ПСОРИАЗИС

Джонатан Дън

web

Винаги съм се чудел какво е. Так-так-так по вратата. Так-так-так по дървото на вратата. Живееха в къща на върха на Роуз хил, на около миля от града, и трябваше да им нося продуктите с колелото. Да им нося продуктите. Нямаше други къщи по пътя. Само тяхната, на върха. Завивах с колелото зад ъгъла, стоварвах го отстрани на тревата, повдигах чантата с продукти над рамото си и бутах колелото нагоре. Никога не беше лесно. Колелото бе старо. От баира ми се виеше свят. И през цялото време тежестта на чантата ми напомняше откъде идвам и от къде на къде бях дошъл. Никога не е лесно. И никога не е било, доколкото знам.

Имах лош ден. Събудих се късно и имах лош ден. Винаги ставаше така. Стоиш до късно, ставаш късно, имаш лош ден. И не отиваше на добре. Нито помагаше, доколкото знам. Слънцето препичаше от голямото синьо небе. Ризата ми залепна като колосан чаршаф. Наведох глава и се загледах в настилката на пътя. Сиви пъпки. Исках да спра да мисля, следващите двайсет минути да се изтрият от живота ми. Да пристигнеш, да доставиш продуктите, да получиш парите и вече да се спускаш без ръце надолу по баира, независимо от протеста на колелата. Но следващите двадесет минути, знаех си, бяха факт от живота ми. Нямаше нужда от будния ми ум, умът ми не играеше никаква роля, освен да регистрира факта, че двайсетте минути бяха факт, който не ме радваше. Върнах се на сивите пъпки и си помислих за дъжда през март. Сив дъжд през март, когато дроздът рови за червеи, вкопчени в пръстта. Лекият бриз облекчаваше сърбежа на главата ми. Станеше ли горещо, почваше да ме сърби. На тила, в улея на гърдите. Щом потта започнеше да се събира. Майка ми ми бе казала, че е псориазис. Погледнах за псориазис. Гръцка дума за сърбеж. Можех и сам да й го кажа. Заболяване на кожата. Което, мислех си, бе вече прекалено. Белязан от сухи червеникави петна, покрити с люспи. Нямах люспи. Докторът каза, че е псориазис, и започна да говори на майка ми за гмуркане на Карибите. Навън беше хладно, климатикът в поликлиниката работеше на пълна пара и започна да ме сърби. Не харесвам докторите. Навремето мислех, че са безпогрешни. Сега си мисля, че са прочели някоя и друга книга, взели са изпит и на практика не знаят повече от теб или мен, и затова се крият зад гръцки думи и неразбираемо писане. Ако бяха поне малко добри, щяха да са хирурзи. Бризът донесе леко ухание на трева. Можех да чуя колата, която даваше газ в ниското. Исках да е вечер, да се върне прохладата.

Спрях колелото. Оставих го на едната му страна като кон. Прехвърлих каиша на чантата с продукти над главата си и я стоварих на земята. Стоеше там неподвижна, прегърбена. Където я бях стоварил - по средата на пътя. Обмислях какво да правя. Имах смътното усещане, че се бунтувам. Бях спрял да бутам колелото и бях стоварил чантата по средата на пътя. Беше ли това началото на нещо или просто пауза, почивка?

Оставих кутията с портокалов сок полегнала до чантата и се отдръпнах да помисля. Можех просто да върна кутията в чантата и да продължа нагоре по баира. Потърсих кутията с яйца и я поставих под прав ъгъл спрямо кутията със сок, така че чантата имаше малка опашка. Следобедът не помръдваше, задушен от собствената си инерция. Разрових в чантата и намерих пакет с осем наденички. Исках да ги извадя от опаковката им и да ги навия над кутията с яйца като пушек от комин, нарисуван от дете. Спрях се. Беше вече прекалено. Поставих наденичките с опаковката им върху кутията с яйца. Имах полегнала кутия, кутия под прав ъгъл и пакет с наденички върху кутията. Погледнах за някакви зеленчуци. Поставих хартиения плик с тиквичките като букет до монумента с наденички, охраняван от портокаловия сок. Почваше да става забавно. Докато си мислех, че почва да става забавно, съвестта ме загложди, напомняйки ми за посоката. Измъкнах пластмасова кутия с пилешко по китайски. Беше полузамразено и залепна за ръцете ми. Студът не бе облекчение, понеже залепваше за ръцете ми. Запратих го върху сивите пъпки и извадих в бърза последователност вестник, консерва с боб и пай от телешко и бъбреци във фолио и пластмасова опаковка. Добавих ги към кръга, който бях започнал и който сега се извиваше към без петнайсет. Без петнайсет до точката точно над чантата. Скочих вътре в часовника и продължих да вадя неща по посока на минутите. Тоалетна хартия. Туба с горчица. Още два пая от телешко и бъбреци във фолио и опаковка. Хартиен плик с гъби, хартиен плик с моркови бебета, хартиен плик с чушки, зелени и червени. Мляко в пластмасова бутилка. Скоро стигнах точката точно над чантата: точен час.

Китайското меню остана извън кръга. Преброих предметите по реда им, бяха петнайсет. По един на всеки две минути. Отидох до чантата и изсипах останалото на пътя: бурканче кисело мляко, банани, бекон, рибешки пръстчета, пържола от треска, сирене, масло, Пур, картофи, чесън, макарони, зехтин, сол, чай, зърнена закуска, кафе, захар и риган. Проверих да не е останало нещо в чантата. Трябваше да махна три предмета, но кои три?

Подаде ми смачкана банкнота от двайсет паунда.

“Задръж рестото.”

Погледнах моята кралица в лицето, после някакъв учен, Майкъл някой си, което не можах да прочета. Калкулирах лична печалба от 1.44 паунда.

“Предполагам, че всичко е вътре.”

Казвайки това, ме погледна учудено, и свивайки колене, остави долу градинарските ножици. Хвърлих поглед над рамото й по посока на коридора, потънал в сянка. Чаках звука. Съзрях фотьойл, китара, растение. По-високи растения покрай верандата.

“Искаш ли да влезеш?”, попита ме с майчина загриженост.

“Не”, казах и се усмихнах. Ризата ми се развя и изду като платно на вятъра. Сърбежът си бе отишъл.

© Джонатан Дън
© Цветанка Еленкова, превод от английски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.01.2010, № 1 (122)