблюдава "инфлационна" употреба на термина тезаурус. Тя се дължи, от една страна, на неговите допирни точки с класическите образци, а от друга - със специфичния "образ" и същност на този вид речник. Едни от най-разпространените определения на тезауруса са тези на:

1. С. Е. Никитина: "Тезаурусът може да се разглежда като модел на лексико-семантичната структура на терминологията, а чрез нея - като модел на структурата на съответната наука" (Никитина 1987: 53).

2. Ю. Н. Караулов: "Ще наричаме тезаурус всеки речник, който явно фиксира семантичните отношения между съставящите го единици" (Караулов 1981: 148).

3. М. А. Пробст: "Под тезаурус се разбира структурирана система от семантични единици с представени смислови връзки между тях. При това такава система трябва да притежава богат избор от отношения, за да може по-пълно да отрази картината на взаимовръзките, съществуващи в реалния свят. С други думи тезаурусът е система, моделираща структурата от отношения в реалния свят." (Пробст 1979: 6).

Схематично представени най-важните признаци, които определят тезауруса като специфичен вид речник, са:

1. Тезаурусът се базира на:

  • естествения език (в частност на специализирания език) на дадена предметна област;

  • езиковата употреба в дадена предметна област (т.е. на общоприетата там комуникативна практика), независимо от това "добра" или "лоша" е тя.

2. Тезаурусът е средство за терминологичен контрол. Контролът се осъществява спрямо:

  • елементите на речника;

  • синонимите;

  • многозначността.

3. Тезаурусът е средство за представяне на значенията, т.е. думите от естествения език са контролирани не само по отношение на техните знакови форми, но и по отношение на знаковите им значения.

4. Тезаурусът е средство за систематизиране. От същността на системата, в която той е поставен, зависи:

  • характерът на отношението към речевата употреба;

  • съвкупността от включените в речника елементи;

  • начинът на осъществяване на езиков контрол.

5. Тезаурусът е нормативно средство, което определя предписанията за:

  • включването на термините в нормативните речници;

  • интерпретирането на включените термини.

От казаното дотук може да се направи обобщението, че тезаурусната лексикография е многоаспектна. Тя е свързана и с информационните системи и с работата по систематизирането и стандартизирането на терминологията. Речниците тезауруси са многофункционални. Наред с използването им в информационните езици, те могат да бъдат разглеждани като средства за систематизиране и стандартизация и като инструмент за описание на езика на науката.

 

3. Функциите на тезауруса

Структурата на тезаурусния речник е силно зависима от неговите функции. Това не е случайно. Свързано е с по-голямата ефективност на тезауруса като речник, чиято цел е да "нормализира" естественоезиковата семантика, т.е. да отстрани синонимията, многозначността на представяните термини, за да могат те да отговарят в максимална степен на основните изисквания, поставяни към тях в стандартите и терминологичните изследвания.

Систематизирането на терминологията на дадена предметна област се асоциира със своебразен превод от един език (естествен) на друг (формализиран, лишен от смислови излишества и неясноти). Този "превод" е специфична дейност, която обхваща съвкупност от мерки (вж. раздели 3.1. и 3.2.). Често при анализа на научните текстове от дадена дисциплина, в случая лингвокултурологията, се отбелязва наличието на синоними, омоними, многозначни думи. Типичен случай в това отношение е използването на един от фундаменталните термини на лингвокултурологията - "концепт". Този термин се среща в еднословен вариант "концепт", в синонимна употреба като словосъчетание "културен концепт" и "лингвокултурен концепт" (вж. напр. Воркачов 2003; Листрова-Правда 2002; Солдатова 2003). Във връзка с този и подобни случаи възниква необходимостта от лексикален (или наричан още лексикографски, речников контрол). Основната цел на този контрол е осъществяването на еднозначно представяне на едни и същи понятия, независимо от начина им на изразяване в текста. Същността на лексикалния контрол се свежда до:

  1. Нормализиране - (свеждане до един единствен) на вариантите на една и съща дума лингвокултурологичен и лингвокултурен (когато те се използват като пълни синоними). Например в Учебно-методическо пособие от 2004 г. тези прилагателни имена са употребени в съчетание със съществителното анализ и то в напълно еднакъв контекст (вж. Учебно-методическо 2004: 2 и 3).

  2. Контрол върху синонимията - т.е. замяната на всички синоними с един вариант, напр. определянето на термина езикова личност като предпочитан пред синонимите речева личност и комуникативна личност.

  3. Решаване на проблема с омонимите чрез посочване на областта, в която се използва дадения омонимен термин (напр. концепт (лингвистика) и концепт (като синоним на основния термин лингвокултурен концепт - в ЛИНГВОКУЛТУРОЛОГИЯТА).

Освен лексикалния контрол, важна функция на тезауруса е и предаването на възможно най-точна информация чрез използване на парадигматични и синтагматични отношения.

