ДВАДЖЕВКО

Телевизионна пиеса

Лидия Амейко

web

Действащи лица:

Дваджевко
Някой
Момчето
Мъжът
Офицер
Полицай
Зузана
Дядото
Бабата
Бащата
Майката
Алфред
Тереса

 

Болничен коридор, по-точно мястото, където виждаме за последен път своите близки. До стената седи Мъжът в пълен ступор. Към него приближава някакво лице, най-вероятно от персонала на болницата.

Някой: Господине! Господине! Добре ли сте? Искате ли малко вода? Аз... прекрасно разбирам, какво изпитвате, такъв момент... в края на краищата такъв момент идва за всеки от нас! Моля да приемете... И все пак си мисля, че трябва да се приберете вкъщи, така ще бъде най-добре. Не може да седите тука до безкрайност, няма смисъл. По-добре ме послушайте: трябва да се приберете! Времето не може да се върне назад, но пък винаги можем да се... да си идем ВКЪЩИ! Приберете се вкъщи.

Мъжът отваря широко уста, диша тежко, сякаш се задушава. Камерата влиза в пропастта на гърлото му, става съвсем тъмно, като в тунел. След малко от мрака изплува прозорец и фигурата на Момчето, което седи неподвижно на леглото. Зад кадър се чува гласът на Мъжа.

Мъжът: Една нощ, някъде между шестата и седмата ми година, усетих как Дядо Боже доста грубо ми завира в гърлото дълга обувалка и ми заповядва да кажа: "а-а-а-а".

"А-а-а-а-а-а" - крещях ужасен, защото обувалката неусетно се прокрадваше към стомаха ми, където ще остане завинаги - както отчаян си мислех - и аз, естествено, ще продължа да живея с това нещо в себе си и може би, за радост на майка ми, най-сетне ще престана да се изгърбвам. Както е известно, една обувалка в гръкляна не води до гладна смърт, точно обратното, помага на възрастните да хранят децата - храната се реже на парченца и тези малки пакетчета се пускат по обувалката като по пързалка направо в стомаха!

Всяка нощ някъде между шестата и седмата си година като един хилав герой воювах със съдбата, която се опитваше да се вмъкне в мен под формата на метален улей, същият, който помагаше на дядо ми да си обува празничните обуща!

Всичко това много ме сближи с господин Дваджевко.

Той беше към петдесет години по-голям от мене, но с меланхолично разбиране се отнасяше към моите еженощни борби. От него научих, че това тежко и ледено нещо в стомаха ми не е нищо друго освен панически страх, че благодарение на трагични обстоятелства няма да умрем заедно, всички ние, които толкова се обичаме, а някой от нас, съвсем не по чудо оцелял, ще остане сам-самичък в света и ще трябва да живее с тази своя самота като с парчето метал в гръкляна.

Господин Дваджевко ми призна под секрет, че вече почти четирдесет години живее с това странно нещо в себе си, макар че лично на него винаги му се било струвало, че това е гладко дуло на пушка!

Неделен обяд. На масата седят: Майката, Бащата, Дядото, Бабата, Тереса и Момчето, с други думи, "всички ние, които толкова се обичаме". Никой не обръща внимание на другите, всички мълчат, потънали в мислите си. Тереса от време на време прихва глуповато, Дядото тананика войнишки песни и подрежда пирожките в чинията като военните подразделения на бойното поле по време на "Чудото на Висла"¹.

Момчето: Не може ли...

Тереса прихва.

Бабата: ...и тогава тя му отговори: "Ох, Жорж, не, не! Знаеш, че не те обичам." Не трябваше да му го казва!

Майката: Че защо? Много е просто: добавя се щипка, обаче само щипка, не повече, а вижте каква супа стана!

Дядото (Рови и обръща с вилицата пирожките.): Оттук не може да се премине, оттам блокирано, не остава нищо друго, освен да се нападне.

Момчето (Става от стола, изправя се до масата, приповдигнато.): Не може ли... да умрем заедно, всички, например в сряда? Сряда е много хубав ден, точно по средата. (Умолително.) Хайде да умрем в сряда! (Никой не му обръща внимание, Момчето започва да вика.) Чувате ли? Заедно! Нека умрем заедно! В сряда!

