ВЕНЦЕСЛАВ КОНСТАНТИНОВ. САМОПРИЗНАНИЯТА НА ЕДИН ИЗКУШЕН ИЗКУСИТЕЛ

Емил Басат

web

Първият ми разговор с Венцеслав Константинов бе на 16 април 1984 г. Поводът за него бе наскоро излезлият в издателството на БЗНС сборник "До границата на виреене", в който бяха представени десет немски разказвачи от ХХ век. След това се срещахме често, говорехме за новите му преводи. Имаше един дълъг период, в който той сякаш "изчезна" от полезрението ми, не знаех нищо за него, подочувах от негови колеги, че е в чужбина. Свързахме се по повод специалния брой на списание "Панорама", посветен на 100-годишнината от рождението на Елиас Канети, който съставяхме заедно с Елисавета Кузманова. Помолих го да даде свой текст за този брой и той охотно се съгласи. (Броят излезе - кн. 10 от 2005 г., и бе представен в СУ "Св. Климент Охридски". В него включихме статията на В. Константинов "Български мотиви в творчеството на Елиас Канети". Той не дойде на премиерата.) След време се видяхме в новото му жилище в Красно село. Исках да продължим разговорите си и да включа негов портрет във втората си книга за преводачите. Беше много променен, имаше чудесно семейство, две дъщери, които тръгваха по неговия път на преводач. Любопитно е да видиш някой приятел след повече от 20 години и да сравниш старите си впечатления от него. При цялата условност на сравнението.

Дълго се колебах какъв подход да намеря към преводача, не исках да налагам своите представи за него. И затова реших просто да следвам хронологията на разговорите ни и да оставя читателя сам да си направи изводите и за личността на Венцеслав Константинов. Предлагам ви запис на разговорите ни от 16 април 1984 г., 30 април 1986 г., 7 юли 2005 г. и 8 юли 2008 г.

Първата ни среща с него бе в дома му на булвард "Кл. Готвалд", днес "Евлоги Георгиев". Стаята му, изпълнена догоре с книги, приличаше повече на монашески скит отколкото на съвременно обиталище. Множеството плочи, пианото, тихото звучене на "Месията" от Хендел издаваха пристрастията му към музиката. В същото време ме изненадваше определеният афинитет на В. Константинов към сложните, "мрачни" немски и австрийски автори. Затова и първите ми въпроси към него бяха свързани с причините, които са обусловили интереса му към Кафка, Хесе, Канети...

- Като човек, който е, общо взето, жизнен, винаги ме е привличала противоположността и по-специално упадъкът, маразмът. Маразмът, с онзи мирис на гнили ябълки, така обичан от Шилер. Без аромата на смъртта животът си губи вкуса. Спомням си в един разговор за Херман Хесе аз казах, че скуката е основно състояние на младите. Те не мислят за упадъка, за смъртта. Смъртта като проблем не ги занимава. Това е един от главните проблеми, които ме вълнуват у авторите, които превеждам.

В Кафка ме привлича хуморът му. Той създава зловещи, абсурдни ситуации, но през тях прозира една ведрост, която прави поносими и най-тежките човешки състояния. У Кафка има ведрост отвъд радостта и тъгата. Той не се побира, не се измерва с тези състояния. Ако Рилке "мисли със сърцето си", Кафка чувства с мозъка си. Ведростта у него идва от това, че оглежда света от птичи поглед. Емоционалността при Кафка е обхваната от един могъщ аналитичен ум. В Кафка има нещо клинично. Както патоанатомът, така и той прави дисекция - на един свят. В това има нещо ужасно и изумително същевременно. Кафка изкарва болестта наяве. Той не се наслаждава на страданието, той го показва. И понеже се занимава с душевното страдание, използва притчата. В разказите му никога не се говори за това, което се говори. Той говори за нещо, което е отвъд видимото и определеното.

- И все пак Вие търсите нещо в него, което трайно и основно Ви занимава?

- Да, Вие "улучихте", както се казва, право в целта. Наистина във ведростта на Кафка аз откривам едни мои представи, свързани с еврейството - с идеята за скитащата душа. Оттук дойде и интересът ми към Елиас Канети, който ме впечатли повече с биографията си. Това е биографията на един скитащ човек. Той е гражданин на света (така се определя и Цвайг). Канети е космополит по съдба. В него се смесват Испания, Турция, България, Австрия, Англия, Швейцария. Когато прочетох пиесата му "Сватба", усетих тази надличностност на проблема при него. "Сватба" съвсем не е виенска пиеса, тя е пиеса притча, условно локализирана във Виена. Това ми се видя особено привлекателно. Четейки романа "Заслеплението", ми допадна двойственото му отношение към книгите и интелекта. Аз самият съм заобиколен от книги и това създава у мен една плахост, неувереност в ежедневното ми общуване. Канети като един свръхиндивидуалист се стреми към своята противоположност - масите. Това обяснява заниманията му с психологията на масите и властта. Без да е блестящ писател, той е един извънредно ерудиран и критичен моралист. Канети е сроден с моралисти като Монтен.

Хесе ме привлича със своя духовен аскетизъм. Като човек, който не може да си наложи аскетизъм, аз изпитвам уважение към такива хора. У Хесе ме привлече привързаността му към източната проблематика - будизма, една религия, имаща за цел постигането на душевно равновесие. Прозата му е извънредно музикална като състояние. В същото време по същата причина ми е чужд. В него има нещо стерилно, но тази стерилност е изящна и деликатна. Ако творчеството на Кафка е изтъкано от материята на сънищата, а на Канети от материята на спомените, творчеството на Хесе е изтъкано от материята на бляна и приказките.

Сигурно ще Ви се стори странно, но интересът ми към немската литература и култура дойде чрез немската музика. Баща ми и майка ми са музиканти. Аз самият имах амбицията да стана пианист. Родителите ми говореха немски, а дядо ми е завършил философия в Йена. От дете съм живял сред немски книги и музика.

- И все пак не станахте музикант, а преводач. Имаше ли някакъв подтик за това, някой учител?

- Още от малко дете четях книгите на Ерих Кестнер и те толкова ми харесваха, че дори поглеждах кой ги е превел. Така Владимир Мусаков създаде у мен интерес към изкуството на превода. Но големият ми учител - и с преводното си дело, и с приятелските си напътствия - остава д-р Димитър Стоевски.

- За него Вие написахте чудесен очерк в списание "Панорама".

- Да. Димитър Стоевски разви у мен вкуса към занимания с големи автори, над чиито страници преводачът расте и изпробва докрай възможностите си. Учил съм се на изящен български език и на упоритост в работата също от Страшимир Джамджиев и Тодор Берберов - те ми внушиха увереност във възможностите на родната реч да изразява и най-далечни на духа ни идеи и художествени състояния.

Аз завърших немска филология в София и си спомням добре първия си превод. Това бе разказът на Хайнрих Бьол "Човекът, който се смее". Той излезе през 1965 г. във вестник "Народна младеж". Бях забелязан от покойния писател Васил Попов, който не само ми направи някои критични бележки, но и ме окуражи в попрището на превода. През 1967 г. излезе първата ми самостоятелна преводна книга - разкази на Бодо Узе под заглавие "Марш през септември". До днес - 1984 г. - съм превел общо 19 отделни книги - романи, разкази, детски приказки, драма, поезия. С преводи съм участвал в още толкова сборници. Бих назовал романа "Подозрението" от Фридрих Дюренмат, романите "Хомо Фабер", "Щилер", "Човекът се появява през холоцена" от Макс Фриш, както и пиесата му "Дон Жуан, или Любовта към геометрията", драмите "Майстор Солнес" от Хенрик Ибсен и "Сватба" от Елиас Канети, сборниците с разкази "Австрийски разказвачи", "Преображението" от Франц Кафка, "Бягащият кон" от Мартин Валзер.

- Наскоро излезе сборникът с творби на десет немски разказвачи от ХХ век "До границата на виреене". За каква граница всъщност става дума?

- Целият сборник възникна от един разказ на Томас Бернхард, повлиян силно от Кафка. В него се говори за границата, до която има растителност и откъдето нагоре започва пустошта. Смисълът на този разказ е в изследването на граничните състояния на човека, изправен пред смъртта. Поиска ми се в целия сборник да прокарам идеята за граничните състояния на човешкия живот - любовта, смъртта, насилието, отчуждението, самотата - като духовно понятие. Всичко това го свързах с отношението човек-природа в непокварената му същност. За да оцелее човекът като вид, той трябва да се обезличи като индивид. Интересува ме границата на обезличаване на индивида, която, нараствайки, обаче заплашва съществуването на вида. В съвременния свят цветът на племето закърнява. И всички разкази са подбрани с цел да се покаже гибелта на човешкия цвят. За да оцелее видът, хората трябва да се обезличат и уеднаквят. Пример за това бих Ви дал с автобуса. Автобусът като една алегория на човешкото общество. В него човекът е абсолютно обезличен, уеднаквен. А това води до закърняване на човешкото.

- Не е ли това твърде мъчително за един преводач?

- Съвсем естествено е преводачът да съпреживява целия писателски свят. Спомням си колко мъка ми струваше преводът на "Хомо Фабер" от Макс Фриш - това е моята любима книга. Но има много по-големи "изкушения" от тези за преводача. Общувайки непрестанно с големите духове, живеейки в сянката на световни писатели, преводачът изпитва често пъти дълбоко неудовлетворение. Та нали той владее блестящо литературните форми, знае как е направен един роман, разказ, как се композира. Изкушението му е в това да забрави, че личната задача на писателя е да отхвърли всеки чужд свят, за да изгради своя, а тази на преводача е да игнорира своята личност, за да се превъплъщава в световете на различните автори. Стихията на преводача е в разтварянето на литературата, а на писателя - в кристализацията на света. Преводачът е типичният "homo ludens" - играещият човек. Той съществува единствено в роля. Извън ролята си той няма своя същност.

