ИЗ "ПРОПАДАНЕ"

Албер Камю

web

Мога ли, господине, да ви предложа услугите си, без да рискувам да бъда досаден? Страхувам се, че не знаете как да постъпите, за да бъдете чут от достойната за уважение горила, която ръководи съдбините на това заведение. И наистина тя говори само холандски. Ако не ми разрешите да защитя вашите интереси, тя не ще отгатне, че желаете хвойнова ракия. Ето, мога да се надявам, че ме разбра; това кимване с глава показва, че се съгласява с моите аргументи. Наистина идва, бърза с благоразумна бавност. Имате късмет, не изръмжа. Когато откаже да сервира, достатъчно й е да изръмжи: никой не настоява. Да бъдеш господар на настроенията си, е привилегия на големите животни. Оттеглям се, господине, щастлив съм, че можах да ви услужа. Благодаря ви, бих приел, ако бях сигурен, че не ви досаждам. Вие сте твърде добър. Ще сложа прочее чашата си до вашата.

Имате право, мълчанието му е оглушително. Това е тишината на дивите гори, обременена до гуша. Учудвам се понякога на упорството, с което нашият мълчалив приятел се мръщи на цивилизованите езици. Работата му е да посреща в този амстердамски бар, наречен от него неизвестно защо „Мексико сити”, моряци от всички националности. Не мислите ли, че при тези му задължения има опасение невежеството му да е неудобно? Представете си един пещерен човек пансионер във Вавилонската кула! Там той би се чувствувал чужд и ще страда. Но този тук не се счита изгнаник и върви по пътя си, нищо не го засяга. Една от редките фрази, които съм чул от устата му, гласи: ако ти харесва, стой, ако ли не, махай се! Какво трябва да ти харесва, или не? Без съмнение, нашият приятел. Признавам ви, такива цялостни личности ме привличат. Когато някой попрофесия или по призвание е размишлявал много върху човека, стига дотам, че започва да изпитва носталгия към приматите. Те нямат задни мисли.

Нашият съдържател, искрено казано, има някоя и друга задна мисъл, макар и смътна. Понеже никога не разбира какво се говори в негово присъствие, станал е недоверчив. Затова има този мрачен израз - сякаш поне се съмнява, че нещо между хората не е в ред. Неговото държане прави мъчни разговорите, които не засягат професията му. Вижте например стената в дъното, над главата му, празния квадрат, който бележи мястото, където е имало картина. И наистина там имаше една картина, и то изключително интересна, истински шедьовър. Присъствах, когато господарят на този дом я получи и когато я отстъпи. И в двата случая той стори това с еднакво недоверие, след многоседмични размишления. Тук трябва да признаем, че обществото малко нещо е накърнило първоначалната простота на неговата природа.

Забележете добре, че не го съдя. Уважавам неговото основателно недоверие и на драго сърце бих го споделял, ако, както виждате, моята общителна природа не се противопоставяше на това. Уви, аз съм словоохотлив и се свързвам лесно с хората. Макар че знам да пазя подходящо разстояние, за мен всички случаи са добри. Когато живеех във Франция, не можех да срещна човек с жив ум, без да го включа веднага в обществото си. Аха, виждам, че изисканият ми стил ви сепва. Признавам слабостта си към този стил и към хубавия език изобщо. Слабост, за която се укорявам, повярвайте ми. Знам добре, че вкусът към финото бельо не винаги предполага, че човек има мръсни крака. Но какво от това. Стилът, както и поплинът, твърде често прикриват някаква екзема. Утешавам се, като си казвам, че и тези, които говорят лошо, също не са чисти. Да, да пием по още една хвойнова.

