Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПАМЕТ ЗА ПЕТКО БОЧАРОВ
Слова от премиерите на две книги

Емил Басат

web

1.

Петко Бочаров. Картини от три БългарииКазват, че възрастта не е порок. И Петко Бочаров го доказва със своите 91 години. Той няма нужда от представяне - сам се е представил в коментарите си през годините, а в последната година като че го обзе някакъв писателски бяс. Като се разписа - та не спря цяла година. Първо бяха коментарите му, издадени от Правен свят. След тях той набра кураж и подтикван оттук и оттам, от доброжелателни приятели и читатели, написа книгата на живота си "Картини от три Българии", с която заля книжния ни пазар. Не само у нас, ами се прехвърли и в Англия. Явно му се услади да пише, защото, недочакал още да стихнат аплаузите от първата си книга, и взе, че написа и втора. И понеже шило в торба не стои, представи и двете си книги на Аполония. Въпреки плахите ми опити да го възпра в неговия устрем. Сигурно е оправдано, като си яхнал вълната на успеха, да не ти се слиза оттам. Когато си на 91 години, е удивително и напълно разбираемо. Няма да ви разказвам колко талантлив е Петко Бочаров и че трябва да му бъде връчена награда за най-възрастния практикуващ журналист в света. Доскоро този рекорд се държеше от една американка, която обаче нещо не издържа и се провали в състезанието с Петко Бочаров. От Гинес трябва да се замислят и да му дадат заслужената награда като го впишат в почетната си книга на рекордите.

Радвам се, че бях един от първите читатели и редактор на текстовете му, с които той буквално ме заливаше - ще дам само един пример - на ден ми изпращаше по 4-5 откъса от книгата си "Картини от три Българии" - той я написа за няколко седмици. След шеметния успех на първата му книга, говорихме, че е добре да продължи поредицата от разкази и портрети на хора, с които се е срещал в дългогодишната си журналистическа практика. И той за нула време написа и втората книга, като ми изпрати за мнение част от нея. Сигурно съм прекалил с критичните си бележки, защото той не ми изпрати останалите откъси и ми се обади, че заминава за Аполония. Върна се щастлив оттам, от успеха, който е имал на представянето в Созопол.

И ето сега съм пред Вас да говоря за втората му книга. Нека за нея си кажат думата другите. Аз само реших да споделя радостта си от едно ново приятелство - на него посветих и анкетата, която направих с Петко Бочаров и която включих, въпреки някои несъгласия на моя редактор, във втората си книга "Преводът - лица и маски". Надявам се, че този ни разговор с него е провокирал амбицията му да направи книгата си "Картини от три Българии".

И да не мислите, че Петко Бочаров е мирясал. Да, ама не! Освен че е написал и пиеса - "Майне Мути", която се надявам някой наш театър да постави, той иска да прескочи границите на България със своите книги. Сега неговия племенник превежда "Картини от три Българии" на английски, роднини на Апостол Карамитев проучват американския книжен пазар за издаване на тази книга в Америка, разпратил е писма до десетина бразилски издателства - нали там очакваме Дилма Русеф да спечели изборите - и там да прочетат за преживелиците на един българин през три епохи. Сега му търся преводач на португалски. Тъй че няма отърване от Петко Бочаров. Да е жив и здрав и да продължи да ни радва с хубавите си разкази. Този неуморен сладкодумник има още много несподелени истории. Само имайте търпение и ще видите.

 

2.

Едва ли е нужно някакво специално представяне на човек като Петко Бочаров. Той в достатъчна степен сам се е представил с всичко, което е направил до днес и продължава неуморно да върши. Вчера стана на 93 години. Този факт е красноречив сам по себе си. Ще споделя нещо лично, вместо да ви разказвам каква книга е написал. Просто я прочетете.

Петко Бочаров. Нашата Via DolorosaХаресването е опасно нещо. То крие риска да обикнеш някого и да си принуден да го приемеш с всичките му плюсове и минуси. В случая с Петко Бочаров аз съм в доста двойствена позиция. Харесах и препоръчах първата му книга и тя получи заслужено признание и донесе финансов успех и за двете страни - на автора и на издателя "Жанет 45". При втората и третата книга имах сериозни резерви, които се оправдаха впоследствие - те не срещнаха същия отклик у читателите. При четвъртата казах на Петко, че става, с една уговорка - да махне последната статия, която излизаше извън контекста на книгата. Хубавото в нашите отношения е, че нито той се вслушваше в моето мнение, нито аз променях отношението си към текстовете му. А то, както той знае, е безкомпромисно. Неслучайно на последната книга "Нашата Via Dolorosa", която ми подари тези дни, той написа: "На Емил, моят суров отрезвител". Но това в личен план.