- Сигурно в тези безкрайни "игри" има нещо и трудно, и сладостно едновременно?

- Напълно вярно. Най-трудната игра е да играеш, че играеш. А най-голямата наслада в превода е именно чувството за духовна близост, за душевно сливане с превеждания писател, и то с всеки един по различен начин. Ето защо в превода ме привлича възможността за превъплъщаване. Преводът е голямото изкуство на превъплъщението. Така постоянно преводачът опознава себе си. Най-мъчителното за мен е чувството на безсилие пред словото, невъзможността да намериш адекватния израз, чувството за неизразимостта на нещата. Това води неизбежно до периоди на творческа криза. Тогава гледаш с погнуса писалището и спасението е да се бяга в планината. И после - пак отначало...

За изкушенията на преводача и други неща

Вторият ни разговор от 30 април 1986 г. започва с въпроса около "големите изкушения", дебнещи преводача.

- Най-голямото изкушение на преводача е да не бъде преводач, а да прави нещо друго. Например един преводач се изкушава да бъде писател. Това е последното, което му се удава, защото той по своята същност е по-близък до актьорското майсторство, отколкото до писателството. Друг преводач се изкушава да бъде критик. Това е по-близо до неговата същност, но преводачът си е критик в самата си работа като преводач. Той отсява по някакъв начин текстовете, т.е. подбира онова, което му е по вкуса, а това е вече вид критическа дейност.

- Не само това. Нали самият процес на превеждане е най-добрият начин на четене, то е и своебразна форма на критика.

- Това е един вид критика. Друг вид критика е да седнеш да пишеш критика върху работата на свои колеги. Обикновено с критика се занимават хора, които не успяват в своето поприще.

- На преводачи?

- Във всички художествени поприща. Критици стават тези, които по някакъв начин не са успели да се реализират в това поприще, т.е. те знаят, но не могат. Критикът на превода никога не е бил голям преводач. Говоря за случаите, когато човек става само критик и теоретик на превода. Но рано или късно човек разбира, че е по-трудно да превеждаш, отколкото да обсъждаш работата на другите. И по тази причина човек е изкушен да стане критик, да покаже мисъл, познание, ерудиция, острота, но по този начин си вкарва автогол. Много е важно навреме да се спреш и да прецениш дали ще бъдеш на терена, или ще стоиш отстрани с флагчето. Това е, естествено, по-леко и може би по-престижно. В някои среди съдията е по-ценен от играча (смях). Да станеш критик, т.е. да станеш съдник на чуждия труд, е много голямо изкушение. Но истинските, полезните критици са тези, които същевременно са и добри преводачи.

- Това едва ли го предпазва от грешки и пристрастия. И не го освобождава от някои неизбежни конфликти. В такива случаи той рискува да стане нелицеприятен на някого от анализираните преводачи.

- Оперативният критик ще се познае по това, че се стреми да скрие своята личност и да говори от името на някакви позиции - естетически, художествени, така че личността му да остане неуязвима. А преводачът критик, както изобщо творецът критик, говори само от свое име. Той непрекъснато демонстрира своята гледна точка и подчертава своето виждане, което може да бъде и спорно, и уязвимо, и невярно, но е негово.

- Вие също сте писали и критика на превода и портрети на преводачи.

- Това не е било толкова често. При критиката на превода ме изкушава появата на някакъв проблем. И аз се захващам с него. Тогава качеството или личността на преводача отиват на втори план. И тук идват недоразуменията. Ако аз разглеждам критично решаването на даден проблем, всички смятат, че моите стрели са насочени към преводача и че не съм посочил неговите добри страни. В случая ме занимава съответният проблем, а не да направя точно балансирана равносметка. Например появява се проблем как трябва да се превежда модерна поезия в бял стих. У нас съществува негласна практика белият стих, или т.нар. стих с неправилен ритъм и без рими, в интерес на някаква криворазбрана художественост да се ритмизира и дори да се римува в стихове. Помоему това е абсолютно погрешно, защото в т.нар. свободен стих също има някакъв ритъм, но той е по-сложен, долавя се по-трудно. И когато този свободен стих се приведе до един нормален ритъм, изграден върху ударени и неударени срички, по този начин се отнема чувството за свобода на стиха. Оправданието, че иначе стихотворението прилича на проза, не е точно. Стихотворението прилича на проза, защото не е намерен вътрешният ритъм в превода, а не защото не е използван специфичният традиционен ритъм - двуделен или триделен.

Друго, което ме кара да пиша, е, че съм силно впечатлен от някое преводаческо постижение. За мен също е проблем това как един преводач успява така великолепно да се справи с работата си. И аз написвам нещо не само за да похваля преводача, но и да си изясня за себе си - на какво се дължи успехът му. Тоест неговият успех за мен се превръща в проблем. Веднага се смята, че аз съм в някаква групировка с този човек и едва ли не го разхвалвам. Много често се случва да пиша за хора, които са ми съвсем непознати или с които не съм в блестящи отношения, но откривам някакъв успех. По-рядко се заемам да напиша остро критична статия, когато някой превод е напълно несполучен. Но пак не ме занимава личността на преводача, а защо този превод е така неудачен. Опитвам се да схвана механизма на поражението, на провала. Причината може да бъде безотговорност, прибързаност, неподготвеност и т.н. Но и в този случай критичните ми бележки не са насочени пряко към преводача, дори не и към неговия превод, а към проблема, който този превод поставя. Това е моята представа за дейността ми като критик на превода.

- Ако се опитаме да свържем това, че в критичната си дейност търсите защо едно нещо е успяло или се е провалило, с преводите Ви и авторите, които превеждате, може да се направи една интересна съпоставка. Авторите, които превеждате, също се занимават с провала на човека, с това как се разрушава неговата ценностна система и как той вътрешно се разгражда. Това е тема и на Фриш, и на Дюренмат, и на Кафка най-вече. В това откривам едва ли не някаква натрапчивост...

- Аз не бих казал това, защото вътрешното поражение на човека ме занимава толкова, колкото и способността на човека да побеждава, да има своите победи. Дори бих казал, че второто ме занимава повече, защото и аз обичам да побеждавам. Макар че не ми се случва често (смее се). Това ме интересува естествено повече. А това, как се проваля човек, ми е до болка известно (смее се). Под проваляне тук имам предвид не толкова външния провал, както и външната победа, колкото вътрешното сриване или вътрешното превъзмогване и побеждаване. Понякога един творчески провал може да бъде маскиран като успех. Една-две добри рецензии, наградица и ето как поражението е декорирано като сполука. И обратно - един успех, поради неразбиране или злонамереност, може лесно да се представи като провал. За съжаление или за радост аз стоя извън обсега на критичните оценки - не зная по каква причина. Не зная дали е за добро или за лошо, но съм склонен да смятам, че това е своеобразна чест, т.е. стоиш извън класацията, нещо като почетните гости на естрадните фестивали.

- Какво превръща един преводач в майстор или в обикновен занаятчия?

- В обикновен занаятчия ни превръща нуждата. Нуждата от пари, от това да бъдеш все пак в играта, в нещата, нуждата час по-скоро да приключиш работата - това ни превръща в занаятчии. А в майстори ни превръща самотата. Самотното общуване с творбата, с първообраза в свободно време. За съжаление, всичко е насочено срещу майсторството, всичко е направено така, че да ни подготви за добри занаятчии. Това е една постоянна борба, която творецът води със себе си и понякога надделява ту едната, ту другата страна. Един превод в последна сметка е резултат от тази борба между стремежа към съвършенство и необходимостта да се извърши занаятчийски изпипано работата.

- И все пак кое дава чувството за добре свършена работа, за добре направен превод? Не трябва ли да има някаква вътрешна мярка у преводача?

- Това е радостта. Изпитваш ли радост от работата си, значи, че я вършиш, както трябва. Започнеш ли да изпитваш досада от нея, това означава, че си се превърнал в занаятчия-приложник, занимаваш се, така да се каже, с приложно изкуство. Но радостта от това, че си намерил неповторимо решение, че си дал нещо ново от себе си - това е сигналът, че си успял и си осмислил труда си.

Към занаятчийство ни тласка и рутината. Голямата подготвеност отнема нещо от способността да раждаш нови неща. Защото, прочитайки чуждото изречение, ти механично вече му намираш съответния превод и си склонен да запишеш първото, което ти е дошло наум. Но почнеш ли да правиш справки, проверки, да обръщаш фразата, веднага възникват неочаквани нови синоними, някаква фразеология, която досега е била извън съзнанието ти. Нюансите в превода, едва уловимите разлики в значенията на една и съща дума доставят истинската радост.

За музиката и превода

- Музиката заема голямо място в живота Ви. Какво сближава музиката и превода, с какво Ви помага тя при превеждането?

- Близостта между двете изкуства се изразява в интерпретацията. Понякога, заслушвайки се в някое музикално произведение и опитвайки се да разбера в какво се състои особеността на неговата интерпретация, това ми дава идея за интерпретацията на творбата, която превеждам в момента. Защото, преди да почна един превод, за мен е важно да си изясня в какъв стилистичен ключ трябва да дешифрирам оригинала, т.е. отначало докрай трябва да ми е ясно какви са багрите, тоновете, тоналностите на тази творба, и да остана в тези рамки, които аз съм си определил. Защото стил означава себеограничаване в определени рамки.

Преводач, който иска да включи в творбата всичко, което знае, като стил, като езикови равнища, проявява всъщност безвкусица и безстилие. Освен ако самият оригинал не предлага тези възможности, защото съществуват и творби - това е характерно за някои модерни белетристични произведения, - в които има няколко стилистични равнища и повествованието протича в няколко ключа - и пародиен, и подчертано лиричен или пък натуралистичен, канцеларски, сух, инвентарен стил. Тези неща трябва да се уловят и разберат и по някакъв начин да се предадат на български.

