БЪЛГАРСКИТЕ СТАРИНИ В ЦАРИГРАД

Благовеста Иванова

web

Българските старини в днешен Истанбул, най-големият град в Европа, са сгради, документи, снимки и произведения на изкуството. В основната си част те датират от ХІХ в. - времето на Възраждането и след Освобождението и са основното материално ядро на българското присъствие в Цариград.

Българските следи в града на Босфора още парят при спомена за църковните борби за извоюване на нашата църковна независимост. Някои от тях са унищожени, други - сградите, се крепят благодарение на здравите си основи. Загубените завинаги остават в публикациите на изследователите, чийто интерес към тях датира още от началото на ХХ в. Те са документирани, проучени и публикувани в различна степен, без да бъде обърнато внимание на художествените особености на архитектурата.

В днешно време особено актуален е въпросът за съхранението и опазването на нашите паметници в Турция. То е поето частично от Република Турция, живеещите в Истанбул българи и България.

Акцент в изследването е най-голямата и значима за българите старина - храмът "Св. Стефан". Но за да стигнем до него и разберем неговата същност като културен и архитектурен паметник, ще очертаем по-широка траектория.

Предмет на разглеждане са българските духовни средища през ХІХ в. в Цариград, важните за българите от онова време места, изграждането им като обединителни звена, причините за това и начинът, по който то се случва. Обект са съхранените, недостатъчно добре познатите, за които имаме сведения, както и унищожените архитектурни паметници, съградени от българите през периода на консолидиране на българската нация и с помощта на българската държава. За нас старини, за българите от ХІХ в. те са центрове за духовно общуване, свързани с потребността за образование и вероизповедание. За тяхното съграждане по онова време е била съществена ролята на Княжество България и на будни българи с големи финансови възможности. За нас те са ценна част от нашата история и културно минало, което се помни.

Нашата цел е чрез тези паметници да дадем представа за българските институции, за присъствието на българи в учебните заведения в столицата на Османската империя през ХІХ в. и за възрожденските художници, които са имали връзки с Цариград. Съхранените в сградата на Българската Екзархия икони, хоругви, части от иконостаси и църковна утвар са част от художественото ни наследство. Те са украсявали и с тях са служели във вече недействащи български църкви. Тематично свързаните с Цариград и с църковните борби литографии и произведения на живописта от епохата на Възраждането отразяват художествените възгледи на нашите творци към църковните борби и към величавото историческо минало и повдигат борбения дух на народа.

Българското възраждане е периодът, когато в столицата на Османската империя българите се консолидират като етническа общност в името на борбата за църковна независимост. Те са организирани на икономическа основа - еснафите, а към края на 60-те години на ХІХ в. регистрират търговско и сарафско дружества. Чрез дружеството "Блага чест" те правят инвестиции в кръчмарството и кафеджийството и отварят българско кафене и кръчма. Няколкото аптеки, лекар с безплатно обслужване, спедиторското дружество показват, че българите в Цариград имат финансово-икономически организации с основни за времето дейности. Те имат и средища за просвета - училища и читалища, благодетелно братство "Просвещение", чиято цел е да помага на бедните български училища, акционерно печатарско дружество "Промишление" с книжарници, в които се продават издадени в България и в Цариград книги¹. Неслучайно, когато Никола Тъпчилещов, един от видните цариградски българи минава покрай книжарницата, възкликва с умиление: "Господи, българска книжарница в Цариград!"². Жените са организирани в женско благотворително дружество, чиято дейност е в помощ за пострадалите българи по време на Априлското въстание.

Няколко исторически факта от нашата многовековна история

Когато говорим за българите в Цариград през ХІХ в. не може да не се върнем назад във вековете. Константинопол - градът на Босфора, винаги е привличал българите. В различните исторически периоди по различни поводи. С него е свързана историята на Българската държава още от времето на създаването й. Ето какво говори хронологията на историческите факти по повод на българските стремежи за Цариград.

През 705 г. хан Тервел по молба на низвергнатия византийски император Юстиниан ІІ потегля към Цариград, за да му помогне да си върне трона. След своята победа императорът тържествено приема Тервел в своя дворец, където той е увенчан с кесарска корона, а раменете му са покрити с императорска хламида. Сведенията за "кесарското венчаване" на хан Тервел се помнят от византийските хронисти и през ХІV в. Тогава един от тях, описвайки забележителностите на базиликата с позлатен покрив в Цариград, която се намирала близо до църквата "Св. София", предава легендата, че тя била известна и с това, че оттам българският владетел говорел на народа. През 712 г. българите се появяват на самия Босфор, възползвайки се от нестабилността на Византийската империя. Забележителният триумф на хан Тервел датира от 716 г., когато се сключва мирният договор между него и император Теодосий ІІІ. Една от клаузите на този договор е ханът да получава данък от 30 литра злато (22 хиляди златни номизми), изразен в стоки от държавния монопол на Византия - червени кожи и златотъкани дрехи. Те трябвало да бъдат снабдени с пломби и печати за преминаването им през границата. При неспазване на митническите условия те щели да бъдат конфискувани. През 717 и 718 г. българският владетел помага на византийския император Лъв ІІІ да отблъсне нашествието на арабите, които обсаждат Константинопол по суша и море. Надписът на неговия личен печат гласи "Богородице помагай на кесаря Тервел", което означава, че кесарската титла, втората след императорската, която по право се давала на престолонаследника, е отстъпена на хан Тервел.

Николай Павлович. Крум. Литография, 1870 г.

В отговор на нападението на император Никифор І над българската столица Плиска и плячкосването й, след разбиването на неговите войски при Върбишкия проход, където и самият император намира своята гибел през 811 г., през 813 г. хан Крум успешно стига до стените на Византийската столица. Там той си построява лагер и започва усилена подготовка за завземането й. Скоро обаче изпраща пратеници с предложение за мир и с молба за разрешение да забие копието си в "Златните врати" на града. Според езичеството, което изповядват по това време прабългарите, подобен акт е обясняван като тайнствена връзка с града, което би улеснило превземането му. Император Лъв V устройва засада на българския хан, от която той се измъква, подлага на жестоко плячкосване околностите на Цариград и отстъпвайки назад, превзема Одрин. Готвейки се за ново нападение над Византийската столица, хан Крум внезапно умира. Неговата смърт е повод за различни версии и легенди - от пряка физическа намеса до възможността за намеса на свръхестествена сила.

Хенрик Дембицки. Симеон Велики влиза в Цариград - 924 г. Литография

През 894 г. по повод на преместването на тържището на българите от Цариград в Солун и повишаването на търговските мита цар Симеон, възпитаникът на прочутото училище за висши светски и духовни длъжности - Магнаурската школа (от Magna aula, Голям дворец - бел.моя, Б.И.), обявява война на Византия. През 913 г. той за втори път обявява война на империята и обсажда Константинопол. Тогава е коронясан за василевс (цар) на българите от цариградския патриарх Николай Мистик, което означавало, че Византия жертва принципа на своето политическо верую - един Бог на небето, един василевс на земята. За българския цар това е предопределение от Бога и от историята да властва не само над българите, но и над византийците. На два пъти, през 921 и 923 г., той разполага армията си под крепостните стени на Цариград. След преговори с византийския император Роман Лакапин и изразяване на желанието да му бъде призната титлата "василевс от българи и ромеи" и да бъде провъзгласен за "господар на целия Запад" - европейските провинции на Византия, което византийският император отказва да обсъжда, цар Симеон отлага плановете си за превземането на Цариград.

Синът на цар Симеон, Петър, известен с мирната си политика за укрепване на българската държава, се жени за внучката на същия византийски император. Той е титулуван като василевс, но без задължителната за византийския император представка "поставен от Бога", което означавало, че дължи титлата си на благосклонността на ромеите.

През 1204 г. войските на кръстоносците от четвъртия кръстоносен поход подлагат столицата на византийската империя на нечуван грабеж, известен като най-опустошителния в историята на средните векове. Те създават нова империя на Балканите - Латинската, и Цариград става тяхна столица. През 1205 г. цар Калоян разбива латинските войски, като пленява император Балдуин І, който е отведен в столицата на България - Търново.

Цар Иван Асен ІІ стои най-близо до осъществяването на целта на българските царе - превземането на Константинопол и създаването на българо-гръцка империя. През 1235 г. той и неговият тъст никейският император Йоан Дука Ватаци водят съвместни военни действия срещу Латинската империя и войските им стигат до стените на Цариград. Но той така и не намира решение на въпроса в сложната политическа обстановка на Балканите по това време.

Цел на цар Михаил Шишман е да завладее Константинопол и създаде обширна държава "от Византион до Истър", т.е. от Цариград до Дунав като използва междуособиците между император Андроник ІІ и неговия внук Андроник ІІІ във Византия. През 1327-1328 г. след редица дипломатически ходове не се стига до сражения. Българският цар и византийският император сключват "здрав мир и вечен съюз" в името на съвместна война с общия им противник Сърбия.

След завземането на Цариград от османците през 1453 г. стремежът на българите бил забравен до Балканската война през 1912 г., когато България, Гърция и Сърбия сключват договор за общи военни действия срещу Османската империя. Тогава цар Фердинанд има амбициите да стигне до Цариград. Българската армия стига до Чаталджа на 40 км от Цариград като удържа блестящи победи при Люлебургас и Бунархисар. Превзема Одрин и извършва нечуван за времето подвиг с мощната атака срещу най-укрепената турска военна крепост. Под ударите на Хасковския и Родопския отряд турската войска отстъпва териториите в югозападна Тракия и българите излизат на Егейско море.

Всъщност контактите в историята между две съседни страни са двустранни. В Османската империя българите са включвани във войските като строители на пътища, пастири и коняри. Икономическите интереси също са от значение. Българи са търговците на добитък, джелепите и прекупвачите на данъка по овцете - бегликчиите. През ХVІІІ и ХІХ в. около Цариград има около тридесет села на прогонени от кърджалиите тракийски българи. Български майстори-занаятчии се заселват около и в града след кърджалийските и даалийските набези, търсейки икономическа опора за препитание в многолюдния град. След издаването на Гюлханския хатишериф от султан Абдул Меджит през 1839 г., с който се гарантират имотите и живота на всички поданици в империята без оглед на тяхната вяра и народност, българското присъствие в Цариград започва бързо да се увеличава.

В началото на ХІХ в. според свидетелствата на тогавашни съвременници в Цариград живеят около 80 000 българи. Според д-р Иван Селимински през 1825 г. те са 100 000 души, а според майстора занаятчия Никола Сапунов през 1847 г. те са около 48 000. Според вестник "България" от 1863 г. броят на българите е изчислен между тях самите по еснафски сдружения - абаджии, търговци, хлебари, градинари, сеизи, риболовци, мутафчии, слуги и готвачи, аргати, овчари и говедари, тютюнджии и кожухари - общо 32 550 души. Според вестник "Македония" през 1871 г. броят им е 150 000, "но едва ли има 15 000, които са припознати като българи, и от тях едва ли има 15 чисти български семейства"³. Неточностите дължим на отсъствието на официална статистика по онова време.

