Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОМИЧЕТАТА И ГРОБИЩЕТО

Петър Проуза

web

Пътуването

Набутах се в претъпкания, пропит от миризми трамвай и цял се олюлях от убийствената задуха. Ама че ден!

Сутринта не ядох йогурт, загубих черния си маншет с извезан на него кондор - скъпия ми подарък, и на всичкото отгоре лявото ми ухо заглъхна болезнено.

Набутах се във вмирисания трамвай и с последния остатък от сили, които имах, се залепих за прасците на една капнала от умора брюнетка, от чиито подмишници се разнасяше остра, изнервяща миризма.

Ама че ден!

В главата ми бавно се въртяха разни мисли: трябва да сляза на големия булевард и да купя нещо за пиене, в събота вечер навсякъде е затворено... дано Тони да ме чака да напазаруваме заедно.

Какъв смисъл има всичко това?

Добре де - парти, добре - музикално парти, мъжко парти с музика... истинско парти с музика на живо... парти с квартет.

Тони, както винаги, ще закъснее, няма да го чакам... но какво ще купя сам? Както винаги, парите ми са малко.

Притиснах се по-силно до прасците, до изпотените, потръпващи бедра... тук сме всички заедно... страстите и желанията вяло витаеха в главите на мъжете и жените, никой не им обръщаше внимание.

Отлепих се от брюнетката и си проправих път през отпуснатите рамене към задния изход... женски квартет... не че не се радвах.

Тони, разбира се, още никакъв го няма!

Ще затворят магазина всеки миг, след 10 минути и ще отидем без пиене! Да му се невиди!

Гласовития ще ни погледне убийствено, все едно че сме глупаци, от които нищо друго не е очаквал, и след това ще ни прати до най-близката кръчма, а тя е доста надалеч, ще има да се бъхтим, за да купим някакво евтино, кръчмарско вино...

Бръкнах с дясната ръка в лявото си ухо и с бързи, кръгови движения се опитах да прогоня болката...

Ама че е бавен този Тони!

Стигнах до витрината на магазина и се скрих под раираната тента. Бутилките ме гледаха приветливо... да-ааа, я да видя какво бих могъл да избера...

Имам малко пари, пък и не аз се бях уговарял с Гласовития, разбирали са се с Тони.

Гласòто явно ме подозира... не може да ме понася, да - лазя му по нервите, но той не знае, че точно в този момент имам нужда да съм някъде... някъде сред хора, най обичам да съм толкова уморен, че да не помня даже името си, даже миналото си!

Ето го и Тони!

Да, да, ясно, знам, трамваи, натъпкани с изнервени и изнервящи жени...

Младите продавачки ни гледат насмешливо иззад пулта, ние броим кроните и халерите и въпреки това купуваме от най-скъпите вина... кой друг би направил нещо подобно? Взимаме и някакви бири.

Продължаваме с трамвая, но доста бързаме. Убийствена задуха е. Колко добре ще е да завали!

Гласовития ще ни трие сол на главата, казва ми Тони, живата музика трябва да започне точно в деветнадесет часа и тридесет минути, както е в концертните зали, трябва да бързаме.

Наистина се страхуваме от него.

Гласòто е нисък, почти дребен, но силен за двама.

Слизаме от трамвая.

Никакво такси, пък и откъде ли да дойде, слязохме глупашки точно преди кръстовището.

Още дълго вървим пеш, Тони носи бирата, но не съвсем безкористно, защото явно му се иска да отвори някоя бутилка и да си сръбне от нея в движение.

И аз не бих отказал глътка.

Хващаме такси, а Тони дори успява да отвори едната бутилка, не му преча и също сръбвам глътка...

Таксиджията не иска бира, но си взима цигара.

Надявам се, че ще пристигнем навреме.

Мисля си за женския квартет, ох - квартетът... колко ли ще свирят?

Дали умеят да изпълняват и по-сложни неща? Дори и групови изпълнения?

Музиката никога не е била силната ми страна. Значи ще се образовам малко.

Шофьорът ни разваля стотачката, а преди малко Тони разправяше, че няма пари, ръцете му треперят.

Изнизваме се от колата.

Все още не сме стигнали там, където живее Гласовития. Къде ти!

Живот си живее той!

Вилата му се издига на върха на стръмен склон, стълбите правят рязка извивка на три места, след което продължават с лек наклон нагоре, навсякъде - бръшлян и гранит.