Дълго ли ще останете в Амстердам? Хубав град, нали? Очарователен ли? Ето едно прилагателно, което отдавна не съм чувал. По-точно, откакто напуснах Париж, години минаха оттогава. Но сърцето помни и нищо не съм забравил от нашата красива столица, нито от нейните кейове. Париж е истинска зрителна измама, величествен декор, населен от четири милиона силуета. Близо пет милиона при последното преброяване ли? Значи, народили са деца. Не се учудвам. Винаги ми се е струвало, че нашите съграждани имат две страсти: идеите и блудството. Без много да му мислят, така да се каже. Но нека се пазим да ги съдим; не са те единствените, цяла Европа е такава. Понякога си мисля, какво ли ще кажат за нас бъдещите историци? Едно изречение ще им е достатъчно за съвременния човек; той блудстваше и четеше вестници. След това силно определение сюжетът ще бъде, ако смея да кажа, изчерпан.

Холандците ли? О, не, те не са така модерни. Имат време, вижте ги. Какво правят ли? Ами че тези господа тук живеят от работата на онези госпожи там. Впрочем и мъжките, и женските са твърде буржоазни твари, дошли тук, както обикновено, от митомания или от глупост. Накратко - от разпуснатост или от липса на въображение. От време на време тези господа си играят с ножа или револвера, но не мислете, че държат на това. Чисто и просто ролята го изисква; те умират от страх, когато изстрелят последния си куршум. Като казвам това, смятам ги по-морални от другите, от онези, които убиват по домашному, чрез изтощаване. Не сте ли забелязали, че нашето общество се е организирало за такъв род унищожаване? Вярвам, че сте чували за онези малки рибки в реките на Бразилия, които с хиляди се нахвърлят върху непредпазливия плувец и на малки хапки за няколко секунди го очистват така, че от него остава само гол скелет? Е, добре, такава е и тяхната организация. „Искате ли да живеете порядъчно като всички хора?” Естествено, вие казвате да. Как да кажеш не? „Добре. Тогава ще ви очистим. Ето ви работа, семейство, организирани забавления”. И острите зъби се впиват в плътта чак до костите. Но аз съм несправедлив. Не трябваше да казвам тяхната организация. Та тя е и наша: въпросът е кой кого ще очисти.

Най-после ни носят ракията. За вашите успехи. Да, горилата си отвори устата, за да ме нарече доктор. В тази страна всички са или доктори, или професори. Обичат да уважават от доброта и от скромност. У тях поне злобата не е национална черта. Впрочем аз ме съм лекар. Ако искате да знаете, преди да дойда тук, бях адвокат. Сега съм каещ се съдия.

Но позволете ми да се представя: Жан-Батист Кламанс, ваш слуга. Щастлив съм да се запозная с вас. Вие сигурно сте комисионер, нали? Почти ли? Великолепен отговор! А също и правилен: във всяко нещо ние сме почти. Хайде, позволете ми да поиграя на детектив. Вие сте почти на моите години, с обиграния поглед на четиридесетгодишен човек, който почти е разбрал нещата, облечен сте почти добре, ще рече така, както се обличат хората у нас, и ръцете ви са гладки. Значи, почти буржоа. Това, че изисканият стил ви сепва, е двойно доказателство за вашата култура, защото, първо, вие го различавате, и второ, той ви дразни. Освен това аз съм ви забавен, нещо, което, без да се хваля, предполага, че не сте ограничен човек. Вие сте, значи, почти... Но какво значение има? Професиите ме интересуват по-малко, отколкото сектите. Позволете ми да ви задам два въпроса, но не ми отговаряйте, ако ги считате за недискретни. Притежавате ли богатства? Малко ли? Добре. Поделяли ли сте ги с бедните? Не. Значи, вие сте това, което аз наричам садукей¹. Ако не сте се придържали към Светото писание, признавам, че не сте загубили много. Придържали сте се? Значи, знаете Светото писание? Вие решително ме интересувате.