Споменаването на големия брой българи в Цариград е свързано и с укрепването на националното самочувствие на възрожденеца. Българите, които отивали там като ергени, се задомявали за гъркини или арменки и семействата им били наполовина български. Останалата част от самочувствието се крепяла не на безименния еснаф, който бил свързан с дребното производство и обслужващата сфера, а на известните личности. Техните дела оставят следа в нашата възрожденска история с епохалните завоевания, които са важни за тогавашното настояще, но и за по-сетнешното бъдеще (Начов 1925: 177).

Сред големите ни личности в Цариград са църковните дейци Иларион Макариополски, Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки - духовници с будна съвест, изнесли на гърба си борбата за църковната ни независимост от Вселенската патриаршия. Безспорно известна фигура е Екзарх Йосиф І, дипломатът и стратегът. Големите българи и обикновените търговци и еснафи в мегаполиса, независимо от неясния им брой, успяват с общи усилия да извоюват българската църковна независимост.

Неизвестен автор. Портрет на Иларион Макариополски (от сбирката на Българската Екзархия в Цариград)	Георги Данчов. Портрет на Паисий митрополит Пловдивски, 1884 г. (копие Семо Колев, 1961 г., от сбирката на Екзархията)

На 27 февруари 1870 г. със султански ферман е учредена Българската екзархия - институцията на отделната самостоятелна българска църква, която е официален представител на българската нация в империята. Много скоро след това, през есента на 1872 г., седем месеца след избирането на първия български екзарх Антим І, е обявена и схизмата. С нея българската църква е отделена от другите православни църкви - акт, който тегне в продължение на 70 години (Маркова 1989: 31-46).

След Освобождението през 1878 г. дейността на Екзархията, благодарение на последователните далновидни действия на Екзарх Йосиф І, е свързана с опазването на националната идентичност на българите в Македония и Тракия, които остават под турска власт. През 1913 г. Екзарх Йосиф І напуска Цариград. След смъртта му през 1915 г. до края на 1944 г. българската църква се управлява от Синод със заместник-председател. Официално седалището на Българската екзархия е преместено в София през януари 1945 г.

Схизмата е вдигната на 19 февруари същата година, а през 1953 г. е възстановено патриаршеското достойнство на Българската църква в границите на българската държава (Темелски 2005: 121-131). По силата на историческите обстоятелства центърът на църковните ни борби остава в диоцеза на Константинополската патриаршия, която и досега духовно покровителства наследниците на тези, които се бориха срещу нея. Един от видните българи, чието име ще остане паметно за българската църква, е Стефан Богориди, близък на султанския двор, който за своите заслуги пред него е удостоен с титлата бей (княз) и е назначен за управител на остров Самос (Желев 2004: 3-53). През 1849 г. той дава своя имот на българите в града, за да може да бъде построена "българска народна църква". Нейният строеж е свързан с желанието на живеещите в Цариград българи да имат свой собствен молитвен дом, подобно на другите православни християни. Мястото на брега на Златния рог тогава не било така привлекателно, както днес - оформена зелена повърхност, освободена от старите сгради, за да се открие архитектурата на храма⁴.

Неизвестен автор. Предполагаем портрет на Стефан Богориди. Маслени бои, платно, неизвестно местонахождение	Фотографски портрет на Стефан Богориди

Изграждане на духовни центрове през Българското възраждане в Цариград

Паметниците, които сега разглеждаме като старини, за живеещите в Цариград през ХІХ в. българи, както казахме, са духовни центрове. Свързани с образованието и религията, тези центрове са обединителните звена за всеки един народ, търсещ своята идентичност и тръгнал по пътя на борбата за националната си независимост.

Нашите старини в Цариград, част от които са запазени и до днес, са свързани с цялостната дейност на българите, насочена към осъществяване на техните потребности като поробен народ в Османската империя, за който е настъпило времето за борба, просвещение, национална и верска независимост. Една част от тях са сгради, които през Възраждането функционират като културни институции, свързани с борбата на българския народ против Константинополската патриаршия за извоюване на църковна независимост. Други старини и досега остават скрити във вид на документи и снимки в архивите на Република Турция и са свързани с дейността на живелите в Цариград българи.

Една от личностите, които стоят в началото на обединяването на българите по верски и народностен признак в Цариград, е архимандрит Неофит Хилендарски Бозвели, който пристига в града през 1839 г. До този момент импровизиран център на българите е Хамбара, мястото където работят абаджиите. В Хамбара Неофит Бозвели създава параклис - първото духовно обединително звено. Неговата идея е да се основе "център и черква", "пред очите на царя" (султана) и в "самото гнездо на Патриаршията".

През 1844 г. двигател на идеите за изграждане на български храм в Цариград става Стоян Михайловски, известен като Иларион Стоянов, бъдещият Макариополски епископ. Той подава меморандум до Високата порта с искането за разрешение за български храм, което по неговите думи "като да може да ся отдели народат български", означава диференциране по национална принадлежност.

През 1845 г. Неофит Хилендарски също изразява желанието на българите пред турското правителство за българско училище и църква, в която да служат на своя език.

Тези прошения не са индивидуални - само от просветени наши духовници. Зад тях стои абаджийският еснаф от квартал Галата, който бил представен от тях. В дейността си духовниците са подкрепени и от ръководителя на полската агенция в Цариград Михаил Чайковски. Нейната политическа програма е за откъсване на балканските славяни от руското влияние и за прозападна ориентация. В средата на 40-те години на ХІХ в. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, поддържани от българската колония в Цариград и с помощта на полската агенция, поставят основите на организираното всенародно движение за обособяване от Константинополската гръцка патриаршия като формулират общонационалната програма на движението. През 1845 г. те обаче са заточени в Света гора от гръцката Патриаршия и с намесата на Русия. Според руските дипломати исканията на българите за църковна и гражданска автономия са дело на полската агенция в Цариград, а не израз на вътрешното национално движение на българския народ.

Две години по-късно, през 1847 г., на историческата сцена в Цариград се появява Александър Стоилов Боев, известен като Александър Екзарх. Образован във Франция - учи математика, а след това медицина - много енергичен, той продължава започнатото от духовниците. Открива печатница и в продължение на десет години, от 1850 до 1860 г. издава "Цариградски вестник". Александър Екзарх изисква от Високата порта издаване на разрешения за легализиране на духовните институции на работещите в града българи. А институциите са две - училища и църкви.

От Александър Екзарх е запазен един много интересен документ, писан през 1843 г. в Париж, който дава представа за европейската ориентация на неговия автор. Нарича се "Напис ради болгаров, представлен на Високата порта и петте велики сили Галия, Англия, Русия, Прусия и Австрия"⁵. Написаното от Александър Екзарх е израз на неговото желание българите "да намерят основанието на своята свобода". Разпространението на документа - на неговата гражданска позиция. То е свързано и с предишната му активна дейност във връзка с привличането на вниманието на френските правителствени среди върху стремежите на българския народ към национална просвета и политическа автономия. Съдействието на Франция се проявява чрез френски католически мисии, за които намеса имат и полските емигранти, чиято цел е да използват българите за отстояване на своите национални интереси пред Русия.

В "Напис ради болгаров..." Александър Екзарх формулира целите за постигане на свобода на българите чрез просвещение. Според него много важно е те да имат образовани лекари, земеделци, търговци и училища. Българите да познават християнските и гражданските си права и задължения, защото колкото по-добре ги познават, толкова по-добре ще ги изпълняват, и колкото по-добре ги изпълняват, толкова повече ще защитават правдините си. Издаването на книги и поощряването на изкуствата, рисуването, науките, както той пише, са "нужни за съхранението на един народ", защото те "съхраняват и запазват нравствения живот и усъвършенстват обществото". Създадената от младия просветен българин идейна платформа според него самия е осъществима само с образование във "високите училища, гнезда на истинското просвещение" в "западните страни".

В изложението на Александър Екзарх личат ясно идеите на просвещението, които той като френски възпитаник е усвоил, и към които се придържа и смята за важни и необходими за определянето на националната идентичност на един народ. Наред с правата и свободите, по времето, когато сред българите в Цариград започва да се говори за църква и училище, той поставя въпроса за значението на съхраняването на художествените занаяти. За него те са в пряка връзка и са част от запазването на националната идентичност на българския народ.

Идеите на Александър Екзарх за изкуствата и занаятите досега не са разглеждани. Те отбелязват новите тенденции в ценностната система на българина по онова време. От тях разбираме, че съхраняването на традицията и преосмислянето й чрез просвещение е осъзната необходимост за образованите българи. След появата и разпространението на този документ, разбира се, не настъпва промяна.

До този момент, а и до края на ХІХ в., възрожденският българин поддържа изкуствата и занаятите благодарение на родовата и семейната художествена традиция, местните художествени школи и с финансиране на поръчките за изписване на църквите от родолюбиви или богати ктитори. Даването на средства за строеж на църкви, за украсяването им с икони е дейност на много от заможните български чорбаджии. Голямата част от тях осъществяват този благороден акт от лични и верски подбуди.

Българи с будно самосъзнание, които правят щедри дарения за строеж на църкви и манастири, за издаване на книги, в страната има немалко. Дарителството на средства е част от културната система по времето на националното ни Възраждане. Големите дарители имат връзка и с Цариград и допринасят за изграждането на българската възрожденска култура там. Тези народни първенци са с ясното съзнание, че стореното от тях е основа за бъдещето. Сред тях са копривщенци - търговците на добитък - джелепите, и прекупвачите на данъка по овцете - бегликчиите. Сред тях най-известни са Чалъкови и Доганови.

Коста Вальов от Самоков. Ктиторски портрет на чорбаджи Вълко Чалъков в параклиса "Св. Иван Рилски" в главната църква на Рилския манастир, 1840 г.

Един от най-заможните бегликчии е копривщенецът Вълко Теодорович Чалъков. Той е назначен от Султан Махмуд за главен бегликчия. Както пише доктор Христо Кесяков "изборът е сполучлив, по-достойно лице за тази служба едва ли е имало, като знаеме, че както Вълко, тъй и баща му Тодор, па и дядо му Вълко поклонник, са били големи овцевъдци и браничари, и като търговци с дребен добитък за клане, добре ценени от властите в Пловдив, Одрин и Цариград." (Кесяков 1935: 21). Чорбаджи Вълко се ползва с голямо уважение в държавните среди на империята и има лесен достъп до Султанския дворец и до управниците. Подобно на своя дядо Вълко, който настоява за изграждане на храма "Св. Димитър" и на стаи за поклонниците в Хилендарския манастир в Света гора и на своя баща Тодор, с чиито средства е построена манастирската болница, той щедро дарява за просвета и за строеж на църкви. Благодарение на неговите възможности през 1836 г. е построено училище в родния му град Копривщица. Той е сред дарителите на главната църква на Рилския манастир след пожара от 1833 г. Подкрепя с помощи Сопотския, двата Кричимски, Перущенския и други манастири.

