Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВАЛЕНТИНА ТОПУЗОВА-ТОРБОВА: "ДА НЕ ИЗНЕВЕРЯВАМЕ НА СЕБЕ СИ"

Емил Басат

web

Дружбата ми с Валентина Топузова-Торбова продължава (с някои малки прекъсвания и перипетии) и до днес. За мен тя е връзката с Учителя Цеко Торбов. Тя и до днес си остава негова спътница, съратница и съмишленица, най-добрата ученичка на проф. Торбов, която с изумителна преданост продължи делото му.

Удивително е как тази външно крехка и мъничка жена не само сподели тежкия му житейски път на кантианец у нас, следваше го неотклонно в огромното му дело по превеждането на основните Кантови съчинения, продължило 22 години, бидейки редактор на преводите, не само преведе няколко Кантови книги, но и положи усилия да издаде по-голяма част от трудовете на проф. Торбов.

Срещите ми с нея, спорадични, с по-големи или по-малки паузи, минаваха под знака на спомените за проф. Торбов и съвместната им работа. Сякаш нищо друго в живота нямаше смисъл и се явяваше странично и несъществено. Торбов, Кант, Шилер, музиката бяха в центъра на разговорите ни, те запълваха и сега самотното й битие, те й даваха кураж да продължи да живее.

Публикуваните по-долу разговори от 14 март, м. април и м. септември 2004 г. се състояха в дома им на ул. "Джовани Горини" № 7 в София.

 

- Г-жо Торбова, ще Ви помоля да ми разкажете за себе си, за Вашия род, за Вашето семейство. Какви бяха родителите Ви и кой от тях Ви стимулираше при ориентирането Ви към хуманитарните науки?

- Родена съм на 13 май 1918 г. в град Кюстендил в дома на родителите на майка ми - семейство Хаджиколеви. Дядо ми Сава Хаджиколев имаше склад за дървен материал, а баба ми Парашкева, казвахме й баба Пека, беше от Пирдоп. Тя беше добра, грижовна домакиня и е имала шест деца, от които пет момичета и едно момче. Една от тези пет дъщери е моята майка - Николина. Помня, че още когато съм била малка, сме се преместили в София, тъй като баща ми е работил тук. Баща ми също е роден в Кюстендил - семейство Топузови и е бил 14 години по-възрастен от майка ми. Майка ми не е била във възторг, че ще се омъжи за по-възрастния от нея Илия Топузов, но той е бил с висше образование и я е поискал от родителите ми. Мама е завършила стопанско училище в Кюстендил, тя умееше хубаво да шие, беше красива жена. Когато баща ми имаше някакви проблеми, казваше: Така е, като съм се оженил за хубава жена...

Семейството ни се премести в София след голямата война. Детството и юношеството на баща ми е интересно, защото на 7 години загубва майка си и баща му се оженва втори път, за мащеха, баба Мария, аз я помня, тя беше много добра. Много рано умира и баща му, и той е принуден да работи, за да учи. Завършва Първа мъжка гимназия в София, като чиракува на различни места. Бил е съученик с Елин Пелин. След като завършва гимназия, отива учител на село, една година учителства и пести половината от заплатата си, за да се запише в Университета. Записва се да учи в Свободния университет и пак работи, издържа се сам и завършва. Като студент участва в освиркването на Фердинанд (3 януари 1907 г.) и по този повод затварят университета за една година. Баща ми е арестуван и с двама стражари на кон го интернират в Кюстендил. Не знам колко време е престоял там. Баща ми е имал приятел, който е учел в Белград. Той му изпраща книжката си и приятелят му заверява книжката, така че му зачитат годината, без да е ходил в Белград. За него това са били тежки години, разказвал ни е как е живял в някаква мансарда и сутрин като ставал, трябвало да счупи леда от водата в легенчето, за да се измие. Като завършва университета, го назначават на работа в Дирекцията на статистиката. Това е било най-бедното учреждение тогава, но там той изкара много години.

Не знам подробности за това, кога се е запознал с майка ми и как е станала сватбата им. Като малка прекарвах толкова време при баба и дядо в Кюстендил, че ми казваха, че съм Хаджиколева, а не Топузова. Баба и дядо имаха една симпатична къща, с двор, дървета, имах братовчедка там, с която играех. Като тръгнах на училище в София, летата пак прекарвах в Кюстендил, до 1934 г. Тази година стана решаваща за мен, бях на 16 години, бях в италианското училище. Интересно е как съм била записана в италианското училище. Ние живеехме срещу зоологическата градина на бул. "Фердинанд" (после "Толбухин", сега "Левски"), по-близо до ул. "Ю. Венелин", и си спомням, че пазачът ни пускаше като деца да влизаме да играем вътре в градината. Там, където сега е Спортната палата, имаше едно училище и в него съм карала забавачница. Аз, която винаги бях отличничка и примерна ученичка, не обичах да ходя в нея. И понеже живеехме наблизо, бягах от забавачницата. Защо, не знам.

