ПРИНУДИТЕЛНА ХЕТЕРОСЕКСУАЛНОСТ И ЛЕСБИЙСКО СЪЩЕСТВУВАНЕ^*

Ейдриън Рич

web

Предисловие [1982]

Искам да споделя нещо за това как първоначално беше замислено есето "Принудителна хетеросексуалност" и за контекста, в който живеем сега. Есето отчасти беше написано, за да оспори заличаването на лесбийското съществуване от голяма част от научната феминистка литература, заличаване, което смятах (и смятам) не само за анти-лесбийско, но и за анти-феминистко в последствията си; както и за да разтревожа опита на хетеросексуалните жени. Есето не беше написано, за да разшири разделенията, а за да окуражи хетеросексуалните феминистки да изследват хетеросексуалността като политическа институция, която обезправява жените - и за да я променят. Също така се надявах, че и други лесбийки ще усетят дълбочината и обхвата на женската идентификация и свързаност, преминавала през хетеросексуалния опит като продължаваща, макар и приглушавана тема, и че това все повече ще се превърне в политически активен импулс, а не просто утвърждаване на личния живот. Щеше ми се есето да подскаже нови видове критика, да подтикне към нови въпроси в аудиториите и академичните списания, и поне да очертае някакъв преход над пропастта между лесбийката и феминистката. Най-малкото, щеше ми се на феминистките да им е все по-невъзможно да четат, пишат или преподават от перспективата на неизследваната хетероцентричност.

През трите години, откакто написах "Принудителна хетеросексуалност" - с тази енергия от надежда и желание - натискът да се съобразяваш с все по-консервативно настроеното общество стана по-силен. А именно, посланията на Новата десница към жените бяха, че те са емоционална и сексуална собственост на мъжете и че автономията и равенството на жените заплашва семейството, религията и държавата. Институциите, чрез които жените по традиция са били контролирани - патриархалното майчинство, икономическата експлоатация, атомарното семейство, принудителната хетеросексуалност, се подсилват от законодателството, религиозния лаизъм, медийните образи и опитите за цензура. В една влошаваща се икономика самотната майка, която се опитва да издържа децата си, се сблъсква с феминизацията на бедността, която Джойс Милър от Националната коалиция на Съюза на работещите жени обяви за главния проблем на 80-те години. Лесбийката - освен ако не се крие - се изправя пред дискриминация при кандидатстване на работа и тормоз и насилие на улицата. Дори в такива, повлияни от феминизма, институции като подслоните за жени, преживели насилие, и програмите по женски изследвания, откритите лесбийки биват уволнявани, а други - заплашени да останат под прикритие. Да се отдръпнеш в уединение - асимилацията е за онези, които могат да я приемат - е най-пасивната и омаломощаваща реакция на политическата репресия, икономическата несигурност и на възобновеното открито смекчаване на различието.

Искам да отбележа, че в този период случаите на мъжко насилие над жените - особено у дома - нараснаха бързо. В същото време, в областта на литературата, описваща женската свързаност и идентификация като същностни за женското оцеляване, прииждаше една силна вълна от текстове и критики от като цяло цветнокожи жени, а в частност и от цветнокожи лесбийки - като последната група дори се заличаваше по-усилено в академичните феминистки изследвания от двойното предубеждение на расизма и хомофобията¹.

Наскоро се повдигна един усилен дебат за женската сексуалност сред феминистките и лесбийките, често с яростни и горчиви думи, за садомазохизма и порнографията като ключови думи, които се определят по различен начин в зависимост от това, кой ги определя. Реална е дълбочината на женския гняв и страх относно сексуалността и отношението й към властта и болката, дори и когато диалогът звучи опростенчески, самоуверено или като паралелни монолози.

Поради всички тези събития в това есе има части, които бих написала различно, бих подобрила или разширила, ако го пишех днес. Но аз продължавам да мисля, че хетеросексуалните феминистки ще извлекат политическа сила за промяна, заемайки критична позиция спрямо идеологията, която изисква хетеросексуалността, и че лесбийките не трябва да допускат, че тази идеология не засяга нас и институциите, осланящи се на нея. В тази критика няма нищо, което да ни кара да мислим за себе си като за жертви, сякаш мозъците ни са промити или сме съвсем безпомощни. Сред условията, в които жените са се научили да разпознават силата си, са натискът и принудата. Съпротивата е главна тема в това есе и при изследването на живота на жените, ако знаем какво търсим.

I.

"Биологически, мъжете имат само една вродена ориентация - сексуална, която ги привлича към жените, докато жените имат две вродени ориентации - сексуална към мъжа и репродуктивна към децата." (Rossi 1976).

"Бях една ужасно ранима жена, критична, използваща женствеността си подобно на стандарт или критерий, за да преценявам или отхвърлям мъжете. Да - нещо от този род. Бях една Ана, която приканваше мъжете към провал, без никога да го осъзнава. (Но аз го осъзнавам. Да го осъзнавам, означава, че трябва да оставя всичко зад гърба си и да стана нещо - но какво?). Бързо попаднах в една обща за жените на нашето време емоция, която може да ги превърне в огорчени, лесбийки или самотници. Да, по онова време тази Ана беше..."

[Още един празен ред на страницата] (Lessing 1977: 480).

Предубеждението на принудителната хетеросексуалност, през което лесбийският опит се преценя по скала, по която преценките варират от нещо девиантно до отблъскващо или просто невидимо, може да се илюстрира от много други текстове, освен от предходните два цитата. Допускането на Роси, че жените "вродено" са сексуално ориентирани само към мъжете, и това на Лесинг, че лесбийството е просто реакция на огорчението им от мъжете, в никакъв случай не са единствените; такива допускания до голяма степен присъстват и сега в литературата и в социалните науки.

Тук се занимавам също и с два други проблема: първо, как и защо изборът на жените към жени като страстни съратнички, партньорки в живота, колежки, любовници или общност е бил потъпкан, обезценен, принуден да се крие и прикрива; и второ, фактическото или всецяло пренебрегване на лесбийското съществуване в множество съчинения, включително и във феминистките изследвания. Очевидно, тук има връзка между тези тенденции. Смятам, че голяма част от феминистката теория и критика засяда в тези плитчини.

Моят водещ импулс е вярването, че за феминистката мисъл не е достатъчен фактът на съществуващи специфично лесбийски текстове. Всяка една теория или културна/политическа творба, занимаваща се с лесбийското съществуване като с маргинален или в по-малка степен "естествен" феномен, само като "сексуално предпочитание" или като огледален образ или на хетеросексуалните, или на хомосексуалните връзки, с това вече е дълбоко разколебана, каквито и да са другите й приноси. Феминистката теория не може повече да си позволява просто да дава гласност на толерирането на "лесбийството" като на "алтернативен начин на живот", или да създава мними алюзии за лесбийките. Феминистката критика на принудителната хетеросексуална ориентация на жените отдавна е закъсняла. В този изследователски текст аз ще се опитам да покажа защо.

Ще започна с примери, разглеждащи накратко четири книги, появили се през последните години, написани от различни гледни точки и политически ориентации, но всички те представят себе си - и благосклонно се рецензират като такива - за феминистки (Chodorow (1978), Dinnerstein (1976), Ehrenreich, English (1978), Miller (1976). Всички те приемат за основно допускане, че социалните отношения на половете са разстроени и изключително проблематични, ако не и вредни за жените; всички те търсят път към промяна. От едни от тези книги научих повече, отколкото от други, но за едно съм сигурна: всяка една от тях щеше да бъде по-точна, по-въздействаща, по-реална сила за промяна, ако авторката се беше занимала с лесбийското съществуване като действителност и като източник на знание и сила, достъпна за жените, или с институцията на самата хетеросексуалност като основа на мъжкото господство². В нито една от тях не се появява въобще въпросът дали жените, при друг контекст или други равни обстоятелства, биха избрали хетеросексуалното съвокупление или брак; хетеросексуалността се предпоставя като "сексуалното предпочитание" на "повечето жени", било то имплицитно или експлицитно. В никоя от тези книги, занимаващи се с майчинството, ролите на пола, връзките и обществените предписания пред жените, принудителната хетеросексуалност, така и не се изследва като силно въздействаща институция за всичко това, или пък дори и индиректно да се повдигне въпрос за идеята за "предпочитание" или "вродена ориентация".

В книгата За нейно добро: 150 години съвети за жените на Барбара Еренрайх и Деърдри Инглиш, превъзходните памфлети на авторките - Вещици, акушерки и сестри: история на лечителките и Недоволства и безредици: сексуалната политика на болестта, са развити в провокативно и сложно изследване. В тази книга тяхната теза е, че съветите, давани на американските жени от мъжете, работещи в здравеопазването и отчасти в областите на брачния секс, майчинството и грижата за децата, са отразявали повелите на пазарната икономика и ролята на жената е свързана с нуждите на капитализма в производството и/или възпроизводството. Жените са се превърнали в жертвите-консуматори на различни лекарства, терапии и нормативни преценки през различните периоди (в това число и предписанието към жените от средната класа да въплъщават и съхраняват свещеността на дома - "научната" романтизация на самия дом). Нито един от съветите на "експертите" не е бил нито отчасти научно-обоснован, нито ориентиран спрямо жените; те са отразявали мъжките нужди, мъжките фантазии за жените и мъжките интереси да контролират жените - особено в областите на сексуалността и майчинството - слели се с изискванията на индустриалния капитализъм. Тази книга дава толкова много опустошителна информация и е написана с такава ясна феминистка духовитост, че продължих да чакам, четейки, дали се изследва фундаменталната забрана на лесбийството. Това така и не стана.

Това едва ли е поради липса на информация. В Американска гей история (1976) на Джонатан Кац ни се казва, че още през 1656 г. колонията Ню Хейвън приела смъртно наказание за лесбийки. Кац предоставя множество полезни и информативни документи за "лекуването" (или измъчването) на лесбийките от медицинската професия през XIX и XX век. Скорошният труд на историчката Нанси Сахли предоставя свидетелства за енергичните мерки към близкото женско приятелство сред колежанките в началото на нашия век (Sahli 1979: 17-27). Ироничното заглавие За нейно добро сигурно е трябвало да се отнася преди всичко към икономическия императив на хетеросексуалността и брака и към налаганите санкции срещу самотните жени и вдовиците - като и на двата типа се е гледало, и все още се гледа, като на отклонения. И все така в този често просветителски марксистко-феминистки преглед на мъжките изисквания към женското психическо и физическо здраве, икономиката на нормативната хетеросексуалност си остава неизследвана³.

От трите психоаналитически обосновани книги, една от тях - Към нова психология на жената на Бейкър Милър - е така написана, сякаш лесбийките просто не съществуват, даже и като маргинални същества. Имайки предвид заглавието на Милър, това ми изглежда удивително. Въпреки това благосклонните рецензии, които получи книгата във феминистките списания, в това число Signs и Spokeswoman, подсказват, че хетероцентричните допускания на Милър широко се споделят. В книгата си Красавицата и звярът: сексуални отношения и човешко безпокойство Дороти Динерщайн отправя една пламенна теза за споделянето на родителските задължения между жените и мъжете и накрая за провижданата от нея мъжко/женска симбиоза на "родово-половите отношения", които според нея водят все повече и повече видовете към насилие и самоунищожение. Като изключим някои други проблеми, които имам с тази книга (включително мълчанието й за институционалния и произволен тероризъм, който мъжете са практикували върху жените - и върху децата - през цялата история (вж. напр. Barry (1979), Daly (1978), Griffin (1978), Russell, Van de Ven (1976), Brownmiller (1975), Schecter 1979)⁴ и обсесията й по психологията и пренебрегването на икономически и други материални факти, които спомагат за създаването на психологическа реалност), намирам гледната точка за отношенията между мъжете и жените на Динерщайн, като "съучастничество, което да запази историята сляпа", за напълно аисторична. С това тя има пред вид съучастничество, което да увековечи социалните отношения, които са враждебни, експлоататорски и разрушителни за самия живот. Тя смята мъжете и жените за равни партньори в създаването на "сексуалните отношения", очевидно ненаясно с многократните борби на жените да се противопоставят на потисничеството (тяхното и това на другите) и да променят положението си. Тя особено игнорира историята на онези жени - като вещици, femmes seules, противнички на брака, стари моми, самостоятелни вдовици и/или лесбийки, които са успели в различна степен да не съучастничестват на това. Точно от тази история феминистките имат много да учат и точно тя е обвита в такова всеобхватно мълчание. В края на книгата си Динерщайн признава, че "женският сепаратизъм", въпреки че "като цяло и за дълго време е бил абсолютно непотребен", може да ни научи на нещо: "Разделени, по принцип жените биха могли да започнат да се учат от самото начало - неразколебани от възможностите да избегнат това изпитание, което е предлагало мъжкото присъствие досега - доколко цялостна, самосъздаваща се е човещината" (Dinnerstein 1976: 272). Фрази като "цялостна, самосъздаваща се човещина" замъгляват въпроса какво всъщност е било посланието на множеството форми женски сепаратизъм. Факт е, че във всяка култура и през цялата история жените са предприемали задачата за независимо, не-хетеросексуално, по женски обвързано съществуване във възможните граници на контекста си често с убеждението, че са "единствените", които някога са го правили. Те са го правили дори и въпреки че малцина жени са били в икономическа позиция да се борят срещу брака изцяло, и независимо че атаките срещу неомъжените жени са варирали от клеветничество и присмех до съзнателен геноцид, в това число изгаряне и измъчване на милиони вдовици и стари моми при лова на вещици от XV, XVI и XVII век в Европа.