Според изворите братът на Вълко Чалъков Стоян превъзхожда по-големия си брат по размаха на своята дейност и заслуги. През 1832 г. той пише писмо от името на двамата братя до настоятелите на Рилския манастир. С него кани отец Неофит Рилски, който по това време е секретар на манастира, да замине за Цариград: "...да пратите даскала Кир Неофита и другий подобен ему на учението, ако има: да дойдат заедно на Филибе до 10 дни, защо трябуват на Станбол... това нещо по-скору да стане... да не се усумните че ще да стане нещо зло. Сега не можеме да ви известиме кое добро ще стане и ние рекохме некое добро да произведеме от Българията сос Святому Отцу сос помощта. Това писмо щом видите да пратите Кир Неофиту и още един прокопцан, що знае иеленика чисто, и блъгарски чисто, да си покажеме и Българията... че му дойде време и Българията да прогледа..." (СНУНК 1890: 398). Не особено красноречивото и простовато написано писмо, втората част на което е дописана собственоръчно с трудно четливия почерк на Стоян Чалъков, говори за оформения възглед на двамата братя за укрепването на българските позиции в църковните среди в Цариград. На това деяние се възпротивява турският първенец от български произход и внук на Софроний Врачански Стефан Богороди, защото според него още не е дошъл моментът българите да имат за владика българин.

Това е времето, когато е създадена българската цариградска църковна община. Създаването й през 1851 г. е първият успех на българското църковно движение. Тя има функциите на официално представителство на народа пред турското правителство и на практика се превръща в координатор на църковните борби. Нейното общо събрание се свиква от представители на всички еснафи, на търговците и на интелигенцията. То избира надзирателство, което има права да определя архиереите на българския храм. Тогава са предложени кандидатурите на Неофит Рилски и на Иларион Макариополски, но Патриаршията решително ги отхвърля. По настояване на Русия български архиерей става сърбинът Стефан Ковачевич.

Но да се върнем към видните копривщенци и техните възможности в Цариград. Според Атанас Шопов, секретар на Българската екзархия, и според Петър Карапетров Стоян Чалъков построил църква в село Кючюккьой край Цариград. Според източниците това се случило през 1846-1848 г. Тя била наричана "Чорбаджи Стоянова Черква". В нея служел гръцки свещеник, но влиятелният българин се спрял на това решение, защото в Кючуккьой отсядали купувачите на добитък. Тук те се договаряли за цените. Църквата, очевидно построена във връзка с икономическите подбуди на чорбаджията, се превръща в своеобразен център за купувачите на добитък (Шопов 1919: 9).

Сградите на Роберт колеж

Други българи оставят следи в Цариградските институции. От рода Доганови синовете на прочутия Тодор Доган, ктиторът на главната църква на Рилския манастир, Стоян и двамата Христовци получават образованието си в Цариград. Стоян завършва Военно-медицинското училище, Христо умира като ученик в Робърт колеж. Братът Христо, който се ражда една година след смъртта му, учи като по-големия си брат във Военно-медицинското училище (Енциклопедия 1988: 215).

По онова време в Истанбул училището за словесност и науки Роберт колеж, наречен на името на неговия основател - ню-йоркския търговец Кристофър Робърт, е особено популярно. Според известието, публикувано във в. "Съветник" през 1863 г., училището приема ученици "от всяка народност и вяра" (Начов 1925: 153). Преподаването се извършва на английски език, а учебната програма включва обучение по естествени науки, философия, право, политика и история.

Най-известно е добре уреденото гръцко светско училище в Цариград в селцето Куручешме (Суха чешма), в което се изучава и богословие. То се намирало между Арнауткьой и Ортакьой, а по-късно е пренесено в квартал Фенер. През 40-те и 50-те години на ХІХ в. там учат синовете на Стефан Богориди - Николай и Алеко, неговият секретар юристът Гаврил Кръстевич, Антим, който през 1872 г. става първият български екзарх, Доростоло-Червенския митрополит Григорий, Иларион Макариополски, Панарет Хилендарски, учителите

Димитър Душанов и Стефан Изворски, автор на надписа на фасадата на метоха в Цариград, живописецът Димитър Добрович, военният Иван Кишелски, лекарите и просветителите Георги Миркович, Вичо Панов, книжовникът Кръстю Пишурка, Георги Раковски, Сава Доброплодни и др. (Начов 1925: 153; Енциклопедия 1988: 76, 365, 41, 165, 285, 495-496, 230, 279, 213, 336-337, 421, 498, 533-534, 569, 214).

Неизвестен автор. Портрет на Неофит Рилски (от сбирката на българската Екзархия в Цариград)

Следа на остров Халки оставя отец Неофит Рилски, който през периода 1848-1852 г. оглавява катедрата по славянски езици в гръцкото богословско училище. От 1858 г. същата катедра ръководи йеромонах Антим, а от 1864 г., вече като Преславски епископ, той става ректор.

Ценен принос по документирането на текущи за онова време събития във връзка с нашите старини в Цариград има абаджията Никола Сапунов. По време на преустройството на стопанската постройка в двора на Стефан Богориди през 1849 г., на строежа на метоха и на строежа на основите на каменната църква той води дневник, озаглавен "Дневник по съграждането на първата българска църква в Цариград" (Сапунов 1999).

В тези факти е концентрирана българската възрожденска народна мисъл и отношението към изграждането на институциите, които са свързани с идентичността на българите като народност в центъра на църковните и националните борби - Цариград.

Строежът на храма "Св. Стефан" е специално събитие в съзнанието на българина. Той е свързан с борбата за самостоятелна българска църква и поради това обстоятелство и досега е отъждествяван с борбите за църковна независимост. Приведените по-долу писма илюстрират отношението на един от цариградските възрожденци към основния български паметник в сърцето на империята.

В три свои писма до Найден Геров от 1850 г. родолюбецът Гаврил Моровенов напада Стефан Богориди, който по това време вече е предоставил имота си на брега на Златния рог за строеж на българска черква.

През януари Моровенов пише критично: "За тукашната черква и нам тука много ни е жално, защо друга мисал имахме и друго гледаме, обаче сос големи човеци не можеме да се препинаме, позна са как Вогоридинат за добро на нашият народ не прави тая черкова, ами за негова си мушия и да луже болгарето, та да не стане друга черкова, обаче не ще да стане каквото желае, защо много човеци от простите познаха неговият мисъл, та и вие напълнете главите на ония дето не знаят." През февруари Моровенов пише разочарован и с надежда за помощ от одеските българи: "Церковата, каквото ви писах от напреди тъй си върви! Позна се лукавството на Вогориди." А два месеца по-късно, когато собствеността на имота все още не е уредена, той споделя с Найден Геров позицията на одеските българи по отношение на тяхната помощ за храма: "Тука Вогоридовата черкова на по-лош път се намира, епитропето сé да грабят гледат! На Одеса бяха писали за помощ та им се отговарят нашите от там, как обичат да се научат перво мястото на черковата ако е заминимо (защо още е воз Вогоридовите) воз народат ни и епитропете, какви са кои почит имат. Защо не слушат някой почетен търговец да се намира, та тогива можат да помогнат когито чуят, че наистина ще да е [на] народат ни черковата." (Из архивата 1914: 27, 28).

Тези писма отбелязват само част от възгледите на някои от цариградските българи към действията на другите, тревогите и съмненията. Както ще видим, наистина проблемите със строежа на църквата са много и неговият успешен край идва много по-късно - през 1898 г.

Институциите, които са в центъра на интересите на цариградските българи през 40-50-те години на ХІХ в., са църквата и училището. От изграждането им започва националното самоопределение, изясняването на позициите с Константинополската патриаршия и борбата за църковна независимост.

През 60-те години на ХІХ в., а и по-късно метохът е мястото за срещи, културният и образователният център, притегателното звено за просветените и посветените. В него като ученик живее литераторът Ефрем Каранов, който в цариградските си спомени създава най-точното езиково описание на дървената църква.

През 60-те години на ХІХ в. допирни точки с Цариград има и художникът Николай Павлович. През 50-те години на ХІХ в. той учи във Виенската и Мюнхенската художествени академии и е един от първите академично обучени български живописци. Павлович е свързан с Цариград по силата на няколко обстоятелства. През 1861 г. на път от Одеса за Свищов той минава през Цариград, където създава две скици на Авксентий Велешки и на Антим І, които използва в работата си над една графична творба, която по-късно става много разпространена в България и в българските среди в Цариград. Другата връзка на художника с Цариград е семейството на неговата племенница Лада. Зетят на неговия брат д-р Димитър Павлович, Спас Константинович, през 80-те години е секретар на Българското дипломатическо агентство в Цариград (Иванова 2006а). Дълбоко свързан със своите роднини и с българите в Цариград, Павлович води обширна кореспонденция, която осветява някои страни от неговата художествена дейност, както и отношението му към българските институции в града (Архив 1980: 512-513, 517-520 и др.).

Църквата "Св. Стефан" - първи строителен период

Както вече отбелязахме, строежът на храма "Св. Стефан" и на метоха в съседство с него е свързан с борбата за самостоятелна българска църква. Поради тази причина в изследванията на историците двете сгради винаги са разглеждани във връзка с историята на българската църква като институция. За техните посетители обаче те са важни преди всичко като паметници на архитектурата, затова ще се спрем на стила и украса им.

Църквата "Св. Стефан", изстраданата мечта на българите в Цариград, има три строителни периода. Първият не е свързан с построяване на нова сграда. Според източниците той се изразява в преустройството на една стопанска постройка в дворното място на Стефан Богориди.

Князът подарява дворното си място за строеж на храм през месец юли 1849 г. Неговото желание, изразено на събора по случай дарението, е да бъде построен метох и малка временна църква, в която да се служи, докато край морето бъде построена голяма църква. Оформянето на стопанската постройка в двора на Стефан Богориди е временно решение. Източниците свидетелстват, че веднага след като той дарява мястото, е поканен архитектът на султанските сгради хаджи Стефан Калфа, за да изготви архитектурни планове на новите постройки. През август архитектът, чиято самоличност и досега остава неизвестна, показва планове за голяма църква, за малка църква и за метох. Съборени са къщите и каменните постройки и в същото време е строен метохът, чиито западни основи стъпват върху крепостната стена от византийско време.

