Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЕРНА ПАРИС ЗА ПАМЕТТА, ЗАБРАВАТА И НАДЕЖДАТА

Емил Басат

web

Ерна ПарисЗа мен идването на една от най-известните канадски писателки Ерна Парис в България бе истински празник. Вече бях чел прекрасната й книга "Краят на дните. История на толерантността и тиранията", излязла през 2001 година в издателство "Прозорец". В края на близо двуседмичното й гостуване в България, благодарение на изд. "Парадокс", публикувало книгата й "Дълги сенки. Истина, лъжи и история", на 29 ноември, в Яйцето се състоя среща на писателката със студенти и преподаватели от СУ "Св. Климент Охридски". Тази малка и красива жена излъчва невероятна сила и увереност, тя говори с нескрито вълнение, непосредствеността и откровеността й, прямотата й очароват.

Ерна Парис е родена в Торонто, Канада, в еврейско семейство. Завършила е Университетът в Торонто и Сорбоната в Париж. Автор е на шест книги, носител на десет национални и международни награди за литература. "Дълги сенки" е обявена от The Christian Science Monitor, САЩ, The New Statesman, Великобритания и The Gilobe and Mail, Канада за най-добра книга на 2001 г., а през 2005 г. е включена от "Literary Review" в списъка на Стоте най-важни книги на Канада за всички времена. Предлагам ви част от споделеното от нея на срещата, както и интервюто, което взех от писателката. В материала са включени въпроси и на колеги от други медии.

"Историята се пише от хора, които не са по-различни от тях самите и когато учим голи факти за историята, без да си даваме сметка кой ги е написал тези факти, кой ги е разказвал, това ни пречи да възприемаме историята в дълбочина. Трябва винаги да си даваме сметка за това, че човекът, който е разказвал тези факти, е споделял и своята гледна точка. И ако си дадем сметка за това, че хората, писали тази история, са живели преди нас, те са като нас, но са живели в друго време, това ще ни помогне по-ясно да разберем тяхната гледна точка и гледната точка на онова време за тези събития. Но ще кажа това на децата, а не на възрастните."

По повод на книгата ми "Краят на дните" са ми задавали въпроса: "Какво се намира между толерантността и тиранията?"

Отговаряла съм: "Образованието." Мисля, че това, което децата непременно трябва да научат в училище, това, заради което образованието е важно, е критичното мислене, което по същество представлява основите на логиката. Да мислиш критично, означава, че няма да бъдеш податлив на пропаганда, когато политическите лидери се опитват да ти представят фактите в дадена светлина. И ако нямаш тази подготовка, това образование, ще бъдеш по-податлив на пропаганда и няма да можеш да различиш едното от другото. Разбира се, говоря за демокрации, където населението има избор. Мисля, че след периоди на криза, когато са допуснати грешки, лидерите се опитват да ги оправдаят с невярна интерпретация на фактите. Прекрасен пример за това е генерал Де Гол, който след Втората световна война се завърна от Лондон в Париж и каза на французите, че всички масово са участвали в антифашистката съпротива. И това се оказа полезно за много хора, защото, ако даден човек е бил колаборационист или e сътрудничил по някакъв начин на нацистите, той би могъл след това да каже, че е участвал в Съпротивата и съответно това да му помогне да си намери работа. Това даде възможност на французите да не поглеждат повече назад към миналото, да го загърбят и да не му обръщат никакво внимание.

- На едно място казвате, че майка Ви, Крис Нюман, Ви е научила да четете вестници. Според някои хора, дори Ваши колеги писатели, четенето на вестници е загуба на време. Какво можем да научим от пресата, от печата?

- Зависи от качеството на пресата. Ако пресата е свободна и играе ролята на политическа опозиция на парламента, тогава е особено важно да четем пресата. Ако пък е оръдие на пропагандата, също е полезно да я четем, защото тогава разбираме какво се очаква от нас да мислим.

- Можем ли да кажем, че журналистите в някаква степен пишат историята?

