Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МИТКО НОВКОВ ЗА НАМЕРЕНИТЕ И ИЗГУБЕНИ В ПРЕВОДА И... ЗА ДРУГИ НЕЩА

Емил Басат

web

Колко български езика има? Колкото и преводачи. В това ще се убедите, след като прочетете книгата на Митко Новков "Намерени в превода", излязла тази година. Той е достатъчно известна фигура в културния ни живот, за да бъде представян, и все пак ето няколко биографични данни: роден е на 25 юли 1961 г. в село Бързия, община Берковица. Средно образование завършва в Политехническа гимназия "Д-р Иван Панов" в Берковица, висше в СУ "Св. Климент Охридски", специалност "Психология и философия". Доктор по електронни медии и масови комуникации.

Автор е на шест книги: "Изядената ябълка" (Издателско ателие "АБ", 1999), "БАРТвежи" ("Литературен вестник", 2001), "Подир сенките на литературата" (ИК "Жанет 45", 2007), "Нервът телевизия" (ИК "Жанет 45", 2009), "От Медуза до Магрит" (Издателство "Агата-А", 2012), "Намерени в превода" (ИК "Жанет-45", 2015). Занимава се с литературна, театрална и медийна критика и културна журналистика. Разговаряме с него в ресторант "Бижу", на ул. "Оборище", на 5 юни 2015 г.

 

- Как стигна до идеята да направиш тази книга? Всичко в нея е толкова живо и истинско - усещаш хората, за които разказваш. А и тези снимки - как веднага те грабва образът им и ги приближава, сродява с нас.

- Как ли? Ами заради едно неудовлетворение. На мен ми е и продължава да ми е мъчно и тегаво, че българската литература в момента е в изключително добро здраве, а това някак не стига, не може да се разбере поради причината, че няма промислена държавна политика, от друга, чуждоезична публика. И затова реших, че след като няма държавна политика, трябва да има нещо като интелектуална такава и съответно да се издирят и да се разговаря с част от хората, превеждащи българска литература. Като целта беше хем да се видят какви са техните вкусове, хем да се разбере какво знаят за българската литература и в исторически, но и в съвременен план. Оказа се всъщност, че знаят много. Накрая, по някакъв начин това трябваше да бъде и нещо като дребен жест на внимание. Споделих идеята с екипа на списание ЛИК - Петя Александрова, Нина Венова, Людмила Димова, и те не просто я приеха, те я прегърнаха. И започнах. Всеки месец публикувах по едно интервю с някого от преводачите. Интервюта, осъществявани по различни начини и канали - и по интернет, и в директни разговори. За да станат факт, много ми помогна Ксения Банович, хърватската преводачка от български, която ми даде имейл адреси на много свои колеги. Идеята се оказа плодотворна, хората, към които се обърнах с въпросите си, откликнаха с ентусиазъм и с мило чувство на благодарност, че някой все пак се е сетил за тях. И ето така се получиха 31 интервюта с най-различни хора, които сега благодарение на издателство "Жанет 45" видяха бял свят в спретнато красиво томче. Хората, с които съм разговарял, от гледна точка на преводаческата им практика можем да разделим на три групи: преводачи от по-старото поколение, превели ключови български книги - като Майкъл Холман например, превел "Диви разкази" на Хайтов; такива от средното, извоювали си вече име (при тях ситуацията е по-сложна, защото няма държавна политика в областта на превода на българска литература и те се борят с вятърни мелници в буквалния понякога смисъл); накрая млади, много млади преводачи, които тепърва започват, учат се на занаят и едва навлизат в света на съвременната българска литература.

- Макар и с "типови" въпроси към всеки от представените преводачи, ти си подходил индивидуално към тях, като си се опитал да откроиш най-характерното за него. Какво ти даде общуването с толкова различни хора? И какво е общото и различното в тях?