Като я завърших, моят баща ме записа първо отделение в българско училище. След като завърших първо отделение там, той ме записа отново в първо отделение, но вече в италианското училище. Така, че съм учила два пъти в първо отделение. Обяснявам си го с желанието му да получа някаква основа на български език, и след това да премина към италианския език. В италианското училище учих от първо отделение до края.

 

- Къде се намираше италианското училище?

- То се намираше на ул. "Стефан Караджа" - за малките, а гимназията бе на площад "Славейков". В италианската гимназия имаше търговски отдел и полукласически отдел. Нашите ме записаха в търговския отдел, та като завърша гимназия, веднага да започна работа. Това бе под давление на майка ми.

През 1934 г. съм в гимназията и там учител по немски език ми става Цеко Торбов. Под влияние на моя учител аз се явих на приравнителни изпити, за да се прехвърля в полукласическия отдел. Подготвих се, явих се, но не ме прехвърлиха в полукласическия отдел, тъй като нашата търговска паралелка щеше да остане с недостатъчно деца. На следващата година пак държах приравнителни изпити и тогава вече ме прехвърлиха и последните два класа на гимназията изкарах в полукласическия отдел. Всичко това стана със съдействието и настоятелната поддръжка на Цеко Торбов.

 

- Какъв дух цареше в италианското училище, какви преподаватели имаше там и кои от тях изиграха най-голяма роля за Вашето израстване?

- Италианското училище беше за мен на много високо културно ниво и това, което ни даваше то, формираше младите хора като силно ерудирани и надарени личности. По това време в София имаше две немски училища, едно руско, френско училище и американски колеж в Симеоново. Тези училища бяха малко по-скъпи, особено немското. Италианското училище бе сравнително по-евтино, таксите там бяха по-малки.

Моята сестра също беше в италианското училище и аз като второ дете, което учи там, не плащах такса. Всяка година в училището се излъчваха от всеки клас първи, втори и трети ученик. Първият получаваше златен медал, вторият сребърен, а третият бронзов. Първият ученик се освобождаваше също от такса, а аз всичките 12 години в италианското училище имах златни медали. После като ме срещаха съученици ме питаха: Бе, ти само учителка ли стана? (смее се).

Всяка година от Италия ни изпращаха учебници, които се раздаваха безплатно на учениците.

Сред преподавателите имаше много свестни, но имаше и посредствени хора. Аз бях толкова обзета от Цеко Торбов като учител и човек, който се грижеше за мене, че не мога да кажа нещо по-интересно за другите.

Имаше един преподавател по философия, хубавец, малко позираше. Преподавателите бяха италианци, всичко учехме на италиански. Български език ни преподаваше Жана Николова (не Гълъбова), българска история - Радомиров, руски език - Крум Димитров, който беше и поет и преводач.

По едно време направихме въздържателно дружество под ръководството и влиянието на Цеко Торбов. В него влязоха деца от семейства с леви убеждения, между които бе и Валери Петров. Мен ме направиха председателка на дружеството. Но Валери направи веднъж стенвестник, в който се показваше в кои страни се пие най-много алкохол. На него личеше, че в Италия се пие най-много, а слънцето изгрява от Изток, сиреч от Русия. Директорът на училището направи строга бележка, Цеко Торбов се видя натясно и разтурихме дружеството.

 

- Срещата с професор Торбов е решаваща във Вашия живот. Бихте ли разказали как от негова ученичка, станахте негова сътрудничка, а по-късно и вярна спътница в живота?

- След като завърших италианското училище, положих изпит по старогръцки език и се явих на изпити за германска филология. Приеха ме и записах първа специалност "Немска филология", втора специалност "Италиански език", трета специалност "Философия". Следването ми вървеше напрегнато и през годините на следване, макар че бяхме заедно с Цеко Торбов, почти нищо не сме работили съвместно. 1942 г. си взех последния изпит, но се разболях. След това си изкарах стажа и 1943 г. приключих следването си, като ми оставаше само да положа държавен изпит. Междувременно у нас положението ставаше все по-лошо, трудности много, а в края на 1943 започнаха и бомбардировките над София. Къщата, в която живеехме с родителите ми, бе поразена от запалителна бомба - ние живеехме на първия етаж, а бомбата падна на третия етаж. Преди това родителите ми бяха отишли в Орландовци, в къщата на сестрата (природена) на Цеко Торбов. На другия ден баща ми идва и вижда, че пред къщата им е изнесен целият багаж - тогава имаше спасителни команди, които изнасяха от горящите къщи имуществото на живущите там. Той пренася с кола колкото е могъл да вземе от покъщнината и го закарва в Орландовци. По това време Цеко Торбов с майка си и сестра си се евакуират в Оряхово. В началото на януари той дойде в София и ме взе със себе си в Оряхово. Там той организира един курс по немски - за начинаещи и напреднали. Сестра му водеше начинаещите, а аз напредналите, така че имахме някакво занимание и малко доход. През пролетта той трябваше да замине за изпити в Ямбол, където бе евакуиран университетът, след това го мобилизираха военните и той ми писа да се прибера по възможност в София. След като свърши нашият курс, аз дойдох в София, бе вече есента на 1944 г., настъпи 9 септември, и скоро след това получих мобилизационно назначение за учителка по немски в Ямбол.