Тереса (Хихика.): Аз не мога в сряда, имам среща. Виж, в четвъртък...

Бабата (Притеснено.): В четвъртък ми е сериалът. Освен след него, обаче тогава няма да разбера как ще продължи.

Дядото: Мила моя, уверявам те, че ТАМ ще общуваш с всички минали, настоящи и бъдещи сериали, и то много по-пълно, отколкото тук, на земята.

Тереса: Бабо, ще общуваш с всички светии и... доктори Килдери.

Майката: За Бога, за какво изобщо разговаряте. (Към Бащата.) Скъпи, нашият син днес не е добре. (Въздиша.) Боже, май пак има проблеми с гърлото...

Сцената е като в ням филм - семейството на Момчето обядва в неделята, изведнъж в стаята влиза непознат. Сяда на масата, казва нещо, оживено жестикулирайки. Когато сочи към ъглите на стаята, има пророчески вид. Гласът на Мъжа - зад кадър.

Мъжът: Баща ми получи господин Дваджевко заедно с къщата, което се разбра още първата неделя, след като се нанесохме тук цялото семейство с телевизора и котките.

Дваджевко пристигна пред къщи на колело и влезе вътре през верандата откъм градината. Със сив гащеризон, пристегнат долу в крачолите с щипки за пране, той седна на масата, вдигна ръце като бледоок побелял патриарх и сгъсти нашия всъщност малък метраж с тълпи предишни обитатели. Сочеше с показалец невидими момиченца с ученически престилки, палави момченца, майките им, наведени над тенджерите в кухнята, бащите и дядовците. На всеки даваше име, прякор или номер, като остарелия Адам в Рая, комуто Бог от жал оставил скромната територия на Името. Дваджевко демиургът сновеше из къщата в работното си облекло и прикачаше истории на този или онзи, понякога само една дума или жест.

Най-учудващото обаче беше това, че макар от седмица на седмица да се чувствахме все по-неловко, сякаш не си бяхме у дома, никой не оспорваше правото на господин Дваджевко да ни гостува всяка неделя. Никой не попита също кой от поредните собственици е бил той, защото незнайно откъде знаехме от първия ден, че господин Дваджевко само дружи с нашата къща.

Бащата, Майката, Бабата, Дядото, Тереса и Момчето седят, втренчени мълчаливо в телевизионния екран. Върху тази сцена е наложена друга (от този момент нататък разказът на Дваджевко се представя като полупрозрачен образ, проникващ през нормалната действителност, в която живее семейството на Момчето): същата стая, но различно аранжирана, мебелите са малко старовремски. Влиза жената от разказа на Дваджевко, облечена е с копринен пеньоар. Ляга в леглото. Така легнала, главата й е точно на телевизионния екран - жената се усмихва меланхолично. В тази усмивка обаче има нещо, заради което възмутената майка извежда момчето от стаята.

И отново неделният обяд. Дваджевко седи на масата и "сгъстява".

Дваджевко: Това е Анела Първа. Роди се в трапезарията. Там и умря впрочем, от пневмония, две седмици след петдесетия си рожден ден.

Момчето (С недоверие.): Сигурен ли си? Това е фантастично, да се родиш и умреш на едно и също място. Аз съм живял вече в пет различни квартири, макар че нямам и седем години...

Дваджевко: Кълна ти се, не само се роди и умря на същото място, ами и прекара всичките си болести там и всички любовни трепети, и роди Ян Трети, и то защото там, където е сега вашият телевизор, някога стоеше леглото на баба й Целина, от карелска бреза.

О, помня добре госпожа Целина. Беше голяма патриотка, все в траур. Още преди първата световна пренесе през пруския кордон сърцето на генерал Носек в буркан, да го върне на народа и погребе в родината.

Госпожа Целина беше стискала този буркан, скрит във фустите под полата, с колене - по целия път от Рапърсвил! И знаете ли какво, уважаеми? Бурканът не издържа!! Счупи се бурканът с генералското сърце, да, и парчетата се впиха в бедрата на момичето!