Нанси Чодороу определено стига до ръба на признаването на лесбийското съществуване. Подобно на Динерщейн, Чодороу смята, че фактът, че жените и само жените са отговорни за грижите на децата при половото разделение на труда, е довел до цялостна социална организация на родово-половото неравенство и че мъжете, така както и жените, трябва да вземат съществена роля при отглеждането на децата, ако това неравенство може да се промени. От една психоаналитична перспектива, в процеса на изследване как майчинството на жените влияе на психологическото развитие на момичетата и момчетата в детска възраст, тя предлага документирани случаи за това, че мъжете са "емоционално на втори план" в живота на жените, че "жените имат по-богат, развиващ се вътрешен свят, в който да се оттеглят (...), мъжете не се превръщат в нещо емоционално важно така, както е с жените за мъжете" (Chodorow 1978: 197-198). Това може да се проследи в последните заключения на Смит-Розенбърг за емоционалния интерес на жени към жени от XVIII и XIX век. Разбира се, "емоционално важни" може да се отнася към гнева толкова, колкото и към любовта, или до онази интензивна смесица от двете, често откривана във връзките на жени с жени - един от аспектите на които наричам "двойствения живот на жените" (вж. по-долу). Чодороу заключава, че понеже жените имат жени за майки, "майката остава първичен вътрешен обект [sic] за момичето, така че за нея хетеросексуалните отношения стават модел за една не-специална, втора връзка, докато за момчето те пресъздават една специална, първична връзка." Според Чодороу, жените "са се научили да отхвърлят ограниченията на мъжествените любовници както поради психологически, така и поради практически причини." (Chodorow 1978: 198-199).

Но практическите причини (като горенето на вещици, мъжкия контрол над правото, теологията и науката или икономическата нежизнеспособност в половото разделение на труда) са размити. Подходът на Чодороу едва-едва хвърля поглед към ограниченията и санкциите, които исторически са принуждавали към и подсигурявали съвокуплението на жени с мъже и са възпрепятствали или наказвали съвокуплението или съюзяването на жени в независими групи с други жени. Тя изоставя темата за лесбийското съществуване с коментара, че "лесбийските връзки определено са склонни да пресъздават емоциите и връзките между майка-дъщеря, но повечето жени са хетеросексуални" (да се разбира: по-зрели, развили се отвъд връзката майка-дъщеря?). Тогава тя добавя: "Това хетеросексуално предпочитание и табутата върху хомосексуалността, като допълнение към обективната икономическа зависимост от мъжете, прави опцията за първи сексуални връзки с други жени невъзможна - въпреки че такива преобладават през последните години" (Chodorow 1978: 200). Значимостта на тази квалификация изглежда неустоима, но Чодороу не я изследва по-нататък. Дали това, което казва, е, че лесбийското съществуване е станало по-видимо през последните години (в определени групи), че икономическият или друг тип натиск се е променил (при капитализма, социализма, или и при двата) и че впоследствие повече жени отхвърлят хетеросексуалния "избор"? Тя твърди, че жените искат деца, защото на хетеросексуалните им отношения им липсват богатство и дълбочина, че като има деца, жената цели да пресъздаде собствената й силна връзка с майка й. Струва ми се, че на основата на собствените си изводи, Чодороу ни води имплицитно към това да заключим, че хетеросексуалността не е "предпочитание" за жените, че тя [хетеросексуалността] изначално откъсва еротичното от емоционалното по начин, който за жените е изтощителен и мъчителен. Въпреки всичко нейната книга се присъединява в принудата към хетеросексуалност. Пренебрегвайки невидимите социализации и видимите сили, които са насочвали жените към брак и хетеросексуална любов, принуди, вариращи от продажбата на дъщерите и премълчаванията в литературата до образите от телевизионния екран, тя, подобно на Динерщайн, е заклещена в опита си да реформира една институция, създадена от мъже - принудителната хетеросексуалност, сякаш, въпреки силните емоционални импулси и допълващи се страни, привличащи жените към жени, съществува едно мистично/биологично хетеросексуално влечение, едно "предпочитание" или "избор", което привлича жените към мъжете.

Разширението на това допускане е често чуваното твърдение, че в един свят на истинско равенство, където мъжете не са потисници и са грижовни, всеки ще бъде бисексуален. Такава една представа замъглява и сантименталничи с действителните факти, в които жените са преживявали сексуалността; това е либерален скок над задачите и борбите на настоящето, продължаващия процес на сексуално определяне, което ще генерира свои собствени възможности и избори. (Това твърдение също така допуска, че жените, които са избрали жени, са го направили само защото мъжете са потисници и емоционално недостъпни, което все още не обяснява жените, които продължават да търсят връзки с потиснически настроени и/или емоционално незадоволяващи ги мъже.) Предложението ми е, че хетеросексуалността, подобно на майчинството, трябва да се признае и изследва като политическа институция - дори (и особено) от онези личности, които чувстват, че те, според собствения си опит, са предвестници на ново социално отношение между половете.

II.

Ако жените са най-първите източници на емоционална грижа и физическо възпитание за децата и от женски, и от мъжки пол, то, поне от една феминистка перспектива, би изглеждало логично да се поставят следните въпроси: дали стремежът към любов и нежност у двата пола не води първоначално към жените; защо на практика жените винаги пренасочват този стремеж; защо оцеляването на видовете, средствата за зачеване и емоционалните/еротичните връзки трябва винаги да се идентифицират толкова тясно едно с друго; и защо такива насилствени ограничения трябва да се смятат за необходими, за да се увеличи абсолютно емоционалната, еротична вярност и раболепие на жените към мъжете. Съмнявам се, че достатъчно феминистки учени и теоретици са поели рисковете да признаят социеталните сили, които отклоняват емоционалните и еротични енергии от тях самите и от други жени и идентифицираните с жените ценности. Тези сили, както ще се опитам да покажа, варират от буквално физическо поробване до прикриването и изопачаването на възможните опции.

Аз не твърдя, че майчинството на жените е "достатъчно основание" за лесбийското съществуване. Но темата за майчинството на жените в последно време присъстваше много в пространството, обикновено съпроводена от гледната точка, че повишените грижи за детето от страна на мъжете ще минимизират антагонизма между половете и ще изравнят половото неравновесие на властта на мъжете върху жените. Тези дискусии се провеждат, без въобще да се споменава принудителната хетеросексуалност като феномен, камо ли пък като идеология. Тук не искам да психологизирам, а по-скоро да идентифицирам източниците на мъжката власт. Вярвам, че голяма част от мъжете всъщност могат да се грижат за деца, до голяма степен без да изменят радикално баланса на мъжката власт в идентифицираното с мъжете общество.

В есето й "Произходът на семейството" Катлийн Гъф изброява осем характеристики на мъжката власт в архаичните и съвременни общества, които бих искала да използвам като рамка: "способността на мъжете да отричат на жените сексуалност или да им я налагат; да насочват или използват техния труд, за да контролират производството им; да контролират или да им отнемат децата; да ги ограничават физически и контролират движението им; да ги използват като обекти за мъжки размени; да пречат на творческите им способности; или да не им дават достъп до важни области от общественото знание и културните постижения" (Gough 1975: 69-70). (Гъф не смята тези характеристики на властта за такива, които изискват хетеросексуалността, а само като произвеждащи полово неравенство.) Тук долу думите на Гъф са дадени в курсив, а доразвиването на всяка от нейните категории в скоби е мое.

Характеристиките на мъжката власт включват властта на мъжете:

1. да отричат на жените [тяхната собствена] сексуалност - [посредством клитородектомия или инфибулация^**; целомъдрен пояс; наказване, в това число смърт, за изневяра на жената; наказване, в това число смърт, поради лесбийска сексуалност; психоаналитично отрицание на клитора; мерки срещу мастурбацията; отричане на майчинската и пост-менопаузната чувствителност; ненужна хистеректомия^***; псевдо-лесбийски образи в медиите и литературата; затваряне на архиви и унищожаване на документи, свързани с лесбийското съществуване];

2. или да им я налагат [мъжката сексуалност] - [посредством изнасилване (в това число брачно изнасилване) и побой на съпругата; кръвосмешение между баща-дъщеря и брат-сестра; социализирането на жените така, че да чувстват, че мъжкия сексуален "нагон" се счита за право (Barry 1979: 216-219); идеализиране на хетеросексуалната любов в изкуството, литературата, медиите, рекламите и т.н.; бракове на деца; уреждане на бракове по сметка; проституция; хареми; психоаналитичните доктрини за фригидността и вагиналния оргазъм; порнографски изображения на жени, които реагират с удоволствие на сексуално насилие и унижение (като под-праговото послание е, че садистичната хетеросексуалност е по-"нормална" от чувствителността между жени)];

3. да насочват или използват техния труд, за да контролират производството им - [посредством институциите на брака и майчинството като неплатен труд; хоризонталната сегрегация на работещите жени със заплати; примамката на модела на уж по-високостоящи жени; мъжкия контрол над аборта, контрацепцията, стерилизацията и раждането на деца; сводничеството; детеубийството на родени момиченца, което откъсва майките от дъщерите и допринася за значително обезценяване на жените];

4. да контролират или да им отнемат децата - [посредством бащинското право или "легално отвличане" (Demeter 1977: 126-128); принудителна стерилизация; систематизирано детеубийство; отнемане на деца от майки-лесбийки от съда; злоупотреба в служебното отношение на мъжете акушери; използване на майката [в племенните култури] като "символичен палач" (Daly 1978: 139-141, 163-165) при генитално осакатяване или при завързване на краката на дъщерята, за да я принуди да сключи брак];

5. да ги ограничават физически и контролират движението им - [посредством изнасилването като тероризъм, поддържащ жените под стрес; пурда^****; завързване на краката; атрофиране на атлетическите способности на жените; високите токчета и "женствените" дрес-кодове в модата; булото; сексуален тормоз по улиците; хоризонтална сегрегация на жените на работното им място; определяне на майчинството "през цялото време" в дома; принудителна икономическа зависимост на съпругите];

6. да ги използват като обекти за мъжки обмени - [използване на жените като "дарове"; поставяне на цена на булката; сводничество; уреждане на бракове по сметка; използване на жените като средство за забавление, което да разтушава мъжките занимания - напр. съпруги-домакини, коктейлни сервитьорки, от които се изисква да се обличат за сексуална възбуда на мъжете, момичета на повикване, "момичета-зайченца", гейши, проститутките kisaeng^*****, секретарки];

7. да пречат на творческите им способности - [лов на вещици като кампании срещу акушерките и лечителките и като погром на независимите, "необуздани" жени (Ehrenreich, English (1973), Dworkin (1974: 118-154), Daly (1978: 178-222); определяне на мъжките стремежи като по-ценни от женските във всяка култура така, че културните ценности да се превърнат във въплъщение на мъжката субективност; сексуална експлоатация на жените от мъжете художници и учители; социално и икономическо отклоняване на женските стремежи (вж. Woolf (1929; 1966) [бълг. изд.: Улф (1999, 2001)], Olsen (1978), Cliff (1979: 29-37); заличаване на женската традиция (Daly 1973: 347-351; Olsen 1978: 22-46)];

8. да не им дават достъп до важни области от общественото знание и културните постижения - [посредством необразоване на жените; "голямото мълчание" спрямо жените и особено лесбийското съществуване в историята и културата (Daly 1973: 93); отреждане на сексуална роля за жените, която да ги отклонява от науката, технологията и други "мъжествени" занимания; мъжко социално/професионално обвързване, което изключва жените; дискриминация на жените в професиите].

Това са някои от методите, чрез които мъжката власт се проявява и прилага. Като погледнем списъка, това, което със сигурност впечатлява само по себе си, е фактът, че ние се сблъскваме не просто с налагане на неравенство и притежание на собственост, но и с огромно множество сили, вариращи от физическа бруталност до контрол над съзнанието, което подсказва, че трябва да бъде освободена една огромна натрупана контра-сила.

Някои от формите, чрез които мъжката власт проявява себе си, се разпознават по-лесно от други, тъй като изискват хетеросексуалността от жените. Въпреки това, всяка една форма, която изброих, се наслагва към множеството сили, с които жените са били убедени, че бракът и сексуалната ориентация към мъжете са неизбежни - дори и да са неудовлетворяващи или потиснически - компоненти от живота им. Целомъдреният пояс; детските бракове; заличаването на лесбийското съществуване (освен като нещо екзотично и перверзно) в изкуството, литературата, киното; идеализирането на хетеросексуалната любов и брака - това са някои едва видими форми на принуда, като първите две представят физическата сила, а вторите две - контрола над съзнанието. Ако клитородектомията е била нападана от феминистките като форма на измъчване на жените (Hosken 1979: 28-35; Russell, Van de Ven 1976: 194-195. Вж. особено The Circumcision (1982: 33-43) - б.а., Е.Р., 1986), то Катлийн Бари отбелязва, че тя не е просто начин момичето да стане "годна за женене" жена чрез брутална хирургическа намеса. Нейното предназначение е жените, и в най-интимната близост на браковете на многоженството, да не могат да създават сексуални връзки една с друга, за да може - от една мъжка, генитално-фетишистка перспектива - женските еротични отношения, дори и в ситуация на полова сегрегация, да бъдат буквално унищожени (Barry 1979: 163-164).

Голяма обществена тема е функцията на порнографията като влияние над съзнанието, тъй като една индустрия за милиарди долари има властта да разпръсква изключително садистични, принизяващи жените визуални образи. Но дори т.нар. софт-порнография и реклама представя жените като обекти на сексуални апетити, лишени от емоционален контекст, без индивидуално значение за личността - по същността си сексуална стока, която да се консумира от мъжете. (Т.нар. лесбийска порнография, създадена за мъжкото воайорско око, е също толкова лишена от емоционален контекст или индивидуално лице). Най-вредното послание, отправяно от порнографията, е, че жените са естествена сексуална плячка за мъжете и че това им харесва, че сексуалността и насилието са сродни неща, и че за жените по същността си сексът е мазохистичен, унижението - удоволствие, а физическото насилие - нещо еротично. Но сред тези послания има и още едно, не винаги разпознавано: че изискваното покорство и употребата на жестокост, ако се случва при хетеросексуално съвокупление, е сексуално "нормално", докато чувствителността между жени, включително еротичната взаимност и уважение, е "ексцентрично", "болно", и или порнографско само по себе си, или не особено впечатляващо в сравнение със сексуалността на камшиците и бондажа⁵. Порнографията не просто създава климат, в който секса и насилието са взаимозаменяеми; тя разширява спектъра на поведението, което се счита за приемливо от мъжете при хетеросексуалния полов акт - поведение, което все така лишава жените от техните автономия, достойнство и сексуални възможности, включително възможността да обичаш и да бъдеш обичана от жена във взаимност и вярност.