Приготвих си багажа и се качих на влака за Ямбол. Влакът бе пълен и аз застанах с куфарчето си в коридора. Купето, пред което стоях, бе заето от партизани. Един от тях излезе, попита ме закъде пътувам, отговорих му, че отивам в Ямбол и след малко ме покани да вляза при тях. Бях млада, 25-26 годишна. Влязох в купето при партизаните, всички те бяха въоръжени, но не ме разпитваха за нищо. Пристигнах в Ямбол и отидох на хотел. Дадоха ми една малка, самостоятелна стаичка, седнах на кревата и започнах да плача. Малко след това на вратата се почука и хотелиерът влезе с един човек. Той ми се представи - Чешмеджиев, каза ми, че не е добре само момиче да остава на хотел и че проф. Торбов, с когото се познавали, му писал да ме посрещне и да се погрижи за мен. Взе ми куфарчето и отидохме у тях. Бяха много симпатично семейство, жена му беше много добра и се грижеше за мен като майка. Дадоха ми една стая и така се настаних в Ямбол. Преподавах в мъжката гимназия, не съм имала никакви проблеми с големите момчета. Стоях в Ямбол три месеца като учителка и учех непрекъснато, за да мога да се явя през януари на държавен изпит.

Цеко Торбов търсеше начини да ме прехвърли на работа в София. Открива се едно място в търговската гимназия и той пита в министерството дали мога да дойда като преподавател там. Те му отговарят, че трябва да си взема държавния изпит. Тогава пита дали той може да заеме това място. Съгласяват се, тъй като е редовен учител по немски. Взема той мястото в търговската гимназия през есента на 1944 г., аз се явявам през януари 1945 г. на държавен изпит, вземам го с много добър успех и през февруари той си подава оставката и ме назначават на негово място. И така станах учителка по немски език в търговската гимназия, където преподавах десет години.

В началото всичко вървеше добре, после се появиха трудности, включително и политически, макар че аз се държах настрани от политиката. След десет години, при смяна на директорките на училището, новата ме извика и ми каза, че всички знаят колко съм способна, но трябва да се направят съкращения и решили да ме съкратят, тъй като аз по-лесно ще си намеря работа. Нищо не казах, излязох си от дирекцията, изтеглих си на другия ден документите и ги подадох в службата за работа. Отново късмета ми проработи, тъй като се създаваше екип на една нова гимназия, току-що построена, на "Аксаков" и "Шишман" - 34-то училище (сега 133-то училище "А. С. Пушкин"). Обясних на директорката Минка Стефанова, че съм съкратена и тя ме взе там. После училището стана образцово и аз бях образцова учителка, при мен идваха стажанти да се обучават. И там изкарах десет години.

Междувременно през 1957 г. имаше една група учители по немски език, които трябваше да заминат за ГДР на специализация. По препоръка на една моя колежка бях включена и аз. Заминахме за Ваймар, градът на Гьоте, Шилер и Лист. След завръщането си оттам продължих преподавателската си работа в 34-то училище. Веднъж ме повикаха в министерството на образованието и ми казаха, че искат да ме назначат инспектор по немски език. Отговорих, че не съм за инспектор, че не ми допада и че не съм добре със здравето. Помолиха ме да препоръчам някого и аз препоръчах един мой колега, Кирил Стоянов, който се оказа после много подходящ за тази длъжност. Останах в гимназията до 1964 г. Имах навършени 20 години трудов стаж, но нямах възраст. По същото време и Цеко Торбов напусна университета и започнахме с него преводаческата работа.

 

- Какъв беше проф. Торбов като преподавател и как успяваше да Ви внуши големите идеи на немската литература?

- Той не се съобразяваше много с програмата на министерството, беше въвел например четенето на "Фауст" от Гьоте, "Дон Карлос" от Шилер и чрез тези изучавания на текстове влияеше върху формирането на младите хора.

От него дойде и любовта ми към Шилер, ние четяхме "Дон Карлос" в клас. Това бе една от основните книги, които разглеждахме по немски език.

 

- Откога започнахте да се интересувате от превода и проблемите, свързани с него, и кои бяха учителите Ви в преводаческото изкуство?

- За учители не може да се говори. Аз започнах да превеждам още като ученичка в италианската гимназия. Един от учителите италианци бе написал някаква статия и ми дадоха аз да я преведа и тя бе публикувана. Последваха още няколко статии от италиански, които също излязоха в различни издания. През 1957 г. възложиха на Цеко Торбов да превежда Кант и той работи много усилено, като превода излезе през 1967 г. Аз се включих по-активно да му помагам едва след като напуснах училище.

През 1958 г. изд. "Народна просвета" пусна поредица от книги на чужди езици. Там излязоха две новели от Теодор Щорм на немски език ("Immensee" и "Viola tricolor") и аз направих обяснителните бележки и речника към това издание. Това е първата ми публикация в отделна книга.

