ЖЕНИ БОЖИЛОВА: "СЪМНЕНИЕТО Е СЪВЕСТТА НА ЕДИН ПРЕВОДАЧ"

Емил Басат

web

За мен Жени Божилова бе една от "голямата четворка" - Кръстан Дянков, Тодор Вълчев и Димитри Иванов. Виждали сме се и на някои от прегледите на преводна литература - и досега е незабравим споменът ми от една такава среща в парк-хотел "Москва", срещали сме се и в сп. "Панорама". Познавах много от нейните преводи и през 1984 г. се възползвах от предложението на в. "Софийски новини", издание на агенция "София прес", тя да е сред представените 10 преводачи на страниците му с кратък портрет и разговор за най-новия й превод.

Първият ми разговор с нея бе на 20 януари 1984 г. в дома й на ул. "Латинка" 15. Трудно ми е днес, от дистанцията на изминалите 24 години, да възстановя атмосферата на тази среща. А и "наслагването" на спомена отпреди толкова години върху днешното ми "припомняне" за него крие рисковете на "изкривяването", промяна на оптиката на спомена и намирисва на опити за "писателско украсяване".

Предварително й бях казал най-общо по какви въпроси ще разговаряме. И досега се чудя откъде намерих самочувствие и кураж, примесени с голяма доза самонадеяност - бях млад - да "започна" разговора ни още от вратата - и то с въпроси около личното й битие. Изкушението бе твърде силно - тя освен талантлива преводачка, бе и съпруга на един от най-известните български писатели - Николай Хайтов. Въпреки всичко тя ме прие сърдечно, държеше се естествено и непринудено. Отговори на любопитството ми със спокойствие, откровеност и достойнство. Излъчваше някакъв скрит артистизъм и кокетство, очите й бляскаха дяволито и в същото време у нея имаше нещо силно и властно. Не дочака да й задам първия въпрос - какво изпитва при превод на даден автор, как работи и какво е преводът за нея - и премина направо на темата.

- Не можеш да преведеш един автор, ако не станеш като него - ти научаваш за него всичко - характера му, неприятните му страни, маниите, болестите, капризите, заразяваш се сам с неговите бацили, полудяваш... Когато превеждах "Вийет" на Шарлот Бронте, все едно че се бях оженила за нея. Тя е мизантроп, песимист, човек, различен от мен. Ставах скептична, неверница, потъвах в меланхолия, сменях хиляди роли. Имаше моменти, в които я мразех заради отношението й към героите й, но бе и мъчително и прекрасно. Неописуемо е това усещане на влизането в "плътта" на другия, отдалечен така много във времето от теб. Но аз съм си изработила дисциплина като преводачка. Колкото и да е мъчително, вървя напред. Бронте не вярва в нищо, изтъкана е от неверие. Превеждането на тази книга бе тягостно за мен. Много е интересно, когато пък харесваш един писател, да наблюдаваш как той те настройва на своята вълна. Как те подчинява и ти "зазвъняваш" в неговия ритъм. Имала съм щастие да превеждам само добри неща. Започнах с Майн Рид, последваха "Малката Дорит" на Дикенс, "Вийет" от Шарлот Бронте, "Кортес и Монтесума" на Морис Колис, "Коридори на властта" на Ч. П. Сноу, "Аз, Клавдий" и "Божественият Клавдий" от Робърт Грейвз, "Мостът на Сан Луис Рей" от Торнтън Уайлдър, "Вино от глухарчета" и "Смъртта е занимание самотно" на Рей Бредбъри, "Есета" от Виржиния Улф, "Дневникът на Адам и Ева" от Марк Твен, "Историята на д-р Дулитъл" и "Циркът на д-р Дулитъл" на Хю Лофтинг, "Страната на Оз"... Превеждала съм страшно много разкази от много добри автори - те са над 1000 на брой. Направила съм 15 съставителства на сборници съвременни английски разкази, английски разкази, английски есета, американски разкази, разкази на А. Конан Дойл и О'Хенри...

Веднъж превела книгата, аз я откъсвам от себе си, отърсвам се, измъквам се от робството на автора, за да се "покоря" на друг.

