ПРОМОЦИОНАЛНА ТАРИФА
(едноактна пиеса)

Борис Гринберг

web

Действащи лица:

Викенти
Старата

Гробище. В средата - паметна плоча, пейка и масичка. На пейката пуши Викенти. На масичката начената бутилка с водка, чаша и розова чинийка с кисели краставички. Отдясно отзад се появява Старата с голям букет цветя и плетена кошница. Виждайки в гръб Викенти, спира изненадана. Стои вторачено. Оглежда наоколо, нещо обмисля. После решително оставя кошницата на земята, внимателно поставя в нея цветята, поправя полата си и пъшкайки престорено, прекрачва през оградката на съседния гроб. Викенти не я поглежда, но се усеща напрежение, което подсказва, че присъствието й не е останало незабелязано. Гаси цигарата и щедро плисва в чашата си солидна порция водка.

Старата (Вдигайки карамфил, на който почти цялата дръжка липсва.): От какъв бяс са го сторили, а?!

Викенти пие, подушва краставичката, връща я в чинията. Старателно не забелязва новопоявилата се.

Старата (Настойчиво.): Такова хубаво цвете. Най-малко 15 рубли, а можеш да му вземеш и двойно. (Очаква реакция, но такава няма.) Да-а, със сигурност двойно... (Мирише цветето.) Разсипници...

Викенти (Пали нова цигара. Без да се обръща, нервно.): Такива мършояди като теб ги предизвикват, затова късат дръжките.

Старата (С жар.): Мършояди ли!? Аз?! Някому да съм сторила нещо лошо?

Викенти (Без желание да се разпростира.): Ти задигаш от тука цветята? Ти мародерстваш!

Старата: Виж го, била съм мародерствала! А за какъв бяс са им цветя на покойниците, а!? На тях истински им трябват, живи. Да ги насадиш, да цъфнат... А още по-хубаво... дръвче - някаква брезичка, да речем. А на тези, набраните - на тях само живите им се радват. И то от глупост.

Викенти (Отново й обръща гръб.): Ей заради тия приказки ви викат мършояди! Мърша...

Старата: Ти си глупак, драги мой, да ме прости Господ! Да имаше как да се живее от нещо, кой щеше да се тътрузи по гробищата, а? Виж го ти, кефнало му, дошъл тук да поциври, а после ще си яхне лимузинката и айде друм! Пей, сърце, че и съвестта си пречистил...

Викенти: Разбрах, бабке, хубаво, сега се разкарай! Писна ми.

Старата: Значи познах! Ти си от тия - новите руснаци.

Викенти (Подскача побеснял.): Гледай си работата, чуваш ли! Върви на майната си да тарашиш другите гробове! Не съм тук да дърдоря... (Стяга се, отново сяда.) с разни... с всякакви...

Старата: Брей, какъв си страшен! Аз, ако искаш да знаеш, не съм всякаква. Може да се каже, че съм тукашна! А ти дойдеш, омърсолиш, после кой ще чисти?! Аз. Само че за тая работа на мене не ми плащат!

Викенти (Нервно се усмихва, гаси цигарата.): На, извади късмет! (Бърка в джоба си, измъква портмоне, изтръсква някакви монети.) Дръж, ето ти! Само се разкарай! (Протяга ръката си към нея. Старата не помръдва. Викенти отива при оградката и оставя там монетите на купчинка. Връща се на мястото си. Старата едва сега взима монетите, брои ги.)

Старата: Да, не стигат да преядеш. Ще рече - днешните богати ги гони сиромашията. (След пауза.) Ей, драги мой, а може би ти имаш нужда от нещо, а? Кажи си, не се срамувай!

Викенти: Позна! Имам. Да ме оставиш намира. Нито да те видя, нито да те чуя повече.

Старата: Това може, защо не!? Обаче си мисля, че на теб май съвсем друго ти трябва, какво ще кажеш?

Викенти: Край! Само дума още и побеснявам! А побеснея ли, не отговарям за себя си! Ясно ли ти е?!

Старата: Ясно, сама виждам! Постой си! На мен обаче ми хрумна дали няма да искаш да си поговориш с нея?

Викенти (Напрегнато.): С коя нея?

Старата: Ами с нея! (Приближава оградката, вглежда се.) С Альона, как е по-натам, не виждам... Александровна?

Викенти: Алексеевна.

Старата: Значи с Альона Алексеевна.

Викенти: Бабке, има неща, с които никой не се шегува.

Старата: Правилно! Аз не се шегувам. Мога да те уредя, ако не се скрънзавиш. Да речем, за десет от онези, как им викахте... По десет гущера на минута. Какво ще кажеш?

Викенти: Ти какво, да нямаш директна връзка с Господ Бог случайно?

Старата: Защо пък с Господ Бог?! Откъде накъде ще занимавам Господ Бог с някакви си простотии? Виж, покойниците са друга работа - с тях бива. При това - лесно. Те нямат задължения.

Викенти: Аха... Да вземем да допуснем, че ти се хвана на въдицата. Как ще ми гарантираш, че няма да ме пратиш за зелен хайвер, а?