Що се отнася до мен... Е, съдете сами. По ръст, широчина на раменете и лице, за което често са ми казвали, че е свирепо, бих приличал по-скоро на играч на ръгби, нали? Но когато човек разговаря с мен, трябва да ми признае известна изисканост. Палтото ми е протрито, като че ли камилата, която е доставила вълната за неговото изработване, е била крастава; но затова пък ноктите ми са грижливо поддържани. Аз също съм човек с опит и въпреки това ви се доверявам, без да се пазя, разчитайки само на вашата външност. И така, въпреки добрите си маниери и изискан език аз съм постоянен посетител на моряшките барове в Зеедийк. Хайде, не ровете повече. Професията ми е двойна, както и моята натура. Казах ви вече, че съм каещ се съдия. В моя случай само едно нещо е просто: не притежавам нищо. Да, бях богат, но нищо не съм делил с другите. Какво значи това ли? Значи, че и аз съм садукей... О, чувате ли пристанищните сирени? Тази нощ ще падне мъгла над Зюдерзее.

Тръгвате ли си вече? Прощавайте, че ви задържах може би. С ваше позволение вие няма да плащате. В „Мексико сити” вие сте мой гост, бях особено щастлив да ви приема тук. Утре сигурно ще бъда пак тук, както всяка вечер, и ще приема с признателност вашата покана... По кой път да минете ли?... Ами че... Ако ви е удобно, най-просто ще бъде да ви придружа до пристанището. Оттам покрай еврейския квартал ще стигнете до онези хубави улици, по които вървят трамваи, отрупани с цветя и гръмки оркестри. Вашият хотел е на една от тях, хотел „Дамрак”. Моля ви, минете. Аз живея в еврейския квартал или това, което се наричаше така, преди нашите братя, хитлеристите, да го превърнат в площад. Какво почистване! Седемдесет и пет хиляди евреи депортирани или убити. Почистване с прахосмукачка. Възхищавам се от тази прилежност и търпелива методичност! Когато човек няма характер, трябва да си изработи метод. Тук методът безспорно направи чудо и аз живея на мястото на едно от най-големите престъпления в историята. Това може би ми помага да разбирам горилата и нейната недоверчивост. Така и аз мога да се боря срещу вродената си склонност, която ме тласка неудържимо към симпатия. Когато видя ново лице, нещо в мен забива тревога. „Забави! Опасност!” Даже когато симпатията е най-силна, аз съм нащрек.

Знаете ли, че в моето малко село по време на една наказателна акция немският офицер любезно молеше стара женица да избере, ако обича, кой от двамата й синове да бъде разстрелян като заложник? Да избере, представяте ли си? Този ли? Не, другият. И да види как го отвеждат. Нека не задълбаваме, но вярвайте ми, господине, всякакви изненади са възможни. Познавах едно чисто сърце, което отхвърляше недоверието. Беше пацифист, анархист, обичаше с еднаква любов цялото човечество и животните. Изключителна душа наистина. По време на последните религиозни войни в Европа той се беше оттеглил на село. На прага на къщата си беше написал: „Откъдето и да идвате, влезте и бъдете добре дошли.” Кой, според вас, мислите, че отговори на тази хубава покана? Войниците, които влязоха като у дома си и го изкормиха.

О, извинете, госпожо! Всъщност тя даже и не разбра. Колко много хора, и то така късно въпреки дъжда, който вече дни наред вали! За щастие има хвойнова ракия, единственият лъч в този мрак. Чувствате ли златистата, медна светлина, която тя запалва във вас? Обичам да се разхождам из града вечер, затоплен от ракията. Нощи наред вървя, мечтая или си говоря без край. Да, както тази вечер. Страхувам се да не съм ви досадил, благодаря, вие сте любезен. Но душата ми е препълнена; щом си отворя устата, и фразите потичат. Освен това тази страна ме вдъхновява. Обичам този народ, гъмжащ по тротоарите, притиснат в малкото пространство между къщите и водата, обграден от мъгли, студени земи и димящо като пране море. Обичам го, защото е двойнствен. Той е тук и далеч оттук.