Ох, тя май така и не се съвзе след всичко това. Сигурно и защото в цялата бъркотия сърцето някъде изчезна. По цели дни седеше в креслото, ей там, и все повтаряше: "Изгубих сърцето... изгубих го..."

Същата стая, без Дваджевко. Майката похлипва, Бащата се разхожда нервно край масата, останалите от семейството са увесили нос.

Майката: Непрекъснато се бутам в тях, сякаш имаме двойно повече деца. Този малкият, пълничкият, Ян Трети ли беше, вчера надничаше в банята, докато се къпех!

Дядото: О, скъпа моя, не е надничал заради тебе! Това му е била стаята, пък сега е баня. Едно време се миехме в стаите и слугинята ни носеше вода в кана.

Бабата: А аз вече не мога да си гледам спокойно сериите - все виждам оная жена в леглото от карелска бреза.

Тереса: Ами да! Чудна идея. Цял живот в едно и също легло, може би и с един и същи мъж. Утре непременно ще си премебелирам стаята! Да, да, например леглото ще го сложа под прозореца.

Майката (Истерично.): Искаш да кажеш дупката, мизерната дупка! (Овладява се, към Бащата меко.) Слушай, скъпи, отдавна си мисля що не си купим най-сетне... истински легла? Така, на стари години. Можем да ги сложим там, където е телевизорът... (Млъква уплашена.).

Бащата (Продължава да обикаля вбесен масата.): Ама вие слепи ли сте? Само погледнете как изглежда това момче!

Бабата (Вглежда се в Момчето.): Че как? Покажи се, дете. Нищо не виждам.

Бащата: Той все повече заприличва на този Дваджевко. (Към Майката.) Носа, виж му само носа какъв е станал. И колко странно почна да говори!

Дядото: Ако бъдем точни, Алфред, той говори с акцент, преди войната така се говореше край Геншя (Замечтано.) Помня как на неговите години тичах при стария Цвайбаум² за хлебчета... от вечерната фурна. М-м-м, прекрасни бяха, а как ухаеха...

Бащата: И таз добра! Какво се оказва, че нашият син, нашият роден син е... (Шепне.) евреин!!

Майката (Плаче.): Скъпи, не бива да говориш така!

Дядото (Разнежен от спомените за детството си, припява песничка, която внезапно си е спомнил.):

- Ах, евреи, евреи, Бога сте мъчùли!
- Не сме го мъчùли, само там сме бùли.

Бабата: А колкото до носа, ще прощаваш, драги, но това е носът на баба Клапчицка (Отива при бюфета, вади снимка и я показва на бащата.) Я виж! Вярно, носът е като на тоя Дваджевко, но това е твоята баба, Алфред!

Бащата (Блед от ярост.): Добре, щом толкова искате! Но ви предупреждавам: ако така продължава, пак ще трябва да се местим!

Бабата седи в стаята си на кревата и разглежда албум със снимки. До нея, в креслото, седи полупрозрачна жена и кърпи чаршаф.

Бабата (Разочаровано.): Колко снимки... И каква е ползата от тях? Никаква! Само ни обричат на безсрочна комичност. Ето, този дундьо с камшичето е любимият ми брат. А лицето му се промени толкова пъти през годините. Ужас, как безсрамно ни залива тази най-банална от всички други памет. А аз вече нищо друго не мога да си спомня. Нищо, освен снимките. Знаеш ли, някога умирах от мъка по моя дом, по първия, там, където се бях родила. Може да се умира от мъка само за първия, всички следващи са лишени от тази магия.

Ти обаче нищо не знаеш за тези неща. Щастливка! Та, когато си умирах така от мъка, ден подир ден, година след година, както си ходех на работа, шетах, играех си с децата, е, тогава си измислих ангел! Ангел на Града, Angelus Loci. Такъв ангел не известява по-добри времена - той е вестител на градове, но на онези, завинаги изгубените, толкова далечните, че нищо не би било в състояние да ги възвърне отново. О, това е мощен ангел: от безкрайното му естество може да ти се завие свят.