Превеждайки "Вино от глухарчета" на Рей Бредбъри, имах чувството, че отивам на любовна среща. Преводачът трябва да потисне всичко лично и да "влезе" в автора, в кожата му, в порите му. Един добър превод се усеща още от първите редове. В работата ми като редактор си изработих усет за това дали от преводача, ако му е първа книга, ще стане истински отдаден на превода човек, или имам работа със занаятчия, който иска само да печели.

Най-важното е да почувстваш ритъма на текста - това е едно чисто музикално усещане - уловиш ли ритъма, сигурен си, че си успял. Главното условие за един преводач е съмнението. Той не трябва да престава да се съмнява. Колкото и опит да има, не бива да се успокоява, трябва отвътре да го гори "свещеното съмнение", че може би не е точен, че може още, дали това е така, или би могло да се преведе по друг начин... Съмнението е съвестта на един преводач. Разбира се, освен дарбата има и учене. Но то протича бавно и от голямо значение е да имаш подкрепата на компетентен, съвестен и добронамерен в критиките си редактор, без чиито съвети - поне в началния етап - един превод не би станал хубав. Но подчертавам - тази критика е плодотворна единствено, когато е добронамерена и цели не да уязви, а да развие чувството за отговорност у начеващия преводач. С годините способността да различаваш добрия превод от лошия се усъвършенства. Вече 25 години се занимавам с редакторска работа и съм си изработила професионален усет.

За мен всяка книга е един университет, едно безкрайно интересно пътуване с волска кола, от която всичко наоколо се вижда. А сега често пъти сякаш превеждат от самолет.

- Какво трябва да знае един преводач, каква предварителна подготовка трябва да извърши, за да пристъпи към превода на дадена книга? Що за "птица" е преводачът?

- При превода на хубавата книга, подчертавам, хубавата, добре е да знаеш основните неща, които авторът е написал, за да усетиш стила му. В "ровенето" си аз стигам до маниакалност, искам да разбера всичко за писателя, до дъно.

Когато превеждах "Коридори на властта" от Чарлс Пърси Сноу срещнах изрази, които не можах да открия, нито да обясня по какъвто и да е начин. Реших, че може би са езикови особености, неправилности, но съмнението не ме оставяше на мира. Разреши го самият автор, с когото имах щастието да се срещна и който ми обясни, че това е чисто и просто маниерност, каквато се наблюдава у всеки голям автор. Маниеризми, които авторът обича и "пуска" често пъти, за да си поиграе с читателя, или с евентуалния си преводач. Освен това преводачът трябва да познава до тънкости епохата, за която писателят пише - нали всеки добър писател е "регистратор" на времето си. И трето: трябва да прочетеш студиите, написани за него, да видиш как той е възприеман в собствената му страна - за да се съобразиш и как да го "поднесеш" на българския читател, та да звучи той автентично на родния ти език.

В този смисъл преводачът е просветител. Това е една тежка и прекрасна професия, но тя е много самотна. Общуването с големите духове, докато превеждаш, те прави по принуждение самотен, не усещаш как сам започваш да отбягваш хората, защото как иначе би проникнал в най-съкровената същина на автора. А когато общуваш с автори със силна интуиция и прозрения, ставаш неминуемо взискателен и донякъде "високомерен" - просто мярката ти към околните се повишава и понякога ставаш дори нетърпим.

Спомням си колко си играх с превода на Вирджиния Улф, която е блестяща есеистка. Есетата й имат характер на малки разкази, които са бисерни като техника, внушение и проникновение.

Предпочитам да превеждам английска литература, защото тя е като подземна река, която се разлива надълбоко. До 19 в. американските автори пишат на английски, като англичани. След това езикът им става шарен. Америка е "млада" държава, която още "кипи", в нея още образуванията са сравнително нови и не са завършени. Те обхващат много проблеми, но в ширина, няма я дълбочината, която придава блясъка на английската литература. Наблюдават се процеси на "кипене" в американската литература, които още протичат. Напоследък се забелязва и едно друго явление - влияние на американската литература върху английската и тази на Западна Европа. Разбира се, този процес води до издребняване, олекотяване на истинската английска литература, бестселърите налагат снижаване на критериите.

- Кои са първите Ви преводи, кой Ви повлия в ориентирането към превода, имате ли учители в превода?

