Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ИДЕАЛИСТИТЕ СА НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ПРАКТИЦИ"
Интервю с Даниела Горчева

Емил Басат

web

Даниела Горчева- Вече пет години издаваш и редактираш списание “Диалог”, което излиза на български и чийто юбилеен 50-ти брой готвиш в момента. Издаваш по десет книжки на година и списанието има ярка антикомунистическа позиция.

- Вече има и антинационалистическа насоченост (смее се), понеже популистите сега навлякоха одеждите на национализма. Но когато започнах да издавам „Диалог” през 2003-2004 тъкмо се беше появила една носталгия по комунизма, умело поръсена с криворазбрана толерантност, а всъщност точно отказ от толерантност: „дайте да не ровим в миналото, каквото било - било”.

И тогава никак не беше популярно да декларираш, че си антикомунист. Но за да няма после настъпени по червения мазол, аз заявих предварително, че изданието ще е антикомунистическо и който иска да чете и получава такова списание, може да се абонира. Абонаментът е 3 евро на месец, тоест струва, колкото да изпиеш едно кафе в заведение. Идеята ми беше, че ако българите в Холандия искат да имат списание на български, могат да заделят една дребна сума на месец, а ако не искат - значи няма нужда от такова (некомерсиално) издание и проблемът е решен. Моята задача беше списанието да е прилично, да е интересно, без да е евтино-сензационно, да бъде писано на разбираем език, но не улично-просташки, и в същото време езикът да е жив, а не административно-скован или надменно-елитарен - защото никой не е длъжен да владее професионалния жаргон на икономисти, филолози, историци и пр.

- Езикът е едно от най-големите достойнства на списанието ти, доставя истинска наслада - много богат български език.

- Благодаря. Веднъж една моя читателка, преподавател в Университета в Чикаго каза, че „българският на „холандския” Диалог е по-добър от българския на повечето български вестници” и ми стана драго, признавам си. Но винаги има още какво да се желае.

- Как се реши на тази стъпка, защо се захвана с толкова трудно дело, как се издържа списанието, изобщо как се издава подобно списание от Холандия?

- О, аз ако знаех с каква работа се захващам, доста щях да се замисля, но сега като съм се хванала на хорото, няма накъде (смее се)... Истината е, че такова списание се издава само с много мерак и с известна доза здрав инат. Инатът е нужен, защото не е лесно - нито финансово, нито психологически. Издържа се от абонамент и реклама - „Диалог” излиза вече 5 години без една стотинка субсидия, ако изключим едни 500 евро през 2005 година - награда от холандското посолство в България за списанието като мост между две култури. Много се гордея с това - и с наградата, и най-вече с това, че списанието излиза без субсидии. Никога не съм искала субсидии - от ЕС, защото не ми се занимава с дълги бюрократични процедури, а от България не искам, защото държа изданието да е независимо и защото смятам за неморално в тази ситуация да виснеш на врата на българските данъкоплатци. През 2003 казах това на една българка в Холандия, която ме съветваше да искам пари от България и тя ме изгледа с неподправено презрение: „Ти да не си нек’ва идеалистка!” Ама го каза с тон все едно „жаба да бях видяла, нямаше да ме е толкова гад”. (смее се)

Аз обаче смятам, че „идеалистите” са най-големите практици, понеже те променят света. Който знае историята на създаването на Червения кръст например, знае какво имам предвид. Интересното е, че в Холандия липсва това цинично или мнително отношение към хората, които се борят за някаква кауза, което съществува у нас. Ние все подозираме някакви скрити интереси. Пък и, за съжаление, много често се оказва, че с право подозираме зад фасадата от красиви думи недотам красиви намерения.

Но мен не ме интересува нашенската мнителност и кой какво казва или си мисли. Критики и смислени съвети приемам винаги, разбира се, а за останалото се водя от максимата, изказана в „Тартюф” на Молиер: „В ковчег се затвори - за клюки си открит. Презрение - това е най -добрият щит!”