Той най-напред дълго и грижливо изпълва с града перата на крилата си, кожата си и одеждите. Това е важно, защото, когато по-късно прелита над главите ни, ние спираме удивени, вдишваме дълбоко и се питаме: "Как се е озовала в този град сладкарницата на господин Шмада от улица Школна?"

Мечтаех някой ден ангелът на моята детска стая да ме обгърне с ароматните си крила и тогава...

Бабата се разплаква. Полупрозрачната жена прекъсва кърпенето и я гледа с тъга. Сигурно би протегнала ръка и би погалила бабата по косата.

Тереса се втурва в стаята с плавна стъпка на танго. Танцува сама. Извива се и прави физиономии като в ням филм.

Майката: Какво ти става, миличка?

Тереса: Тази двойчица от моята стая от сутрин до вечер упражнява тия стъпки. Май ги е страх, че някой ще влезе, изписано им е на лицата. А всъщност нищо лошо не правят. Трябва да покажа на дядо една смешна стъпка, винаги я бъркат. (Шепне.) Той дори успя да й открадне една целувка по време на танца. (Излиза с танцова стъпка.)

Неделя. Дваджевко сяда на масата и се разбъбря, семейството на Момчето го слуша в мълчание.

Дваджевко: Анела Първа имаше брат Игнаци, който беше готвач. Да, да, готвач, професионалист, и смъртта му беше прекрасна, защото беше от професията. Дали ще ми повярвате, ако ви кажа, че умря на печката? Не? Че защо? Ето, ще ви разкажа. Господин Игнаци беше истински виртуоз в готвенето, собствениците на ресторанти не можеха да си го поделят, минута свободно време нямаше, календарът му беше запълнен за две години и повече напред: сватби, кръщенета, сборове. Да не говорим какво ставаше, когато се очакваше някой държавен глава!

Веднъж преди едно такова височайше посещение самият собственик Стайн от хотел "Европейски" идва и вика: "Майсторе, извинявай, но трябва веднага да дойдеш да нагледаш обяда, че въпросът е международен, голямо дипломатическо напрежение, да не избухне някоя война после..." Хубаво, ама господин Игнаци лежи тежко болен, изгаря от треска. Тогава Стайн повика бърза помощ, да закара болния както си е в чаршафите, а в самия "Европейски" загря голямата газова печка и там го положи на топло. Е... (Въздиша.) обядът се получи, може да се каже, макар че за нас беше двойно трагичен: след десертите намериха господин Игнаци бездиханен на печката, а войната... хм, тя войната и без този обяд... (Изведнъж посърва.)

Няма и полупрозрачна сцена: мъж от разказ на Дваджевко слуша радио със слушалки. Изведнъж скача ядосан, крещи. Светлината ту светва, ту угасва, всички тичат из къщата и се викат един друг (безгласно), стените треперят от експлозии.

Дядото се бръсне: изпънат по военному, жестовете енергични. Най-напред закача колана си на бравата, за да наостри бръснача, после топи четката в паничката, сапунисва си лицето, минава с бръснача по едната буза. В дъното на стаята една от Дваджевковите жени чете писмо.

Дядото (Пее.): "Върни се и ме целуни като някога..."

Изведнъж спира, понеже се е порязал и му потича кръв. Жената в дъното на стаята се присвива от болка, писмото пада от ръката й.

Тереса лежи в стаята си, в "мизерната дупка", и си свива джойнт. На масата седи млад мъж от разказ на Дваджевко, разглобява пистолет и внимателно почиства всичките му части.

После го сглобява и се прицелва в Тереса, след това за момент допира дулото и до своето слепоочие. Тереса пали цигарата, изпушва я до половината и машинално (а може би напълно съзнателно - нали не се знае какви отношения има тя с духовете в своята стая) я подава на момчето.