- Да, мисля, че в известна степен журналистиката е съвременната история. В своите книги аз постоянно се опитвам да доближа миналото до настоящето, да го свържа с настоящето и ако за изследванията на миналото ползвам работата на историците, исторически архиви и факти, за съвременната история много ми помага журналистическото виждане и умението да чета журналистически материали.

Ерна Парис. Дълги сенки. Истина, лъжи и история. Прев. Магдалена Куцарова-Леви. София: Парадокс, 2008"Дълги сенки" като цяло е книга за историята и за това, как тя се пише. Тя е написана на две нива. "Дълги сенки" е за това, как помним историята си или по-скоро не я помним след периоди на криза. Имам предвид след война, гражданска война, окупация или други периоди от време, когато лидерите на дадена страна смятат, че е добра идея да повлияят на начина, по който народът помни историята си. За да може страната да започне отначало. Започнах този труд преди много години, когато бях съвсем млада студентка във Франция и случайно един ден се разхождах с приятели и неволно попаднахме на място, което се оказа бивш нацистки лагер на смъртта. Това беше единственият такъв лагер, създаден в Източна Франция, и тогава там нямаше никого освен нас. Един екскурзовод ни разведе и аз, за голям свой ужас, научих, че там са умрели хора, повечето от тях евреи, но поразителното беше не само че са умрели, но и това, че аз изобщо не бях чувала нищо за депортацията на евреите, бях чувала само истории за героичната френска съпротива по време на войната. И започнах да се питам за паметта преди толкова много години. Защо тази героична история за миналото беше станала национална история? И нещо толкова съществено като депортацията на граждани не е част от тази история. След около 15 години, вече у дома, в Торонто, Канада, чух по новините, че човек на име Клаус Барби е бил арестуван в Боливия и върнат във Франция, за да бъде съден за престъпления по време на войната. Казах на съпруга си: "Аз ще напиша тази книга! Това е моята история." Защото си помислих, че това ще ми помогне да разбера паметта за войната. Защото Клаус Барби е един от агентите на Гестапо, отговорни за депортациите. Години по-късно се озовах в Япония по други причини и си казах, че след като се интересувам от паметта, мога да отида в Хирошима и Нагасаки само да видя как японците помнят атомните бомби. Отидох там и бързо разбрах, че се намирам на исторически терен, който ми е познат, но някак си е останал встрани. В Хирошима и Нагасаки открих музей, където бяха отразени страданията на невинните жертви, но изобщо не се споменаваше за военните престъпления на Япония по време на Втората световна война - например случилото се в Китай. Аз си казах, че това заслужава внимание и че трябва да го проуча в дълбочина. Така се роди тази книга. Когато започнах, си зададох някои основни въпроси. Първият ми въпрос беше: "Кой решава какво се е случило вчера? И какво ще бъде включено в историческите текстове, за да се преподава на децата в училище?" Вторият ми въпрос беше: "Защо те правят този избор?" И третият ми въпрос беше: "Има ли последици от тези избори, особено за жертвите и вероятно за малцинствата, които са изключени от националната история." Както установих във Франция. Това е голяма тема. Признавам, че нямах представа как да се заема с нея. Накрая реших, че ще се съсредоточа върху отделни теми, които ми се струват културно важни в края на ХХ век. Първата ми тема, защото е нещо, което ме интересува от дълги години, е все още неасимилираната история от Втората световна война. Чудех се как страни, които са загубили войната, са формирали историята след това, какво казват в нея, какво казват на населението си. Реших да се заема с Германия и Япония, и с Франция. Франция беше окупирана, имаше избрано колаборационистко правителство и активно сътрудничеше на германците, а Де Гол се "бореше" от Лондон. Втората тема, която ми се струваше културно важна, бе въпросът за расите. Колониалните империи видяха своя възход и падение през ХХ век и последиците от това все още са важни за нас и ние ги виждаме, защото хората продължават да мигрират от страна в страна. Освен това много ме интересуваше наследството на робството в САЩ, защото, макар че робите са еманципирани от 160 години, САЩ не са решили своя проблем, тоест, не са създали окончателен вариант на тази история. И остава ендемичният расизъм, който е трагичен и труден проблем за Америка. И аз противопоставих това на Южна Африка, която се развива от апартейд към демокрация с помощта на Комисията за истина и помирение. И двете теми ме отведоха към цялостния въпрос за колективната идентичност и правенето на исторически митове. Тук се съсредоточих върху трагедията на вашия съсед Югославия, където злоупотребата с историята бе довела до първия геноцид в Европа от 50 години насам. И накрая изследвах ролята на справедливостта в помиряването на населението. Исках да разбера дали съдебните процеси, като международния трибунал в Хага, могат да помогнат на хората в Босна например да се разбират отново помежду си и да се помирят. Освен това исках да разгледам ролята на справедливостта в съдилищата за създаването на автентичен исторически архив от доказателства. И свидетелства, представени от свидетели и водени в справедливи процеси според най-високите стандарти за това. България не е от страните, които изучавах, но и тук, както и навсякъде по света, както и други места, които не съм изучавала, има сходни проблеми. Мисля, че читателите на тази книга ще могат да направят аналогии с аспекти от собствената си история, което може да им се стори интересно.