- Разкажи по-подробно за насоките на списанието, за целите, които си поставяш с него?

- Списанието е обърнато към широка публика - четат го млади и стари, българи в чужбина и българи в България, хора с най-различни професии и образование. Най-големият комплимент и това ме прави истински щастлива е, че читателите ми споделят, че го четат от кора до кора и си пазят броевете. По-голяма награда няма. Списанието има различни рубрики и теми. Има политика - коментари и анализи, има детски странички, дискусии и статии за българския като втори роден език, рубрики за българите в чужбина и за младите българи по света, страници за малко известни личности и събития от близкото и далечното минало, има интервюта (много се гордея с интервютата с френския философ Андре Глюксман, с Владимир Буковски, с Фриц Болкестейн и други, както и с всички разговори с интересни българи - много са, затова няма да ги споменавам поотделно). Във всеки брой на „Диалог” има пътеписи - в началото рубриките бяха „На разходка в България” и „На разходка в Холандия” и пътеписите имаха за цел да запознават холандците с интересни и красиви места в България, и същевременно да запознават българите с различни холандски градове, тяхната история, култура, забележителности. Сега „Диалог” вече има абонати в цял свят и пътеписите също се разпростряха из цял свят - в момента публикувам пътната хроника на Едвин Сугарев за Аляска, а в един от следващите броеве ще има много интересен разказ за остров Мавриций.

- Ти си истински боец, статиите ти, посветени на проблемите на корупцията, на властта на ДС и силовите структури, са написани с остър и жив език, формулировките ти са изключително точни и аргументирани. Не се ли страхуваш, че ще си навлечеш врагове?

- Не, не се страхувам, защото не съм единствената, която пише и говори на тези теми. Има много колеги, които рискуват повече, защото са в България. Особено рискуват тези, които правят разследвания - журналистическите разследвания у нас наистина са рисковани. Затова съм писала и говорила и в холандски медии, давала съм и конкретни примери: Едвин Сугарев за акцията му срещу Филчев, Венелина Попова за разследването й за дървената мафия, Христо Христов с неговите документални разследвания, с които доказа, че ДС е убиец на Георги Марков и с които разби митовете за икономическото безгрижие по времето на комунизма. А Едвин Сугарев наистина си беше сложил главата в торбата, помня, че тогава нито една партия, вкл. СДС (което още не бе разцепено на СДС и ДСБ), не го подкрепи. И затова предложих на съфорумците от известния тогава форум на "Медиапул" да организираме гражданска акция в негова подкрепа. И хората, макар че ги беше страх (аз съм в Холандия, но повечето бяха в България), не само се подписаха с имената си, но и отидоха с личните си карти в прокуратурата. Тогава разбрах, че не всички медии в България са купени или са червени, защото акцията ни беше отразена в много предавания - в "Медиапул", в радио "Свободна Европа", Дарик радио, предаването "Сеизмограф" на Светла Петрова, в почти всички вестници. И всички предавания бяха много силни, с изключение на това на Мартин Карбовски. Нямам нищо против провокативната журналистика, стига да не е повърхностна.

- Ти участваш в организирането на различни акции в защита на правата на български граждани, нарушени от управляващите у нас, реагираш живо на това, което се случва в България, но следиш и случващото се в Европа и Америка. Откъде извира тази енергия у теб - поразява ритъмът на живот, който водиш, - пътуваш непрекъснато, срещаш се с холандски депутати, министри, представители на ЕС и Европарламента, правозащитници, дисиденти, организираш акции, презентации, лекции, гостувания. По-лесно ли ти е да вършиш това от Холандия?