- Значи ли това, че прилагате някакъв музикален принцип при преводите?

- Музикалният принцип е в това, че слушайки една музикална творба - особено когато слушам различни интерпретации на една симфония например, - аз се мъча да разбера кой от диригентите е най-близо до моята идея за творбата. Това ми дава ясно да разбера, че и един роман може да бъде интерпретиран по различни начини, че вероятно двама преводачи ще го преведат посвоему - ще вложат не само различна лексика, но и различен маниер и стил при превода.

Това усещане за интрепретация ми дава само музикалното произведение. В този смисъл слушането на музика ми помага чисто практически в работата. Тук не говоря за особената творческа атмосфера на духовни докосвания, която се получава от слушането на музика. Защото, слушайки музика, човек общува едновременно с духа на композитора, с духа на изпълнителите, на диригента, има усещането за времето, в което е създаден записът. Това много ми помага, когато превеждам, защото и при превода общуваш с духа на автора, имаш идеята за читателя, за редакторската намеса и т.н. Изобщо, не се усещаш толкова сам пред белия лист.

- А какво Ви привлича в работата на преводача?

- Възможността да се превъплъщавам в различни образи. Писателят си остава винаги в своята собствена кожа. Може и да е приятно, но струва ми се, че е досадно. Аз лично не зная как дълго бих издържал в собствената си кожа (смеем се)...

- Предполагам, че това не е единствената причина да станете преводач?

- Не, разбира се. Преводът дава възможност за часове, за дни да забравиш собствената си, лична проблематика - битова, духовна или каквато и да е, и да потънеш в една чужда проблематика, която по някакъв начин пак е твоя, но вече преобразена. Смятам, че истинският преводач преизразява само неща, които го засягат лично. Така той изяснява и себе си, това е неговото себевглеждане. Четеш чуждия текст, но пишеш себе си. Защото проблемите, с които се занимава един автор, по някакъв начин стават и твои. Превеждането е и размишление върху собствената проблематика, но без мъчителността на неразрешимостта.

- А кое е най-мъчителното в работата на преводача?

- Най-мъчителното за мен - то е един комплекс от неща, в които влизат чувството за безсилие пред словото, невъзможността да намериш адекватния израз, изобщо чувството за неизразимостта на нещата. От една страна, нещата са изразени по някакъв начин в оригинала, но ти съзнаваш, че те са изразени само в едни граници, в които не се извежда целият смисъл на творбата, т.е. смисълът на творбата, която превеждаш, се простира извън границата на изразимостта с думи. И тогава те напада чувството на безсилие, че не можеш да прекрачиш тези граници и да достигнеш до онези внушения, които са същностни и смислови за творбата. Това може и да е илюзия, но то се разбира едва по-късно, когато се опиташ да четеш превода си с остранен поглед или го прочете някой друг. Тук спада и чувството за безсмислие на собствената ти работа. Защото, ако работата ти се свежда само до пренасяне на едно слово от един език в друг език, това те кара да се чувстваш малко като един донякъде съвършен компютър.

- Това не осъжда ли всеки превод, дори и най-добрия, на една приблизителност?

- Чувството за приблизителност е най-творческото чувство. А чувството за абсолютност граничи с маниащината и то е едно затваряне на интересите и желанията ти да работиш по-нататък. Човек продължава да работи именно поради това чувство на приблизителност, което те кара да опитваш отново и отново, от различни подстъпи, ъгли, да се приближаваш към нещо, което условно е някакво съвършенство. Само начинаещите преводачи, а това вероятно важи и за всички начинаещи творци, са обзети от манията за абсолютност и от стремежа към абсолютното. Зрелият творец съзнава, че абсолютността е една идея, която не само не може да бъде постигната, но и няма нужда да бъде постигана. Можем да говорим само за една по-съвършена или по-несъвършена приблизителност.

- Вие сте от средното поколение преводачи. С какво според Вас се отличава работата на младите преводачи, какво Ви харесва или не Ви харесва в нея? Бихте ли сравнили работата на Вашето поколение преводачи с тяхната?

- Бележките, които бих направил на младите преводачи, са били валидни и за нас, когато сме започвали. Характерно за младия преводач е, първо - неговата неподготвеност. Той не знае добре нито чуждия, нито българския език, а и не знае, че не знае. Това е най-характерното. Той няма представа за своето невежество. Това го прави пробивен, агресивен, напорист, симпатичен понякога, но това не му помага, но не му и пречи. Напротив, той си "пердаши" преводите с чувството, че е постигнал нещо, а всъщност няма критерия за себе си и нещата. В този смисъл работата на зрелия преводач е по-трудна. Изобщо с годините трудностите се увеличават поради това, че откриваш все повече и повече несъвършенства, които трябва да преодоляваш. Докато за младия преводач почти няма несъвършенства. Но това сигурно е в реда на нещата. Тук не говоря за случаите на безотговорност. Говоря за талантливия млад преводач, който ще стане добър, ако не се умори да се вглежда в своите грешки.

- Значи ли това, че с годините колебанията у преводача се увеличават?

- Мисля, че нещата стават по-сложни. В този смисъл, че колебанията нарастват, но наред с това нарастват и възможностите за преодоляването им. Увереността нараства, в същото време нараства и съзнанието за проблематичността на това, което вършиш. Така че, в последна сметка, балансът остава същият. Аз нямам чувството, че с годините се е променило отношението ми към моята работа. Макар че съм много по-подготвен, знам и умея повече, трудностите си остават толкова, колкото са били и по-рано, защото те са нараснали успоредно с уменията. Разбира се, резултатът е много по-добър.

- Вие превеждате и проза, и стихове, превели сте поет като Кристоф Мекел, съставител и редактор сте на томче стихове от Рилке. Какво изживявате и какво търсите в превода на поезия, какво Ви дава общуването с един поет?

- Преводът на поезия е твърде мъчителна работа, защото там най-добре чувстваш относителността на своя труд и най-добре чувстваш колко си зависим от случая, от случайността. При превода на проза имаш чувството, че ти владееш ситуацията, че ти владееш думите, изреченията. Обратно, при превода на поезия имаш усещането, че текстът те владее и той ще ти позволи да стигнеш до него или няма да ти позволи. Също както е в любовта. Докато при превода на проза винаги има определена доза удовлетворение, то при превода на поезия или си смаян от духовното постижение, или си абсолютно неудовлетворен. Така е поне при мен. Обичам да комбинирам и сменям поезия и проза. Ужасявам се от мисълта, че мога да превеждам само поезия. Тъкмо преводът на поезия те тласка много бързо към рутиниране, към готови решения, заучени фрази и рими. Аз се смятам за преводач на проза.

- Там се чувствате по-сигурен?

- Не, не е до сигурност. Имам увереността, че добре превеждам поезия, и смея да кажа, че някои преводи са ми много добри. Но не това е територията, която ми дава най-много възможности за изява като преводач. Има преводачи, които в превеждането на поезия виждат възможност да се преосъществят като поети. Преводачът на поезия е винаги изкушен да се смята за поет, поради това, че там има най-голяма свобода при интерпретацията и често оригиналът служи само като канава, върху която бродираш своите пируети и заврънкулки. Това обаче няма нищо общо с истинската задача на преводача.

Отново за Кафка, другите и избора

- Какво определя избора на един преводач? Какво Ви ориентира към автори като Кафка, Хесе, Дюренмат, Фриш?

- За мен изборът е взаимен. Аз си харесвам някой автор, който имам чувството, че също ме харесва. Има нещо като еротично привличане между автора и преводача. Имало е автори, които дълго време - като Кафка например - са ме държали настрана от себе си. Трябва да кажа, че при първото ми запознаване с Кафка не го разбрах, т.е. разбрах всичко, което е написано, но не проумях същността, дълбочината на неговата проблематика. Просто тя ми беше чужда. За да се проумее такъв автор, е нужна зрелост, някакъв натрупан опит. И по никакъв начин не се изкушавах да превеждам Кафка само защото беше моден, любопитен, търсен. Започнах да превеждам Кафка, когато превъзмогнах тази моя, не мога да кажа точно неприязън, но това недоверие към него. Но все пак Кафка е обвеян с толкова много ореоли и хвалби, и отрицания, че човек трудно можеше да определи своето отношение. Аз пристъпих към Кафка, когато за мен той стана безспорен като значимост, когато усетих в себе си това вътрешно сцепление, тази вътрешна тяга между мене и него. Същото е било и при други автори. Имало е и такива случаи. Примерно започнах да превеждам Макс Фриш, когато за мен той беше в период на опознаване и проучвания. И аз не знаех дали ще ме привлече, или не. Давах си сметка, че е твърде възможно да изоставя този превод по средата. Но колкото по-напредвах в работата, усещах по-голямо привличане. Имало е и обратни случаи. Започваш с желание и в процеса на работа разбираш, че авторът ти е обещавал повече, отколкото всъщност ти дава. Ако трябва да спомена имена, първият такъв автор бе Ерих Мария Ремарк, когото много обичах като ученик. Почнах да превеждам един негов роман и разбирах колко малко имаме да си кажем с него. Беден, вестникарски стил, който, макар и да е неправилно, аз поразкрасих. Това беше все пак един от първите ми преводи. Романът "Живот назаем" претърпя две издания. Превеждах го през 1972 г. Спомням си, че непрекъснато се борех с него, стремях се да го преведа по-добре, по-хубаво от това, което ми предлагаше той като оригинал. Но това беше една добра грешка, която не повторих след това.