В брилянтното си изследване Сексуалният тормоз над работещите жени: един случай на полова дискриминация Катрин Е. Маккинън очертава пресичането на принудителната хетеросексуалност и икономиката. В условията на капитализма, жените са хоризонтално сегрегирани според родовия пол и заемат структурно нисша позиция на работното място. Това едва ли е нещо ново, но Маккинън повдига въпроса защо дори и ако капитализмът "изисква известно количество индивиди да заемат нисши, ниско платени позиции (...) тези индивиди трябва да са биологически от женски пол" и продължава, като отбелязва, че "фактът, че мъжете-работодатели често не наемат квалифицирани жени дори и когато биха могли да им плащат по-малко, отколкото на мъжете, подсказва, че се предпоставя нещо повече от финансов мотив" [курсив мой, Е.Р.] (MacKinnon 1979: 15-16). Тя цитира изобилие от материали, документиращи факта, че жените не само са сегрегирани в ниско-платени длъжности в работата си (като секретарки, домакини, медицински сестри, машинописки, телефонни операторки, детегледачки, сервитьорки), но и че "сексуализацията на жената" е част от работата. Централно и вътрешно за икономическата действителност на живота на жените е условието, че жените ще "продават сексуална атрактивност на мъже, които са склонни да държат икономическата власт и позицията да налагат предпочитанията си." И така Маккинън предоставя факти за това, че "сексуалният тормоз увековечава преплитащата се структура, чрез която жените са били държани сексуално под робството на мъжете на дъното на пазара на труда. Две сили на американското общество си взаимодействат: контролът на мъжете върху сексуалността на жените и контролът на капитала върху трудовия живот на работниците" (MacKinnon 1979: 174). По този начин на работното си място жените се намират под милосърдието на секса като власт в един порочен кръг. В икономически неизгодно положение жените - били те сервитьорки или професорки - търпят сексуалния тормоз, за да запазят работата си и се учат да се държат по един услужливо и угоднически хетеросексуален начин, тъй като откриват, че това е тяхното действително умение за труд, каквато и да е служебната им характеристика. А жената, отбелязва Маккинън, която освен това решително се противопоставя на сексуалните увертюри на работното място, се обвинява, че е "сухарка" и безполова, или че е лесбийка. Това разкрива едно специфично различие между опита на лесбийките и хомосексуалните мъже. Една лесбийка, прикриваща се в работата си поради хетеросексистки предразсъдък, не само е принудена да отрича истината за външните й връзки или личен живот. Работата й зависи от това да се преструва не само на хетеросексуална, но и на хетеросексуална жена, която се облича и играе женствената, характерна роля, изисквана от "истинската" жена.

Маккинън повдига радикални въпроси за качествените различия между сексуалния тормоз, изнасилването и обикновения хетеросексуален полов акт. "Както се изразява един обвинен за изнасилване, той не бил използвал "повече от обичайната за мъжете сила по време на приготовленията за акта." Тя критикува Сюзън Браунмилър (Brownmiller 1975) за това, че отделя изнасилването от обичайното ежедневие и за недоказаната й предпоставка, че "изнасилването е насилие, сношението е сексуалност", отделяйки изнасилването от сексуалната сфера въобще. Най-същественото, което тя твърди, е, че "взимането на изнасилването от сферата на сексуалното и поставянето му в сферата на "насилственото" позволява на човек да е срещу него, без да повдига въпроси за степента, до която институцията на хетеросексуалността е определила силата за нормалната част от "приготовленията" (MacKinnon 1979: 219)⁶. "Никога не се пита дали в условията на мъжко превъзходство понятието за "съгласие" има каквото и да било значение" (MacKinnon 1979: 298).

Факт е, че работното място, наред с други социални институции, е място, където жените са се научили да приемат мъжкото насилие над физическата и психическата им цялост като цената за оцеляването им; където жените са били научени - в не по-малка степен от романтичната литература или от порнографията - да се възприемат като сексуална плячка. Една жена, която иска да избегне такива обичайни изнасилвания наред с икономическото неизгодно положение, определено може и да се обърне към брака като форма на мечтана закрила, докато в брака не допринася нито със социална, нито с икономическа сила, и така влиза в тази институция също от една неблагоприятна позиция. Накрая, Маккинън пита:

"Какво следва, ако неравенството се основава на социалните разбирания за мъжка и женска сексуалност, за мъжественост и женственост, за това да си секси и за хетеросексуална привлекателност? Случаите на сексуален тормоз подсказват, че самото мъжко сексуално желание може да бъде възбудено от женската ранимост (...) Мъжете усещат, че могат да се възползват, така искат да бъде, и така и правят. Изследването на сексуалния тормоз, именно защото такива подобни епизоди са всекидневие, те принуждава да се сблъскаш с факта, че сексуалният акт нормално се случва между икономически (и физически) неравнопоставени (...), привидното правно положение, че злоупотребите с женската сексуалност излизат извън обичайното, още преди те да бъдат наказани, спомага да бъдат предпазени жените от определянето на обичайните условия на собственото им съгласие." (MacKinnon 1979: 220).

Имайки предвид природата и степента на хетеросексуалните принуди - ежедневната "еротизация на женското подчиняване", както го нарича Маккинън (1979: 221) - аз поставям под въпрос повече или по-малко психоаналитичната перспектива (предлагана от такива автори като Карен Хорни, Х. Р. Хейс, Вофганг Ледерер, и от скоро - Дороти Динерщайн), че това, че мъжете имат нужда да контролират жените сексуално, е следствие от някакъв първичен мъжки "страх от жените" и от сексуалната ненаситност на жените. По-вероятно изглежда, че мъжете наистина се страхуват не от това, че ще се изправят пред сексуалните апетити на жените или че жените искат да ги обуздаят и завладеят, а, че жените могат да са безразлични към тях въобще, че на мъжете би могъл да им се позволи сексуален и емоционален - следователно и икономически - достъп до жените само при условията на жените, иначе казано, да останат в периферията на системата.

На средствата за осигуряване на мъжкия сексуален достъп до жените наскоро беше посветено проникновеното изследване на Катлийн Бари (1979). [Вж. също Barry (1984) - б.а., Е.Р., 1986]. Тя документира широки и ужасяващи доказателства за съществуването (в много голям размер) на международно женско робство, институцията, известна като "бяло робство", но което на практика включва в себе си, както и в самия този момент, жени от всякакви раси и класи. В теоретичния анализ, изведен от проучването й, Бари осъществява връзката между всички наложени условия, при които животът на жените е подчинен на мъжете: проституция, брачно изнасилване, кръвосмешение между баща-дъщеря и брат-сестра, побой над съпругата, порнография, поставяне на цена на булката, продажба на дъщерите, пурда и генитални измъчвания. Тя смята парадигмата за изнасилването - при която жертвата на сексуалното похищение е държана отговорна за собствената си виктимизация - за водеща при рационализирането и приемането и на други форми на поробване, при които се предпоставя, че жената е "избрала" съдбата си, да я приеме пасивно или че си я е изпросила по перверзен начин чрез подтикващо и нецеломъдрено поведение. Обратното, заявява Бари, "женското сексуално робство присъства във ВСИЧКИ ситуации, в които жените или момичетата не могат да променят условията на съществуването си; в които, без значение как са попаднали в такива условия, например социална принуда, икономическо затруднение, незаслужено доверие или копнеж за чувства, те не могат да избягат; и в които те са предмет на сексуално насилие и използване" (Barry 1979: 33). Тя предоставя голям спектър от конкретни примери не само за съществуването на широкоразпространен международен трафик на жени, но и за това как действа - било то под формата на блондинката, наливаща бензина на "Минесота пайплайн", синеоките бегълки от средния запад, запътили се към "Таймс Скуеър" или откупването на млади момичета от селската беднотия в Латинска Америка или югоизточна Азия, или пък предоставянето на maisons d'abatage на мигриращи работнички в осемнайсти район на Париж. Вместо да "вини жертвата" или да се опитва да диагностицира предпоставяната й патология, Бари обръща прожектора към патологията на самата секс-колонизация, идеологията на "културния садизъм", представяна от порнографската индустрия и от всеобщото идентифициране на жените предимно като "сексуални същества, чиято отговорност е сексуално обслужване на мъжете" (Barry 1979: 103).

Бари очертава наричаната от нея "перспектива на сексуалното господство", през лещите на която сексуалното похищение и тероризмът над жените от мъжете се е оказал почти невидим, за третирана като естествена и неизбежна. От гледната точка на тази перспектива, жените са потребни дотогава, докато сексуалните и емоционални нужди на мъжете могат да бъдат удовлетворявани. Да се замени тази перспектива на господството с един универсален стандарт на изначална свобода за жените от специфичното родово-полово насилие, от ограниченията над придвижването и от мъжкото право на сексуален и емоционален достъп, е политическата задача на нейната книга. Както Мери Дейли в Гин/екология, Бари отхвърля структуралистките и други културно-релативистки рационализации на сексуалното измъчване и насилието срещу жените. В първа глава тя призовава читателите си да захвърлят всички удобни измъквания от незнание и да се откажат от тях. "Единственият начин да излезем от скривалището си, да преминем през парализиращите ни защити, е да знаем всичко - цялата степен на сексуално насилие и господство над жените (...) Знаейки, изправяйки се лице в лице директно, ние можем да се научим как да очертаем нашия път извън потисничеството, като прозрем и създадем свят, който да попречи на сексуалното робство" (Barry 1979: 5).

"Докато не назовем практиката, докато не й дадем концептуално определение, не я оформим и не илюстрираме живота й във времето и пространството, онези, които са най-очевидните й жертви, също няма да могат да я назоват или да формулират опита си."

Но всички жени, по различни начини и в различни степени, са нейни жертви; а част от проблема с назоваването и концептуализирането на женското сексуално робство е, както ясно разбира Бари, принудителната хетеросексуалност (Barry 1979: 100)⁷. Принудителната хетеросексуалност опростява задачата на снабдителя и сводника и на организациите на световната проституция и "еротичните центрове", докато в уединението на дома тя кара дъщерята да "приема" кръвосмешението/изнасилването й от баща й, майката да отрича, че се е случвало, сломената жена - да остане със съпруга-побойник. "Отнасяй се приятелски или обичай" е основна тактика на снабдителя, чиято работа е да насочи бегълката или обърканото младо момиче към сводника, за да влезе в занаята. Идеологията на хетеросексуалната любов, с която са я облъчвали от детството, и приказките, телевизията, филмите, рекламите, популярните песни, зрелищността на сватбената церемония, е готово средство в ръцете на сводника, средство, което той не се поколебава да използва, както показва Бари. Ранното женско системно обучение в "любовта" като емоция може би до голяма степен е западно понятие; но една по-универсална идеология се грижи за първенството и нeконтролируемостта на мъжкия сексуален нагон. Това е едно от многото прозрения, предлагани от труда на Бари:

"Както подрастващите момчета са научени на сексуална сила чрез социалния опит на техния сексуален нагон, така и момичетата се учат, че мястото на сексуалната сила е мъжът. Благодарение на важността, отдавана на мъжкия сексуален нагон при социализацията на момичетата, както и на момчетата, ранният пубертет вероятно е първата значима фаза на идентификацията с мъжете в живота и развитието на едно момиче (...) Когато едно младо момиче започне да осъзнава своите надигащи се сексуални чувства (...), тя се отдръпва от досегашните си водещи отношения с приятелки. Като отиват на второ място за нея, с избледняваща важност в живота й, собствената й идентичност също приема второстепенна роля и тя израства сред идентификация с мъжете." (Barry 1979: 218).

Все още ние трябва да задаваме въпроса защо някои жени, дори и временно, никога не се отдръпват от "досегашните си водещи отношения" с други жени. И защо идентифицирането с мъжете - определянето на социалните, политическите и интелектуалните съюзи на човек с мъже - съществува при твърди лесбийки? Хипотезата на Бари ни хвърля в нови въпроси, но тя изяснява разнообразието от форми, в които се проявява принудителната хетеросексуалност. В мистиката на непреодолимия, всепобеждаващ мъжки сексуален нагон, пенисът-със-собствен-живот, се е насадило правото на мъжкия сексуален нагон над жените, което оправдава проституцията като универсална културна придобивка, от една страна, докато от друга страна, защитава сексуалното робство в семейството на базата на "неприкосновеност на семейството и културната уникалност" (Barry 1979: 140). Юношеският мъжки сексуален нагон (на което и младите момичета, и момчета са учени), веднъж щом се прояви, не може да носи отговорност за себе си или да приема "не" за отговор, съгласно Бари, и се превръща в нормата и оправданието на съзнателното мъжко сексуално поведение: положение на спряло сексуално развитие. Жените се научават да възприемат като естествена неизбежността на този "нагон", тъй като го възприемат като догма. Оттук и брачното изнасилване; оттук и японската съпруга, опаковаща покорно куфара на съпруга си за уикенд в бордеите на kisaeng в Тайван; оттук и психологическото, както и икономическото неравновесие на властта между съпруг и съпруга, работодател-мъж и работник-жена, баща и дъщеря, професор-мъж и студентка. Ефектът на идентификацията с мъжете означава "интернализиране на ценностите на колонизатора и активно участие в осъществяването на колонизацията на аз-а и пола на човека (...) Идентификацията с мъжете е действието, с което жените, въвличайки себе си, поставят мъжете над жените по надеждност, статус и важност в повечето ситуации, без оглед на същите качества, които жените могат да включат в ситуацията (...) Взаимодействието между жените се смята за второстепенна форма на общуване на всяко ниво." (Barry 1979: 172).

Това, което заслужава допълнително изследване, е способността на жените да вярват на различни неща, на която жените са склонни и от която никоя жена не е постоянно или изцяло свободна: колкото и взаимоотношенията на жена с жена, мрежите за взаимопомощ на жени, женската и феминистката ценностна система да са надеждни и да се развиват, възпитанието в надеждността на мъжете и статуса все още може да води до разминавания в мисленето, отрицания на чувства, самозалъгване и цялостно сексуално и интелектуално объркване⁸. Тук цитирам от едно писмо, което получих в деня, в който пишех този пасаж: "Никога не съм имала хубави връзки с мъже - сега се намирам в една много болезнена раздяла. Опитвам се да намеря силата си сред жени - без моите приятелки аз не мога да оцелея." Наистина колко пъти на ден една жена произнася такива думи, мисли ги или ги пише, и колко често разминаването отново се потвърждава?

