Глава 2.
ЛИНГВОКУЛТУРОЛОГИЯТА - ВРЕМЕВИ ПАРАМЕТРИ, ЦЕЛИ И ЗАДАЧИ, ОБЕКТ И ПРЕДМЕТ НА ИЗСЛЕДВАНЕ

Гинка Димитрова

web | Тезаурусно моделиране...

Лингвокултурологията, както вече беше споменато, е типичен представител на интегралните науки на новото време, насочила фокуса на своите изследвания към уникалния съюз на двете най-велики измерения на човешкия дух - езика и културата. От една страна, "магическото очарование на езика" според Л. Дебакер е определило централното положение на лингвистичната парадигма във философията и културата на ХХ в. като цяло (Дебакер 2001); от друга страна, феноменът култура е обект на много съвременни науки: философия, културология, психология, лингвистика. Един от най-актуалните въпроси при това остава този за съотношението между етноинтегриращите и етнодиференциращите елементи на различните култури и начините им на изразяване, в това число и вербалните. Оттук произтича необходимостта от интеркултурни съпоставки, които позволяват да бъдат изведени общите и специфичните елементи на различните култури. С тази задача са се заели различни науки, много от които се считат за подразделения на лингвистиката: етнолингвистика, етнопсихолингвистика, психолингвистика, лингвокултурология и др. Разграничаването на техните обекти, предмети, методи, задачи на изследване, както и уточняването на понятийния им апарат е от съществено значение за изграждане на йерархичната система на лингвистичното знание, както и на конкретните параметри на различните лингвистични търсения.

От схематично представената съпоставка на лингвокултурологията и граничещите с нея интегрални лингвистични дисциплини (Таблица 1), могат да се направят следните обобщения за най-важните характеристики на лингвокултурологията като наука:

Лингвокултурологията, макар и да изучава взаимодействието на езика и културата както някои други интегрални лингвистични дисциплини, се отличава от тях по следните параметри:

1. Синхронност - диахронност на изследванията

Дискусионен е въпросът за времевия параметър на лингвокултурологията. Според някои автори (В. Н. Телия, Е. А. Земска, Л. П. Крисин) за разлика от етнолингвистиката, която се осъществява в историческа ретроспектива и върху материал на славянските езици, и в противовес на функционалната социолингвистика¹ (вж. Земска, Крисин 1993), която по своите задачи и метод е диахронна, лингвокултурологията е ориентирана към взаимодействието на езика и културата в тяхното синхронно взаимодействие. В. Н. Телия определя лингвокултурологията като дисциплина, изследваща "преди всичко живите комуникативни процеси и връзката на използваните в тях езикови изрази със синхронно действащия манталитет на народа" (Телия 1996: 218).

Според В. А. Маслова обаче синхронните изследвания в лингвокултурологията са само един неин аспект. Изучаването на измененията на лингвокултурното състояние на етноса за определен период от време е предмет на диахронната лингвокултурология (Маслова 2001: 29). П. Филкова подчертава, че съпоставителните лингвокултурологични изследвания имат синхронни и диахронни аспекти (Филкова 2004).

2. Материал и цел на изследванията

Ако етнолингвистиката е насочена към народните стереотипи, предоставящи достъп до "фолклорната" етническа картина на света, лингвокултурологията разкрива картината на света в ежедневната реч на носителите на езика със съответните корелации в различни дискурси (литературен, философски, религиозен, фолклорен и др.). Културната информация, закодирана в езиковите единици, не е задължително да бъде ограничена в рамките на един език и или на национално специфични средства на изразяване (например един от източниците на културна маркираност и културна информация в културата и езиците на много народи е библията) (Опарина 1999: 28).

Лингвокултурологията, за разлика от лингвостранознанието, не се ограничава с анализ на лексикалните и фразеологичните единици, означаващи културно маркирани реалии (факти от материалния и социалния живот, историята, характеризирани като специфично национални). Тя се стреми към разкриване на културната значимост на единиците на езика, съотнасяйки техните значения с концепти (кодове) на общочовешката или националната култура (Телия 1996: 30).

3. Задачи на лингвокултурологията

В. Маслова подчертава, че основната задача на лингвокултурологията се състои в това да експлицира културната значимост на езиковата единица ("културните знания"). Това се осъществява чрез съпоставяне на прототипна ситуация, изразена чрез фразеологизъм или друга езикова единица с известните "кодове" на културата. Културните знания са част от културната компетенция на говорещия даден език (Маслова 1997: 11). Системата от образи, закрепени в езиковата семантика, маркират зоната, където се съсредоточава културната информация (Телия 1996). Във връзка с това могат да бъдат разграничени три основни направления на анализ: метафора и културна конотация, фразеология и културна конотация, идиоматика (като особен вид фразеология). Относителната самостоятелност на всеки от тези три пласта на езика се основава на различията в езиковата им природа и начините на въплъщаване в тях на културата (Опарина 1999: 38).