Тереса: Божичко, как ви е пакетирал тоя Дваджевко в главата си! (Равнодушно.) Лично аз нищо не помня - живея мига. След всеки ден пускам водата, като в тоалетната, и всички лайна отплуват нанякъде. Чисто и просто! (С половин уста.) Само че някога сънувам... едно място... това... е, това, където съм се родила. В края на краищата, за да се родиш, трябва някакво място. Повече от майка и баща (Затваря очи.). Това беше град. Странен град, построен на две нива, които си бяха съвсем чужди и враждебни (Иронично.), само водопроводите запазваха неутралитет спрямо спора и като тайната полиция обслужваха дискретно сменящите се режими.

Първият Град, запис на едно лениво мислене, започваше от някакъв четириъгълен център, макар че със същия успех това можеше да бъде и кръгъл площад, хълм или остров в делтата на река, откъдето улиците потичат като от извор и тръгват, извивайки се, през мостовете към всички световни посоки.

Вторият Град се роди изведнъж, в миг, който трая не повече от няколко десетки години, беше нахвърлян небрежно и анонимно като административна обява. Цели квартали бяха без особени белези, пространството не се стремеше наникъде, нямаше невидим център, който да вика улиците при себе си. Тук-там, като под олющена боя, надничаше първият Град: прастари трамвайни релси пресичаха тротоарите и потъваха във фасадите на къщите, а в опустелия център, обрасъл с висока до пояс трева, неочаквано изникваха елегантни автомобили и мраморни бордюри. Новите улици едва намираха следите на старите и прикриваха старата физиономия на града с тежката гримаса на апоплектик.

Бях по-стара от всички къщи наоколо, бях по-стара дори от крайградските хълмове! Нали помнех как се формираха - вагонетка след вагонетка изсипваха интимното съдържание на напуснатите жилища, най-отгоре наранените човешки спомени, които, вече прекършени и непотребни, стават накрая само за едно: да увенчаят този голям насип, идеален за пързаляне с шейни през зимата!

Най-внушителен беше Хълмът на Генерал Носек. Когато валеше дъжд и свличаше горните слоеве пръст, се виждаха сини майсенски орнаменти, порцеланови запушалки от бирени бутилки с червен надпис "C. Kipke Brauerei - Breslau, 1844", потрошени кукли без глави, четки за зъби, парчета от вази и чаши с чужди надписи. Хълмът ни показваше знаци, чийто смисъл тогава не можехме да схванем: два кръстосани меча, жезъла на Меркурий, подписа на Кендлер³ и берлинския кралски скиптър...

...А в нашата кооперация съседът Поратицки виеше нощем. Майка му казваше, че е болен от спомени - прекалено много ли имаше, що ли, стискаше си главата с ръце и виеше. Веднъж му казах: "Господин Поратицки, не е хубаво така всички спомени да си държите в главата. Поразчистете ги... или ги изсипете на куп, да се пързалят децата после?" (Започва да се смее дълго, по най-глупавия си начин.)

Бащата и Майката лежат на дивана, готови за сън. Бащата решава кръстословица. В "краката" им на дивана седи Антони Пети, синът на Анела, сглобява модел на самолет.

Бащата: "Лети във въздуха", отвесно.

Майката: Кажи ми, моля те, нито веднъж ли не се замисли защо те са тук?

Бащата (Оглежда се учудено.): Кои, бе?

Майката: Е, как кои? Всички тези жени, деца, мъже...

Бащата: А, те ли! Е, че какво да му мисля? Нали като дойде тоя дяволски Дваджевко с неговото довоенно колело и наприказва какво ли не, ние останахме тука да се мъчим. Това е.

Майката: Не, не е така. Тук нещо има, казвам ти. На мене ми се струва, Алфред, че времето се е застояло тука! (Несъзнателно започва да говори като Дваджевко.) Е, не веднага - отначало си е текло и текло бавничко, като струйка липов мед, толкова ароматичен и слънчев... и всички те са текли с него, потънали в животворната струя: и Анела Първа, и госпожа Целина, и Ян Трети, дори този Дваджевко, казвам ти, и той с тях. А после нещо трябва да се е случило внезапно (Ужасено.), нещо страшно, Алфред, невъобразимо, и тяхното време мигновено се е стегнало, сгъстило се е и е застинало, вкаменило се е, а те... а те са останали завинаги в него, като онези насекоми в кехлибара.