Имам, разбира се, и срещи с автори, при които се оказва, че те по някакъв начин не ми дават максимума, който очаквам от тях. Такива автори са Стефан Цвайг и Лион Фойхтвангер. Превеждайки "Шахматна новела" на Цвайг, която е може би една от най-добрите му прозаични творби, видях, опознах стилистичната сложност на този писател, породена от някаква вътрешна неувереност. И през цялото време ме измъчваше мисълта, че имам работа с един неуверен човек, който ти се е разкрил в началото като значим, блестящ автор и после непрекъснато усещаш неувереността му. Което не намалява стойността на творбата, но намалява удоволствието от съприкосновението с нея. При Лион Фойхтвангер е обратното - той демонстрира една прекалена увереност, прекалено голям замах в неща, които всъщност не са толкова значими като литература. Усещането за неувереност е много неприятно за преводача.

Друг е случаят с Кафка. При него има пълна идентичност, пълно покритие между художествен замах и художествено постижение. Това действа магически върху преводача. Кафка те изправя, както се казва, "на палци" и изстисква от тебе твоя максимум. Подобно нещо има и при Томас Ман. Превеждал съм малко неща от него, но и там имам чувството, че съм изстискван непрекъснато докрай, т.е. там аз се разгръщам и се разкривам такъв, какъвто самият не се познавам. Това усещане на силно авторово присъствие съм го имал много рядко - и при Дюренмат, и при Фриш донякъде. И това е колкото приятно, толкова и мъчително. Та ако говорим за избора, ще повторя, че изборът е въпрос на взаимно привличане.

Разбира се, понякога може да ти се възложи, да ти се поръча книга. Не бива да се смята, че приетата книга, поръчката, означава непременно липса на избор или изневяра на собствения вкус. Човек приема това, което смята, че отговаря на неговите вътрешни потребности. В живота си съм отказал 10-ина книги. Това са любовните перипетии на преводаческото изкуство.

- Все пак у всеки от превежданите автори Вие сте откривали нещо лично, всеки един от тях е решил някакъв Ваш проблем. Какви проблеми поставиха или разрешиха Кафка, Хесе или Фриш пред Вас?

- Това е въпрос, на който не може да се отговори така просто и кратко. Но ще се опитам да бъда лаконичен.

Кафка разреши за мен, или ми даде някаква идея за разрешаването на мой личен проблем - това е проблемът за красотата на грозното. При първо четене Кафка изглежда зловещ, мрачен писател. Когато вникнеш повече в него, виждаш, че цялата грозна и ужасна картина, която той рисува, е озарена от някаква много силна вътрешна светлина, която превръща тази грозота в нещо прекрасно. Кафка ми подсказа как трябва да се разреши проблемът за естетическото възприемане на грозотата - физическа, социална, нравствена и т.н. Кафка по определен начин ме примири, сдобри със света. Не искам да кажа, че съм бил в някакъв конфликт, разрив. Но Кафка култивира в мен чувството за снизходителност и към себе си, и към нещата. Култивира също така чувството за относителност. И колкото и да е странно, Кафка завърши моето чувство за хумор. Според мен Кафка е един писател хуморист, поради това, че успява да хвърли ярка, пречистваща светлина върху грозното, така както прави това карикатуристът. Затова и казвам, че Кафка е един "литературен карикатурист". Това звучи малко евтино, но в основата си неговите деформации придобиват гротесковост и комичен елемент. Когато Кафка се зачете по-задълбочено, човек неминуемо се изпълва с някаква ведрост. Това е ведростта на познанието, което писателят дава, ведростта на издигането над нещата. Защото създаденият от Кафка свят сякаш е гледан, видян от птичи поглед. Оттук идва и чувството за ведрост. Ти си дълбоко в нещата и същевременно си се издигнал над тях.

Хесе ми дава магическото отношение към нещата. Той разрешава за мене проблема за тленността, за преходността на живота, за значимостта на мига, за това, че няма по-безсмислено нещо от търсенето на смисъла на живота. Защото този смисъл съществува във всичко и навсякъде и няма защо да се търси. Или го усещаш, или не. Усещането за магията, илюзията на съществуването е много силна у Хесе. Хесе е един илюзионист, в смисъл че дава възможността да усетиш карнавала на живота и сладостта от играта на живот. Той ме примирява с мисълта, че всъщност нашият живот е една игра, т.е. нещо недотам сериозно, че да му посвещаваме прекалено много мисли, но и все пак достатъчно сериозно, за да изучим тази игра и да я играем добре.

Фриш разрешава един-единствен проблем, предполагам не само за мен - това е проблемът за собствената ми несъстоятелност.

- След толкова големи, какво мечтаете да преведете?

- Ако има нещо, което искам да преведа, ще го преведа. Мечтая за вълнуваща и силна среща с автор, който не ми е известен, а така също да открия непознат за мен текст от познат автор. Бих искал да преведа един роман на Томас Ман - "Изповеди на измамника Феликс Крул"; иска ми се, може би, да преведа един роман на Хесе - "Демиан". За съжаление, всички тези неща ще бъдат преведени от други преводачи, така че съм изпуснал влака. Иска ми се да преведа нещо от някои поети. Ако има книги, които ме вълнуват и занимават, те или вече са преведени, или... За съжаление, някои от тях са преведени ужасно, а това отнема възможността да се преведат отново.

- Един лош превод дискредитира задълго не само книгата, но и автора й в очите на читателя.

- Така е. Сега имам някои идеи, които предпочитам да си пазя в тайна. Едно от удоволствията на моята работа е съставянето на книги и коментирането им. След като не мога да преведа всички, предпочитам да направя един сборник разкази или една поетична антология, в които да имам свои преводи и които аз да редактирам и коментирам. Това донякъде запълва нуждата ми от вездесъщност, която аз, за съжаление, не мога да удовлетворя по друг начин.

- При това "колективно" превеждане какви опасности заплашват един такъв сборник, където са събрани толкова различни преводачески темпераменти и почерци? Какви предимства има в превеждането на творбите само от един автор?

- Говорим за книги от един автор.

- Както е в случая томът с поезия на Рилке, на който Вие сте съставител?

- Освен негов съставител, аз бях и редактор на книгата. Редактирах я близо половин година. Това означава, че подведох всички текстове под един ключ. Смея да кажа, че няма повече от десетина стихотворения, които след това да не са допревеждани или по някакъв начин преработвани от преводачите. По този начин според мен се получи една монолитна книга, в която Рилке звучи в един маниер. Това е работата на диригента, който обединява различните индивидуалности на музикантите и създава едно цялостно звучене на оркестъра.

- Но това крие според мен и известни опасности. Няма ли да се получи при това "дирижиране" унифициране на преводачите?

- Опасността идва от прекалено субективния подход на съставителя и редактора. За унифициране не може да се говори. В случая става дума за погрешно прочетени текстове от преводачите, неразбрани текстове, преведени по подстрочник. Имаше преводи от руски и това налагаше сериозна намеса на редактора, която се изразяваше в правилно разчитане на оригинала. След това трябваше да се намери онзи езиков пласт, в който е написана поезията на Рилке, т.е. никакви битовизми, вулгаризми и т.н. Ето защо смятам задължителна намесата на редактора, на диригента. В противен случай своеобразието на всеки преводач довежда до разбиването на авторовия стил на различни късове. Така че читателят намира различни подходи към автора, но загубва чувството за единство и цялост. Когато преводачът е солист, той може да си позволи свой подстъп към автора.

- Кой превод Ви измъчи най-много?

- Най-много ме измъчи Франц Кафка и по тази причина книжката му е толкова тънка (смее се). Той ме измъчи с това, че аз повече размишлявах върху него, отколкото да го превеждам. Улавял съм се, че като напиша едно изречение, после мисля дълго върху него, върху смисъла и внушенията му. Да оставим това, че в известен смисъл Кафка е непреводим. Изисква се свръхнапрежение, за да се постигне точно свръхделикатност на внушението. Но Кафка те предразполага към рефлексия, т.е. към непрекъснато размишляване върху него и върху текстовете му, което те кара да забравиш каква ти е задачата. Но мога да кажа, че това е и едно от най-големите удоволствия, които съм имал като преводач.

20 години по-късно

Срещаме се отново с преводача Венцеслав Константинов на 7 юли 2005 г., повече от 20 години след първия ми разговор с него. Питам го още в началото над какво работи в момента.

- Книгата, която съм подготвил, се казва "Писатели за творчеството". (Тя излезе през 2007 г. в издателство "ЛИК", б.м. - Е.Б., а преди това, през 2004-2005 г., в Електронно издателство LiterNet - б.р., Г.Ч.) В нея има 20 есета "Писатели за писателите" и 20 есета "Писатели за изкуството". Целта е да се види, че всеки писател има своята неповторима гледна точка. Дори и есетата се казват "през погледа на" - например Кафка през погледа на Канети или Цвайг, с което искам да покажа, че колкото погледа има, толкова и възгледа за даден писател... Не може да има един-единствен възглед. Колкото писатели, толкова и възгледи. Причината според мен е проста.

Литературознанието би трябвало да се занимава с литературността, с художественото в литературата, а точно това е неуловимо, то не може да бъде описано и обяснено, там няма факти, няма словосъчетания, за да кажеш, че това е художествено или не. Например в поемата си "Гибелта на Титаник" Енценсбергер включва банкови отчети, банкови котировки, които, обградени от другия текст, добиват художествен смисъл. Но сами по себе си те не са художествени. В една художествена плът, като вкараш нещо нехудожествено, и то става художествено. Значи, художественото е вид аура. Валтер Бенямин се занимава точно с това - с аурата. В една своя студия, която аз преведох - "Художественото произведение в епохата на неговата техническа възпроизводимост", той твърди, че творбата губи аурата си, когато се възпроизведе. А това важи и за превода. Когато една картина или статуя се премести от нейното оригинално място, тя загубва нещо от аурата си, или, може би, получава нова аура. Например Венера Милоска с нейните отчупени ръце и сложена в музей не е това, което е била, когато е създадена. Макар че отчупените ръце привнасят нещо добавъчно - тоест липсата те кара да добавиш нещо от себе си, което е свръхположителният момент. Но изкуствознанието, както и литературознанието, просто не са в състояние да обяснят тези неща.