3.1. Контрол върху означенията

Тезаурусите често биват разглеждани като контролиращи речници, които предявяват специални изисквания към термините, включвани в техния състав. Това означава, че термините, се подлагат на определена систематизация. Тя е насочена към:

  • формата на термина - предпочитат се кратки термини (в този смисъл терминът ФРАЗЕОЛОГИЗЪМ ще бъде предпочитан пред такива термини като фразеологична единица, фразеологично словосъчетание); домашните термини имат предимство пред чуждоезиковите названия - например, терминът БЕЗЕКВИВАЛЕНТНА ЛЕКСИКА ще бъде определен като основен (за разлика от екзотизъм, етнографизъм); широка приложимост (разпространение) на названието, т.е. отчита се степента на внедреност на термина и не се допуска използването в качеството на дескриптор (основен тезаурусен термин) на индивидуални образования (създадени от отделни автори или школи) - в този смисъл предложеният от В. Аврамова (2007) термин акумулема, не може да бъде разглеждан като кандидат за дескриптор - вместо него ще бъде предпочетен ЛИНГВОКУЛТУРЕН КОНЦЕПТ (въпреки многото недостатъци и на този термин).

  • статуса на термина (например дали е основен термин за дадения тезаурус, т.е. дали е негов ДЕСКРИПТОР) - тук се включва и контролът върху синонимията;

  • яснота на термина (контрол върху многозначността, понятийната еднозначност);

  • свързването на термина с мрежата от отношения в тезауруса.

Промените в специалната предметна област и езиковата употреба, изискващи корекции в тезауруса, се проявяват в:

  • нови предпочитания на определени названия от страна на учените, изследователите в предметната област (напр. руските термини маскулинность/мужественность , използвани в джендърните изследвания1 - срв. билингвизъм/двуезичие и др.);

  • нови асоциации и съответно включване на нови семантични отношения за даден термин. Показателни примери в това отношение са такива термини на лингвокултурологията като езикова личност, езикова компетенция, речево поведение, съдържанието на които в контекста на тази наука се формира в синтез с данните на етнопсихологията, социологията, историята и други науки за човека. Езиковата личност тук се разглежда като "личност, реконструирана на основата на езиковите средства в тясна връзка с езиковата картина на света" (Ручина 2000: 183). В лингвокултурологията С. Г. Воркачов (2001), В. А. Маслова (2001) разглеждат като речевата личност тази, в която се проявява както национално-културната специфика на езиковата личност, така и национално-културната специфика на самото общуване. Проблемът за езиковата личност е тясно свързан с въпросите за речевото поведение, за етикета, за речевата култура, т.е. за правилното и умело използване на всички езикови средства и изразни възможности в речта в зависимост от различните условия на общуване между хората.

Тезаурусът следователно е подложен на постоянни промени. Що се отнася до контрола на означенията, много важен момент тук е приемането на нови дескриптори (нови основни термини за тезауруса) или промяната на техния статут, т.е. преминаването им към групата на недескрипторите.

3.2. Терминологичен контрол

За да съществува еднозначност в отношенията между понятията и означенията, необходимо е да бъде осъществяван терминологичен контрол. Той е свързан с решаването на проблема за синонимията и многозначността.

При решаването на проблема за многозначността могат да бъдат използвани различни подходи: решението за използване на един или два (или повече) дескриптори за всяко отделно значение зависи от точността, изисквана за прагматичната структура за всеки конкретен случай.

В тезауруса различните значения на естественоезиковите омографи или омонимни думи формално са изразени чрез релатори (представени или в скобки или с кодови означения, смисълът на които се пояснява в увода на тезауруса), например терминът фразеология се използва в две значения: 1) раздел от науката за езика; 2) съвкупност от фразеологични единици, следователно в тезауруса по лингвокултурология ще има две тезаурусни статии: фразеология 1 и фразеология 2.

3.2.1. Синонимен проблем

Особено важен при разработването на лексико-семантичната основа на тезауруса е разкриването на синонимията на термините, както и нейното отстраняване.

Синонимията при тезаурусите се разглежда във вид на скала с различни степени на идентичност. Тези степени могат да бъдат отразени в тезауруса по различен начин:

  • пълна идентичност. Този случай е представен, когато различни означения имат общ произход: кратка или пълна форма на даден термин: ЕЗИКОВА ЛИЧНОСТ - ЕЛ;

  • денотативна идентичност, но с конотативни различия. Двете названия означават идентични обекти, но имат различни нюанси в значенията и това се обяснява, например, с различията в оказионалната и официалната употреба - антропологична практика - антропопрактика (Слободчиков 2005);

  • еквивалентна употреба при незначителни различия в значенията, свързани с приравняване на понятия, чиито различия в повечето случаи не играят съществена роля - регионален език - език на малцинствата, национално самосъзнание - етническо самосъзнание, приравняване на понятия, едното от които е изразено със заемка: когнитивен аспект - мислителен аспект.

Изброените примери са означавани като синонимни, тъй като в еднакви езикови ситуации са взаимозаменяеми. Това не важи за случаите, когато не съществува лингвистична синонимия, но в конкретния тезаурус е определена такава, т.е. синонимията е представена, без да има съответствия в езиковата действителност. Вторият тип съответствия ("квазисинонимия") се използва в информационните тезауруси, за да осигури по-добро търсене на информация, да насочи потребителя към търсеното от него понятие, а не да моделира реалните смислови отношения между понятията.

3.2.2. Контрол върху синонимията

Принципът на синонимния контрол се състои в това, признатите като синонимни или приравнените към тях случаи (квазисиноними), да бъдат обединени в един клас на условна еквивалентност. Под клас на условна еквивалентност тук се разбира обединение на означения, които да бъдат използвани като репрезентанти на една и съща понятийна единица. Само един обаче от елементите на условната еквивалентност, само едно от означенията ще бъде използвано за представител на класа, за един от базовите термини на тезауруса, т.е. за дескриптор. Другите, въпреки че ще бъдат представени в тезауруса, само ще препращат към предпочитаното название. В този случай може да бъде включена препратката "вж." (виж).