Системно започнах да се занимавам с превод едва когато проф. Торбов се зае с преводите на основните съчинения на Кант. Той ме въведе в света на неговата философия, както и в света на немската класическа философия. Ако може да се говори за някакъв учител, то това е само той. Аз нямах системно философско образование, макар че започнах да уча и втори факултет - философия, взех няколко изпита, но след смъртта на баща ми през 1948 бях твърде натоварена по грижи за майка ми и решихме да се откажа от втория факултет.

 

- Какви принципи следвахте при превода? Имахте ли своя дефиниция за превода? Какво е превеждането за Вас?

- Нямам своя дефиниция за превода, нито някакви принципи. Проф. Торбов ме учеше как да превеждам, схващанията за превод възприех от него.

 

- Разкажете по-подробно за Вашите преводи на Шилеровите естетически съчинения. Какви проблеми постави този автор пред вас като преводач и кое бе най-трудно за предаване на български? Какво се стремихте да съхраните в превода си?

- Превеждах Шилер с много голямо желание. И друг път съм казвала, че съм се възхищавала и уважавала Кант, но съм обичала Шилер. Не съм имала особени трудности, тъй като зная немски много добре, познавам и Шилер много добре, познавам схващанията му за литература, естетика и философия. Самият Шилер дълги години се е занимавал с Кант, бил е навлязъл във философията на Кант и се е мъчил по свой начин да предаде тази философия в собствените си произведения. Голяма помощ ми оказа и проф. Паси, който преглеждаше най-редовно всичко, което превеждах от Шилер, той почти нямаше забележки по превода ми, поощряваше ме като казваше за някои особено удачни места, че са чудесно преведени, рядко казваше за нещо, че не е ясно казано. Цялата книга "Естетика" на Шилер е минала през ръцете на проф. Паси. Наложих се редактор на превода да бъде проф. Торбов, от благодарност за всичко, което бе направил за мен.

 

- Кое е най-трудно за предаване при превод на художествено произведение и съответно на философско произведение?

- При превод на художествено произведение най-трудно е да намериш художествена форма и език, които да отговарят на езика на автора.

При философските съчинения най-важна е точността на езика, точността на мисълта и да разбираш това, което превеждаш, така че да го предадеш правилно.

 

- Бих искал да се спрем по-подробно на Вашата дългогодишна съвместна работа с проф. Торбов по превеждането и редактирането на основните съчинения на Кант. Вие сте била редактор на всичките преводи на проф. Торбов. Какво си позволявахте и какво смятахте, че не можете да си позволите в работата си?

- Позволявах си редакторска намеса най-вече при сравненията с други езици. Проф. Торбов знаеше много добре немски, а аз знаех още италиански и френски. В италианския превод на "Критика на чистия разум" открихме редица неточности, които изпратихме на италианското издателство "Латерца", в град Бари. В следващото издание посочените от нас места бяха коригирани, като в края на книгата ни благодаряха за ценното съдействие. Тогава ни изпратиха и каталог на издателството, с молба да си изберем като възнаграждение за труда ни от техните книги. Цеко Торбов избра много книги и най-важното е, че издателството коректно ни ги изпрати. Ползвали сме руските преводи, но не много, тъй като руснаците са си позволявали доста голяма свобода при преводите на Кант, а ние не сме си позволявали това нещо.

Старали сме се да превеждаме колкото се може по-близо до оригинала и сме се мъчили да избягваме, доколкото е било възможно, всякакви чуждици. Търсим, търсим, търсим да намерим българската съответна дума и сме прочиствали максимално текста. Затова и преводите ни излязоха така хубави.

Ако може да се говори за някакви принципи, то това е да се държим много близо до текста, без да губим чистотата на българския език.

 

- Със своите преводи Вие доказвате, че българският език е богат и може да предава и най-сложни философски мисли. Светлозар Игов е прав като казва, че вие с вашите преводи на Кант, както и Валери Петров с преводите си на Шекспир, сте обогатили изключително много българския език, "повече от редица писатели".

Напрежението от тази дългогодишна работа е било твърде силно за една жена. Кое Ви помагаше да следвате неотлъчно в духовния му път такъв строг учител като проф. Торбов? Откъде черпехте сили не само да му помагате, но и да превеждате сама най-трудният за разгадаване немски философ - Имануел Кант? Вие сте превели от него три книги - "Пролегомени към всяка бъдеща метафизика" (1969), "Основи на метафизиката на нравите" (1974), "Антропологията от прагматично гледище" (1992).

- Ами не знам кое ми е давало сили, но това е факт. Факт е, че съм се преуморявала, че съм се разболявала вследствие на преумора. Ние не сме имали никакви развлечения, удоволствия. Ако отидем случайно на някой концерт, то е голямо събитие. Няма да забравя как веднъж се редих осем часа, за да взема билети за Фуртвенглер, който бе дошъл в България да дирижира "Девета симфония" на Бетовен. Тогава почувствах цялата сила на този композитор, с хора накрая и т.н. С много усилия, напрежение, с много отричане от други неща, от почивка, успяхме да вършим тази работа.