Спомените на Ефрем Каранов от 1864 г., който по това време е ученик в българското училище в Цариград, според нас най-точно възкресяват представата за временната църква. Роден и живял в Кратово, Македония, той има точна представа как би трябвало да изглежда един храм, затова описва дървената постройка, в която се помещава църквата "Св. Стефан" с критичен тон. От неговите спомени научаваме, че тя е сравнявана с църквата в Рилския манастир и по този начин е идеализирана в представите на българина. В Кратово за нея се знае, че е "с мраморни стълбове и фонтани". Каранов е виждал достатъчно големи и красиви бели църкви в Кратово, Солун, в Ново село край Щип, Лесновския и Рилския манастир и има точен и ясен критерий за това, какво е представителен храм. Той си спомня за разочарованието, което изпитва като дете при вида на реалността, която силно се разминава с това, което е чувал за българския цариградски храм: "Где са мраморните стълбове и фонтани, за които ни разправяха още в Кратово! Всичко вятър!" "И тъй в припрата (нартиката - бел.моя, Б.И.) нямаше никакъв мраморен фонтан, какъвто има в припрата в Рилския манастир".

Каранов прави описание на архитектурата на храма, такъв, какъвто го е видял през 60-те години на ХІХ в. То е най-точното и подробното и най-близкото по време до създаването на храма. Описанието отразява неговите особености, затова го използваме за реконструкция на екстериора и интериора. Той пише: "Черквата, гдето са били по-напред яхърите на Стефан Богориди, представляваше просто един хамбар с под, постлан с какви да е плочи и със столове около, а отдире при входните врата малка ограда за женска черква с кафез, да се не виждат жените, никакви изображения по стените. Иконостасът имаше няколко икони, а олтарът беше едно малко кътче." Според него яхърът се намира в дъното на дворното място, в което има и две каменни постройки, обърнати с фасадите си към Златния рог. Едната е къщата на княза, описана в дневника на майстора занаятчия Никола Сапунов като прекрасен палат с многобройни стаи. Същата според спомените на Каранов е разрушена и с нейните камъни е строен метохът.

Според една архивна снимка сградата, в която на приземния етаж бил разположен храмът, е дървена двуетажна постройка с двускатен покрив и с фасада на югозапад. По спомените на Каранов, както личи и от снимката, тя е облицована с груби дъски. Сега на това място са гробовете на митрополитите Авксентий Велешки, Паисий Пловдивски и Иларион Макариополски, а свидетелство за нейното неправилно разположение спрямо възприетата за храмовете ориентация изток-запад е престолният камък в съседство с тях, който се намира на североизток.

Дървената стопанска постройка, която първоначално е преустроена за храм

Метохът. Долу вляво гробовете на Авксентий, Паисий и Иларион и престолният камък

На друга снимка се вижда, че иконостасът в църквата е дърворезбен, повдигнат на две стъпала, с колони и с фронтон. Ясно личат двете царски икони вляво и вдясно на царските двери - вероятно "Св. Богородица" и "Иисус Христос". Над тях е разположен фризът с 18 празнични икони. Отгоре има не голям ажурен фронтон с ширина на основата, съответстваща на ширината на царските двери. За останалата украса на помощ идва текстът на Никола Сапунов. Той разказва, че иконите "Св. Никола" и "Св. Богородица" били взети от църкви от Принцовите острови. "Исус Христос", "Св. Иван Рилски" и едно разпятие - вероятно напрестолен кръст - от църквата в Галата. Купена била само патронната икона на Св. Стефан.

Интериорът на дървената църква

В тази църква българите отслужват литургии и посрещат своите празници до завършването на строежа на желязната църква през 1898 г. Тя остава и след построяването на железния храм "Св. Стефан", както личи от една снимка, направена по време на посещението на цар Фердинанд през 1896 г.

Метохът

Издигането на метоха се отнася към първия строителен период. Проектът на Стефан Калфа за построяване на голяма и малка църква и на метох, за който пише Никола Сапунов, остава неосъществен до край. След като двете къщи на Богориди са съборени и от тях е построен метохът, не се стига до изграждането на храм. Историческите извори мълчат по този въпрос. Проектите на архитекта също не са известни. От замисления архитектурен комплекс е реализиран само метохът.

Метохът е сграда с помощни функции към храма. Той е предназначен за поклонниците като място за пренощуване. Разпределението на пространствата с по-големи и малки помещения подсказва и представителните му функции. На втория етаж е отделен просторен салон с прозорци, завършващи с арки и с балкон.

Планът на метоха е заимстван от представителните светски постройки от времето на Ренесанса и има П-образна форма, която остава скрита. Разпределението на обемите при такъв план предполага три развити крила на сградата. При метоха обаче най-дълго е централното крило, а двете странични са силно скъсени така, че геометрията на плана остава невидима откъм централната фасада и сградата изглежда правоъгълна. За П-образния план говори вътрешният двор. Той е затворен от двете странични крила и от византийската стена отзад. Разделен е на две части от стълбищното пространство. Последното е оформено като отделен обем и осветява коридорите.

Според плана и архитектурното членение на централната фасада метохът е неоренесансова постройка, по модел на ренесансовите градски дворци - палацо. Този тип архитектура получава широко разпространение при строежа на сгради със светски функции. Подобно на италианското ренесансово палацо метохът има три етажа. Членението на фасадата е хоризонтално с отделяне на етажите посредством два корниза. Тесен корниз увенчава сградата и завършва плоскостта на стената. Фасадата има сурово и сдържано излъчване поради гладката облицовка и отсъствието на декорация. Спестена е и ордерната система като част от украсата в духа на историческите стилове през ХІХ в. Редуването на правоъгълните прозорци на първия етаж с прозорци с арки е заимствано от известните като типични за италианската ренесансова архитектура идеи за оформлението на фасадите на светските сгради. Централната част на фасадата има недълбок отстъп и създава триризалитна структура.

Отделянето на етажите и завършването на стената с корнизи с една и съща ширина засилва хоризонталното членение на централната фасада. Нейните вертикали са оформени от ритъма на прозорците на втория и третия етаж. Редуването на различен брой прозорци с интервал от гладка стена между тях създава впечатление за преодоляване на скучното хоризонтално членение. Поредицата от три и пет прозореца и отстъпваща назад в пространството централна част начупва линеарното хоризонтално членение и оформя вертикалния ритъм. По този начин фасадата е разделена на пет звена - централното отстъпва в пространството, а лявата и дясната й части са разделени на две от ритъма на прозорците. Пресечните точки на вертикалите и хоризонталите и отсъствието на пластично оформление създава усещането за изострена линеарност и сурова геометрия.

Скромното пластично оформление на фасадата внася усещане за незавършеност. На една фотография от края на ХІХ в., на която се вижда част от метоха, личи, че фасадата е била двуцветна. Прозоречните рамки са били по-светли от основния тон на стените. Вероятно в същия цвят са били оцветени и корнизите. Под корниза в горната част на трите фасади има фриз с надпис. Неговото разположение на това място още веднъж препраща към историческите архитектурни стилове и по-точно към класицизма. Той е многократно и по различен начин разчитан от изследователите, тъй като част от него отдавна е изгубена от ерозия и лоша поддръжка на сградата. Моят прочит от 1998 г. е следният: "Болгарский народн[ий] имотъ божиимъ соизволениемъ и споможениемъ, царскимъ же высокимъ соизречениемъ. Во время величавшаго царя султана Абдул Меджида ефендимизъ и патриарха Антима, се первая сограда "метох болгарския церкве" от вси. Родолюбивий височайший князь Стефан Богориди пред Богом и человек[ом] и [пре]свято и подари сие место болгарскому народу, ихъ же народнимъ спомоществованиемъ и иждивиниемъ всеобщим. Соградися сей "Болгарский метох" надзирательством [iaia] совершися въ лето 185[0] [.......]ве. Изворский. Болгарский народъ.

Втори строителен период - каменният храм "Св. Троица"

План на непостроената църква "Св. Троица", ЦИАИ

Рубриката "Съвременна летопис" в "Български книжици" съобщава за смъртта на Стефан Богориди на 1 август 1859 г. Там Гаврил Кръстевич отбелязва за първия ктитор на църквата "Св. Стефан": "Грижеше и за Българската наша тука церков, която много желаеше да види свършена преди да умре." (Български книжици 1859: 287). Църквата остава непостроена още почти четиридесет години след смъртта на щедрия дарител. Вторият строителен период може да бъде наречен неосъществен. Изградени са основите на църквата, след което строежът е изоставен.

Още преди смъртта на Стефан Богориди в началото на 1859 г. цариградският архитект, по народност швейцарец, Гаспаре Фосати създава нов архитектурен проект за храм. В Църковния историко-архивен институт е запазен проектът на този храм. Църквата е замислена в духа на неовизантийската архитектура, която е и органична за българското светоусещане. По проект храмът е с един централен и четири слепи купола, и с три закръглени конхи на абсидата. Тежестта на централния купол пада върху масивни стълбове, между които от запад, север и юг е разположена по една двойка колони. Както личи от напречния разрез, колонадите с три арки поддържат по-широки арки над тях. Те са разположени между стълбовете, върху които стъпва барабанът на купола с осем прозореца.

Вертикален разрез на църквата "Св. Троица", ЦИАМ

Системата от два реда арки помага за равномерното разпределяне на тежестта и за доброто осветление на храма. Между тях има широк корниз, който преразпределя тежестта по хоризонтала. Два входа - от север и от юг, осъществяват прекия достъп в подкуполното пространство. Нартиката е фланкирана с две камбанарии, високи колкото централният кораб.

Храмът изглежда като умалена интерпретация в духа на ХІХ в. на известния византийски паметник от VІ в. "Св. Ирина" в същия град. Подобна прилика не е учудваща, имайки предвид интересите на Фосати към ранната византийска архитектура. Той участва в реставрацията на църквата "Св. София", която е строена по същото време и отлично познава особеностите и на двете църкви.

Фасада на църквата "Св. Троица", ЦИАМ

Идеята на Фосати за българската църква е свързана с построяването на достатъчно представителен неовизантийски храм, който да не отстъпва по своите архитектурни достойнства на останалите православни църкви в Истанбул.

Според "Устроение на народната българска църква в Цариград" на 22.VІ.1858 г. на общо събрание на цариградските българи е взето решение храмът да бъде посветен на Св. Троица и да има два параклиса "Св. Първомъченик и архидякон Стефан" и "Св. Иван Рилски". Единственото възможно място на параклисите според архитектурния план е в двата кораба - северно и южно от подкуполното пространство.

До края на декември 1859 г. основите на храма са изградени на височина около 80 см. Една година по-късно, през 1860 г., равносметката за неуморната работа на наетите работници и голямото желание за по-бързото му изграждане е тъжна. Основите вече са пропукани и започват да пропадат. Този неуспех съвпада и с връщането на архитекта в родния му град Моркоте в Швейцария, близо до границата с Италия.