речева личност вж. езикова личност

етническо самосъзнание вж. национално самосъзнание

3.2.3. Проблемът на многозначността

Подобно на синонимията, многозначността може да бъде разгледана на много равнища. Разграничаването произтича от това в каква степен понятията, съотнесени с една и съща знакова форма, се различават или на какво "разстояние" в концептуалното пространство отстоят едно от друго. За специфичното решаване на полисемния проблем от съществено значение могат да бъдат научните изследвания в областта на многозначността и извеждането на системни характеристики за това явление. За българския език най-значимата научна работа в тази област е на Е. Пернишка (1992). Проблемът на многозначността е свързан с различни равнища на формално разпознаване. Той се представя във вид на скала, където съществуват различни степени. По тази причина омонимията не е определена като отделен проблем, а като конкретна проява на проблема на многозначността. Тук могат да бъдат посочени следните случаи:

  • напълно различни понятия, при които еднаквите словоформи се обясняват основно с историческото развитие на езика (същински омографи);

  • названия, при които първоначално е имало пренос на значението, но чиито значения впоследствие са се отдалечили в степен, предполагаща абсолютното им разграничаване.

В руския език такова е отношението между образ мн. образы - (като термин на лингвокултурологията) - "изключително важна езикова същност, в която се съдържа основната информация за връзката на думата с културата, способността на езиковите единици да следват нагледно-чувствената представа за предмета и за явленията на действителността)" (Голикова 2005) и образ мн. образа - в значение на икона.

1. Многозначност, която съществува в общоупотребителния език, при това едното от значенията започва да се използва като термин.

Етикет - съвкупност от правила на добрия тон, приети в дадено общество и установяващи нормите на поведение и общуване на хората в определени ситуации.

Речев етикет (термин, използван и в лингвокултурологията) - система от изградени в даден език формули, които служат за установяване на контакт между събеседниците и за поддържане на общуването в нужния тон.

От друга страна - етикет (листче или картонче с данни)

2. Многозначност, свързана с употребата на даден термин в различни предметни области, които имат сфери на съприкосновение:

Стереотип (в лингвокултурологичен план) - стандартно мнение, изразено чрез съждение или няколко съждения (според школата на Е. Бартмински), или чрез устойчиво словосъчетание (според В. А. Маслова), отнасящо се за определен обект от света; субективно детерминирана представа за предмета, в която са съчетани описателни и оценъчни признаци и която е резултат от тълкуване на действителността в рамките на социално изградени познавателни модели.

Стереотип (като икономически термин) - 1) опростен, схематизиран образ на събития или обекти, характеризиращи се с устойчивост (Бункина 2003).

3. Многозначност, при която различните значения се употребяват в съседни и смятани за гранични предметни области. Това е особено често срещано явление, когато понятийният обмен между предметните области е системно явление, намерило отражение в научната работа. Такъв е случаят с термина джендър. В съвременната лингвистика съществуват няколко взаимосвързани направления в изследванията на джендъра с помощта на структурите на езика:

  • социолингвистиката представя материал за функционирането на езика при групи хора, обединени по признака пол, възраст и др. Именно на социолингвистиката принадлежи заслугата за разкриването на вероятностния, а не на постоянния характер на различията в мъжката и женската реч;

  • психолингвистиката изследва спецификата на мъжките и женските асоциации, джендърно специфичното развитие на езиковата способност на човека, детската реч;

  • лингвокултурологията и интеркултурните изследвания разкриват културната специфика на джендъра, общото и специфичното при неговото конструиране в зависимост от езика и културата на дадено общество и в дадено време.

4. Многозначност в рамките на една предметна област: в лингвокултурологията: концептуален анализ (анализ на концептите) и концептуален анализ (определен начин на изследване) (вж. Никитина 1991); интеркултурна комуникация (процесът на общуване между представителите на различни култури, отразяващ сходствата и различията в техните лингвокултури), интеркултурна комуникация (научна област на изследване на процесите на интеркултурното взаимодействие) (Городецка 2007).

3.2.4. Контрол върху многозначността

При конструирането на тезаурусите се използват четири основни метода за контрол върху многозначността:

1. Многозначността се формулира като нерелевантна за дадения специален тезаурус. Това означава, че съществуващите различия в значенията се разглеждат като маловажни, така че разграничаването им в тезауруса не е необходимо.

В този случай налице са:

  • несъществени различия в значенията;

  • невъзможност да бъдат ясно разграничени.

2. Проблемът на многозначността е определен като съществуващ извън пределите на тезауруса. От всички значения само едно се счита за необходимо за тезауруса и се включва в него (фиг. 4 - СТЕРЕОТИП 2). Такива значения имат общи смислови елементи (фиг. 3) или принадлежат към отдалечени една от друга предметни области (фиг. 4).

Фиг. 3.

 

Фиг. 4.

3. Проблемът на многозначността се решава така, че на две (или повече) значения, разглеждани като релевантни за тезауруса, съответстват също толкова различни дескриптори. Структурно това е показано на фиг. 5.

Фиг. 5.

Възможни са различни форми за представяне в тезауруса.