От ХVІІІ век насам стремежът е всичко да е наукообразно - философията вече не е мъдролюбие, а е наука.

- Кант е последният истински голям философ.

- Да, Кант създава система, но знаете ли каква есеистика има той! Има една негова книга, нарича се "Духовидец", този, който вижда духове. При Хегел вече имаме науката "Логика" и всичко трябва да бъде наука. Всичко трябва да бъде обглеждано научно.

Сега постмодернистите се опитват да внесат термина "четене". Четенето на града, четенето на селото - всичко вече се чете, нали!

- Даже "текстът те чете", не ти него!

- А може би текстът чете текст!

Ето, един от големите българи - Цветан Тодоров, престана да се занимава със семиотика. Напоследък пише много интересна есеистика. А Юлия Кръстева прописа романи. Първата есеистична книга на Цветан Тодоров, която ми попадна - "Завладяването на Америка", приех със скептицизъм, но е толкова добре написана, великолепна книга, с толкова силен хуманизъм, и то не изкуствен. В една епоха, в която хуманизмът се презира и се смята за нещо жалко, едва ли не парфюмирано, той създава хуманистична есеистика. Последната му книга, която четох - "Несъвършената градина", е изцяло в духа на Монтен и Жан-Жак Русо. Това е нещо, което остава - тези неща не си губят стойността.

- Да се върнем към книгата Ви.

- Това са мои есета, не са преводи. Това е лично моя книга. Съдбата й е интересна. Нали книгите имат своя съдба. Малко преди промяната нещата се бяха поохлабили, аз предложих на радиото (тогава много им сътрудничех) една поредица предавания. И от тях се родиха есетата ми за книгата.

"Предателствата" на преводача. Канети

- Има един много интересен случай в историята на превода - "интерпретацията", която прави Шлегел на Шекспировия "Хамлет" и последиците от това.

Гьоте много добре е схващал облика на Хамлет - че той е дебел, дебел е и се поти, защото според мен като студент във Витенберг е пил много бира - поти се и има бирено коремче, трудно подвижен е, тромав, неуверен, но добър фехтовач в немско-студентски стил... Намерих един ранен романтичен превод на Шлегел на "Хамлет", където той го представя не като дебел, а като "сгорещен". Моята теза е, че съзнателната грешка на преводача Шлегел е подвела всички по-късни преводачи на "Хамлет" да пишат, че той е сгорещен, а не дебел. Това го има у Гео Милев - превеждал е от немски, но преводът му е добър. Валери Петров също го превежда "сгорещен". Имаше една постановка на Вили Цанков с Руси Чанев, където Хамлет (Руси Чанев) е дебел. Зрителите бяха изумени от тази трактовка.

Цялата поредица актьори от Йозеф Кайнц до Лорънс Оливие са гениални, но стройни, а не дебели. Хамлет става мечтата за дамите от партера. Шекспир не е имал това наум. Напротив, голямата сложност у Шекспир е, че той съзнателно и с голямо удоволствие комбинира несъчетаеми неща. Затова Шекспир е любимец на романтиците. Те не искат да видят дебел Хамлет, обаче се възхищават на идеите, поривите на великите личности.

Има в немската философия едно разделение на "vita activa" и "vita contemplativa" - между активния и съзерцателния живот. Хамлет е типичният човек на съзерцанието, но от него се изисква действие. И това е неговият проблем. Затова и действията му са импулсивни - убива Полоний, вижда духове. В пиесата е интересна тази двойственост на Хамлет - обречен, от една страна, да действа, а от друга, да не може.

Има много преводачески грешки - "Гроздовете на гнева" от Стайнбек е библейско, но е преведено "Гневът на мравките"; "За кого бие камбаната", "Фиеста", "Слънцето ще изгрее" на Хемингуей е всъщност библейско, но е преведено грешно; "Безкраен празник" - също. Руският превод е сякаш най-точен - "Празник, который всегда с тобой". На английски значението е "празник, който непрестанно се мести". Идеята е, че не знаеш никога кога ще бъде и ще дойде и трябва да го чакаш.

- Какво е невъзможно да бъде преведено и Вашата книга занимава ли се с този проблем? Каква е идеята на книгата?

- Книгата е за това какво мислят различни писатели за други писатели. Примерно какво мисли Стефан Цвайг за Дикенс, как си го представя. Между другото, Стефан Цвайг смята, че Дикенс не е голям писател, не е даровит. Интересно е защо? Интересно е какво мисли за него. Най-интересни са оценките на хора, които имат личен контакт помежду си. Защото понякога личният контакт лъже и подвежда. Аз много се плашех да се срещна лично с Макс Фриш или Фридрих Дюренмат, защото имах чувството, че ще остана дълбоко разочарован. А освен това нямах и правото да пътувам. Едва след като те умряха, аз отидох в Швейцария. Там се срещнах с Елиас Канети. Впечатленията ми са много странни.

Беше преди 12 години, тогава живеехме в Германия. Получих една стипендия от фондация "Про Хелвеция", където много ме тачеха за моите преводи на Макс Фриш, Дюренмат и т.н. Дадоха ми една прилична сума, настаниха ме в Берн, в една прилична къща, и от мен не се искаше нищо. Но аз, нали "шило в торба не седи", се обаждам на този, на онзи, изнесох лекция в университета в Берн, запознах се с дъщерята на Херман Хесе, свирих им на орган (нали знаете за музикалните ми пристрастия)... Наред с тази дейност реших да се срещна с Елиас Канети. Намерих му адреса в Цюрих, обадих се по телефона - дъщеря му вдигна (между другото, той беше вече на 70, а дъщеря му на 16 години) и каза, че баща й по принцип не приема никакви покани за разговори. Аз си дадох телефона в Берн и казах, че ако желае, може да ме потърси.

И сега си спомням: един ден се опитвам да хвана Радио София, да чуя някакви новини и тъкмо слушах за инфлацията, телефонът звъни. Обажда се Елиас Канети. Аз малко се гръмнах. Каза ми: "Съгласен съм да се срещна с Вас, ако сте мой преводач. Мога да Ви отделя един час, не повече". Даде ми адреса си на "Рьомерплац" и ми определи час. Аз, малко треперещ, затварям.

На съответния ден вземам влака за Цюрих - минава се през един тунел, който е описан в разказа на Дюренмат "Тунелът". В този разказ тунелът изобщо не свършва и потъва някъде - един апокалиптичен сън. Намерих "Рьомерплац", естествено, отидох един час по-рано, помотах се и на секундата звъня. Кооперацията беше скромна, качвам се горе. Една най-обикновена вратичка, отпред с бърсалка. И ми отваря един човечец, който прилича на гимназиален учител, скромен, никакъв. Е, дава го малко достолепно, но това ли е Нобеловият лауреат? Влязохме с него в една стаичка, в нея имаше клавесин (дъщеря му свири на клавесин), той ме пита едно, второ, трето и започна един интересен разговор за какво ли не. Дори говорихме дълго за птици. Аз му разказах за Родопите, че там има три вида кълвачи - един малък кълвач, един среден - пъстър кълвач, и един огромен - черен, с червен гребен, който, като удари, хвърчат трески. Той ми каза, че това е средиземноморски кълвач и много е изненадан как в Родопите се намира една средиземноморска птица. Този кълвач идва през Гърция и остава само в нашите южни райони. Оказа се, че като млад неговата голяма страст били птиците и че тук сме намерили общ език.

Най-интересният ни разговор беше за Стефан Цвайг и Максим Горки. Аз бях получил от ГДР една тънка книжка с кореспонденцията им. Смайващото в тази кореспонденция бе, че Горки възхвалява Цвайг за неговата култура, информираност, как те "мужиците нищо не знаят, стремим се, опитваме..." (Между другото, Горки е създател на една биографична издателска поредица "Животът на бележити хора".) В тази кореспонденция Горки се жалва, "колко сме ние нищожни" - нещо съвсем руско. И Чехов описва тази страст към самоунижението ("Аз, бедният скакалец"). Стефан Цвайг му отговаря почти просълзен: "Не Вие, аз трябва да се оплаквам, защото вие сте могъщи, вие имате невероятен първичен талант, а ние сме само начетени, но ни липсва тази мощ на словото и на изживяването, каквато има в руската литература."

Канети много искаше да има тази книга, но аз не можах да му я намеря - пък и той не би могъл да я прочете, защото половината от кореспонденцията е на руски. Канети беше страшно удивен. Каза: "Точно така е. Имам чувството, че присъствам на разговор между пудел и мечка. Трябва да Ви доверя, че Горки е моят любим писател от детството".

- Имахте ли възможност да го наблюдавате, докато говорите с него? Как изглеждаше, беше ли стегнат... Това ли беше първата Ви среща със западен писател от голям ранг?

- Какво значи голям или малък писател? Канети вече беше възрастен. Аз не съм очаквал нищо друго. Канети беше доста глух (аз го допусках). Аз имам слабост към старите хора. Дали защото много обичах баба си, обичам да общувам с възрастни хора. И като млад, трябва да си призная, бях влюбен в жена, 20 години по-възрастна от мен. Защото има една приказка, че някои жени остаряват като галоши, а други като катедрали, харесва ми тази приказка. Френска. Има нещо прекрасно в чаровна 50 и повече годишна жена, това е такъв завладяващ чар. Защото какво е чарът? Това е личността. Интересно е, че има хора, които се раждат с личност. Гледаш го на 5 годинки, а усещаш личността в него - такава е малката ми дъщеря.

Има хора, които никога не се сдобиват с личност. Остават едни такива движещи се между нещата, нямат собствен облик. Роберт Музил има разказ "Човек без характер". Човекът мимикрира, той уподобява характер, но самият няма такъв. Това, изглежда, е било много характерно за австриеца между двете войни - загубата на идентичност. Има хора, които никога не се сдобиват с идентичност - аз го наричам самоличност.Тази самоличност, която се развива, ако успееш да я развиваш - това е чарът на човека.

