Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

"ДА ИЗЯДЕШ КОКОШКАТА", ИЛИ КАК ПАН БОГДАН ГЛИШЕВ ПРЕВЕЖДА ПО СТАНИСЛАВСКИ И ОЩЕ: ЗАЩО НЕ МУ ВЪРВИ НА ЯН КОТ В БЪЛГАРИЯ

Емил Басат

web

Апартаментът им на ул. "Веслец" 21 прилича на малък домашен литературен салон - книги и картини навсякъде из коридори и стаи, стари родови снимки, папки с архиви, речници на различни езици. Това си е едно истинско духовно гнездо в центъра на София, в което семейство Глишеви (актьор, журналистка, поет и историк) общуват и се обогатяват взаимно, споделяйки прочетено или видяно. С актьора Богдан Глишев се познаваме от години, били сме заедно на премиери и спектакли, в които той е участвал, но срещата ни сега е за неговата преводаческа дейност и респект спрямо полската литература, на която той е отдаден с истинска любов. Освен това той превежда (от руски и английски) свои любими автори, превежда преди всичко за себе си и споделя щедро с приятели прочетеното. Няма самочувствието на професионален преводач, не търси някакво признание за ежедневното си служене на словото, дири съветите и помощта на утвърдени преводачи от полски и бих казал, че той е отдаден на търсенето на неизвестни страници от творчеството на големите личности - поети, писатели и мислители от Русия и Европа. Преводите му са пръснати по списания и вестници, алманаси и отделни книги, има множество непубликувани преводи, те чакат своя издател. От 1998 г. досега публикува литературни и театрални текстове в българската периодика - Мрожек, Гротовски, Кантор, Зб. Ошински, А. Вайда, Ч. Милош и др. В сп. "Везни" през 2012 г. излиза преводът му на повестта на Юлиан Стрийковски "Томазо дел Кавалиере", през 2014 г. "Балкани" публикува книгата на проф. Ирена Груджинска-Грос "Милош и Бродски - магнитното поле" в негов превод. Превел е три тома на един от големите световни шекспиролози - Ян Кот - "Съвременникът Шекспир", "Полът на Розалинда" и "Изяждане на боговете", откъси от които е пускал в различни периодични издания. И се надява да намери издател за тях. В началото на 2016 г. преведе студията на д-р Войчех Галонзка - "Превеждайки "Под игото" на Иван Вазов", която излезе в сп. "Литературна мисъл". Превел е също така пиесите: "Последните дни на Пушкин" от Михаил Булгаков, "Ялта" от Ришард Фрелек (съвм. с инж. Красимир Кутлев) и "Гардеробиерът" от Роналд Харууд, превод от английски, работи върху "Мрамор" на Йосиф Бродски. Готови са "Свидетелствата на поезията" от Чеслав Милош и "Разговори с палача" от Кажимеж Мочарски. В електронната б-ка "Читанка" може да се прочете преводът му на повестта "София Петровна" от Лидия Чуковска. Превел е също кореспонденцията между Атанас Далчев и Мария Петрових (публикувана в сп. "Вопросы литературы" от преводачката на български класици Ника Глен).

Ненаситен читател, екзалтиран, винаги в някаква еуфория, готов да играе и спори, да импровизира, той е неуморим в желанието си да разказва. Пълен е с истории - свързани с театъра, киното, прочетените книги, преводите. Като че в него има някаква скрита пружина, която постепенно се навива и в един момент избухва - в пристъп на голямо вълнение или ярост. Темпераментен и откровен, дори краен в някои от мненията си, той не крие своите пристрастия. И откровенията му се изливат в един непрестанен монолог. Богдан играе. Всеки миг превръща в част от някакъв спектакъл, в който той се превъплъщава в различни роли.

Разговорът ни, както с повечето от моите "герои", започва с въпроса ми за рода, родителите, годините на учение, учителите...

 

- Редно е да започнем с дедо ми по майка. Името му е Алекси Лотев, роден в Трън. Образованието си дължи на Мария и Лота Мутеви от Трън. (Мутевият род са от Вучидел - село над Трън, сега в Сръбско. Старият дедо Мута влязъл в местния революционен комитет, макар Левски да не е стигал тези земи. За Трън бил определен очевидно Димитър Общи.) Дедо ми Алекси пък е раждан в годината, когато е роден и Яворов. Завършил килийно школо. Първата жълтица, която припечелва като начален даскал (възпитаник вече на Кюстендилското педагогическо училище), той дава на майка си. Тя я запазва за цял живот и когато умира, жълтицата се връща при дедо Алекси - той пък основава фонд на името на родителите си, "от лихвите на който всяка година да се купуват и дават учебници и помагала на бедни и примерни ученици" (разписка от 28.ІІ.1929 г. за внесени още 5 000 лева в Трънската община). Като пенсиониран учител през 1963 г., дедо умря в крайна бедност (бях 16-годишен, милвах и четях книгите в библиотеката му). Познавал е Алеко Константинов. Той е от първите випускници на Факултета по история на софийското Висше училище (слуша лекции и полага изпити при В. Златарски, украинеца Михайло Драгоманов, Д. Агура, Ив. Шишманов, А. Т.-Балан, дори русина Павел Милюков). Когато завършва, министър на просвещението е Иван Вазов, когото дядо ми боготвореше. Но тъкмо той не му дава работа - заради социалистическите му възгледи. Учителства из провинцията (Бяла, Копривщица) където се запознава с началната учителка от Стара Загора Тана Дечева (щерка на поборника от Старозагорското въстание, кондурджията Дечо Дрънкалото от Енина), за която се жени. В края на Първата световна война е вече директор на Старозагорската гимназия. Бил близък с архимандрит Методи Кусевич. Сред гимназистите на дедо били Стоян Омарчевски, Димитър Талев, Христо Огнянов, Чудомир и др. И двамата с баба ми Тана били социалисти, но от широките. Освен че основал социалистическа дружинка в Трън, дедо не останал чужд и на читалищните представления. През 30-те години се местят да живеят в София. Преподава история и география в столичната Румънска гимназия. През 1938 г. посещава Париж. Нося заряда му. Това е по линия на майка ми, завършила полукласическа гимназия, после колежа "Княгиня Мария Луиза" (сградата превърнаха в музей на МВР). Беше учителка по "трудово обучение". Искала да учи медицина, но дедо Алекси нямал пари.