- Е, не, не - чак толкова не (смее се). Организирала съм някои неща, включително два концерта по случай Баба Марта, участвала съм в няколко дискусии за присъединяването на България в ЕС, но нищо кой знае какво. Инициирах (само инициирах, защото основната тежест на организацията се падна на Български хелзинкски комитет) една-единствена много важна визита - тази на Владимир Буковски в България. Той трябваше да дойде по покана на БХК и на Филип Димитров в т.нар. „Година на Русия в България”, но като представител на Другата Русия, не тази на кагебиста Путин. Всичко вървеше по мед и масло и въпреки малкото време, което имахме, благодарение на професионализма на хората от БХК, успяхме да изградим перфектна организация, само едно не предвидихме - мъглите на българското летище. Буковски стигна до Франкфурт, "България еър" отмени полета си, той прекара една безсънна нощ на летището във Франкфурт и се наложи да се върне в Лондон. Много тежко го преживях това „удавяне на края на Дунава”. Но пък ми остана сътрудничеството с БХК - много свестни хора са. Направо съм възхитена от начина, по който си гледат работата.

Иначе чак такава дейност не развивам. Аз съм човек, който с огромно удоволствие тича по изложби, театри и кина, на концерти и купони, но не и на срещи с политици и депутати (освен в случаите, когато са съмишленици и сме станали близки приятели, но това е друго, там приятелството и общите идеи, а не политическите постове, които винаги са временни, са от значение).

Срещала съм се с някои известни холандски политици, предимно за разговори и интервюта, а холандски евродепутати са идвали у дома, но по принцип не развивам някаква особено активна дейност в тази посока. Повече ме интересува правозащитното движение, отколкото политиката - макар че без политика нищо не става. Колкото и да не се интересуваш от политиката, всичко е въпрос на политика.

- Най-пресният пример беше акцията, която ти организира сред холандските карикатуристи в защита на пребития с чукове журналист Огнян Стефанов.

- А, имам си вече цял куп приятели карикатуристи и много се гордея с това (смее се). Всъщност двама от тях познавах, понеже и преди си бяхме кореспондирали. Но изобщо не е трудно да организираш такава акция, поне не и в Холандия. Отношенията тук са открити, написваш едно писмо, казваш за какво иде реч и питаш дали искат да подкрепят такава и такава акция, която е доброволна - тоест времето и трудът не се заплащат. Но хората тук, дори много известни творци, каквито са тези карикатуристи, изобщо не са надменни, нито пък меркантилни и освен това са много по-ангажирани от нас, въпреки че не политиканстват. Така че от 8 писма, които изпратих, откликнаха 7 карикатуристи - много бързо и много сърдечно. Даже Трик е публикувал карикатурата в новата си книга, която излезе през декември 2008 и там е дадено описанието: „Критичен журналист е пребит с чукове в България, карикатурата е за списание "Диалог”. Тоест, влязохме и в историята на холандската карикатура. Наскоро един от тези карикатуристи ми писа, че отказал да изографиса реакцията на българските власти по случая Ентропа - да не би да се засегна. Казах му че хич даже нямаше да се засегна, засегната съм единствено от идиотската реакция на българските власти - да ни правят за резил пред цяла Европа.

- Какво мислиш за свободата на словото у нас?

- Има я, слава богу, но има и страх, и автоцензура, а властимащи или различни лобистки кръгове си позволяват да оказват натиск. Аз бих посъветвала шефовете на отделните медии, както и колегите, като им оказват натиск и им звънят - нека да го оповестяват публично. Да видим ще смеят ли друг път да вдигат телефона и да нареждат кой, какво и как да пише. Медиите са страшна сила, но в България липсва солидарност и затова се оставят да ги мачкат. Но има време - ще се научим. Ако не поумнеем, ще се затрием и ще е жалко, но справедливо.

- Разкажи ми за себе си, за детството си, къде и какво си учила?

- Нищо особено няма за разказване, общо взето - късметлия човек. Вярно, може би не е кой знае какъв късмет да се родиш и чак до 26-годишна възраст да живееш в комунистическа страна с минирани граници, но от друга страна, можеше да се родя и на по-лошо място - например в Китай или в СССР. Можеше да не дочакам падането на комунизма или това да се случи, когато вече съм стара и болна.