Бащата: Насекоми, казваш? Не, не подхожда, буквите не стигат.

Антони е свършил със сглобяването, пуска самолета и той пада върху вестника на Бащата.

Бащата: А-а-а, самолет е било, ето, става. (Обръща се към Майката.) Та какво казваше, скъпа? Какво застинало?

Майката (Като в транс.): Коагулацио темпорис! Съсирено време! Някакво събитие, толкова страшно, че течението на времето не е могло да го отнесе... Какво може да е било, Алфред, та да не отмине, да остане като толкова тежка утайка, че никога да не може да се измие?

Нощ. Бащата спи неспокойно, хърка, бълнува, а паузите в дишането стават драматично дълги. Изведнъж той се разслоява и полупрозрачният му дубликат (в следващата сцена е "Алфред") става от дивана и като класически кошмар от сънищата сяда на гърдите на Бащата.

Бащата: Алфред? Алфред... ти ли си? Откъде се взе? Дваджевко... ама той нищо не знае! Не е той причината, нали?

Алфред: Не е той, заради тази къща е! Идеално място за среща. Няма по-добро (С упрек.) Ще знаеш, вече си мислех, че това никога няма да се случи - ти все се местиш някъде или решаваш кръстословици! Но тази къща е нещо друго. Тук най-сетне ще можем да бъдем заедно... всички! Както тогава, нали помниш?

Бащата (Старателно се мъчи да си спомни, но се предава.): Те... още ли са там?

Алфред (Зарадвано.): Значи, помниш! Знаех си! И те смятаха, че ще помниш. Тя... да знаеш, тя всяка събота печеше хляб с кимион - "да се ориентираш по миризмата", така казваше. А той всяка нощ отваряше широко вратата, че може да не чуят как чукаш. Два пъти ги обираха, но ги оставиха на мира - мигар там имаше нещо за крадене! Само котките идваха да си играят в пруста.

Бащата: Но... още ли са там, това ми кажи.

Алфред: Честно казано, вече ги няма - първо старата, сви се на табуретката, заспа и си отиде ей така, насън. А старият... (Притеснено.) караше деветдесетте, ама му се прииска Господа да поправя! То е срамно да се каже, Алфред, ама... ами да, обеси се.

Бащата се задушава не на шега.

Алфред: Хората казват, че старите умряха, защото ти ги забрави, нито веднъж не ги припомни... нито на себе си, нито на другите. (Удивено.) Как така? Нима те там никога не натежаха на плът и на битие, не усетиха тези твърди контури, каквито придобива всичко, което има късмет да бъде разказано? Мигар не попаднаха във вира на фабулата, който като торнадо да ги откъсне от мястото и времето и да ги издигне високо във въздуха, за да могат навсякъде да те следват и никога вече да не те напуснат? (Кисело.) Досвидя ли ти се тази фабула, а? И дума не каза по това, а тя щеше да им стигне за цяла вечност, и на двамата!

Бащата (С последни сили.): Пусни ме! Алфред, пусни ме!

Майката (Истерично.): Пусни ме, Алфред! Боже, за малко да ме удушиш, едва дишам! (Диша с мъка, на пресекулки.) Преял си с пържено, казвам ти, вечер не се товари така стомаха.

Бащата (Полека се съвзема): Не е от стомаха, не-е, това е... аз... те. (Гласът му трепери, след малко вече твърдо.) Всичко е заради тоя Дваджевко! (В крешендо.) Точно така, всичко е заради него! С такива като него трябва да се свърши веднъж завинаги! За-ви-на-ги! Вмъкват се в чуждата къща коварно, като червеи, съвсем невинно, а после се развихрят, докато не я завладеят цялата, от основите до покрива, докато съсипят здравата й тъкан...

Дядото, облечен за път, в стар шинел и ботуши, крачи из стаята възбуден, решителен, вманиачен. В дъното на стаята пред огледалото стои гола жена и се реши. Ако тя не беше полупрозрачна, човек би могъл да си помисли, че тя и дядото... хм...