- Аз по принцип съм любопитен човек. Знаех, че трябва да имам въпроси, които да задам на всекиго, но в същото време тези въпроси трябваше да бъдат ошарени и насочени точно към тази конкретна личност - тук и сега. Да, имах си "типовите" въпроси, обаче най-интересното при тях беше, че различните хора на тези типови еднакви въпроси отговаряха по напълно различен начин. Което означава, че в някаква степен, независимо дали имаш един и същи вид въпроси към всички, ако намериш начин да подходиш индивидуално, ще се получи разговор. Прочее, има хора сред интервюираните, с които и досега не сме се виждали тет а тет. Както казах, Ксения доста ми помогна с адреси, Георги Господинов и той, Амелия Личева ме свърза с някои, Ани Бурова също, Румяна Л. Станчева. Всъщност през контактите си с хора от литературните и университетските среди стигнах до някои от преводачите. Имейла на Алекзандер Зицман взех от Федя Филкова. Пак тя ме отведе при Реймонд Детрез. Но с имейлите се явяваше проблемът как да действам оттам-нататък. Дали да пращам готови типови въпроси на преводача и той ми отговаря, или да си "говорим" чрез имейли. Предпочитах, разбира се, втория вариант, затова на всекиго предложих да отдели от времето си, за да проведем "жив" електронен разговор, колкото и странно това да звучи. И се получи нещо като чатене. Какво да се прави - някои си чатят с любовници, аз си чатя с преводачи (смях). Но си мисля, че моето е по-полезно (смях). И по-интересно. Така стана. Затова разговорите са толкова живи. Естествено, има и преки интервюта - с Ѝвана Стоичков, с Войчех Галонзка, с Давид Бернщейн, Александра Бертучели, с Джузепе дел Агата, с Майкъл Холман, с Мари Врина... Те всъщност са повече.

- Коя от срещите ти най-силно те впечатли?

- О-о-о! Мога да кажа кои хора ме респектираха. Войчех Галонзка, Майкъл Холман, Александър Зицман. С последния не съм се срещал, макар че имаше възможности за това. Той обаче като че ли остана най-хладен към цялото "мероприятие". Той е и най-критичният към българската литература. Но това не е лошо, не го казвам в такъв аспект. Просто с него ми беше особено трудно.

Между другото, при Пепино - проф. Джузепе дел Агата, също отидох с респект, обаче той не ти дава шанс да изпиташ такъв. Така те приобщава към себе си, че не усещаш как се влюбваш в него.

От Войчех Галонзка също бях респектиран, още повече, че когато го интервюирах, той беше консул на Република Полша в Република България. Но и той не ти дава кой знае колко възможност да се държиш като препариран. При него, между другото, ми беше много важно да разбера по какъв начин е ставал обмена между полската и българската литература. Знаем колко голямо влияние е оказала полската поезия върху нашата и ми беше любопитно да науча дали в този процес е имало някаква реципрочност. Трансмисията, която е бил Войчех, е била важна за писателите, с които той е общувал тук, за превеждането им на полски, както и запознаването им с новите явления в полската литература.

- Имаше ли откази?

- Точно откази не, но някои не ми отговориха на имейлите, макар да се обръщах поне три пъти към тях. Да, не всички откликнаха. Един норвежки професор например, чийто адрес ми даде Анюта Качева, един словенец, всички от македонските преводачи без един, Бранислав Мирчевски, който се отзова без предубеждения и с въодушевяваща готовност.

- Силно впечатление ми направи в книгата ти, че излизаш извън територията на литературата. Самите преводачи разширяват периметъра на онова, което коментират. Говорите и за политика...

- Защото преводът не може да се случи без контекст, поне според мен. Преводът не е само текст, той е и контекст: от една страна, на "страната-донор-на-текст" и, от друга, на "страната-реципиент-на текст". И този контекст не може да стои изолирано и ти да не го вземаш предвид. Както е в Украйна например и разговора ни с Остап Сливински. Да не говорим, че питайки за контекста, се научават неща за текста, важни за превода и обратно. Те са неотделими. Ние не живеем в някакъв стъклен аквариум, благодарение на който да липсва осмоза със света и нищо от него да не стига до нас. Няма такова нещо. Не е възможно абсолютно капсулиране.

- Картината, която описват преводачите, не е особено оптимистична за бъдещето на българската литература и българистиката в чужбина. Какво е необходимо да се направи от страна на държавата ни това положение да се промени? Навремето съществуваше Център по българистика, който канеше най-големите световни българисти на различни конгреси и конференции. 70-те и 80-те години бяха изключително плодотворен период за българистиката. Разбира се, този център изпълняваше и идеологически функции. Трябва да кажем това задължително. Какво беше София Прес, издавала в превод българските "класици", обявени по списък от ЦК, и спуснат на СБП като директива, а отпечатаните книги мухлясваха по мазета и тавани на посолства и културни центрове? Хвърляха се милиони за пропаганда.