Работата ни беше начало и край на живота.

 

- Музиката е едно от нещата, което трайно присъства в живота и на двама Ви. Тя и сега Ви спасява и Ви дава опора. Кои бяха любимите Ви композитори?

- Аз не бях особено музикална в смисъл, че не се занимавах толкова с музика, докато Цеко Торбов още от малък е свирил на цигулка. После е пял в църковен хор, бил е диригент на църковния хор в Оряхово. Когато е бил в Берлин при първото си следване, благодарение на една своя немска приятелка - Ирма Бодо, актриса, той е имал достъп до театрите и концертните зали, където се е дообразовал музикално. А онова, което аз съм получила, то е чрез него. Помня, че първия си телевизор - "Темп", купихме през 1974 г. и с него си освежихме малко битието, особено вечерите.

Обичам музиката, слушам музика и вечерите се успокоявам с музика. Имаме цял долап с плочи. Аз и досега най-много обичам Бах. Освен това обичахме Бетовен, Брамс, Брук. Много обичам Моцарт, защото ми е по-успокоителен. Обичам Шуман, макар че малко ме притеснява, защото има трагична съдба и аз не мога да се освободя от мисълта за нея. Слушам италианските композитори Верди, Вивалди, Бокерини. Така че музиката беше едно от главните ми удоволствия вкъщи, както и малкото концерти, на които имахме възможност да отидем.

Освен това аз шест години бях преподавателка по италиански в музикалната академия и то на групите на оперните и на естрадните певци. Това също ме свързваше с музиката. Там получих и разрешение за едно пътуване в Италия - 1971 г. Обикалях Италия повече от месец и бях щастлива. Видях Торино, Милано, Флоренция, Венеция, Рим. Ходех по десет часа на ден и сега съм пълна с живи спомени от онова пътуване.

 

- Коя е любимата Ви Кантова книга?

- Нямам любима Кантова книга. Любим ми е Шилер. От Кант има една статия - "Що е просвещение?". Преведох я с удоволствие и тази негова статия ми е много близка.

 

- С какво Ви спечели Кантовата мисъл и кое в нея представлява най-голямо предизвикателство за преводача, кое е най-трудно за него?

- Не мога да кажа, няма такива трудности, защото Кант, както пише и Цеко Торбов, ако ти самият умееш да мислиш, като навлезеш в мисълта му, върви превода му, няма как. Не съм срещала непреодолими места.

 

- Какво не бива да си позволява един преводач на съчиненията на Кант?

- Не бива да си измисля и да допълва текста, а да се мъчи да бъде много близък до текста, без да изопачава и българския език. Да предава точно мисълта на добър български език.

 

- В нашата литература е известен преводаческият тандем Атанас Далчев - Александър Муратов, но те са познати като преводачи на поезия. Мисля, че Вие и проф. Торбов сте може би единствената в света преводаческа, редакторска и семейна двойка, занимавала се със съчиненията на Кант. Кое е определящото за успеха на такава съвместна дейност?

- Съвместното уважение, съвместните интереси, съвместната способност да вникваш в работата, защото ако не можех да разбирам Кант, нямаше да мога да му помагам. Пък аз, за щастие, имах тази способност и мисля, че това е, което най-много го е задържало при мене, защото той е имал и други възможности в живота си, други жени - по-красиви и по-интересни. Ако нещо го е спряло при мене, то е било тази моя способност да навляза в неговата работа и да я поема като своя.

 

- Той съзнателно Ви е подготвял отрано за тази работа.

- Подготвял, подготвял, но е намерил добра почва, на способен да възприема човек.

 

- Спорехте ли при съвместната си работа?

- Мисля, че почти не сме имали спорове, не помня.

 

- С професор Торбов Ви свързва не само съвместната Ви работа, но и едно изключително приятелство, продължило повече от 50 години. Кое е решаващото за оцеляването на една толкова дълга връзка?

- Решаващото е възможността да работим заедно. Защото, ако я нямаше общата работа, общия интерес, връзката ни щеше да се разпадне. Напоследък си записах една мисъл на немски: "Един за друг и двама за идеята" (Einer fur den anderen und beide fur die Idee). Това е много хубаво, защото тази идея е, която ни сплотява. Има и още една друга ценна мисъл - "Трайна връзка между мъж и жена е висок етически идеал". Обаче тази трайна връзка трябва да има здрава подплата. Така че дори сега, когато него го няма, аз непрекъснато съм потънала в неговата, но и наша обща работа през тези години.

 

- Зная, че освен Кант имате и общи любими поети - сред тях на първо място са Шилер и Рилке. Заедно с проф. Торбов Вие сте превели "Любовта и смъртта на корнет Кристоф Рилке". С какво Ви привлече този поет, кое е най-трудното за превод при него?