Трети строителен период - железният храм "Св. Стефан"

Българската църква "Св. Стефан" в Истанбул, построена през 1898 г. на мястото, което Стефан Богориди подарява на българите, сега е разположена на просторна зелена площ между два оживени еднопосочни булеварда - "Мюрсел Паша" от западната и "Балат Вапур Искелеси" от източната й страна. Булевард "Мюрсел Паша" разделя дворното място на църквата и метоха.

Църквата "Св. Стефан"

Храмът "Св. Стефан" е различен според стила, пропорциите и размерите си от каменния. Той е по-голям от замислената от Гаспаре Фосати неовизантийска църква и силно впечатлява с хармоничните си пропорции и необароковите фасади.

Детайл от южната фасада на "Св. Стефан"

Архитектурата на храма "Св. Стефан" е подвластна на еклектиката. Тя е характерна за историзма в архитектурата от ХІХ в. - използването на стилови елементи от различни периоди. Според архитектурните си особености тя е псевдобазилика във формата на латински кръст. Надлъжният кораб е пресечен с напречен, наречен трансепт, приблизително на една трета от олтарното пространство. То е оформено с полукръгъл завършек - петстенна абсида. В основата на кръста на запад е изградена камбанарията. Храмът има невисок цокъл. Фасадите са богато орнаментирани. Характерен за тях е вертикалният ритъм от редуването на леко издадените пред стената колони, наречени пиластри, и на полукръгли арки с фини гладки колонки с композитни капители. Композитният капител съчетава коринтския с кошницата с растения, върху която стъпва навитият свитък на йонийския капител. Под арките са разположени двуделни прозорци

Архитектурен план според архитектите Хасан Куруязъджъ и Мете Тапан

и входовете на северната и южната фасади. Върху капителите на пиластрите е стъпил орнаментален фриз с редуващи се кръстове и гирлянди. Фасадите завършват с балюстада, чийто хоризонтал е начупен от вертикалите на невисоки колонки, завършващи с куполи, увенчани с кръстове. Особеностите на вертикалите на фасадите показват, че за украсата на храма е използвана класическата ордерна система, за която е характерно разделянето на носещи и носени части. Тя няма конструктивно значение, тъй като металните конструкции на храма остават скрити между външната и вътрешната обшивка на храма.

Вътрешното пространство на църквата "Св. Стефан" е оформено също със системата на ордера. Централният кораб е разчленен с квадратни стълбове и колони, които поддържат хора. Сводът е полуцилиндричен, украсен с декоративни квадрати - кесони, и преминава в кръстат на мястото на пресичането на надлъжния кораб с трансепта. Галериите на емпорията (хорът на горния етаж) са покрити също с кръстати сводове с релефни дъги, наречени нервюри.

Покривът на централния кораб и на трансепта на църквата "Св. Стефан"

Детайл от интериора

Историзмът в архитектурата от този период, както посочихме, е изразен в съчетаването на елементи от различни архитектурни стилове. Ордерната система според своите особености е вдъхновена от европейския барок. Тя е характерна с богатата си украса. Цокълът и пиластрите имат семпла украса, състояща се от плоски рамкирани вдлъбнати или изпъкнали полета. Пиластрите завършват с коринтски капители с вплетени в тях растителни орнаменти. Капителите на фланкиращите ъглите пиластри имат и медальони с преплетени две букви "С" на тях. Полукръглите арки над прозорците са оформени със стилизирани растителни орнаменти. Гирляндът от орнаменталния фриз под корниза представлява редуващи се звена от преплетени с панделки лаврови листа и херувимски глави. Полетата над лавровите листа са запълнени с по един кръгъл медальон със стилизиран равностранен кръст. В звената на балюстрадата са включени релефи от палмети, чиито спираловидни завършеци във вид на волути според формата си кореспондират с раковините върху фронтоните под куполите.

Детайл от южната фасада на трансепта

Кулата с камбанарията е увенчана с невисок, но издължен и оформен с ребра купол, който повтаря мотива на куполите от балюстрадата. Този елемент от архитектурната украса е повторен многократно. Той запълва четирите ъгъла на рамката, на която стъпва куполът на камбанарията. Куполът е внесен и във вътрешното пространство като съществена част от оформлението на иконостаса. Елемент от необароковата украса са и кръглите прозорци-люкарни на камбанарията под купола. С кръгли прозорци е осветен и хорът. На фасадата те са елемент от вписаните в полукръглите арки тесни и дълги прозорци и заемат място над тях. Аналогични по характера си прозорци, но с по-големи размери оформят и фасадите на трансепта. Тук те са триделни, средният е по-висок от двата странични. Над тях в горната част на фасадата на трансепта в триъгълника между двата ската на покрива е разположена прозоречната роза, която представлява кръг с вписана в нея концентрична окръжност, оградена с четири дъговидни полета. Розата е характерен за готиката архитектурен елемент и използването й във фасадите, заедно с елементи от необарока е израз на историзма в архитектурата. Тези прозорци са затворени с ламарина като по този начин храмът е лишен от главното си естествено осветление в най-съществената си пространствена част - мястото пред иконостаса. Във всички прозорци доминира пластичната украса. Стъклата, както и затворените с ламарина прозоречни отвори, са оформени с декоративни орнаментални решетки. Орнаментите им са растителни и геометрични. Затворените с ламарина прозорци на трансепта са неосъществените цветни стъкла, които са били предвидени при проектирането на храма.

Съществена част от орнаменталната украса е разположена на северната и южната фасади на трансепта. В полето между завършващите с арки тройни прозорци и кръглият прозорец на северната и южната фасади на трансепта е разположена декоративна релефна композиция. В центъра й диагонално са кръстосани под прав ъгъл два епископски жезъла. Между ръкохватките им е разположена епископска митра, увенчана с кръст. Под нея хоризонтално е поставен жезъл, в двата края на който висят кандила, а вляво и вдясно от тях вертикално са спуснати два свитъка. В долната част на композицията има подобие на полумесец с обърнати нагоре краища. В жезлите са преплетени растителни орнаменти във вид на клони. Разположените вляво напомнят маслинови, а тези вдясно се различават от тях. Композицията символизира Българската екзархия и успеха на българските църковни борби. Полумесецът - символ на Османската държава, е включен като израз на дипломатичността на българите в Истанбул.

Храмът "Св. Стефан" в светлината на тенденциите в европейската архитектура през ХІХ в.

Детайл от фасадата на църквата "Св. Себастиан" в Манила

Българската църква в Истанбул със своята украса от метал, която притежава всички характерни особености на каменна или на гипсова пластична украса, е една от малкото железни църкви в света. През третото десетилетие на ХІХ в. износител на метални храмове в Австралия са Ричард Уалкер и Самуел Хеминг от Бристол, който освен църкви транспортира магазини, хотели и вили. Малки църкви от рифелувана ламарина са строени и в Англия като временни параклиси. Така например през 1890 г. компанията "Хародс" купува около 130 църквици от рифелувана ламарина за обширната си дейност във връзка с недвижимите имоти.

Металното тяло и покрив на тези църкви са били от ламарина, която стъпва върху дървена рамка. Подът задължително е дървен. Църквите, по която е направено описанието, са запазени в село Суинфорд, по пътя между Бат и Бристол и в Блу чърч до Тръп, близо до Строуд (Bullock 2006).

Църквата "Сан Марко" в Ариджа

През 1867 г. в Санкт Петербург е създаден храмът "Константин и Елена" за войската в град Динабург в Латвия⁶. Църквите в Манила, Филипините, Таджна, Перу и в Ариджа, Чили били произведени от бюрото на Гюстав Айфел около 1875 г. (Boyken 1988, 1989: 206-207; Charpentes 2003; Peru n.d.), преди прочутата Айфелова кула в Париж. Те са сглобявани за дейността на католическите мисионери в тези страни. Подобни строежи демонстрират предимството на метала за бързи и преносими постройки и предпочитанията на инженера към новите материали в строителството. Благодарение на възможностите за търсене в киберпространството открихме построената през 1897 г. в Мексико църква "Санта Барбара" в градчето Санта Розалия (Santa 1999). От ХХ в. датира храмът "Сент Барб" във областта Круснес във Франция, произведен през 1938 г. (Boyken 1988, 1989: 192). С тези редки примери се изчерпва броят на храмовете от желязо.

Църквата "Санта Барбара" в Санта Розалия

Църквата "Сен Барб" в Лотарингия

Понятието "желязната църква" за храма "Св. Стефан" в Истанбул е придобило гражданственост отдавна. То се е наложило поради главната особеност на конструкцията и украсата й - използването на чугун и цинк за нейната направа. Създаването от метал на външната и вътрешната украса е уникално, но когато става въпрос за уникалността на нашата църква, суровото понятие "метална конструкция" измества представата за сграда въобще и за църковна постройка в частност. Сградата е цялостен организъм със свои функции и украса. Интересна църква като "Св. Стефан" със символика в пластиката на фасадите не може да бъде наричана само "метална конструкция". Това понятие е приложимо за църквите с оскъдна декорация на фасадите, проектирани от Айфел. Конструкцията на българската църква в Цариград е плод на своето време и резултат от закономерностите в развитието на архитектурата в края на ХІХ в. А металните конструкции в архитектурата са привилегията на ХІХ в.

В края на ХVІІІ в. желязото става предпочитано пред традиционните материали поради редица негови неоспорими технически преимущества от рационално естество. Първоначално е използван чугунът - лято желязо. Следващата крачка в развитието на архитектурната конструкция е използването на стоманобетона - едно от най-съвършените от всички познати досега технически средства за осъществяване на проектна идея. Желязото е пожароустойчиво и леко и дава възможности за покриване на големи пространства. Първоначално използвано само за конструктивни нужди, употребата му се разпростира за сгради с утилитарни функции без особени изисквания за естетика - фабрики, гари или оранжерии. Невъзприемането на естетиката на желязото и отнасянето по този начин на сградата към по-ниска естетическа категория довежда до прикриването му. На този етап на овладяването му то не влияе върху формата на архитектурата. Минават няколко десетилетия, докато употребата му отиде в границите на друга категория - подвеждане на функционалното под знака на естетиката чрез осъвременяване на архитектурната форма. Това е етапът на бързия подем на архитектурата, свързан с новото формообразуване в края на ХІХ в. в Европа. Раздвижването на творческите умове и създаването на нова естетика в изкуството и архитектурата е свързано със сецесиона, известен още като арт нуво, стил либерти, югендстил, модерн.

