"АЗ СЪМ ЛАСТОВИЦА"
Разговори с Николай Цонев

Емил Басат

web

Първият ми разговор с поета е на 28 април 2006 г.

След дълги отлагания най-сетне отивам у Николай в Младост 1. Той отдавна ме кани да четем антологичната му книга "Палец срещу вятъра", която иска да излезе за 80-годишнината му, 4 октомври. Той ми чете в началото едно от стихотворенията си, написано днес - "Добрината на тревите". Казва ми, че още не е дообработено. Става дума за епиграмите.

- Не че не обичам епиграмите, но те си приличат. Ако вземеш по една или две от всичките ни автори и ги смесиш не можеш да кажеш коя епиграма на кого е. Тоест в епиграмата липсва Азът, липсва онова, което се нарича индивидуалност. А един творец затова се нарича творец, защото създава свят. Господ е творецът. Аллах ли е, Господ ли е, Исус ли е - тоест на него се казва творец. Ако писателят не създава свят, той е само даровит. Творецът без свой собствен свят не е творец, той е само един даровит човек. Всеки човек има някаква способност - един може да прави обуща, друг да пее, а трети може да прави добро впечатление. Това на шега. Знаеш какво е казал Исус от Назарет: Нук пу нук. Аз съм, който съм. Аз съм го написал в едно четиристишие:

На Аза поставил си силния знак,
Преди да потеглим с хоругвия.
Ти учиш човека, Исусе всеблаг,
Че никой не е като другия.

Това е философията на Исус. Той казва: Всеки носи бога в себе си.

- Да поговорим за книгата ти "Палец срещу вятъра".

- Аз съм посветил тази книга на мама Доче, на баща ми и на съпругата ми Пенето, защото те са трите ангели на моя живот. Без тях аз щях да съм не нищо, ами един бохема - пропаднал и умрял от пиене или от безпътица. Тоест те са ми дали онова и сега ме закрилят - и сега Пенето е тука.

- Знам, това е твоя стара теза.

- Но аз попълних онова, което беше празно. Защото в "Окото на гарвана" половината книга е писана за Пенето, а за да я допълня сложих и някои неща за магията. И сега съм ги събрал в тази книга - в нея има и лирика, и сатира, и философия, има глупости. Има обаче и мъдрости. Иван Тенев ми казва, че книгата ми е уникална и че в българската литература такова чудо няма. Да носиш в себе си еднакво всички неща - и божественото, и дяволското. Да ти кажа едно стихотворение за дявола и човеците.

Какъв е той? - попитах ги с тревога,
когато мъничко кураж събрах.
Не каза никой, че е син на Бога.
Защото ги е страх.

Направо да ти кажа, че тази книга е провокативна. Тази е върхът. Оттук нататък аз няма да пиша и няма смисъл да пиша. В нея измислям една дума - волночелите. Някои приятели не я приемат. Нямало такава дума. Отговарям им: - "Вие ли ще ме учите? Аз съм един от създателите на езика. Аз съм малък творец, но творец. Вазов колко думи е създал."

- Кой ще те разбере? Отговарям им: "Аз не пиша за другите, аз пиша за себе си."

Вярно е, че съм силно индивидуален, че съм малко самомнителен, със самочувствие. Гьоте е казал, че скромността е най-големият недъг. Не съм скромен, но се пазя от парадиране на Аза, защото знам, че от това се ражда грандоманията. Когато Азът ти излезе извън нормите на поведението и извън културата ти. Тези граници са в самия творец. Затова да тръгнем сега из книгата.

- Защо "Палец срещу вятъра"?

- То значи Азът срещу вятъра, срещу онова, което духа, срещу властта, срещу терора, срещу всичко онова, което натиска човека. Аз противопоставям Аза на онова, което иска да смачка човека. От човека минаваме и към мене.

На титулната страница има едно посвещение: "Палец срещу вятъра. Утре е глухарче." Тоест утре ще ме отвее вятърът и от мене ще направи глухарче. Утре ще бъда отвян. Аз и сега съм отвеян, но се репча.

Заключвам цялата книга между Пролога и Епилога. (Чете Пролога Рождество.)

От нине до века
със сълзи се ражда човека.
Пищи от уплаха мъника,
ужасно го плаши светлика,
усеща съдбата си зла.
Предлагам промяна велика,
с молитва към Бог и Аллах,
човек да се ражда със смях.
С усмивка да идва мъника,
със смях да посреща светлика
и слънцето дето му вика: Ела!

Това е една голяма метафора. Защо да се ражда човек с плач, като може да се ражда със смях. Какво заключвам накрая с Епилога - "Ореол за величие":

Вдигнах с две ръце най-новата си книга.
Съзерцавах я на слънчевия фон.
И усетих надпланетно се издигам.
Боже, рекох, влизам в твоя пантеон.
За поезията ми така велика
Ще ме преведат на сто езика.
Дух светейши взе да ме обзема
ореолчето на славата съзрях.
Тъкмо славно да ме осени перчема
чух в подножието на крака си: Ах!
Взрях се, Боже, стреснат нанадоле
и усетих поетичен яд
друг брадат зовеше: Слез бе, Коле! -
Ботев дърпаше ми крачола отзад.
Ботевият дух дошъл от Вола.
Вятър ми издуха ореола.

Ето, не скромността, ами съзнанието, че ти, какъвто и да си, не можеш да се самовеличаеш.

- Тази твоя самоирония е най-ценното ти качество и като човек, и в поезията. Това говори за здраве, а не за маниящина.

- Аз я имам. Но имам и мярката. Това е рамката на книгата.

В книгата си правя свои интерпретации на всички световни митове. Аз като съм ги чел, съм се смял над тях. Аз не искам читателят да се смее, но искам да му кажа, че онова, което е казано, е в крайна сметка една мисловност.

- Какво търсиш в мита, как разглеждаш митовете? Какво е митът за тебе. И онова, което правиш, не е ли опит да го преодолееш...

- Провокирам себе си и познанието си за човечеството, за философиите, за религиите и т.н. Защото всичко подлежи на анализ. Аз съм го видял през моя поглед. В едно от стихотворенията си имам образ - облак-знаме. Знамето ми е облакът, тоест свободата.

- Ти не си човек, който ще има знаме.

- Тук става дума за моето верую. А сега ще ти прочета "Сянката на Езоп".

Преразказвам летопис забравен.
Бедният Езоп на съд изправен
от гнева всевластен на жреците,
роб низвергнат, хвърлен от скалите.
Всъщност нямал стъпки греховити,
нямал сянка даже под петите.
Не звучи ли като басня свята
Нямал сянка - както светлината.

Искам да ти прочета едно стихотворение "Маскарад", което съм написал през 1944 година, на 17 години - имам оригинала. То е с е двойно, по стария правопис. Мога да го сложа като факсимиле в книгата.