Дядото: Не, нито дума повече, това е заповед! Реших да се върна... да, тъкмо сега, когато смъртта ми намига любовно с голямо око от дъното на всяка чашка кафе, което съм изпил преди закуска... И когато ми казва: "Влез в мене, хайде, влез, потъни в черната ми зеница, ще ти даря със сладостта на забравата!" Друг изход няма, затова ви напускам, другари мои по оръжие и битки, беззъби унищожители на картофените кюфтета, дето още държите вилиците като саби (По-тихо.), защото аз, преди да съмне още, трябва да ида в Града и да осъществя една свръхтайна и свръхважна мисия. Мисията да събера обратно на едно място всичко онова, което времето, войните, пък и самият аз така безгрижно и безнаказано разпилях по света. Сега съм длъжен сам да се върна по следите си и като мина по Швентоянска, по Грънчарска, да пресека Пазарния площад и през парка още веднъж да се изкача към замъка, още веднъж да вляза в онази лятна вечер, та после, след като съм се върнал в самия себе си, да прегърна моята едничка, моята единствена, през сълзи да я погледна и да кажа: "Ето ме, върнах се, мила моя, както обещах!"

В кухнята на масата седят Момчето и Дваджевко. На същата маса полупрозрачна жена меси тесто. Под масата е клекнало момиченце - облича дълга обувалка в стари парцали и си играе с нея като с кукла.

Дваджевко: ...а този Ян Трети се ожени за Зузана Престилчина - така й викаха, щото майка й държеше магазинче с училищни престилки наблизо. Имаха две дъщери, Юстина и Янка, а аз дружах със сина им, Антони Пети. Но трябва да ти кажа, че двамата бяхме (По-тихо.) заровители на съкровища. Да, да, заровители. Изнасяхме от вкъщи сребърни прибори и часовници и ги заравяхме в градината, та по-късно, по картата, която сами си бяхме начертали на парче стара кожа, да ги намерим и с разтупкани сърца да ги извадим на бял свят. Хм, а ти знаеш ли, че май последното ни съкровище е още някъде там в градината. Не успяхме да го изровим, преди... (Млъква, замисля се, после дълго кашля, сякаш нещо му е заседнало на гърлото.)

Момчето: Едно нещо не разбирам: нали всички тези хора, за които разказвате, не са ви били роднини? Защо никога не говорите за вашето семейство, къде са живели, как, сега къде са...

Дваджевко (Слага показалец на устните му.): Шшт, тихо! Този дом е моето най-добро семейство. Най-добрата майка, баща, братя. А аз съм като сляпо кутре - винаги ще идвам по миризмата на тази кухня и при топлото на верандата. Когато бях на твоите години - да, някъде между шест и седем - дотичах тук веднъж по мръкнало. Стреляха по мене, но аз успях да дотичам. Застанах на това място, където си ти сега, а обитателите ме наобиколиха уплашени, викаха. Не знаех какво ще стане с мен! И тогава домът ме гушна, погълна ме, скри ме вътре в себе си, но така, както никого дотогава - живеех в стените му, под подовете, в коренищата на основите му, в най-тайните кътчета на тавана му. И знаеш ли какво? Слушах как домът живее, как шепне и въздиша, как се гневи, как трепери от ярост, когато надвисва буря, или скърца мързеливо в горещите летни нощи. Минаваха месеци, години може би и започна да ми се струва, че аз съм вече този дом и всички тези хора живеят в мене.

Момчето спи в стаята си, изведнъж скача, сяда в леглото и започва неистово да крещи. Вратата се отваря с трясък, в стаята нахълтват въоръжени войници и я претърсват. Момчето е напълно невидимо за тях.

Нощ. В кухнята стои Зузана с децата. До нея хитлеристи и офицер. Те са напълно реални, чуваме какво казват.

Само в тази сцена полупрозрачно е само семейството на Момчето - внезапно събудени, те гледат ужасени какво става в кухнята.

Зузана (Прегръща плачещите Юстина и Янка; Антони е до тях.): Станала е някаква грешка! Тук няма чужди хора!