Да, да! Когато чувате тежките им стъпки по мокрия паваж, когато ги виждате да минават тромаво между магазините, пълни със златисти херинги и бижута с цвят на мъртви листа, сигурно си мислите, че те са тук тази вечер, нали? И вие, както всички, мислите тези добри хора за племе от синдики и търговци, които заедно с жълтиците си броят и своите шансове за вечен живот и чийто единствен лиризъм се състои в това да отиват понякога, наложили широкополи шапки, на урок по анатомия? Лъжете се. Наистина, те вървят до нас, но вижте къде са главите им: в мъглата от неон, хвойнова ракия и мента, която се спуска от червените и зелените светлинни реклами. Холандия е сън, господине, сън от злато и пушек, по-опушен през деня, по-позлатен през нощта, н този сън и ден, и нощ населен с Лоенгрини като тези тук, които пълзят замечтани върху своите черни велосипеди с високи седалки, подобно на черните лебеди, които без отдих обикалят из цялата страна около моретата, по каналите. Те бленуват с глави в златистите облаци, въртят се в кръг, молят се в позлатения тамян на мъглата - вече не са тук. Отпътували са на хиляди километри към Ява, далечния остров. Молят се на онези индонезийски богове, които гримасничат, с които са украсили всичките си витрини и които в този момент бродят над нас, преди да се вкопчат като великолепни маймуни за светлинните реклами и стъпаловидните покриви, за да напомнят на тези носталгични колонисти, че Холандия не е само Европа на търговците, но и море, море, което води до Сипанго и до онези острови, където хората умират луди и щастливи.

Но аз се увлякох, започнах да пледирам! Простете. Навик, господине, призвание, а също и желанието, което изпитвам, да ви накарам да разберете добре този град и същината на нещата! Защото ние сме в същността на нещата. Забелязахте ли, че концентричните канали на Амстердам приличат на кръговете на ада? Буржоазен ад, изпълнен, естествено, с лоши сънища. Когато човек идва отвън, колкото повече преминава тези кръгове, толкова повече животът и следователно неговите престъпления стават все по-тежки и мрачни. Тука ние сме в последния кръг. Кръгът на... А, и това ли знаете? Дявол го взел, ставате все по-мъчен за класиране. Но тогава разбирате защо мога да кажа, че тук е центърът на всичко, въпреки че се намираме в края на континента. Чувствителният човек разбира тези странности. Във всеки случай читателите на вестници и блудниците не могат да отидат по-далеч. Те идват от всички краища на Европа и спират около вътрешното море, на равния, безцветен, песъчлив бряг. Слушат сирените, напразно търсят в мъглата силуетите на параходите, после преминават каналите и се връщат отново в дъжда. Премръзнали, те идват да поискат на различни езици хвойнова ракия в „Мексико сити”. Там аз ги чакам.

До утре, значи, господине и скъпи ми сънароднико. Не, сега можете да намерите пътя си. Ще ви оставя до този мост. Вечер никога не минавам по мост. Зарекъл съм се. Представете си, че някой се хвърли във водата. Едно от двете: или ще се хвърлите да го спасите и в този студен сезон рискувате най-лошото, или ще отминете, но потъващите причиняват понякога странна отпадналост. Лека нощ! Какво? Тези жени зад витрините ли? Сън, господине, сън. Пътуване към Индонезия с малко разноски. Тези същества се парфюмират с подправки. Вие влизате, те спускат пердетата и плаването започва. Боговете слизат върху голите тела и островите, с техните палмови коси, разчорлени от вятъра, се отдалечават като луди. Опитайте.

Какво е каещ се съдия ли? Аха, заинтригувах ви с тази история. В нея не съм влагал никакво лукавство, вярвайте ми, и мога да ви я изясня. В известен смисъл това даже е част от моите функции. Но преди всичко необходимо ми е да ви изложа някои факти, които ще ви помогнат да разберете по-добре моя разказ.