Използвано вместо дървени ферми, желязото навлиза първоначално като покривна конструкция (театър Франсез, построен през 1786 г. от Виктор Луи). Да си припомним новопостроените и реконструираните театрални зали в Западна Европа и в Русия (Александрининския театър в Петербург, арх. К. Роси, инж. М. Кларк, 1827 г.). Металната конструкция, изразена чрез чугунени колони, е предпочитана в съчетание с каменен или друг пълнеж за стените и покритията (един от първите примери е текстилната фабрика близо до Манчестър, 1787 г.). По-висш етап е конструирането на метален скелет с чугунени колони и тухлен пълнеж (седем етажната памуко-хартиена фабрика в Сълфорд, 1801 г., Болтън и Уат). Напредък в художествено отношение е остъкленият свод с метална конструкция, използван за първи път през 1831 г. от П. Фонтен в Париж за търговския пасаж, наречен Орлеанската галерия. След него първата голяма сграда от метал и стъкло със скелетна конструкция е построеният през 1851 г. за първото Световно изложение в Лондон Кристален палат на Джозеф Пакстън, който бележи прелом в архитектурата. Първата промишлена сграда с изцяло железен скелет - Шоколадената фабрика Мение в Ноазие сюр Марн е построена от Жул Солние малко повече от 25 години (1871-1873) преди църквата "Св. Стефан" да бъде проектирана като железен скелет с външни и вътрешни метални обшивки във Виена.

Чугунът самостоятелно е използван в реализацията на Айфеловата кула, с построяването на която за Световното изложение през 1889 г. в Париж са демонстрирани предимствата на желязото като строителен материал. Този етап на зараждането на новата архитектура - от Орлеанската галерия до Айфеловата кула, показва овладяването на пространството с нови материали.

Строежът на един храм не поставя проблема за овладяването на пространството по нов начин. През 1894 г. - четири години преди издигането на храма "Св. Стефан" в Истанбул, на хълма Монмантър в Париж е построена с по-съвременния материал - стоманобетонът, по готическси образец църквата "Сен Жан Евангелист" от архитектът Анатол дьо Бодо. В нея специалистите отбелязват осъществяването за първи път в сграда на цялостен архитектурен замисъл - стоманобетонът, освен като конструкция е използван и като художествена форма.

Прегледът на овладяването на възловите елементи при навлизането на новия материал - желязото, показва, че конструктивното решение при създаването на "Св. Стефан" е изминат етап в прилагането на желязото. Храмът е създаден на границата на периода на историзма в архитектурата и на търсенето на новото формообразуване. В годината, когато църквата е завършена (1898) английският архитект Ебинзър Хауард проектира градовете-градини и с утопичните си възгледи поставя основите на модерното градско и регионално планиране.

По времето, когато във Виена австрийската фирма "Ваагнер" работи по проектирането на металните конструкции за "Св. Стефан", в Европа е разпространен сецесионът. Той се появява през деветдесетте години на ХІХ в. и е свързан с използването на новите материали като железобетон, стъкло, керамика. В ранния си период този стил се използва при декоративната украса на сградите. От началото на ХХ в. новите материали и естетика намират приложение в планировката и конструктивните особености на сградите, за да създадат ново качество.

Решението изработката на Желязната църква да бъде възложена на фирмата "Ваагнер" не е случайно, тъй като по онова време тя е достатъчно известна и работи със съвременни материали.

Фирмата "Ваагнер" първоначално е предприятие на Рудолф-Филип Ваагнер (1827-1888), основано през 1854 г. като малка търговска къща. И до сега е известна под името "Ваагнер-Бирό" (Lűer 1904: 261; Waagner-Biro 2004) с активното строителство на мостове от стомана в Европа и Азия. Първоначално фирмата има малка леярна във Вайдлинг и се ползва с добро име за висококачественото производство на стомана. През 1880 г. Густав Ритер фон Леон купува фирмата и я присъединява към своето предприятие за строеж на мостове, а след още 19 години към нея се присъединява и фирмата за строеж на мостове и ковачницата в Грац. През 1905 г. дружеството се слива с реномираната фирма "Л. Й. Бирò & У. Курц" в Хиршщатен, Виена.

Не е за пренебрегване и фактът, че фирмата "Ваагнер" от 1889 г. е стъпила на българска земя с изпълнението на декоративно-пластичното оформление на "Шарения мост" (Лъвов мост) и Орлов мост в София по проект на инж. Вацлав Прошек, на металните парапети на входа на княжеския дворец и на паметника на свободата в Севлиево по проект на Ото Хорейши (Труфешев 1984а: 34, 36; 1984б: 200). Тя предлага и най-изгодни условия от изработването на детайлите до монтирането на храма, който е и единствената сграда в нейната богата практика.

Иконостасът на храма "Св. Стефан"

Иконостасът е изработен от дърво с позлата и е разчленен на три части. Повдигнат е на три стъпала. Източната двойка метални стълбове на храма са вписани в неговата композиция. Дължината му е 10,62 м, височината около 12,75 м. Той има цокъл, иконостасни табли и два реда икони - царски и празнични. Увенчан е със сложна система от триизмерни куполи по подобие на руските храмове в стил класицизъм.

Общ план на иконостаса на църквата "Св. Стефан"

Автор на проекта е архитектът на храма Ховсеп Азнавур. Консултанти са професор Николай Василиевич Покровски от Археологическия институт в Санкт Петербург и руският архитект Григорий Иванович Котов. Изпълнен е в Москва между 1896 и 1898 г. в работилницата на руския придворен фабрикант Николай Алексеевич Ахапкин.

Пропорциите на арките и някои от елементите на украсата кореспондират с тези от декорацията на фасадите на храма. Сред повтарящите се елементи са палметите от капителите на колоните от двете страни на царските двери, които виждаме в балюстрадата на храма. Мотивът с кръстовете, които пресичат фриза с гирляндите и са вградени в арки, в иконостаса е използван в декоративното оформление на арката, в която е монтирана централната композиция в купола на иконостаса. Това сходство е изразено чрез съблюдаване на пропорциите на арката и трите рамена на кръста. Същият мотив е използван и в арките на царските двери, в които са вградени изображенията на архангел Гавриил и Св. Богородица от композицията "Благовещение". Ангелските главички в арката над царските двери са подобни на тези във фриза.

За автор на иконописта съвсем доскоро аргументирано приемах руския художник Клавдий Лебедев. След като беше известна само фамилията на художника (Темелски 1998: 95), до приемането му за автор се стигна след подробен стилов анализ, основни в който бяха празничните икони с разработени многофигурни композиции. Клавдий Лебедев е възпитаник на Московското училище за живопис, скулптура и архитектура, передвижник и академик от Санкт Петербургската художествена академия. Неговите произведения видимо са сходни на празничните икони в иконостаса на храма "Св. Стефан". В последно време бе открито писмо от създателя на иконостасните икони. То е подписано от друг автор с фамилията Лебедев. В тази връзка ще бъде направено ново уточняване на самоличността на художника.

Иконите в иконостаса са разположени в следния ред. Царски - отляво надясно: "Св. Ап. Петър", "Св. Първомъченик архидякон Стефан", "Св. Николай Чудотворец", "Богородица с младенеца", "Иисус Христос", "Св. Йоан Кръстител", "Св. Архангел Гавриил", "Св. Ап. Павел". Над двете малки олтарни двери в медальони са изобразени четиримата евангелисти. На горния ред се намират празничните и апостолските икони, в следния ред: "Въведение Богородично", три икони с изображения на апостоли, "Рождество Богородично", отново три икони с изображения на апостоли. Централно са "Сретение", "Кръщение Господне", "Възнесение Христово", "Възкресение Христово", "Преображение Господне", "Св. св. Константин и Елена". Следват три икони с изображения на апостоли, "Рождество Христово", три изображения на апостоли, "Влизане в Ерусалим". Над корниза на иконостаса, централно е разположена "Тайната Вечеря", оградена с волути. Зад нея и встрани има куполи с арки, които представляват архитектурно-пространственото оформление в най-горната част на иконостаса. В тях са вградени изображения на пророци, а под централния купол - рядката композиция "Богородица на трон с младенеца със св. св. Кирил и Методий", която според иконографията си е уникална.

Иконите можем да разделим на два типа. Сцените, свързани със земния живот на св. Богородица и на Иисус Христос - "Рождество Богородично", "Въведение Богородично", "Рождество Христово", "Сретение", са подобни на битови композиции. Характерни са със своята камерност и интимност. Затворените интериори със затъмнени задни планове и изтеглянето на действието на преден план създават усещането за неговата значимост. Присъствието на дребния детайл и акцентирането върху него придава правдоподобност на събитието. Тихо пристъпващата слугиня в композицията "Рождество Богородично" носи в протегнатата си ръка античен по своята изящност съд. Поставената на преден план глинена кана, искрящите от белота пухени възглавници не са само част от интериора. Те стават част от отношенията между тихо общуващите помежду си персонажи.

Другата група е представена от композициите "Кръщение Господне", "Възкресение", "Възнесение", "Преображение" и "Константин и Елена". Те са изчистени от битовия елемент и от социалния нюанс. В тях авторът се придържа стриктно към особеностите на класическата иконография. В тези композиции жестовете на фигурите остават неизбежни и имат смислово значение. Ракурсите и светлината играят особена роля за извеждането на преден план значимостта на събитието.

В иконите източникът на светлина е локален и обикновено идва отдолу ("Рождество Христово"). Светлината осветява лицата, придава интимност на интериора и топлина на затвореното пространство. Подобен източник на осветление личи и в композициите "Възкресение", "Възнесение" и "Преображение", в които действието се извършва на открито. Нашият анализ показва, че иконите съвсем не са копия на известни руски икони, както смятат някои историци, а самостоятелни авторови творби.

Лебедев създава иконите в преходен за руското изкуство момент, когато стилът модерн, който синтезира в себе си различни стилове и епохи, става особено привлекателен за художниците. Неговите представители, обединени в движението "Мир искусства", си поставят за цел европеизацията на руската живопис.

Няколко детайла за църквата "Св. Стефан"

През 1893-1894 г. църквата "Св. Стефан" е издигната в двора на фабриката "Ваагнер" във Виена. Този пробен монтаж е направен, за да може фирмата да улесни своята бъдеща работа по изготвянето на проектите за металната облицовка на вътрешните стени. Между външната и вътрешната облицовка има въздушна възглавница.

"Св. Стефан" - етап на сглобяване

От страна на България с изграждането на храма са свързани архитектите Алекси Начов, Георги Ненов и Александър Фитов, Петко Момчилов, Т. Леерс, Янаки Шамарджиев, както и чуждестранните архитекти Кюстер и Тедески. В Австрия във фирмата "Ваагнер" за изготвянето на проектосметната документация за изработката от метал се грижат проф. инж. Пол Нойман, арх. Хавличек, инж. Маркс. Желязната конструкция е облицована отвън и отвътре с метални листове с дебелина 4 мм. Пластичната украса е изработена от лято желязо - чугун с дебелина 7 мм.