Най-хубавото е, че най-невероятните ми мечти се сбъднаха. Като 4-5-годишно дете не знам как, защото никой не е говорил с мен или пред мен такива неща, но знаех, че от България не може да се излиза, че живеем в затвор. Сигурно защото живеехме в Рудозем, тоест в гранична зона. И всяка вечер се приспивах с една и съща мечта - да пътувам из Европа. Натоварвах всичките си кукли и мечета на една от онези детски колички с педали и тръгвах на пътешествие (през 1968 имаше една такава количка на витрината на местния "Детмаг" и струваше космическата за тогава сума от 20 лева; майка ми тъкмо се беше навила да ми я купят за рождения ден и като видя цената, отсече: „20 лева, дума да не става!” По онова време месечните заплати трябва да са били между 60 и 120 лева). Но като я нямаш, кой ти пречи да си представяш, че я имаш? И аз всяка нощ мислено въртях педалите на моята светлозелена количка и обикалях цяла Европа, а отзад грижливо завити с одеялце пътуваха двете ми кукли и мечокът. Спирах пред разни хотели, слизах важно, пиколото ми отваряше вратата, а носачите разтоварваха куфарите ми. Кой знае откъде съм видяла тези сцени, защото по онова време и телевизията беше рядкост, хората си ходеха на гости да гледат телевизия.

Обаче ето че тази невероятна мечта се сбъдна. Сега пътуването ни из Европа не е събитие, а ежедневие. Това е едно от нещата, които винаги ме въодушевяват и които нямаше да ценя, ако се бях родила в свободна страна. Затова човек трябва да е благодарен и на злите орисници - всяко зло за добро. Как ще разбереш какво щастие е свободата, ако не знаеш каква мъка е да я няма.

- Какво е да си българин в чужбина?

- Подозирам, че е по-лесно, отколкото да си чужденец в България, но зависи, разбира се, коя „чужбина” и що за българин. Ако във въпроса се съдържа подтекст дали към българите няма натрупани предразсъдъци - не, няма. Макар че ние правим, каквото можем по въпроса. Но засега на Запад са доброжелателно настроени.

- Чувстваш ли се емигрант? Какво е да си емигрант?

- Не знам какво значи точно да се чувстваш емигрант. Ако е чувство, че си извън общността, че не те приемат или те смятат за втора ръка човек - не, не се чувствам емигрант. Може би, защото така се случи (пак всяко зло за добро), че до 8. клас бях сменила 7 училища. Във всяко ново училище (с изключение на последното - 18-та гимназия, където всички бяхме нови, защото бяхме приети във въпросната френска паралелка след изпити в седми клас), та във всяко ново училище ме чакаха изпитания - като нова ученичка. Постепенно натрупах опит и на 12-13 години вече се справях доста успешно. От немай-къде се отърсих от стеснителността си, а и бързо завързвах приятелства. Нападките и обидите на дежурните заядливци също се оказаха полезна школа. Тогава открих силата на хумора. Пък и точно заядливците се оказаха най-обидчиви и уязвими, ако им отговориш с оръжието на иронията. Всъщност, като изключим това, че - особено през първите 5 години, в Холандия ме душеше носталгията, че ми липсваше ужасно българският език - да именно езикът, общуването на български (още нямаше интернет, а писмата пътуваха по една седмица), та като изключим моята тъга по приятелите в България, в Холандия бях посрещната далеч по-радушно и повече като „своя”, отколкото в трети клас в едно училище в Елин Пелин, където живяхме една година.

Там, на 9-годишна възраст за първи път се сблъсках с прословутата българска толерантност в кавички. Но всичко завърши с хепи енд, иначе можеше да се превърне в травма.

- Какво се случи?

- Аз и брат ми сме родени в Родопите, в Рудозем. Дълги години, чак до гимназията твърдях гордо, че съм родопчанка и понеже всички прихваха да се смеят: ”Как така си родопчанка, ние нямаме корени оттам”, много се ядосвах и категорично отказвах да приема теорията за „корените” от Северна България, Одринска Тракия и не знам си къде още. Упорствах, че съм родопчанка и толкова. В Университета веднага се сприятелих с Елена Каневска от Смолян и до ден-днешен сме най-близки приятелки, да не говорим, че при родителите й и сестра й в Момчиловци се чувствам като у дома си - и така и ме посрещат.