За всички означения, релевантни за тезауруса, освен едно се предлагат нови названия, които също се разглеждат като дескриптори. Например: терминът класификация има две значения: ‘процес’ и ‘резултат от този процес’. За първото значение се предлага нов термин класифициране, а за второто се използва първият - класификация:

Фиг. 5a

 

4. Принципи на отбора на терминологичната лексика за тезауруса по лингвокултурология

Разглежданото тук тезаурусно моделиране на лингвокултурологичната терминология е своебразен експериментален модел, предоставящ информация за семантичната структура на терминологията.

Отборът и анализът на термините с цел включването им в речник от тезаурусен тип се основава на текстове на различни научни изследвания: статии, монографии, учебни пособия, програми. Тези текстове послужиха като основа не само за съставянето на словника, но и за изграждането на тезаурусните речникови статии.

Първият въпрос, който възниква при тезаурусния подход, е: кое точно да бъде избрано като обект на описанието - езикът на една определена теория (школа) в лингвокултурологията или езикът на лингвокултурологията като цяло?

Вторият въпрос е: може ли да се говори за единна лингвокултурологична наука, или това е необхватна и неподлежаща все още на систематизирано изучаване и речниково описание съвкупност от теории, езици, подходи? Проблематични са и още няколко факта:

  1. Лингвокултурологията е сравнително млада наука, категориално-понятийният й апарат не е напълно уточнен, основните термини не са еднозначно определени. Липсват каквито и да е било терминологични изследвания, конкретно насочени към изучаване и описание на терминологичните проблеми на лингвокултурологичната лексика. (Терминологичните моменти са свързани с изброяване на базовите термини, проблемите са сведени до твърдението, че терминологията е неопределена и несистематизирана и че се нуждае от допълнителни изследвания и уточнения.)

  2. Лингвокултурологията е гранична наука - това е очевидно при разглеждането на нейния метаезик - базовите й термини функционират и в съседните науки: етнолингвистика, психолингвистика, социолингвистика. Използват се общи или сходни методи на изследване, прилагат се когнитивни структури (фреймове, сценарии и др.). Заедно с това като лингвистична дисциплина тя предполага функционирането на термини, използвани в традиционните лингвистични изследвания.

В това многогласие от идеи, гледни точки и интердисциплинарни връзки може да бъде очертан и един допълнителен въпрос - този за подхода към речниковото описание. Дали е по-добре да бъдат представени оригиналните идеи и системи от термини, характерни за отделните школи в лингвокултурологията, или е по-добре да бъде направен опит за представянето на една цялостна картина на лингвокултурологичната понятийна система.

Разбира се, вторият вариант е по-примамлив и традиционен. Той обаче би бил възможен на един следващ етап от работата след:

  • систематизиране на терминологията по отделни направления и школи;

  • уточняване на гледните точки по понятийната структура на лингвокултурологията;

  • експлициране на основните смислови отношения за едни и същи понятия в различните научни изследвания и след тяхното сравнение и съпоставителен анализ.

Едва тогава може да се премине към интегриране на различните виждания и откриване на общите моменти, за да бъдат те изразени в една обща структура, в една обща семантична мрежа.

Спецификата на разглежданата предметна област намира отражение в цялостната структура на тезаурусния речник, както и в определянето на основните термини в лингвокултурологията. Този избор се налага не поради някакво необявено съгласие между изследователите или пък заради честотата на появата им в научните текстове. Тук не влияе даже "модата" в използването на термините, дължаща се понякога повече на авторитета на учения, който ги е предложил, отколкото на обективните им характеристики (т.е. съответствието им на основните изисквания към формата, употребата и съдържанието им).

Затова основна цел на настоящото изследване е приложението на традиционните методи за тезаурусно описание по отношение на лингвокултурологичните термини. Това предполага използването на обективни и вече утвърдени методики, както и възможност за оценка на съществуващата терминологична "стихия" в лингвокултурология.

Описанието включва разглеждане на особеностите при избора на предпочитаните термини и на тезаурусната структура - определяне на частите на тезауруса, принципите на подреждане на тезаурусните единици, разграничаване на категориите (задължителни, факултативни и несъществени), включени в тезауруса, детайлно описание и представяне на основните смислови отношения между понятията, уточняване на критериите за техния избор.

В тезаурусния речник задължително следва да бъдат включени следните групи термини:

1. Термините, които в много научни изследвания са представени като базови за лингвокултурологията. Най-често като такива са сочени:

  • език и култура, тъй като те назовават ключовите за лингвокултурология понятия;

  • концепт и езикова личност (или културният концепт, лингвокултурният концепт). С. Г. Воркачов подчертава, че в основата на категориалния апарат на лингвокултурологията са понятията "езикова личност" и "концепт", макар че тяхното гносеологическо оформяне все още не е завършило (Воркачов 2001: 64);

  • В. А. Маслова (2001: 48) посочва, че лингвокултурологията като специална област на науката е породила такива продуктивни в съвременната лингвистика термини, като: лингвокултурема (термин на С. Г. Воркачов), език на културата, културен текст, контекст на културата, субкултура, лингвокултурна парадигма, прецедентни имена на културата, ключови имена на културата, културна универсалия; в понятийния апарат изследователката (Маслова 2001: 48) включва термините манталитет, менталност, ритуал, обичай, сфера на културата, тип култура, цивилизация, езичество. С помощта на понятията културни семи, културен фон, културни концепти и културни конотации, културно наследство, културни традиции, културно пространство се представя културната информация (Маслова 2001: 48).