Преди няколко години бях адвокат в Париж и, честна дума, доста известен адвокат. Разбира се, аз не ви казах истинското си име. Имах една специалност: благородните каузи, както се казва, защищавах вдовиците и сираците, и то не знам защо, тъй като в края на краищата има вдовици, които мамят, и жестоки сираци. При все това достатъчно ми беше да надуша, макар и отдалеч, че някой обвиняем е жертва, за да влязат в действие ръкавите на моята тога. И то как! Истинска буря! Сърцето ми слизаше в ръкавите. Човек наистина можеше да си помисли, че всяка вечер правосъдието спи с мен. Сигурен съм, че вие щяхте да се възхитите от точния ми тон, истинското ми вълнение, убедителността, жара и овладяното възмущение на моите пледоарии. Физически природата ме е добре надарила, държа се благородно без усилие. Нещо повече, бях подкрепян от две искрени чувства: задоволството, че съм от добрата страна на подсъдимата скамейка, и инстинктивното презрение към съдиите изобщо. Впрочем това презрение може би не беше толкова инстинктивно. Сега знам, че то си е имало причини. Но, гледано отстрани, то приличаше по-скоро на страст. Човек не може да отрече, че поне за момент съдиите са необходими, нали? Но аз не можех да разбера, че един човек сам решава да упражнява тези изумителни функции. Приемах този човек, защото го виждах, но горе-долу така, както приемах скакалците. С тази разлика, че нашествията на тези правокрили насекоми никога не са ми носили и стотинка, докато аз изкарвах прехраната си в диалог с хората, които презирах.

И така, аз бях от добрата страна на подсъдимата скамейка и това беше достатъчно за моето душевно спокойствие. Чувството за правда, задоволството, че си прав, радостта да се самоуважаваш, драги мой, са мощни пружини, за да отстояваме или да напредваме. И обратното, ако лишите хората от тях, вие ги превръщате в разярени кучета. Колко престъпления са извършени чисто и просто защото техните автори не са могли да понасят, че са сгрешили! Познавах някога един индустриалец, който имаше съвършена жена, от която всички се възхищаваха и която въпреки това той мамеше. Този човек буквално се вбесяваше, че е виновен и че нито можеше да получи, нито сам да си даде свидетелство за целомъдрие. Колкото повече жена му изпъкваше със съвършенството си, толкова повече той се вбесяваше. В края на краищата тази вина стана непоносима за него. Какво мислите, че направи тогава? Престана да я мами ли? Не. Уби я. Така се свързах с него.

Моето положение беше по-завидно. Не само че не рискувах да се присъединя към лагера на престъпниците (по начало нямах никакъв шанс да убия жена си, защото съм ерген), но и поемах тяхната защита само при условие да са добри убийци, както други са добри диваци. Начинът, по който водех тази защита, ме удовлетворяваше много. В служебния си живот бях наистина безукорен. Никога не съм приемал подкупи, от само себе си се разбира, но и никога не съм се прекланял пред никакви ходатайства. И нещо, което е рядко - никога не съм се поддавал да лаская който и да е журналист, за да спечеля благосклонността му, нито пък някой чиновник, чието приятелство можеше да ми е от полза. Имах даже щастието на два-три пъти да ми предлагат „Почетният легион”, но аз го отказвах с дискретно достойнство, от което изпитвах истинско удовлетворение. Накрая, никога не съм карал бедните да ми плащат и не съм се бил в гърдите за това. Не мислете, драги господине, че се хваля. Нямах никаква заслуга: алчността, която в нашето общество заема мястото на амбицията, винаги ме е карала да се смея. Аз се целех по-високо; ще видите, че изразът, доколкото ме засяга, е точен.