Поглеждам си часовника - чудесно, още няма седем часа.

Тони изхвърля празната бутилка между увивните растения и лицето му придобива весело изражение.

Не ни отваря Гласовития, ако го беше направил, много щях да се чудя, отваря ни Вили, знаехме отпреди, че и той ще бъде тук... на годините на Гласò е, бяхме се запознали по време на една почивка, Тони им е симпатичен, но аз?

Нека оставим този въпрос за друг път.

 

Съмненията

Момичетата, разбира се, са вече тук.

Седят около масата в хола, хапват сандвичи и пият нещо, нещо тъмно...

Гласò бърза да ни посрещне и приятелски ни потупва, всички днес са весели, дори и Вили сияе...

Още щом влизаме, само като ги поглеждам незабелязано, в главата ми проблясва приготвеното отнякъде заключение. Но не успявам да продължа да разсъждавам, Гласовития ни представя един на друг, а вероятно нямам и желание за разсъждения.

Отначало дрънкаме неизбежните празни приказки.

Не са толкова млади, колкото си ги представях, но иначе вдъхват доверие и излъчват въодушевление. Очите им са непрестанно вперени в Гласò.

Той е наистина нашият най-добър концертен тенор.

Вили е неговият постоянен корепетитор.

Разглеждаме наоколо и междувременно добре си пийваме... имам нужда от това, не разбирам от концертни тенори и клавирни корепетитори.

С момичетата бих могъл да контактувам при всякакви обстоятелства, но с мъжете...?

Ще дойде ли и още някой?

Дали помня имената им?

Гласовития ги беше казал доста неясно и се сещах само за Даниела. Няма значение, не е толкова важно.

Гласовития също не се казва така...

Настаняваме се удобно, ръкопляскаме и вече искам да съм пиян, за да престана да вярвам, че стоя толкова близо до женския квартет, до Даниела, която, ако не се лъжа, чака да я заговоря...

Та така значи - Даниела? Даниела.

Все още само дебна, не сам готов да я заговоря.

Всички се настаняваме удобно и пъргавият домакин държи реч.

За музиката и голите тела:

- Уважаеми, днес тук наистина ще има концерт, нашите мили лебеди ще ни покажат нещо от своите изключителни умения... ех, ех, и Вили ще ни покаже нещо, ако го помолим, а и аз, аз... Хайдн, господа, Хайдн, Квартет за чучулиги в изпълнение на лебеди, хе-хе-хе, и след това, след това, ще има забава, имам и нови снимки от Швеция, момчета, момичета, голи тела... хахаa... на снимките...

До концерта оставаха само още няколко минути, страхувах се да не би от тоновете на цигулката да ме заболи ухото.

Гласовития хипнотизираше Тони, но аз не им обръщах внимание, имах си много собствени проблеми, а Тони знаеше как да се справя.

Оставаха само още няколко минути, но ми се сториха като два часа.

През цялото време колебливо поглеждах часовника си. Тя със сигурност трябва да го е забелязала. И че постоянно избягвам погледа й...

Вили чевръсто сновеше и ни предлагаше напитки, деликатеси, справяше се като опитна домакиня. Всъщност сега изобщо не ми е до него.

Остава да се чуе цигулковият квартет...

Усърдно ядат и пият, а бедрата им се виждат почти догоре.

Даниела, както забелязва и ми казва Тони, има най-хубави бедра.

Копнея да подхвана разговор с тях, но без успех. Над всички се извисява само кресливият глас на Гласовития.

И наистина. Защо го наричат точно Гласовития?

Неговото истинско име се среща често по афишите. Но приятелите му го наричат Гласовития, и това го знам от Тони, защото като момче е имал много красив глас и майка му го наричала - мое златно гласче, глупачето ми... да, и така му останал прякор завинаги.

Разказва им за концерта си в Аделаида.

Вили учи Тони как се смесват напитки.

А аз, изнервен докрай, казвам:

- Концертът вече трябваше да е започнал. Часът е седемнадесет и тридесет минути.

Гласò дори и не се прави труда да обърне внимание на забележката ми, а Вили ласкаво ми кима с глава. Да, но защо всъщност мърморя?

Обиден, отивам да разгледам и другите стаи. Навсякъде огледала, панделки, картини, дребни украшения, полирани столчета, камина, само на долния етаж има пет стаи.