- Изучавали ли сте учебниците по история в Германия, Франция или Канада и как в тях е отразено едно и също събитие като Втората световна война например?

- Да, това е едно от нещата, които направих, защото си мисля, че написаното в учебниците за деца е може би най-важният начин за създаване на историческо съзнание във всяка страна. Във Франция между 1945 и 80-те години учебниците говореха само за героическата френска съпротива. Едва след като децата на жертвите успяха да привлекат общественото внимание, започна един 15-годишен, много труден дебат. Беше постигнат консенсус за това в учебниците да пише за депортацията на евреите от Франция от самите французи. В Германия е различно. През първите години не се е говорело изобщо за това. Американците са им дали прекрасна конституция, може би най-добрата в света, а хората, травматизираните хора, навсякъде по света, не говорят. Както често става, второто поколение повдигна този въпрос и привлече общественото внимание към него. Децата на нацистите в Германия се надигнаха срещу бащите си и вдигнаха шум в края на 60-те години. По времето когато навсякъде по света младежите се бунтуваха, в Германия имаше бунт срещу нацистките родители, които не бяха казали нищо на децата си за своето минало. Това бе много трагично по отношение на семейния живот там - семейства се разпаднаха, някои деца напуснаха родителите си и никога повече не са говорили с тях. На обществено ниво имаше промени в учебниците и през 70-те години историята на нацизма по време на 12-годишния режим в Германия бе добре обяснена. Днес почти всяко едно дете в училище трябва да посети концентрационен лагер. Страданията на второто и третото поколение, за които писах подробно в тази книга, са много трагични, защото самите те са невинни, но носят вината на своите родители.

Един от изводите в тази книга е, че скритата история рано или късно се разкрива. Може да минат едно или две поколения, докато на хората им бъде удобно и времето бъде подходящо за това, но винаги излиза наяве и винаги става от децата и внуците на жертвите. Защото те никога не забравят, дори когато властите им казват да забравят. Не можеш да наредиш на хората да забравят. Дори ако им забраниш да говорят за това. И накрая идва момент, в който вече можеш да говориш за това. Това стана във Франция. Децата на жертвите, особено двама души, семейство Кларсфелд, които заинтересуваха и използваха медиите, за да повдигнат въпроса за депортацията на френските евреи и да привлекат общественото внимание към него. Така че истината винаги, в един или друг момент, излиза наяве. Най-трудното място за тези неща ми се струват САЩ. Там има невероятна съпротива срещу признаването на ужасите от робството.

Нюрнбергските процеси помогнаха нравствено на държавите, те осъдиха виновниците за Холокоста, те създадоха понятието престъпление срещу човечеството, сред които е и геноцидът. Тези закони станаха много важни до края на ХХ век, макар че не бяха прилагани през студената война, сега те се прилагат от трибунала в Хага, в трибунала за Руанда, в Сиера Леоне, в Камбоджа и в Международния съд, който ще бъде първият постоянен съд, който ще съди престъпленията срещу човечеството. Декларацията за човешките права беше пряко последствие от Втората световна война. Преди Втората световна война човешките права не бяха такъв въпрос, какъвто станаха после. Сега светът повече се интересува от тези неща. И това ни дава надежда.