А другият ми дедо Глишо (Цветков Зеленоградски) починал точно преди 100 години. Раждан е през турско - 1848 г. в знеполското село Зелениград, на 7-8 км от Трън. Бил търговец - сред заможните в града, имал 11 деца. Баща му Цветко ("Бели Цека") бил "ороигрец" (т.е. "пръв на хорото"), умрял на 105 години. И от двете страни на рода имам от "лютите" - и комунисти и некомунисти - гинали, борили се. Искам специално да спомена с почит народния представител от ХХV ОНС Никола Иванов Василев (1894-1945), син на сестра на баща ми (значи, мой първи братовчед), застъпил се за евреите в подписката на Димитър Пешев (17.ІІІ.1943), юрист, бивш широк социалист и демократ, жертва на т.нар. "народен съд". Имам още двама загинали от "мероприятията на народната власт" родственици.

Дедо Глишо имал сестра Ката. Тя е майка на партизанина Владимир Йосифов Тричков (1899-1944). Прякорът му в Трън бил Владо Наполеона (нисък, набит и побойник). Баща ми Борис (първи братовчеди с Владо) му носи дрехи, когато излиза от затвора (1936). Тричков бил замесен доста в атентата от 16.ІV.1925 г., получил смъртна присъда, след "помилувка" отървал въжето. След затвора заминава за Москва, сражава се в Испания, 1 година е нелегален във Франция, през 1940 го разпитва Гешев, отива в Трънския отряд, движи с английската мисия на майор Томсън... Загива в Горно Камарци след разгрома при Батулия, посмъртен генерал-майор. В рода ни има и стражар (полицаят Иван Зеленоградски, брат на дедо Глишо, родоначалник на "дипломати" и комунисти за Африка и Арабия). Казвам ти го, за да видиш колко е пъстър светът, колко е странен животът, който живеем, каква смесица сме... И така е във всяка фамилия. Мнозина го крият, а аз признавам, че имам всякакви в рода си.

Татко ми Борис остава сирак 10-годишен. Баба Мага Богданина е неграмотна майка на 6 рожби. Братът на татко, Цеко, е от випускниците на Военното училище, защитавали София по време на Владайския метеж - наред с юнкерите Христо Измирлиев (сетне Смирненски), Владо Тричков и Аспарух Лешников. Цеко завършил право, умира през 1927 г. от менингит. И баща ми остава единствения мъж в семейството. Сестрите му са по-малки от него, до една стават начални учителки. Баща ми записва икономика и право в Свободния университет, но не успява да се дипломира. Цял живот работи като финансов инспектор и юристконсулт, пенсионира се като плановик в ТПК. Мобилизиран, назначават го ковчежник в армията ни в Скопие през 1942-44 г. Майка ми и брат ми преживяват бомбардировките над София и се евакуират в Трън. Баща ми през август 1944 г. отива при тях. На 9.ІХ. партизаните още не били влезли в града, а двама немски войници в бронетранспортьор "Щаер" попитали за пътя, ама никой не смеел да им го покаже. Излиза пред портите баща ми Борис и ги насочва към Цариброд (двузначно упътване, според мен). Трънчани го видели и когато партизаните на Славчо и Денчо слизат, донасят за тази му постъпка (веднага след 11.ІХ. били избити 17 души - кмета, свещеника...). Потърсили и Борис Глишев. В тричленката на новата власт бил и Васил Мутев - книжар, социалдемократ, брат на дедо ми Алекси. Той предупредил баща ми да замине за София. Татко работи известно време в Министерство на финансите като инспектор, после го съкращават. Станал партиец и изпаднал в изолация сред роднините. Фамилните широки социалисти не го приемаха. Но той прави този компромис, за да спаси новородения Боби - това съм аз, рожбата на "бейби-бума" след войната.

Дедо Алекси много го споменаваме. Той ми купи първия Шекспир. Имах преводи на Николай Лилиев (като го попитали веднъж, може ли да се живее от преводи, възпитаникът на икономическия институт в Свищов отвърнал: "Може, но от банкови!") - "Сън в лятна нощ" и "Крал Лир". Лилиев също е от нашата старозагорска връзка. Леля ми Райна, сестра на баба ми Тана, беше дъновистка, също начална учителка. Казваха, че имала писма от Лилиев, но са се изгубили. Георги Константинов в книгата си за Лилиев (с. 180), пише накрая за една жена до ковчега на Лилиев (8.Х.1960): "Eдна малка дребна старица, облечена в черно, дълго стоя при входа и гледаше ужасена. Райна Дечева - стара приятелка на семейството". Дечо Дрънкалови от Стара Загора се познавали и с Касабовите (рода на Гео Милев), и с Подвързачови, и с Хаджихристови. Дедо Алекси превеждал от руски - има издадена книга в Тутракан, "Социологията, нейните задачи и най-нови успехи" (1904 г.) на италианския социалист Ахил Лория. Дедо Алекси, освен активист в Учителския съюз, бил сътрудник и уредник в списанието на д-р Петър Джидров и Асен Цанков "Архив за стопанска и социална политика".