Бари обобщава заключенията си:

"Като се има предвид спрялото сексуално развитие, което се счита за нормално в мъжкото население, и отчитайки броя на мъжете сводници, снабдители, членове на банди за трафик, корумпирани служители, въвлечени в този трафик, собственици, управители, служители на бордеи и помощни средства като квартири и забавления, снабдители на порнография, обвързани с проституцията, насилниците на съпругите си, педофили, извършители на кръвосмешения, укрития (примамки) и изнасилвачи, човек не може да направи нищо друго, освен моментално да се вцепени от огромното население мъже, намесени в женското сексуално робство. Огромният брой мъже, намесени в тези практики, трябва да бъде причина за обявяване на международно положение, на криза в сексуалното насилие. Но онова, което трябва да бъде причина за опасност, вместо това се приема за нормален полов акт." (Barry 1979: 220).

В една наситена и провокативна дисертация, пък била тя и изключително спекулативна, Сюзън Кавин предлага, че патриархатът става възможен, когато първоначалната женска връзка, включваща децата, но изключваща момчетата в юношеска възраст, бива нарушена и числено превъзхождана от мъжете; че не патриархалният брак, а изнасилването на майката от сина се превръща в първия акт на мъжко господство. Първоначалното налагане, или средството за постигане на целта, което позволява това да се случи, е не просто семпла промяна в съотношението на половете; това е и връзката майка-дете, манипулирана от зрелите мъже, за да останат в системата и след възрастта, в която са непълноценни. Майчиното усещане се използва, за да се установи мъжкото право на сексуален достъп, което, при все това, винаги след това трябва да се отстоява със сила (или чрез контрол над съзнанието), тъй като първото задълбочено зряло обвързване е това на жена с жена (Cavin (1978)⁹. Намирам тази хипотеза за изключително показателна, тъй като една от формите на фалшиво съзнание, служещи на принудителната хетеросексуалност, е поддържането на връзката майка-син между жените и мъжете, включително и положението, че жените даряват с майчина утеха, ненасилствено възпитание и състрадание своите мъчители, изнасилвачи и побойници (същото се отнася и до мъжете, които пасивно ги вампиризират).

Но каквито и да са нейните извори, когато се вгледаме внимателно и зорко в степента и измислянето на мерки, създадени да опазват жените в мъжките сексуални граници, в неизбежен въпрос се превръща това, дали проблемът, който феминистките трябва да посочат, е не просто "родово-половото неравенство", нито господството на културата на мъжете, нито просто "табутата върху хомосексуалността", а изискването на хетеросексуалността от жените като средство за осигуряване на физически, икономически и емоционален достъп¹⁰. Разбира се, едно от многото средства е отчитането на лесбийската опция като невидима, един потопен континент, който се появява пред погледа разпокъсано от време на време, но само за да потъне отново. Феминистките изследвания и теория, които допринасят за лесбийската невидимост или маргиналност, на практика работят срещу освобождението и овластяването на жените като група¹¹.

Допускането, че "повечето жени са по природа хетеросексуални", стои пред феминизма като теоретическо и политическо препятствие. То си остава логично допускане, отчасти защото лесбийското съществуване е било зачерквано в историята или подвеждано под болестта, отчасти защото е било третирано по-скоро като нещо изключително, а не вътрешно, отчасти защото, за да се признае, че хетеросексуалността за жените може би въобще не е "предпочитание", а нещо, което е трябвало да бъде наложено, приложено, организирано, пропагандирано и поддържано чрез сила, е огромна стъпка, която трябва да се направи, ако смятате, че сте свободно и "по природа" хетеросексуални. Все пак неуспехът да се изследва хетеросексуалността като институция е равен на неуспеха да се приеме, че икономическата система, наречена капитализъм, или кастовата система на расизма се поддържат чрез множество форми, включително физическо насилие и фалшиво съзнание. Да се поеме стъпката за разпитване на хетеросексуалността като "предпочитание" или "избор" на жените - и да се поемат интелектуалните и емоционални задачи, които следват от това - ще изисква особен вид кураж сред хетеросексуално-идентифицираните феминистки, но аз мисля, че възнагражденията ще бъдат големи: обновяване на мисленето, изследване на нови пътища, разрушаването на още едно от големите мълчания, нова яснота в личните отношения.

III.

Избрах термините лесбийско съществуване и лесбийски континуум, понеже думата лесбийство има клиничен и ограничаващ обхват. Лесбийско съществуване подсказва както факта на историческото присъствие на лесбийките, така и продължителното влагане на смисъл в това съществуване. Под лесбийски континуум възнамерявам да подвеждам един цял спектър - чрез живота на всяка жена и през цялата история - на идентифициран с жените опит, а не просто факта, че една жена е имала или е пожелала генитално сексуално преживяване с друга жена. Ако разширим понятието така, че да обхваща много повече форми на изначална задълбоченост между и сред жените, включително споделянето на богат вътрешен живот, съюзяването срещу мъжката тирания, отдаването и получаването на практическа и политическа подкрепа, ако също така можем да го доловим в дружeствата за противопоставяне на брака и "сломеното" поведение, идентифицирано от Мери Дейли (отживели значения: "непослушна", "своенравна", "разпусната" и "нецеломъдрена", "неохотна на увещания жена") (Daly 1978: 15), то ще започнем да схващаме широтата на женската история и психология, чието богатство е отнето като следствие на ограничените, почти клинични, определения на лесбийството.

Лесбийското съществуване обхваща както разбиването на табуто, така и отхвърлянето на принудителния начин на живот. То също е и директна или индиректна атака на мъжкото право за достъп до жените. Но има нещо повече от това, въпреки че първоначално може да го възприемем като форма на отричане на патриархата, акт на съпротива. То, разбира се, включва изолацията, самоомразата, кризите, алкохолизма, самоубийството и насилието сред жените; ние на собствена отговорност романтизираме що е то да обичаш и да постъпваш срещу природата си и да попадаш под тежки наказания; а лесбийското съществуване е съществувало (не както, да кажем, еврейското или католическото съществуване) без достъп до каквото и да било знание или традиция, континуитет и социални опори. Унищожаването на архиви, спомени и писма, свидетелстващи за действителни факти на лесбийското съществуване, трябва да се разглежда много сериозно като средство за опазване на хетеросексуалността като принудителна за жените, тъй като това, което е било държано встрани от нашето знание, е радостта, чувствителността, куража и общността, както и вината, самоизмамата и болката¹².

Лесбийките исторически са били лишени от политическо съществуване посредством "подвеждането" им като женски вариант на мъжката хомосексуалност. Изравняването на лесбийското съществуване с мъжката хомосексуалност, понеже и двете са стигматизирани, означава отново да се заличава женската действителност. Очевидно, част от историята на лесбийското съществуване може да се открие там, където лесбийките, лишени от свързана женска общност, са споделяли социален живот и обща кауза с хомосексуалните мъже. Но има различия: липсата на икономически и културни привилегии на жените, с каквито разполагат мъжете; качествените различия в женските и мъжките връзки - например практиките на анонимен секс сред хомосексуалните и явната тенденция към състаряване сред мъжките хомосексуални стандарти за сексуална привлекателност. Аз смятам лесбийското съществуване, както майчинството, за дълбоко женски опит, с определени потискания, значения и възможности, които ние не можем да схванем дотогава, докато го категоризираме само с други сексуално стигматизирани съществувания. Точно както терминът родителство служи за прикриване на определения и значим факт да бъдеш родител, който всъщност е майка, така и терминът гей може да служи на целта да се размият онези очертания, които трябва да различим, които имат съществена стойност за феминизма и за свободата на жените като група¹³.

Докато терминът лесбийка е бил държан в ограничаващи, клинични асоциации в патриархалното си определение, женското приятелство и другарство за били отделени от еротичното, така ограничавайки самото еротично. Но задълбочавайки и разширявайки спектъра на определяното от нас лесбийско съществуване, очертавайки един лесбийски континуум, ние започваме да откриваме еротичното в женски условия: като онова, което е невъзпрепятствано от която и да е отделна част на тялото или въобще от самото тяло; като една енергия, която не само се разпръсква, но, както Одри Лорд го е описала, която е всеприсъстваща "в споделянето на радостта, било то физическа, емоционална, психическа", и в споделянето на труда; като даваща възможности радост, която "ни прави по-малко склонни да приемаме безсилието или онези други налични степени на съществуване, които не са ни присъщи, като примирение, отчаяние, самоунищожение, депресия, самоотрицание" (Lorde 1984b [бълг. изд.: Лорд 1996]). В друг контекст, пишейки за жените и труда, цитирах автобиографичния откъс, в който поетесата Х. Д. [Хилда Дулитъл] описва как приятелката й Брайър я подкрепяла, насърчавайки въображаемия опит, който щял да оформи зрялото й творчество:

"Аз знаех, че този опит, онова написано на стената преди мен, не може да се сподели с никого, освен с момичето, което стоеше тъй смело до мен. Момичето без колебание каза: "Продължавай". Тя наистина притежаваше самостоятелността и общителността на Делфийската Пития. Смачкана и разпокъсана - такава бях аз (...) гледаща картините и четяща написаното, или даваща воля на скрития си поглед. Или дори, в някакъв смисъл, ние ги "виждахме" заедно, защото без нея, несъмнено, нямаше да мога да продължа." (Rich 1971: 50-54).

Ако приемем възможността, че всички жени - от сучещото бебе от майчините гърди до зрялата жена, преживяваща оргазмичните усещания, докато кърми собственото си дете, вероятно припомняйки си вкуса на майчиното мляко, през две жени - като Хлое и Оливия на Вирджиния Улф, които делят една лаборатория (Улф 1999: 106), до жената, умираща на деветдесет години, докосвана и гледана от жени - съществуват в лесбийски континуум, ние можем да видим себе си в движение вътре и вън от този континуум, независимо дали се идентифицираме като лесбийки, или не.

Така ние можем да свържем аспектите на женската идентификация като толкова разнообразни, колкото и дръзките, интимни момичешки приятелства на осем-деветгодишните и обединяването на онези жени от XII и XV век, познати като бегуини^******, които "делели къщи, заемани една на друга, завещавали къщите на съквартирантките си (...) в евтините преградени къщи в занаятчийската част на града", които "самостоятелно практикували християнската добродетел, обличали се и живеели просто и без да се обвързват с мъже", които печелили прехраната си като стари моми, хлебарки, медицински сестри или отваряли училища за млади момичета, и които успявали - докато Църквата не ги принудила да се разпръснат - да живеят независимо и от брака, и от конвенционалните ограничения (Clark 1975: 73-80). Тази идентификация ни позволява да свържем тези жени с по-именитите "лесбийки" от женската школа на Сафо през VII в. пр.Хр., с тайните сестрински ордени и икономически мрежи сред африканските жени и с китайските сестринства за съпротива на брака - общности от жени, отхвърлящи брака или които, дори и да са омъжени, често отказвали да консумират браковете си и скоро напускали съпрузите си, с единствената жена в Китай, чиито крака не носили дървени обувки^******* - и която, както споделя с нас Агнес Смедли, насърчавала ражданията на момичета и организирала успешни стачки на жените във фабриките за коприна (вж. Paulme 1963: 7, 266-267)¹⁴. Тази идентификация ни позволява да свързваме и сравняваме коренно различни индивидуални случаи на съпротива на брака: например стратегиите, налични пред Емили Дикинсън, една бяла жена-гений от XIX век, със стратегиите, налични пред Зора Нийл Хърстън, една чернокожа жена-гений от XX век. Дикинсън никога не сключила брак, водела незначителни интелектуални приятелства с мъже, живяла по свои правила в къщата на нейния благовъзпитан баща в Амхърст, прекарала живота си в писане на страстни писма до нейната снаха Сю Гилбърт и по-малък брой подобни писма до приятелката й Кейт Скот Антън. Хърстън два пъти сключила брак, но бързо напуснала и двамата съпрузи, криволичила по пътя си от Флорида и Харлем до Колумбийския университет през Хаити и накрая пак във Флорида, попадала и изпадала от протекциите на белокожи приятели, бедността, професионалния успех и провала; всичките й оцелели връзки били с жени, като се започне с майка й. Тези две жени, при своите изключително различни обстоятелства, са били противнички на брака, отдадени на своята работа и индивидуалност, а по-късно били характеризирани като "аполитични". И двете били привличани от интелектуално надарени мъже, които ги зареждали с интерес към бъдещето и стремеж към живот.

Ако мислим за хетеросексуалността като за естественото емоционално и чувствено влечение на жените, то подобни жизнени опити се смятат за девиантни, патологични или за емоционално и чувствено непълноценни. Или, съгласно скорошния снизходителен жаргон, се банализират като "начини на живот". И трудът на такива жени, независимо дали само ежедневния труд на индивидуалното или колективното оцеляване и съпротива, или творчеството на писателката, активистката, реформистката, антроположката или художничката - творчеството на самосъздаването - се подценява или се смята за горчивия плод на "завистта към пениса", или сублимацията на изтласкания еротизъм, или безсмисления шум около "мъжемразката". Но когато обърнем поглед и видим степента, до която и методите, чрез които хетеросексуалното "предпочитание" на практика е било налагано на жените, тогава не само че ние другояче ще разбираме значението на отделния живот и труд, но и ще започнем да разпознаваме един централен факт от женската история: че жените винаги са се противопоставяли на мъжката тирания. Един феминизъм на действието, често, макар и не винаги, без теория, се е появявал или появявал постоянно във всяка култура и във всеки период. Така можем да започнем да изследваме борбата на жените срещу безсилието, радикалния бунт на жените не само в определените според мъжете "конкретни революционни ситуации" (вж. Petchesky 1979: 387), а във всички ситуации, които мъжките идеологии не са смятали за революционни - например отказът на някои жени да раждат деца, подпомагана на голям риск от други жени [вж. Davis 1981: 102; Patterson 1982: 133. - б.а., Е.Р., 1986]; отказът да се развива по-висок стандарт на живот и забавления за мъжете (Лигорн и Паркър показват как и двете са част от непризнатия, неплатен и лишен от съюзи икономически принос на жените). Ние можем вече да не търпим гледната точка на Динерщайн, че жените само са съучастничели на мъжете в "сексуалните отношения" в историята. Ние започваме да наблюдаваме поведение както в историята, така и в отделната биография, което досега е било невидимо или погрешно назовано, поведение, което често създава, посредством границите на контра-силата, упражнена в дадено време и място, радикален бунт. И можем да свържем тези бунтовнически настроения и необходимостта от тях с физическата страст на жената към жената, която е централна за лесбийското съществуване: еротичната чувствителност, която е била най-грубо заличеният факт от женския опит.