- Още като студентка проявих удивителна самонадеяност и започнах да превеждам пиеси за Театралната академия. Това бяха класически пиеси, изключително трудни. Откъде намерих кураж - очевидно от невежество. Преведох общо 18 пиеси от Голдсмит, Шеридан, Бен Джонсън. Първият ми превод на пиеса бе "Мълчаливата жена" на Бен Джонсън, представяте ли си?

Влияние върху мен имаше нашият близък Хенри Левенсон - чудесен преводач и познавач на литературата, истински ерудит, и преводачът от немски д-р Димитър Стоевски. Те и режисьорът Боян Дановски са моите учители. Те ме научиха да се съмнявам, да търся, да стигам до корена на нещата и никога да не преставам да се уча. В работата си винаги съм се доверявала на интуицията си - поне досега не ме е подвела. Когато сядам да чета, гледам да чета книгата в самота, за да мога да я усетя. Още при първия прочит да почувствам автора.

От моите учители - колко е важно да имаш зрял, интелигентен, чувствителен творец до себе си - запомних много. Боян Дановски ме научи да превеждам диалог, да се съобразявам с езика и характера на всеки герой. Всеки герой в драмата трябва да говори на свой език.

Една от големите ми страсти е да се ровя в речниците и да изучавам епохата. Превеждането е най-анонимната професия - хвърляш огромен труд, който остава незабележим за читателя. Само за едно пасажче от Библията в "Аз, Клавдий" на Робърт Грейвз, ми се наложи да прочета три пъти тази съкровищница на човешката мъдрост, оплодила светогледа на цяла една цивилизация. Подобен труд е безкрайно полезен, защото те кара да си изработваш самодисциплина и да се самоопознаеш. Образованието на нашите млади филолози, хората, които се занимават с култура и изследване на изкуството, не може да бъде пълноценно, ако не познават библията. Преводачът учи читателя - нали е просветител, а как ще учи, ако той самият не е грамотен?

- Разкажете ми за себе си, за рода си...

- Родена съм в Ямбол на 3 юни 1928 г. Моят прадядо Костюшко е дошъл с войската на Садък паша (Чайковски) от Полша. За известно време се установява в Сливен. Тук прадядо ми се влюбва в моята прабаба и остава в Сливен. Така се слага началото на един от родовете ни - Костичковия - от Костюшко местните го прекръстили на Костичка и това дало името на рода. Това е бил хубав род, с един голям актьор Георги Костичков. Една от дъщерите от Костичковия род се жени за един от Тодоровия род. По тази линия Сирак Скитник (Панайот Тодоров) е първи братовчед на майка ми. Аз го помня, но повече съм се срещала с жена му - казваха и Сиракинята. Беше много интелигентна жена, преводачка от френски, журналистка, страшно хаплива и остроумна - леля Олга. Дядо ми - по линия на баща ми - е имал много лозя, бил е производител на вино. В къщата им и до този момент има т.нар. "кадуси" - големи бъчви колкото цял хол, произвеждал е пелин и вино, известно като Божиловското. Спомням си как като дете сме ходили на гроздобер. Братът на моята баба е бил машинен инженер, завършил е в Белгия. Той е направил първите фабрики в Сливен, оборудвал ги е с машини от Белгия, направил в Самоков фабрика за лен.

Баща ми беше много добър в работата с машини и мотори с вътрешно горене, беше директор на т.нар. "Хладилник" - огромно предприятие в Ямбол, в което се събираше сирене, кашкавал и птици за износ за Франция и Германия. Баща ми завършва търговска гимназия в Бургас, после учи в Германия.

Освен това сме роднини с Хенри Левенсон. Чичо Хенри беше женен за мамина братовчедка, пак от същия род Костичковия. Те бяха невероятно семейство. Той беше руски евреин, но бе роден в Ню Йорк, имаше невероятно чувство за хумор, бе високо интелигентен. Бил е пълномощен министър във Виена, Париж, Варшава, Москва - накрая, естествено, го пратиха на лагер. Беше много добър преводач - превел е "Евгений Онегин", много от класическите оперети, които се играят и днес, стихове от различни поети.

