Глава 1.
ЛИНГВОКУЛТУРОЛОГИЯТА - НАУКА ОТ ПОСТНЕКЛАСИЧЕСКАТА ЕПОХА

Гинка Димитрова

web | Тезаурусно моделиране...

1.1. Лингвокултурологията в контекста на новата научна парадигма

Лингвокулутурологията е нова лингвистична дисциплина. Като такава тя търси своето място в системата на хуманитарните науки, в общата йерархия на научното знание, съизмерва резултатите от изследванията както с чисто практическите цели на езикознанието, така и с тенденциите за развитие на теоретичната наука.

В практически план тя е свързана преди всичко с проблемите на обучението по чужд език. В този смисъл появата й е плод на новите потребности на съвременното общество, на новите процеси на глобализация.

Лингвокултурологията възниква и се развива в епоха, напомняща времето, когато хората са живеели богато и не са познавали разделението на езици, т.е. времето преди построяването на Вавилонската кула.

Възможността за свободно общуване между представителите на различни националности и култури е заложник за успех не само при свободния обмен на информация, знания и културни ценности, но и при преодоляване на религиозните и междунационалните вражди. Насочена към интегралното описание на езика и културата, лингвокултурологията дава своя принос за изграждането на универсална и успешна методика за преподаване на чуждите езици. Това би очертало и пътя към преодоляването на езиковите и културните различия. В историята на европейската култура и наука този процес се счита за също толкова утопично занимание, колкото и търсенето на Свещения Граал (Еко 2004), но, независимо от резултата, за успех в този случай може да се счита и натрупването на отрицателен опит. Понякога той не дава отговор на въпросите, но подтиква към открития в други области на знанието.

Владеенето на чужд език, както добре е известно, предполага не само усвояване на граматични правила, на определен запас от думи и особеностите на тяхната употреба. Знанието на езика, а оттук и оценяването на степента на неговото владеене, е неразривно свързано с познаването на историята, културата, нравите на чуждия народ.

Съществуват многобройни теории в чуждоезиковото обучение. Всяка от тях (ако не бъде абсолютизирана) има своето място и значение в процеса на обучение. В последните години многоезичието се разглежда като необходимост за съществуването на обединена Европа. Знанието на няколко езика е свързано не само с икономически, но, даже в по-голяма степен, с общообразователни моменти, като фактор за общото политическо и културно развитие на личността. По тази причина особено значение в обучението по чужд език придобива културологичният момент, т.е. акцентът в чуждоезиковото обучение се поставя върху културната специфика на народа, чийто език се изучава. Овладяването на чужд език от начин за просвещаване се превръща в механизъм за развитие на културата, в средство за формиране на образ на света и на човека в него. Усвояването на чуждия език върви паралелно с овладяването на най-важните произведения на чуждото изкуство и литература. Особено важен се оказва подходът, при който изучаването на чуждия език не се разглежда като крайна цел, а като средство за постигане на същността на една различна култура, на един различен национален характер и манталитет. Това способства за постепенното "отглеждане" и развитие на толерантност към чуждостта, различността. Толерантността е не само търпимост, но и признание на друг мироглед, на друга личност и култура. Целта на Европа според У. Еко (2004) е движение към мултилингвизъм, намиране на политическо единство чрез многоезичието. В многоезичието трябва да се изразява истинското единство на стария континент.

В контекста на съвременните тенденции на теоретичните научни изследвания лингвокултурологията е типичен представител на науките от съвременния "постнекласически" период¹, резултат от четвъртата глобална научна революция (края на ХХ век - до наши дни), където на преден план излизат интердисциплинарните и проблемно ориентираните форми на изследователска дейност. В резултат се засилват процесите на взаимодействие между принципите и картините на реалност, формиращи се в различните науки, на чиято основа се формира и общонаучната изследователска картина на света. Характерно за съвременните интегрални науки в този научен контекст е и това, че влиянието на вътрешнодисциплинарните фактори отслабва, затова пък се усилва влиянието на идеите, транслирани от други науки (Степин 2000: 625-626).

Обекти на съвременните интердисциплинарни изследвания все по-често стават уникални системи, характеризиращи се с отвореност и саморазвитие.

Подобно на много други интегрални науки от новото време (етнопсихолингвистика, психолингвистика, социолингвистика и др.) лингвокултурологията не е ориентирана към изолиран фрагмент от знанието, тя е включена в комплексни изследователски програми с привличане на специалисти от различни области на знанието (културолози, етнографи, социолози и др.).

В контекста именно на тази постнекласическа научна парадигма следва да се разглежда и спецификата на лингокултурологията като наука, разработвана с разбирането за диалога в различните сфери на културата или по-конкретно за диалога между езика и различните прояви и форми на културата.