Хетеросексуалността е била принудително и подсъзнателно налагана на жените. Независимо от това навсякъде жените са й се опълчвали, често с цената на физическо насилие, затвор, неврохирургия, социален остракизъм и изключителна бедност. "Принудителната хетеросексуалност" беше формулирана като едно от "престъпленията срещу жените" от Брюкселския международен трибунал за престъпления срещу жените през 1976 г. Две отделни свидетелства от две много различни култури отразяват степента, в която преследването на лесбийки е глобална практика в наши дни. В един доклад от Норвегия се разказва:

"Една лесбийка от Осло имала хетеросексуален брак, който не се консумирал, и така тя започнала да приема транквиланти и приключила в здравен санаториум за лечение и рехабилитация (...) По време на семейната групова терапия в момента, в който споделила, че се смята за лесбийка, докторът й казал, че не е такава. Знаел го по "погледа й", казал той. Имала очи на жена, която иска полов акт със съпруга си. Така тя била подложена на т.нар. "кушет-терапия". Завели я в комфортно затоплена стая, гола на легло, и в продължение на един час съпругът й (...) се опитвал да я възбуди сексуално (...) Идеята била, че докосването трябвало винаги да завърши с полов акт. Тя усещала все по-силно и по-силно отвращение. Хвърляла се и понякога изтичвала от стаята, за да избегне това "лечение". Колкото по-настоятелно твърдяла, че е лесбийка, толкова по-насилствен ставал принудителният хетеросексуален акт. Това лечение продължило около шест месеца. Избягала от болницата, но я върнали обратно. Отново избягала. Оттогава не е била повече там. Накрая осъзнала, че шест месеца е била подложена на принудително изнасилване."

И един доклад от Мозамбик:

"Аз съм обречена на живот в изгнание, защото не отричам, че съм лесбийка, че моите помисли са и винаги ще бъдат към други жени. В нов Мозамбик лесбийството се смята за остатък от колониализма и упадъчната западна цивилизация. Лесбийките се изпращат в центрове за рехабилитация, за да могат чрез самокритика да се вкарат в правия път (...) Ако бъда принудена да отрека любовта си към жените, ако и следователно отрека себе си, аз мога да се върна в Мозамбик и да се присъединя към движенията на възбуждащата и трудна борба за преустройство на нацията, включително и борбата за еманципацията на мозамбикчанките. Тъй да се каже, аз рискувам или да вляза в център за рехабилитация, или да остана в изгнание." (Russell, Van de Ven 1976: 42-43, 56-57).

Но не може да се допуска, че жени като тези от изследването на Каръл Смит-Розенбърг, които са се омъжвали, оставали са омъжени, въпреки това са живели в изключително женски емоционален и страстен свят, "предпочитайки" или "избирайки" хетеросексуалността. Жените са сключвали брак, защото това е било необходимо, за да оцеляват икономически, за да имат деца, които да не страдат от икономическа бедност или социален остракизъм, за да останат уважавани, за да вършат това, което се е очаквало от жените, заради излаза от "анормалното" детство, в което са искали да се чувстват "нормални", и защото хетеросексуалната любов е била представяна като велико женско приключение, задължение и изява. Може и вярно и двойствено да сме се покорявали на институцията, но нашите чувства - и чувствителност - не са опитомени и ограничени до нея. Няма статистически данни за броя лесбийки, живели в хетеросексуални бракове през по-голямата част от живота си. Но в едно писмо до ранното лесбийско издание The Ladder, драматуржката Лорейн Хансбъри се изказва така:

"Подозирам, че проблемът с омъжените жени, които предпочитат емоционално-физически връзки с други жени, е пропорционално много по-висок спрямо съответните статистики за мъже. (Статистика, с която определено никой никога няма да разполага.) Това е така поради положението на жените, такова, каквото то е, и как ли можем въобще да започнем да предполагаме броя на жените, които не са подготвени да рискуват с живот, чужд на това, на което са били учени да вярват през целия си живот, че е тяхна "естествена" съдба. И тяхното единствено очакване за ИКОНОМИЧЕСКА сигурност. Изглежда заради това въпросът притежава такава необятност, която не се отнася до хомосексуалините мъже (...) Една силна и честна жена, ако тя го реши, може да приключи своя брак и да се омъжи за друг мъж, а обществото ще бъде обезпокоено, че степента на разводите се покачва толкова - но във всеки случай в Съединените щати няма много места, където тя да не се смята едва ли не за "отрепка". Очевидно това не се отнася за жена, която би разтрогнала брака си, за да заживее с друга жена."¹⁵.

Този двойствен живот - това очевидно примирение с една институция, основана на мъжките интерес и прерогатив - е бил характерен за женския опит: при майчинството и в множество видове хетеросексуално поведение, включително ритуалите по ухажване; отстояването на асексуалността на съпругата от XIX век; симулирането на оргазъм на проститутката, куртизанката, на "сексуално освободената" жена на XX век.

Документалният роман на Меридел льо Сюр Момичето е поразителен като пример за изследване на женския двойствен живот. Главната героиня - една сервитьорка в работническа нелегална кръчма от Сен Пол, се чувства страстно привлечена от младия мъж Бъч (Butch), но постоянните й връзки са с Клара, по-стара сервитьорка и проститутка, с Бел, чийто съпруг е собственик на кръчмата, и с Амелия, съюзна активистка. За Клара и Бел и за безименната героиня сексът с мъже в някакъв смисъл е бягство от постоянната мизерия на всекидневието, ярък проблясък в сивата, неумолима и често брутална паяжина на съществуването ден за ден:

"Сякаш беше магнит, който ме привлича. Беше възбуждащо, силно и плашещо. Освен това вървеше зад мен и когато ме откриваше, аз тичах или се вцепенявах, стоейки пред него като глупачка. И той ми каза да не се шляя с Клара в "Мериголд", където ние танцувахме с непознати. Каза, че ще избие тези глупости от главата ми. Което ме накара да се разтреперя и разтреса, но това беше по-добре, отколкото да бъда някоя, обзета от страдание, неудачница, без да знае защо." (LeSueur 1978: 10-11)¹⁶.

През целия роман се промъква темата за двойствения живот; Бел си спомня за брака си с алкохолния контрабандист Хойнк:

"Нали знаеш, когато окото ми беше посинено и аз казах, че съм го ударила в шкафа, всъщност той го направи, копелето, и после ми вика не казвай на никой. (...) Той е откачен, ето това е той, откаченяк, и аз не разбирам защо живея с него, защо въобще прекарвам и една минута с него на тоя свят. Но слушай, хлапе, да ти кажа нещо. Тя ме погледна и лицето й беше прекрасно. Тя каза: Исусе Христе, дяволите да го вземат, обичам го, ей затова съм се вързала така през целия ми живот, мътните да го вземат, обичам го." (LeSueur 1978: 20).

След като героинята прави секс за първи път с Бъч, нейните приятелки се грижат за кървенето й, дават й уиски и си споделят впечатления.

"Голям късмет, за първи път ми е и загазих. Даде ми малко пари и аз отидох до Сен Пол, където за десет кинта ти пъхат една огромна ветеринарна спринцовка в теб, поемаш я и после идваш на себе си. (...) Никога не съм имала деца. Имах си само Хойнк за майка, а той се оказа дете на ада." (LeSueur 1978: 53-54).

"По-късно ме накараха да се върна в стаята на Клара, за да полежа. (...) Клара си лежи до мен и ме обгръща с ръцете си, и ме помоли да й разкажа как е, но всъщност искаше да говори за себе си. Каза, че започнала, когато била на дванайсет с една група момчета в една стара барака. Каза, че преди това никой не й обръщал внимание и станала много известна. (...) На тях толкова им харесва, каза тя, защо да не им пуснеш и да получаваш подаръци и внимание? Никога не съм обръщала внимание на това, както и майка ми. Но това е единственото, което имаш, и това е от значение." (LeSueur 1978: 55).

По този начин сексът се приравнява с вниманието на мъжа, който е харизматичен, макар и брутален, инфантилен или непостоянен. Все пак жените правят живота поносим една за друга, даряват с физическо чувство, без да нараняват, споделят, съветват се и се поддържат заедно. (Опитвам се да намеря силата си сред жени - без моите приятелки аз не мога да оцелея.) Момичето на льо Сюр напомня на забележителната Сула на Тони Морисън, едно друго откровение за женския двойствен живот:

"Нел беше единственият човек, който не беше искал нищо от нея, който приемаше всичките й страни.(...) Нел беше една от причините, които довлякоха Сула пак в Медалиън. (...) Мъжете се бяха слели в една обемиста личност: същият език на любовта, същите забавления на любовта, еднаквото равнодушие на любовта. Всеки път, когато споделяше съкровените си мисли в техните търкания и прегръдки, те отвръщаха очи. Не я учиха на нищо, освен на любовни трикове, нищо не споделяха освен тревогата, нищо не й даваха освен парите. През цялото време тя беше търсила приятел, и съвсем бързо откри, че любовникът не е другар и никога не може да бъде - за жената."

Но последната мисъл на Сула, когато умира за втори път, е "Почакай, докато кажа на Нел". И след смъртта на Сула, Нел се връща към собствения й живот:

"През цялото време, през цялото време си мислех, че Джуд ми липсва." И загубата се надигна в гърдите й и се изкачи към гърлото. "Заедно ние бяхме момичета", каза тя, сякаш че обясняваше нещо. "О, Боже, Сула", изплака тя, "момиче, момиче, момичемомичемомиче!" Беше съвършеният плач - шумен и продължителен - но той нямаше нито начало, нито край, само кръгове ли, кръгове от мъка." (Morrison 1973: 103-104, 149)¹⁷.

И двата романа - Момичето и Сула - изследват наричания от мен лесбийски континуум, в контраст на плоските или сензационни "лесбийски сцени" в днешната комерсиална литература (вж. Brady, McDaniel 1979: 82-105). И двата ни разкриват женска идентификация, неопетнена (до края на романа на льо Сюр) от романтизъм; и двата описват надпреварата на хетеросексуалната принуда за вниманието на жените, разпространението и разстройването на женската свързаност, която би следвало, в една по-съзнателна форма, да съгради наново любовта и властта.

IV.

Женската идентификация е източник на енергия, потенциален извор на женската сила, контролирана и задържана под институцията на хетеросексуалността. Отричането на действителността и видимостта на страстта на жените към жени, на избора на жени към жени за партньори, спътници в живота и общност, принудата към такива връзки до лицемерие и до тяхното дезинтегриране под силен натиск, са означавали неизчислима загуба на силата на всички жени да променят социалните отношения между половете, да освободят себе си и една друга. Измамата на принудителната женска хетеросексуалност днес засяга не само феминистките изследвания, но и всяка професия, всяка професионална препоръка, всеки конспект, всеки опит за организация, всяка връзка или разговор, над който е надвиснала. По-специално, тя създава една дълбока фалшивост, лицемерие и истерия в хетеросексуалния диалог, защото всяка хетеросексуална връзка се поддържа под колебливата светлина на тази измама. Както и да избираме да идентифицираме себе си, както и да сме заклеймявани, тя се промъква и изкривява живота ни¹⁸.

Измамата държи в капан психологически безброй жени, опитващи се да се нагодят към ум, дух и сексуалност в един подготвен сценарий, тъй като не могат да видят отвъд параметрите на приемливото. Тя притяга енергията на такива жени, дори и изцежда енергията на "прикритите" лесбийки - енергията, изразходена в двойствения живот. Хванатата в капана на "прикритостта" лесбийка, затворената в ограничаващи идеи за "нормалното" жена споделя болката на блокираните възможности, изгубените връзки, загубения достъп до самоопределение, придобито свободно и със сила.

Измамата притежава много измерения. В западната традиция едно от измеренията - романтиката - поддържа, че жените, та дори стремително и трагично, са неизбежно привличани от мъжете; че дори когато това привличане е самоубийствено (напр. "Тристан и Изолда", "Пробуждането" на Кейт Шопен), то все пак е повеля на организма. В традицията на социалните науки то [измерението на романтиката] поддържа, че изначалната любов между половете е "нормална"; че жените се нуждаят от мъжете като социални и икономически закрилници за зряла сексуалност и психологическо развитие; че хетеросексуално конституираното семейство е основната социална единица; че жените, които не се отдават на първичното си привличане към мъжете трябва, казано в практически термини, да бъдат осъждани на едно дори по-опустошително аутсайдерство от аутсайдерството им като жени. Нищо чудно, че лесбийките се смятат за по-скрита част от населението от мъжете хомосексуалисти. Пишейки за Зора Нийл Хърстън, чернокожата лесбийка-феминистка и критичка Лорейн Бетъл отбелязва, че за една чернокожа жена - вече два пъти аутсайдер - изборът да се приеме една все така "мразена идентичност" определено е проблематичен. Въпреки това, лесбийският континуум е представлявал жизнен път за чернокожите жени и в Африка, и в Съединените щати.