Но да се върнем на Канети. Той ми отдели не един, а три часа. Говорихме за много неща, за Русе, аз му описах родната му къща. Той много се смая от това, че смята тяхната къща за триетажна. Аз му казвам, че тя е двуетажна. "Как може да я помня триетажна?!" Тогава му казах, че скоро съм ходил в квартала, в който съм роден, и къщата ми изглежда сега страшно малка. Вчера водих и децата си там. Едно е да гледаш къщата си на 5-годишна възраст, друго е от перспективата на времето. Всичко ми изглежда по-малко. Единствено дърветата са станали огромни за тези 40 години. А къщите са се смалили.

Предложих на Канети, щом не вярва, да дойде в Русе и да се убеди сам с очите си. А пък аз да го съпровождам. "Не обичам никаква публичност" - каза ми той. "Ще пътувате абсолютно инкогнито - гарантирам Ви. Никой няма да знае кой сте. Вземаме кораба от Виена, пътуваме по Дунава, пристигаме в Русе, там има един хубав хотел, настанявате се в него, разглеждаме всичко и се връщате." Беше почти на границата да се съгласи, после ми каза, че лекарят му е препоръчал да се пази от вълнения. Каза и нещо друго. "Опасявам се, че ще се разочаровам. Моите спомени са ми по-ценни от действителността". И не пожела, макар да беше много изкушен. А къщата му, дворът му са абсолютно запазени в Русе, няма никаква промяна.

Накрая ми предложи да отидем в един испански ресторант. Отидохме, пихме испанско вино, ядохме испанско ястие. Тогава за първи път вкусих "хамон" - това е испански свински бут, приготвен по специален начин... Забелязах, че хората в ресторанта го наблюдават. Казах му: "Вие тук сте прочута личност". Той отговори: "Е, така прави Нобеловата награда!" - но го каза с досада. Той не иска да бъде публична личност, славата му тежи. Но всички знаят, че той е Нобелов лауреат. А той иска да бъде анонимен, ако може да си сложи шапка невидимка.

- А студенината, суетата му не се ли чувстваха? Последната му книга - "Парти по време на война", е смразяваща със сарказма, с иронията, с озлоблението си. Тази суета и студенина се чувстват и в предишните му книги.

- Не бих го нарекъл студенина. Според мен той изобщо не е студен човек. Той силно обича дъщеря си, силно е обичал жена си Веза, редактираше нейните книги, макар че не се знае каква стойност имат. Дори ако щете, още един факт - като се разделяхме, ние се целунахме с него. Аз го целунах и той ми отвърна, но много се смути. И ми каза: "Знаете ли, аз се пазя от приятелства. Така че не ми се сърдете, но не можем да станем приятели". Това много ме порази. Явно помежду ни имаше голяма симпатия и вътрешна близост. Защото, като приключихме разговора в стаята му, той направи коментар. Каза: "Първото нещо, което ме впечатли у Вас, е, че говорите изключително ясно, всичко Ви разбирам. Защото аз не съм добре със слуха".

- В последната си книга Канети критикува Англия и Тачър.

- Сигурно. Той не обича Англия. Макар че е живял на гърба й.

- Канети живее спокойно 2-3 години от преводи на две книги на Синклер.

- Не са само преводите. Канети успява да си създаде име на писател, който се нуждае, на "нуждаещ се" писател. И предполагам, че има такива световни фондации, главно еврейски, които дават пари на нуждаещи се еврейски писатели.

- Той никъде не говори за пари и от какво живее.

- Няма и да говори. Според мен Канети е живял много умело от стипендии, естествено, изразходвал ги е, за да може да пише, т.е. стипендиите са били оправдани. Моето впечатление беше, че той е извънредно скромен, отегчен от славата човек, чужденец в Швейцария. Макар че говореше немски перфектно, в ресторанта поръча на келнера на швейцарски диалект.

Но да се върнем на нашата среща с Канети. След като ми каза, че не можем да станем приятели, се почувствах странно. След време препрочетох Монтен и попаднах на една негова мисъл за приятелството. Той смята, че не трябва да се привързваме към никого, за да не страдаме от неговата загуба. Защо казвам това? Защото едно такова изявление може да направи само един сърдечен човек. Нищо не му костваше да каже "ние сме приятели". Той беше искрен и почтен. Защото едно приятелство не може без това. Той беше загрижен за мен и не искаше да ме кара да страдам, когато умре. Нещо много рядко и почтено. Искал е да ми спести страданията по него.

След това дълго време живях с тези спомени. Той лично, изрично ме помоли да не публикувам нищо от този разговор и аз досега съм спазил това обещание. Той мразеше журналистите и всякакви изявления. Аз само съм споменал, че съм се срещал с него. Единственото, което съм записал от този разговор, е отговорът на въпроса ми: "Като какъв писател се изживявате - като български или австрийски?" Той ми отговори така: "Макар че съм роден в България и България е много дълбоко в мене и всички сюжети и мотиви, които имам в творчеството си, са български, моите герои са виенчани. И аз съм не австрийски, а виенски писател. И диалектът, на който пиша, е виенски."

За един писател е важна средата, която описва. При Канети е сложно - мотивите са български, средата е виенска. Той описва примерно пожара в съдебната палата, но в съзнанието му е пожарът от детството в България. Той не криеше, че корените му са български, но това не е основание да бъде обявяван за български писател.

Срещаме се отново с Венци Константинов на 8 юли 2008 г. в дома му в Красно село. (Разговорите отдавна са ни сближили и неусетно сме минали на "ти".) Този път разговорът ни започва с въпроси за

Рода

- Моят дядо по майчина линия Стефан Гевгалов произлиза от Беломорска Тракия. Той е син на дюлгерин. Като посъбрал малко пари, дюлгеринът дошъл в България и се установил в село Шипка. Дядо ми се ражда в Казанлък и става там начален учител. Моята баба също е била учителка в Казанлък. Както във всяко по-голямо българско селище и тук е имало развито читалище. В него са поставяни и пиеси, дори са се изкусили да поставят операта "Дама Пика" на Чайковски. Имало е и музикални таланти. Баба ми е свирела хубаво на китара и е пеела. Тя е играела старата дама от "Дама Пика". Има един епизод накрая, в който Герман я застрелва. Баба ми толкова неподправено пада, че си счупва крака, но стиска зъби. Герман пее арията "Она мертва". Дядо ми, който е бил изкушен в музиката - свирел е на цигулка много добре, - вижда как баба ми се гърчи от болка и след края на представлението се втурва на сцената и я вдига на ръце, вика файтон и я кара при лекаря. И така става "заварката" помежду им и се оженват.

Баба ми е от много интересен род. Сестра й е завършила в Женева, била е приятелка с Цанко Лавренов, самата тя е знаела говоримо руски, гръцки, шпаньолски, арменски. Когато баба ми се омъжва, вместо да се наслаждава на младия си съпруг - а дядо ми е бил висок, кокалест, малко мургав и скулест мъж, много представителен, - тя го изпраща в Германия - да се изучи. Тази мания да се изучиш в чужбина съществува и до днес - макар че вече е абсурдно - изпращаш децата си в Америка и ги губиш. Но тогава да се изучиш в чужбина е било важно. Дядо ми отива в Германия и Швейцария, завършва философия и педагогика. В Цюрих се сближава с екзарх Стефан, имам ги на снимка в Преображенския манастир. В България става учител в Габрово. Знаел е немски, френски, руски. (Тук ще добавя, че и Константин Гълъбов, както повечето завършили по това време на Запад българи, се връща от Германия като доктор на науките. Но става учител в Перущица и там пише "Готска граматика"!)

В Казанлък, там се раждат майка ми и вуйчо ми. Дядо ми много се е увличал по натурфилософията, бил е социалдемократ по убеждения, работили са заедно с пловдивчанина Ячо Кабаивански, бащата на певицата Райна Кабаиванска. Помня го много добре, водил ме е със себе си по горите. Като натурфилософ имаше странни навици - чупеше с върха на бастуна си костилките на черешите, за да има какво да ядат врабчетата. Ценеше повече птиците, отколкото хората, говореше с увлечение за тях. Покрай него познавам двадесетина вида птици. През лятото семейството излизало над Казанлък, в планината, намирали си място и си правели колиба. Живеели там дълго време, имали едно магаре, взето под наем, с което слизали да си купят продукти. Спомням си една снимка - вуйчо ми с цигулката, баба ми с китарата, вечер се пеят романси, огън и природа. Вероятно от дядо ми съм наследил обичта към природата и артистизма. Дядо ми беше почитател на Песталоци, който е взел много от идеите си от Русо. Имал е педагогически идеи, които не са били популярни по негово време. Казвал е: "Не могат децата да се възпитават унифицирано. Педагогът трябва да открие същността на едно дете, да му помогне да развие себе си, а не да го вкарва в някакъв калъп". Това е била абсурдна идея тогава, но, за съжаление, и сегашната идея за образование е всички да бъдат унифицирани, да се върнем към униформите.

Дядо ми е писал брошури и книжки по педагогика. От Казанлък отиват в Пловдив, където дядо ми става учител по български и немски език в Търговската гимназия и съдиректор на "Deutsche Schule". През "европейската война" е преводач от немски език в Гюмюрджина, която тогава е в границите на България. Моята майка завършва немското училище. Живеели са срещу Винарската изба на ул. "Генерал Данаил Николаев". Баба ми е разказвала как вечер са пращали момичето (слугинчето) с каната да наточи вино. Някъде през 1919 г. дядо ми става кмет на Пловдив, но за кратко, 100 дни - като Наполеон. Освен това той е директор на т.нар. продоволствена кооперация "Напред", едно сдружение на интелектуалци, главно учители, за взаимно подпомагане. По-късно, през 1932 г., като български представител дядо ми взима участие в тържествата по случай 100-годишнината от смъртта на Гьоте във Ваймар заедно с д-р Ортега-и-Гасет от Мадридския университет. След войната идват в София, мизерстват, а след 9 септември 1944 стана още по-лошо. Забраниха му да говори открито, получи един инсулт и си отиде от този свят.