- С поезията на Рилке проф. Торбов се запознава, когато е в Берлин за първи път. Още от онова време е имал желание да преведе тази поема, но това той осъществява едва когато се връща в България. Превеждахме и поправяхме няколко пъти поемата. Интересно е, че не всички харесват Рилке. Покрай Цеко Торбов и аз харесах Рилке, не само от тази му поема. Имам почти целия Рилке на немски език. Когато трябваше да се явявам на държавен изпит, се искаше да говориш по-специално върху някой автор. Аз се спрях на Рилке и изпитната комисия остана доста изненадана. Когато заговорих за Рилке, знаех много повече от самата комисия. На писмения изпит трябваше да развия една тема за Хайне. Беше 1945 г. и аз се спрях на някои мисли на Хайне, изказани в брошурата "Хайне и социализма". Писаха ми отличен.

Хайне е симпатизирал на социализма и когато напуска Германия и минава границата, за да замине за Франция, той пише: "Претърсваха моя куфар и търсеха нещо, което не беше в куфара, а беше в главата ми." След като е бил в Гьотинген и се наложило да го напусне, той пише: "Гьотинген е най-хубав, когато го гледаш с гърба си". И още: "В Гьотинген има четири съсловия: професори, студенти, филистери и добитък. Най-значително е последното." Бил е злъчен и духовит, но това е отношението му към Германия, на която посвещава "Германия - зимна приказка". Но да се върнем към Рилке.

Преработвахме го няколко пъти, приготвихме го за издаване, но излезе единствено в броя на в. "Свободна книга", посветен на проф. Торбов. Аз много харесвам неговата поезия, неговите писма. Бил е секретар на Огюст Роден. Рилке е имал връзка с една жена и когато я попитал дали иска него, или едно дете, тя не отговаря и те се разделят. За Рилке казват, че където влизал, около него се образувал кръг от тишина. Бил е мълчалив. Но фактически ние повече обичахме Шилер и държахме повече на него. Шилер близо десетина години изучава Кант и той се старае да вложи някои основни идеи на Кант в своите произведения. И затова особено "Дон Карлос", която бе една от любимите ни книги, съдържа много от идеите на Кант. Аз ще повторя, че уважавам Кант, ценя Кант, но обичам Шилер.

Шилер е много морален, предан, честен, той умира млад от туберкулоза. Обичаме "Вилхелм Тел", "Разбойници". Рилке ни спечели повече като поет, с музиката на своя стих, а Шилер е голям във всичко, което прави, и със стойката, и с морала си.

 

- Защо така настойчиво, във всичко търсите моралните основания, устои?

- Знаете, че аз имам една статия "Моралът като опора и цел". Животът без морал е безсмислен. Ние виждаме, че човечеството пропада в редица неща най-вече от липсата на морал. То не умее да подбере стойностите.

 

- Какво е общото, обединяващото в етиката на Кант и Шилер?

- Не бих могла подробно да навлизам в тази тема. Споменах, че Шилер е изучавал Кант и от него е взел моралните му схващания, макар че ги пречупва по свой начин. Малко хора са писали по въпроса за Шилер като кантианец. Шилер не е кантианец, но той взема от него моралните принципи. Интересното е, че в Йена, където Шилер е бил учител по история, е бил и Фриз, който е бил последовател на Кант и който до голяма степен поправя някои недостатъци в Кантовата философия. Заради една пламенна реч, която държи на студентска демонстрация във Вартбург, му забраняват да бъде професор и да чете лекции. И той повече от 20 години не може да чете лекции, но пише и остава огромно наследство, което и до днес е малко познато. В Йена има паметник на Фриз, на едната страна на който пише, че му е забранено да чете лекции и е значителен кантианец.

 

- В това отношение съдбата на професор Торбов е твърде сходна с тази на Фриз. И на Торбов му отнемат катедрата след 1948 г. и той е принуден вместо да преподава любимите си немски философи, да преподава немски език.

- Това е вярно, но проф. Торбов превеждаше дълги години Кант и както казва самият той "по този начин си спасих името". Но Фриз също пише, пише, пише, но е бил достъпен само за малцина познавачи и приятели.

 

- За да можете да успеете толкова години да издържите на огромното интелектуално напрежение при преводите на Кант, а така също да устоите и в житейски план на всички несгоди, се изискват много качества. Кои от качествата са определящи за това един човек да има вътрешна устойчивост и да следва целенасочено мисията си на човек. Защото да се осъществиш като човек, това е най-важната мисия.

- Считам, че това е верността на един идеал. След като проф. Торбов избира пътя си и решава да му бъде верен, той се отказва да се преустрои и обявява, че ще си остане кантианец. Същото важи и за мен - останах си вярна на Кант, Шилер и Цеко Торбов. Когато човек е верен на такива големи хора и идеи, това му дава сила и да оцелее, и да търпи много работи. Мислите ли, че ми е лесно да живея тук, сама, в тази стаичка, на тази възраст. Но си казвам непрестанно, ето излезе тази книга, онази книга, сега трябва архива му горе-долу да се подреди и нямам право да умирам, докато не свърша тази работа.