Но съдете сам за моето удовлетворение. Наслаждавах се от собствената си природа, а всички знаем, че това е именно щастието, макар че за да се успокояваме взаимно, понякога се правим, че осъждаме такива чувства, наричайки ги егоизъм. Наслаждавах се поне на онази страна от моя характер, която откликваше така точно на вдовицата и сирака, че накрая от желание да я използвам тя завладя целия ми живот. Например обичах да помагам на слепите да пресичат улиците. Още отдалеч, когато забележех някакъв бастун нерешително да почуква на края на тротоара, спусках се, изпреварвах понякога със секунда милостивата ръка, която вече се протягаше, отнемах слепеца от чуждата грижа и с нежна и твърда ръка го повеждах по пешеходната пътека, сред препятствията на движението, към спокойното пристанище на отсрещния тротоар, където се разделяхме еднакво разчувствувани. По същия начин обичах винаги да упътвам минувачите по улицата, да им поднасям огън, да помагам на някой количкар с тежко натоварена кола, да бутам закъсал автомобил, да купувам вестник от продавача от Армията на спасението или цветя от старата цветопродавачка, за която знаех, че ги краде от гробището Монпарнас. Обичах също - трудно ми е да го кажа! - да давам милостиня. Един мой приятел, голям християнин, признаваше, че първото чувство, което изпитвал, когато виждал някой просяк да се приближава към дома му, било неприятно. С мен пък беше по-лошо: аз ликувах от радост. Но да минем по-нататък.

Нека по-скоро ви разкажа за моята вежливост. Тя беше известна и неоспорима. Да бъда любезен, беше за мен наистина голяма радост. Ако сутрин имах късмет да отстъпя мястото си в автобуса или метрото на някой, който очевидно го заслужава, да вдигна от земята предмет, изпуснат от възрастна жена, и да й го подам с присъщата ми усмивка или пък чисто и просто да отстъпя реда си за такси на някой, който бърза повече от мен, тогава денят ми беше светъл. Радвах се даже, признавам това, на дните, в които общественият транспорт стачкуваше, защото имах възможност от автобусните спирки да кача в колата си неколцина от моите нещастни съграждани, възпрепятствани да се завърнат по домовете си. Най-после, да отстъпя мястото си в театъра, за да позволя на една двойка да бъде заедно, да поставя на багажника във влака куфарите на някое младо момиче, ако той е твърде висок за нея - това бяха за мен също така подвизи, които извършвах по-често от другите, защото по-внимателно търсех случаите да ги сторя и защото ми доставяха по-голямо удоволствие.

Минавах също за щедър и наистина бях такъв. Давах много, публично и частно. И вместо да страдам, когато трябваше да се разделя с някой предмет или парична сума, аз винаги изпитвах удоволствие и то не се помрачаваше дори и от оная меланхолия, която понякога се пораждаше в мен, след като преценявах безполезността на тези дарения и възможната неблагодарност, която би ги последвала. Изпитвах даже такава радост да давам, че мразех да бъда принуждаван да върша това. Подписките с тънките сметки ме потискаха и аз давах с неудоволствие. Исках да бъда господар на щедростта си.

Това са дребни черти, които обаче ще ви накарат да разберете непрекъснатите наслади, които намирах в живота си и най-вече в професията си. Да бъдеш спрян например в коридорите на Съдебната палата от жената на някой обвиняем, когото си защищавал само от чувство за справедливост или от съжаление, ще рече, безплатно, да слушаш тази жена да шепти, че с нищо, че наистина с нищо не ще може да се отблагодари за това, което е направено за тях, да отговориш тогава, че това е нещо съвсем естествено, че всеки би направил същото, да предложиш даже помощ, за да се преживеят черните дни, които идват, да прекъснеш накрая излиянията, за да съхраниш истинския им отклик, да целунеш ръката на бедната жена и с това да сложиш край, повярвайте ми, скъпи господине, това значи да се издигнеш над обикновения амбициозен човек и да се изкачиш до онази кулминационна точка, от която добродетелта се храни вече от самата себе си.