Имах чудно детство в Родопите - колко софийски деца могат да се похвалят с моите детски приключения - гората започваше буквално след кооперацията, в която живеехме, миришеше на бор и смола, привечер седяхме в клоните на един огромен дъб и си разказвахме страшни истории, къпехме се в реката, подскачахме по въжените мостове (страшно и хубаво!), скиторехме из „Салажа”... свобода и приключения! Е, затворът България се усещаше - като деца ни пълнеха главите с глупости за диверсанти (в които ние вярвахме, естествено) и дори ни заведоха на границата да ни покажат как смелите батковци граничари ни пазят. Още сънувам кошмари от това комунистическо мероприятие с граничарски кучета, с разиграна пред очите ни сцена с мним диверсант, помня автоматите, разораната гранична бразда и т.н., но за това друг път.

В крайна сметка, майка ми - жена умна и предвидлива, заяви, че е крайно време „да се приберем в София”, „децата растат, образованието е важно” и ей такива ми ти. Много яростно се съпротивлявах на това решение, но слава Богу, никой не ме послуша. Пратиха ме при дядо ми на село в Северна България (близо до Лом) за лятната ваканция и като ме взеха - вече се бяхме преместили. Оказа се, че заради работата на баща ми трябва да живеем една година в Елин Пелин. И ето ме - нова ученичка в трети клас в царството на шоплука. Първият и вторият ден минаха нормално и на третия се случи това, което никога не забравих. Явявам се сутринта в училище, отварям вратата на класната стая и изведнъж всички деца започват да крещят в един глас: ”По-ма-ки-ня, по-ма-ки-ня!”

Това е през 1973. Аз се втрещих, стоя на вратата и не знам какво да направя. Не съм помакиня, но в Родопите имах приятели помачета и турчета - много добри, кротки деца, родителите им и те - мили, благи хора. Запомнила съм тази благост, защото моята майка беше учителка по математика, безкомпромисно пишеше двойки и понякога виждах родителите на нейни ученици. Как съм знаела, че са помаци ли? Ами това се коментираше от възрастните, което е доказателство, че май никога не сме били толкова толерантни, колкото все се препоръчваме. Не знам някой да е коментирал тук, в Холандия, моя син, че е българин с тази нотка на многозначителност, която тогава усещах, когато в Родопите казваха: помак. Това не значеше, че хората не другаруваха помежду си, дори години по-късно разбрах, че едни от най-близките приятели на родителите ми, с които непрекъснато си ходехме на гости, са били всъщност помаци. Но когато при майка ми идваха родители на нейни ученици от селата край Рудозем, виждах огромна разлика между тях и другите родители - това бяха тъжни хора, излъчваха доброта и тъга. И ми ставаше страшно жал, чудех се защо тези хора винаги гледат тъжно, примирено, някак уплашено. Тогава не знаех, че тъкмо е минала вълната на насилственото преименуване, но детската ми душичка очевидно е усещала нещо нередно и когато си играех с тези деца, инстинктивно се мъчех да омекотя тази мъка. А те изобщо не бяха агресивни деца - напротив, много кротки деца бяха.

И ето ме, деветгодишна в Елин Пелин, стоя на вратата на класната стая, гледам разкривените лица на новите ми съученици, които крещят зло: „помакиня”, сълзите ми текат и не знам какво да направя. Ако кажа ”не съм помакиня” излиза, че смятам това за нещо обидно, а някак си не можех да извърша такова предателство към моите детски приятелчета от Родопите. Да мълча, също не вървеше, истерията ставаше все по-голяма, сърцето ми тупаше бързо, бях страшно уплашена. И нали съм родена с късмет, спасението дойде от най-неочаквана посока. Точно в тоя момент на вратата на класната стая се появи Павката Граматиков - синът на учителя по физическо. За секунди разбра какво става, хвърли си чантата на земята, покатери се много решително на един чин и извика с неочаквана ярост: „Млъкнете, бе! Тя ако е помакиня, вие сте шопи, бе! Дървени шопи!!!”