Полицай: Лъжеш! Укривате евреи.

Зузана: Никого не укриваме. Аз живея сама... само с децата.

Полицай: А мъжът ти къде е?

Зузана: Убиха го, още през септември.

Полицай (Вглежда се в Антони.): А този кой е?

Зузана: Синът ми, Антони.

Полицай: Прилича на тебе. Имаш късмет, че прилича.

Полицаят се навежда и дърпа от ръцете на Юстина нейната мнима кукла. Опипва я любопитно, после рязко измъква от парцалите обувалката. Прихва.

Офицер: Какво каза тя?

Полицай: Че тук е само тя с децата.

Офицер: Деца, да, деца. Точно така. Съседите са видели как малкият Цвайбаум е тичал насам (Нервно.) Тези ги изведете, а ние ще претърсим пак.

Полицаят извежда Зузана и децата през верандата в градината. Чуват се изстрели - три, четири, после още един.

Неделният обяд. Стаята изглежда празна, на масата са само Майката, Бащата и Момчето. Хранят се мълчаливо.

Мъжът: След онази нощ в нашата къща настъпи небивало оживление: Бабата умря по средата на новия сериал, Тереса се омъжи и замина за Америка. Много е доволна, защото все някъде се мести и всеки път трябва да купува нови мебели. "Тук е забранено да се старее" - пише и като доказателство ни праща снимки, на които изглежда като момиченце със смешна шарена шапка.

Дядото съвсем се побърка и родителите го дадоха в дом за стари хора. Там той седи през цялото време на леглото, облечен като за път, с куфар на коленете. Все повтаря, че трябва да се върне, но изглежда не при нас, защото нас вече не ни вижда, сякаш изведнъж сме станали напълно прозрачни.

После бащата продаде къщата. Изнасяме се.

В празната трапезария е Момчето. Влиза Дваджевко.

Момчето: Изнасяме се, господин Дваджевко. Довиждане! Моля ви, съхранете ни в паметта си!

Дваджевко: Аз мисля, че този дом най-добре ще съхрани всички нас: и тебе, и баба ти, и мене - за всеки ще се намери място.

Момчето: И за Тереса ли?

Дваджевко: О, да, и за Тереса!

Момчето: Дори за онези, дето дойдоха през нощта?

Дваджевко: Дори за тях.

Момчето: Хората душата на къщите ли са?

Дваджевко: Това не знам, но ще ти кажа под секрет, момче, че моята душа е ...хм, как да го кажа... тя е място! Нищо повече! Какво да се прави, такава ми беше съдбата.

Момчето: Господин Дваджевко! Бих искал да ви помоля за нещо.

Дваджевко: Кажи, момчето ми.

Момчето: Когато разказвате на новите собственици за нашия живот, кажете им, че това момче в стаята горе, е, това, дето крещи... от страх, че ще остане само... това не съм аз! Защото на мене вече нищо не ми засяда на гърлото! (Храбро потиска сълзите си.) И нека всички умират... всички... когато искат!

Дваджевко: Тихо! Всичко е наред. Само не забравяй, че винаги можеш да се върнеш тук. Довиждане, момче!

Момчето: Довиждане, господин Дваджевко!

Болничният коридор от първата сцена.

Някой: Господине! Добре ли сте? Да ви донеса вода?

Мъжът (Кашля.): Не, не, благодаря ви. От гърлото е, отдавна не беше ме стискало, пък сега... Трябва да тръгвам. И благодаря, благодаря ви за всичко... довиждане, господине... (Спира в затруднение.).

КРАЙ

БЕЛЕЖКИ

1. Решителна битка в съветско-полската война (1918-1920 г.), завършила с победа на полската армия. - Бел.пр. [обратно]

2. Полското име на героя Дваджевко означава точно това - Две дървета, Цвайбаум (нем.). - Бел.пр. [обратно]

3. Известна стара зъболекарска фамилия. - Бел.пр. [обратно]

© Лидия Амейко
© Силвия Борисова, превод от полски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.11.2007, № 11 (96)