Постнекласическата научна парадигма често е наричана синергетична. Самият термин "синергетика" произлиза от гръцката дума "синергос" - съвместно действащ. За първи път е използван за означаване на новото научно направление от Херман Хакен, професор в университета в Щутгарт. В самото название авторът залага идеята за интердисциплинарност и съвместно действие. Имат се предвид съвместни усилия на учени от много области на знанието в търсенето на нови парадигми на познанието за явления от природата, обществото и създаването на научна картина на света, отговаряща на съвременните търсения. На границата на науките по пътя на тяхната интеграция в рамките на нелинейното мислене и теория на самоорганизация се появява възможността по нов начин да бъдат разгледани резултатите от изследванията в различните науки (вж. Котелников 2000).

Синергетиката е не само своебразен синтез на много конкретно-научни методи на изследване, методологични системи, теоретични построения, тя е насочена към извеждането им до нови измерения на постнекласическата наука. Това се отразява върху формирането на съответния категориален апарат (вж. Аршинов 1999). В резултат имаме нови измерения на природната, социалната, духовно-нравствената, информационната и техногенната действителност, нови методи на описание и анализ, на типологизация и интерпретация на достъпните за наблюдение явления и процеси.

Спецификата на синергетичните процеси е свързана с тяхното възприемане и реализация и в науката за езика. Както посочва Т. А. Кузмина (Кузмина 2004), в лингвистичните публикации използването на термините синергетика и когнитивистика се е превърнало в своебразен маркер за принадлежност на езиковедите към съвременната научна парадигма и парола за членство в избрано лингвистично общество. Кое обаче е специфичното за синергатиката в лингвистиката? Тя се разглежда като особен подход, нов мироглед и познавателен модел, а не като теория. В центъра е човекът като субект на познанието. Изучават се преди всичко процесите и механизмите за обработка на информацията. При този подход човекът е и субект и обект на наблюдение.

Синергетиката изследва процесите и нелинейните неравновесни системи. В синергетиката няма понятие за абсолютно начало и край - всичко зависи от точката на отчитане и от позицията на наблюдателя.

Ако се обърнем към процесите в езика, то можем да отбележим следното: в процеса на наблюдение, изучаване и изследване се проявяват синергетични зависимости. Наблюдаващият никога не разглежда обектите независимо от своя предишен опит и знания. Той винаги включва при разглеждането им културно-историческото измерение на събитието, разполагайки го не във физическото, а в историческото или мислителното времево разнообразие (Аршинов, Буданов 2002: 69). Затова в когнитивната наука се твърди, че нито един компютър не е в състояние да функционира като човешкия мозък. В процеса на познанието се продуцират непредсказуеми качества на системата. Познавателно е всяко взаимодействие на индивида със средата. При такъв подход когнитивната система се разтваря и става нелинейна и нестабилна. Влизат в действие законите на синергетиката: в описанието се включват понятията на вероятността, случайността, "паметта за миналото" и "паметта за бъдещето".

Обобщавайки казаното, можем да отбележим, че неслучайно при въвеждането на нови идеи представянето на нови научни теории ние първо се обръщаме назад към класическите образци на лингвистичната наука. Конкретно за лингвокултурологията и антропоцентричния подход в езикознанието изключително важни са научните изследвания на В. фон Хумболд, Е. Бенвенист, Г. Щайнтал, Е. Сапир, А. А. Потебня и други учени от миналото. В техните трудове могат да бъдат намерени доста съвременни идеи. Много от тях в началото не са били приети единодушно - били са оспорвани, т.е. оказали са се на периферията на научния контекст, не са попадали в рамките на господстващата парадигма на знанието. Основателят на еволюционната епистемология Конрад Лоренц много точно описва пътя на прогресивните идеи: "Всяко ново започва като ерес и завършва като ортодоксия" (цитира се по: Кузмина 2004).

Синергетиката може да се окаже един от най-важните философски аспекти на методологията на лингвокултурологичните изследвания. Днес науката се намира на пътя към социосинергетиката или хомосинергетиката. Говори се за създаване на синергетика с човешко лице (Князева 2000).

И така, отчитайки тенденциите на съвременните научни теории, възможностите за навлизането на нови свежи идеи в науката за езика и свързаните с нея интердисциплинарни лингвистични дисциплини, можем да се съгласим с мнението на М. А. Беланже (Беланже 1995: 43), че много данни от механиката на хаоса, науката за сложните системи и психомеханиката могат да бъдат полезни, като дадат тласък на изследванията в областта на езика и граничните области на езика и културата.