Не знам как и откъде на това деветгодишно момче му дойде наум да атакува собствената им идентичност и откъде толкова кураж да се изправи срещу групата, но ефектът беше поразителен. Всички мирясаха моментално, млъкнаха и гузно си седнаха по чиновете. После даже бях много популярна в това училище, защото спечелих една викторина и бих дори осмокласниците. Така че - хепи енд.

Но запомних тази случка и винаги след това съм се водила от простичкия принцип - не прави на другите това, което не искаш някой да направи на теб.

- Ти си омъжена за холандец, живееш вече 16-17 години в Холандия...

- Станаха дори 18. Всяка година в деня на сватбата ни, моят мъж пее онази песен „45 години стигат, времето е наше”, но вместо 45 слага съответната годишнина от сватбата ни - 15, 16... или съответно: „18 години стигат, времето е мое!”, но и той като българският народ си остава само с песента и не предприема нищо по-натам, за да стане времето „негово”. Иначе за 18 години брак не само че говори добре български, ами и става все по-българин, а аз - все по-холандка (смее се). Неотдавна заявих, че не искам повече да ходя на българското Черноморие, писна ми от мръсни и пренаселени плажове, бетонни строежи, калпаво обслужване и липса на хигиена в ресторантите, а той ми вика: „Ти ходи, където искаш, аз си отивам в Поморие. Аз съм българче!” Ей такива ми ти смешки.

- Как живеят българите в Холандия, има ли някакво специално отношение към тях, а така също и към чужденците от страна на холандците?

- Няма никакво специално отношение към българите в Холандия. Тук човек изобщо не се чувства чужденец, защото има много чужденци и с това всички са свикнали - и холандците, и самите чужденци. Проблеми има там, където чужденците поради мнителност, недостатъчна образованост и поради това, че са живели в съвсем различна култура, се затварят в свои собствени доброволни гета, текат някакви непрекъснати недоразумения - и от двете страни, разбира се, и се наслагват. Но това е тема за отделен разговор, не може да се разкаже с две думи за всички сложни процеси.

- Последната ти статия за поръчковия роман на А. Дончев “Време разделно” разбуни духовете у нас. Това бе повод и да споделиш мнението си за кампанията “Голямото четене”. Какво мислиш за нея и дали тя ще увеличи четенето в България?

- „Голямото четене” (The Big Read) е обърнато не към четящия, а към малко четящия човек. И в това няма нищо лошо, напротив. Всяка провокация, която буди интерес към книгите, е добра. Проблемът започва, когато започнат спекулациите. Предварително известно е какви книги ще спечелят подобна класация, определяна от масовия читател - тоест от слабо четящия човек.

Антон Дончев си призна в разговор с мен, че романът е политическа поръчка, даже се оплака, че малко му били платили - само 75 лева за 15 дни командировъчни в Родопите, на Стефан Дичев били предложили повече, но той отказал да пише подобна книга. По-горе бях споменала, че през 1968 година сумата от 20 лева е изглеждала фантастично голяма на моите родители - и двамата работеха и са получавали сигурно сравнително прилични заплати. Така че се съмнявам, че 75 лева командировъчни през 1963 година са били малка сума. Да не говорим, че въпросният писател осребрява тази поръчка вече 45 години. Романът „Време разделно” е написан с определена цел и използван години наред с тази цел - да се оправдае асимилаторската политика на българските власти и понеже е образно и сръчно написан (въпреки че далеч не е шедьовър), успява да посее отровата в душите на много хора. Колко сериозни и аргументирани исторически изследвания излязоха от 1990 насам - за това, че няма доказателства за масова насилствена ислямизация, а същевременно има за насилията, но не при "потурчването”, а при „побългаряването” на турци, татари, помаци и т.н. от 1912 насам, обаче обществото ни още си живее с идеята, че само ние, българите, сме жертви. Че и се обиждат, като им противостоиш по форуми и форумчета, че и те заплашват чак. Но ледът се движи дори в България и лека-полека ще започнем да мислим с главите си, а не с циментираните в тях клишета.