Аз знам структурата на анекдота - анекдотът е онова, при което разправяш едно и изведнъж го обръщаш. Ако ти като поет не си служиш с хватките на анекдота, ти не можеш да си убедителен - просто вадиш брадвата и сечеш като сатирик. Аз си служа с онова, което е не познанието - от познанието тръгвам към вица, към анекдота. Аз използвам митовете, но ги интерпретирам по свой начин.

Спорихме с приятел за истината. Той твърдеше, че има само една истина. Казах му, че има много здраве. Първо, има една истина - обективната. Обективна истина е, че слънцето е по-голямо от земята, че земята се върти около слънцето, това е доказано. Има и една истина, която е субективна - твоята, моята, на различните хора по земята. Има и една абстрактна истина.

Аз създавам свят - може да е измислен, може да е щур, но е мой. Аз не съм Ювенал, не вадя секирата. Не че не мога, но това не е моят начин на изразяване. Аз не искам така.

Искам да създавам от хумора литература, а не да правя касапница. Защо? Защото хуморът никога не е бил броен за литература. В Съюза на писателите нямаше секция "Хумор и сатира". Махни от "Дон Кихот" вятърните мелници и какво ще остане от него. Махни и Дулцинея Тобоска, махни му легена, крантата. Нищо няма случайно. Той е луд. Разказите му нищо не струват. Той не е знаел какво прави. Луд. Геният е луд.

...Ти съдбата си я носиш сам на гърба. Аз го знам това. И затова съм я приел не като Христовия кръст, а като карма. Хубавото е, че още не съм бит, никой не ме е ударил, ще го убия.

Спорехме с моите приятели, че за да пишеш сатира или лирика, и най-вече сатира, трябва да имаш съдба.

Болката ми не е животът, а творчеството. Върхът е смъртта.

Радвам се, че си душевен брат мой. Всеки един живее себе си и живее своя свят, трудно можеш да разбереш другия.

На поета му трябва един ангел. Тя, жена ми, Марта Дикова, можеше да бъде ангел, но не пожела. Защо? Защото беше млада. 22 години живяхме с нея, роди ми двама сина. Тя изведнъж решава, че духът е повече от земното - това, което аз й внушавах цял живот - тя го носи в себе си. Тя е поетеса, написа много хубава книга "Пеещи стъпки", темите за която й дадох аз. Има нещо у хората, което или го имат, или го нямат. Аз мога да тонизирам, защото мога да излъчвам енергия. Край мен се живее трудно. Сигурно и край тебе трудно се живее. Никой не е ужасен за съжителство, но някой трябва да бъде на другия приятел, другар.

Ластовичките какво ядат. Ти като знаеш толкова много, знаеш ли? Не. С отворени човки ядат мухи. Ластовичка не слиза на земята да яде. Тоест тя не иска да се мърси долу, не яде червеи, бръмбари, нищо освен мухите, които са на небето. Защото тя е въздушна и яде онова, което небето й дава, а не земята. За нея земята е пъкло. Аз съм ластовичка. Не слизам да кълва долу. Не слизам да ям долу червеи, независимо кой ще ми ги даде. Какво лошо има в това? Това е моята същина - аз съм ластовичка.

Аз умея да правя аналогии - това са моите метафори. Метафора значи мета фора, от гръцки, т.е. прехвърляне - прехвърляш от едно на друго. Ако ти не можеш да прехвърляш от едно на друго, не си поет.

Баща ми беше духовен човек, той бе идеалист.

- Какво означава духовен?

- Ластовичката.

Много ме обичаше Славчо Красински, който беше приятел на баща ми, били са заедно на лагер в Свети Врач. Пиехме с него.

Чете ми "Дървото на властта":

Науката не е оспорена през вековете
Дървото съхне не от корена - от върховете.

Срещаме се с Николай отново на 4 юни. Пак ми чете от ръкописа на книгата си, обсъждаме някои от стихотворенията, предлагам му някои да отпаднат. (Боже, откъде извадих това самочувствие, да давам акъл на поета? И сега се чудя на куража си.) И пак пием. Чете ми едно стихотворение - "Катинар"?

- Човек трябва да може да си сложи и отвътре катинар. Да се затвори. Не е въпросът да кажеш, че си сам, а да се заключиш. С катинар! Като си сложиш ключа на себе си, тогава ти не само си свободен и сам - ти си всичко.

- Кога човек е най-истински тогава?

- Когато е свободен, естествено. И сам. Въпросът не е за човека, а за така наречения малък, среден или добър творец. Без самотата и свободата няма творчество.

- Те не се ли съчетават?

- Уф, уф! Абсолютно. Аз съм свободен, защото съм сам и съм сам, защото съм свободен.

- А страданието от това?

- Страданието знаеш ли какво е? Страданието е само сянка на свободата. Сянка.

- А кога човек се слива със себе си, кога се доближава до истинската си същност? Никога, според мен - защото това е смъртта.

- Никога. Но мога да ти отговоря кога - "когато се прегръща". Не е възможно да прегърнеш целия свят, освен ако не е в тебе, ако не го носиш в себе си.

- А възможно ли е да обичаш целия свят?

- Също, ако е в теб. Исус обича всички. Ти знаеш моята теза за Исус. Онова, което е моя същност, вяра, и то ме е възродило - това е, че човек носи Бога в себе си, че ние всички сме братя и сестри. Това е най-висшата философия на човечеството за мен. Може да изглежда не парадоксално, но малко маниерно, но е вярно. Щом нося Бога в себе си и щом Бог ме командва отвътре, аз не мога да бъда лош. И ако бъда лош, значи Бог е лош.

- Какво ни движи всъщност, кой ни ръководи? Хармонията?

- Ти не знаеш ли? Това е висшият разум. Богът от религиите, защото той не е един, е само мит, на който трябва да се кланят хората, защото ги е страх и трябва да имат надежда. Това е Бога - надеждата. Затова са го измислили, а според мен, хармонията е нещо, което е и хаос (подсмихва се дяволито), много хаос. Светът е един хаос и какво? - душа. Затова е дошъл - човекът. Душа няма в природата. Има разум, но не и душа. Не е въпросът, че вярвам в Исус, аз вярвам в неговата философия, в онова, което е казал. Ако човек няма Бог, ако не го носи в себе си, той е животно. Той е душата, той е духовното. Духовното прави човека повече от животното. Животното няма душа, то има само инстинкти. Душа имат ония, висшите създания, които имат съзнание. А за да имаш съзнание, значи да си от примата нататък. Приматът не е имал съзнание, той е полуживотно, получовек. Хармонията на природата е както в растенията, така и във всички живи същества. Без хармония няма абсолютно нищо. За мене хармонията е атмосферата. Ако я няма атмосферата, Емиле, както при Луната, няма живот. Тоест не слънцето, не Амон Ра, както са вярвали египтяните, е Бога, за мен ако я няма атмосферата на земята, няма да има нищо, освен космически мрак. А знаеш ли колко е тя - 20 км, толкова колкото от дома ми до гарата. И защо стават тия аномалии? Защото пробихме ципата на яйцето. Нали уж човекът притежава висш разум, защо не го командва? Нищо случайно при така наречения Бог няма. Защо е създал некадърен човека? Нали го е направил уж по собствен образ и подобие? Значи и той не е съвършен?