Лингвокултурологията като интегрална наука на новото време също може да бъде разглеждана от позициите на синергетиката:

1. Лингвокултурологичните изследвания имат интердисциплинарен характер - те са насочени към интегралното описание на такива синхронно взаимодействащи си сложни системи като езика и културата. В търсенето на методика за изследване и разработване на понятийния си апарат лингвокултурологията се опира на редица лингвистични, психолингвистични и културологични традиции, използва комплексни методи на изследване. Като интегрална наука на бъдещето тя акумулира приноса на всички области на знанието, обединени в изследванията около триадата "език - национална личност - култура".

2. Лингвокултурологията е антропоцентрична наука - тя е ориентирана към човешкия фактор в езика и на езиковия фактор в човека. Елемент е от антропоцентричната лингвистична парадигма (Телия 1996: 222).

3. Изучавайки спецификата на взаимодействие между езика и културата, лингвокултурологията реализира един от основните принципи на синергетиката - нелинейността, която се разбира като възможност за неочаквани (наричани във философията имърджънентни) изменения в протичането на процеса. Това предполага липсата на пълна предсказуемост или причинно-следствена обусловеност при въздействие върху такива сложни системи като езика и културата. Непредсказуемостта следва да се разбира като неограничени възможности за преход от едно състояние в друго. Развитието на културата е свързано не само с раждането на новото, но и е немислимо без старото културно наследство, част от което се трансформира и придобива нов смисъл, включва се в новия социален контекст и образува нови ценностни полета. При прехода към нов тип култура - информационната култура в много отношения се свързва с пораждането на интерактивни информационно-комуникативните среди, трансформиращи духовно-менталните кодове и езици на културата (вж. Астафева [2007]). Интеркултурната комуникация предполага междуличностно общуване на представители на различни народи, а така също културни контакти. Това поражда взаимопроникване на културите на тези представители, взаимовлияние на техните национални езици (заимстване на нови думи, създаване на нови понятия, обогатяване на специализираните научни кодове). Всеки от тези живи национални езици се оказва включен в единно системно синергетично поле, характеризиращо се с постъпателна интеграция на езиците. Процесът на обединение чрез бифуркация (термин на синергетиката²) от хаос към системна подреденост не може да бъде спрян.

1.2. Лингвокултурологията в светлината на антропологичната лингвистична парадигма

Известно е, че изследванията в рамките на определена научна област също имат своите специфични парадигмални характеристики. Те отразяват тенденциите на общата научна парадигма, пречупвайки ги обаче през спецификата на обекта и предмета на изследване, отчитайки историческите си традиции и изградените собствени тенденции на развитие. За лингвистиката от края на ХХ и началото на ХХІ столетие е характерен антропоцентричният подход, който е издигнат до ранга на новата лингвистична парадигма на съвременната епоха.

Тази парадигма бележи насоките и перспективите на съвременните научни търсения в науката за езика. Новите парадигми много често отразяват вече известни и позабравени концепции, но представени в светлината на новото време и продиктувани от новите условия на социалната действителност. Историята на лингвистиката може да бъде описана като смяна на научни парадигми. Понякога те съществуват едновременно във времето и в този случай следва да се говори повече или по-малко за открояващи се тенденции, а не за кардинална промяна в посоката и приоритетите на изследване.

В науката за езика традиционно се посочват три научни парадигми: сравнително-историческата (характерна за езикознанието на ХІХ век и основаваща се на сравнителния метод), системно-структурната (в центъра на която е думата) и накрая "антропоцентричната, функционалната, когнитивната, която, използвайки думите на Питагор, представя човека като "мярката за всички неща" и го поставя в центъра на мирозданието" (Воркачов 2001: 64). В рамките на тази научна парадигма интересите на изследователя се насочват "от обекта на познанието към субекта, т.е. анализира се човекът в езика и езикът в човека" (Маслова 2001: 6).

В рамките на антропоцентричната парадигма лингвистичните дисциплини поставят във фокуса на своите изследвания отношенията "език - етнос", "език - култура", "език - човек". Идеите не са нови. Както пише Воркачов, езикът във всички времена е бил признаван за най-ярката идентифицираща характеристика на етноса. Още Питагор съветвал "за опознаване на нравите на който и да е народ" преди всичко да се изучи езикът (Воркачов 2001: 64). Антропоцентричният подход характеризира изследванията на В. фон Хумболд, Е. Бенвенист, Г. Щайнтал, А. А. Потебня и други учени от миналото, но е изместен от идеите на структурализма в началото на ХХ век.