 

- Както се казва "крушката не пада по далече от дървото" и "кръвта вода не става". При толкова учители в рода, няма как и ти да не си се заразил от литературата. Разкажи ми за твоите учители.

- Наскоро моята първоначална учителка Венета Плачкова, македонка, навърши 80 години. Много я обичам. Била е на 18 години, когато ни е поела като свой дебютен випуск през 1954 г. в 89-то начално училище "Софроний Врачански" - на ул. "Будапеща" (бивша "Тетевенска", бутнаха сградата). Беше невероятна, свиреше на всякакви инструменти, четеше много и споделяше с нас прочетеното. (И дедо Алекси и вуйчо ми - адвокат Борис Лотев, свиреха на цигулка.)

10-годишен ме приеха в драмсъстава, ръководен от Асен Траянов в Пионерския дворец - явих се със стихотворението на Смирненски "Каменарче". Завърших с отличие началното си образование, после отидох в Първо, сега у-ще "Пенчо Славейков". Тогава живеехме до Младежкия театър, на "Дондуков" 42. Завърших 9-та гимназия - сегашната Френска гимназия. Тогава бе реална гимназия, завърших я и с ІІ разряд шлосер, "правехме" хладилници в Хладилния завод. После бях войник.

 

- Продължи ли с театралните си изяви? Кой те ориентира към театъра, как стигна до ВИТИЗ?

- За всичко е "виновен" Асен Траянов. В кръжока, който ръководеше, бяха още Любомир Младенов, Ванча Дойчева, Мая Драгоманска, Кирил Кавадарков, Венета Зюмбюлева... На мен много ми се играеше. Това е част от съществуването, моето обяснение за "хомо луденс". Родителите ме подкрепяха, радваха се. В казармата също рецитирах, започнах и да превеждам. Преведох от руски един разказ на Волфганг Борхерт и го изпратих в "Народна армия" - публикуваха го през 1965 г. Това е първият ми печатан превод.

 

- А преди това правеше ли опити да превеждаш?

- Като ученик се опитвах да превеждам стихове, но не съм публикувал. Исках да превеждам Едгар По от английски, но не се получи. В 9-та гимназия се засякохме и с "французите" - бяха много интелигентни, имаше драмсъстав, издаваше се вестник "Младежки плам". Там се запознах с Христо Буцев, Васил Сотиров, Румен Чакъров, Стефан Смедовски. После 9-то у-ще си стана Френска гимназия. Написах два есеистични текста, публикуваха ги в "Средношколско знаме". Благодарен съм на учителката ни по литература Стефанова, която ме накара да науча и играя в "Прикованият Прометей" по превода на Александър Балабанов, 50 страници текст. Шихме костюми. Бях в 10. клас, беше 1964-та. Играхме в Студентския дом пред очите на онемелия от щастие н.а. Константин Кисимов - седеше на първия ред с едно карамфилче и след края на спектакъла дойде да ме прегърне и разцелува. Христо Буцев игра Власт и Сила. Беше си любителско театро, но много активно и натоварено. "Режисирала" ни е и др. Ана Димитрова, преподавателка по психология. В състава играеха Йоско Сърчаджиев и Радослав Спасов - по-големи от нас с една година. Те, Бедо Манукян и аз бяхме "реалисти" от 9-та гимназия. Обиколихме Родопите с представлението по румънската пиеса "Нула поведение". Освиркаха ни в Чепеларе, замеряха ни с гнили ябълки. Бяхме пътуващи артисти.

Още преди да отида в казармата, бях решил да кандидатствам във ВИТИЗ. Две години ме подготвяше режисьорът Виктор Марков, познат ми от Ямбол (чак на третата година ме приеха). За пеенето вземах уроци от самата Гюрга Пинджурова, трънчанка все пак. Йоско много ми е помагал с материали. През 1969 г. ни прие Апостол Карамитев, вече утвърден, народен артист, минал през полска, чешка школа и най-вече през школата на Товстоногов. Много му се искаше да приложи наученото и в България. Но на всичките му опити бе отговаряно, че у нас не може да има такава идеологическа диверсия. Той постави с предишния (Йосковия) си клас "Машинописци" и "Тигър" от Мърей Шизгал и "Асансьорът" на Георги Марков. Малко преди премиерата Марков "избра свободата" на Запад и всичко отиде по дяволите, спряха готовото представление.

 

- Докато си във ВИТИЗ продължи ли да превеждаш и пишеш?

- Да, преведох началото на "Всичко в градината" от Едуард Олби, пак от руски. С откъс от тази пиеса си взех първия годишен изпит с отличен. С класа на доцент Карамитев през 1973 г. бяхме във Франция (на ІХ-я театрален фестивал в Нанси) и си донесох оттам много книги на френски и сръбски от Солженицин. С Ева четохме и преведохме самиздатски доста неща.