Всякакви кътчета.

Всякакви кътчета - прехвърлям си ги и си ги възпроизвеждам в паметта, а Даниела е в съседната стая.

Връщам се, а те усилено обсъждат съвместното си бъдещо турне до Австралия, тенорът сигурно ще ги вземе с него.

Ужасен дърдорко!

Настроението се повишава, момичетата ядат и пият все повече, Гласовития си сваля лилавото копринено сако, а Вили предлага на Тони да му покаже танца с воали.

Пия бързо и имам нужда да потисна нерешителността и съмненията, които все още не ме напущат.

Момичетата скрито се кикотят, като си закриват устните по особен начин, говорят на прекалено книжовен език и като прехвърлят крак връз крак, им се виждат гащичките.

Включвам се весело в разговора и не позволявам на Даниела да ми повлияе изобщо.

Все още.

След известно време Гласовития сам намалява осветлението и ни подканва към музика. Точно така - към музика.

 

Игрите

Музикалното празненство започна с това, че аз и Вили донасяме радостно инструментите. Оставени са в една малко по-специална стаичка.

Две цигулки, виолончело и виола.

Момичетата седят в полукръг, а аз зяпах само Даниела, която свиреше на виолончело, беше го стиснала между колената с развълнувано лице, така че то й стигаше чак до горната част на бедрата - един наистина старинен инструмент.

В програмата беше споменат Хайдн. Нямаше да разбера, но момичето, което свиреше на първата цигулка - една самоуверена, руса, кокалеста кобила, го съобщи по микрофона.

Свиреха хубаво.

Вили беше впечатлен и цъкаше с език - ц-ц-ц-ц.

Даниела чаровно размахваше лъка и при всяко едно нейно движение и без това късата й пола се вдигаше още по-нагоре, почти до чатала, а лицето й беше добило паешко, въодушевено изражение.

Гласовития дъвчеше сандвич със сьомга и приличаше на заспал.

Тони спокойно си пийваше.

За съжаление и аз не обръщах особено внимание на Хайдн.

Иначе като цяло домашният концерт протече съсредоточено и на ниво. Освен това наистина беше гвоздеят на програмата.

Веднага след като момичетата свършиха да свирят и започнаха полека да си трият изпотените чела, всички заръкопляскахме буйно и силно.

Гласовития стана тържествено, сви коремче и свали златните си очила. Вдигна кратък, тържествен тост, с който се обръщаше едновременно към квартета и към нас.

Говореше объркано и глупаво, но си личеше, че твърдо вярва във всичко, което казва. Вероятно по този начин печели и успехите си.

Да живеят!

Да пием в тяхна чест!

След това започнахме да се веселим, като се боричкахме и скоро никой вече не знаеше къде точно седи...

С Тони се заоглеждахме многозначително, но нито Вили, нито Гласовития искаха да разглеждат снимки.

Поклащаха се и челата им бяха зачервени. Престанах да слагам Даниела в сметката; и да не би отличното червено вино да върне старите мигове, предложих да поиграем на някаква игра.

Кокалестата цигуларка, която сам наричах до този момент Шведката, вместо обещаните фотографии обаче ми опонираше... имаше скандинавски вид... и искаше да пее народни песни.

Всички обаче се отказахме от тях. За учудване - дори и Гласò. Нашият най-добър концертен тенор.

Един през друг предлагахме различни игри и Тони, разбира се, предложи да играем на магаре.

- Каква е тази игра? - викаха му момичетата.

Игра на магаре.

На магаре се играе така, че всеки се блъска в другия и се старае да го събори и после всички лягат върху него.

Но после става скучно.

Изиграхме я.

С течение на времето момичетата все повече и повече се разгорещяваха. Разкопчах ризата си до кръста, но това беше единственото, с което съзнателно допринесох за играта.

А и не може да се играе вечно.

Вече ядях само аз, и то не от глад, а само за успокоение на стомаха, за да мога да пия след това. Преминахме на ракия, а в началото на втората половина от вечерта момичетата започнаха да пеят - тра-ла-ла, тра-ла-ла. Безплодното им, безцелно пеене дразнеше Гласовития по някакав начин, обиждаше го и той учудващо даде предложение. То беше следното: Скъпи мои, тук сме само ние - сами, хайде да си станем по-близки, момчета, да си пийнем, да се целуваме...