 

- След смъртта на проф. Торбов, в продължение на 15 години Вие успявате да издадете и преиздадете неговите основни философски и правни съчинения. Сред тях с изключителна стойност, според мен, са "Спомените" на проф. Торбов за годините му на учение в Германия при проф. Леонард Нелсон. Такава вярност към паметта на един голям човек е нещо рядко в днешно време. Имате богата кореспонденция с проф. Торбов, а така също и свои спомени от ученическите години и от годините на съвместната Ви работа. Ето защо си мисля, че все още не е написана истинската, Вашата книга за проф. Торбов, в която и Вашата личност ще изпъкне като напълно равностойна на интелектуалния подвиг по превеждането на съчиненията на Кант.

- Вярно е, че трябва да се свърши още много, но все пак и силите на човек имат граници. Човек трябва да се спре донякъде. Или да спре, или "да остане да лежи насред пътя".

 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ РАЗГОВОРИ С ВАЛЕНТИНА ТОПУЗОВА

- Бих искал за поговорим за приятелството. Семейството Ви е имало много приятели, общували сте с писатели, философи, юристи... Чрез проф. Торбов Вие успявате да влезете в един кръг от хора, които постоянно сте приемали в дома си на Вашите традиционни чайове. За мен този ритуал на приготвяне на чая от проф. Торбов бе един от най-интригуващите и най-хубавите. Чаят се поднасяше точно в четири следобед, в това имаше една особена атмосфера, нещо, което не знам днес да съществува в някой от софийските домове.

- Дори той беше казал на наши приятели, че който дойде в четири часа следобед, е добре дошъл на чай, дори и непоканен. У нас почти всеки ден имаше хора, обикновено бяха близки хора, с които се водеха разговори, пиеше се чай, ядеше се някоя бисквитка. Тогава не беше важно какво ще предложиш, но винаги имаше хубав чай, изпратен му от неговите приятели от Германия. Тъй като не пиех черен чай, а само билков, професорът казваше, че не се отнасям с достатъчно уважение към черния чай и затова го приготовляваше той. А приготовляването на хубав чай не беше лесно, имаме една книжка за чая на немски език. На качествените английски чайове отзад на опаковката имаше изписани петте златни правила за приготвяне на хубав чай.

За хубавия чай са необходими три чайника. В единия възвира водата. Част от водата се сипва във втория чайник, за да го стопли. Като се стопли чайника, водата се изхвърля и се слага чая - по една лъжичка за всяка чаша. Оставя се чаят да поеме от топлината на чайника и едва след това се слага водата - толкова чаши, колкото лъжички чай са сложени. Винаги питахме гостите си колко чаши чай ще пие всеки от тях. И като се сипе чаят, той трябваше да стои пет минути в горещата вода. След тези пет минути чаят се прецеждаше и изсипваше в трети чайник и едва тогава се сервираше. Това е целият ритуал.

 

- Много напомнящ японската чайна церемония.

- Чела съм, че в Япония или в Китай имали специална стаичка, в която се пиело чай. Тя е била в градината, нещо като параклис. За да влезеш в този параклис, е трябвало да се наведеш, защото е с нисък отвор, за да покажеш страхопочитание към тази церемония.

И досега в много страни пиенето на чай е церемония и нещо много хубаво. Бях чела, че в една от страните всяка сутрин се правела голяма кана чай, която е стояла на видно място и през целия ден всеки е можел да си налее и да пие от нея.

Получавахме всякакъв хубав чай от приятели и моят мъж сутрин пиеше две чаши чай и следобед също две чаши чай. Чаят действа освежаващо около пет часа и затова не трябваше да се пие по-късно от четири часа следобед.

На тези събирания идваха най-различни и интересни хора, преди имахме повече приятели, след смъртта на съпруга ми почти никой не остана от тези близки. Но за св. Валентин ми се обадиха трийсет души. За мен този ден е празник на любовта и влюбените и винаги съм го отбелязвала.

 

- Кои от най-близките Ви приятели бихте споменали?

- Атанас Далчев беше много близък наш приятел. Идваше тук редовно и сега дъщерите му се обаждат.

Имахме един много близък приятел, математикът проф. Кирил Попов, който не дочуваше и когато идваше у нас, сядаха с мъжа ми на канапето и мъжа ми му говореше на ухото.

 

- А от юристите?

- Със семейството на Емил Георгиев бяхме много близки, макар че по убеждение се различават от нас, но те се държаха много мило и коректно. И досега ми се обаждат, виждаме се от време на време.

Мъжът ми бе много близък със семейството на проф. Стоичков, агроном, много симпатичен. След като проф. Торбов не можеше вече да работи в университета, той работи известно време в Земеделската банка. В същата стая работеше и Атанас Далчев. А после той получи възможност от проф. Стоичков да работи в един кабинет в Агрономическия институт. Като агроном проф. Стоичков беше идвал в Симеоново, на виличката ни, да разгледа дърветата и да ни даде някои съвети. Идвали са у дома със жена си Ана, която беше много мила и симпатична. Дъщеря им Румяна беше моя ученичка и наскоро идва да ме види.