- Как ни възприемат холандците и защо непрестанно търсим образа си навън, а не вътре в страната ни, в самите нас? Избиваме комплекси ли, или?...

- Много се тревожим кой как ни възприема, сякаш светът си няма друга работа освен за българите да мисли и да си ги представя или като красиви моми, берящи гюл в Розовата долина, или като наперени юнаци и оттам страхът ни, че току-виж в тази грижливо пропагандирана балкантуристка представа се е промъкнал образ негативен. Ама кой ще се занимава с теб, само за теб да мисли какъв си и що си. Защо не се запитаме ние по колко часа в денонощието мислим какви са афганистанците, холандците, албанците, поляците. Естествено, че този страх е страхът на този, който много иска да го харесат, но си знае, че не е много за харесване и като няма с какво лично той да се похвали - хайде, започват локуми за славното минало и големите юнаци в родата. А всеки има славни страници в историята си и герои в родата си, въпросът е ти какво имаш да кажеш.

- В списанието ти редовни сътрудници са творци като Едвин Сугарев, Мая Дългъчева, Юлка, Иван Ганчев - ти упорито издирваш български творци и в Холандия, и в други страни, даваш трибуна на публицисти, политически наблюдатели, живеещи в Европа и Америка, рекламираш проявите на концертиращи артисти и художници? Как успяваш?

- Много, много си обичам авторите и тяхното участие в „Диалог” е чест за мен. Тук принципът е „малко, но от класа” - това са все хора умни и талантливи. Нямам възможност да изплащам хонорари, което е жалко, защото всеки труд заслужава да бъде заплатен, но това е положението засега. От друга страна, досега никой не ми е отказал да ми изпрати текст, снимка или илюстрация - нито българин, нито холандец, нито чужденец (ха, ето че холандците не ги броя за чужденци), защото не изплащам хонорари. Много, много хора ми помагат, иначе как?

Всъщност, „Диалог” се прави от двама души - моят колега, който прави предпечата и който страшно си разбира от работата, същевременно ми е и финален редактор, а и много често най-смислените интервюта в „Диалог” са по негова идея. Да не говорим, че много ми помага с фактологията, защото е доста по-прецизен от мен. Обичам си много и читателите, защото благодарение на тях „Диалог” излиза вече пета година, а и с мнозина имам обратна връзка, получавам отзиви и това е много важно. Изобщо трудно е, но работата ми доставя удоволствие и засега виждам смисъл в нея.

- Освен политическия, ти следиш и културния живот у нас. В този смисъл списанието ти е “посланик на българската култура” в Холандия и Европа, а така също и на холандската култура у нас. Какво е важното за теб в този диалог между културите ни?

- Радостта от общуването, от възможността да пътуваш свободно в духовното пространство - ами това е толкова прекрасно. Абсолютен привърженик съм на глобализацията, на свободното преминаване през границите - и на времето, и на пространството. Да слушам аз една стара гурбетчийска българска песен в новия остъклен музикален театър в Амстердам и същевременно зад гърба на певицата да виждам светлините на града, плуващите кораби, колите по магистралите и в този момент да премине влакът за Париж... ами това е неописуемо изживяване. Само като се сетя за злощастното сиво комунистическо временце с червените лозунги и простонародния правешки хумор... бррр... не искам никога да се връщам там. Макар че Първанов, Румен Петков и Станишев правят, каквото могат да ни напомнят за онова славно време - хем и на правешки хумор ги избива.

- Не си ли остава човек вечен чужденец?

- Може би, но обикновено е чужденец по-често в Родината си. Обаче по тази тема може да говорим до безкрайност.

 

 

© Емил Басат
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.03.2009, № 3 (112)