- Кой е създал Създателя?

- Хармонията.

- От какво е произлязъл?

- От нищото. Хармонията е част от нищото. Хармонията и нищото се събират и правят света. Преди тях е имало космос и тъмни дупки. Ти какво, да не мислиш, че сме открили Америка, или света, или Бога? Защото както обичаме другите, така ги и мразим. Ние не можем да носим Бога в себе си, тоест онзи всеопрощаващия. Не можем. Тогава се появяват институциите, измамниците, които искат да печелят на гърба на човека. Човекът, който иска да бъде лъган. Някой трябва да печели от тебе. Животът така е устроен и ти трябва да се съобразяваш с него. Иначе умираш. Самият живот налага правилата, самата хармония диктува. Те те питат: какво искаш - хармония или хаос? Кажи, ще ти го дам. И ти го дава. Хармонията е ред, хаосът също, но с обратен знак.

- Какво да изберем тогава?

- Виж какво, Емиле, никога не трябва да се казва трябва. Трябва е онова, което го няма, а трябва да стане, а ти го чакаш. Дай да четем, за да развеселим света. (Четем стихове.) Аз имам в библиотеката си 7 хиляди тома. Кога ще ги прочета. Целият живот няма да ми стигне. А и не е нужно. Тук ми идва наум китайската поговорка: "Не е нужно да изядеш цялото яйце, за да разбереш, че е развалено". Не съм ги прочел всичките, защото ми миришат на развалено яйце. (Наздраве.) Аз не мога да прочета себе си...

- Затова и още пишеш. Това е твоят прочит на себе си. Всяка книга е автобиографична в крайна сметка. При теб няма маски. Николай чете "Пиячът на истина" и "Джибри".

- На твореца не му трябват джибри, ракия, изкуствена радост. На мен ми трябва листецът да падне върху ми и да ме целува - това е друго.

- А какво е любовта?

- Не ти ли казах? Слушай тогава "Обич под палмите":

Попитах бедуина в шатъра:
- За теб какво е любовта?
- Прегръдката на две листа,
когато духа вятъра.

А! Сега разбра ли? Ха-ха! Ти какво си мислиш, че не зная какво е любовта? Много обичам това стихотворение.

- А защо любовта се е зареяла в пустинята?

- Защото там съм усетил, че обичта фактически е обичта на две листа, когато духа вятъра. Защото там рядко духа. И когато духне, те се целуват. Там открих не метафората, а красотата на любовта.

- Какво направи Изтока с тебе? Даде ли ти нещо ново, което преди не си знаел от прочетените книги?

- Аз знаех от Изтока онова, което той не знаеше за мен. (Смях.) Познанието никому не е гарантирано. То е нещо, което той събира като пчела, но то не може да ти направи мед. Постарай се да си направиш мед от него. Аз знаех всичко за Сахара, за номадите. Но това не значи, че всичко, което знаеш, трябва да го напъхаш в книга или в твоето творчество. (Чете ми "Първа обич", единственото стихотворение, посветено на първата му жена Марта и майка на двете му деца.)

Не казвайте измислица от младини
младеж наперен, див, с набол мустак
гребе на Дунав силните вълни към Влашко,
към къпиновия гъсталак.
Брегът отсреща е далечен,
но гребе с ръце към шамандурата,
а тя къде е? Вода до шията
отгоре смръщено небе.
Тръгни по гръб - с надежда се живее.
Влече те талвегът и щрака ти ума
не ти се мре на 18 години.
На българския бряг очаква те сама
една девойчица да донесеш къпини.
А Дунава шуми - и никак не е бял,
моряшки плувай - гърбом, отмалял
потъваш ли? Излизай, дишай, мамин сине.
И аз се върнах при възлюбеното мое
с къпиновата китка. Китка за какво е?
Девойката трепереше с устенца сини
Прегърната - до лудост разцелувана.
Обичаш ли - преплувай Дунава!

Ау, Ау! Виж къде отидох? Отидох до себе си. Това беше първата ми обич. Аз бях на 18, тя на 16, на 20 се оженихме. Човек не трябва да се разкрива докрай, защото става посмешище. И поетът, както и човекът в живота не трябва да се разкрива докрай. Защото, като почне да се разнищва, той ще стане за смях.

- А какво мислеха твоите родители за писанията ти, какво казваше баща ти?

- Аз изхранвах девет души с тях. Работех и спях в Радиото и пишех какви ли не глупости, за да храня майка си, баща си, брат ми и сестра ми, които са малки. Бях отговорен редактор на редакция "Хумор, сатира и забава" и ме уволниха един път по унгарските събития, после още веднъж по чешките събития. Аз бях като дете чудо в радиото. Ходех с голяма коса и не ми пукаше от нищо.

Срещаме се отново с Николай на 11 август 2006 година. Моля го да ми разкаже за родителите си, за рода си.

- Баща ми се казва Звезделин Цонев Сейков Топалов. Родителите му са преселници от Дедеагач. Баща ми се е родил в Плевен. Едната чаршия на Плевен е била на дядо Сейко, дядото на баща ми. Той минавал с файтон през чаршията и хвърлял пари в река Вит. Тя била плитка тогава и циганите се хвърляли да извадят парите. Келеш съм като него, на него съм се метнал. Само дето нямам парите. И понеже бил толкова добър, който му поискал пари, или да стане поръчител, и той подписвал.

Дядо ми Цоню, на когото съм кръстен, се е родил на баба Парашкевица в една кирпичена къща. Всичкото друго са му го взели, защото той е бил поръчител на толкова хора. Аз съм си българче, но съм убеден, че в жилите ми тече тракийска кръв. Установих това и по факта, че в кръвта на внуците ми и на сина ми има нещо особено - таласамия. Това е медицински термин. (Чете ми стихотворението "Таласамия".)

Един недостиг на кръвта
или е плюс частица тя.
Таласамия.
И в траките, и в мен самия.
Таласамия.
Нападнеш ли ми обичта,
готов съм да се бия.
Таласамия.

Аз изведнъж на 80 години започнах да си правя самооценка и установявам, че не съм толкова загубен. Да ме уволняват по непригодност по чешките събития! Отказах да подпиша декларация в подкрепа на инвазията. И оттогава вече 40 години не съм се подписвал под ведомост за заплата. Това е Николай, как да не е луд? Как да мисля и за себе си с хубаво, като гледам какви снимки си ми направил. Нормален човек няма да напише такива работи.