- Аз заради това и започнах, казах го в началото. Идеята за тези интервюта ми дойде не от друго, а от пълната безхаберност на българската държава към преводите на българска литература в чужбина. И въпреки тази безхаберност, намират се хора, които превеждат българска литература, включително съвременна. Че това си е истинско чудо! Без държавна политика не може, то е ясно. И тук ще приведа думите на проф. Майкъл Холман, които ми се струват изключително точни, перифразирани, разбира се: "От какъв зор ние в Англия да превеждаме българска литература? Защо да не превеждаме например бразилска?" Прав е, абсолютно е прав! Реват политиците, българската държава, усещат всички, че се давят в простотия, че "матрялът" е такъв, но за да бъде "матрялът" такъв, това означава, че той е такъв не по начало, по рождение, а защото ти си го оставил да стане такъв. Което значи, че държавната ти политика по отношение на културата е по-зле и от "матряла". Държавна политика и държавна грижа са нужни. И кое трябва да бъде обект на твоята грижа? Ами най-напред Словото! И най-простият човек говори, борави със слово. Ами използвай го тогава това слово, дявол да го вземе, за да не бъде прост този, който борави с него. А ти си го заебал на провала "матряла", зарязал си го и той се гъне в собствената си кал и кир и си мисли, че е супер. Ако институциите ни не узреят в акъла си до грижата, че за да няма мъртви момчета в парка, да нямат утрепали се по магистралите, да няма места като Гърмен, "Орландовци" и всичко останало, трябва да се погрижат за словото, от езика, от скамейката в училището, пиши ни бегали, ей тъй само ще си ревем и пустосваме.

Пък ако искаш престиж, а да не те гледат като екзотично животно и като гладен гастербайтер, тръгнал да ограбва социалната система на западните държави, ако искаш да те знаят с Йовков, с Вазов, или с Милен Русков и с Георги Господинов, или с Николай Кънчев и с Константин Павлов, с Деян Енев и с Теодора Димова, ти трябва да оформиш политики за подкрепа на преводачите от български. Какво означава това? Финансови средства за центровете по български език в чужбина, които не са чак толкова много, а не да ги закриват. Редовни семинари за млади хора, които учат български език, тук - да ги качиш на Витоша, да ги закараш в Банкя, Балчик, във Велико Търново или където и да е, да ги срещнеш с български писатели и преводачи. Подкрепа и разговори с авторитетни чужди издателства за издаване на български автори. Не е толкова сложно, светът го е измислил. Прочее, докато беше зам.-министър на културата Надежда Захариева подхвана такива програми, но тя си отиде и с нея си отидоха и програмите.

Защо например нашите чиновници проспаха чудесната програма на Мария Ширяева заедно с Новое литературное обозрение да се издаде поредица от 10 книги "мъже(н)ствена" българска литература. Трябвало е само малко финансова помощ - подкрепа, не цялостно финансиране, за да тръгне проектът. НЛО е списание, което се чете не само в Русия, а и по цял свят, едно от авторитетните световни научно-литературни издания е. И ти се дава уникалния шанс през руския да събудиш интерес към твоя собствен български език и литература. Уникален шанс! Ама не, никой не обръща внимание нито на НЛО, нито на Мария и проектът загива безславно. Ако това не е дивотия и престъпление към българската литература, не знам кое е тогава?! Честно казано, чиновниците, проявили такова бездушие към проекта, трябва не да продължават да седят в МК, а да бъдат натирени на мига оттам. Защото са вредни като тахтаби някакви.

- Ти почти отговори на въпроса ми за съотношението чужда литература у нас и българска в чужбина, което изобщо не е в наша полза. За съжаление, цялостната политика на популяризиране на културата ни в чужбина е сбъркана. Само финансова ли е причината, или това си е "традиционното" българско безхаберие на чиновниците в културата?