Както подчертава П. Филкова (2004) задачите на лингвокултурологията са сходни с тези на други интегрални и гранични лингвистични науки: лингвостранознание, етнолингвистика, културна антропология. Това лесно може да се установи, като се съпоставят следните дефиниции: "В задачите на лингвокултурологията влиза изучаването и описанието на взаимоотношението между езика и културата" (Воркачов 2001: 64). "Лингвостранознанието изследва езика с цел разкриване в него на национално-културна семантика" (Верешчагин, Костомаров 1990: 27). "Етнолингвистиката е направление в езикознанието, изследващо езика в неговото отношение към културата" (Кузнецов 1990: 597). Към основните задачи на културната антропология отнасят "разкриване на взаимодействието и взаимовлиянието на езика и културата" (Тер-Минасова 2000: 39).

Ако в етнолингвистиката културата е преди всичко фон, а основният акцент на изследванията се поставя върху езика, в лингвокултурологията културата и езикът се извеждат на едно равнище на значимост. Централна задача е изучаването на това равнозначно взаимодействие. Основание за такъв подход е онтологичното единство на езика и културата. Е. Ф. Тарасов (1987: 28-29) посочва съществуването на междинно "идеално" образование - част както от езика, така и от културата. То се проявява в значенията на езиковите знаци и съществува в културата под формата на предмети на културата, т.е. във вид на дейности, и резултати от тези дейности.

Идеята на Т. Н. Снитко за характера на взаимодействието "език - култура" е интересна и дава основание да се говори за съществуването на лингвокултурата като особен вид даденост, подлежаща на изучаване в лингвокултурологията.

Авторката определя понятието "лингвокултура" като "особен вид взаимовръзка между езика и културата, проявяващ се в сферата на езика и културата, и подлежащ на разкриване в съпоставка с друга лингвокултура" (Снитко 1999: 9).

4. Обект на лингвокултурологията

Един от най-важните теоретични проблеми на лингвокултурологията е уточняването на обекта и предмета на изследване и тяхното разграничаване от обекта и предмета на изследване на други гранични интегрални науки. В концепцията за това взаимодействие се преплитат много научни интереси - това е онази всеобхватна и пронизваща идея, която разрушава границите между дисциплините, изучаващи човека, защото е невъзможно той да бъде изучен извън езика. Е. Сепир е казал: "Културата може да се определи като онова, което дадено общество прави и мисли. А езикът е това как човекът мисли" (Сепир 1993: 193). Сложността на отношението "език - култура" е свързана и с факта, че езикът не е просто инстинкт (вж. Пинкер 2004). Позовавайки се на широко разпространените метафори, можем да отбележим, че езикът е огледало на културата, съкровищница, хранилище за културните ценности, въплътени и изразени в лексиката, граматиката, идиоматиката и пословиците; езикът е транслатор и носител на националните културни постижения и факти, осигуряващ по този начин предаването им на следващите поколения; езикът е оръдие и инструмент на културата, защото той формира личността на човека чрез заложеното в него виждане за света, манталитет (Тер-Минасова 2000: 14-15).

Особено важно е това, че социокултурният слой или компонентът на културата са част от езика или фон на неговото реално битие (Тер-Минасова 2000: 14-15). Следователно компонентът на културата е не просто културна информация, съобщавана чрез езика, тя е неотделимо свойство на езика, присъщо на всички негови равнища.

Следователно, да бъдат диференцирани различните научни подходи към взаимодействието "език - култура", даващи основания за съществуването на различни гранични науки, е наистина труден проблем. Разграничаването неминуемо предполага известна доза условност и относителност.

Пенка Филкова съпоставя дисциплинарните разграничения в обекта на съответните науки по следния начин (Филкова 2004):

1. В етнолингвинстиката, според нея, изследванията се ограничават в рамките на материалната култура, бита, нравите, обичаите на етноса, на народа, на създателя и носителя на съответния език и култура.

2. В културната антропология вниманието на учените е насочено върху биологичната, психичната и познавателната същност на човека, народа, върху неговия манталитет и речево поведение.

3. В лингвостранознанието акцентът се поставя върху природата, географията, икономиката, държавното устройство, историята на съответната страна и нейния народ.

4. В лингвокултурологията изследванията се фокусират в сферата на духовната култура на даден народ: в неговата литература, образование, наука, религия.