Но да се върнем към биографията ми. След интернирането ни в Делиормана, в село Черник, Дуловско, ние с брат ми подписахме в участъка документ, че ни пускат. Аз обаче вместо подпис, си сложих отпечатък от палеца. Тъй като не ни разрешаваха да се върнем в София, завърших в родния си град Горна Оряховица класическия отдел на гимназията, с латински и гръцки. Последния срок се кротнах, но преди това ходех цивилен, с дълга коса, пушех по улиците - бях изселник, като някаква оскубана рошава гарга. Бях започнал да пиша стихотворението си за палеца в участъка - дописах го и от него по-късно се роди и заглавието на книгата - "Палец срещу вятъра". (Чете стихотворението "Палец срещу вятъра", а после и "Пиячът на истина". Преглеждаме стихотворенията, които е добавил в книгата след последния ни прочит на ръкописа. Чете ми "Дресираният мечок"):

Одумваха ме хората - защо вървя
С високо вирната глава!
Веднъж подхванахме раздумка:
- Когато панаирен тъпан думка
и млад мечок с халката на носа
дресирано играе край мечкаря,
той с поглед търси Мечката голяма
в помръкналите вече небеса,
главата вири и реве, и вика мама
да слезе от небето сред пазара,
да стори чудеса -
халката му да махне от носа,
халката страшна и синджира,
не иска той - покорен - да умира...
Е, затова и аз главата виря.
В душата ми дрънчи синджира.

Аз съм доста емоционален. В книгата включвам и две стари стихотворения.

- Добре е, ако стихотворенията са датирани - така читателят ще се ориентира как си се развивал в годините. Ти си вече на 80. Така постъпихме с Вихрен Чернокожев, когато работихме върху книгата на Радой Ралин "Правото да се разочароваш", излязла през 2003 г. в изд. "Слово", Велико Търново.

Чете ми "Среща с другото време", "Вещерът". Говорим за стихотворението му "Намерих си майстора", писано през 1956 година и публикувано в първата му книга, с илюстрации на Марко Бехар.

- Тогава началник ми беше, бог да го прости, Неделчо Ганчовски. Стихотворението излиза за първи път в сп. "Септември". Не знам кой беше тогава завеждащ поезията, може би Багряна. Аз по това време съм отговорен редактор на редакция "Хумор и сатира" на БНР. Неделчо го прочел и идва при мен. И ми казва: "Абе, Николай - срещу мен седи Коце Коцев - искам да ти задам един въпрос, четох ти стихотворението, много ми хареса. Описваш как бръснарят те прави като себе си, нещо лично ли, конкретно ли имаш предвид ти или изобщо е стихотворение така." Отговарям му: "Другарю Ганчовски, аз гледах как бръснарят ме прави като себе си и съм го написал. Ако смятате, че това се отнася и изобщо за хората, които някой ги прави като себе си, това е вече ваше домогване до такава мисъл. Аз бих приел и такава трактовка." Казвам му: "Нали законът на творчеството е от конкретното към общото." "Вярно е, Николай, и това, но си мисля, че си хитро момче. Ти си мушморок." И после аз го сложих в книгата. Това е най-хубавата метафора - как нивелират човека, как унищожават в него Аза, неговата индивидуалност и го правят като себе си, тоест, онова, което се нарича комунистическа власт или идеология.

Христо Пелитев също ми е казвал, че са го викали в ЦК много пъти заради мои стихотворения, но той ме е измъквал като е казвал: "Той прави литература, а не злободневки." А на мен е казвал, че му било омръзнало от некадърници и не може да спира моите талантливи неща, че правя сатирична литература. Айде, стига съм се фукал. Ето стихотворението "Човек и половина" - "И утре ще кажа, не съм вчерашен". Преглеждаме различни стихотворения.

Книгата "Палец срещу вятъра" излезе, организирахме премиера и юбилей на Николай - 80-годишнина в Столична библиотека, на 4 октомври 2006 година - водех аз, говори Вихрен и други приятели на Николай, актьори четоха стихове. Продължихме да се срещаме и постепенно у мен назря идеята да направя една анкета с Николай. Той се дърпаше в началото, но напоследък като че ли кандиса. Предлагам Ви запис на разговорите ни на 26, 31 август 2007 г. и...

- Всеки гьол е една идеология, всяка жаба си възпява гьола", т.е. не можеш ти, съществувайки, търсейки да се събереш с някого, за да не си сам, изведнъж да решиш да се съберете повече хора и да направите партия, където можете да направите какво? Най-много на морето дупка. Никоя партия нищо не е направила, или каквото е направила, после е обезглавила и водачите си, и членовете си. Така е от хилядолетия. Доказано е, че когато човек се събере с много хора, става разбойник и тръгва да заграби или завоюва онова, което други са завоювали или откраднали от други. Има, разбира се, и творчество - някой трябва да създаде това благо - златото. То се създава от баламите. Баламите създават благата, колкото и грозно да звучи. Животът трябва да се приема такъв, какъвто е. Това не значи, че трябва да му се подчиниш, но не и да станеш революционер. Има еволюция, другото е убиване на всичко край теб. Ти ставаш като другите, ставаш звяр.

- Защо ловиш риба тогава, защо я убиваш и я ядеш?

- Ще ти кажа защо. Не защото толкова ми се убива, а защото това е най-низшото. Ние нямаме по-низше същество на земята, освен това, което е във водата. Аз вярвам в нашия космически произход, ние не можем да бъдем друго. Не можем да бъдем други, защото тази земя, каквато и еволюция да е претърпяла, през каквито и катаклизми да е минала, не може да създаде определен брой различни индивиди по цвят - черни, жълти, бели...

- Защо в природата има такова разнообразие на цветове тогава?

- Защо не е създала и други - поне още 20?... В дъгата няма бяло и черно. Никой не може да създаде нито черно, нито бяло. И дъгата не може - която е част от природата. Те са силата на необятното.

- А дъждовникът, с неговото жълто и черно?

- Това е заради мимикрията. Човек не е ли един дъждовник? Един хамелеон, който се нагажда към средата, за да оцелее? Човек прилича на всичко онова, което го заобикаля. Всеки се приспособява, за да може да оцелее. Това е старо, много старо - още от халдейците. Да вземеш да прочетеш Кабалата и тогаз можем да говорим. Една от великите тайни е казана в два реда: "както горе, така и долу". Преди да се открие, че земята е кълбо, казано първо от халдейците, а после от египтяните и евреите и т.н. Това означава, че няма посока, че всичко е едно. Всичко е едно, няма горе, няма долу. Човекът е измислил посоката, Полярната звезда като ориентир. Всички звезди между другото се движат, само тя не се движи. И тя е звезда керванджийка, по нея се ориентират къде е северът. Мойсей е бил шизофреник, имал е видения. Къде е водил той този народ от номади? Знаел ли е, лутайки се в пустинята? За да съществуваш, трябва да лъжеш и себе си, и другите.

- А творчеството лъжа ли е?

- Творчеството е изблик на истина, която никога не може да е пълна, а е само част от лъжата. Една истина е половин лъжа.

- Кое ражда тази "лъжа", творчеството?