- Искам да кажа нещо много важно. В тази книга има истински откровения за нас какви сме. Откровения, изречени от хора, които ни обичат, но които отвън ни виждат с много по-трезви и непомътнели очи. Та в нея има едни думи на Ѝвана Стоичков, които са невероятно ценни и които аз - след като ги чух, непрекъснато цитирам. Тя казва: "Вие, българите, не се харесвате, затова не се четете, не се гледате, не се слушате." Та в тази връзка: ако българският чиновник не започне да се харесва не само като български чиновник, но и в идентичността си на българин, нищо няма да направи. Защото какво му пука на него, защо да прави неща за тази българска литература, която - след като е българска, значи не я бива. Българска работа!... Ето защо изключително се радвам на онова, което прави новото ръководство на НДК, обърнало се с лице към представянето на съвременната българска литература в чужбина. И се надявам, че моята книга поне малко ще подпомогне този процес да се задълбочи. Да се развие към стимулиране чрез различни програми на издатели и преводачи от чужбина в тяхната мисия на популяризатори на българската книга. Притеснява ме единствено, че ние сме много силни по стартовете и някъде към средата на отсечката се скапваме, падаме или се отказваме от състезанието. Надявам се сега това да не се случи, искрено желая успех. И съм готов да помагам с каквото мога съвсем доброволно.

- Имаш надежда нещата да се променят с новия национален център за книгата към НДК и с различните програми на МК и Столична община?

- Много се надявам. Там поне няма да има спуснати от ЦК на БКП списъци на разрешени за превод автори, както е било преди. Раймон Детрез го каза: "Аз исках да преведа тези и тези автори, но те отгоре ми отговориха, че не може. Ще преведеш тези от списъка ни." Войчех Галонзка обясняваше колко се е борил, за да бъде преведен Николай Кънчев, и как книга на Любен Петков е била спряна в Полша. Платили му все пак превода, за радост (смях). Дьорд Сонди разказва как едва ли не полулегално е превел Биньо Иванов и това са единствените преводи на Биньо на чужд език, на унгарски. Да не говорим за историята на Хеле Далгор с Любомир Левчев, който искал да измести Блага Димитрова за едно пътуване в Дания. Това безумие, слава Богу, вече го няма. Но пък сега е много важно да има литературен вкус, да не се превеждат българските буламачи, дето са си препикали медиите, а наистина стойностните автори.

И за да не бъда голословен, ще кажа кои хора, според мен, в момента трябва да бъдат преведени и към тези хора този център да се обърне, ако иска да ме чуе. Деян Енев задължително, Чавдар Ценов, Милен Русков. Няма да казвам за Георги Господинов и Алек Попов, защото са превеждани достатъчно. Здравка Евтимова, която е "влязла" в датските учебници и се изучава; Кристин Димитрова - какво стана с романа "Сабазий"? - всичко умря, нали щеше да бъде от голямата поредица "Световни митологии" или нещо подобно? А "Сабазий" е прекрасен роман. Владимир Зарев си го превеждат на немски, но трябва и на други езици. Ами Емилия Дворянова, макар че експериментите й с езика могат да се сторят странни или ако не странни, по-скоро познати на някоя публика, извършила вече такива процеси в своята литература. Зицман, прочее, говори за това. Теодора Димова: ако на романа й "Марма, Мириям" се сложи например заглавие като "Евангелие според Евангелието", ще стане в чужбина книга-трепач. Защото този, подчертавам, български роман прави нещо, което в световната литература не е правено, според мен. Или поне не ми е известно да е правено, макар да съм чел много и да продължавам непрекъснато да чета. Всички автори досега четат Евангелието според себе си, неканонично, избирайки за протагонисти я Юда, я Мария Магдалена, я Пилат, че и Иисус (Сарамагу), докато Теодора чете Евангелието в каноничния му вид по един неподправено художествен, красиво литературен начин - нещо, от никого правено досега.

Но ето отново разлики: Войчех Галонзка каза, че иска пак да преведе "Под игото", което много ме учуди. Хуан Антонио Берниер също иска да преведе отново този роман, тя и поетичната му книга, издадена на български, носи заглавието на една от главите на "Под игото" - "Философията и две врабчета". Оказва се всъщност, че начинът, по който биваме гледани, и начинът, по който се гледаме, е различен, друг. И след като е такъв, ние трябва да се "сдобряваме" с тази различност. На тази база може да се окаже, че когото ние тук броим за периферия или за не толкова висока литература, отвъд границите на България може да получи успех.