Следователно, обект на лингвокултурологията е взаимодействието между културата и езика (Маслова 1997: 36-37; Олшански 1999: 11, Воробьов 1997: 32 и др.), при това езикът в това взаимодействие се разглежда като транслатор и хранилище на духовната култура на даден народ (Маслова 1997, Олшански 1999), а компонентът на културата - като част от езика и неотделимо негово свойство (Тер-Минасова 2000: 14-15). Обектът на лингвокултурологията се намира на границата на много други науки: лингвистика, етнография, психолингвистика според В. А. Маслова (1997: 36-37); той е пресечна точка на фундаменталните науки езикознание и културология според В. Н. Телия (1996: 222). Граничният характер на лингвокултурологията обаче не означава прост "сбор" от възможностите на две контактуващи науки, а разработването на нов подход за изследване на един особен вид отношение "език - култура", наречена "лингвокултура" (Снитко 1999: 9).

5. Предмет на лингвокултурологията

Според В. В. Воробьов предмет на лингвокултурологията са "националните форми на битие на обществото, възпроизводими в системата на езиковата комуникация и основани на неговите културни ценности" (Воробьов 1997: 32).

В. А. Маслова подчертава, че предмет на лингвокултурологичните изследвания са единиците на езика, придобили символно, еталонно, образно-метафорично значение в културата. Те обобщават резултатите на човешкото съзнание - архетипно и прототипно, зафиксирано в митовете, легендите, ритуалите, обредите, фолклорните и религиозните дискурси, поетичните и прозаичните художествени текстове, фразеологизмите и метафорите, символите и паремиите (пословиците и поговорките) (Маслова 2001: 36-37).

При това една лингвокултурологична единица може едновременно да принадлежи на няколко семиотични системи: стереотипът на ритуала може да влезе в поговорката, а след това да се превърне във фразеологизъм. Подобен случай е преминаването на етнически стереотип, отразяващ съотношението между родното и чуждото в поговорки или фразеологизми (например използване във фразеологизмите на етноними за изразяване на символно оценъчно - обикновено негативно - значение): Хващам някого като френец - ‘спипвам някого в момента, когато върши нещо лошо, някакво зло’ (ФРБЕ 1974-1975); Французакъллия - ‘човек, който взема отношение по всички въпроси, многозайник’ (ФРБЕ 1974-1975); Френец безнабожник. Франсъз имансъз (БНМ 1968: 2511). Турчин побратим, калугер девер и френк ортак не хващай (Геров 1895-1904). Найден Геров формулира френк като ‘французин, а понякога и всякой европеец’. Може би това обяснява липсата на други европейски етноними във фразеологията (цитират се по: Димова 2004).

Според В. А. Маслова предметът на изследване за лингвокултурологията се формира от девет типа лингвокултурни единици и явления (Маслова 2001: 36-37):

1. Безеквивалентна лексика - в тази категория влизат цитати от националната класика: ср.: мамино детенце, немили-недраги, изгубена Станка (в българския език - по-нататък БЕ), человек в футляре, лишние люди (в руския език - по нататък РЕ); а също лозунги, политически дискурси от новото време: демократура, сполука за България, времето е наше (в БЕ) и путевка в жизнь, "прихватизация" (в РЕ).

2. Митологизирани езикови единици - архетипове, митологеми, кенотипове обредно-ритуални форми на културата, поверия, ритуали и обичаи, закрепени във фразеологизмите, пословиците, образно-метафоричните единици. В тях обикновено се съдържа митологема или архетип. Терминът "митологема" е получил разпространение през ХХ век във връзка с активизирането на интереса към мита в литературознанието и културологията за обозначаване на заимстване от митовете на теми или техни фрагменти в по-късни фолклорни и литературни произведения. Митологемата означава устойчиви и повтарящи се конструкти на колективната общонародна фантазия, обобщено отразяващи действителността във вид на чувствено-конкретни персонификации, одушевени същества, които са били представени в архаичното съзнание като напълно реални (например митологемата на Потопа, на Дървото на живота и др.). В основата на митологемата лежи архетип. Архетипът е понятие, отвеждащо ни до традициите на платонизма и изиграло главна роля в "аналитичната психология", разработена от К. Юнг. Той наричал архетипове обобщено-образните схеми, формиращи света на човешките представи и преминаващи през цялата история на човечеството във вид на устойчиви мотиви. Те се коренят в колективното безсъзнателно, първоначално са зададени на психическата дейност на всеки индивид, независимо къде се проявява тя - в сънищата или в изкуството, в древните религиозни паметници. Такива архетипове като невинно дете, философски камък, нищи духом се повтарят в множество произведения. Фразеологическото съчетание с компонента дъб (як като дъб) се основава на архетипа дъб, осмислян в някои от библейските си образи като символ на сила (Вътов 2002: 127). Фразеологизмите с участието на компонента мечка пък реализира олицетворяването й с животинска сила, грубост, свирепост, жестокост: като мечка в бърлога (поле) - ‘яростен, раздразнен, страшен’, рева като мечка и др. (Вътов 2002: 237). Но с архетиповете не се изчерпва съдържанието на културните форми и художествените образи, взети в тяхната пределна обобщеност.