Записа: Емил Басат

 

Рано или късно паметта се връща

- Кажете няколко думи за себе си, за своето семейство, откъде са родителите Ви?

- О! Родът на баща ми е от Тернопол, в Галиция, а на майка ми - от Украйна, Одеса и Москва. Това е преди две поколения. Майка ми е родена в Лондон, когато са напускали Украйна, на път за Канада. Не знам защо, но те са мислели, че отиват в Америка и някак си са се озовали в Канада. Семейството на баща ми вече е имало роднини там, в Торонто и затова са решили да отидат там. Говорим за края на 19. век. Фамилията на баща ми е била Нойман, но са се казвали Нюман, а на бащата на майка ми Липкин. Не помня името на семейството на баба ми по майчина линия, не съм я познавала достатъчно добре.

- Изследвали ли сте семейната си история, така както изследвате историите на другите хора и народи?

- Бих искала, но не беше възможно, защото моите родители бяха от поколението, което, когато пристигна в Канада, не искаше да поглежда назад. Това бяха всъщност бабите и дядовците ми. Баща ми е роден в Канада, а майка ми е отишла там на една година. И те са част от поколението, което искаше много бързо да се адаптира в канадския начин на живот. Така че никой от родителите ми, и бабите, и дядовците ми, не знаеха много за семействата си и не говореха за това. И аз написах една книга за Израел - "Пътешествие из Израел - градината и пушката" - и отидох с моята дъщеря в "Яд Вашем". Опитах се да намеря семейството си. Но беше невъзможно, исках да ги извадя от тъмнината на незнанието, но нямах достатъчно информация и те не можеха да ми я дадат.

- А опитвали ли сте се да отидете в местата, където са живели?

- Била съм в Москва. Родителите на майка ми са се запознали в Екатеринослав, работили са в завод и понеже работниците в този завод са спали на земята, те се "опознали" много добре. (Смее се.)

Това е било в началото на ХХ век. Баба ми по бащина линия е дошла в Канада, когато е била на около 16 години, съвсем сама, с кораб, но е имала роднини в Торонто. И е имала уреден брак с някого от същия град. И там в Канада са се оженили. Баба и дядо имат пет деца в Торонто. Това явно се случва най-вече с мъжете. Моят дядо, когато е бил на 23 години вече е имал 5 деца, бил е емигрант, говорел е много малко английски и мисля, че му е дошло малко в повече. Напуснал е баба ми с всичките тези 5 деца и отишъл в Ню Йорк. Баба ми, която въобще не говорела английски, само идиш, отгледала децата си, като перяла дрехите на хората. Но изпратила всички в училище. Когато пораснаха, станаха добри професионалисти, грижеха се добре за нея, бяха й много благодарни. Но тогава е имало голяма еврейска общност и тя се е оправяла добре дори само със своя идиш.

- Какви хора бяха родителите Ви? Какви техни качества наследихте?

- О! Много прекрасни неща. Моите родители принадлежат, както вече казах, към поколението, което искаше да забрави. Те са се родили с английския език, родителите им са им говорели на идиш, а те са отговаряли на английски. Баща ми почина преди десет години, беше изключителен любител на приключенията, той трябваше да стане писател, беше много заинтересован от света като цяло. Би искал да бъде лекар, но в това време е имало квота на еврейските студенти в университетите и е станал успешен счетоводител. Но беше много независим като начин на мислене и правеше каквото искаше. Той яздеше кон до 87-та си година, караше мотоциклет. Когато родителите ми се оженили, баща ми качил майка ми в коша на мотора и отишли до Мексико, където просто са спали край пътя. Баща ми беше много, много интересен човек и много любопитен към четенето и различните идеи, и сред моите приятели нашата маса за вечеря беше много известна, защото хората идваха да питат баща ми какви книги да прочетат. Любимият въпрос на баща ми към тях беше: "Ако сте на пустинен остров, какво бихте взели със себе си?" Баща ми стимулираше всички ни. Моята сестра е писателка, брат ми можеше да бъде писател, но е лекар. Имаме още няколко писатели и хора на изкуството в семейството. Майка ми е много различна. Тя беше пианистка. Нейният баща, моят дядо, е бил много известен певец. И двете му дъщери са свирили на пиано. И моята леля, сестрата на майка ми, стана концертираща пианистка. Така че майка ми и баща ми бяха много екстровертни хора, майка ми беше много тиха и сдържана, бяха интересни модели за подражание. В "Дълги сенки" писах, че от майка ми се научих да чета вестници, веднага щом започнах да чета.