Родителите ми бяха много мили хора, добри, интелигентни, но в никакъв случай не бяха интелектуалци. Дружаха с Петко Атанасов, Бенчо Обрешков, Пепо и Бинка Стоянович. Те много се обичаха и аз съм израсла в една чудесна атмосфера.

Аз завърших английска филология в София, но първият ми език е немският. Английски уча от 15-годишна. Исках да следвам медицина. По време на евакуацията завърших сестрински курсове, работих като операционна сестра. Баба ми беше народна лечителка. До скоро съжалявах, че не съм завършила медицина, но нали човек е подвластен на съдбата си. С възрастта ставаш фаталист.

След завършването първо работих в Кинематографията при първия български филмов режисьор Васил Гендов - това беше за мен много хубава среща. Макар че бях спечелила конкурс за редактор в изд. "Народна младеж", избрах да остана на работа във в. "Народна култура" - тук отново съдбата се намеси, а и Ванга, с която се познавахме, ми каза да не постъпвам в издателството. Във вестника срещнах Николай Хайтов, с когото се оженихме и живяхме заедно 44 години.

Превеждах разкази. Един млад преводач се школува чрез преводи на разкази. Едва след това е добре да посяга на роман. Превеждането на роман без никакъв предварителен опит затормозва психически преводача.

Първата ми преведена книга е "Бялата ръкавица" на Майн Рийд. 17 години работих като редактор в изд. "Народна култура" и до днес си спомням с обич и благодарност за старата генерация преводачи. Нели Доспевска, Боян Атанасов, Юли Генов, Невена Розева бяха хора с огромна култура, с уважение към текста. Те помогнаха да укрепне преводаческото дело, изградиха у нас високи критерии и строго отношение към себе си и езика.

Не мога да не спомена специално Невена Розева, която отдавна не е между живите. Тя умря като стара мома, съвсем сама, заобиколена само от книгите. Преживя живота си без радост, отдадена единствено на "великите", с които общуваше. Отиде си в мизерия, оставила в гардероба си само три копринени рокли и безброй речници. Ако има монаси на превода - та какво друго е това, ако не отшелничество, самозаточване - в посвещаването си на това дело тя би трябвало да е архиепископ. Превела е 40 хиляди страници.

С всяка нова книга започваш всичко отначало - неуверен и боязлив като самия автор в първите страници на книгата. Неуверен, неукрепнал, напипващ верния път, тон, ритъм. Влизането във всяка книга е като първо излизане на ринга.

Младите преводачи не би трябвало да приемат книга, която не харесват. Задължително условие при работата им трябва да е поне да уважават автора, когото превеждат. Ако това го няма, ти ще убиеш автора и ще лишиш читателите от истинско общуване с неговия дух. Убийството е двойно, макар че безсъвестните не чувстват това. Неморално е да превеждаш лошо или да превеждаш автор, когото не обичаш. За един млад преводач е важно да попадне на добър редактор. Редактор на първия ми превод "Бялата ръкавица" бе Пенка Касабова, сестрата на Гео Милев, която ме научи да търся точния синоним.

- Какво Ви даде преводът и какво Ви отне?

- Той ми даде всичко. Първо ме срещна с най-извисени духове. Имала съм щастието да превеждам само големи автори. След това ми дава удоволствието да си премеря силите - всяка книга е самообразование и самопознание. В същото време преводът отнема нещо - той води до психологическа промяна - затваря те от света, лишава те от контакти и нормални житейски преживявания. Романът е синтезиран живот. Той взема върховите моменти от живота на човека, на епохата. В ежедневието ставам припряна, защото там нещата протичат много по-бавно. В романа всичко става бързо, в няколкостотин страници се изживява цял живот. Там всичко е сгъстено, кондензирано - разбира се, става дума за големите книги и автори. Така че тази работа те лишава от много наслади.

Високият критерий към авторите, които превеждаш, развива неусетно и критическото ти чувство към хората. Ставаш взискателен към околните, дразнят те проявите на простащина, некултурност, некомпетентност. Това те затваря още повече или води до скъсване на връзки с хора, с които си общувал преди.

- Какво е преводът за Вас? Имате ли своя, лична дефиниция за превода?