Заминах по разпределение в Хасковския театър. Изкарах 3 години там. Играх д-р Ранк в пиесата на Ибсен "Куклен дом" - доста романтична творба. За Ибсен ми отвори очите по-късно Ян Кот, чийто текст "Ибсен, прочетен отново" преведох след време. От Ибсен се е учил Чехов. Много ме интересуваше темата за предателството, втората година играхме "Любов необяснима" от Недялко Йорданов. Публиката гледаше с голям интерес. Едно от най-хубавите ми преживявания бе срещата с "Енергични хора" от Василий Шушкин. Голям празник! Тогава започнах и него да превеждам. Публикувах в сп. "Здраве" разказа "Аз убих" от М. Булгаков.

 

- Откога е интересът ти към Полша и полската култура? Кои са първите полски книги, които си прочел?

- Вероятно първото полско литературно произведение, което съм чел, е "Янко Музикантът" от Х. Сенкевич, от което нищо не помня. Следващото пак беше от Сенкевич - "Кръстоносци". То бе свързано и с филма, който даваха тогава у нас. Или по-правилно, от полското кино като цяло.

Интересът ми към Полша живна през септември 1969 г. У нас на СБХ гостуваха Моника и Едвард Пивоварски. Той - скулптор, тя - гобленистка. Нямало преводач от полски, Моника знаеше френски и от "Балкантурист" назначиха Ева за водач и преводач на морето. Тя тогава завършваше френска филология и не бяхме женени, а само гаджета. Аз се присъединих към групата. Много се харесахме с двамата поляци. Дотогава знаех (слушах западните радиостанции), че нещо в Полша се мъти, ама не знаех полски. Оказа се, че пан Едвард е участник във Варшавското въстание - беше над 70-годишен. От западните радиостанции научавахме за събитията в Гданск. Помня, как есента на 1970 г. Апостол Карамитев покани в нашия клас Павел Васев и Георги Балабанов, мои състуденти, но по режисура - каза, че ги е довел, за да ни разкажат какво са видели в Полша. Те посочиха някои постановки, гледани във Варшава - напр. "Плей Стриндберг" от Дюренмат, постановка на Анджей Вайда. Запалих се много и писах на семейство Пивоварски, те ме поканиха. Поканата беше формална, за пред милицията, за "изходна виза" - разрешиха ми и жп-билет с намаление, като студент. Заминах за Полша и докато пътувах три дни с влака "Експрес Панония" вече към Катовице разбирах повечето от нещата, които си говореха железничарите. Исках да ги проумея. Свикнах да ги разбирам, нали говореха на славянски език, близък до познатия ми руски. Пристигнах на Централната гара във Варшава една нощ в средата на юли 1971 г. след закъснение на влака. Разполагах с 20 нелегални долара за обмен в чорапите (тук валутата беше 4 пъти по-скъпа от София, това знаех), 30 безинтересни и необменени лева. Таксито ме откара до някакъв хотел, там нямаше места (аз и пари нямах), адрес на студентско общежитие не знаех - реших, срам не срам, да позвъня на портата на семейство Пивоварски в квартал "Жолибож", улица "Стефан Чарнецки"... Отвори ми пан Пивоварски, който си спомни кой съм и къде сме били заедно в България... Беше 3 и половина през нощта. Човекът, който отвори на нахалното ми позвъняване, бе участвал във Варшавското въстание през 1944, беше ял и котки...

Аз съм абсолютно самоук. Във Варшава се снабдих с речници, граматика, учебник по полски език. Гледах интересни спектакли в театър "Атенеум" и театър "Вспулчесни", обиколих няколко музея и след седмица се прибрах в България. Абонирах се за полското сп. "Диалог" и следях какво се случва. Вече бях в Бургас и там с четене, сам, продължих да обогатявам полския си език. Ще се върна малко назад. След участието ни в театралния фестивал в Нанси с един от спектаклите на Апостол Карамитев, "Женско царство" на Ст. Л. Костов - бяхме още студенти, аз открих за себе си имената на Гротовски и Кантор - големите авангардисти в полския театър. Купих си книгата на Гротовски "Към беден театър" на френски и като се прибрах тук Ева започна да я превежда. Но имаше страшно много препратки към Полша и се наложи да търся в речници и енциклопедии определени думи и термини. И така задълбочавах постепенно познанията си по езика. Гротовски се оказа един от най-верните ученици на системата на Станиславски. Той сякаш повтаряше онова, което вече бях учил при Карамитев. Апостол не обичаше да обявява по чия система работи, всъщност не обичаше големите фрази и клишета, с които аз може би преигравам. Всъщност Даскалът ни практикуваше по най-насъщен начин правилата, вкуса и етиката на занаята по системата на Константин Сергеевич. И при превеждането страшно много ми помогна - сценичната работа на парче, уважението към детайла. При Станиславски това се нарича "да изядеш кокошката". Но ти не можеш да я изядеш цялата, трябва да я разкъсаш. Работата с откъса, превеждането на откъса е черен театрален труд. Тя дава по-късно цялостния, основен образ на творбата. Покрай Ян Кот съм се занимавал и с превод на есета - просто такъв е жанрът. Той пише така. Оказа се после, че тъй пише и Чеслав Милош. Първата уж-подготвителна работа е да "надушиш" парчето, откъса. Това е като разучаването на партитурата, ако си пета цигулка. И не само да я знаеш наизуст, но и да си знаеш мястото в сравнение с другите цигулки. Това е пътят към ансамбъла, това е изповедта и личното съучастие. Ще кажа още нещо: като актьор предпочитам ролята на втория. Вождът, лидерът - нека това да е авторът, героинята или героят, или режисьорът с приумиците си, музиката, осветлението. Истинския труд на етапи го върши и понася някой друг, когото аз наричам малко по английски "блестящия втори" (вж. яркия д-р Ранк в "Куклен дом" на Ибсен, а играх и Льовборг в "Хеда Габлер"). Не незабележимият. Такава ми бе позицията, когато играх и Сандански в "Мера според мера". Там водещи са Гоце Делчев, Постоль войвода и Дилбер Танас. А мен всякога ме е блазнела тази мисия - за втория. Който върши работата. Подкрепа по този въпрос срещнах в една разработка на Тончо Жечев. При превода "разпарчетосването на текста" е като "разкъсването на кокошката" в театъра.