Петко Бочаров продължава да пише и това не може да не ни възхищава. На 93 години такава творческа активност си е направо за завиждане. Независимо от резултатите. Той опровергава тезата, че с възрастта силите намаляват. Тук няма да анализирам достойнствата и недостатъците на онова, което пише Петко, нито ще коментирам упорството му да ни залива с книгите си. Явно, няма да миряса въпреки приятелските ми предупреждения и съвета да се радва на постигнатото досега. Щом му се лудее, нека лудува. Дори да нарушава понякога мярката. Табутата са за това - да не се съобразяваме с тях. В края на краищата Петко е във всичко, което премълчава или не може да премълчи. Неумерен и в хвалбите, и в критиките си. Да е жив и здрав.

Тази книга се чете на един дъх. Четейки я, понякога се задъхвате или оставате без дъх. Толкова е наситена, наелектризираща, плътна, толкова е сгъстена болката в нея. Оттам и това яростно писане, това изкрещяване, избухване, яд, едва прикриващ сълзите - сълзите от непрестанните загуби. Тя е събрала на страниците си сгъстената история на българските болки и поражения. И възторга от възкръсването съответства на градуса на омерзението. Тя е истинска, защото е преживяна. Духовно, човешки. Тя иска да сподели, затова е и така лична. Звучи патетично, но патосът й е болезнен. Страданието в нея е главният герой. Страданията на един народ. Нашият. И неговото пробуждане.

Езикът на Бочаров е богатият, красив, позабравен български език. Авторът отваря стари рани и иска да помогне на натрупаната гной да излезе и тялото да се възроди. Това е книга за българското възраждане днес. За невероятния ни шанс днес, сега да си върнем изгубеното достойнство, да заживеем най-после като останалата част от цивилизования свят. Да не гледаме надолу, а да сме с гордо вдигната глава. Не като мъченици, а като нормални хора. Каквито са повечето в света. С болките и грижите, но достойно…

Петко се е задушавал, докато пише. Пише в някаква еуфория, трескаво, не от позата на някакъв позакъснял пророк, а от позицията на видял и препатил човек. С живи, остри сетива и език, който не щади. Той не съди, а споделя. Болката си от болката и страданията на цял един народ. Опитва се да си обясни защо все така се случва с нас. И да ни даде надежда - не напразна, а доказана с аргументи и факти - че сме на пътя, на големия път - най-сетне, след толкова векове страдания, че най-сетне сме излезли от тунела на историята и сме се насочили към светлината. Това е книга за болката и надеждата, за увереността, че ще успеем да развием най-доброто у себе си като народ. И ще си докажем, че можем. Да сме като другите - нормалните народи по света. Истински.

Това е книга за унизеното национално достойнство, за унизеното лично, човешко достойнство, тя споделя личната болка на автора от пропиляното от глупави управници и политици време, от изгубените поколения за България, от липсата на шанс и късмет. Това е книга за обречеността ни на географията, на мястото, където сме заживели преди векове, осъдени да воюваме непрестанно със съседите ни, за да оцеляваме. Тя е побрала и болката на Бочаров от алчността и недалновидността на управници, докарали четири национални катастрофи, от предателствата, тя е побрала и чувството му на срам от онова, което е трябвало - "бе невъзможно да не го правя" - да прави, да сътрудничи на властта в името на същото онова оцеляване, надхитряне, надиграване с властта. Затова сигурно и езикът му е така остър, рязък, защото и болката, и срамът от унизеното човешко достойнство са били така силни. Това е неговият, на Петко Бочаров, личен път по тази наша българска Виа Долороса.

Не искайте безпристрастност и обективност от човек, който изпитва болка и иска да я сподели, да я изкрещи. Това не е учебник по история. Авторът чете историята избирателно, затова и погледът му е личен, субективен - затворил се е в пространствата на болката. Не чакайте тук да откриете бодрия социалистически патос от някогашните учебници по история, нито да дочуете напудрените националистически изцепки на псевдопатриотарите историци. Тази книга е субективна, пристрастна и страстна. Тя прескача малките ни победи, а се спира на големите ни катастрофи и се опитва да отговори на въпроса: "Защо сме такива?" и "Кои сме ние?". Тя не се вайка, не се самоокайва.

Заразителен е оптимизмът на Петко Бочаров - сега имаме шанса да излезем на широкия друм, сред всички европейски народи. Оптимизмът му не е напудрен, сладникав, захаросан. Може би понякога прекалява с похвалите на днес управляващите ни - и в това трябва да има отрезвяваща мярка - но е забележително, че той, вече на 93 години, е съхранил способността да се радва на живота и да вижда хубавото в него. Петко е един щастлив човек. Да е жив и здрав.

 

 

© Емил Басат
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.03.2016, № 3 (196)