2. Термините, назоваващи лингвокултурни единици и явления, включени в предмета на лингвокултурологията (Маслова 2001: 36-37):

  • безеквивалентна лексика;

  • митологизирани езикови единици: архетип, митологема, кенотип, обредно-ритуална форма на културата, поверие, ритуал и обичай;

  • паремиологичен фонд на езика:паремия, пословица, поговорка;

  • фразеологичен фонд на езика: фразеологизъм, фразеологична единица, фразеологичен оборот;

  • еталон, стереотип, символ;

  • метафора, образност, вътрешна форма, етимон;

  • стилистичен строй: диалект, разговорен стил;

  • речево (комуникативно) поведение;

  • речев етикет.

3. Термини, свързани с методите на изследване: контент-анализ, концептов анализ, фреймов анализ, наративен анализ, метод на полевата етнография, открито интервю, лингвистична реконструкция на културата, асоциативен експеримент.

4. Термини, назоваващи науки, на базата на които се е сформирала лингвокултурологията: лингвистика, културология, а така също науката, разглеждана като теоретична база на лингвокултурологията: етнолингвистиката.

5. Термини, назоваващи съседните за лингвокултурологията науки: социолингвистика, етнопсихолингвистика, психолингвистика.

Общолингвистичните термини не би следвало да бъдат включвани в речника по лингвокултурология. Изключения правят само онези лингвистични термини, които получават в тази нова научна област специфично значение, непроявено досега в рамките на общото езикознание или в другите лингвистични сфери на изследвания.

Не всички термини, функциониращи обаче в лингвокултурологичните изследвания и свързани със спецификата на обекта и предмета на тази наука, с проблемите, разглеждани в нея, с изследователските методи и подходи следва да бъдат включени в тезаурусния речник. За да бъдат избрани за основни тезаурусни единици, т.е. за дескриптори, тези термини трябва да отговорят на определени изисквания, които следва да бъдат разгледани отделно.

 

5. Дескрипторите - основните тезаурусни единици

Дескрипторът като основен тезаурусен елемент:

  • представлява лексикална единица (дума или словосъчетание) на тезауруса;

  • се съотнася като синоним с определени ключови думи (недескриптори), образуващи клас на условна еквивалентност;

  • е представен като еднозначен термин (многозначността и омонимията се отстраняват чрез използването на лексикални бележки и пояснения - релатори).

Дескрипторите могат по принцип да представят понятия на всякакво мислимо равнище на конкретност и абстрактност (от конкретна индивидуализация до най-високи степени на абстракция). От формална гледна точка обаче дескрипторите трябва да бъдат подложени на известни ограничения за дължина и структурна сложност.

Според общоприетите стандарти за изграждане на тезаурусни речници дескрипторите могат да имат не повече от 48 елементарни знака, които са напълно достатъчни за повечето названия не само в българския език, но дори и в немския, характеризиращ се с употребата на сложни думи. Проблемите са свързани с факта обаче, че не винаги може да се прокара ясна граница между термин и терминологично описание. Затова в тезауруса за едно означение може да бъде предложена комбинация от няколко термина. Това се постига чрез разлагане на комплекси от понятийни комбинации. Този метод първоначално е въведен за разлагане на съставни понятия от рода на: ‘комплекс от психофизични свойства на индивида‘ (намиращо се в отношение на импликация с понятието ‘езикова личност’ (Воркачов 2001: 65).

Целта е в речника да присъства минимален брой комплексни единици. Разглежданият подход е известен като "семантично разлагане", "разлагане по семантични множители" (англ. semantic factoring) (Сьоргел 1969). Въпреки че проблемът на разлагането е разработен в научната литература, съществуват недостатъчни теоретични насоки и практически резултати в тази област. Интересни изследвания са направени за английския и немския език.

Проблемът на разлагането се представя по следния начин: дадена е понятийна единица със съответното название. Тя трябва да бъде съотнесена с еквивалентна комбинация от повече названия, включени предварително в тезауруса. Ако бъде използван приведеният по-горе терминологичен израз: комплекс от психофизични свойства на индивида, проблемът на разлагането изглежда по следния начин:

Фиг. 6.

5.1. Репрезентативна функция на дескрипторите

Дескрипторите представят понятийни образования, които се използват съгласно характера и предназначението на тезауруса. Тези понятийни образования могат да насочват от своя страна към:

      1. Общи понятия. Дескрипторите имат характер на названия. Общите понятия могат да бъдат:

      • за материални обекти (материалните предмети в лингвокултурологията не се асоциират с чувствени материални същности: машини, елементи и др. Тук става въпрос за много по-висока степен на абстракция, има се предвид чувствено и интелектуално възприемани обекти на духовната култура.) - фразеологизъм, афоризъм, крилата фраза, мит и др.

      • за нематериални обекти (свойства, признаци, процеси) - менталност, лингвокултурна ситуация, културно-езикова компетенция, културна идентичност;

      • за отношения между обектите (тук са включени методите, основните лингвокултурни единици, служещи за анализ на съответните лингвокултурни обекти и експлицирани на базата на съпоставяне на редица конкретни лингвокултурни явления) - контент-анализ, концептуален анализ, интеркултурна комуникация, лингвокултурен анализ, концепт, лингвокултурен концепт, лингвокултурема, лингвоепистема, константа на културата и др.

      • понятия, заложени в основата на други понятия, намиращи се на по-високо ниво на абстрактност - антропоцентрична парадигма, етническа култура, когнитивна структура и др.