 

- Ти спомена в предния ни разговор, че си самоук в полския. Не вземаше ли и някакви уроци?

- Учил съм при Искра Ликоманова, преводачка на Вислава Шимборска. Но това бе по-късно. Вече бях превел Мрожек и някои други неща с помощта на речник. Професионалистите ми се подиграваха - и с основание, разбира се. Аз се опитах да очовеча пиесата на Мрожек, а това не става само с речник, има падежи, граматика, идиоми. Всичко ставаше с питане и най-важното: на етапи за усвояване.

 

- Но защо се зае с полски?

- Защото Полша е това, което ние не сме. Тя вървеше в духовно отношение преди нас. Щяха да минат години и щях да науча, че и за Йосиф Бродски "Полша е била най-разтропаната и весела барака в соцлагера". Онова, за което у нас се мълчеше, поляците го говореха. Истината за Втората световна война, за Катин, за нацизма, Армия Крайова, после "Солидарност". В Полския културен институт се получаваше полска преса и аз я четях. Учех езика от четене. Не съм общувал, не съм говорил с поляци. Но да ти кажа: аз съм един никакъв преводач. Дилетант. Е, не и профан.

 

- Не си ли ти любител-преводач и как се отнасяха към тебе професионалните преводачи? Имал ли си самочувствието, че си преводач?

- Не. Просто бях отворен към езиците. Затова и се съгласих на този разговор, за да благодаря на онези, които ми помогнаха - аз дължа всичко на тях. Би могъл да ме наречеш по-скоро "някакъв организатор на някакви текстове и тропащ на различни врати с молба за издаването им". В киното това се нарича консултант. По отношение на полската и руската литература съм горе-долу това. Откривам интересен текст, превеждам го или го препоръчвам (така постъпиха от изд. "Колибри", когато издадоха два автобиографични текста на Анджей Вайда - влязохме в съвсем коректни взаимоотношения). Аз бях посредникът, неспокойният търсач. И тук много ми помага актьорската професия.

 

- Какво е общото и различното между актьорството и превода според тебе? Любимият ти Ян Кот, когото си превел, пише, че преводът е интерпретация. Повечето от професионалните преводачи сравняват превода с труда на актьора и музиканта.

- Разбира се, че е интерпретация. Ти интерпретираш съществуващ някъде текст. Първо идва интересът, темата. Повлияла ми е много силната полска киновълна, с търсенето на истината за войната и събитията след нея. Разбира се и театъра. И оттам няма как да не прочетеш полската класическа литература - но курса по литература си го минах сам - Словацки, Мицкевич, Норвид...

 

- Познаваше ли Тереза Домбек?

- Не. Много хубаво разказваше за нея Ванда Смоховска. С проф. Смоховска се запознах чрез д-р Войчех Галонзка, който бе директор на Полския институт. А с него ме свърза Вера Деянова. Той говореше български, така че нямаше нужда от посредник. Двамата дойдоха на един от нашите спектакли. Моето "можене" на полския език е именно там - аз разбирам полски, не знам откъде. После дойде граматиката и ученето. Но остана уважението. Първото чувство е уважение. И то уважение към достойнството на народ, успял да оцелее във война като Втората световна.

 

- Не можем да отречем българските подтици - толкова неща бяха преведени от полската литература у нас.

- Разбира се. Тук трябва да споменем на първо място Сенкевич и романите му. Познавах преводите на полска поезия на Дора Габе. Един ден в театър "София", където играех, дойдоха д-р Войчех Галонзка и Калина Бахнева и той ми каза: "Ето тези писма - те са за любовта между Боян Пенев и Маруся Каспрович." Той ги бе открил в архива на Каспрович в Закопане. Преводът бе на Калина Бахнева. Аз направих драматизация по тези писма с Ани Вълчанова - било е 1996-1997 г. Моноспектакълът нарекохме "Часът на латинките" и имаше голям успех. Аз и преди бях правил в Полския институт литературни вечери, с рецитации и музика. Имах щастието през 2003 г. да посетя Харенда - "святата къща" на Ян Каспрович в кв. Поронин на Закопане. По историята на отношенията между семейство Каспрович и Дора Габе с Боян Пенев би станал прекрасен филм...

В Полския институт се запознах с Николай Кънчев, близък приятел на Войчех, и със Силвия Борисова - много дължа на тях. Там се появи и студентът Камен Рикев, който вече е утвърден учен и работи в Люблин. В книгата "Милош и Бродски" половината стихотворни преводи са негови. Другата половина пък е преведена от Антоанета Попова - това са хората, без които аз не можех. Винаги съм готов да давам идеи и да ръчкам, и да моля. Никакъв егоизъм, нито славолюбие ме гонят. Не мога да не спомена Благовеста Лингорска, с която се обичаме, с Божко Божков - приятели сме. Аз не ям техния хляб, те не ме ревнуват. С полонистите сме в отлични отношения.