Михаил Епщейн (Епщейн 2004) съотнася с "митологемата" и "архетипа" и новопоявилия се термин "кенотип". Кенотипът (kenotype, от гръцки "kainos" - "нов" и "typos" - "образ", "отпечатък") е "новобраз", обобщено-образна схема на мисловната дейност, която няма прецеденти в колективното безсъзнателно и по своето символно значение се отнася към бъдещето. Ако в архетипа общото предшества конкретното, то в кенотипа общото е крайната перспектива на конкретното, което израства от историята и я надраства.

М. Епщейн (2004) нагледно представя отношението архетип - кенотип, съпоставяйки образа на "вълшебната планина" в едноименното произведение на Томас Ман и този на туберкулозния санаториум. Ако първият е архетипен, свързан с комплекс от древни представи за местата, където обитават боговете (Олимп, Венусбърг - планината, подземния дом на Венера, където Танхойзер прекарал в плен), то туберкулозния санаториум, разположен на нейния връх е кенотипен образ, в който кристализира исторически нова система от понятия, разгърната от Томас Ман в размишленията му за "новата бъдеща човечност". Кенотипи могат да бъдат открити не само в литературно-художествената литература, но и сред онези реалии на съвременната техника, култура, значението на които излиза извън рамките на собствената им предметност и извън границата на съвремието. Кенотипна е интернет мрежата, наричана "глобална" и свързаните с нея образи на "киберпространството", "хакерите", "чата". Кенотипността на едно или друго жизнено явление се открива в семантична му обхватност, в обилието на метафори и аналогии, съпровождащи процеса на общественото съзнание.

3. Паремиологичен фонд на езика - пословиците като стереотипи на народното съзнание с широк спектър на действие. Като жанрови текстове традиционно пословиците и поговорките се изучават във фолклористиката. Не всички пословици обаче според В. А. Маслова (2001: 43) могат да бъдат предмет на лингвокултурологията. Интерес представляват само онези, произходът и функционирането на които е свързано с историята на конкретния народ или етнос, с неговата култура, бит и морал. За българския език такива са, например: Пременил се Илия, погледнал се - пак у тия; С питане и до Цариград се стига; Парен каша духа и др. Те са ценен източник на сведения за културата и манталитета на народа.

4. Фразеологичен фонд на езика - "най-ясно се проявяват националните своебразия на фразеологичния състав на езика, тъй като носят в себе си специфично народностни образни мотивации" (Вътов 2002: 14): сиромашко лято - ‘последните топли дни през есента’; връщам китката - ‘развалям уговорката’; развявам поли - ‘шляя се, скиторя’ и др.

5. Еталони, стереотипи, символи. Както отбелязва Е. Касирер (1998), човек се намира в ново измерение на действителността, живее не просто във физическа, а в символна вселена. Езикът, митът, изкуството, религията, всички наши духовни прояви са части от тази вселена. Символът е художествена универсална категория на естетиката, най-добре поддаваща се на разкриване чрез съпоставяне със сходни категории на образа, от една страна, и на знака - от друга. Предметният образ и дълбочинният смисъл са разположени в структурата на символа като два полюса, немислими един от друг (смисълът губи своята яснота без образа, а образът извън смисъла се разпада на своите компоненти) (Аверинцев 2001: 156). Съществуват множество концепции и безброй дефиниции за понятието символ. А. Ф. Лосев изброява около шейсет определения за символа, подчертавайки, че понятието символ и в литературата, и в изкуството е едно от най-мъглявите, объркващи и противоречиви понятия (Лосев 1995: 5).

В. А. Маслова уточнява, че лингвокултурологията се ограничава само в рамките на културата, където символът може да бъде отнесен към стереотипните явления, характерни за всяка култура. Символът, закодиран в контекста на различните култури, има различен смисъл в тях. Според този подход символът е знак, в който първичното съдържание се оказва форма за вторичното (Маслова 2001: 96). Пример за национално маркиран символ е конят, той се свързва с небесното начало и слънцето в българския фолклор. Посредник между горния и долния свят. Конят е основен атрибут на многобройни релефи на тракийското божество - тракийския конник Херос. За прабългарските племена конят е бил свещено и вероятно тотемизирано животно, а конската опашка - бойно знаме. Конят е символ на небето, обожествявано като Тангра.

Стереотипите се включват в полетата на изследване на много науки: социология, психология, етнопсихология, история, когнитология и др. В най-голяма степен са изследвани етническите стереотипи. Културният стереотип като част от мирогледа може да се разглежда и като носител на колективни представи.