- Нуждата. Онова, което те заобикаля. Ти не можеш да живееш, защото няма същество, което да живее без лъжа или без измама. Всяко дебне другото. Гледай мухите - всяка гледа да лапне меда. А меда от кого е направен? Нали от пчелата. Пчелата събира прашеца, а пчеларят защо лапа чуждия труд? Лъжа! Дай да ям - лап, лап! (смее се) Всичко е изградено върху лъжата, а истината е част от лъжата - половината. И който иска да намери истината - да потърси лъжата! Тоест, не можеш да намериш абсолютно нищо, можеш само да го търсиш (смее се). Искам да ти обърна внимание на четири реда в моята книга - "Моята истина":

- О, истина, о, хоризонте мой
вървя към теб, не се отдръпвай - стой!
- И аз вървя към хоризонта свой. -
Отвърна хоризонта мой.

Ето я философията ми, че истината е един хоризонт, към който можеш само да вървиш, но никога да не го достигнеш. Тоест, към истината можеш само да вървиш, като към хоризонт. Както никога не можеш да минеш на дъгата оттатъка...

Истината е понятие. Така че когато искаш да вървиш към истината, ти вървиш към едно понятие. В момента, в който кажеш, че това е това, то престава да е това. Истината е само едно понятие, ти можеш да му сваляш шапка, да загинеш за него. Всичко могат да направят с тебе в името на истината, но тя няма да ти се подчини. Нито ти ще я стигнеш, нито този или онзи... Само палачът ще я стигне.

- Това значи ли, че няма истина? Че светът е непознаваем?

- Няма, това е понятие. Ние търсим да познаем онова, което е чуденката. Ние се чудим винаги на нещо и искаме да го познаем. Търсим цял живот и умираме с чуденката. Дали ще търсиш истината в другите или в друга държава, или в себе си, е все едно. Ти не можеш да намериш истината в себе си. Защото ти самият си един лъжлив, ти не разбираш колко лъжа има в самия тебе. За да съществуваш, ти трябва да лъжеш - ама не само другите. Себе си трябва да лъжеш.

- Животът е една илюзия?

- А! Мираж. Майа. Богинята и майка на Буда. И стъпвайки на това, то не значи, че ти изведнъж ще обезсмислиш съществованието си. Става въпрос да разбереш, че абсолютно нищо не можеш, не само ти, но и никой в никоя държава не може да промени нещо - само се залъгва, че може да го промени. Държавата може да направи всичко с теб, да те прати в робство, в затвор, в лагер. Но самата държава ще загине, защото тя стъпва на лъжата и убива истината. Кой убива истината? Лъжата. Човек носи в себе си противоречието и стремежа към нещо, на което той дава някаква форма, дори може и да го напише, обаче само се върти около него като Мойсей около пустинята. Защото между другото човекът е една пустиня. И ти се въртиш като Мойсей около себе си. И не можеш да се намериш. И това продължава до края. Така се е родило всичко - в противоречието. Плюсът и минусът, двуполовото, двуполюсното съществование на всичко. Ако искаш да има искра, трябва да има плюс и минус. Не можеш само с плюса да направиш нещо, само с истината. Всичко това го има в Кабалата.

Като отидеш до извора горе, ще разбереш, че нищо не си намерил или си си намерил смъртта. Фактически, отивайки към нещото, което е най-чистото, това е неговата смърт. (Мисли, мисли!). Нали целият живот е устремен към смъртта. А ти мислиш, че отиваш към голямо величие и голямо лапане. Животът е басня без извод, без финал. Как искаш да познаеш нещо, като то самото не се познава. (Наздраве.) Ти поначало си свършен.

- Ето затова харесвам Чоран.

- Той е точен в своите изводи, но не ми харесва, че не е метафоричен. За мен едно изкуство, каквото и да е, трябва да има метафора, да има образи. Румънецът е един скептик, но той не намира една закачалка, където да си сложи шапката. След войните Европа не е оставила нито една глава, камо ли шапка за нея.

Все ми се чудят, че не мога да мразя. Защо да се наказвам, мразейки някого. Нали омразата ще се върне върху мен. Отдавна съм проумял, че човек трябва да бъде такъв, какъвто е.

Става дума за баща му, за Далчев, за"учителите" му в поезията.

- 1942 година баща ми донесе книгата на Далчев "Ангелът на Шартър" - аз съм на 16 години. Чел съм го целия и го знаех наизуст. По-късно разбрах, че през 1939 година Далчев е издал първата си книга "Прозорец".

(Николай греши, тя излиза 1926 г.) Спомням си неговите стихове:

Вървя и пея песен стара
и си подсвирквам с уста
а птиците ми отговарят
и ронят върху мен листа.

Вървейки си една вечер, в главата ми се появиха тези стихове. А после изведнъж започнах да рецитирам нещо съвсем различно. Така се появи

ДЪНЕР

Кръстосвах борови гори
С душа поломена
Сух дънер хвърляше искри
Попитах го: Какво гори
Той каза: Спомена.

Това вече е истинският Николай. Винаги съм бягал от това да приличам на този или онзи. Бягал съм дори от влиянието на Омар Хайям. От Бодлер.

Ще отворя една скоба. По телевизията рецитираха нещо от Владимир Башев. "Революцийо, целувам твоята брадва!" Стана ми толкова мъчно. Това е абсурдно, садизъм. И аз се сетих веднага за моето стихотворение "Усмивката на палача". Влязох в задочен спор с Башев. - "Абе, Башев, какъв искаш да бъдеш - палач ли, що ли?" Какво е революцията? Жестокост, отмъщение - срещу какво, срещу човечеството, срещу оня, който не е съгласен с нея ли?

- Колко поети са възпели революцията. Защо са го правили?

- Виж какво. Някои от тях, за да се докарат, да се наредят, да влязат в литературата, т.е. литературката. Други, за да получат редакторско място във вестниците. Повечето писатели след 9 септември бяха изключени от Съюза, всичко бе оголено. Щом мен ме взеха за редактор в Радио София на 22 години! Сашо Геров ми даваше да му преглеждам стиховете и ми казваше: "Поправи някъде, ако видиш нещо." Отговарям му: "Сашо, как теб ще поправям." Не знам дали да ти кажа това, можеш да не го записваш. С Радой Ралин бяхме в Клуба за гласност и демокрация. Там беше и Блага, и Дърева, и Желю, Йордан Василев... Питам аз Радой защо го няма между нас Геров, защо не е в Клуба. Радой с много голяма болка сподели: "Николай, ще ти кажа. Аз ходих при него и го поканих да влезе в Клуба. Той ми отговори: "Радой, аз съм два пъти герой на социалистическия труд. Сега чакам по случай годишнината, да стана трети път. Само тези, които са три пъти герои на социалистическия труд имат паметници в парка." Това не е нито за печат, нито за спомени. Ужасно е, нали! Но и Сашо си е имал своя логика. Той беше самотник, Тамара беше умряла и за него се грижеха различни хора. Брат му Георги Геров ми беше съученик от втора мъжка гимназия - учихме заедно в класическия отдел. Казах на Радой, че той ще има паметник и без да е 3 пъти герой. Ето сега ще му слагат паметник. Радой го заслужава, защото е бил повече гражданин. Сашо явно се е страхувал. Може би знаеш неговата история? Той участва в една ремсова конспирация, хващат ги, голям бой удрят на всички. Сашо не казва нищо, защото и нищо не знае. Той ми го е казвал: "Биеха ме да призная как така всички са репресирани, някои от тях убити, аз защо съм жив? Искаха да ме изкарат провокатора, който ги е издал и затова са избити и арестувани." Той е държан настрана като маша, за всеки случай - ето сега дойде времето. Той ми беше началник в Радиото. Питаха: Къде е Сашо? Ами, болен е. Сашо беше болен, той страдаше от неврастения. От това е заболял. От побоите. И след време напусна ли, уволниха ли го, не помня. Сашо, Бог да го прости, ми казваше: "Николай, знаеш ли колко ми е помагал баща ти? Той беше много хубав човек". Същото ми е казвал и Радой. Първата му книга е от 1942 г. "Ние, хората". Понеже в книгата е имало и по-леви стихотворения, Радой му обещава, че ще го заведе при Звезделин Цонев и той ще разреши отпечатването. Отиват двамата при Звезделин, той прочел едно-две стихотворения от книгата и им казал, че ще я пусне. Но като видял корицата на Борис Ангелушев - улица и деца зад телена мрежа, им казал: "Трябва да я смените. Представете си, че вървите по улица Раковска или по Царя и видите на витрината на някоя книжарница книга с такава корица. Тя ще ви отблъсне. В поезията трябва да има чистота, вътрешна извисеност. Ангелушев да направи друга корица." След седмица му занасят друга корица и той удря печата "разрешено". Геров много се развълнувал, прегръщат се с Радой, че му е помогнал и му е свършил работа. Някой да е казал кой му е пуснал книгата тогава? Или някъде баща ми да се е похвалил?