Антропологичният обрат в развитието на хуманитарните науки може да се разглежда и като своебразна реакция срещу класическата схема на познанието. Привържениците на новото научно направление се обединяват на основата на общия корен (антропо-) и се противопоставят на традиционните лингвистични концепции, получили по аналогия названието системоцентрични. Терминологичната конфронтация, повече или по-малко преувеличена, много ясно очертава по-рано изказаните идеи за "безчовечността" на традиционната лингвистика (вж. Бугорска 2003). Следва да се подчертае обаче, че идеята за "новото лице" на езикознанието не се признава от всички учени. Л. Г. Зубкова например вижда в това повече риторичен патос, отколкото необходимост от идейно разграничаване. Според изследователката "лингвистиката, изучаваща естествения език на човека, не може да не бъде антропологична; изучаването на езика (разбира се също осъществявано от хората) не може да бъде отделено от "човешкия фактор" (Зубкова 2003: 101). Затова използването на определението "антропологична" по отношение на лингвистиката според нея е излишно.

Антропоцентричната парадигма на лингвистиката традиционно се дели на четири направления. Първото изследва езика като "огледало" на човека. Основно за него е понятието езикова картина на света, а главната му задача - изучаването на това как човекът отразява себе си в езика. Второто направление е комуникативната лингвистика. Тя се характеризира с интереса преди всичко към процеса на комуникацията. Третото направление изучава ролята на езика в познавателните процеси и когнитивната организация на човека. Четвъртото направление на антропоцентричната лингвистика няма собствено название, но е насочено към изясняване на това как езикът съществува и функционира в самия човек. С. Г. Василева (2004) предлага този раздел от езикознанието да бъде наречен вътрешносубектна лингвистика или теория на носителя на езика. За неин основател се приема Бодуен де Куртене, който смята, че "езикът съществува само в индивидуалните мозъци, само в душите, само в психиката на индивидите, съставляващи даденото езиково общество" (Бодуен де Куртене 1963: 71).

В тази нова антропоцентрична лингвистична парадигма се заражда и лингвокултурологията като наука. В нейните задачи влиза изучаването и описанието на езика и културата, езика и етноса, езика и народния манталитет (Телия 1996: 216-217; Маслова 1997: 4-6; 2001: 28). Създадена е по прогнозата на Е. Бенвенист "основавайки се на триадата език - култура - човешка личност" (Бенвенист 1974: 45) и представя лингвокултурата като увеличителна леща, през която изследователят може да види материалната и духовната самобитност на етноса: Volksgeist на В. фон Хумболд и Г. Щайнтал (Воркачов 2002 : 79).

2. Мястото на лингвокултурологията сред другите лингвистични дисциплини

Лингвокултурологията се разглежда обикновено като самостоятелно направление на лингвистиката, оформило се през 90-те години на ХХ век. Самият термин "лингвокултурология" се появява в последното десетилетие на миналия век във връзка с работите на фразеологичната школа, възглавявана от В. Н. Телия (1995; 1996), с работите на Ю. С. Степанов (2001), А. Д. Арутюнова, В. В. Воробьов, В. Шаклейн, В. А. Маслова и други изследователи.

През 1994 г. излиза от печат работата на В. В. Воробьов "Културологичната парадигма на руския език" (Воробьов 1994). В тази и последвалите я публикации В. В. Воробьов разглежда въпросите на интеркултурната комуникация и формулира задачите на лингвокултурологията. Според него лингвокултурологията изучава национално-културната семантика на езиковите единици с цел разбирането им в пълнотата на тяхното съдържанието и оттенъци, в степен максимално близка за възприемане от носителите на даден език и дадена култура. При такъв подход лингвокултурологията е аспект на езикознанието, изучаващ проблема за отражение на националната култура в езика и проблема за речевата дейност в условията на интеркултурната комуникация. (Воробьев 2000: 84).

Най-пълно в съвременната руска лингвистика теоретико-методологичните основи на лингвокултурологията са изложени в друга работа на В. В. Воробьов "Лингвокултурологията: теория и методи" (Воробьов 1997). Както подчертава Е. Н. Лучина (2004: 240), изследването е издържано в традициите на хумболдианството: предлага се изучаването на културата, въплътена в езика, да се осъществява на основата на хипотезата на Сепир-Уорф, а така също активно се използва терминологията, въведена от Л. Вайсгербер (1993). Лингвокултурологията се разглежда от Воробьов като теоретична база на лингвостранознанието и се определя като "комплексна научна дисциплина от синтезиращ тип, изучаваща взаимовръзката и взаимодействието между културата и езика" (Воробьов 1997: 36-37). Изследването на лингвокултурологичните обекти се предлага да се осъществява с помощта на системен метод, характеризиращ се с единството на семантиката, синтактиката и прагматиката и позволяващ да се получи "цялостна представа за тях като единици, в които диалектически са свързани собствено езиково и неезиково съдържание" (Воробьов 1997: 43).