Когато княз Фердинанд посещава Цариград на 17 март 1896 г. е останало за довършване покритието източно от трансепта. Окончателното сглобяване завършва на 14 юли 1896 г. Храмът е осветен на 8 септември "Рождество Богородично" 1898 г.

Елементите за църквата са транспортирани с влак от Виена до Триест. Оттам до Истанбул те пътуват с кораби под егидата на компанията "Лойд".

Шестте камбани са отлети в Русия, в гр. Ярославл през 1897 г.

Църквата тежи 500 тона и за нея България е платила 1 000 000 златни лева, които тогава се равняват на 1 000 000 франка.

Възрожденските художници в Цариград

През Възраждането Цариград е център на църковните ни борби, образователен център, средище на българската журналистика и периодичен печат. Първото българско списание "Български книжици", с редактори Димитър Мутев и Тодор Бурмов, вестниците "Цариградски вестник" с редактор Иван Богоров, "Македония" на Петко Рачов Славейков и много други, които неуморният изследовател Никола Начов споменава в своето изследване "Цариград като културен център на българите до 1877 г.", публикувано през 1925 г. в Сборник на Българската академия на науките, са широко известни, както и книжарницата на Петко Славейков, редом с тази на Българското печатарско дружество "Промишление".

Когато говорим за Цариград като културен център през Възраждането, работата на възрожденските ни художници и техните връзки с Цариград не могат да останат встрани. Създадените от тях литографии, които са част от печатната продукция от този период, притежават не по-малка сила от тази на печатното слово. Те са разпространени и в Цариград, въпреки че българите не създават там специализирани печатници за тях, а използват ателиетата във Виена.

Процесите на разпространението на художествените произведения в Цариград е двустранно - от България към Цариград и в самия град. Николай Павлович, виенски и мюнхенски възпитаник, академично обучен живописец, води обширна кореспонденция с цариградските българи за разпространението на своите литографии в Цариград. През 60-те и 70-те години той изпраща съобщения до "Цариградски вестник", вестниците "Право" и "Век" (Архив 1980: 138, 139 и сл., 62, 65 и сл.). През 70-те години на ХІХ в. българското читалище му поръчва литографии от серията "Райна" и отделните листове "Аспарух" и "Крум". Те се продават и в книжарницата на Българското печатарско дружество "Промишление" по две рубли едната. По това време (1872 г.) той е създал литографията "Памятник на българската църква", която продава "по едно сребърно меджидие". За разпространението на готовите отпечатъци и за набирането на средства за нови литографии, Павлович осъществява обширна рекламна кампания в пресата като подробно обяснява значението на своите печатни произведения. Романтични по дух и създадени за утвърждаване на националното самочувствие и опознаване на българската история, те илюстрират важните за българите събития. Сред тях са теми, свързани с могъществото на българските царе от средновековието.

Смисълът на понятието "памятник" в литографията "Памятник за освобождението на Българската Църква от Гръцката Вселенска Патриаршия след петнадесетгодишна борба", която по-късно рисува и с маслени бои, е аналогичен на този, който художникът влага и в наименованието на замисленото от него списание "Български памятник". Той публикува неговата програма в цариградския вестник "Право" (1871 г.): "Памятник да изразява всяко народно доста забележително и чудесно съществование и приключение, олицетворено и овековечено чрез вещината: поезия, живописание, ..." (Архив 1980: 82). Понятието "памятник", пренесено върху замисленото от него издание е хроника на културната и политическата история. Използването му за литографията, с която популяризира независимостта на българската църква, не е случайно, защото събитието е с изключително важно значение за нашия народ. В програмата на списанието Павлович изтъква, че то ще съдържа "разни изображения на особни листове и в сами текст често отпечатани", което показва, че литографията е щяла да намери място в списанието, но не се е стигнало да неговото издаване. Възгледът на Павлович за значимите събития в българската история е част от неговата идейна платформа за изкуствата, основата на която е създаването на заведение за живопис. Той популяризира своите графични произведения с патриотична и възпитателна цел като отдава изключително важно значение на обучението на учениците по история с история в картини.

Николай Павлович. Паметник на българската църква в Цариград. След 1870 г. Маслени бои, платно. Отляво надясно са изобразени Антим І Видински, Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски, Иларион Макариополски, Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки. (собственост НХГ)

Николай Павлович проявява изключителен интерес към хода на църковните борби в Цариград, което личи и от неговото описание на литографията "Памятник на българската църква", която обмисля в продължение на дванадесет години. В центъра на композицията е изобразен "един кръст", който според него е "символ на вярата ни, увенчан за знак на победа над Гръцката патриаршия" (Архив 1980: 96-97). Присъствието на българското висше духовенство е за подкрепа на символа на вярата. А шестимата архиереи са, както той ги описва: "Екзарха, Иларион Търновски (бивши Макариуполский), Панарет Пловдивский, Иларион Кюстендилский (бивший Ловчанский), блаженопочившите Авксентий и Паисий, а тая група е заобиколена от много народ - българи от разно съсловие, които Екзархът, ... благославя" (Архив 1980: 105). Църквата вляво е символично изображение, защото по това време строежът на каменната църква е бил изоставен. Но според него тя "показва независимата българска църква, а на другата страна е положено твърдина с османският пряпорец за знак, чи под това владение ся възобнови независимостта на църквата ни". Той специално споменава и имената на още двама според него заслужили да намерят мястото си в тази композиция българи - архимандрит Виктор и Д. Тодоров.

Литографиите на Николай Павлович по романа на Александър Велтман "Райна княгиня българска", както и "Памятник на Българската църква" са принос към популяризирането на българската история в романтичен дух и с патриотична цел. Художникът вероятно е имал желание неговото творчество да намери по-широко приложение сред българските среди в Цариград, за което съдим по няколко негови писма до жената на българина - член на Държавния съвет на Турция Иванчо Пенчович. В тях той се препоръчва като портретист и създател на живописния портрет на баща му Величко. В друго писмо от 1872 г. той се препоръчва на българския екзарх Антим І като иконописец, защото желае да има "истинно живописание в църквите ни, защото само такова е в състояние да ублажи духът и да възвиси чувствата на човекът" (Архив 1980: 96-103).

Съпругът на неговата племенница Лада, Спас Константинович, е секретар на българското дипломатическо агентство от 1885 г. до 1896 г., но Павлович, който умира през 1894 г., не доживява да види построена желязната църква. В едно писмо от 1860 г. до него Никола Тъпчилещов пише, че когато дойде време за изписването на църквата ще помислят дали да не му възложат работа, щом между народа си имат такъв изкусен в зографството. Павлович отговаря, че ще приеме с радост изписването на храма, защото знае, че е народно дело (Архив 1980: 290).

На малцина е известна работата на иконописеца и фотографа Георги Данчов от Чирпан, който през 1865-1866 г. работи в литографското ателие на арменеца Исариaн в Цариград, въпреки че приоритетни в тази насока са ателиетата във Виена и Букурещ. В ателието на Исариaн иконописецът изучава не само изкуството на графиката, но и съвременните европейски стилове в живописта. През това време Данчов от патриотични подбуди създава копие на литографията на Николай Павлович "Срещата на Райна княгиня с братята си" от 1860 г. (Иванова, Симеонова 2001: 40-42). През 1874 г. той е осъден на заточение в Диарбекир във връзка с предателството на апостола на свободата Васил Левски. След две години и половина той се връща в България като оформен съвременен живописец и фотограф.

В Цариград е трагичният край на живота на големия български живописец Станислав Доспевски (Захариев 1971). Неговият живот се вписва в голямата история - Цариградската конференция от 1876 г. На нея руският посланик в Цариград граф Игнатиев внася за разглеждане важни за българския въпрос документи, осветляващи ексцесиите в Македония и в Пловдивски, Сливенски, Търновски санджаци. Станислав Доспевски е инициатор на изложението от гражданите в Пазарджик за турските зверства по време на Априлското въстание, което е трябвало да бъде представено пред конференцията. Според Никола Начов руският паспорт на Доспевски бил отнет, след което той е арестуван.

Станислав Доспевски заедно с автора на изложението от Пловдив Иван Евстатиев Гешов са затворени в пловдивския затвор. След това той е преместен в централния затвор Мехтерхане, а Гешов - в затвора в Кадъкьой. Според Лука Моровенов, настоятел на българското училище, и Никола Шишеджиев, преподавател в същото училище, тялото на Доспевски било докарано с лодка и хвърлено близо до храма "Св. Стефан". Той бил пренесен в дървената църква, където бил опят, а след това погребан в гръцкото гробище на Егри капия (Уста-Генчов 1895: 113-114). В днешно време не е известно къде точно е гробът на големия български живописец, както и на други известни българи, погребани на същото място. Проектираната магистрала застрашава точно тази част на гръцкото гробище. Ето защо е необходимо да се открият гробовете на известните ни българи и тленните им останки да бъдат погребани в българското гробище или в Екзархията.

Художествената сбирка в българската Екзархия

Кутия-касичка за дарение с чекмедже с изображения на Св. св. Кирил и Методий

Сградата на Екзархията в днешно време има значението на важен център за живеещите в Истанбул българи. Тя е купена през 1907 г. от Екзарх Йосиф І и се намира в квартала "Шишли" на ул. "Абидей Хюриет". От времето на Възраждането и след Освобождението в нея са запазени около 150 произведения на българското възрожденско изкуство - живописни и графични портрети, икони и църковна утвар. Тези произведения на изящното и приложното изкуство представляват своебразна художествена сбирка. Прибирането им в Екзархията и експонирането им в салоните на сградата и в музея на третия етаж е израз на уважението към старината и желанието на българите в Истанбул да съхранят историческата памет, чрез малкото останали произведения на християнското изкуство от унищожените вече български църкви в Одринско и Македония.

Портретите са изображения на висши български духовници, създадени след Освобождението до 60-те години на ХХ в. Най-интересните сред тях са на Пловдивските митрополити Паисий и Панарет Мишайков от 1884 г., създадени от Георги Данчов по поръчка на Българската екзархия. След Освобождението художникът работи активно над изображенията на видни исторически личности и е известен като един от добрите възрожденски портретисти. От 1963 г. тези оригинали се съхраняват в Националната художествена галерия и на тяхно място в Екзархията са поставени копия.

Сред живописните и графичните портрети са изображенията на Неофит Рилски, Антим І, Екзарх Йосиф, Велешкия митрополит Мелетий, Кюстендилския митрополит Иларион, Московския и Всерусийския патриарх Тихон, Авксентий Велешки (20-те г. на ХХ в.), Иларион Макариополски (от 70-те години на ХХ в.).