Става дума за Вапцаров, Младен Исаев, Багряна и Г. Караславов. Говорим и за Станка Пенчева, която е издала книга със спомени.

- За мен Станка Пенчева е абсолютен майстор на стиха, и на постройката, и на композицията, но тя е мисловен поет. Както и Блага. Елисавета Багряна е емоционална. Станка няма тръпката, няма го огънчето. И затова не може да се равнява с Багряна.

На всички онези, на които съм помагал или съм редактирал техни книги, съм ги накарал да махнат две неща: "като" - "като" е сравнение, а това е атрибут или лексика много стара. Имаш тире. Справка древните гърци, Дикинсън, Цветаева. Щом правиш метафора, остави си метафората. Който иска да разбира, да разбира, остави си едно тире, но не и "като". За да е ясно на читателя. За мен това мирише на вехто.

И другата дума - "сякаш". На много от поетите ни им липсва култура - те не четат, а само пишат. Едно стихотворение е една вавилонска кула, трябва да я извисиш, да извисиш идеята. Но не е въпроса само да си чел, трябва да знаеш какво правиш, откъде да започнеш, няма нужда да загатваш, а да кажеш нещата направо. "Аз съм като палячо" - защо "като", аз казвам направо палячо. Поетът трябва да е точен. Това, което пишеш, трябва да е като молитва. Другите неща също дразнят - двойно със, във... Само и само да му влезе в ритмиката. По-добре е да ги няма, да се види, че ти си съвременен автор. Това пак издава стари нагласи, подражание на старите поети и по стилистика, и по емоционалност.

- Възможно ли е човек да избяга от влиянията?

- Не. Това, че се допирам до този или онзи, е неминуемо. Аз няма да съм аз, ако не съм се допрял. Защото, ако вземеш една маймуна и я сложиш в гората, колкото и години да минат, тя няма да почне да приказва. Само ще издава звуци. Но откъдето и да се учи, поетът трябва да запази своя Аз. Непрестанно ми хрумват нови и нови неща. Но каквото ми идва, не искам да го пиша.

- Страхуваш ли се?

- Не. Мисля, че ще изневеря на себе си. На природата си. Трябва да й останеш верен. И да си близо до извора. Виж сьомгата как се стреми към извора, там хвърля хайвера си и умира. Природата е необозрима и неподчиняема на абсолютно никакво обяснение. Ти само ще дрънкаш. Много е любопитна промяната при шарана. Докато е половинкилограмов, се храни с трева, планктон, след това започва да се храни с дребни рибки и се превръща в хищник. Същото е и с човека. Знаеш, че целия живот на земята е сътворен от белтък. Основата на живота е белтъкът. Всяко едно живо същество е изградено върху белтъка. Ако човек не яде белтъци, ще умре. Двама американски изследователи, получили Нобелова награда, доказали, че Космоса е пълен, гъмжи от частици от белтък. От Космоса този белтък, попадайки на светлина, топлина и въздух, се превръща в микроорганизми, които се хранят едно от друго. Ние, по теорията на Дарвин, сме излезли от животинския свят, от водата и сме 90 % вода. Другото е белтък. Четох ти онова стихотворение за рибата, която плува към извора - "Влезеш ли в извора - умираш." Изворът е и познанието, и върхът на творчеството. Аз се мъча да правя философия с поетични образи. Затова не искам да стигам до извора - защото ще умра. Това е висшето познание или това е небитието, свършекът. Тоест до красотата. Щом достигнеш до красотата, само трябва да вървиш. Целият смисъл е във вървенето, а не да достигнеш до някъде. Важен е пътят, а не целта. Самото вървене към нея. Човек трябва да живее колкото се може по-естествено, защото всичко, което ни заобикаля, е естество. Хората не спират да търсят. Какво? Защо? Защото им е скучно. Те мислят, че са стигнали до някакво познание, но има нещо, което е непознато. Любопитството! Никакво любопитство (кур на вилица)! Ами просто искат да спечелят от това. Това е интересът. Ти все задаваш въпроса защо. Няма защо. Няма питанки. Защото всичко, което е на земята, е такова, каквото е. И никой не може нито да го промени, нито да го измести или да го направи по-добро или по-лошо. То си е такова, каквото е. Всяка една политика, всеки един живот е такъв, какъвто е. Защото обществото е направено от характери, а всички характери имат един недъг, който не може да се махне - и това е интересът. Интересът е да съществуваш, да се запазиш, да се съхраниш, да имаш, да вземеш, да го гледаш за поколението. Затова са и идеологиите, и политиката. Дай да имаме. Закъде бе, за двата метра ли?

Става дума отново за "учителите" му в поезията и литературата.

- Първият ми учител бе баща ми. По стилистика той си бе символист. Той ме е учил на ритмика, на стихотворни стъпки. Ето в тази тетрадка са моите "ранни" стихотворения. Нямах навършени 22 години, живеехме в Оряхово, защото София бе бомбардирана януари 1944 година. Там имах братовчедка, женена за полковник от интендантството. Баща ми и майка ми останаха в София.