- Всъщност това не ме удовлетворява! - казах аз.

- Не сме си мислили, че ще е точно така! - провикнахме се двамата с Тони.

- Прекалено е просто! - продължихме да протестираме.

Гласò обаче продължи, може би защото му убягна моята реакция и тази на Тони. Трябваше да стигне още по-надалеч.

Обърна се към виолистката, най-дребната от всички, с кръгли и лакоми очи и й каза:

- Евичке, а какъв е твоят специален номер?

Евичка хитро се усмихна, стана и започна да се разсъблича. Вероятно Гласовития е имал предвид някакъв малък стриптийз, но вече няма откъде да го разбера..

Безброй прошепвания!

Финландката, която стоеше до Евичка, подскочи и тихо прошепна нещо на виолистката, която ни показа малки, но добре оформени гърди.

Евичка неуверено спря и сви рамене, престана да се съблича, но и не си облече отново блузката.

В сигурната тишина Гласо се замисли, отиде и пусна магнетофона.

Безброй танци - блусове!

Даниела ме наблюдаваше така, все едно че всеки момент очакваше да я заговоря.

Изчезнах от стаята.

Тони се досети и също дойде бързо при мен в нещо средно между тоалетна и баня.

В джоба си имаше кутийка с остатъци от дрога жен-шен, направена от сушени корени. Гласовития я беше донесъл от Корея. Изсмъркахме я и се споразумяхме какво ще правим. Предложението за целувките трябваше да се завоалира.

Дойде ми наум да играем на hofrodity*.

Тази игра съвсем не е проста.

Но това е все пак истинска игра.

Игра на hofrodity.

На hofrodity се играе така, че се крещи и има състезание за най-тих крясък, т.е. този, който извика по най-очарователен тих начин става hofrodit и има право да “изтръгне” на другия някой от крайниците.

Това е истинско изкуство и изисква доста усилия, упражнения и себеотрицание, тъй като във всеки следващ кръг се появяват различни викове и изобщо не е лесно да извикаш тихо точно това, когато малко по-рано е трябвало с много усилия да извикаш нещо съвсем друго...

Тази игра е много често практикувана и наистина много, много хора я играят, аз обаче не знам дали бих я играл... бързо ще остана без крак, без глава или без нещо друго... кой знае?

Играе се и символично и при Гласовития я играхме така, хвърляхме се един върху друг, но само се опипвахме, защото иначе как бихме се справили в този ужасен свят без ръце, без крака или без гърди... как, как?

Изглеждаше страхотно. Впуснахме се да играем с въодушевение, голямо хладнокръвие, и без никакво състрадание или съжаление.

Да умееш да извикаш едно нещо, не означава, че ще умееш да извикаш и друго...

Без излишно протакване, веднага на въпроса и късай, изтръгвай...

Този Вили! Голям юнак е. Свиреше шумно и пищеше, холът, в който бяхме, имаше отлична акустика и затова звуковете достигаха до нас от всички страни - ужасно бумтене. След първите няколко кръга всички останахме без полови органи и подобни екстри. Всеки проявяваше интерес към тях.

В продължението всеки си избираше определен противник, за да получи играта едно ново, неподправено въодушевление.

Преследвах Даниела и това беше голямата ми грешка. Установих го едва при самата игра на hofrodity.

Успях да “грабна” двете й гърди, добрах се до едното й бедро и едната й ръка, но с това и приключи.

После вече не успявах, всъщност спечелих още един път, но не можах да се въздържа да “откъсна” едното ухо на Гласовития.

Ей така, ухото.

Даниела набързо ми “откъсна” всичко. Единствено лъскавото ми коремче беше недоволно, никой не се интересуваше от него... затова си го “грабнах” сам.

Отпаднах пръв.

Не съм много добър във виковете.

Докато седях сам и наблюдавах как останалите играеха, коварно ме нападаха старите, плахо отхвърляни моменти... връщаха ме към Даниела.

Скоро напълно изтрезнях.

Изпотих се.

Доволен бях, когато отпадна и виолистката, остана с разголени гърди, макар че все едно, че ги нямаше, откъсна й ги Гласò, който я нападна, играта на hofrodity му се удаваше страхотно, ориентираше се във всички тонове, хитрецът му с хитрец.

Отдадох се на Евичка и заедно загърбихме неуспехите си.