Като се анализира предложения от Воробьов подход, може да се направи изводът, че в сферата на интересите на лингвокултурологията влиза и формулирането на методични подходи за семантизацията на езиковите единици, необходимостта от които възниква в процеса на преподаване на езика в чуждоезикова среда. Последният аспект отдавна се счита за приоритетен в една друга лингвистична дисциплина - лингвостранознанието - дидактичен аналог на социолингвистиката, развиваща идеята за необходимостта от сливане на обучението по чужд език като съвкупност от изразните форми с изучаването на обществения и културния живот на носителите на езика. Лингвостранознанието възниква като дисциплина във връзка със задачите на интеркултурната комуникация.

Е. М. Верешчагин и В. Г. Костомаров са считани за бащите на лингвостранознанието в Русия. Те са формулирали най-важния аспект на чуждоезиковото обучение: две национални култури никога не съвпадат напълно - това следва от факта, че всяка се състои от национални и интернационални елементи. "Съвкупността от съвпадащите (интернационалните) и различаващите се (националните) единици за всяка двойка съпоставяни култури ще бъдат различни" (Верещагин, Костомаров 1980: 30). Затова особено важно е да се отделя внимание не само на начина на изразяване и предаване на определено езиково явление, но и на плана на съдържанието. Новостта се състои в обединяването в учебния процес на сведения за езика и за националната култура. Такъв вид преподавателска работа е предложено да бъде наречен лингвострановедски.

С лингвокултурологията тясно е свързана и етнолингвистиката. Дори някои учени (Телия 1996, Токарев 2000, Воркачов 2001) разглеждат лингвокултурологията като раздел на етнолингвистиката.

Етнолингвистиката като научно направление, намиращо се на границата на лингвистиката и етнологията, се заражда в 20-те години на ХІХ век в САЩ (макар че основа за нейното развитие можем да търсим в трудовете на Хердер, който още през ХVІІІ век посочва като най-важни за човека феномените език, култура, общество и национален дух (Хердер 1977). В началото на ХІХ век В. фон Хумболд замисля проект, посветен на науката за езика, който да се основава на антропоцентричния принцип (Хумболд 1985). В Русия огромно значение имат работите на Ф. Буслаев, А. Афанасиев и А. Потебня. Към родоначалниците на етнолингвистичния подход европейските изследователи включват и Б. Малиновски, а като предвестник на концепцията за езиковия релативизъм, близък до хипотезата на Сепир-Уорф, те сочат Е. Дюркхайм, чиито идеи са прилагат в етнологията. И все пак началото на етнологията, говорейки конкретно за европейската научна мисъл, се свързва с името на Ф. Боас, който осъществява теоретико-методологически поврат в тази наука. В работите, ориентирани към американската лингвистична традиция, вместо термина "етнолингвистика" се използва терминът "антропологична лингвистика" - за изследванията, които са посветени предимно на когнитивната проблематика или терминът "лингвистична антропология" - за изследвания, посветени предимно на комуникативната проблематика.

При традиционния подход за осмисляне на проблема за взаимодействието "език - култура" се прави опит да бъдат решени лингвистични задачи с помощта на някои представи за културата, а В. Маслова смята, че акцентът в етнолингвистичните работи трябва да бъде поставян върху изучаването на начините, чрез които езикът въплъщава в своите единици, съхранява и транслира културата (Маслова 2004: 9). Ж. Фрибур очертава две позиции в етнолингвистиката: представителите на първата се стремят да изучат културата чрез езика, а привържениците на втората си поставят задачата да изучават езиковите факти в културен контекст (Етнолингвистика 1981)

В центъра на съвременната етнолингвистика се намират само елементите на лексикалната система на езика, които са съотносими с определени материални и културно-исторически комплекси: например етнолингвистите разглеждат пълния инвентар на формите на културата, обредите, ритуалите (Маслова 2004: 9).

Н. И. Толстой (1995: 27-28), определяйки мястото на етнолингвистиката сред хуманитарните дисциплини, пише: "В известен смисъл етнолингвистиката и социолингвистиката могат да се разглеждат като два основни компонента (раздела) на една по-обширна дисциплина с тази разлика, че първата отчита преди всичко специфичните - националните, народните, племенните - особености на етноса, докато втората - особеностите на социалната структура на конкретния етнос (социум) и етноса (социума) въобще, по правило на по-късен стадий на неговото развитие по отношение на езиковите процеси, явления и структури".

А. С. Герд решава проблема за съотношението между етнолингвистиката и социолингвистиката чрез хронологичното разделение на предметите на изследване (като напълно се отказва от термина социолингвистика) - синхронна и диахронна етнолингвистика (Герд 2001: 7).