      2. Индивидуални понятия. Дескрипторите имат по принцип характер на (собствени) имена. Индивидуални понятия са понятията за единични обекти от гледна точка на техните съществени признаци. Като такива се използват:

      • имена на личности - имена на учени с особени заслуги за развитието на лингвокултурологичната наука Е. Сепир, Б. Л. Уорф, А. Вежбицка и др. Тук следва да бъдат включени имената на представителите на четирите основни направления в руските лингвокултурологични изследвания: Ю. С. Степанов, Н. Д. Арутюнова, В. Н. Телия, В. В. Воробьов, В. М. Шаклейн;

      • имена на организации - тук могат да бъдат включени названията на някои важни изследователски институти и центрове за лингвокултурологични изследвания, например Центъра за социални и лингвокултурологични изследвания на постсъветското общество в Украйна;

      3. Имена за класове обекти, които се проявяват като индивидуалности. При това става въпрос за феномени, при които множеството съответни комуникативни процеси са така стандартизирани, че названието има по-скоро функция на етикет. Названията не се нуждаят от по-нататъшна интерпретация в рамките на тези комуникативни функции, а препращат към единичен изолиран (и заедно с това индивидуализиран) клас, т.е. това са така наречените номени. В лингвокултурологията те са изключително малко, но все пак следва да бъдат споменати някои от тях: названието на получили известност и признание лингвокултурологични речници: Американа (название на руско-английски речник по лингвостранознание), Руско културно пространство (лингвокултурологичен речник) и др.

5.2. Изисквания към дескрипторите

При оценяването на пригодността на названията да бъдат включени в тезауруса, трябва да бъдат различавани две равнища:

  • преценка за това, дали дадено понятие е подходящо да бъде включено в тезауруса (от дадената предметна област) - тезаурусна пригодност;

  • преценка за това, дали названието е подходящо да представя дадена понятийна единица, вече приета като елемент на тезаурусната понятийна система - дескрипторна пригодност.

Във връзка с това съществуват следните изисквания:

1. Точност на възпроизвеждане. Дескрипторът трябва по възможност най-точно да представя съответното понятие. Това означава, че той трябва да притежава голяма изразителност и информационна ценност, правилно да предава съдържанието на понятието чрез отразените му признаци, да бъде мотивиран (т.е. да притежава такова съотношение между форма и значение, при което семантичната структура на формата (т.е. структурното му значение) да съвпада със структурата (или с част от структурата) на значението му (Попова 1999: 12). Като напълно съответстващи на това изискване се смятат мотивираните термини, в структурата на които особено ярко са предадени съдържанието на понятието или неговите отличителни признаци, например: универсална категория на културата, асоциативен експеримент, безеквивалентна лексика и др.

При оценката на дескрипторите по този критерий следва да се имат предвид различните типове номинация (вж. Попова 1990). Разграничават се два типа семантично съответствие между терминоелемент и номинативен признак:

  • пряко, при което на терминоелемент съответства един номинационен признак: етническа култура, език на културата и др.

  • косвено, при което на терминоелемент съответства по значение група номинационни признаци - членове на дефиницията. Например на терминоелемента прецедентен съответства по значение подчиненото изречение "който е широко известен, позоваването на който се осъществява нееднократно в дискурса на дадена езикова личност", включено в дефиницията на термина прецедентен текст. Чрез членовете на това подчинено изречение са отразени косвени номинационни признаци.

Немотивираните термини, значенията на които не могат да бъдат изведени от включените в тях терминоелементи - това са преди всичко заемките: джендър, етимон, паремия, а така също такива новообразувани като кенотип - от гръцки "кайнос" - нов и "типос" - образ - по контраст и аналогия с архетип). Немотивирани са и фамилните термини (термините епоними): хипотезата Сепир - Уорф. Последната група термини в най-малка степен отговарят на критерия за точност, защото те не извикват представи за понятието и не отразяват връзката на това понятие с другите понятия от терминосистемата.

2. Еднозначност. Дескрипторът следва еднозначно да се съотнася с изразяваното от него понятие, т.е. в различните видове контекст да бъде интерпретиран по един и същ начин. В случаите на многозначност трябва да бъде осъществяван контрол върху многозначността (вж. 3.2.3.).

3. Краткост. Това изискване е продиктувано от факта, че краткостта осигурява лесно и бързо запомняне на термина и облекчава широкото му приложение във всички видове текстове. Това изискване обаче понякога противоречи на някои от другите изисквания: за еднозначност, системност, точност. Колкото повече признаци са отразени в термина, толкова по-пълна представа дава той за изразяваното от него понятие. Следователно необходимо е оптимално решение, такова, че краткостта на дескрипторите да не бъде смятана за нарушение на съответствието между термина и понятието или като пренебрегване на изискване за съгласуваност между термините.

4. Приложимост. Дескрипторът трябва да е термин, широко разпространен и употребяван в лингвокултурологичната наука. Необходимо е да се отмята степента на внедреност. Индивидуални образования на отделни школи или автори (като акумулема на В. Аврамова, кенотип на М. Епщейн) или използването на термина регистър в значение на функционален стил.