 

- До каква степен актьорството и преводачеството си помагат и си сътрудничат при тебе? Актьорът пречи ли или помага на преводача?

- Актьорът не пречи на преводача, обаче преводачът понякога пречи. Пустият му преводач е много ерудиран. Но тази ерудиция понякога се обръща срещу играещия. Апостол Карамитев казваше: "Не, не е грешка да се знае". Номерът е да не пречи, а ти да го използваш, да го изстискваш и да го можеш във внушението, в органиката, която излъчваш като Хикс-герой или героиня. Ама де го това едното с другото да ги съчетаеш - много трудно се съчетава. Понякога това затулва истинския артистизъм у режисьорите, защото и те много знаят. Какво като знаят много? При превода обаче помага. Неслучайно предния път говорихме за технологията в "разкъсването на пилето, за да го хапнеш" - по Станиславски. За да ти е вкусно и да го препоръчаш и на други. В това се състои техниката на актьора, който е свикнал не да анализира, а (Апостол имаше дума, която трудно ще се преведе: "очеканяване" - разделяне на откъси), "да разкъсва на откъси" - термин, възприет от Товстоногов и Сергей Юрски.

 

- Ти си актьор, "homo ludens", играещият човек. Може ли да се каже, че преводът за тебе е нещо като поредна роля? Не влизаш ли по същия начин в даден текст, който се опитваш да преведеш, както влизаш в поредната роля на сцената.

- Не! Ролята е подчинение. Преводът е служене, самодисциплина. Тази интерпретация не е за всеки. Ако можеш - и там е, ако можеш. Ненапразно аз не се ловя да превеждам поезия. Актьорът умее да материализира, търсейки конфликта, полюсите на сблъсъка. След време това става рутина. В превода има още едно изискване - да се подчиниш на автора! Да не се изживяваш като автор. Така е поне при мен.

 

- Но преводачът не е ли съавтор? Та нали той поднася на читателя един нов текст - в неговата интерпретация?

- Ясно си давам сметка, че не съм Георги Михайлов, Валери Петров, Кръстан Дянков, Кирил Кадийски, Антоанета Попова или който е да е от големите ни преводачи и поети. Те говорят от името на автора. И Шурбанов си го позволява. С какво удоволствие съм чел "Изгубеният рай" на Милтън.

 

- Актьорът работи с език, с литература и то с най-доброто от нея. Това до голяма степен го формира, формира и неговия вкус. Кое е определящото при избора ти на онова, което превеждаш?

- При мен водещото е литературата. Където не мога, се явяват приятелите и именно полонистите. Помагали са ми много Антоанета Попова, Камен Рикев и Силвия Борисова.

 

- Как се справяше със съпротивата на полския език? Каква е ролята на речниците в твоята работа?

- Съпротива сигурно има, защото аз не го говоря добре. Грижата ми беше българският ми да е добър. Можем да говорим по-скоро за отпор на българския език. Продължавам всеки ден да се боря с него. И Ева, и Манол са по-учени, не го карат на чувства като мен, те са филологически по-подготвени и двамата много ми помагат. И двамата превеждат. Речниците ми са станали на парцали. Ползвам нашия, полско-руския речник и други речници. Което нямам, вземам от библиотеката на Полския институт. Искам отново да кажа още нещо за д-р Камен Рикев в Люблин. Той прави нещо изключително за българската филология там - успя да "зариби" 6 китайки, които се записаха да учат българистика при него. При общата криза на филологиите у нас, както и при намаляването на желаещите да учат български в чужбина! Камен състави две страхотни антологии на полската поезия. Първото издание излезе с предговор от проф. Ванда Смоховска. Неговото си е мисия.

Аз също възприемам заниманията си с превод като мисия. Чрез преводите си решавам и някои свои лични проблеми, но не като заместител, а като неизбежност. Нещо, без което не мога. Сега, като не играя, продължавам с другата си роля - превода. Като видиш преводите, които съм направил - през тях можеш да прочетеш целия Богдан Глишев, от какво се интересува.

 

- Един от последните ти преводи е предговорът на Войчех Галонзка към "Под игото". Да преведеш "Под игото" си е...

- Направо чудо! И то днес. Докато превеждах текста му, душата ми пееше. Заради Вазов, разбира се. Отново прочетох "Под игото" и открих толкова много нови неща, които някога, в ученическите си години не съм видял и разбрал. И защо за този факт - новия полски превод на романа, у нас се мълчи? Колко много неизвестни факти около писането на романа и оценката му научих от прекрасната студия на Войтек. Докато е превеждал, искрено се е забавлявал. Николай Кънчев стои зад идеята Войтек да преведе "Под игото". Свързваше ги голямо приятелство и неслучайно Войтек посвещава превода си на неговата памет. Войтек е човек с чувство за хумор. Как добре са си "паснали" с Вазов! Не му е харесал старият полски превод на романа, защото е правен от руски и затова се е заел да го преведе наново. Голям късмет има българската литература с такъв приятел като Войтек Галонзка.

 

- Зная, че с Войчех ви свързва приятелство. Ти си не само редовен участник в събитията на Полския институт, но и имаш полска държавна награда за заслуги към полската култура през 1998 г.