Социолингвистиката като научна дисциплина, развиваща се на границата на езикознанието, социологията, социалната психология и етнографията и изучаваща широк комплекс от проблеми, свързани със социалната природа на езика и неговите обществени функции, както и лингвокултурологията, се отнася към науките, които се стремят към описание на "макросвета" - езика като важен компонент на човешката култура и битие. И социолингвистиката, и лингвокултурологията могат да бъдат разглеждани като различни раздели на антропологичната лингвистика, възникнали, за да концентрират изследователските усилия върху нейните по-конкретни или частни проблеми. Следователно социолингвистиката и лингвокултурологията се разглеждат като понятия от един ред, като дисциплини от едно йерархично ниво.

С лингвокултурологията е тясно свързана и етнопсихолингвистиката, която установява как в речевата дейност се проявяват елементите на поведението, подчинени на определена тенденция. Анализират се различията във вербалното и невербалното поведение на носителите на различни езици, изследва се речевият етикет, цветовият спектър, изразен в езика, лакуните³ в текста в хода на интеркултурното общуване и др. В. А. Маслова (2001: 12) подчертава, че основен метод на изследване в етнопсихолингвистиката е асоциативният експеримент, докато лингвокултурологията разполага с други лингвистични методи, без да пренебрегва психолингвистичните.

Ю. А. Сорокин смята, че етнопсхолингвинстиката допълва културологията и психолингвистиката. Той я нарича нова "креолизирана" дисциплина, ориентирана към изучаването на вербалните и невербалните речници и граматиката на етническото поведение, а също така към контрастивното съпоставяне на "текстове" (лингвокултурни сценарии и матрици), обслужващи един или друг етнос (Сорокин 1994: 4). Той разглежда етноса като глобална комуникативна мрежа, вътре в която се извършва циркулация на културеми/менталеми.

В. В. Красних определя етнопсихолингвистиката като направление, което разглежда речевата дейност в ракурса на национално-културната специфика и отчитайки национално-културния компонент на дискурса, а така също изследва етнопсихолингвистичната детерминираност на езиковото съзнание и комуникацията (Красних 2002: 10). Обект на изследване тук е съвкупността от речеви събития или речеви ситуации, които имат място в националния дискурс, а целта на описание е разкриване на: 1) особеностите на функциониране на националния език като отражение и проява на националния ментално-лингвален комплекс; 2) спецификата на речевото поведение на представителите на определено национално лингвокултурно общество; 3) характерните черти на националния дискурс и факторите, които предопределят национално-културната специфика (Красних 2002: 11).

На съвременния етап лингвокултурологията се намира в руслото на най-актуалните тенденции на филологическите и лингводидактическите науки. Статусът на лингвокултурологията като научна филологична дисциплина, нейната концепция и понятия предоставят теоретична основа за много лингвистични изследвания.

3. Отношението "лингвокултурология - културология"

Отношението "лингвокултурология - културология" не се разглежда еднозначно в руската научна литература. Според някои изследователи (преди всичко културолози) (Городецка 2007) лингвокултурологията не бива да се разглежда като част от лингвистиката, изучаваща езика през призмата на културата. Езикът за лингвокултурологията се разглежда като "огледало", "хранилище", "носител" и "инструмент" на културата. Според авторката лингвокултурологията е особен раздел на културологията, изучаващ отражението на културата в езика. Привържениците на този подход подчертават, че материалът за изследване в лингвокултурологията не е само езиков: тази наука изучава други форми на социалното взаимодействие, имащи значение за дадена култура: различията на комуникативното поведение (Стернин, Ларина, Стернина 2003), ритуалите, стратегиите на вежливост (Ларина 2003), невербалните знаци (Крейдлин 2004).

Изследователите лингвисти обаче са единни в мнението си за лингвистичния характер на лингвокултурологията. Отнасят я към лингвистичните дисциплини с културологична насоченост, за които основният въпрос се свежда до взаимодействието на езика с културата.

За да откроим особеностите на лингвокултурологията, съпоставяйки я с културологията, трябва да разкрием същността, особеностите на обекта и предмета на изследване, методиката и задачите, които характеризират науката културология.

Подобно на повечето съвременни области на знанието, в частност и на лингвокултурологията, тя е интегрална наука, формирала се на границата на социалното и хуманитарното знание за човешката култура като цялостен феномен. Не съществува единно мнение относно предмета и мястото на културологията в съвременното научно знание. В Оксфордския речник се посочва, че терминът Kulturologie за първи път е използван от немския учен В. Оствалд през 1913 г., а английският термин culturology първи употребява през 1949 г. американският антрополог Л. Уайт. След това терминът се среща няколко пъти - през 1949, 1956, 1957 г.