За първи път терминът стереотип е използвал класикът на американската журналистика Уолтър Липман през 1922 г. в книгата си "Общественото мнение". С тази дума той се опитал да представи метод, с помощта на който обществото категоризира хората. Обикновено общественото мнение налага щампата на базата на определени характеристики. У. Липман разграничава четири аспекта на стереотипа:

1) стереотипите винаги са по-прости от реалността - стереотипите компресират и най-сложните характеристики до две-три изречения;

2) хората възприемат стереотипите (от познати, от средствата за масова информация и др.), а не ги формулират сами от собствения си опит. Пример за това са мненията на българите за представителите на отделните народи: немците са педанти, гърците са хитри и др.;

3) стереотипите в по-голяма или по-малка степен са лъжливи. Те винаги приписват на конкретен човек черти, които той трябва да притежава само поради принадлежността си към определена група;

4) стереотипите са много устойчиви. Даже когато се убедят, че стереотипът не съответства на действителността, хората не са склонни да се отказват от него. Тогава те твърдят, че изключението само потвърждава правилото (вж. Властта на стереотипите 2005).

В лингвистичните и социално-психологичните концепции стереотипите се разглеждат като форма за обработка на информация и състояние на знанията (Уудс 1973: 39). В когнитивната лингвистика и етнопсихолингвистиката терминът стереотип се отнася към съдържателната страна на езика и културата, т.е. разбира се като ментален стереотип, корелиращ с наивната картина на света. При това езиковият стереотип се смята за "субективно детерминирана представа за предмета, в който съществуват описателни и оценъчни признаци и които са резултат от тълкуването на действителността в рамките на социално изработен познавателен модел" (Бартмински 1995: 5). Стереотипът е ключово понятие в концепцията на Е. Бартмински и неговата школа при съставянето на "Речника на народните езикови стереотипи". Под стереотип в най-широкия смисъл се разбира "представа за предмета, оформена в определена обществена рамка и определяща какъв е този предмет, как изглежда той, как действа, как се тълкува от човека и т.н. Тази представа е закрепена в езика, достъпна е чрез езика и се отнася към колективното знание за света" (Бартмински - цитира се по: Юдин 2006). На друго място Е. Бартмински говори за стереотипите като за "стабилизирани в културата и езика характеристики, съотнасящи се с имената на предметите" (Бартмински - цитира се по Юдин 2006).

В. А. Маслова разглежда като езиков стереотип не само съждението или няколко съждения, а и всеки устойчив израз, състоящ се от няколко думи, например устойчивото сравнение, клишето и др.: лице с кавказка националност, новите руснаци. Използването на такива стереотипи облекчава и опростява общуването, пестейки силите на комуникантите (Маслова 2001: 109).

Еталонът е същност, измерваща свойствата и качествата на предметите и явленията, това е мярка на нещата, представена в образна форма. В езика еталоните присъстват във вид на устойчиви сравнения или словосъчетания, придаващи висока степен на признака: влюбен до уши, глупав като овца; умен като гъска (ирон.); наперен като петел; надувам се като мисирка.

6. Метафори и образи на езика. Метафората няма да бъде подробно разглеждана, защото темата е наистина необятна и не влиза в основния предмет на настоящото изследване. Тук следва само да се подчертае, че в контекста на съвременните когнитивни изследвания метафората се разглежда като езиково средство за познание на света, като инструмент за изучаване на менталната дейност на човека. Метафората е от изключително значение при изучаването на концепта като когнитивен механизъм за структуриране на света.

Метафорите са структури, помагащи да бъдат разбрани процесите на възприемане на света от човека. Лингвокултурологичният подход при изследването на метафората помага да бъдат решени задачите по разкриването на закономерностите на метафоричното моделиране на света в политическите дискурси на различните държави. От една страна, многобройни изследвания описват общите черти на политическата метафорика, от друга страна, следва да се съгласим с факта, че "най-фундаменталните културни ценности са съгласувани с метафоричната структура на основните понятия в дадена култура" (Лейкъф, Джонсън 1990: 404). Показателен е анализът на метафоричните модели, например, лежащи в основата на осмислянето на институцията на президента в Русия и САЩ. В съответствие с този метафоричен модел руският президент се разглежда като монарх, цар, самодържец, император, повелител на големите и малките народи. Президентът не се възприема като избран от народа ръководител, а като Божи помазаник, носител на свещената власт (Чудинов - цитира се по: Будаев 2007). Съпоставяйки тези данни с метафорите на американския политически дискурс (А. А. Каслова - цитира се по Будаев 2007), можем да открием, че монархичният модел не е изобщо характерен за осмислянето на президентската институция в САЩ. Доминиращият в американското съзнание модел е: "Президентът е мениджър", нает да управлява икономическа компания с названието САЩ, а не е облечен в абсолютна власт монарх. В българския език широко се използват такива политически метафори, като буре с барут (за Балканите), Нова Европа, Солунската митница (символ на лесна печалба, основаваща се на политическа власт) и др.