- Отличието получих за спектаклите, които изнасяхме по произведения на полски автори в института. За "Часът на латинките" най-вече, както и за многократното представяне на "Поробеният разум" от Милош в превода на Вера Деянова. Не помня броя на участията си в премиери на книги, на които съм чел откъси. Спомням си, че на премиерата на "Поробеният разум" дойде и Адам Михник. Представял съм и него. Войтек го доведе. Говорихме си с него и мисля, че се разбрахме - въпреки моя "богдански" полски.

Отличието, което получих, бе неочаквано за мен и много ме трогна. Имах честта да ми го връчи д-р Бронислав Геремек, професор по история, известен деец на "Солидарност", тогава в качеството си на външен министър. Това също бе по предложение на Войтек. Още не превеждах. Като актьор четях преводи на нашите полонисти - поезия, проза, драматургия, помагах, където можех, пътувах с Войтек из страната. Преведох една монодрама на Мрожек - "Лисан кандидат" и я изиграх. Димитрина Лау-Буковска преведе "Гъливер" на Йежи Брошкевич - прекрасна пиеса, после правихме "Бал в операта" от Юлиан Тувим в уникалния превод на Антоанета Попова - под моя режисура, играхме заедно с Бойка Велкова и Петър Русев. Идеята пак беше на Войтек. (Чете ми откъс от поемата на Тувим - артист!)

Ето, това е изкуство, умение на тънкостта! Аз не знам как звучи по полски. Но тук звучи на български - специално в този превод.

 

- Кое е най-важното в един превод?

- Българският, родният език. (пауза) Голям празник бе и гостуването на Ришард Криницки - той четеше стиховете си на полски, а аз на български.

 

- Как се стигна до превода ти на "Милош и Бродски - магнитното поле" от Ирена Груджинска-Грос?

- Познавах Милош само по име, но не бях работил по него. През 1990 г. Катя Митова публикува самиздатски "Деца на Европа" и тогава за пръв път общувах с негови стихове. Големите преводи бяха на Вера Деянова, тя направи и първия Збигнев Херберт. Нейна е заслугата и не можем да не сме й благодарни. А Бродски - дойде чрез сп. "Факел" на Г. Борисов. Открих любопитен факт - Бродски е превеждал стихотворение от Валери Петров в някаква антология с поети от различни страни. Дала му го е Ника Глен. Не можахме да открием оригинала на това стихотворение на Валери. Но да се върнем на въпроса ти.

Попаднах в Полския институт на книгата на Грос, излязла 2009 г. в Краков. Тя е писана в Щатите. Авторката е била близка с двамата поети. Писах на проф. Гражина Шват-Гълъбова каква книга съм открил. Писах и на авторката, която преподаваше в Принстънския университет. И я преведох. Проблеми имах понякога със синтаксиса - като актьор, а не като преводач - местех вътрешните акценти. И тук ми идваха на помощ незаменимите ми домашни критици и първи читатели - Ева и Манол. Книгата на проф. Грос не би била възможна на български без Антоанета Попова и Камен Рикев, те са пчелите-майки. Повечето от преводите на стиховете на Бродски и Милош в нея са техни. Дължа им признателност и имам тяхното приятелство. Излезе през 2014 г. Но поради професионалното равнодушие на издателя и малкия тираж книгата не можа да получи нужното внимание.

Защо Бродски тръгва към Полша? Защото и той като клетия преводач Богдан Глишев има нужда от свобода. И получава даровете на полската култура. Второто е английската литература, разбира се. Изобщо не е подозирал, че ще го съдят за тунеядство. Бродски много се вслушва в по-старшия Милош. А Милош нежно, нежно го обича. Което не им пречи да имат противоречия.

 

- Разкажи ми за Ванда Смоховска.

- Има една книга - "Ванда в страната на българските чудеса" (2009), нейната автобиография. Защото и тя се е видяла в чудо. Но попада на полонисти като Петър Динеков, тогава асистент - през декември 1939 г. Германците превземат Варшава септември 1939, през декември Ванда вече пътува през Виена и там си показва полския паспорт, но германците й казват: "Каква Полша! Няма такава държава!" Тя пише книгата си на български, а Вера Деянова й е помагала. Има още една много интересна нейна книга за Достоевски. А главния й опус "Неофит Бозвели и българският църковен въпрос" (1964) в "обявен" тираж 700 екз. от издателството на БАН няма да намерим в никоя библиотека. Видяна е като "идеологическа грешка"... А е прекрасна със същинските си приноси!

 

- Е, стигаме до главната тема - "Защо не му върви на Ян Кот у нас?" Ти си превел четири негови книги и нито една не е могла да си намери издател у нас до днес. Помня, че ти ме запали по Кот през 2006 г.