"Чернокожите жени имат дълга традиция на съюзяване... чернокожата/женската общност, която е била източник на жизнено важна за оцеляването информация, психическа и емоционална, e подкрепа за нас. Ние притежаваме различна, идентифицирана с чернокожите жени народна култура, основана на нашия опит като чернокожи жени в това общество; символи, език и начини на изразяване, специфични за нещата от нашия живот. (...) Понеже чернокожите жени рядко са били сред онези чернокожи и жени, които са получавали достъп до литературата и други форми на артистична изява, тази свързаност на чернокожите жени и идентифицирането с тях често е било скривано и неотбелязвано, освен поотделно в живота на чернокожите жени чрез нашите собствени спомени за нашата особена традиция на чернокожите жени." (Bethel (1982).

Едно друго измерение на измамата е често срещаната предпоставка, че жените се обръщат към жени заради омраза към мъже. Дълбокият скептицизъм, внимание и основателна параноя може би наистина са част от реакцията на всяка една здрава жена към мизогинията на доминираната от мъжете култура, към приеманите за "нормални" форми на мъжката сексуалност и към неуспеха на дори и "чувствителните" и "политически" мъже да схванат или открият тези притеснения. Лесбийското съществуване освен това се представя по-скоро като убежище от мъжките злоупотреби, вместо като напрегната и даряваща сила отговорност между жените. Един от най-често цитираните литературни пасажи с лесбийска връзка е този, в който героинята Рене от Скитничката на Колет описва "меланхолията и трогателния образ на две слаби същества, които вероятно са открили подслон една за друга в прегръдките си и там да спят и плачат, на сигурно от мъжете, които често са жестоки, и там да вкусят по-добре от всяко удоволствие, горчивото щастие на чувството, че са близки, крехки и забравени [курсив мой, Е.Р.]"¹⁹. Колет често се смята за писателка-лесбийка. Нейната популярна репутация, смятам, има много общо с факта, че тя пише за лесбийското съществуване сякаш за мъжка публика; най-ранните й "лесбийски" романи - серията за Клодин, са били написани под натиска на съпруга й и публикувани с имената и на двамата. При всички случаи, освен в текстовете за майка й, Колет е по-малко надежден източник за лесбийския континуум, отколкото, мисля си, Шарлот Бронте, която е разбрала, че когато жените могат, и всъщност трябва да бъдат съратници една за друга, наставници и утешители в женската борба за оцеляване, съществува доста неприсъща наслада от взаимната компания и взаимното привличане на ум и характер, съпътстваща признанието на силите им една в друга.

По тази причина, можем да кажем, че съществува една раждаща се феминистка политическа идея в акта на избирането на жена за любовница или партньор в живота пред лицето на институционализираната хетеросексуалност²⁰. Но за да реализира лесбийското съществуване тази политическа идея в една накрай освободителна форма, еротичният избор трябва да се задълбочи и разшири в съзнателна идентификация с жената - в лесбийски феминизъм.

Работата занапред по изясняването и очертаването на това, което наричам "лесбийско съществуване", съдържа възможността да освободи всички жени. Това е работа, която, без съмнение, трябва да премине отвъд пределите на белите, средно-класови, западни женски изследвания и да изследва живота на жените, труда и групиранията във всяка расова, етническа и политическа структура. Още повече че съществуват различия между "лесбийско съществуване" и "лесбийски континуум", различия, които можем да отличим дори в хода на собствения ни живот. Казвам, че лесбийският континуум се нуждае да излезе на светло от "двойствения живот" на жените, не само на жени, самоопределили се като хетеросексуални, но и на самоопределили се лесбийки. Нуждаем се от далеч по-задълбочен подход към формите, които двойствения живот е приемал. Навсякъде историците трябва да се интересуват по какъв начин хетеросексуалността като институция се е организирала и прилагала посредством скалата на заплащане на жените, използването на "свободното време" на жените от средната класа, възвеличаването на т.нар. сексуално освобождение, отказването на образование на жените, образът на "високото изкуство" и популярната култура, мистификацията на "личната сфера" и мн.др. Нужна ни е икономика, която разбира институцията на хетеросексуалността с нейния удвоен по товар труд на жените и половите й разделения на труда като най-идеализираните от икономическите отношения.

Неизбежно ще се появи въпросът: трябва ли да осъждаме всички хетеросексуални отношения, включително и тези, които са най-малко потиснически? Смятам, че този въпрос, колкото и да е искрен, е погрешният въпрос тук. Били сме затънали в лабиринт от фалшиви дихотомии, които възпрепятстват нашето разбиране на институцията като цяло: "добри" срещу "лоши" бракове, "брак по любов" срещу брак по сметка, "свободен" секс срещу проституция; хетеросексуален акт срещу изнасилване; Liebeschmerz [нем. - любовно терзание; б.пр., С.П.] срещу унижение и зависимост. Разбира се, в самата институция съществуват качествени различия на опита; но отсъствието на избор си остава големият непризнат факт, а при отсъствието на избор жените ще останат зависими от шанса или късмета на определени връзки и няма да имат колективната власт да определят значението и мястото на сексуалността в живота си. Нещо повече, като се обръщаме към самата институция, ние ще започнем да виждаме една история на женската съпротива, която никога не се е самоосъзнавала напълно, защото е била така разпокъсана, охулвана, заличавана. Тя ще изисква смела схватка с политиката и икономиката, както и с културната пропаганда на хетеросексуалността, за да ни отведе отвъд индивидуалните случаи на диверсифицирани групови разположения до сложния тип преглед, нужен, за да се премахне властта, с която мъжете навсякъде властват над жените, власт, която се е превърнала в модел на всяка друга форма на експлоатация и незаконен контрол.

Послеслов [1986]

През 1980 г. Ан Снитоу, Кристин Стенсъл и Шарън Томпсън, три марксистко-феминистки активистки и учени, разпространиха обявление за една антология върху политиката на сексуалността. Току-що привършила написването на "Принудителна хетеросексуалност" за списание Signs, аз им изпратих ръкописа и ги помолих да го прегледат. Тяхната антология Сили на желанието беше публикувана от "Монтли Ривю Прес" в поредицата "Ню феминист лайбръри" през 1983 г. и включваше моя текст. В този междинен период ние четирите поддържахме кореспонденция, макар че аз имах възможност да взема ограничено участие в този диалог в резултат на влошено здраве и последваща хирургическа намеса. С тяхно разрешение тук препечатвам части от тази кореспонденция като начин да покажа, че есето ми трябва да се чете като принос към едно дълго и продължаващо изследване, а не като моя "последна дума" върху сексуалната политика. Също така препращам заинтересуваните читатели към самата антология.

Скъпа Ейдриън,

(...) В едно от нашите писма ние Ви писахме, че смятаме параметрите на левичарския/феминисткия сексуален дискурс за далеч по-обширен, отколкото сме си представяли. Оттогава насам ние разгледахме вижданата от нас криза във феминисткото движение за секса - един ожесточен дебат (макар и не винаги експлицитен) и едно разпитване на вече приетите допускания. Тъй като се опасяваме от връзката между секса и насилието, както и организацията на Жените срещу порнографията, ще ни се да бяхме видели по-добре нейните източници в нас, както и в мъжете. В епохата на Рейгън трудно можем да си позволим да романтизираме която и да било стара норма на добродетелна и морална сексуалност.

Във Вашето писмо Вие задавате въпроса какво биха избрали жените в свят, където патриархатът и капитализмът не управляват? Съгласни сме с Вас, че хетеросексуалността е институция, създадена измежду тези два камъка, които мелят брашно заедно, но от това ние не заключаваме, че тя е изцяло мъжко творение. Вие вземате предвид единствено женската историческа действеност дотолкова, доколкото жените съществуват в лесбийския континуум, докато ние бихме твърдели, че историята на жените, както тази на мъжете, е създадена от една диалектика на необходимостта и избора.

И трите от нас (значи една лесбийка и две хетеросексуални жени) имахме въпроси относно начина, по който употребявате термина "фалшиво съзнание" за хетеросексуалността на жените. Като цяло ние мислим, че моделът на фалшивото съзнание може да ни заслепи за нуждите и желанията, които се съдържат в живота на потиснатите. Той също може да отведе до твърде лесното отхвърляне на опита на другите, когато този опит е различен от нашия собствен. Ние по-скоро приемаме един сложен социален модел, в който целият еротичен живот е континуум, такъв, който с това включва отношения с мъже.

Което ни отвежда до тази метафора на континуума. Ние знаем, че Вие сте поетеса, а не историк, и очакваме да прочетем вашите метафори през целия си живот - да станем по-искрени като феминистки, като жени, защото сме ги прочели. Но метафората за лесбийския континуум е податлива на всякакви недоразумения, а те понякога имат особени политически последствия. Например Шарън ни съобщи, че на едно скорошно събрание за борбата за правото на аборт на няколко пъти в дискусията се повдигали мнения за континуума и дискусията претърпяла обрат с ефект на разделение. Общо казано, представата, че съществуваш по два начина в един и същи континуум се интерпретирала в смисъла, че тези два начина са еднакви. Смисълът на скала и градация, който Вашето описание извиква, изчезнал. Лесбийството и женското приятелство станали съвсем едно и също нещо. По същия начин хетеросексуалността и изнасилването са станали еднакви. В една от няколкото версии на развилия се континуум беше прибавена една градация, подобна на тази:

Лесбийство

                              Секс с мъж, без проникване

                                                                                           Секс с мъж, проникване

                                                                                                                                               Изнасилване

Този градиращ континуум доведе неговите защитници до следното заключение: една подходяща, действаща стратегия за правото на аборт трябва да внуши на всички жени, че хетеросексуалното проникване е изнасилване, какъвто и да е техния субективен опит в противовес на това. Незабавно всички жени ще видят истината в това и ще изберат алтернативата да не бъдат прониквани. Така борбата за право на аборт ще бъде опростена до борба срещу принудителния секс и неговите последствия (понеже нито една просветена жена не би се подложила доброволно на проникване, освен ако целта й не е прокреация - една особена, по католически звучаща гледна точка).

Защитниците на тази стратегия бяха млади жени, които са работели усилено в движението за право на аборт през последните две или повече години. Те нямат опит, но са отдадени. Поради тази причина приемаме техния прочит на Вашия текст сериозно. Ние обаче не мислим, че той идва изцяло или дори въобще от самия текст. Също толкова вероятен източник е тенденцията да се дихотомизира, от която женското движение е боледувало. Източникът на тази тенденция е по-труден за проследяване.

В този смисъл загатванията в думата "принудително" относно двойствения живот на жените ни интригува. Вие определяте двойствения живот като "очевидното примирение с една институция, основана на мъжкия интерес и прерогатив". Но определението не обяснява много другите Ви отнасяния - например за "интензивната смесица" на любов и гняв в лесбийските връзки и за риска от романтизирането на смисъла в това "да обичаш и постъпващ срещу природата". Ние мислим, че тези коментари се появяват като изключително важни проблеми за феминистките точно сега; проблемът за разделението и гнева сред нас се нуждае от разискване и анализ. Дали има някаква възможност това да е тема на част от Вашите текстове?

(...) Все пак бихме се радвали, ако можем да се срещнем с Вас в следващите няколко месеца. Има ли някакъв шанс за това? Поздрави и подкрепа от нас - във всичките ви начинания.

Изпращаме Ви любов,
Шарън, Крис и Ан

Ню Йорк Сити
19 април, 1981 г.

Скъпи Ан, Крис и Шарън,

(...) Хубаво е отново да съм във връзка с вас, с вас, които бяхте толкова неумолимо търпеливи, щедри и настоятелни. За мен най-важно от всичко е, че знаете, че влошено здраве, а не отдръпване по политически различия ме забави да ви пиша (...)

Съгласна съм, че "фалшиво съзнание" може да се използва като термин за отхвърляне на всеки начин на мислене, който не харесваме и поддържаме. Но, както се опитах да илюстрирам в една част, съществува истинска, разпознаваема система на хетеросексуална пропаганда, на определяне на жените като хора, съществуващи за сексуална употреба на мъжете, която преминава отвъд "ролите на пола" или "родово-половото" стереотипизиране или "сексисткия образ", за да включи огромен брой вербални и невербални послания. И това аз наричам "контрол на съзнанието". Възможността на една жена, която не живее сексуално заради мъжете - лесбийската възможност - е потъпкана, унищожена, възпряна, отклонена, обругана и вкарана в миша дупка. Феминистките книги - на Чодороу, Динерщайн, Еренрайх и Инглиш и други, които обсъждам в началото на есето си, допринасят за това обезсилване и унищожение, и като такива са част от проблема.

Моето есе е основано на вярването, че всички ние мислим отвътре на границите на определени субективни заблуждения - свързани обикновено с привилегия - расова, културна или икономическа такава, както и сексуална - които представят себе си за "универсалното", "нещата такива, каквито са", "всички жени" и т.н., и т.н. Написах го също заради вярването, че започвайки да осъзнаваме нашите заблуди, ние имаме определени видове избор, на които можем и трябва да се научим отново. Никога не съм твърдяла, че хетеросексуалните феминистки се разхождат в състояние на фалшиво съзнание "с промит мозък". Нито фрази като "да спиш с врага си" са ми изглеждали прозорливи или потребни. Хомофобия е твърде разпространен термин и не отива много далеч в помощ на идентифицирането и обсъждането на сексуалната заблуда на хетеросексуалния феминизъм. В този текст се опитвах да призова хетеросексуалните феминистки да изследват техния хетеросексуален опит критично и с подозрение, да критикуват институцията, от която са част, да се борят с нормата и с нейните последствия за свободата на жените, да бъдат по-отворени към значителните ресурси, предоставяни от лесбийско-феминистката перспектива, да отказват да се съгласяват с личната привилегия и решението на индивидуалната "добра връзка" в институцията на хетеросексуалността.