- Преводът за мен е автопсихоанализа. Той е и непрекъснато самообразование. Той е изучаване на моя език, откриване на богатите му изразни възможности чрез чуждия. Преводът дава възможност за опознаване, навлизане в духа и бита на един много далечен от нас по манталитет, душевна нагласа и степен на култура народ. Трябва да си чист като българин, за да почувстваш онова, което те свързва или разделя с другия народ и култура. Изисква се добро познаване на родния език и на чуждия. Превеждането е като музикално преживяване - трябва да уловиш ритъма. В превода се чувствам като в яка моя крепост.

Вторият ни разговор се състоя на 2 юли 2008 г. в дома й на ул. "Люботрън" № 5. Наскоро тя бе навършила 80 години, а освен това исках да продължим нашия разговор започнат преди 24 години. Исках да науча повече за Кръстан Дянков, Тодор Вълчев и Димитри Иванов и затова и първият ми въпрос се отнасяше до тяхната "великолепна четворка".

- Ние бяхме не само приятели и колеги, но аз съм била и редактор на преводите им. Познавам тяхната работа отвътре, избирала съм книгите, които съм им възлагала да превеждат. Защото съм знаела кой към какъв вид автор има склонност, кой в какъв автор може да се превъплъти. Защото, ако един автор не подхожда на един преводач, тоест, ако просто го вземе, за да изкара пари, той ще се измъчи. Аз имам такъв случай - вече споменах за Шарлот Бронте. Това е единственият път, в който съм се измъчила с книга.

Тодор Вълчев беше "танкът" в компанията ни, беше мощен преводач. Бе изключителен като човек. Когато стана дума да се превежда романа "Голите и мъртвите" на Норман Мейлър - книга много тежка и трудна, в която трябваше да се вложи голямо преводаческо майсторство, аз реших, че трябва да я възложим на Вълчев. Първо, защото книгата на Мейлър има стил, второ, защото е на военна тематика. Има книги, които са за мъже, други, които са за жени, има и книги, които всеки може да преведе. В романа на Мейлър всяка втора дума е ругатня, псувня. Много важно е това, че в английския език тези думи са станали като възклицания. Те не се възприемат в този буквален смисъл, в който ги възприемаме ние в България. Когато един американски войник "изпсува на майка", както казваме ние, то не прозвучава като физическа псувня, а като израз на гняв, на яд, на възторг понякога - в зависимост от контекста. Но когато това се прехвърли на български, то става чиста порнография. В това време, когато дадох книгата на Т. Вълчев и той я взе да я преведе с удоволствие, аз отидох в Англия в командировка. И тогава направих едно проучване за това, как англичаните възприемат тези, така наречени "мръсни думи" в техните текстове. Защото английският е изпълнен с такива думи. Сърбите, когато псуват - те не псуват като нас. Ние псуваме виждайки, изразявайки физически намерението си, когато изричаме тези думи. Ония, не. То е станало като възклицание, както е френското "мерд". Говоримият език влезе много късно в нашата художествена литература. Писателите ни дълго време пишеха на литературен език. Ние още не сме изработили предпазните клапани за този вид думи.

Тодор Вълчев преживя големи терзания, докато успее да влезе във войнишкия жаргон, произнасян от американците по време на Втората световна война. Той трябваше да намери "меки" форми, за да избегне шока, който читателят би преживял, ако превеждаше както е текстът в оригинала. Макар че той не навреди на оригинала - абсолютно никак. Вълчев преведе книгата блестящо. Освен това Тодор имаше едно тихо, великолепно чувство за хумор. Когато направих съставителството на О'Хенри, го попитах дали иска да преведе разказите му, той се съгласи. Хумор много трудно се превежда, той е най-щекотливото и най-трудното нещо за прехвърляне от един език на друг, защото се губи смешното, то най-често изчезва. А Тодор го преведе брилянтно, все едно че О'Хенри го е писал на български. Аз изпадах във възторг, редактирайки текста, радвах се на неговите сполуки, находки, ритъм. Всичките му преводи са чудесни, той няма издънка. Ами как преведе "Цялото кралско войнство"! Тодор беше като скала, гранит. Бяха коренно различни с Кръстан и затова и се обичаха. А как Кръстан пък преведе "Кентавърът" на Ъпдайк!

- В последните години се появиха преводи на произведения от Ъпдайк от неизвестни преводачи?