- Имали сте щастливо детство и сте имали щастието да получите едно много добро образование - учили сте в Торонто и Сорбоната.

- Да. Аз бях първата в семейството, която завърши университет. Това беше голямо събитие за моето семейство и когато си получавах дипломата, цялата ни фамилия беше в залата и се поздравяваха, и прегръщаха, и се целуваха от радост. И баба ми, и дядо ми, и всички останали. (Смее се.)

Моите родители ме накараха да вярвам, че мога да направя всичко, което искам. Винаги са ме подкрепяли. Когато писах "Дълги сенки", понякога, в процеса на писане, изпадах в тежки ситуации. Веднъж се прибрах от едно пътуване и попитах родителите си: "Никога ли не се притеснявате за мен?". Баща ми каза: "Разбира се, че не. Ти си опитен пътешественик." А аз много се подразних. Но го казвам, защото искам да подчертая, че ме отгледаха като независим човек.

Освен това имам късмета да съм омъжена за човек, който винаги ме е подкрепял в работата ми - за повече от 30 години.

Мисля, че не бих могла да пиша и особено за нещата, за които пиша, ако нямах подкрепата на хората. Защото ние не сме сами на този свят.

- Да, и всъщност във Вашите книги, тези, които познаваме на български - "Краят на дните" и "Дълги сенки" - Вие говорите за това, че човек не е сам на тази земя и той е отговорен за всички свои действия. Тъй като всички сме взаимосвързани в една верига и тази верига не е само морала, само културата.

- Мисля, че го споменавам в "Дълги сенки" - за философията, която съм изучавала като млада. В първи курс на университета изучавах философия. Професорът начерта на дъската един кръг и той каза: "Това е вашата среда", после сложи едно хиксче и каза: "А това сте Вие. Каквото и да направите, това ще повлияе на вашата среда и на вас самите. И Вие носите отговорност за всичко, което правите - не само за себе си, но и за всички останали". Говореше за френския екзистенциализъм. Но това ми повлия много силно и донякъде оформи живота ми в известен смисъл.

- Вие се занимавате с основни, екзистенциални въпроси - за това как да се изгради една държава на принципите на морала и как нарушавайки принципите на морала, можеш да предизвикаш катастрофа. Но как да се говори за морал, без да се изпада в морализаторство?

- Аз бих направила точно разграничаване между морал и морализиране. Когато говорим за морала на правителствата и политиците трябва да се спрем на изследването на политическата етика. Още в древна Гърция се обсъждат въпроси за добрия живот, доброто общество, което е действащо общество. Това не е морализиране.

- Но защо практиката на политическо говорене в повечето случаи се разминава с принципите, които са установени от демокрацията?

- Защото винаги го има въпроса за властта, властта и справедливостта, властта и закона. Тези неща винаги са били в конфликт, още от началото на времето, разбира се, от началото на писаното време, което откриваме в гръцката цивилизация. Новата ми книга, която още не е излязла, е за извечната битка между властта и закона, през историята, която стига до появата на новия Международен съд. Този съд до известна степен е в контраст с властта. Това е ендемично състояние.

- В книгата си "Дълги сенки" Вие говорите за загубата на паметта. До какво водят "националните амнезии", ако изобщо има такъв термин и как е възможно цяла една нация да изпадне в амнезия за неща, които са срамни за припомняне?

- Подобни амнезии са удобни, удобно е да се прави. Когато Де Гол даде възможност на голяма част от французите да се нарекат участници в Съпротивата или пък да са на страната на колаборационистите, те избраха да са на страната на съпротивата. (Смях.)

- До какво води отказът от памет?