И така, съвременните представи за онтологичния и гносеологичния статус на метафората предоставя широки възможности за използване на методологичните евристики на когнитологията в интердисциплинарното пространство на хуманитарните науки (Будаев 2007). От една страна, метафорите отразяват националното съзнание (или подсъзнателното) и съответно анализът на метафорите е анализ на концептосферите на определено общество. От друга страна, прагматичният потенциал на метафорите съзнателно се избира за преконцептуализиране на картината на света. Затова изучаването на метафорите е неразривно свързано с решаването на редица въпроси на философията, лингвистиката, психологията, културологията, политологията, историята, социологията. Детайлният анализ на когнитивните метафори води до решаване на проблема за сложното взаимодействие между политическото мислене, езика и културата.

Образността е способност на думата или фразеологията да предизвиква в нашето съзнание нагледни представи, свързана е с вътрешната форма на думата, която се извежда от преките значения на съставящите морфеми (например думата "правопис" - калка от гръцки от "правилно" и "пиша").

Терминът "вътрешна форма" започва да се използва в руската лингвистична литература в средата на ХІХ век. и е въведен от А. А. Потебня. Вътрешната форма, според Ю. С. Маслов е "съхраненият в думата отпечатък на онова движение на мисълта, което е съществувало в момента на възникването на думата" (Маслов 1997: 113). Връзката на думата с чувствените възприятия, неговата образност, живата вътрешна форма на думата А. А. Потебня нарича прозрачност на езика (Потебня 1999: 194).

Във вътрешната форма на думата се крие подходът на човека към дадено явление, какъвто е бил той при създаването й. Тук именно се корени и националната специфика при изразяване на езиковите значения. Всеки народ семантизира света по различен начин, пречупва неговите прояви през призмата на своите светоусещания, традиции и опит. Така например Б. Попов чрез етнокултурната характеристика на вътрешната форма е намерил отражението на етнокултурата при номинацията на богове, животни и болести в българския език и чрез съпоставката с названията в редица други езици (както родствени, така и неродствени) е показал националната й специфика (Попов 2001, 2004, 2006а, 2006б).

Езикът фиксира при номинацията и обективните признаци на явленията от действителността, и признаци, които се приписват на предмета благодарение на фантазията и творческото въображение. Например жълтъкът на яйцето е наречен така, защото има жълт цвят, определен вид патица е наречен калугерка, защото окраската й е оприличена на облеклото на монахинята, калугерката. Ненаситна калугерка се нарича сладкиш, който има тъмно кафяв цвят, асоцииращ се с цвета на монашеските дрехи. В дадения случай обаче обективният признак е приписан на обекта субективно. Резултатът от такъв субективен подход към света на обектите може да бъде видян и в такива думи като: гора (от ръце), море (от любов), циганче (цветето с родово название, идващо от латинската дума impatiens - нетърпелив, което е намек за разпукването на плодовете при най-слабо докосване). При означаване на качества на хора с помощта на зооними на преден план излиза характерен признак на животното, с което е оприличен този човек: ср. петел, змия, лисица, свиня (за човек). Преносните значения на думите образуват една от сферите, в които се разкрива вътрешната форма и този факт нееднократно е отбелязван в научната литература.

Естественият процес на деетимологизация обаче (загубата на етимологичните връзки) превръща първоначално "прозрачните" по смисъл значения на думите в определен код, неразбираем за съвременните носители на езика. За да бъде декодирана тази информация и за да бъде установена националната идентичност на лексикалното ниво на езика, е необходимо да бъде осъществена ресемантизация. Методът на ресемантизация на коренните етимони (вж. Калинникова 2005) е основно средство за установяване на националната идентичност. При ресемантизацията се реконструират значенията на тези коренни етимони² и се възстановяват загубените парадигматични връзки на лексикалните единици. Ресемантизацията на етимоните позволява да се определи културният компонент, съдържащ се в думата и съхранен в езика. Разработването на технологията на такъв род изследвания води до реконструкцията на лексико-семантичното поле, което отразява определен фрагмент от културната действителност за носителите на езика. Например думите урок, пророк, срок, оброк, отрок, порок не се възприемат от носителите на българския език като еднокоренни. Само етимологичният анализ разкрива буквалното значение, отразяващо културното действие, което е извършено или което е било замислено при формирането на семантичната структура на тези думи. Изброените думи имат за общ етимон реч. Този етимон генерира и мотивира лексико-семантично поле. Представките внасят в значението на думите свои семантични компоненти (Калинникова 2003) и модифицират смисъла. В рамките на реконструираните лексико-семантични полета има възможност да бъдат установени всички релевантни парадигматични връзки на лексикалната единица.

7. Стилистичен строй на езика, т.е. съотношението между литературния език и другите форми на неговото съществуване (разговорен език, диалекти). Взаимоотношението между литературния език и нелитературните форми на неговото съществуване се определя от целия ход на развитието на културната история на обществото, на неговата писменост, литература, мироглед и др.