Майка ми след "Deutsche Schule" завършва Музикалната академия, знаеше немски и френски. Жени се през 1939 г., а 1940 се раждам аз.

Баща ми, професор Константин Константинов, е от Елхово. Неговият баща е бил учител, заедно с това имал и овце - с една даскалска заплата какво можеш да направиш. Изобщо целият ни род е даскалски. (И аз съм бил даскал, и жена ми е професор-даскал, и дъщеря ми се очертава като такава.)

Баща ми е имал още две сестри. Той отрано се увлича от музика, прави си сам цигулка от парче дърво с телове за струни. Учи в Ямбол и Бургас някаква търговия, влиза в казармата като волнонаемен, свири в духовата музика при Маестро Атанасов. Бил е беден, но амбициозен, влиза в Музикалната академия. Баща му с мъка му е изпращал всеки месец по малко спестени даскалски парици. След завършването на консерваторията той става диригент в Пловдив, а после учител по музика в V мъжка гимназия в София, имал е и часове в Музикалната академия, става щатен преподавател, доцент и се хабилитира като професор с труда си "Обща теория на музиката". Книгата му претърпява 5 издания. От напрежението около хабилитирането му, свързано с много политически интриги от страна на негови колеги, баща ми умира ненавършил 52 години. Той също е бил социалдемократ, но за разлика от дядо ми, който бе против всякакви революционни действия и насилие, тъй като водят до катастрофа, баща ми бе за по-драстични социални промени. Той не бе комунист, но го направиха такъв през 1947 г., когато алтернативата е била или приобщаване, или изпращане в лагер. Негови приятели не се приобщиха и бяха изпратени в Белене. Това му беше едно бреме - защо се е приобщил. Обясняваше, че го е направил заради децата, макар да не е имал никакви изгоди от това членство. Напротив, беше сред "черните овце" в редовете на партията, "врагът с партиен билет", имаше сякаш повече неприятности, отколкото ако не беше приел. Спомням си, че срещнахме на улицата негов пръв приятел музикант - облечен във ватенка. Баща ми се радва: "Малейчо!" Той му извиква: "В никакъв случай". Забранено им е било дори да се спират и разговарят. Ако се приближи някой до тебе и ти го допуснеш, може да ти подновят присъдата. Представяш ли си какво време е било. Това е страшното. Това, че си прекарал няколко години в затвора или лагера - "е, и затворът е за хора" - някои стават човеци, - обаче те дамгосва за цял живот, обрича те на абсолютна самота.

Баща ми, майка ми и атмосферата у дома

- Как се държаха към теб родителите ти?

- Баща ми беше много измъчен човек. Аз го помня като непрекъснато напрегнат, човек без усмивка - не помня да се е усмихвал някога, човек, който нямаше чувство за хумор, бе непрестанно измъчен от събитията около него. Когато му направиха партийно "обследване" и той трябваше да "доказва невинност", че не е антисемит и не е враг, той се обърна към някои свои приятели. По време на бомбардировките сме били евакуирани в Ботевград. Малко преди 9 септември 1944 г. се чува, че щели да избият затворниците в затвора, които са били главно комунисти. Сред тях е имало и много интелектуалци - лявата идея е преди всичко интелектуална. И тогава се вдигат евакуирани интелектуалци, сред които баща ми, Илия Бешков, Орлин Василев, Филип Кутев и други, и отиват да освободят затворниците - за да не ги избият. Куриозът е, че когато отиват там, директорът на затвора ги посрещнал с отворени обятия: "Момчета, докога ще ви чакам? Ето ви ключовете, аз бягам". Отключват килиите и пускат затворниците - сред тях е имало и видни комунисти. Интересното е, че Орлин Василев използва този епизод, за да си изкара документ за активен борец против фашизма. Баща ми, като наивен и "честен до глупост и глупав до честност" човек, никога не се е възползвал от това нещо. Когато почват обследването, той търси хора, които да докажат, че е честен - отива при Орлин Василев и онзи му казва: "Не ме занимавай с тези неща, знаеш колко е сложно". Отива при Бешков и той веднага подписва положително сведение за баща ми, Филип Кутев също. Било е "разделно" време. В резултат на тези сведения обследването е прекратено, но баща ми, заедно с Филип Кутев и други културни дейци, е изпратен на "опреснителен курс" по марксизъм-ленинизъм във Вършец. И баща ми трябва да се явява на изпит по биография на Сталин. Което е тежко унижение. Тези унижения го унищожиха. Той беше много притеснен, нямаше време за децата си, не общуваше с тях. Повечето време беше болен, работеше нощем до късно. Според мен той си търсеше смъртта. Отвратиха го от живеенето.

А майка ми е от така наречените "родени принцеси". Тя е израсла като принцесата на семейството, винаги е била ласкана, харесвана, всичко й се е поднасяло наготово. Била е много красива. И изведнъж животът й се стоварва на главата - война, грижи, деца, сиромашия. Майка ми не беше бояк човек - беше възпитана да получава с лекота. И беше по-консумативен тип. Бяха различни с баща ми и затова са се харесали. Срещнали се на т.нар. Панагюрски колонии, където се събирали стари ергени и моми. Баща ми е бил на 36 години, тя на 26-27 - вече попрецъфтели, когато се оженили. Баща ми бил активен, динамичен. Има и друг момент - тя е била "мома от сой". Спомням си, че вкъщи се правеха домашни концерти, както в Германия. Майка ми на пианото, баща ми на цигулка - свирят Вивалди. Оттогава е влечението ми към музиката. След смъртта на баща ми майка ми се състари много бързо, имаше чувството, че животът й е преминал напразно, че очакванията й не са удовлетворени. Беше много фрустрирана и си го изкарваше върху нас - главно на мен. Не сме имали силна връзка, не си спомням никога да ме е целувала. Тя бе един нещастен човек - защото от едни върхове на принцеса пада до най-обикновена домакиня. За нея животът беше едно непрекъснато бреме и тя си беше внушила, че децата трябва да й бъдат нещо като пажове. Имал съм голям натиск и насилие от страна на майка ми.

Ярко слънчево петно в детството ми е баба ми, която беше много ведър човек. Те живееха близо до нас, бяха дошли от Пловдив, за да ни помагат - баща ми беше получил инфаркт. Атмосферата вкъщи беше много напрегната. Не знам по какви причини, но майка ми много се дразнеше, когато четях книга.

Четенето като спасение

- Всички тези несгоди имаха и положителен ефект - аз развих много силно чувство за самосъхранение, научих се да живея сам, да нямам нужда от никого и нищо. Мьорике има една фраза: "Изкуството ни дава това, което животът ни отказва". Ето защо аз четях като луд, само и само да не виждам какво става около мене. Книгите бяха едно спасение, един свят, в който се чувствах по-уютно. Баща ми още като студент е купувал много книги. Вкъщи имаше два сандъка с книги, които аз тайно преравях и скришом четях. На 6-годишна възраст прочетох "Стас и Нели", "Без дом", "Сърце". След което в училище трябваше да пиша ченгелчета и лулички - беше ми скучно. Училището за мен беше най-голямата досада. Изключвали са ме 3-4 пъти заради отсъствия.

- Откъде дойде афинитетът ти към езиците и литературата?

- Хубав въпрос. За моите представи, за възпитанието, което получавах и в училище, книгите бяха нещо нездравословно. Непрекъснато ми се внушаваше, че трябва да се заема с нещо полезно. Книгите бяха безполезни. Макар че аз непрекъснато четях, никога не съм си мислил, че се занимавам с безполезни неща.

- Това не формира ли у теб някакво чувство на вина?

- Може и да е имало такова чувство, но това ме е капсулирало, трябвало е да се крия зад нещо, за да не бъда нараняван. Още много рано се научих, че лошите неща може да имат хубав край и хубав ефект. Това чувство може би не е точно за вина, а по-скоро за непригодност, чувство, че не си на точното място в този свят. Имало е случаи, когато съзнателно съм искал да се "приобщя", да бъда "като другите", по израза на майка ми. Нормално е да искаш да бъдеш в общност, иначе си изолиран. Когато осъзнах, че това няма да стане, култивирах съзнателно у себе си един индивидуализъм. Казвах си: "Това не ми трябва" и се затворих най-вече в книгите. Книгите ми бяха спасение, но и в същото време усещах, че това е нещо нередно. Защото жадувах да живея. Докато моите съученици играеха, ритаха топка, аз седях на тротоара и четях или бродирах. Израснах без ласки, без любов, сред упреци и обвинения. Когато баща ми почина, бях на 14 години и трябваше сам да се препитавам.