Тони се опита да повали и втората цигуларка, пълничко момиче, чието име не успях да запомня. Стана така, че двамата изпаднаха от играта почти едновременно.

Останалите четирима ни показаха една вече наистина сериозна игра на hofrodity.

Бяха адски добре тренирани във виковете, непрестанно се нападаха и се “ограбваха”, но дълго останаха наравно - фифти, фифти, никой не побеждаваше другия.

Все по-бързо и по-бързо се изреждаха.

Изведнъж всичко престана да ме впечатлява.

Чуках по гръдния кош на виолистката, без каквато и да било определена цел.

След това отпадна и Вили и отиде встрани да лиже раните си.

Отпадна и Исландката и остана да лежи неподвижно на местото си, откъдето Гласовития и Даниела й “откъснаха” заедно и последния крайник... бедрото...

 

Сърдечна слабост

Пареха ми очите и виждах всичко замъглено.

Гласовития и Даниела все още се преследваха, но като че бяха някъде зад стъклото, в аквариума.

Исках да изляза на въздух, но след като се изправих, ми се зави свят, обзе ме слабост...

Какафонията от гласове и крясъци свистеше под ръцете ми, в очите ми блесна остро ликуване... все едно че усещах всичките им загуби.

Потърках основата на носа си, притварях очи и се стараех с все сили да не показвам с нищо, че не ми е добре... Поглъщах Даниела с очи.

Тони се досети, обърна се към Вили и му каза за танца с воали. Вили подскочи и вероятно се засили да танцува с воал, но Гласò се намеси.

Всички бързо се скупчиха и аз останах сам, имах възможност да се съвзема, да се отърся...

Даниела чудесно се възползва от гнева на Гласовития и най-накрая тя победи, стана най-добрия hofrodit.

Момичето след битка.

Гласовития наруга Вили и заудря по барабаните - бам, бам, бам.

Умореният и пребит Вили отиде някъде, за втори път, но и за последен... повече не го видях.

Дойдох на себе си до такава степен, че се осмелих да се приближа до Даниела. Лежеше на голямото канапе до Шведката, лижеха си раните и пиеха от една чаша.

Светеше само една слаба лампа, звукът на барабаните се промени в задавено хъркане.

Никой вече не говореше, въздухът почти се усещаше.

Най-накрая и Гласовития се оттегли, като накуцваше, махна с ръце и изведнъж настъпи краят.

Стояхме в средата на редицата, но тези пред нас липсваха.

Падна и последната преграда, ние с Тони бяхме изоставени... ужасно е, когато го разбереш. Втората цигуларка се изтръгна от обятията на Тони, отблъсна го, клекна над полуголата Евичка и бързо и настървено започна да я целува навсякъде...

Финландката беше с Даниела...

Успокояваха се.

Небцето и скута ми изгаряха от горещина.

Но те не преставаха...

Нещо ме прободе под сърцето. Вече никакви нови срещи, никакви нови надежди!

Трябваше да си тръгна. За какво и да оставам...

Беше два часа след полунощ, дълга лятна нощ бродеше из небето, разказвах за всичко на объркания Тони.

Нищо за квартета, нищо за тях.

Разказвах за себе си, как преди две години постоянно срещах плахо момиче с тъмни коси, което изглеждаше отстъпчиво и скромно, а аз никога не намерих достатъчно смелост, за да го заговоря.

Това бяха кратки, случайни, импровизирани срещи, при които все нещо ми пречеше, убягваха ми подходящите изречения, ограничавах се само с бързи погледи крадешком... бяха ми толкова скъпи, а и бях толкова, толкова уверен.

Вярвах, че един ден ще се срещнем и че ще имам възможност да я заговоря, ще си кажем имената и че имаме еднакви мечти и страхове... принадлежим един на друг, в това не съм се съмнявал, човек има такива предусещания.

Две години - нищо, и след това изведнъж - вечеря у Гласовития!

Да! Даниела!

Момичето, което срещах, но тя сигурно още тогава е вървяла по други пътища.

Все не исках да повярвам, че тези срещи са били по волята на дявола и бога едновременно, осъзнах бързината на времето и думите.

Как да повярвам тогава в останалото?

Не се ли бях всъщност лъгал постоянно? При всичко, което съм започвал?

Не се ли лъжа и в себе си?