5. Друга формална пригодност. Когато са налице равностойни названия по отношение на представянето на понятието се привличат допълнителни изисквания за формална пригодност. Например изискване към словоформите на дескрипторите (предпочита се терминът да бъде изразен със съществително име), начин на записване (предпочита се онзи начин на представяне, който е най-типичен за термина в научната литература (ментефакти вместо ментални факти), предпочитание към термините, изразени с домашни думи или с думи от близкородствени езици (междукултурна комуникация вместо интеркултурна комуникация, тъй като в последното терминологично словосъчетание се съдържа терминоелемент от чужд произход, макар че именно вторият термин се отличава с по-голяма употреба в българската лингвистична литература); предпочитание към формата число (предпочита се единственото число, макар че тук важен е и факторът "типична употреба" - в речника ще бъде фиксирана формата за число, най-често използвана в научните текстове, т.е. типичната форма, в която терминът функционира, например културни семи вместо културна сема, ментефакти вместо ментефакт).

5.3. Словоформи на дескрипторите

В много стандарти, научни разработки се посочват основните формални правила за дескрипторите (БДС 16768-88; Шемакин 1974; Верзиг 1978 и др.).

1. Чуждоезикови названия

Много от съществуващите специални думи са заемки от друг език. Заимстването на чужди термини е един от начините на терминообразуване, един от източниците за попълване на терминологията. При създаването на тезаурусите и нормативните речници за дадена предметна област от съществено значение е включването на чуждоезиковото название и това на родния език (ако те имат еднакво значение) и използването им като синоними (например комуникативни бариери - бариери на общуването, регионален език - език на малцинствата).

Чуждоезиковите названия (ако липсват домашни термини) могат да бъдат избрани за дескриптори, при условие че:

  • не могат да бъдат образувани подходящи термини, които да получат широка употреба в специализираната комуникация;

  • чуждоезиковият термин е вече широко навлязъл в специализираната комуникация (например установени и широко разпространени са термините лингвистична относителност, лингвистична парадигма с термоноелемент "лингвинстична", а не "езиковедска" въпреки широката употреба и на двата термина езикознание и лингвистика).

    2. Субстантивни словоформи

Дескрипторите трябва да бъдат включвани предимно в субстантивна форма. Това предполага, че за означаването на понятията е необходимо да бъдат използвани термини съществителни и терминирани субстантивни словосъчетания. Широкото използване на съществителните се определя от факта, че те, както подчертава М. Попова (1990: 35), притежават възможността да транспонират съдържанието на думите от всички останали номинативни части на речта и съчетанията с тях. Затова ключовите думи, отнасящи се към други части на речта - прилагателни, глаголи, причастия и др. - е необходимо да се преобразуват в съществителни имена съобразно нормите на българския език. Важно е при избора на съответния словообразователен модел и подходящите суфикси за споменатото преобразуване да се имат предвид съществуващите изследвания в областта на българското терминообразуване и особеностите на терминологичната номинация (вж. Манолова 1980; Мурдаров 1983; Попова 1980, 1990).

Тук ще споменем само някои от начините за образуване на съществителни имена от други части на речта:

  • за образуване на съществителни със значение на отвлеченост, качество, свойство от основи на прилагателни и страдателни причастия се използват суфиксите: - ост/ест - идентичен - идентичност, универсален - универсалност (категории на културата - универсалност на категориите на културата, безеквивалентен - безеквивалентност (безеквивалентност на семите, - ина - дълъг - дължина (дължина на концептите);

  • за образуване на съществителни със значение на състояние от глаголни основи се използва суфиксът - ост - изменям - изменяемост (самоподдържаща се изменяемост - като характеристика на модерните времена - термин на В. Г. Хорст), не изменям - неизменяемост (самоподдържаща се неизменност - характеристика на традицията);

  • за образуване на съществителни със значение на процес от основи на глаголи се употребяват суфиксите: - ние - описвам - описание (лингвокултурологично описание), изследвам - изследване (джендърно изследване); - не - моделирам - моделиране (концептуално моделиране); -еж - строя - строеж (образен строеж на паремиите).

    3. Число на дескрипторите

При избора на единствено или множествено число на дескрипторите трябва да се имат предвид следните положения:

  • в единствено число се използват термини веществени съществителни, термини, означаващи процеси (културно развитие, изследване на концептите), абстрактни и събирателни съществителни (културна идентичност, комуникативна точност), свойства, условия, характеристики (социална оценъчност);

  • в множествено число се употребяват термини, които означават не само свойство или характеристика, а техен род или клас: прецедентни свойства, асоциативни свойства на концептите, съпоставителни характеристики на концепта, антропоморфни признаци;

  • в множествено число са представени също термини, които се съчетават с количествени числителни и които служат за означаване на събития, лингвокултурни обекти) - прецедентни имена, ритуали, обичаи, културни семи и др.

4. Съкращения

По правило съкращенията се избягват в тезауруса, тъй като тяхното съдържание не винаги зависи от контекста. Съкратените термини могат да бъдат използвани само тогава, когато тяхното значение трайно се е установило, а употребата им има съществени предимства. Съкратената и пълната форма на термина се разглеждат като условни синоними и в съответствие с това съдържат препратки. Широко използваните акроними са напълно приемливи за дескриптори в тезаурусите.

 

6. Представяне на смисловите отношения между тезаурусните единици

При смисловите отношения (на които подробно ще се спрем в следващата глава от настоящото изследване), определящи структурата на тезауруса, обикновено се прави разлика между тези, които изграждат мрежата от връзки между означенията, и други, които представят понятийната структура. Това разграничение ще бъде следвано с едно изключение, при което понятийните отношения се представят с оглед на теорията и практиката на тезаурусното изграждане и се разделят на три класа с различни структурни качества:

  • представяне на еквивалентите;

  • представяне на йерархичните отношения;

  • представяне на асоциативните отношения.