Счита се, че културологията служи за теоретична основа на лингвокултурологията. Тя се разглежда като теория и методология на изучаването на културата. Интегрира знания от различни науки за културата, като ги подрежда в цялостна система, формулира представи за същността, функциите, структурата и динамиката на културата като такава, моделирайки културните конфигурации на различни епохи, народи, съсловия, разкривайки и систематизирайки своебразните черти на различните културни светове (Культурология 1998: 3).

Създаването на лингвокултурологията като лингвистична дисциплина е обусловено от интереса на изследователите към това как езикът отразява и изразява културата. Особено важен в този аспект не е въпросът кои факти от културата се изразяват с помощта на езика (приложната лингвокултурология), а по какъв начин езикът отразява тази култура. От тази гледна точка лингвокултурологията е преди всичко ориентирана към семиотичния характер на езика и културата.

Нарасналият интерес на учените към проблемите на културологията е свързан с особеното значение, което има днес взаимовлиянието на културите, подчертаването на национално-етническата самобитност на културите в обществото, изучаването на динамиката на функциониране на културата в обществото, формирането на нови духовни ориентации и ценности у човека.

Културологията възниква на границата на редица науки: история, философия, социология, етнография, социална психология, педагогика, етика, естетика, изкуствознание и много други.

Интердисциплинарният характер на културологията изразява общата тенденция на съвременната наука за интегриране на процесите, взаимовлиянието и взаимопроникването на различни области на знанието при изучаване на общ обект на изследване. Логиката на научните изследвания води до синтез на редица науки и формирането на комплекс от научни представи за културата като цялостна, многообразна, саморазвиваща се и нелинейна система.

Ако се изхожда от най-често използваното в съвременната наука определение за културата като свят на изкуствените обекти, създадени от хората и наследявани от човека не биологически, а чрез метода на заучаване и подражаване (в процеса на възпитание, образование и практическо социално взаимодействие с другите хора), то всички съществуващи социални и хуманитарни науки в крайна сметка са науки за културата (в това число и лингвокултурологията) (вж. Орлова 1994).

Обект на културологията е феноменът култура, който, както вече беше споменато, се изучава също така от редица други науки, такива като антропологията, етнографията, археологията и др. Целта на тези науки е да изследват от различни страни посочения феномен, при което всяка една от тях откроява определен аспект, особена специфична черта.

Значимостта на културологията е в нейната обединяваща роля. Всички знания за културата, получени в рамките на специалните теории на културата, е необходимо да бъдат обединени в единна система и подчинени на обща методологична основа.

Предмет на културологията са най-общите и специфични закономерности на генезиса, функционирането и развитието на културата като специфична проява на човешката дейност.

В предмета на културологията се включва изследването на:

• процесите на създаване и приобщаване към света на абсолютните ценности;

• обществото от гледна точка на неговите способности да създава условия за духовно творчество;

• съдържанието, формите и феномените на културата, техните пространствено-времеви връзки;

• културата като една от технологиите за самоорганизиране на обществото;

• културния контекст на различните исторически явления, теориите на социалните системи.

Културологията изучава същността и структурата на културата, процеса на нейното възникване, развитие и функциониране, национално-етническото своеобразие на културите на различните народи, общочовешките ценности на културата и творческите постижения на човечеството, както и изграждането на духовния свят на личността. Културата може да бъде разглеждана като материализация на човешката духовност.

Културологията има роля при систематизирането на историческите хуманитарните знания, в разбирането на явленията на обществения живот, обединени в единен смислов комплекс, в разкриването на единството и целостта на световната цивилизация, състояща се от множество култури на различните народи.

Методите на културологията представляват съвкупност от аналитични подходи, операции и процедури, използвани при анализа на културата и в определена степен конструиращи предмета на културологичните изследвания:

• диахронен - изисква изучаването и представянето на явленията, фактите и събитията на световната и националната култура в хронологичен ред;

• синхронен - изследване, в това число сравнително, свързано с изучаване на обектите в един определен времеви период, без да бъде отчитана историческата перспектива;

• съпоставителен - област на културологичните изследвания, която обхваща историческото изучаване на две или няколко национални култури в процес на взаимодействие, установяване на закономерностите, своебразията и сходствата, разкриване на общото и специфичното в националните култури;

• археологичен, свързан със съвкупността от материални предмети, намерени в резултат на разкопки. Тя дава възможност на археолога да прави изводи за общото състояние на културата;

• типологичен - методът предполага изучаването на структури от системи на културата чрез преход от абстрактното към конкретното и разкриване на тази основата на типологична близост;

• биографичен, намиращ израз в литературознанието, в тълкуването на литературата като отражение на биографията и особеностите на личността на писателя. За първи път този метод е приложен от френския критик Ш. О. Сент-Бьов;

• семиотичен - изучаване на знаковата структура на системата на текста или на всеки друг културен обект;

• психоаналитичен - подход, който ориентира изследователя към изучаване на субектните механизми на дейността на културата, на индивидуалните качества. Този метод е много важен за изследванията в областта на националните култури.