Сърцето ми се сви от най-горчивото разочарование. Всичко изграждано до този момент се срути изцяло, из основи... Даниела всъщност никога не е била за мен, не би разбрала мъката ми.

Очакванията ми са били напразни. Никога, при никакви обстоятелства нямаше да я спечеля напълно.

Нямаше да мога да я спечеля...

В два часа след полунощ зад гърба ни звучеше мека, романтична музика.

Прокудени стояхме пред вилата.

Старите мигове ми оставиха една мъчителна, отиваща си болка. Но аз ще я заменя за цветя.

Липсващите в редиците ще трябва да си ги измисля, за да не стане по-лошо.

 

Гробището

Тътрехме се в нощта без думи, с едно успокоително хрумване в главата.

И Тони беше загубил, макар че не беше играл с толкова нежна, дълга, примамваща надежда.

Малко да помечтаем, малко да поживеем.

Кованите, високи порти се люлееха на старите си панти. Вечната светлина на свещите блещукаше успокояващо срещу нас.

Изпълзяхме между острите шипове на железните, ръждиви прътове.

Там не можехме нито да седнем, нито да застанем прави, а само балансирахме върху сантиметрите на остриетата. Точно на това място засякохме погледите си с Тони.

И той просто каза:

- Най-подходящият подарък - за концерта и за всичко друго.

Не трябваше да го казваме, но така това щеше да остане само между нас. Кимнах в знак на съгласие.

Скочихме долу.

Редиците с гробове бяха подредени успоредно една на друга. Целите бяха отрупани с букети цветя.

Пръснахме се из широкото гробище, хвърляхме се към цветята и яростно се викахме един друг - Тук! Тук има съвсем увяхнали рози! И тук също! Да си ги поделим! Бързо ги грабни!

Отгоре ни гледаше изтънелият полумесец. Плахо се прокрадваше през светлия прах...

Гробовете бяха кафяви, зелени, червени и черни.

А угризенията на съвестта?

Какви угризения?

О, да, угризенията.

Нетърпеливо изтръгвахме отделните букети, измъквахме ги от различните съдове, за да можем след това да ги върнем в други стъклени чаши или вази, които ни се появяваха.

По средата на най-широката гробищна пътека, голяма и посипана със сгурия, се издигаше масивна, каменна ограда. На нея стоеше украсен паметник с написана на латински плоча. Това беше гробът на някакъв важен църковен сановник, вероятно епископ...

Именно на тази оградка седнахме, запалихме цигари и грижливо избрахме от всички тези купчини четири изкусно направени букета - все още влажни и ухаещи...

Пушехме удовлетворени.

Не, никога няма да забравя старите мигове, няма да забравя непознатото момиче... вероятно някога пак ще я срещна, след година, утре, след 20 години...

Само на Даниела ще подаря гробищните цветя.

Беше ми леко - от главата до петите, все едно, че нищо не бях пил тази вечер.

Безшумно издишваме ароматния дим, тичаме, махаме с букетите, летим.

В началото на дългото стълбище пред нас отново ще изникне вилата на Гласовития.

Струваше ни се, че всичко беше толкова отдавна, а колко добре го познавахме...

Както винаги е озвучена, примамваща. Прозорецът в приземието е отворен докрай.

Задружно и според силите си наплюваме цветята.

 

Момичетата

И какво?

Подаваме им цветята, възхитени сме. В средата на затъмнената стая, даже Гласò и Вили са тук и тържествуващо ни наблюдават.

Момичетата ги приемат, възхитени са. Притискат ги към гърдите си, притискат тези скъпи, мъртви и вечни спомени...

Стоим в луксозния хол, момичетата, ние, те - здравата изтощени, с кръгове под очите - направихме всичко, което можахме. Можехме ли да направим още нещо?

Има още много гробове, във всеки град, във всяко селце има гробище. Просто трябва да отидем дотам и да се върнем с букети от рози.

Но това беше нашата нощ.

Една от тези бохемски нощи-скитници.

 

 

БЕЛЕЖКИ

* Hofrodity - име на игра, авторова инвенция; думата не фигурира в нито един речник на чешкия книжовен език, не е и дума от чужд произход (бел. прев.). [обратно]

 

 

© Петър Проуза
© Димана Иванова, превод от чешки
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.09.2007, № 9 (94)

Други публикации:
Литературен вестник, 24.-30.01.2007, бр. 3.