8. С лингвокултурна специфика се отличава и речевото (в по-широк смисъл - комуникативното) поведение. Във всяка култура поведението на хората се регулира от представите за това как трябва да се държим в стереотипни ситуации в съответствие със социалните роли. Човек може да има много социални роли в зависимост от своя статус в социалната система. Статусът на децата обикновено е подчинен на този на възрастните - от децата се изисква подчинение по отношение на последните. Статусът на войника се отличава от този на цивилните, ролята на войника е свързана с риск и изпълняване на клетва, което не може да се каже за другите групи от населението. Статусът на жената се отличава от статуса на мъжа и затова от тях се очаква изпълнение на роли в съответствие с определените статуси. В този смисъл статусът и ролята - това са две страни на един феномен: ако статусът е съвкупността от права, привилегии и задължения, то ролята е действие в рамките на тази съвкупност от права и задължения.

9. Областта на речевия етикет също е важен компонент на общуването. Речевият етикет - това са социално определените правила на речево поведение, характерни за дадена култура и нация. Тези правила се проявяват при установяване на запознанство, при водене на разговор в зависимост от обстановката и социалните роли на участниците в диалога. В съвременното цивилизовано общество владеенето на правилата и тънкостите на речевия етикет се оценява високо. Затова от важно значение е овладяването както на неговите правила, така и на неговите съответни формули. Етикетните отношения, макар и да съдържат универсални характеристики, се отличават с национална специфика. По тази причина те представляват интерес и за лингвокултурологията. Тя изследва комуникативните процеси при етикетното общуване (използване на специфични изрази, структури и други, характерни за даден език и народ), както и тенденциите на развитие. Наблюденията върху съвременните славянски езици например, според Г. Бакърджиева (2000: 6-7), свидетелства за обща тенденция към опростяване на речевия етикет (с изключение на т.нар. протокол). Авторката привежда пример с най-често разменяните поздрави и изрази в българския и чешкия език, където са установени напълно десемантизирани формули. Окачествяват се като знаци на внимание и имат преди всичко ритуален характер, необходим за създаване на психологична нагласа за разговор.

6. Методи на изследване в лингвокултурологията

Методите на изследване (както подсказва и етимологията на думата "метод") чертаят пътя на познанието. Те представляват система от принципи, с помощта на които се достига до обективно познание на действителността. Интегралният характер на науката лингвокултурология предполага и използването на научни методи от науките, с които тя си взаимодейства. Изучаването на лингвокултурологичните обекти според В. В. Воробьов (1997: 43) би следвало да се осъществява с помощта на системен метод, обединяващ сигматиката, синтактиката и прагматиката и водещ до получаването на "цялостна представа за тях, като за единици, в които езиковото и неезиковото съдържание образува едно диалектично единство".

В. А. Маслова подчертава, че в лингвокултурологията могат да бъдат използвани лингвистични, култорологични и социолингвистични методи, методиката на контент-анализа, фреймовия анализ, наративния анализ, свързан с работите на В. Проп, методите на полевата етнография, (описание, класификация), откритите интервюта, използвани в психологията и социологията, методът на лингвистичната реконструкция на културата, използван от школата на Н. И. Толстой. Тези методи се допълват и по този начин позволяват многоаспектно изучаване на сложния обект на лингвокултурологията - взаимодействието на езика и културата (вж. Маслова 1997: 34).

При изследването на концептите са приложими преди всичко експериментални психолингвистични методи. Един от тях е асоциативният експеримент. Той отразява изменението във вероятностните оценки, насочващи процеса на актуализация на един или друг лексикосемантичен вариант. Същността на този метод се състои в това, че на изпитвания се дава дума стимул и се предлага да реагира на тази дума с първите "появили се в главата" думи и словосъчетания. Получените в хода на изследването отговори се разпределят по определени психологични категории, като усещане, възприятие, представа и понятие. А техният анализ помага на изследователите да отделят базовия слой и интерпретационното поле. Асоциативният експеримент предоставя възможност за разкриването на националната културна специфика на образите в съзнанието на носителите на езика.

В контекста на лингвокултуролгичните изследвания особено място заема концептуалният анализ. Както отбелязва С. Е. Никитина, словосъчетанието "концептуален анализ" може да бъде тълкувано по различен начин: То може да означава и анализ на концептите и определен начин на изследване (Никитина 1991). Този тип анализ не е тъждествен на семантичния (вж. Кубрякова 1991: 97). Ако семантичният анализ е насочен към експликацията на семантичната структура на думата (т.е. на неговите денотативни, сигнификативни и конотативни значения), концептуалният анализ е свързан с търсенето на концепти, подведени под един общ знак.