 

7. Части на тезауруса

Тезаурусната структура варира в зависимост от вида речник и от различните цели, които той си поставя. Тя зависи от това, дали:

  • тезаурусът е предназначен да бъде съхраняван в компютърна памет и дали е ориентиран повече към нуждите на търсенето на информация или

  • има за цел да систематизира терминологията в съответната предметна област, да подпомогне терминологичния контрол и да стандартизира терминологичните единици, като приложи към тях основните изисквания на терминологичен контрол.

Тезаурусният речник по лингвокултурология е ориентиран към втория вариант и затова се предполага изборът на следните негови части:

7.1. Основна тезаурусна част

Това е тезаурусната част (лексикално-семантичен указател), в която са представени всички дескриптори и недискриптори със смисловите отношения между тях.

7.2. Принципи на подреждане

За подреждане на тезаурусните единици в основната част съществуват три алтернативи:

  • детайлно системно подреждане - всяка тезаурусна единица е съотнесена с еднозначно място в йерархичната структура;

  • общо системно подреждане - предполага изграждане на основни класове, с които са съотнесени тезаурусните единици. След това те се подреждат не системно, а по азбучен ред в рамките на дадения клас. Това предполага означаване на групите и система от номериране на тезаурусните единици, така че да могат да бъдат съотнасяни с повече общи групи съгласно принципите н полийерархията. Общото систематизиране може да бъде по предметни области или фасетно.

  • азбучно подреждане - най-широко използвано и приложимо за конкретния тезаурусен речник по лингвокултурология.

7.2. Системен указател

Системният указател е предназначен главно за улесняване на търсенето на съответните термини. Той не представлява класификация на съответните области на науката, а има чисто приложно значение.

Системният указател определя семантичната насоченост на тезауруса, разкрива неговото съдържание и отразява онези области на науката, по които може да се извършва търсенето на информация в една или друга степен на детайлизация. Тезаурусният указател трябва да бъде по принцип класификационна схема за тезаурусната терминология и да служи като допълнителен вход в лексикосемантичната съвкупност от термини.

Структурата на системния указател съдържа две основни части: дескрипторни области и дескрипторни групи (разположени както и областите в азбучен ред).

Основните дескрипторни области за тезауруса по лингвокултурология отчасти съвпадат с основните групи понятия по раздели, включени в тезауруса и пояснени в параграф 4, а именно:

1. Базови науки за лингвокултурологията (лингвистика, културология, етнолингвистика).

2. Съседни науки на лингвокултурологията (социолингвистика, етнопсихолингвистика, психолингвистика).

3. Лингвокултурологични методи на изследване (контент-анализ, концептов анализ, фреймов анализ, наративен анализ, метод на полевата етнография, открито интервю, лингвистична реконструкция на културата, асоциативен експеримент и др.).

4. Базови понятия в лингвокултурологията (език, култура, концепт, езикова личност и др.).

5. Понятия, използвани не само в лингвокултурологията, но и в съседните науки, но придобили нови смислови характеристики в контекста на новото научно направление (език на културата, културен текст, контекст на културата, субкултура, ключови имена на културата, културна универсалия, манталитет, менталност, ритуал, обичай, сфера на културата, тип култура, цивилизация, езичество, културни семи, културен фон, културни концепти и културни конотации, културно наследство, културни традиции, културно пространство, културна информация).

6. Понятия, възникнали в рамките на лингвокултурологичните изследвания (лингвокултурема, лингвокултурен концепт, лингвокултурен анализ, лингвистична реконструкция на културата, лингвокултурна ситуация, лингвокултурно поле и др.).

7. Понятия, свързани с предмета на лингвокултурологията (безеквивалентна лексика и лакуни, митологизирани езикови единици: архетип, митологема, кенотип, обредно-ритуална форма на културата, поверие, ритуал и обичай; паремиологичен фонд на езика: паремия, пословица, поговорка, фразеологичен фонд на езика: фразеологизъм, фразеологична единица, фразеологичен оборот; еталон, стереотип, символ; метафора, образност, вътрешна форма, етимон; стилистичен строй: диалект, разговорен стил; речево (комуникативно) поведение; речев етикет).

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Джендърните изследвания (от англ. - gender studies) представляват интердисциплинарна изследователска практика, използваща познавателните възможности на теорията за социалния пол (джендъра) за анализ на обществени явления и техните изменения.

През 1958 г. психоаналитикът от Калифорнийския университет Робърт Столър въвежда в науката термина "джендър" (социални прояви на принадлежността към пол или "социален пол"). През 1963 г. той изнася доклад на конгреса на психоаналитиците в Стокхолм за понятието на социално-половото или, както той го нарича, джендърното самосъзнание. Концепцията му е изградена на разделението на "биологичното" и "културното": с изучаване на пола (англ. - sex) според Р. Столър следва да се занимават биологията и физиологията, а анализът на джендъра (англ. - gender) може да се разглежда като предметна област на изследване за психолози и социолози. Този анализ ще има културно-исторически характер. Позицията на Р. Столър за разграничаване на биологичния и културния компонент при изучаването на въпросите, свързани с пола, дават тласък за сформирането на специално направление в съвременното хуманитарно знание - джендърните изследвания (вж. Пушкарева 1998). [обратно]

 

 

© Гинка Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.05.2008
Гинка Димитрова. Тезаурусно моделиране на лингвокултурологичната терминология. Варна: LiterNet, 2008.