- Не мисля, че това е възможно. Може да има дълги периоди от време, след периоди на криза, на окупация, дългото съветско управление, където може да има доста дълъг преход, но все пак рано или късно, паметта се връща. Когато хората се почувстват в безопасност, когато вече имат възможността да противостоят и да променят обществото, те започват да си припомнят. Ще ви дам един пример. Китайците след зверствата на японците в Китай бяха под комунистическо управление много десетилетия. Но не беше в интерес на комунистическата партия на Китай да повдига този въпрос. Имаше малко самиздатски книги на тази тема. Но китайската диаспора по света, особено в Северна Америка, започна да повдига тези въпроси. Но дори тогава те трябваше да изчакат, докато се почувстваха достатъчно уютно в собствените си общества, за да започнат да привличат общественото внимание към себе си. И това стана наскоро. А тези неща са се случили през 30-те години. Китайците започнаха да повдигат този въпрос в Северна Америка през 90-те години.

- Колко истина могат да понесат жертвите и виновниците за техните мъки? Убеден съм, че едно общество може да бъде лекувано единствено чрез истина.

- Съгласна съм. Но също така мисля, че нещата трябва да се правят деликатно. Ще направя едно уточнение, когато говорим за виновниците, защото има главни виновници за големи престъпления срещу човечеството и бюрократи на ниско ниво. Така че според мен не всички са виновни еднакво. Мисля, че е важно човек да внимава в тези ситуации, да си дава сметка за тези неща.

- Вие знаете какво се случи след присъдите на Хагския трибунал. Дори в нашата преса излязоха много публикации, които осъждаха начина, по който беше проведена процедурата по осъждането на Милошевич и компания, дори обвиниха Карла дел Понте и другите съдии в манипулиране на фактите. Предполагам, че в новата си книга Вие разглеждате и този проблем. Наистина след Нюрнбергския процес, Хагският трибунал е първият процес, който разглежда престъпления на хора, извършили геноцид след Втората световна война. Кой има право да съди?

- Правилно конституиран съд, който работи съгласно международно признати правила за справедлив процес. Мисля, че има много проблеми, но не вярвам, че Карла дел Понте е виновна за това. Аз говорих много с Луиза Арбур. Имаше големи оплаквания срещу нея, че е инструмент на този или онзи, че манипулира това и онова. Имаше обвинения дори от САЩ. В такива позиции винаги си мишена. В главата "Има ли справедливост?" аз споделям разговорите си с Арбур. Тя ми каза: "Тук работят хора от цял свят. И те всичките са високоуважавани съдии в своите страни. Мислиш ли, че тези хора биха стояли и пет минути в този съд, ако мислеха, че той не действа правилно, има предразсъдъци и не действа според законите?" Което не означава, че няма проблеми с този трибунал. Има проблеми с присъдите. Говорила съм с хора в Босна, които са сащисани от различните присъди, издадени от този трибунал. Защото те не са стигнали дотам да помирят населението в Босна. Още в самото начало те нямаха достатъчно влияние върху общественото мнение в бивша Югославия. Още повече, че в началото започнаха от дребните риби. Но аз мисля, че някой ден историята ще каже за този съд, че е бил много успешен. Защото той беше предизвикателство към безнаказаността на големите престъпници. Хора, извършили геноцид, военни престъпления, престъпления срещу човечеството, срещу невинни граждани. И процедурите на този съд бяха съвсем коректни. Най-важното е, че доказателствата, които бяха събрани, ще бъдат от голяма полза за всички в бивша Югославия. И това ще им помогне за в бъдеще да създадат една обща история на случилото се в този регион. А създаде ли се този общ, колективен исторически текст, тогава вече ще можем да говорим за помирение.

- Можете ли да си представите един прекрасен, утопичен свят без война, вярвате ли в това?

- Не. Защото сме хора. С нашите сили и слабости, и една от нашите слабости, както при всички бозайници, е, че се бием помежду си.

Разговора води Емил Басат

Авторът благодари на преводачката на книгата Магдалена Куцарова-Леви за съдействието.

 

 

© Емил Басат
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.02.2008, № 2 (99)