Следва обаче да се подчертае, че няма общоприета схема за концептуалния анализ. Това е свързано и с известната неопределеност на термина "концепт". Условно Р. М. Фрумкина определя четири подхода при осъществяването на концептуалния анализ: първите два могат да бъдат обединени и означени като интерпретация на смисъла на концептите с привличане на опита на автора и въображаемия читател и се състоят в изследване на сложните ментални образования от типа на мнение, знание и др. Третият е запис на тълкуването на концепта на семантичен метаезик, четвъртият представлява анализ на концепта култура чрез позоваване на специалисти от определена област: история, география и др. (Фрумкина 1992).

Концептуалният анализ обединява в себе си езиковата и културната семантика на думата, разграничена в приложната лингвистика във връзка с делението на езикова и концептуална картина на света. Синтезът на тези два подхода може да доведе до обективен и по-пълен логически анализ на концептите в естествения език. Изследванията по този въпрос следва да бъдат осъществявани в определен ред:

Анализ на езиковата семантика:

1. Етимология на думата

2. Разкриване на всички възможни значения и видове употреба

3. Установяване на честотност

4. Определяне на словообразователни гнезда

5. Изследване на парадигматичните и синтагматичните връзки на дадения концепт

Анализ на културната семантика

1. Историческа справка за даденото явление

2. Определяне на мястото и ролята на концепта в пословици, фразеологизми, в художествената литература.

Като обединяващо звено между езиковата и културната семантика може да служи психолингвистичният експеримент, при който се определят асоциативните връзки, концептосферичните полета, а така също честотността и съчетаемостта на анализираното понятие.

Концептосферичното поле, както и всяко друго, има централна част - ядро с понятия и периферия. Смята се за целесъобразно данните, получени при психолингвистичният експеримент, да бъдат разделени с тезаурусни функции.

Такъв е подходът на С. Е. Никитина, която предлага анализ, при който за всеки концепт се представя тезаурусна речникова статия - анкета, в която са включени основните семантични отношения с други концепти (Никитина 1993). Всички тезаурусни функции според тяхната семантика могат да бъдат разделени на две групи: статични и динамични (събитийни). Това деление е съотносимо с предложеното деление на Ю. И. Лотман за диференциране на текстовете на културата на два вида подтекст. Първите характеризират структурата на света, те отговарят на въпроса: "Как е устроен света?". Вторите отговарят на въпроса: "Какво се е случило?" (Цитира се по: Никитина 1993: 77). Делението на статични и динамични отношения отчасти е съотносимо с делението на парадигматични и синтагматични. В зависимост от този подход може да бъде представена примерна тезаурусна статия за ГЕРГЬОВДЕН:

1. Синонимия:
   Гергювден, Гергевден, Гюрговден, Джурджовден

2. Антонимия:
   Димитровден.

Статични, йерархични:

3. Хипероним:
   пролетен празник,

4. Хипоним:
   - - -

5. Вътрешен атрибут:
   православен, цветен

Динамични, актантни:

6. Действие (Гергьовден - субект):
   весели, лекува

7. Обект (Гергьовден - обект):
   празнува, тачи, почита

Асоциативен комплекс:
ритуални игри, гадаене, жертвоприношение, бук, здравец, билки

Интересен подход към концептуалния анализ е разработен от Ю. С. Степанов, който условно може да бъде наречен историко-етимологичен. В този случай се проследява еволюцията на съдържанието на концепта, започвайки с анализ на неговата вътрешна форма и завършвайки с анализа на съвременното съдържание на концепта (Степанов 2001).

В съпоставителните лингвокултурологични изследвания много често се използва културно-лингвистичен съпоставителен анализ на понятийните категории (концептите), включващи в себе си следните методи:

• дескриптивно-съпоставителен анализ на понятията, използвайки като материал научната литература, енциклопедиите на символите, знаците и емблемите, справочни издания по история, митология и култура;

• методът на ключовите думи;

• статистически анализ (сравняване на ключови думи и изрази с тези ключови думи в сравняваните езици).

На фиг. 2 е предложена схема на различните подходи към концепта и разглеждането му като единица на различни изследователски процедури.

Фиг. 2.

БЕЛЕЖКИ

1. Терминът "функционална социолингвистика" е употребен за първи път в труда на Е. А. Земска и Л. П. Крисин (1993). Функционалната социолингвистика е различна от структурната социолингвистика: последната изследва отношенията между социалната структура на обществото и социалната диференциация на езика, обслужващ определено общество. Функционалната социолингвистика проучва процеси: функционирането на езика и промените във функционалните свойства на езиковите единици в зависимост от социалните фактори. По задачи и методи на изследване структурната социолингвистика е "синхронна", а функционалната - "диахронна". [обратно]

2. Етимон (гр. etymon - истина; истинно значение на думата); в лингвистиката - възстановима изходна форма на дадена единица на езика (корен, дума, фразеологизъм). [обратно]

© Гинка Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.05.2008
Гинка Димитрова. Тезаурусно моделиране на лингвокултурологичната терминология. Варна: LiterNet, 2008.