- Какъв е шансът тогава на съвсем младите автори?

- Успех беше издаването на една антология на млади български разказвачи на хърватски, великолепно оформена и отпечатана от издателството на Софийския университет и с помощта на НДК. Това е шансът: ако се провежда умна политика с центровете ни в чужбина, би могъл да се активизира отново интересът към българската литература. Защо примерно не се осъществява обмен на студенти от там тук? Да се превеждат взаимно, да се опознават, да се харесват или дори не харесват, няма значение, важното е да общуват. Макар че човек първо трябва да намери собствената си тежест в родното си място, да прецени през него камък ли е, перце ли е. И ако е камък, ще се разкрият възможностите. Не можеш, поне според мен, да минеш без този предварителен етап. Не можеш да искаш първо да те превеждат, пък после да се утвърждаваш. Въпреки че имаме и такива автори. Но това е въздухарска работа, да се строи къщата като започваш от покрива.

- Защо не можем да наложим интерес към нашите автори в чужбина - защото сме малък език, защото сме бедни, или просто защото нямаме един "водещ" автор, който да грабне веднага вниманието на чуждия издател и читател?

- Давид Бернщейн смята, че причината е може би в това, че нямаме Нобелов лауреат. И друг път съм казвал: една от големите загуби за нашата литература е преждевременната кончина на Пенчо Славейков. Защото той щеше да се превърне в първия балкански писател с Нобелова награда. Макар че, от друга страна, като гледам напоследък кой взема наградата, чудя се дали ще е някакъв кяр да я получи българин (смях). Не смятам като Давид, че това е причината, всичко зависи от наличието на промислена държавна политика. Днес живеем в едно състояние на света, когато авторитетът не е чак толкова облажаван, по-скоро буди подозрение. И ако щеш, ние можем да използваме този шанс - че не сме баш сред най-авторитетните литератури в света. И така да си намерим в този точно планетарен контекст на липса на тежест на авторитета читателите, които да кажат: "А бе, тази литература никой не я базари, ама я вижте какви автори имат! Хей, промоутърите, пак се издънихте!" Ето "Физика на тъгата" във Франция - рецензия написа един от големите днешни философи, Жан Люк Нанси. Или пак Георги в Италия, където стигна до късата листа на "Стрега". Ако има политики, практики, ако има и институции с визия, нищо не може да ни спре. Но ако ги няма, всичко ще си остане на парче.

- Намерени или "изгубени" в превода са ентусиастите преводачи на българска литература? И докога ще можем да разчитаме на техния всеотдаен, вдъхновен труд?

- Те са се намерили в българския език. И това е много хубаво. Те влизат случайно в българския. Но влизайки случайно, те доброволно остават в българския. Намират се в него, така да се каже. А са изгубени, доколкото са оставени сами на себе си. Но пък - намирайки се в българския, те като че ли започват да бъдат същите такива самосиндикалисти като нас и да не очакват нищо от никого. Правят си нещата и не чакат. Те, прочее, нямат и някакви очаквания. Войчех например казва: "Аз не знаех, че съм изоставен" (смях). Те са си свикнали сами да се оправят, "отнийде взорът помощ да не види". И дори в това си свое изгубване са се намерили.

- А с какво са различни?

- Жела Георгиева ме попита същото - дали има разлика между чуждите преводачи от български език и българските преводачи от чужди езици. Мисля, че има и тя не е никак малка. Състои се в това, че никой от тези хора не губи собствената си литература от поглед. Докато някои от българските преводачи от чужди езици са много склонни да изгубят от поглед собствената си литература. Те дори собствената си култура не познават понякога. Потъват в чуждата култура и някак си емигрират в нея. Не щат да чуят за тукашната. Или ако не да не искат да чуят, поне им стои силно встрани, нейде там в маргиналията. Докато онези хора не емигрират от културите си в нашата, те познават и своята, и българската. Те са преводачи от български език, но са датски, френски, италиански, руски, испански преводачи от български. Докато много от нашите са преводачи от френски, от руски, от... А прилагателното български го няма.

 

 

© Емил Басат
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.08.2016, № 8 (201)