Що се отнася до "женската историческа действеност", аз исках именно да подскажа, че моделът на жертвата е незадоволителен; че съществува история на женската действеност и избор, които всъщност са оспорвали аспекти на мъжкото превъзходство; че, както мъжкото превъзходство, тези неща могат да бъдат открити в множество различни култури. (...) Не че смятам, че цялата женска действеност е била само и единствено лесбийска. Но със заличаването на лесбийското съществуване от женската история, от теорията, от литературната критика (...) от феминистките подходи към икономическата структура, идеите за "семейството" и т.н., една огромна част от женската действеност е била пазена на скрито, а с това е и ненужна. Исках да демонстрирам, че този вид заличаване продължава да бъде приемлив в сериозно приеманите феминистки текстове. Това, което ме изненада в отговорите на есето ми, в това число и вашите бележки, е как се разглежда почти всеки негов аспект, освен този (за мен) централен аспект. Заемах позиция, която не беше нито лесбийска/сепаратистка в смисъла на отхвърляне на хетеросексуалните жени, нито апел на "гражданските гей права" за (...) отвореност към лесбийството като "опция" или "алтернативен начин на живот". Аз наблегнах на това, че лесбийското съществуване е било неприпознато и незаявено искане на жените за тяхната сексуалност, а така - модел на съпротива, а с това пък един вид гранична позиция, от която да се анализира и оспорва връзката на хетеросексуалността с мъжкото превъзходство. А това лесбийско съществуване, когато то се припознава, изисква съзнателно преструктуриране на феминисткия анализ и критика, а не просто едно-две символични споменавания.

Аз, разбира се, се съгласявам с вас, че терминът лесбийски континуум може да бъде погрешно използван. Така е било в примера, който споменавате към събранието за правото на аборт, макар и да си мисля, че всеки, който е чел моето творчество след книгата ми Of Woman Born нататък би знаел, че моята позиция за аборта и злоупотребите със стерилизацията е по-сложна от това. Моят личен проблем с фразата е, че тя може да бъде, че се използва от жени, които не са и започнали да изследват привилегиите и заблудите на хетеросексуалността като сигурен начин да опишат своите преживени връзки с жени, без да трябва да се излагат на рисковете и заплахите на лесбийското съществуване. Онова, което си мислех да очертая по-скоро по сложния начин като континуум, бе започнало да звучи повече като "консумация на начин на живот". Фразата лесбийски континуум дойде от желанието да се вземе предвид най-обширната възможна вариация на идентифицирания с жената опит, докато на лесбийско съществуване се отдава различен тип внимание - следите и знанието за жени, които са отправили своя изначален еротичен и емоционален избор към жени. Ако пишех текста днес, щях все още да искам да прокарам това разграничение, но бих добавила повече уточнения около лесбийски континуум. Напълно се съгласявам с вас, че "женския свят" на Смит-Розенбърг не е социален идеал, заобиколен (както и е) от нормативните хетеросексуалност и брак от средна класа.

Есето ми можеше да бъде и по-силно, ако се позоваваше на по-голяма част от литературата на чернокожите жени, към които Сула на Тони Морисън неизбежно ме насочи. Четейки много по-голямо количество от литературата на чернокожите жени, аз започнах да обхващам една по-различна мрежа валенции от онези, които се откриват в литературата на белите жени в по-голямата й част; едно различно търсене на жената-герой, една различна връзка и със сексуалността на мъжете, и с женската вярност и свързаност.

Вие накратко изразявате вашите реакции към някои от радикално-феминистките творби, които съм цитирала [вж. бел. 4]. Аз самата се отнасям критично към някои от тях, независимо че ги намирам за жизнено полезни. Общото между тях е сериозното възприемане на мизогинията - на организираната, институционализирана, нормализирана враждебност и насилие към жените. Смятам, че не е нужна никаква "йерархия на потисничествата", за да можем ние да възприемем мизогинията така сериозно, както възприемаме расизма, антисемитизма, империализма. Сериозното възприемане на мизогинията не е нужно да означава, че възприемаме жените само като жертви, без отговорности или избори; това означава да се разпознае "необходимостта" в тази "диалектика на необходимост и избор" - идентифициране, очертаване, отказ да отвърнем очите си на другата страна. Мисля, че част от явния редуктивизъм, или дори обсебеност на една част от бялата радикално-феминистка теория, идва от расова и/или класова заблуда, но също и от огромното усилие в опитите жената да бъде представена като мразеща видимостта сред толкова много отрицание. (...)

Накрая, за поезията и историята: в живота си искам и двете; нужно ми е да виждам и през двете. Ако метафората може да бъде погрешно разбрана, то историята също може да води към погрешно тълкуване, когато заличава актовете на съпротива и бунт, изличава моделите на трансформация или сантиментализира властовите отношения. Знам, че знаете това. Вярвам, че всички ние се опитваме да мислим и пишем с най-чиста съвест, с най-отворено съзнание. Очаквам това качество и в тази книга, която подготвяте и чакам с нетърпение мислите - и действията, към които би могла да ни отведе.

Ваша сестра,
Ейдриън

Монтагю, Масачузетс
Ноември 1981 г.

БЕЛЕЖКИ

1. Вж. напр. Allen (1986); Brant (1984); Anzaldua, Moraga (1981); Roberts (1981); Smith (1980). Както Лорейн Бетъл и Барбара Смит отбелязаха в списание Conditions 5: The Black Women's Issue (1980), значителна част от литературата на чернокожите жени описва изначалните връзки между жените. Тук бих искала да спомена работите на Ama Ata Aidoo, Toni Cade Bambara, Buchi Emeheta, Bessie Head, Zora Neale Hurston, Alice Walker, Donna Alegra, Red Jordan Arobateau, Audre Lorde, Ann Allen Schokley, които наред с други, пишат направо като чернокожи лесбийки.

За литература от други цветнокожи лесбийки, вж. Bulkin (1981). За подходи към съвременното еврейско-лесбийско съществуване, вж. също Beck (1982); Bloch (1982) и Kaye-Kantrowitz, Klepfisz (1986).

Най-ранната формулировка, която познавам за хетеросексуалността като институция, беше в лесбийско-феминисткото издание "The Furies", основано през 1971 г. За една колекция от статии на това издание, вж. Nyron, Bunch (1975). [обратно]

2. Можех да избера много други сериозни и влиятелни книги, в това число и антологии, които биха илюстрирали същата позиция: напр. Our (1976), който посвещава една отделна (и неадекватна) глава на лесбийките, но чието послание е, че хетеросексуалността е предпочитанието на повечето жени през живота им; Carroll (1976), която не включва и едничко есе за лесбийското присъствие в историята, въпреки че в едно есе на Linda Gordon, Persis Hunt и колектив се отбелязва използването на "сексуалното отклонение" от мъжете-историци като категория, с която да се дискредитират и отрекат Ann Howard Shaw, Jane Addams и други феминистки ("Historical Phallacies: Sexism in American Historical Writings"); и Bridenthal, Koonz (1977), където има три споменавания на мъжката хомосексуалност, но никакви материали, които да мога да намеря за лесбийки. Lerner (1977) съдържа едно резюме на два текста от лесбийско-феминистки позиции на съвременното движение, но никакви други свидетелства за лесбийското съществуване. Въпреки това в предговора си Лърнър отбелязва как подвеждането под отклонение е било използвано, за да разедини жените и обезкуражи женската съпротива. Gordon (1976) правилно отбелязва, че "не феминизмът е този, който е създал повече лесбийки. Винаги е имало много лесбийки, въпреки високите нива на репресиране; а повечето лесбийки преживяват сексуалното си предпочитание като вродено" (Gordon 1976: 410).

[С удоволствие обновявам първата анотация в тази бележка. Новото издание на Our (1984) съдържа една разширена глава - "Loving Women: Lesbian Life and Relationships" и освен това навсякъде се подчертават изборите на жените - в термините на сексуалност, здравеопазване, семейство, политика и т.н. - б.а., Е.Р., 1986]. [обратно]

3. Това е книга, която аз публично подкрепих. Все още бих го направила, макар и с горното уточнение. Едва когато започнах да пиша тази статия, аз прецених напълно колко голям е незададеният въпрос в книгата на Еренрайх и Инглиш. [обратно]

4. [През 80-те години се появиха разработки както върху кръвосмешението, така и върху побоя над жени, които не споменавам в есето. Вж. Rush (1980), Armstrong (1979), Butler (1978), Delacoste, Newman (1981), Freespirit (1982), Herman (1981), McNaron, Morgan (1982) и богатия на информация, много използваем сборник от есета, статистики, списъци и факти на Warrior (1982) - б.а., Е.Р., 1986]. [обратно]

5. Проблемът за "лесбийския садомазохизъм" се нуждае от изследване в термините на наставленията на господстващите култури относно връзката на секса с насилието. Смятам, че това е още един пример за "двойствен живот" при жените. [обратно]

6. Susan Schecter пише: "Натискът към хетеросексуален съюз на каквато и да било цена е толкова силен (...) че се е превърнал в културна сила за себе си, която произвежда побоя. Идеологията на романтичната любов и нейното ревниво притежание на партньора като собственост прокарва маскирането на онова, което може да се превърне в тежко малтретиране" (Schecter 1979: 50-51). [обратно]

7. [Това твърдение беше подето, като се твърдеше, че чисто и просто "всички жени са жертви" или че "хетеросексуалността е равна на сексуално робство." По-скоро бих казала, че всички жени са засегнати, макар и по различен начин, от дехуманизиращите становища и практики, насочени към жените като група. - б.а., Е.Р., 1986]. [обратно]

8. На друго място съм споменавала, че идентифицирането с мъжете е било могъщ източник за расизма на белите жени и че често е бил насочен към жени, вече смятани за "неверни" към мъжките кодове и системи, и които активно са се борили срещу тях (Rich 1979). [обратно]

9. Непубликувана, гл. 6. [Скоро тази дисертация беше публикувана като Cavin (1986) - б.а., Е.Р., 1986]. [обратно]

10. За схващането ми за хетеросексуалността като икономическа институция съм задължена на Лиза Лигърн и Катрин Паркър, които ми позволиха да прочета ръкописа на тяхната книга, вж. Leghorn, Parker (1981). [обратно]

11. Бих казала, че лесбийското съществуване е било най-признавано и толерирано там, където е приемало "отклоняващ се" вариант на хетеросексуалността - например, когато лесбийки като Гертруд Щайн и Алис Токлас са играли хетеросексуални роли (или така е изглеждало пред публика) и са били идентифицирани предимно с мъжката култура. Вж. също Schaeffer (1965: 193-236). (Бердаче: "индивид от определен психологически пол [мъжки или женски], който приема ролята и статуса на другия пол, и който се възприема от общността като човек от единия пол психологически, но е приел ролята и статуса на другия пол" - Schaeffer 1965: 231.) Лесбийското съществуване освен това е било свеждано до феномен на по-горните класи, до елитен декаденс (както е при очарованието на Парижкия салон на лесбийките като Рене Вивиен и Натали Клифърд Барни), до объркването от една такава "народна жена", каквато описва Grahn (1978a; 1978b). [обратно]

12. "В един враждебен свят, в който от жените не се очаква да оцелеят, освен ако не са обвързани с или в служба на мъжете, цели общности от жени просто са били заличавани. Историята е склонна да скрива това, което иска да отхвърли" (Cook 1979: 719-720). Архивът за лесбийска история в Ню Йорк Сити е един опит да се пазят съвременни свидетелства за лесбийското съществуване - проект с огромна стойност и значение, работещ срещу продължаващата цензура и заличаване на връзки, мрежи, общности в други архиви и в други области на културата. [обратно]

13. [Споделяните исторически и духовни "пресечни" функции на лесбийки и гей мъже в минали и настоящи култури се проследяват от Grahn (1984). Сега си мисля, че има много какво да научим и от уникално женските аспекти на лесбийското съществуване, и от сложната "гей" идентичност, която делим с гей мъжете. - б.а., Е.Р., 1986]. [обратно]

14. Някои от тези сестрински ордени се описват като "отбранителен синдикат срещу мъжкия елемент", а техните цели са "да предложи единна съпротива на потисническия патриархат", "независимост във връзката със съпруга и спрямо майчинството, взаимопомощта, удовлетворението и личното отмъщение". Вж. също Lorde (1984a: 45-52); Topley (1978: 67-89); Smedley (1976: 103-110). [обратно]

15. Задължена съм на книгата на Джонатан Кац (Katz 1975) за това, че насочи вниманието ми към писмата на Хансбъри до списание "The Ladder" и на Барбара Грийф, че ми предостави копия на съответните страници от "The Ladder", тук цитирани с разрешението на Барбара Грийф. Вж. също препечатаните броеве на "The Ladder" (Katz 1975) и Carmody (1979). [обратно]

16. В един послеслов льо Сюр описва как тази книга е произлязла от писанията и устните разкази на жени от Работническия съюз, които срещнала като писателска група по време на Депресията. [обратно]

17. Задължена съм на есето на Bethel (1982). [обратно]

18. Вж. Russel, Van de Ven (1976: 40): "Малко хетеросексуални жени осъзнават липсата на свободен избор за сексуалността си и малко осъзнават как и защо принудителната хетеросексуалност е и престъпление срещу тях.". [обратно]

19. Динерщайн, последният автор, който цитира този пасаж, добавя застрашително: "Но това, което трябва да се добави към нейния подход е, че тези "прегърнати жени" се подслоняват една друга не само от това, което мъжете искат да им сторят, но и от това, което искат да си сторят една друга" (Dinnerstein 1976: 103). Въпреки това факт е, че насилието на жени над жени е незначителна част от вселената на насилието на мъже над жени, увековечавано и оправдавано от всички социални институции. [обратно]

20. Разговор с Бланш У. Куук, Ню Йорк Сити, март 1979 г. [обратно]

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

* Есето на Е. Рич първоначално е написано за списание Signs; претърпява още две издания (а с тях и някои добавки и уточнения) в периода 1980-1986 г. Преводът е направен по последната публикация. Трите публикации са в съответните издания, както следва:

- Signs, 5, no. 4, pp. 631-660, 1980;

- Ann Snitow, Christine Stansell, and Sharon Thompson, Eds., Powers of Desire: The Politics of Sexuality. N.Y.: The Monthly Review Press, 1983)

- Adrienne Rich, Blood, Bread, and Poetry: Selected Prose 1978-1985. New York and London: Virago Press and W. W. Norton & Company, 1986). [обратно]

** Практики у племенни култури в Африка и Австралия и на някои места в ислямския свят. Клитородектомия е обрязване или удължаване на малките устни или нимфите на клитора. Инфибулация е процедура, съпътстваща клитородектомията; стесняване и/или зашиване (с пръстен или акациеви бодли) на отвора на влагалището (големите срамни устни) чрез изрязване на клитора и на външните краища на нимфите; има за цел или да запази девствеността на момичето до встъпване в брак, или след него да предотврати секса с други мъже, като процедурата се повтаря след всяко раждане на жената; това са все практики, без които жената не може да встъпи в брак. [обратно]

*** Хистеректомия: операция за премахване на матката. [обратно]

**** Пурда (буквално - було, забулване) е името за цялостната практика по прикриването, а така и опазването (от мъжка гледна точка) на жената от външния свят и другите мъже. [обратно]

***** Kisaeng - вид социална класа сред жените в Корея по времето на династията Чосон (1392-1910); подобно на гейшите, тези жени били избирани още от ранна възраст, за да бъдат обучавани в различните изкуства и куртизанство, като съдбата им е била да се превърнат в професионални артистки, които да забавляват висшите постове на властта. Най-характерното за kisaeng е, че им е било позволено да обичат и да се влюбват, но не и да изискват същото от мъжете. [обратно]

****** Бегуините са смятани за първото организирано женско движение/група в християнския свят през XIII век, появило се в северна Европа. [обратно]

******* Става дума за хилядолетен китайски обичай: съгласно идеала на китайските мъже, красивата и добра съпруга трябва да има малки стъпала и за тази цел носели дървени обувки до окончателната желана деформация - идеално стъпало oт 15 сантиметра; малките стъпала са символ на красота, благородство, престиж, както и сексуална възбуда за мъжа; усукването на предната част на стъпалото около първата кост и палеца и след това сгъването на извивката на ходилния свод води до промяна на походката, на центъра на тежестта и атрофия на прасците; често е било възможно една жена да остане стара мома, ако не приеме този обичай. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Лорд 1996: Лорд, Одри. Употреба на еротичното: еротиката като сила. // Ах, Мария, 1996, бр. 3-4.