Старата: Искаш гаранция, така ли? Какво пък, имаш право. Макар че, с моя ревматизъм, и без друго не виждам как ще ти избягам... Както и да е, смятай работата за опечена. Ще ти направя промоция - десет секунди безплатно. С рекламна цел. Имаш ли телефон?

Викенти: Да речем...

Старата: Тогава, какво чакаш, давай го!

Викенти: Ти, бабче, искаш да ме прекараш да повярвам, че говориш сериозно, така ли?

Старата: На нас, дето ни е поверена тая работа, шеги не ни се разрешават.

Викенти: На кои на вас?

Старата: На нас значи на нас! Та ще говориш ли, или да бягам?!

Викенти: За говорене, ще говоря.

Старата: Вади оная работа!

Викенти: Коя?

Старата: Телефона, глупако. Другата и девица да бях, не бих ти поискала. Не си мой тип.

Викенти (Изважда джиесем.): На, да те видя! (Дава й го. После протяга ръка да си го вземе обратно.). Чакай, изключил съм го, дай да го включа!

Старата: Ама, ти наистина си голям абдал! За каква ме вземаш, за магьосница, или за някаква си там баба Яга? Телефонът трябва само така, символично. Може и без него, но се губи ефектът. (Доближава апарата до ухото си и започва да вика.) Ало-о, дежурният?! Дежурният ли е, питам? Връзката ви май е отишла на баня! (Затиска микрофона с длан. На Викенти.) Давай, мисли въпроса си, че току-виж... (Пак вика в слушалката.) Не, не ти! Свържи ме с Альона Алексеевна. Алексеевна ми дай! От четирийсет и девети парцел. Да. С Альона ли говоря? Альона, тука някакъв тип иска нещо... Виждаш го, така ли? Аха... (Отново закрива микрофона. На Викенти.) Казвай, каквото ще питаш!

Викенти: Тя, какво, наистина ли ме вижда?

Старата: Аха. И вижда, и чува, ама времето ти изтича.

Викенти: Нека... Нека каже името ми!

Старата (На Викенти.): Хубава работа!? Забрави ли си го? (В слушалката.) Ало-о, Альона? Интересува се как му е името?! Как? Ало-о! Ало-о!!! (Отстранява джиесема от ухото си.) По дяволите! Времето свърши. Не чух хубаво...

Викенти (Разочаровано махва с ръка.): Е, да... От ясно по-ясно. (Протяга ръка за джиесема си.) Дай тука!

Старата (Не му обръща внимание.): Толи мент, толи кент, Кенти ли. (На Викенти.) Инокенти ли рече?

Викенти (Бавно отпуска ръка.): Ви... Викенти.

Старата: А... Заради това значи не съм го схванала. Що за шантаво име!?

Викенти (Сяда на пейката, пали нова цигара.): Име като име... На латински значи "победител". (Пауза.) А още по-точно - "човек, който преодолява препятствията".

Старата: А-а... Така може. Е, какво, преодоляващият, преодоля ли си вече съмненията, или още не си?

Викенти (Смуква силно от цигарата.): Няма такова животно. Това е пълен абсурд!

Старата (Бутва джиесема в джоба си.): А-а... Значи липсваме в списъка на наивниците!? Тъй да бъде, всеки сам си е господар. (Обръща му гръб и се кани да си върви. Хвърля му едно око за последно.) Ще рече, отказваш се да говориш с нея? Тъй-тъй...

Викенти: Чакай... Айде, карай!

Старата (Чевръсто се връща, ситнейки към оградката.). Похвално от твоя страна. Щом приемаш, вади кайметата! Петдесет гущера на минута, първо парите!

Викенти (Подрипва.): Какво?! Нали беше по десетачка?!

Старата: Само го вижте, моля ви се! Отгоре на всичко се и пазари! Десет долара е по тарифа "доверие"! За неверниците - намаление няма... (Пауза.) От мен да мине - трийсет и нито цент по-малко! В себе си поне пари носиш ли?

Викенти (Вади портфейла си, изважда сто доларова банкнота.): На, дръж! За три минути. Рестото задръж!

Старата (Грабва банкнотата, скрива я в пазвата си. Мърмори под носа си): Ресто!? Гледай му акъла! Ресто на гробищата... (На Викенти.) Колкото до трите минути - няма да придиряш! Гаранцията е мижава. Знаеш, пари за космонавтика вече не се отделят, спътниците са стари, направо за вторични суровини, така че...

Викенти: Я, чакай! Какви спътници те прихванаха? Ти какви ги плещиш?

Старата: Не плещя, а предупреждавам! Говори бързо и ясно! Връзката може да прекъсне всеки момент. Сам разбираш, става дума за тънка материя, а тънката материята дава фира!

Викенти (Ядосано.): Стига, млъкни! Край на комедията! Давай, свързвай се!

Старата: Така те искам! Делови! (Вади джиесема.) И хубаво си мисли какво ще говориш! (В слушалката.) Ало-о, дежурният?! Пак съм аз... Свържи ме отново с Альона! Ще се разплатим, ще се разплатим... Свои хора сме... И какво като не сме хора!? Въпреки това ще си уредим сметките... Да, ще се разплатим за март, ще се разплатим... Още утре, да... Ало-о, Альона?! Давам ти Викенти. (Маха му с ръка да приближи.) Ти, какво!? Давай! Започвай!