Основната задача на културологията е анализът на процесите и тенденциите на социокултурната среда на съвремието, построяване на "генетиката" на културата (разкриване на "генетичния код" на културните феномени, т.е. на основните структури, отговорни за предаването на социалния опит на човешкия код).

И така, лингвокултурологията като интегрална наука се отличава със сложно взаимодействие не само с лингвистиката и другите съседни лингвистични дисциплини, но и с културологията. Обединяват ги общият обект на изследване, сходните изследователски подходи и решаване на общи теоретични и приложни научни задачи. На фиг. 1 е представена примерна схема на интердисциплинарните връзки между лингвокултурологията и другите научни дисциплини.

Фиг. 1.

БЕЛЕЖКИ

1. Понятието "постнекласическа наука" е въведено във филсофията от академик В. С. Степин (2000). Според него смяната на научните картини на света се съпровожда със съществено изменение на нормативните структури на изследване и на философските основи на науката. Тези периоди той нарича "глобални революции", които водят до изменение на научаната рационалност. В историята на естествознанието Степин разграничава четири такива революции.

Първата научна революция (ХVІІ век) ознаменува създаването на "класически тип реалност". Нейната същност се изразява в това, че: 1) обективността и предметността на научното знание се постигат чрез тотално елиминиране на субективността на процеса на познание; 2) идеалите и нормите на изследванията се формират на основата на механиката и механичното разбиране на природата; 3) тази епистемологична основа налага своите представи за изучаваните обекти, които се разглеждат предимно като "малки системи" (механични устройства).

Втората глобална научна революция (края на ХVІІ век и втората половина на ХVІІІ век) определя прехода към ново състояние на естествознанието - "дисциплинарно организираната наука". Този процес е свързан преди всичко с това, че механичната картина на света губи своя общонаучен статут. Осъществява се диференциация на дисциплинарните норми на изследвания.

Първата и втората глобална революция се свързват с класическата наука.

Третата глобална революция (края на ХІХ век - средата на ХХ век) бележи формирането на новото "некласическо естествознание". Това е свързано с верижна реакция от революционни промени в различни области на знанието: във физиката (откриването на делимостта на атома, създаването на квантовата теория), в химията (квантовата химия), в биологията (създаването на генетиката), възникването на кибернетиката и теорията на системите. Основните характеристики на некласическата наука са: 1) отказ от праволинейния онтологизъм и разбирането за относителната истинност на теориите и картините на природата; 2) значително разширяване на полето на изследваните обекти - от малки системи до саморегулиращи се системи; 3) утвърждаване на идеята за историческата изменчивост на научното знание; 4) включване на нов смисъл в традиционните категории (част и цяло, случайност и необходимост и др.) и формиране на нова "категориална мрежа".

Четвъртата глобална научна революция (последната четвърт на ХХ век - наши дни) поражда "постнекласическата наука". Този процес е свързан преди всичко с революцията в средствата за съхраняване и получаване на знанията. Същността се състои в това, че: 1) на преден план се извеждат интердисциплинарните и проблемно ориентираните форми на изследователска дейност; 2) за обекти на съвременните интердисциплинарни изследвания все по-често служат уникални системи, характеризиращи се с отвореност и саморазвитие. Саморазвиващите се системи се отличават с кооперативни ефекти, с принципна необратимост на процесите. Взаимодействието на човека с тях се осъществява по такъв начин, че човешкото действие не се разглежда като външно, а като включено в система и изменящо полето на възможните състояния на системата. При това всеки път възниква проблемът за избор на определена линия на развитие, самият избор е необратим и не може да бъде еднозначно пресметнат. [обратно]

2. Синергетиката изхожда от това, че при определени условия случайността може да определи общото направление на развитието на системата. С други думи, когато системата се намира в състояние на неустойчивост (точката на бифуркация), някое незадължително (еднозначно не определено) външно събитие може да тласне системата в състояние на "творчески хаос" и да определи онази структурно-организационна форма, която тя после ще приеме (Князева 1991: 4-6). [обратно]

3. Национално специфичните несъвпадения в лексикалните системи на езиците и културите, са означавани от чуждите и нашите учените с помощта на различни термини: лакуни, gap, безеквивалентна лексика, нулева лексема и др. В руската лингвистична наука се предпочита терминът лакуна (от лат. lacuna - празнота, пропуск). [обратно]

© Гинка Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.05.2008
Гинка Димитрова. Тезаурусно моделиране на лингвокултурологичната терминология. Варна: LiterNet, 2008.