Спомням си, че в гимназията мой класен наставник по латински и гръцки и наш съсед бе Тома Томов, превел "Енеидата". Той искаше да направи второ издание на превода си и вместо да ме изпитва, ми даваше да му оправям хекзаметрите. Онова, което е дошло в България като ритмика на стиха, е дошло от Русия, чрез Вазов. Онова, което е написал Ботев, е в силабическо стихосложение, тоест силабика, както е народната песен, направена по еднаквост на сричките. В народното творчество има само еднакъв брой на срички, а нямаш ударена, неударена. Класиката, онова, което идва чрез Вазов и руската поезия, е в силаботоническо стихосложение, имаш ударена-неударена и еднакъв брой на сричките. Виж как при символистите нищо не е накърнено - от първия до последния стих. Говорихме, че къщата се строи от основите. Трябва да знаеш азбуката на поезията и после вече можеш да си играеш, както искаш. Ботев е знаел само народната песен. След него всички правят онова, което прави Вазов - да изгражда нещата в класическата форма, в която пишат руснаците. Оттам е дошло онова, което наричаме ритмика в българската поезия. Но мога да ти кажа защо нямаме големи поети като руснаците. Защото те си служат с падежи, а българският език е по-развит от руския и той не си служи с падежи. Когато имаш падежна система, имаш ударения. Руската поетична система, благодарение на падежите, има много повече възможности да изявява онова, което чувства. Аз не мога да си играя с падежи. Език, който си служи с падежи, е изостанал език. Българският език е по-съвършен, защото е ликвидирал падежната форма. Но ние не сме направили нищо повече от онова, което са направили ония с падежите. Защото не можем да се изразяваме, нямаме начин да изразим онова, което искаме. И затова в България се е наложил малко или повече свободният стих. В българския език всички класически рими са използвани. И ако сега аз съм модерен поет, ако взема да пиша, не мога да повтарям поетиката на символистите или поетите преди тях. Затова всички модерни поети си служат със свободен стих. Добре. Съгласен съм, и аз си служа с него. Но това не значи, че не трябва да знам онова, което се нарича класика. Не защото не трябва да знам, а да знам на какво съм стъпил. Вазов е сложил началото на всички литературни жанрове у нас. Той е бащата на езика, той е бащата и на поетиката. Каквото е пипнал, го е направил връх. И на разказите, и на романите. Ами пътеписите му? Кой е минал неговите разкази - "Дядо Йоцо гледа" и другите. Как го е написал тогава? И всички други, които са писали разкази, като почнеш от Добруджанеца Йовков и Елин Пелин - всички са се учили от Вазов как се прави разказ. Не са се учили от "Вечери край Диканка", защото не са знаели езика и защото не са го разбрали. Радичков го разбра и затова не му дадоха Нобелова награда. Както не дадоха и на Маркес, защото той повтарял Гогол. (Тук мисля, че Николай греши, защото на Маркес му дадоха Нобелова награда за "Сто години самота".) Тоест майката. За да си нобелист, трябва да си родоначалник на нещо. Когато са измислили "модула", нас ни няма, били сме "роби", айде да не сме роби, но ние стъпваме на нашия си модел. Руснаците са направили основата, европейците са го направили отделно, а ние вземаме и от едните, и от другите и искаме да правим литература. За да имаш творчество, трябва да имаш друг свят. А ние имаме един свят, който е робия, който е зависимост, терор, който е никакъв. Какво искаш да се направи от това? Има един грък, има един сърбин, които получиха Нобеловата награда. Можеш да използваш чуждия модул, но да го обърнеш. Тоест, положителния герой да го направиш отрицателен и обратно. Да има развитие на фабулата, на сюжета. Но за това се иска дупе и да пишеш надолу с краката. Светът, видян преобърнат. Аз знаех тези неща много млад. Но едно е да знаеш, друго е да можеш. Какво като знаеш как е написана "Илиада"? Ами седни и я напиши! Защото е лесно да напишеш "Енеидата" след като си чел "Илиадата". (Смее се.) Е, г-н Вергилий, извинявам се много, всичко си направил чудесно, казал си, че Италия е направена от троянците, те са създали италианската държава. Направил си история.

(Става дума за Змей Горянин. Казвам му, че съм чел негови епиграми, излезли наскоро - подготвени от Вихрен Чернокожев.)

- Змей Горянин е върхът на българската епиграма. Толкова години след него кой го е минал?

- Тук опираме до въпроса за органичността на една литература, за маята, която е нужна. Нека се върнем пак на въпроса за учителите ти в литературата.

- Учители са всички мои предтечи, които са писали хубаво. Аз съм взел хубавото от тях, без да го повторя. Не може един творец, малък, среден, да вземе да пише без основата на онова, което е било преди него. Тази тема разглеждам в стихотворението си "Равновесие", за прародителския равновес - бабината кобилица, с два котли за вода. Не може единият котел да е празен. Ако нямаш минало, история, как ще вървиш напред?

Преди Далчев бях чел "Рубаи" на Омар Хайям. Това е един от огромните учители на човечеството. Той умира през 11. век, а едва в 18. век го откриват като поет.

- Това утехата на Николай ли е?

- Ха! Не утехата. Каква утеха? Какво ще откриват у мене? България е една шепа държава с 20 души писатели, от които 5 души истински творци. Всички ония, които са творци в българската литература, са откриватели, създатели на свят. Ще добавя към учителите си Димитър Подвързачов, с неговите басни, полу на турски, полу на български. От него се учих на метафора. Той прави това, което са правили и основоположникът Езоп, и Лафонтен, и Крилов. Учил съм се от всичко хубаво в българската литература, без да му подражавам. Поне съм се стремял към това. Във всичките ми писания идеалистът е онзи, който знам, че винаги е победен. Аз съм един малък Дон Кихот, който се бори с вятърните мелници на времето.

- Това е свързано и с проблема за свободата. А ти много говориш и пишеш за нея. Какво е всъщност свободата за теб, кой е свободен? Ти говориш за "освободени роби покрай мен", а Радой казва "Свободата е като хляба". Бешков казва, че в изкуството единственото, за което си струва да се говори, е свободата.

- Това е вярно за него. За мен не е. Свободата не е като хляба. Вече ти казах, че тези "като" и "сякаш" не са моя лексика. Нещата или са, или не са такива. А не са "като". Какво значи "като"? Значи, хем е такова, хем не е. Защо не го е казал "свободата е хлябът"? А не "като"! Ами ако не е като хляба, пак ли не е свобода? Чакай! Когато казваш "като", това значи, че ти се измъкваш от позицията си. Измъкваш се, че свободата можеш и да я ядеш, и да не я ядеш. Тоест да си играеш, не да лъжеш, а да замаскираш онова, което мислиш. "Като" не значи позиция. "Като любовта" - хем я имаш, хем я нямаш. Бих казал: "Любовта е хлябът, яж го всеки ден." Ето ти стихотворението. Когато увърташ едно нещо, към което нямаш определено, точно отношение или не си стабилен към него - свободата ли е, любовта ли е - ти слагаш едно "като". Или "сякаш". Веднага се сещам за онзи унгарски поет революционер Ш. Петьофи: "Жертвал бих живота безвъзвратно за любов, любовта да дам за свободата съм готов!" Свободата е всичко за него. А не "като".