Части от иконостас с неизвестен произход в сбирката на Българската екзархия

Иконите и църковната утвар представляват отделни предмети на християнското изкуство, донесени от останалите под турско робство до 1913 г. български земи. Това са части от иконостаси, икони, плащеници, хоругви, дървени касички за църковни дарения и богослужебни съдове. По-голямата част от иконописта са паметници на българското възрожденско изкуство, няколко са гръцки. Те датират от средата - края на ХIХ в. Авторите им са различни, с различни художествени възможности, което личи от качеството на творбите. Те варират от доброто познаване на анатомията на човешката фигура с възможности за интерпретирането й с удължени пропорции до наивистични решения, свързани с прякото наблюдение на природата.

Някои от иконите и частите от иконостаси са обединени от общи стилови черти. В тях личат няколко авторови ръце - създатели на по-големи групи паметници.

Стиловите особености на живописта очертават авторовия кръг като местен - Одринската школа, както и македонски зографи. Произведенията не са подписани, някои са датирани (подробно виж Иванова 2006б: 158-163).

Правният статут на българските имоти в Истанбул

Сложни са проблемите за доказване на собствеността на българските имоти. Интересен е историческият аспект на собствеността.

Османското законодателство не правело разлика за собствеността на физическите и юридическите лица. И тъй като собственици не можели да бъдат юридически лица, Екзарх Йосиф І, благодарение на който е закупена по-голяма част от българските имоти в Истанбул, е извършвал регистрацията им на свое име с цел да ги узакони. От своя страна той оставял декларации, че собствеността е на Българската екзархия. За българската държава тези имоти са български, защото са купувани със средства, събирани от българския народ и на българската държава.

В Република Турция имотите се управляват от вакъфи или фондации. За българските църкви в Цариград и Одрин се грижи Фондацията на Българските църкви, регистрирана през 1936 г., известна като Църковно настоятелство. Тя се управлява от етнически българи, които са турски граждани. За църквата "Св. Стефан" и сградата на Българската екзархия в "Шишли" се грижи и Република Турция. Те са включени в националния регистър на паметниците с културно-историческо значение за страната. От една страна, това е добре, защото държавата поема битовите разходи за сградите. Благодарение на нощното прожекторно осветление, църквата "Св. Стефан" силно впечатлява сред множеството нощни архитектурни акценти. Сложността идва при належащите в последно време консервационно-реставрационни намеси и тяхното финансиране и осъществяване на контрол за качеството на работата, поради неяснотата за разпределението на грижите между вакъфа, Република България и Република Турция.

Според законодателството на Република Турция недобросъвестно стопанисваните имоти се отнемат в полза на държавата, поради което, ако не се извършат реставрационно-консервационни работи, турската държава може да отнеме църквата.

Тъжните факти

Те са свързани с паметници, които не са сред българските институции през Възраждането, но са с изключително важно значение за българите.

Българското училище "Йосиф Първи", открито през 1897 г. се намира в центъра на Истанбул - квартала Бейоглу, в района на днешната пешеходна зона на бул. "Истиклял" ("Независимост"). От 1972 г. то няма ученици. Разрушено е през 1993 г. поради липсата на доказан собственик. Нова сграда засега не е построена и теренът служи за паркинг. Турското правителство отпусна на България равностоен по площ терен под наем близо до бившата българска болница за 99 години срещу един долар, на който да се издигне бизнес и културен център.

Болницата "Евлоги Георгиев" е построена със средствата на видния ни банкер и общественик, дарител на средства за построяването на Софийския университет - Евлоги Георгиев, а също с финансовата и материална подкрепа на цариградските българи. Началото на строежа й започва през 1895 г., а е осветена през 1902 г. Тя е отнета през 1988 г. поради недобросъвестно владеене. Цариградските българи могат да се лекуват в нея, ако България заплаща тяхното лечение, срещу безплатно лечение на турските граждани у нас. Параклисът "Св. Пантелеймон" в двора на болницата е превърнат в месджит (малка джамия)...

Българските старини в многовековния Истанбул, който българите по традиция наричат Цариград, са част от нашата история. Разположени в друга страна, те ни връщат към времената на създаването на българската нация и първите крачки от нейното укрепване, към смелите ходове на далновидни българи, живели в Цариград, и към решенията на младото Княжество България след Освобождението да дава огромни средства, за да строи в чужда държава. Съхранените старини, които за времето са изпълнили своите функции, се нуждаят не само от добро опазване и изследване. Ако тяхното физическо състояние бъде извадено от руинния им вид, те могат да бъдат изпълнени с ново съдържание като духовни центрове за съвременната държава.

2003-2004 г.

БЕЛЕЖКИ

1. Подробно виж Начов (1925). Авторът обобщава редица по-ранни публикации и посочва библиография. [обратно]

2. Имало е две книжарници - при печатницата на в. "Македония", известна като книжарницата на П. Р. Славейков на Одун капия и на печатарското дружество "Промишление" срещу "Балкапан хан". [обратно]

3. Н. Начов посочва, че българите се женят за гъркини (Начов 1925: 7). [обратно]

4. В днешно време е разположена между два оживени еднопосочни булеварда - "Мюрсел Паша" от западната, и "Балат Вапур Искелеси" - от източната страна. [обратно]

5. Изказвам благодарност на свещеник Димитър Найденов Мутафчийски от с. Чупрене, обл. Видинска, за любезно предоставеното ми копие от този текст през 2001 г. [обратно]

6. Сведенията за железния храм получих от главните инспектори по охрана на паметниците на културата на град Даугавпилс в Латвия г-жа Валентина Смертьева и г-н Александър Ганчев в Одеса, Украйна, за което им благодаря. За железния храм "Св. Равноапостоли Константин и Елена" виж Сахаров (1939: 57). Виж и Долгий (2005);Петровский (2005). [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Архив 1980: Архив на Николай Павлович. София, 1980.

Български книжици 1859: Български книжици, ч. ІІ, август 1859, кн. І.

България 1863: в. България, бр. 41 от 21.01.1863.

Македония 1871: в. Македония, бр. 22, 23, 26, 28, юни-юли 1871.

Долгий 2005: Долгий век православного собора. // Информационно-развлекательный портал Даугавпилса, 06.08.2005 <http://www.d-pils.lv/view_article.php?article=34188> (02.05.2008).

Енциклопедия 1988: Енциклопедия Българска възрожденска интелигенция. София, 1988.

Желев 2004: Желев, Й. Княз Стефан Богориди. Кариера, национална идентичност, патриотизъм. ІІ Национална идентичност и патриотизъм. // Известия на държавните архиви. Т. 84. София, 2004.

Захариев 1971: Захариев, В. Стенислав Доспевски. Възрожденски живописец. 1823-1877. София, 1971.

Иванова 2006а: Иванова, Бл. Николай Павлович. 1835-1894. Каталог на основните колекции в България. София, 2006.

Иванова 2006б: Иванова, Бл. Художествената сбирка в Българската екзархия в Истанбул - състояние и опазване. // Любен Прашков - реставратор и изкуствовед. Материали от научна конференция, посветена на 70-годишнината на проф. д-р Любен Прашков във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", 14-15 декември 2001 г., София, 2006.

Иванова, Симеонова 2001: Иванова, Бл., Симеонова, Р. Портретът през Българското възраждане. София, 2001.

Из архивата 1914: Из архивата на Найден Геров. Кореспонденция с частни лица. Книга ІІ. Под редакцията на Т. Панчев. София: БАН, 1914 (писма от 2.1.1850, 6.2.1850 и 16.4.1850 г.).

Кесяков 1935: Кесяков, Хр. Вълко и Стоян Тодорови Чалъкови. Потекло, живот и дейност. Пловдив, 1935.

Маркова 1989: Маркова, З. Българската екзархия 1870-1879 г. София, 1989.

Начов 1925: Начов, Н. Цариград като културен център на българите до 1877 г. София, 1925.

Петровский 2005: Петровский, Юрий. Даугавпилсский кафедральный собор Cвятых благоверных князей Бориса и Глеба отмечает свое 100-летие. // Наша газета, 04.08.2005 <http://www.nasha.lv/article.php?id=555942&date=4-8-2005> (02.05.2008).

Сапунов 1999: Сапунов, Н. Дневник по съграждането на първата българска църква в Цариград. Под ред. на ст.н.с. Хр. Темелски. София, 1999.

Сахаров 1939: Сахаров, С. П. Православные церкви Латгалии. Рига, 1939.

СНУНК 1890: Сборник за Народни умотворения наука и книжнина. Кн. ІІІ, 1890.

Темелски 1998: Темелски, Хр. Българската светиня на Златния рог. Велико Търново, 1998.

Темелски 2005: Темелски, Хр. Българската патриаршия - стожер на православието. 50 години от възстановяванено й. // † Максим Патриарх Български. 90 години от рождението му. София, 2005.

Труфешев 1984а: Труфешев, Н. Австрийски архитектурни влияния в София. Края на ХІХ - началото на ХХ в. // Из историята на българското изобразително изкуство. Сборник от студии. Т. 2. София, 1984.

Труфешев 1984б: Труфешев, Н. Синтезът на архитектурата с монументалните изкуства в България 1878-1918 г. // Из историята на българското изобразително изкуство. Сборник от студии. Т. 2. София, 1984.

Уста-Генчов 1895: Уста-Генчов, Д. Спомен за живописеца Станислав Доспевски. (Из "Биографични сведения за някои български художници"). // Български преглед, г. ІІ, 1895, кн. ХІ.

Шопов 1919: Шопов, Ат. Из живота и дейността на д-р Стоян Чомаков по църковния въпрос и Възраждането. // Сборник на БАН, 1919, кн. 12.

Boyken 1988, 1989: Boyken, I. Vorgefertigte Eisenkirchen, Jahrbuch des Sonderforschungsbereiches 315, Erhalten historisch bedeutsamer Bauwerke. Berlin: Ernst & Sohn Verlag, 1989.

Bullock 2006: Bullock, Darryl W. Tin Churches. An article on the restoration of historic buildings (from Folio Magazine, January 2006). // Darryl Bullock <http://www.writesight.com/writers/thisispop/article.php?article=510> (02.05.2008).

Charpentes 2003: Charpentes métalliques. // Association Gustave Eiffel, 3 mars 2003 <http://www.gustaveeiffel.com/Ses_ouvrages/body_charpentes_m_talliques.html> (02.05.2008).

Lűer 1904: Lűer, H. Geschichte der Metallkunst. Bd. 1. , Stuttgart 1904.

Peru n.d.: Peru. // Adventures in Peru, without year <http://www.carltrade.com/perudesc.htm> (02.05.2008)

Santa 1999: Santa Rosalia. // Cruise the Sea of Cortez, 1999 <http://www.cruisecortez.com/santarosalia.htm> (02.05.2008)

Waagner-Biro 2004: Waagner-Biro AG, 2004 <http://www.waagner-biro.at/CDA/main/EN/HO/index,method=main.html> (02.05.2008).

© Благовеста Иванова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.05.2008, № 5 (102)