Улф 1999: Улф, Вирджиния. Собствена стая. Прев. Иглика Василева. София: Хемус, 1999

Улф 2001: Улф, Вирджиния. Три гвинеи. Прев. Иглика Василева. София: Златорогь, 2001.

Allen 1986: Allen, Paula Gunn. The Sacred Hoop: Recovering the Feminine in American Indian Tradition. Boston: Beacon, 1986.

Anzaldua, Moraga 1981: Anzaldua, Gloria, Moraga, Cherrie. Еds. This Bridge Called My Back: Writings by Radical Women Of Color. Watertown, Mass.: Persephone, Albany, N.Y.: Kitchen Table/Women of Color Press, 1981.

Armstrong 1979: Armstrong, Louise. Kiss Daddy Goodnight: A Speakout of Incest. New York: Pocket Books, 1979.

Barry 1979: Barry, Kathleen. Female Sexual Slavery. Englewood Cliffs, N.J.: Prentice-Hall, 1979.

Barry, Bunch, Castley 1984: Barry, Kathleen, Bunch, Charlotte, Castley, Shirley. Eds. International Feminism: Networking against Female Sexual Slavery. New York: International Women's Tribune Center, 1984.

Beck 1982: Beck, Evelyn Torton. Еd. Nice Jewish Girls: A Lesbian Anthology. Watertown, Mass.: Persephone, 1982.

Bethel 1982: Bethel, Lorraine. 'This Infinity of Conscious Pain': Zora Neale Hurston and the Black Female Literary Tradition. // All the Women Are White, All the Blacks Are Men, but Some of Us Are Brave: Black Women's Studies, ed. Gloria T. Hull, Patricia Bell Scott, and Barbara Smith. Old Westbury, N.Y.: Feminist Press, 1982.

Bloch 1982: Bloch, Alice. Lifetime Guarantee. Watertown, Mass.: Persephone, 1982.

Brady, McDaniel 1979: Brady, Maureen, McDaniel, Judith. Lesbians in the Mainstream: The Image of Lesbians in Recent Commercial Fiction. Conditions 6, 1979.

Brant 1984: Brant, Beth. Еd. A Gathering of Spirit: Writing and Art by North American Indian Woman. Montpelier, Vt.: Sinister Wisdom Books, 1984.

Bridenthal, Koonz 1977: Bridenthal, Renate, Koonz, Claudia. Еds., Becoming Visible: Women in European History. Boston: Houghton Mifflin, 1977.

Brownmiller 1975: Brownmiller, Susan. Against Our Will: Men, Women and Rape. New York: Simon and Schuster, 1975.

Bulkin 1981: Bulkin, Elly. Еd. Lesbian Fiction: An Anthology. Watertown, Mass.: Persephone, 1981.

Butler 1978: Butler, Sandra. Conspiracy of Silence: The Trauma of Incest. San Francisco: New Glide, 1978.

Carmody 1979: Carmody, Deirdre. Letters by Eleanor Roosevelt Detail Friendship with Lorena Hickok. // New York Times, October 21, 1979.

Carroll 1976: Carroll, Berenice. Еd. Liberating Women's History: Theoretical and Critical Essays. Urbana: University of Illinois Press, 1976.

Cavin 1978: Cavin, Susan. Lesbian Origins. Rutgers University, 1978 (докторска дисертация; непубликувана), гл. 6.

Cavin 1986: Cavin, Susan. Lesbian Origins. San Francisco: Ism Press, 1986.

Chodorow 1978: Chodorow, Nancy. The Reproduction of Mothering. Berkeley: University of California Press, 1978.

Clark 1975: Clark, Gracia. The Beguines: A Medieval Women's Community. // Quest: A Feminist Quarterly, 1, No. 4, 1975.

Cliff 1979: Cliff, Michelle. The Resonance of Interruption. // Chrysalis: A Magazine of Women's Culture, 8, 1979.

Cook 1979: Cook, Blanche W. Women Alone Stir My Imagination: Lesbianism and the Cultural Tradition. // Signs: Journal of Women in Culture and Society, 4, No. 4, Summer 1979.

Daly 1973: Daly, Mary. Beyond God the Father. Boston; Beacon, 1973.

Daly 1978: Daly, Mary. Gyn/Ecology: The Metaethics of Radical Feminism. Boston: Beacon, 1978.

Davis 1981: Davis, Angela. Women, Race and Class. New Yorrk: Random House, 1981.

Delacoste, Newman 1981: Delacoste, F., Newman, F. Eds. Fight Back!: Feminist Resistance to Male Violence. Minneapolis: Cleis Press, 1981.

Demeter 1977: Demeter, Anna. Legal Kidnapping. Boston: Beacon, 1977.

Dinnerstein 1976: Dinnerstein, Dorothy. The Mermaid and the Minotaur: Sexual Arrangements and the Human Malaise. New York: Harper & Row, 1976.

Dworkin 1974: Dworkin, Andrea. Woman Hating. New York: Dutton, 1974.

Ehrenreich, English 1973: Ehrenreich, Barbara, English, Deirdre. Witches, Midwives and Nurses: A History of Women Healers. Old Westbury, N.Y.: Feminist Press, 1973.

Ehrenreich, English 1978: Ehrenreich, Barbara, English, Deirdre. For Her Own Good: 150 Years of the Experts' Advice to Women. Garden City, N.Y.: Doubleday, Anchor, 1978.

Freespirit 1982: Freespirit, Judy. Daddy's Girl: An Incest Survivor's Story. Langlois, Ore.: Diaspora Distribution, 1982.

Gordon 1976: Gordon, Linda. Woman's Body, Woman's Right: A Social History of Birth Control in America. New York: Viking, Grossman, 1976.

Gough 1975: Gough, Kathleen. The Origin of the Family. // Toward an Anthropology of Women, ed. Rayna [Rapp] Reiter. New York: Monthly Review Press, 1975.

Grahn 1978a: Grahn, Judy. The Work of a Common Woman. Oakland, Calif.: Diana Press, 1978.

Grahn 1978b: Grahn, Judy. True to Life Adventure Stories. Oakland, Calif.: Diana Press, 1978.

Grahn 1984: Grahn, Judy. Another Mother Tongue: Gay Words, Gay Worlds. Boston: Beacon, 1984.

Griffin 1978: Griffin, Susan. Woman and Nature: The Roaring inside Her. New York: Harper & Row, 1978.

Herman 1981: Herman, Judith. Father-Daughter Incest. Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1981.

Hosken 1979: Hosken, Fran P. The Violence of Power: Genital Mutilation of Females. // Heresies: A Feminist Journal of Art and Politics, 6, 1979.

Katz 1975: Katz, Jonathan. Еd. Gay American History: Lesbians and Gay Men in the U.S.A. // The Ladder, New York: Arno, 1975.

Katz 1976: Katz, Jonathan. Еd. Gay American History: Lesbians and Gay Men in the U.S.A. New York: Thomas Y. Crowell, 1976.

Kaye-Kantrowitz, Klepfisz 1986: Kaye-Kantrowitz, Melanie, Klepfisz, Irena. Еds. The Tribe of Dina: A Jewish Women's Anthology. Montpelier, Vt.: Sinister Wisdom Books, 1986.

Leghorn, Parker 1981: Leghorn, Lisa, Parker, Katherine. Woman's Worth: Sexual Econimics and the World of Women. London and Boston: Routledge & Kegan Paul, 1981.

Lessing 1977: Lessing, Doris. The Golden Notebook 1962. New York: Bantam, 1977.

LeSueur 1978: LeSueur, Meridel. The Girl. Cambridge, Mass.: West and Press, 1978.

Lerner 1977: Lerner, Gerda. Еd. The Female Experience: An American Documentary. Indianapolis: Bobbs-Merrill, 1977.

Lorde 1984a: Lorde, Audre. Scratching the Surface: Some Notes on Barriers to Woman and Loving. // Sister Outsider, Essays and Speeches. Freedom, CA: Crossing Press, 1984.

Lorde 1984b: Lorde, Audre. Uses of the Erotic: The Erotic as Power. // Sister Outsider. Trumansburg, N.Y.: Crossing Press, 1984.

MacKinnon 1979: MacKinnon, Catherine A. Sexual Harassment of Working Women: A Case of Sex Discrimination. New Heaven, Conn.: Yale University Press, 1979.

McNaron, Morgan 1982: McNaron, Tony, Morgan, Yarrow. Eds. Voices in the Night: Women Speaking about Incest. Minneapolis: Cleis Press, 1982.

Miller 1976: Miller, Jean Baker. Toward a New Psychology of Women. Boston: Beacon, 1976.

Morrison 1973: Morrison, Toni. Sula. New York: Bantam, 1973.

Nyron, Bunch 1975: Nyron, Nancy, Bunch, Charlotte. Еds. Lesbianism and the Women's Movement. Oakland, Calif.: Diana Press, 1975.

Olsen 1978: Olsen, Tillie. Silences. Boston: Delacorte, 1978.

Our 1976: Our Bodies. Ourselves. // Boston Women's Health Book Collective. New York: Simon and Schuster, 1976.

Our 1984: Our Bodies. Loving Women: Lesbian Life and Relationships. // Ourselves. New York: Simon and Schuster, 1984.

Patterson 1982: Patterson, Orlando. Slavery and Social Death: A Comparative Study. Cambridge: Harvard University Press, 1982.

Paulme 1963: Paulme, Denise. Ed. Women of Tropical Africa. Berkeley: University of California Press, 1963.

Petchesky 1979: Petchesky, Rosalind. Dissolving the Hyphen: A Report on Marxist-Feminist Groups 1-5. // Capitalist Patriarchy and the Case for Socialist Feminism, ed. Zillah Eisenstein. New York: Monthly Review Press, 1979.

Rich 1971: Rich, Adrienne. Conditions for Work: The Common World of Women. // On Lies, Secrets, and Silence, p. 209; H.D., Tribute to Freud. Oxford: Carcanet, 1971.

Rich 1979: Rich, Adrienne. Disloyal to Civilization: Feminism, Racism, Gynephobia. // On Lies, Secrets, and Silence: Selected prose, 1966-1978. New York: W. W. Norton, 1979.

Roberts 1981: Roberts, J. R. Black Lesbians: An Annotated Bibliography. Tallahassee, Fla.: Naiad, 1981.

Rossi 1976: Rossi, Alice. Children and Work in the Lives of Woman. Доклад, представен в Университета на Аризона, Тусон, февруари 1976.

Russell, Van de Ven 1976: Russell, Diana, Van de Ven, Nicole. Еds. Proceeding of the International Tribunal of Crimes against Women. Millbrae, Calif.: Les Femmes, 1976.

Rush 1980: Rush, Florence. The Best-kept Secret. New York: McGraw-Hill, 1980.

Sahli 1979: Sahli, Nancy. Smashing Women's Relationships before the Fall. // Chrysalis: A Magazine of Women's Culture, 8, 1979.

Schaeffer 1965: Schaeffer, Claude E. The Kuterai Female Berdache: Courier, Guide, Prophetess and Warrior. // Ethnohistory, 12, No. 3, Summer 1965.

Schecter 1979: Schecter, Susan. Aegis: Magazine on Ending Violence against Women. July-August 1979.

Smedley 1976: Smedley, Agnes. Portraits of Chinese Women in Revolution, ed. J. MacKinnon and S. MacKinnon. Old Westbury, N.Y.: Feminist Press, 1976.

Smith 1980: Smith, Barbara. Еd. Home Girls: A Black Feminist Anthology. Albany, N.Y.: Kitchen Table/Women of Color Press, 1980.

The Circumcision 1982: The Circumcision of Girls. // El Saadawi, Nawal. The Hidden Face of Eve: Women in the Arab World. Boston, Beacon, 1982.

Topley 1978: Topley, Marjorie. Marriage Resistance in Rural Kwangtung. // Women in Chinese Society, ed. M. Wolf and R. Witke. Stanford, Calif.: Stanford University Press, 1978.

Warrior 1982: Warrior, Betsy. The Battered Women's Directory (Working on Wife Abuse), 8th ed. Cambridge, Mass., 1982.

Woolf 1929: Woolf, Virginia. A Room of One's Own. London: Hogarth, 1929.

Woolf 1966: Woolf, Virginia. Three Guineas. New York: Harcourt Brace, [1938] 1966.

© Ейдриън Рич
© Станимир Панайотов, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.10.2008, № 10 (107)