Мисълта ми е, че сравненията, когато стават атрибут на поезията, се измъкват от автора, или авторът се измъква от истината. Не е ли вярно? Не че нещата трябва да бъдат казани едно към едно, мота мо. Но те трябва да имат база, позиция, Аза. Така казвам Аз - мога и да бъркам. А не "като". Както едното, тъй и другото, така ли? "Като" патриот съм, ама, "като" поет съм, ама... "Като" е измъкването на автора. Онзи ден ти казах, че човекът е един клекнал Сфинкс. Ти клякаш, защото не разбираш какво представлява светът - той ли те лъже, или ти лъжеш него. И затова клякаш. Той ли се самозалъгва, или самия свят го лъже? Правите ги убиват! Трябва да клекнеш и да се съмняваш. Правият човек има позиция.

- Значи или имаш позиция, или оцеляваш?

- Можеш да оцелееш и без да имаш позиция - да те пратят на лагер и после да пишеш спомени. Можеш да станеш агент-провокатор и после да станеш герой. Но това не е правият. Правият умира.

- Това е въпрос на избор.

- Естествено. Но и властта ти налага избора. При поета не е ли същото? Искаш да бъдеш поет. Едно е да искаш, друго да можеш. Добре, да кажем и искаш, и можеш. И после къде си? Защитаваш себе си, защитаваш така наречената родина, така наречената власт, която е най-справедлива - защитаваш какво? Интереса си. Ей, поете, ти трябва да стоиш над всичко това, дори и над родината. Защото над родината е човечеството. А ти си човек и трябва да носиш онова, което носи човечеството на гърба си. Защото родината винаги може да те подлъже и да умреш на втория ден като Димчо Дебелянов на фронта. Какво си защитавал, кого, кому е било потребно? Не че не трябва да се загива. Да, това е идеализъм, това е Дон Кихот. Но той не е умрял. Идеалистът умира на леглото. Просто няма кой да го убие. Това е подигравката на автора, на живота, който се подиграва с човека. Дали ще бъдеш идеалист, или груб материалист, боят ти е заслужен. Пак си бит. Аз не съм приел това, но го знаех. За да знаеш, тоест да се учиш от онова, което е зад тебе, да не е празно. Аз съм носил и едното, и другото. А има хора празни кофи. Кой си ти - син на еди кой си. Отпред е бъдещето ми, защото баща ми или партията ми са тези и тези...

Имам идея като стана на 85 години да издам книга под заглавие "Оттам нататък".

- Кога човек се слива със себе си, кога постига онова, което ти наричаш хармония? Кога се чувстваш свободен и какво е свободата? И защо човек непрестанно се стреми към свободата?

- Тоест към себе си. За мен свободата е онова, което човек съдържа в себе си. Той търси винаги себе си, но не търси в себе си, а в другите. Той не вижда онова, което има. Ако той разбере какво има, няма нужда да търси другите. Ако аз в даден момент разбера, че съм свободен, няма нужда да те питам: "Ти свободен ли си?" Не защото не ме интересува, не защото не ме интересува народът, обществото. Ако аз се усещам свободен, аз съм вече птица, онова, което е извън прозореца.

- Няма голям творец или мислител, който да не пише за свободата. Защо непрекъснато човекът говори за свободата? Нали е роден свободен?

- Не е роден свободен. Жан-Жак Русо казва, че човек се ражда и още като се ражда, го увиват в пелени. Цял живот го увиват институциите, тоест ограничават го. И когато умре, го слагат в ковчег. Ерго, човек от раждането си до смъртта е ограничен, тоест несвободен. Аз това го знаех на 15 години и го цитирах и срещу мен написаха донос, че съм анархист. Човек е зависим. Тоест роб, тоест никакъв. Това е жестоко. Но аз го казах, перефразирайки Русо. А мен ме оклеветиха като анархист, приписвайки ми тези думи като мое верую.

- Значи ли това, че свободата е невъзможна? Няма абсолютна свобода.

- Няма. Говорихме за това. Свободата съществува като понятие. Тя е понятие. Ако ме питаш дали луната съществува, дали земята се върти, ще ти отговоря с да. Защото това е научно доказано. Но ако ми кажеш, че утре животът ще е по-свободен, ще ти отговоря, че това е илюзия. Не може да бъде по-свободен. Животът е това, което е. Той никога никому не е обещавал да бъде свободен. Никога. Нито в религията, нито в науката. И откъде накъде, ти, писателю, ще ми казваш, че утре животът ще бъде по-свободен. Какво обещаваш ти? Животът нищо не обещава. Какво значи свобода? Понятие. Има обективна и субективна свобода - вътрешна и външна. Дали носиш в себе си свободната енергия.

- Кои са белезите на свободата, по какво се разпознава, какво е чувството да си свободен?

- Първо - независим. Второ - никога подчинен никому - нито на жена, нито на началник, нито на власт.

- Възможно ли е?

- Възможно е - ако си луд.

- А свободата на палача, на тиранина? Те също са свободни посвоему.

- Аз съм го написал - палачът иска да ми вземе ръцете, за да не гласувам за него.

- А зависими ли сме от свободата?

- Мисля, че свободата е зависима от нас. Свободата е понятие, тя не е състояние. Аз не се подчинявам. И свободата не може да ме подчини, тъй като аз я нося в себе си. Как ще ме подчини онова, което нося в себе си? Добре. Свободата щяла да ми вземе главата. Добре, нека ме обезглави. Свободата не взема глави. Тиранията взема глави. Свободата само си подлага главата под гилотината.

Азът е костилката на плода. Ако от тази костилка не стане плод, костилката се запазва. Ако от мен не стане творец, костилката ми ще се запази и пак ще даде плод. Казах ти едно стихотворение.

- Ако не даде плод, няма ли да се вгорчи?

- Не може да не даде плод. Плодът може да изгние, костилката не гние.

- Но може да се вгорчи.

- Да. Но тогава ще даде горчиви плодове. Но все пак плодове. Защото не само сладкият плод е плод, тоест, само хубавото е хубаво, защото онова, което е едното, не е всичкото. Едното не е всичкото. Всичкото е всичкото, и онова, и това.

- Ти цял живот си отглеждал "горчиви плодове" и си си ги ял.

- Добре, но да ти кажа ли, че понякога, когато усетя това, което казваш ти, аз плюя горчивото. Това не означава, че онова, което ям, е сладко.

- Тази горчилка при теб не е от сладост на живота, а е от страдание.

- Добре де, аз не съм го предизвикал. То е причинено от т.нар. "обективна действителност".

- Да поговорим за иронията и самоиронията в творчеството ти - оръжие, самоотбрана, самооценка - толкова е широк спектърът, който използваш. И навсякъде си ти, въпреки всичко - твоят Аз. Но защо иронията стана твое кредо, твой език. Защо не избра езика на чистата лирика, на чистата поезия, а избра ролята на сатирика?

- Аз не я избрах, тя ме избра. Но поначало аз съм лирик. Мъчих се да докажа, че творецът може да бъде всичко, в глупавия смисъл на думата всичко.

© Емил Басат
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.09.2013, № 9 (166)