- Аз затова и спрях да превеждам. Не искам да превеждам вече, правя само малки преводи за сп. "Съвременник", където съм от 10 години. Не съм свикнала на това темпо, което издателите налагат на преводачите. Не мога да преведа 300 страници за един месец, да седна на компютъра да ги напиша и да ги пусна направо по имейла, без да ги препрочета. Не мога да си сложа името под такъв превод. Може да е честолюбие от моя страна, но намирам, че това е убиване на автора и произведението му - двойно убийство.

Дейвид Лодж, английски писател и професор по литература, има една хубава студия-есе "Романът на кръстопът". Той говори за класическия роман и стила в него, за новия роман, за модернизма в романа, за минимализма в романа, което е една американска измишльотина, от която нищо не се разбира. Той казва, че днес много хора пишат, пишат грамотно, но на английски има един израз "хайбрау" - това са интелигентните, това е елитът, и "митълбрау" - това са грамотните хора, които обаче в никакъв случай не блестят с някакви големи умствени качества. Днес се пише за читателите на средното ниво, поради което всичко е написано много грамотно, стил няма, има сюжет, има фабула, чете се, но това не е истинска, хубава литература. Тя не остава. Тази литература преминава - това са бестселъри, които са доходоносни. Сега литературата е насочена към пазара.

- Това значи ли, че и самият писател се нагажда към тази конюнктура?

- Да, защото той иска да се продава. И това е световна тенденция на снижаване на качеството на литературата. Добрият писател се принуждава да се съобразява с това, ако иска да спечели. Лодж казва: "Имаше един период, към 80-те години, в който един добър писател можеше да живее от своите произведения. Днес той не може, ако не снижи взискателността си към текста. Стил в литературата липсва."

- Има връзка между липсата на стил в литературата и липсата на стил в превода.

- Въпросът за стила в превода е важен. Стилът трудно може да бъде поддържан без редакторската институция. А нея вече я няма - книгите излизат масово без името на редактор. Добрият редактор е добронамерен учител. Той не редактира, за да обижда преводача, а за да научи преводача. Особено младия преводач - да му посочи къде е сбъркал. Един добър редактор трябва да прави разлика между това да поправя смислови грешки и да се намесва в "стила" на преводача. Такива вкусовщини не се допускат. Не можеш ти да налагаш своя вкус, след като човекът, който е превеждал, ще си сложи името отпред. Положението в книгоиздаването в този смисъл у нас е много тъжно. Никой не подготвя редактори. Това е хвърляне на пари и труд на вятъра, според издателите. Те гледат да печелят. Преди книгата се купуваше и заради преводача, който я е превел - това бе гаранция, че книгата е добра. Днес в рекламните карета за книги името на преводача е "пропуснато".

Когато знам, че книгата е преведена от Пенка Пройкова, Кръстан, Тодор, Димитри Иванов, Петко Бочаров, Красимира Тодорова, аз ще я купя, защото искам да се насладя на хубав български език.

Спомням си, че в СПБ имахме една група, която се наричаше "SOS", имаше и списък на хора, готови да отговарят на конкретни въпроси по различни теми. Аз съм луда на тема справки и когато не мога да намеря нещо, се обаждам или на Димитри, или на Кръстан, или на Тодор. Освен тях в този списък имаше например археолог, физик, химик, свещеник, бяха си оставили телефоните и всеки можеше да се обърне с конкретен въпрос към тях. Това беше голяма помощ. В тази група влизаха и невероятните Сергей Влахов и Сидер Флорин. В това отношение и СПБ, и "Народна култура" бяха голяма школа. Много млади хора минаха през Кабинета на младия преводач и различните семинари, организирани от СПБ, и се научиха. Ние им изнасяхме лекции, имаше обсъждания на новите преводи, имаше прегледи на преводната продукция, в които критично се оглеждаха книгите, излезли през годината. Това беше славен период за художествения превод в България. Какви книги и в какви тиражи излизаха! Чужденците се чудеха на опашките пред книжарниците. Мисля, че това време няма да се върне.

© Емил Басат
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.09.2014, № 9 (178)

Други публикации:
Емил Басат. Преводът - лица и маски. София: Райндал, 2007.