- Разпознавам го при всички по-нахакани режисьори като Иван Добчев например, Краси Спасов, Грети Младенова, Явор Гърдев... А това най-много ги засяга. На мене като актьор ми помогна Гротовски, той работи за актьора, за режисьора работеше въпросният Ян Кот. Започнах да превеждам активно Кот още 1998 година. Първото нещо, което преведох от него, бе есето "Трижди измаменият Аякс или За абсурдния героизъм"... или не, "Хамлет от средата на века", или "Ибсен"..., забравил съм началото, вече не е ли все едно? Работих ги едновременно. За Кот знаех от Барбара Олшевска (Баша), театроложка, женена за българин, която работеше в Института по театрознание към БАН. Била е студентка на Кот. Първият му сборник в Полша е от 1961. Някои от скиците са отзиви за текущи спектакли по Шекспир, които е гледал, за гостуване на английски постановки в Полша. "Шекспир - наш съвременник" - тази крилата фраза изглежда много руска: на полски звучи като "Съвременникът Шекспир". Първото заглавие е много идеологизирано, но човекът, който го възприе и предложи у нас, бе Любомир Тенев. Първан Стефанов му превежда страници от книгата на Кот направо върху пясъка пред почивната станция на СБП във Варна. След време всичко това Тенев преразказа, но подписа от свое име. Първан бе драматург на нашия театър "София" (преводач на "Ричард ІІІ" за режисьора Асен Шопов в Хасковския театър, 1965) и близък приятел - така узнах някои неща.

В "Театър на същината" Кот се възхищава на Гротовски и Кантор. Преведох тази четвърта негова книга първо от английски, но после получих от Рикев полско издание и сега поправям превода си, вече през оригинала. Най-любимия му актьор се казва Яцек Вошчерович (1904-1970). В есето "Кралете" Кот е описал Вошчерович в ролята на Ричард ІІІ. След време Вошчерович постави тази пиеса у нас, но постановката нямаше успех с особения език в превода на Свинтила. После имаше силна постановка на "Отело" на сър Клифорд Уилямс, но и двата спектакъла бяха отречени от Любомир Тенев в негови рецензии (вж. "Моята тревога" - Литературен фронт, бр. 21 и 22, 13 и 27.V.1965 // "Отело против Отело" - Народна култура, бр. 41 от 12.Х.1968). А през 1964 г. Кот е получил Хердерова награда за книгата си за Шекспир, превеждан е по света! Дори на македонски! Само не и на български! На младини е левичар, комунист - 1944 г. участва във Варшавското въстание, бил е в Армия Людова и е пръв приятел на Станислав Лем. И двамата емигрираха след 1968 г. от народна Полша.

Когато книгата "Съвременникът Шекспир" излиза на английски (публикувана на 30 езика), веднага я "прегръща" Питър Брук. Написва за Кот прекрасно есе, ще мине време и той ще постави (по Кот) и "Крал Лир", и "Сън в лятна нощ". А човекът, който "разсипва" Кот в идеологически план у нас се нарича проф. Любомир Тенев, нападал през 1951 (като ректор на ДВТУ "Кр. Сарафов") и дългогодишния актьор от Народния театър Георги Стаматов (с орден за храброст, 1945) - уволнен отвсякъде заради противопоставяне на сталиниста Чапай (или театралкомисаря Борис Бабочкин).

Излязоха у нас някакви откъси от Кот в превод от френски. Като превеждаш не от езика на оригинала - винаги се получава изкривяване. След като намерих книгата чрез Олшевска, аз започнах да го превеждам ей така, за себе си. Грабна ме мотивацията му. Ами "чичо Кот" е абсолютен подкокоросвач (т.е. откривател на действието). Обмисляйки едно Шекспирово произведение, Кот сбира цялото си знание и опит. Пълно е с философски и артистични изхвърляния и фантастични предизвикателства. Такова му е възпитанието и вкуса, дарбата! Този, който го "преразказваше", по-точно описваше и се подписваше отдолу, се казваше Любомир Тенев, който у нас минаваше дори за недогматик. Той критикуваше абсурдиста, западняка, невъзвращенеца Ян Кот. Нежелан в НРБ Кот е още от 1956, макар че рефератът му "За съвременността и революционността" (или "Митология и правда") бе преведен за Полския информационен бюлетин (V.1956, с. 1-4) и разпространен - служебно - у нас от полониста Методи Методиев. Прочита го стожерът на световния социалистически реализъм Тодор Павлов и атакува Кот в "Литературен фронт" (1957, бр. 11) с Още веднъж за социалистическия реализъм и за някои други неща. Преди да публикува есетата си за Шекспир и древногръцката трагедия, проф. Ян Кот е "съсипан" от един роден в Щип комунист, а в родната ни "философия" се появява термина КОТОВЩИНА! Каква "блестяща и остроумна" полемика! Каква дискусия!

Виж как се "допускаха" откъсите от изследването на Кот за Ибсен Фройд на Севера в "Театрален бюлетин" на САБ 1981/3, с. 19: "Обръщаме внимание върху спорността, а в отделни случаи и върху очевидната несъстоятелност на някои основни тези и положения в част от материалите. Смятаме, че предназначението на Бюлетина за служебно ползване, а също така и адресатът (само до театралните директори и худ. ръководители) му, ни позволяват публикуването на подобни дискусионни или лабораторни текстове". Писала го е Севелина Гьорова. Още с Лешек Колаковски например, гостувал за лекции у нас, се "разправя" пак председателят на БАН Тодор Павлов. Емигрантът от Канада Едвард Можейко разказа след време за това, неговата книга бе преведена от Камен Рикев (вж. "Социалистическият реализъм - теория, развитие, упадък", София: УИ "Св. Кл. Охридски", 2009, с. 249). Можейко се оказа един от големите експерти по българска литература, специалист по Йовков, владеещ великолепен български език. Светът е малък! - повтарям след Иван Радоев.

(Завършваме разговора отново с четене на Тувим - все пак Богдан е актьор, нали!... С обещанието за нови срещи и нови текстове.)

София, 1-3 август 2016 г.

 

 

© Емил Басат
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.02.2018, № 2 (219)