Викенти (Навежда се през оградката, вика): Альона, аз съм - Викенти!

Старата (Дръпва джиесема.): За чий бяс крещиш, а?! Тя и така те чува, да оглушея ли искаш!?

Викенти (Не спира да вика, но една идея по-тихо.): Альона, извинявай, Альона! Аз бях виновен, чуваш ли, Альона! Прости ми!

Старата: Спри да крещиш, чува те ти казах! (В слушалката.) Какво, какво да му кажа? (Към Викенти.) Разправя, че ще ти прости, но има две условия...

Викенти: Съгласен съм! Кажи й, че съм съгласен на всичко!

Старата (В слушалката.): Чу ли?... Аха, на всичко... (Към Викенти.) Пита, не те ли интересуват условията й?

Викенти: Готов съм на абсолютно всичко!

Старата (В слушалката.): Чу ли?... Аха, чист комсомолец!... Спокойно! Те, мъжете, до един са такива... Още не знае за какво става дума, а на всичко е съгласен, опрат ли нещата да се свърши работата обаче...

Викенти: Да си каже условията!

Старата (В слушалката.): Аха! Нали бил преодоляващ препятствията! (На Викенти.). Разправя, първо, да спреш да пиеш, особено когато си зад кормилото, второто й условие...

Викенти: Кажи й, че спирам! Точка!

Старата (Към Викенти.): Второто й условие е, повече кракът ти да не припарва тук. Това го рече с болка!

Викенти: Ама, как така...

Старата (На Викенти.): Нека не ме забравя, вика, но да продължава да живее. Искам да се ожени, а щом му се роди дъщеря, да я кръсти Альона. Щяло да й бъде приятно.

Викенти (Тихо.): Кажи й... Кажи й... Ще направя всичко възможно.

Старата (Маха слушалката от ухото си, рязко.): "Всичко възможно" ли!? Да не съм чула! С тях няма пазарене! Иначе край на прошката!

Викенти: Дадено. Съгласен съм!

Старата: Така те искам! (Пак поставя телефона на ухото си.) Е, да, кандиса... Аха... (Хихика в слушалката.) Разбира се, разбира се, не ще и дума...

Викенти: Кажи й, че я обичам! И че винаги, такова...

Старата (Сваля джиесема.): Край. Връзката отиде.

Викенти (Истерично.): Свържи се пак! Плащам двойно!

Старата (Прибира джиесема в джоба си.): Не може! Спътникът отлетя!

Викенти: За какъв спътник дрънкаш, по дяволите?! Трябва да й кажа...

Старата (Рязко.): Трябва да изпълниш обещанието си! Това трябва! (Миролюбиво.) Остави я... Мъртвите затова им викат покойници - покой им трябва. Не я тормози...

Пауза. Викенти отива към масичката. С трепереща ръка налива водка в чашата си.

Старата: Нали спря да пиеш!?

Викенти (Замира, после се обръща към Старата.): Аз за последно! (Старата укоризнено клати глава. Викенти й подава чашата.) Поне ти я пийни!

Старата: Ти остави чашата, пък ще видим!

Викенти я оставя на масата, коленичи, взима шепа пръст, целува я. Става и бързо, без да се оглежда, си тръгва.

Старата (След него.): И да не вземеш сега да седнеш да шофираш! (Викенти замира в полукрачка.) Вземи си такси! Помни какво си обещал!

Викенти излиза. Старата прескача през оградката да вземе своята кошница и с нея в ръка се връща при паметната плоча на Альона. Сяда на пейката, налива водката от чашата обратно в бутилката и завинтва капачката. Избира цветя от кошницата и ги поставя на гроба й. После прибира краставичките, бутилката и подрежда всичко това в кошницата си. Изважда джиесем от своя джоб и звъни. От момента, в който тя започва да говори, завесата бавно се спуска наполовина.

Старата: Вера, ти ли си?... Да, аз съм, Маша. Откъде, откъде - от гробищата естествено... Да, беше тук... Да, той... Няма грешка. Край, изпроводих го, смятай, че си се отървала... Не-е, повече няма да припари... Да, гарантирам... Я, зарежи, какво толкоз ще черпиш, да не сме си чужди случайно!? При Аличка ли? Тук всичко е наред. Чисто е, да... Да... донесох, донесох цяла кошница. Разбира се. Да, до един час съм при тебе... Имаме си и бутилчица... Аха, ще го отпразнуваме... (Прибира апарата.) Да. Такива ми ти работи. (Неочаквано джиесемът иззвънява. Старата вдига очи към небето и театрално жестикулира с ръце.) А, не! Е, колко пъти едно и също...

Глас: Уважаема госпожо абонат, уведомяваме Ви, че финансовите Ви задължения към нас...

Завесата се спуска окончателно

8 май 2003 г.

© Борис Гринберг
© Румен Шомов, превод от руски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.01.2008, № 1 (98)