Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СКИТНИКЪТ

Джонатан Дън

web

Телевизорът работеше и гледах. Появи се до мен като дух. По-скоро двойник дух. Каквито всъщност, предполагам, са духовете. Изглеждаше изгубен, сякаш че трябваше да е в някаква процесия с осъдени души, но бе закъснял. Два кичура мустаци стърчаха като медна жица или сено от горната му устна.

За миг си помислих дали не бе смъртта ми, както бях чел. Само дето смъртта ми се предполага, че трябваше да е от лявата страна, а фигурата стоеше отдясно. И освен това нямах мустаци, кичури или подобни. Навремето, когато бях на осемнайсет, се опитах да си пусна, но бързо осъзнах грешката си (излъгах; по-точно грешката ми бе посочена).

Чудейки се дали смъртта ми ще ме заговори, продължавах да гледам телевизия, очите ми прескачаха постоянно върху халбата Гинес на масата пред мен. Бях заел обикновеното си място, наполовина закрито от ротативката точно зад гърба ми. Чувствах се щастлив тук. Имах малка маса с два стола, единият от които бях окупирал, другият - прегърнал палтото ми или някой евентуален гост. Нямаше нищо между мен и огромния телевизионен екран, който висеше от стената. Беше като ложа в операта. Можех да виждам, без да ме виждат или да ме виждат само бегло.

Сега обаче бе трудно да се концентрирам с необходимото удоволствие върху играта. Колко сме ревниви към пространството си! Този мъж нищо не ми бе сторил, и дума не бе казал, и въпреки това, дори простото му присъствие в моето полезрение, ми костваше усилия. Колко абсурдно е да вярваме, че телата ни свършват, докъдето ги виждаме! Колко лесно е да минеш покрай някой, без дори да го забележиш, и в същото време пространството да изглежда толкова тясно от появяването на друг! А какво да кажем за случаите, когато някой ни хване да го гледаме, безмълвни и неподвижни, или може би сме мръднали, без да искаме? Телата ни имат пипала като тези на октоподите и очи на тила.

Фигурата бе вече съвсем жива и се клатеше и кискаше като пияница. Фигурата бе на пияница.

“Какъв е резултатът?”

Умът ми простена. Отговорих по начин, който трябваше да изглежда определено недружелюбен.

“0 : 0.”

Защо бях толкова студен? Не беше ли това съвсем резонен въпрос, въпрос, който аз самият бих задал, появявайки се току-що на сцената? Нима бях толкова зависим от присъствието, акцента и миризмата?

Оставих всички тези въпроси настрани и отпих първата глътка от халбата пред мен. Друго пиене като Гинес няма. Майка ми казваше, че е ядене само по себе си.

Кръчмата бе наполовина празна. Когато Англия играеше, кръчмата бе пълна. “Давай, Англия!” Но никой не се интересуваше особено от игра между Холандия и Чешката република. Бях там, защото си падах по футбола и защото бе неделя и бях цял ден на работа. Чувствах се уморен и имах нужда да си почина, да се отпусна.

“Какъв е резултатът между Франция и Дания?”

Акцентът бе завален, но фактите достоверни. Възхитих се на чувството му за реалност и тайно го сравних със себе си.

“Франция би 3 : 0.”

“А Белгия и Швеция?”

Този мач бе встъпителен за Европейския шампионат и се играеше предишната вечер.

“2 : 1 за Белгия. Сигурно са останали доволни.”

Погледна ме с изражението на наставник, чийто ученик го пързаляше. Искаше отговори. Не мнението ми. Чаках да попита за третия мач, който също бе приключил. Сякаш си играеше с мен, отлагайки напрежението, преди да пристъпи към края.

“Италия... и Турция?”

Нямаше съмнение, че е скитник. Беше не просто пиян, но и мръсен. Фланелени панталони, износено яке, стари маратонки, сякаш взети назаем от друг език, език, който не владееше. Фокусираше се върху настоящето само като бягство от миналото или студа. Погледна ме и погледът му мина през мен чак до голата земя, проектирана от душата му. Всичко беше голо. Можеше да излееш пиенето си върху него и да ти олекне, но нищо нямаше да изникне.

Мислите ми и разговорът бяха прекъснати от бармана, който му казваше, че трябва да си купи нещо, ако иска да остане. Преди да посегна за портфейла си със смесица от нерешителност и срам, вече ме бе загърбил на бара, поръчвайки халба бира. Върна се с бирата, разпенен от възбуда и попита за резултата.

“Ъ-ъ. 0 : 0.”

Бях сигурен, че не ме позна. Нямаше го за около минута може би пред екрана. Нищо не се бе случило, за да промени резултата.

“А Франция и Дания?”

Подвоумих се.

“Франция би 3 : 0.”

Нямаше и следа от хумор или занасяне в гласа му. Сякаш наистина мислеше, че съм друг или не си спомняше, че въобще съм бил някой. Почувствах прилив на състрадание, на покровителство дори, които тогава ми се сториха искрени. Бях решен да му отвърна. Да му отвърна как? Можех единствено да отговоря на предразсъдъка си и реших, че начинът да сторя това е самият аз да провокирам разговор.

“А Белгия би Швеция 2 : 1.”

Той ме погледна отново с изражение на наставник. За глупак ли го смятах? Мислех, че не помни ли? Нима не му го бях казал преди миг? Но вече бе изгубил интерес, и думите, преди да ги изговори, остаряха.

“Каза ми го вече.”

Стените на търпението ми се срутиха. Продължих да гледам мача тихо, победен. Бях изгубил апетита си за пиене.

 

Холандия би в този мач 1 : 0. Бяха по-слаби, но ги наградиха с дузпа в последната минута. Фигурата отстрани до мен изчезна, напусна в края на първото полувреме. Недвед изравни за Чешката република и чехите на два пъти улучиха гредата във второто полувреме, но не помогна. Животът, ако не бе повече от това, щеше да е ужасно несправедлив. Аз обаче бях доволен, понеже успях да си почина и обърнах още една халба бира. Не бях забравил за преживяното със странника, но го изтласках назад в ума си. Когато съдията изсвири последен сигнал, станах, облякох палтото си, махнах към бара и излязох навън в превалящия ден.

Тъкмо тръгнах надолу и ужасна гледка прикова очите ми. Скитникът, който смятах, че е далеч от периметъра на бара, беше само на няколко стъпки, застанал по средата на тротоара, пресрещайки трафика от пешеходци на излизане от спирката на метрото. Беше твърде късно да сменя посоката си, бях притиснат от потока хора, и докато ме влечеше към мястото, където стоеше, с неизбежността на речен нанос, образуван от течението на придошла река, чух да мънка под носа си:

“Имате ли дребни, сър?”

Изпречих се, задъхан от бързане, но скитникът с нищо не показа, че въобще някога ме е виждал.

 

 

© Джонатан Дън
© Цветанка Еленкова, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.01.2010, № 1 (122)