Професор Иван Славов беше много редовен наш посетител. Дори му бяхме предоставили къщичката си в Симеоново, защото той все имаше лични проблеми. В продължение на няколко години изкарваше зимата там, а напролет ни я отстъпваше, за да може ние да се качим там. Остана верен приятел, дори написа първата книга за проф. Торбов - "Несломеният кантианец" (1992). С хубаво желание и чувство я написа. Той бе студент на проф. Торбов и след това се сприятелиха. Тази дружба продължи повече от 20 години. И сега ми се обажда...

Може би трябва да спомена и Велко Вълканов. И той беше негов студент, идвал е в Симеоново, беше посадил дори една леха с ягоди. Беше много внимателен с нас.

Поетът Иван Симеонов също беше негов ученик, жена му е много симпатична.

 

- Знам, че поетът Константин Павлов също му е бил студент.

- Да, той му е бил студент и преди няколко седмици ми се обади жена му Милка, за да ме поздрави с книгата, че си спомнят за проф. Торбов и искат да дойдат да ме вземат и да им гостувам. Те бяха на честването на 100-годишнината от рождението на проф. Торбов.

 

- Исках да Ви попитам за връзките Ви и приятелствата с преводачи от немски, както и с колеги от Съюза на преводачите.

- Леда Милева беше изключително внимателна и с хубаво чувство към двама ни. Помогна ни, когато трябваше да изпратим спомените на проф. Торбов в Германия. Тогава беше нужно специално разрешение от "Авторско право". Два месеца я държеше някакъв секретар в СПБ. Оплакахме се на Леда Милева и тя уреди въпроса много скоро и ние изпратихме ръкописа по пощата. Чрез Леда Милева съпругът ми получи един от ордените си, както и отличията "заслужил" и "народен деятел на културата".

От преводачите бяхме близки с Елисавета Кузманова и сега се чуваме понякога.

 

- На Вашата улица живееше проф. Христо Данов.

- Да, и с него поддържахме добри отношения. И той беше лауреат на Хердерова награда, идваха у дома с жена си. След смъртта му се сближих с жена му, която е по-възрастна от мен.

Искам специално да спомена приятелството ни с проф. Тодор Боров, с когото бяхме много близки. Ходили сме на вилата му в Бояна. Често отивахме там с Блага Димитрова и Йордан Василев, с които също бяхме близки. Йордан ни караше с колата си. Той написа много хубави думи за "Спомените" на проф. Торбов. Бе ги чел още в ръкопис.

Боров не беше добре със зрението и отиде при сина си Цветан Тодоров в Париж, където и почина. Другият му син, Иван Тодоров, е академик-физик. С него не сме били така близки.

Колкото и странно да звучи, но бяхме в много добри отношения с Ярослав Радев и жена му. Съпругата му Минка е много мила и симпатична. Макар че повечето хора не го приемаха, към нас той се държеше добре.

Няма да забравя, когато моят мъж беше болен и трябваше да замине за Германия, за да се лекува. Не ни даваха разрешение и ни казваха: - Идете в Съветския съюз!

Моят мъж им отговаряше, че не може да отиде там, защото няма близки.

- Ами, идете в Чехия!

- И там не мога. Имам близки в Германия, които ще ни помогнат, ще се погрижат за нас.

Аз вървя по "Шипка" и срещам Ярослав Радев. Той ме пита какво става, аз му казвам, че не ни дават разрешение и се разплаквам.

- Ще видя какво мога да направя!

И той уреди да ни пуснат да заминем за Германия за лечение.

Друго семейство, с което сме били много близки, е проф. Тодор Петков и Ана Петкова. Тодор е бил негов студент, грижили са се за нас, заедно бяхме на екскурзия из Пирин за 10 дни. Това беше чудесно за нас. В книгата за проф. Торбов има спомен от Тодор Петков и от съпругата му Ана. Те и досега не ме забравят и сме си запазили отношенията.

 

- А акад. Ангел Балевски?

- Те бяха роднини с проф. Торбов, държал се е добре към мъжа ми в академията, но не сме си ходили на гости. Той беше много тактичен. Това е...

Освен тях не мога да не спомена юристите проф. Атанас Тотев, проф. Борис Яновски, проф. Венелин Ганев, Мишо Вълчев, асистент на В. Ганев, а така също проф. Христо Тодоров, д-р Васил Ганов и г-жа д-р Ганова, Лили Джабарова от Пловдив, проф. Светла Торбова, негова роднина, Петко Деков и Данчо Читака от Оряхово, Емил Басат. Сред приятелите ни в чужбина са Сузана Милер, Лоре Молк и Грете Хофман от Германия, Анна Буяти и Катя Панова от Италия, Лили и Харри Пандови от Англия.

Мисля, че най-трудното и най-ценното качество на човека в отношенията с другите е да се старае да ги разбира и да бъде добър към тях, без да изневерява на себе си.

 

 

© Емил Басат
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.05.2018, № 5 (222)

Други публикации:
Емил Басат. Преводът - лица и маски. София: Райндал, 2007.