ТОМ ЖОЕ, ПОЩАЛЬОН

Габриел дьо Лотрек

web

Том Жое дълго се колеба, преди да приеме службата на пощальон. Да можеше, би предпочел работата на госпожиците от телефонната станция. Но пола си човек не сменя току-така. Налагаше се да приеме това, което му предлагаха. Като поразмисли, успя дори да си внуши, че съдбата проявява към него завидна благосклонност. Бе здравата закъсал. Последната му надежда се бе изпарила преди месец и той напразно се опитваше да я съживи с изтрезвителни соли. Старата му леля Крузо, на която толкова разчиташе, се бе поминала, завещавайки цялото си състояние на някакъв търговец на пироги от островите Фиджи. На племенника си за спомен бе оставила само неделния си чадър и папагала си. Безпаричието си е безпаричие. Том Жое твърдо реши да опита някоя работа. Дори лека-полека започна да гледа на тази перспектива с известно въодушевление. Въпросната служба - на пощальон искам да кажа - не беше лоша. Да тътриш пощенската чанта по улиците беше за предпочитане от това да кръстосваш улиците с празен стомах.

Денят, в който встъпи в длъжност, бе най-хубавият в живота му. Валеше като из ведро. Том Жое бе облякъл новата си униформа с лъскави копчета. При все чадъра на леля си, когато стигна в пощата, бе станал вир-вода. Но нали е корав човек, дори окото му не трепна.

Съобразно правилника началникът го накара да положи клетва. След което му връчиха една чанта, която Том Жое преметна на рамо, и дебел куп писма, които Том Жое пъхна вътре. Какви ли не писма имаше там - обикновени, препоръчани, любовни, делови, проспекти, пощенски картички, всякакви. Том Жое методично ги подреди, нахлупи фуражката си и излезе.

Навън дъждът плющеше безмилостно. Такъв неудържим порой се случва веднъж на сто и дванайсет години. И най-храбрите файтонджии отдавна се бяха изпокрили по съседните кръчми. Зарязани до бордюра на тротоара колите и конете им лъщяха като гледжосани от изливащата се отгоре им вода.

Том Жое се опита да устои на бурята и пристъпи напред по хлъзгавия тротоар. Бързо обаче се подслони под една пътна врата. Оттам вдигна обезсърчен поглед към улицата. Мина му през ума, че ще трябва да шляпа с часове преди чантата му да олекне. Идеше му да се разреве. Преглътна обаче сълзите си, като си каза, че няма смисъл да плаче, тъй като и без това е достатъчно мокър.

По някое време дъждът поутихна. Някои файтонджии се възползваха от това единствено за да сменят кръчмата. Том Жое събра цялата си смелост и вкопчен в чадъра на леля си, се зае да изпълни задълженията си.

Прекоси три или четири улици. След като бе разнесъл десетина писма, на ъгъла на булеварда внезапно спря като закован - в същия миг една светкавица озари обръснатото му лице. На отсрещната фасада, до една тютюнопродавница бе зърнал жълта пощенска кутия.

И Том Жое извади всички поверени му писма - и любовните, и деловите, и пощенските картички, и обикновените, и препоръчаните - и благородно и грижливо промуши всяко едно от тях през тесния отвор на кутията, след което спокойно свърна към дома си с чувството за находчиво изпълнен дълг.

© Габриел дьо Лотрек
© Евгения Динкова, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.07.2009, № 7 (116)