Първото ми желание беше да стана електроинженер. Много разбирах от електричество, поправях печки, котлони и изкарвах по някой лев. После започнах да поправям радиоапарати. И затова, когато влязох в казармата, поисках да ме изпратят в радиовойските. Там започнах да уча език. Имах отрицателно отношение към немския. В училище бях учил френски, но не знам по каква причина ме прехвърлиха от френска в немска паралелка. А немският минаваше за "фашистки" език. На всичко отгоре баща ми и майка ми, когато искаха да си кажат нещо скрито, си говореха на немски. Това ме вбесяваше. В казармата имах приятел - Тома Спространов. Той кореспондираше с цял свят и ме попита дали искам да ми даде адреса на някое момиче, с което да си пиша. Един ден получавам писмо от някоя си Кристел Хюбнер, която иска да си общуваме. Аз пращах писмата първо на майка ми да ги преведе, тя ги превеждаше на български, аз отговарях, майка ми ги превеждаше на немски. Това ми се видя сложно и си казах: "Защо не взема да науча този език?" Имаше едни задочни курсове, с учебници на циклостил - записах се. Учих с такова усърдие, че за 6 месеца изкарах двугодишния курс. Научих езика в степен да чета "Фауст" в оригинал. Бедата ми беше, че не бях отронвал нито дума немски, знаех само да чета и да пиша и не бях сигурен дали мога да го говоря. После кореспондентката ми избяга на Запад и на мен ми остана езикът. Така се запалих по немския. Започнах да чета поезия. Първото стихотворение, което съм превел, е "Маската на злото" на Бертолт Брехт - 1961 г., към него ме бе насочил приятелят ми Цветан Марангозов, който избяга в Германия. Така се запалих по изкуството на превода. Като излязох от казармата, трябваше да следвам, да реша какво най-много владея. Най-добре беше да уча немски. Макар че имах четворка в дипломата, се явих и бях приет - бях осми в списъка. Започнах да уча, но моментално се отвратих от ученето. Напуснах втората година и започнах да се препитавам като музикант - свирех по кръчми, бях школуван пианист. Обикалях из България, свирил съм и в чужбина - в Белград, в елитния бар "Теразие". Всички смятаха, че съм музикант, работил съм с Йорданка Христова, която по-късно, като ме срещнеше, винаги ме питаше къде свиря в момента. Беше ми много приятно.

- И все пак се отдаде на превода и литературата.

- Да, макар че заниманията с език и литература в съзнанието ми винаги са били като някакъв грях, като някаква перверзия. Хората имат нормални професии, а пък аз съм седнал да превеждам. И до ден-днешен смятам, че това е някакъв вид лудост, тиха лудост.

Никога не съм имал амбицията да ставам писател. Написах един-два разказа, видях, че подражавам на чужди образци, спретнах две-три стихосбирки, но разбрах, че нямам "подадинето" за поет. Захванах дисертация в катедрата по Теория на литературата. Аз исках да знам много, да познавам различни поетики и литератури. Започнах с малки преводи, преведох един роман на Ремарк, услади ми се и така тръгнах по тоя "лош път".

Защо се захванах с преводите?

- Установих нещо изключително за мене. Аз имам много силен порив за самостоятелност и независимост. Това идва от натиска, под който съм живял. Преводите ми даваха свобода. Можех да си взема една книжка и да отида в Родопите. Между другото през 1968 г. си купих една полусрутена селска къща в Солища. Там превеждах книгите, занасям превода в издателството, получавам си хонорара, нямам началник над главата, на волята, никой не ми казва какво да правя. Благодатното на тази дейност е, че не си зависим от никого.

Никога не съм работил на щатна работа. Като музикант бях зачислен към Бюро "Естрада". Не съм бил никога на служба. И затова пенсията ми сега е 80 лева. Нямам пенсия за труд, имам пенсия за старост. Като си купих тази къща в Родопите, за 680 лева, си реших проблема. Превеждах, имах договори с издателства, търсеха ме - до степен моите врагове да казват, че той не работи за издателствата, а те работят за него.

Към книгите и литературата винаги съм имал предубеждението, че това е някаква област на порока, на разврата, на нездравословието. Като четох писмата на Томас Ман, открих сходни настроения. Той завижда на тези червенобузести, здравомислещи хора, които не поглеждат книга и си живеят живота.

В последните четири години активно превеждам поезия - макар че ме определят като преводач на проза. Свързах се с Георги Чобанов от Литернет, казах му, че имам преводи от немски поети - дали не би искал да ги публикува в сайта си. Той прие, посъбрах си преводите и се оказа, че имам 120 преведени стихотворения от 30 поети. Направих една антология. Излезе тя, услади ми се, реших да преведа още някои неща. Допреведох "Лорелай" на Хайне. С годините се събраха общо 100 немски поети от XII до XX век с общо 1001 стихотворения. И аз като една преобразена Шехеразада!

- Направил си и една антология на средновековната немска поезия. Какви езикови проблеми създава преводът на тази поезия, какви трудности срещна?

- В антологията, която така и не видя бял свят, съм включил главно поети от ХІІ и ХІІІ век. Проблемът на тази поезия е, че тогава не е имало единен немски език и поетите са от различни езикови области, без установени граматики и лексика. Това е била поезия не за четене, а за слушане - затова са се наричали и "минезингери", певци на любовта. Има едно прочуто състезание между Валтер фон дер Фогелвайде и Волфрам фон Ешенбах в крепостта Вартбург. Местният владетел ги е приютил в красивия си замък и техните текстове всъщност са песни - затова при тях най-важна е прозодията, римите, внушението. И аз съм се стремил да предам това - те да звучат като текстове на песни. Стремял съм се да направя хубави, свежи рими, да спазвам ритъма - за да се пее. Освен това исках да разбера какво всъщност искат жените. Защото всичко се върти около любовта и жената.

Аз потърсих академични преводи - с осъвременявания на тези текстове, като в тях се дава текстът на старонемски и има един приблизителен превод на новонемски. Установих, че тези "нови" преводи понякога са погрешни - преводачът, академично лице, просто не е разбрал за какво става дума. А защо не е разбрал? Защото превежда филологически - дума за дума, не познава атмосферата, не знае например защо една жена страда от това, че изгрява слънцето. А тя страда, защото е с любовника си и на изгрев слънце той трябва да бяга. Това са т.нар. поеми "алби". Някога нощните стражи при първите утринни просветлявания запявали песни, с които искали да предупредят влюбените да бягат, за да не ги хванат и да стане лошо. Има едно стихотворение от Волфрам фон Ешенбах, което преведох тези дни. В него жената казва: "Защо всички се радват на деня, само аз страдам". Ето го:

ИЗГРЯ ЗОРАТА

I.

Изгря зората на пазача с песента
и сепна дамата, която тайно
нощес лежа в прегръдките на мъж любим.
И в ясните очи посърна радостта.
Горчиви сълзи рукнаха безкрайно
и жално рече тя: "О, ден неотвратим!
Ти радваш всяка твар - защо ли не и мен?
Жадува всеки да те зърне, а от теб боя се аз:
не може милият ми да остане в този час,
че твоите лъчи прогонват го сломен."

II.

Денят напираше в прозорците без жал.
Тя трескаво заключи си вратите.
Но знаеше, че няма полза от това.
Любимата обзе любимия с печал.
Очите й намокриха страните
на двамата. Устата й смълви едва:
"Ах, две сърца сме ние, но в едничка плът,
неразлъчима е предаността, която ни събра.
Омаяна съм от любов, пламтя като заря.
Когато в мен проникваш, в теб съм всеки път."

III.

Мъжът помръкнал се сбогува с нова жар.
Телата им блестяха в полумрака
и сляха се, когато изсветля денят.
Разплакани очи - целувка с женски чар!
Така дариха си частица всяка:
ръцете и нозете голи, устни, гръд.
Та кой художник нарисувал би страстта,
с която обладаха се докрай - не би му стигнал дъх.
Гнетеше ги на грижата убийствения лъх,
но злобата отвред сразиха с любовта.

ок. 1217

Аз първо се опитах да схвана атмосферата. За мен беше важно да си създам представа как се развива образът на жената в тази поезия. Не можеш алба от ХІІІ век да приравняваш към поема от ХІІ век. Средновековието не е единно, еднакво време. Мъчил съм се в по-ранните неща да предам възвишеността на чувството, а в по-късните - сетивната наслада от любовта.

Преводачът като воайор

- Удоволствието от превеждането, от потъването в света на любовното чувство сигурно е било много голямо за теб - това се усеща от преводите ти. Четейки стиховете, усетих невероятна близост с "героите" на тези стихове - за мен те са сродни души, езикът им е вълшебен. Но дали превеждането на тази любовна поезия не е твоето "родство по избор" - изборът ти според мен не е случаен и изразява и част от твоята човешка същност. Ти самият казваш за себе си, че си "хедонист", аз бих добавил, че си и воайор.

- Преводачът е и воайор. В самия акт на превеждането има воайоризъм. Ти надничаш в чужди души. Някои казват, че "литературата отразявала живота", че е "субективно отражение на обективната действителност" - това са пълни глупости. Литературата, най-вече поезията, представлява едно "обективизиране на твоята душа" и четенето, общуването с литературата означава общуване между души - между душата на автора, поета, и душата на читателя. А преводачът е най-добрият, най-задълбоченият, най-проникновеният читател. Но в това "надничане" в чуждите души има нещо срамно. Защото, ако си опитен в тия надничания, ти виждаш неща, които другите не виждат. В това отношение откривам връзка между преводачите и музикантите - общото помежду им е интерпретацията на творбата. Защото във всяка интерпретация има някакъв елемент на вникване, надникване, проникване. Ти навлизаш в един чужд свят, често пъти без да те канят, разголваш го и се наслаждаваш на гледката. Е, това ако не е воайоризъм! Ако нямаш дара да надничаш, да гледаш през окуляра - истинският воайор обича и да обръща далекогледа, да сменя перспективата и гледната точка, - ти ще превеждащ дума по дума, ще казваш, че така е по автор, и от това преводът ти ще бере душа. За мен изкуството на превода е изкуството да откриваш нов езиков свят. Ето защо не спирам да се уча от всичко край мен. Много ми е интересно да гледам как играят малките деца, да слушам какво говорят, да гледам птиците, да общувам с простите, но много ярки хора от Солища. С годините се научих да ценя хората не заради образование, начетеност, интелигентност, а заради характера. Има прости хора, но с толкова хубав и ярък характер, като изсечени от камък. За жалост, повечето от тях се срамуват, че не са образовани. Тези хора силно ме привличат, защото от тях съм научил много повече за живота и отношенията, отколкото от книгите.

© Емил Басат
=============================
© Електронно списание LiterNet, 19.12.2009, № 12 (121)

Други публикации:
Панорама, 2009, кн. 11.