Нека се спрем на тези върхове. Вие разбирате сега какво исках да кажа с това, да се прицелваш по-високо. Аз говорех именно за тези кулминационни точки, единствените, където мога да живея. Да, аз съм се чувствал удобно само когато съм стоял високо. До най-малките подробности в живота имах нужда да бъда отгоре. Предпочитах автобуса пред метрото, каляската пред таксито, терасите пред приземията. Любител на спортните самолети, с които човек се извисява в небесата, аз пътувах също и с параходите, където винаги се разхождах на най-високата палуба. В планините избягвах затворените долини, предпочитах високите проходи и плата; стремях се поне към върховете. Ако съдбата ме беше принудила да избирам някакъв занаят, стругар или да покривам покриви, щях да избера покривите и нямаше да се страхувам от главозамайващите височини. Трюмовете, мазетата, пещерите, пропастите ме ужасяваха. Изпитвах даже особена омраза към спелеолозите, които имаха дързостта да заемат първите страници на вестниците и чиито постижения ме отвращаваха. Да се мъчиш да достигнеш до осемстотин метра под земята с риск главата ти да се заклещи в някоя скалиста теснина (сифон, както казват тези безразсъдни хора), ми се струваше постижение на покварени или травматизирани характери. В това имаше нещо престъпно.

Затова пък естествената тераса на пет-шестстотин метра над едно още видимо и окъпано в светлина море беше мястото, където дишах най-добре, особено ако бивах сам, високо над човешкия мравуняк. Лесно си обяснявах защо проповедите, пророчествата, огнените чудеса са се извършвали върху достъпни височини. Според мен човек не мечтае в пещерите или в затворническите килии (освен ако те не са разположени в някоя кула с просторен изглед); там той мухлясва. И разбирах онзи човек, който, след като станал калугер, се разкалугерил, понеже килията му гледала не както той очаквал - към простора, а към една стена. Бъдете уверен, че що се отнася до мен, аз не мухлясвам. Всекидневно, всекичасно, в себе си и сред другите, се изкачвах към висините, там запалвах видими огньове и радостни възгласи се издигаха към мен. Така поне черпех радост от живота и от моето собствено превъзходство.

Моята професия за щастие задоволяваше този стремеж към върховете. Тя ме избавяше да бъда огорчен от ближния си, когото аз винаги задължавах, без нищо да му дължа. Тя ме поставяше над съдията, когото аз на свой ред съдех, над подсъдимия, когото принуждавах да бъде признателен. Добре преценете това, скъпи господине: аз живеех безнаказано. Никаква присъда не ме засягаше, аз не се намирах на сцената на съда, а бях над нея, подобно на онези богове, които от време на време с помощта на механизъм спускали сцената, за да променят действието и да му предадат свой смисъл. В края на краищата да живееш над всички, си остава все още единственият начин да бъдеш видян и приветстван от множеството.

Прочее, някои от моите добри престъпници, извършвайки убийството, се бяха подчинявали на същите подбуди. В тъжното положение, в което се намираха, да прочетат имената си във вестниците, им е доставяло без съмнение един вид нещастно удовлетворение. Както мнозина, така и те не са можели да издържат да бъдат анонимни и това нетърпение, отчасти може би, ги беше довело до неприятни крайности. В края на краищата, за да станеш известен, достатъчно е да убиеш портиерката си. За нещастие това е ефимерна репутация - има толкова много портиерки, които заслужават и получават ножа. Престъплението заема непрекъснато предната част на сцената, но престъпникът се явява там само бегло и веднага бива заместен. Всъщност тези кратки триумфи се заплащат твърде скъпо. Затова пък защитата на нашите бедни аспиранти за репутация, по същото време и на същото място, водеше до истинска прослава, но с по-икономични средства. И това ме окуражаваше да правя усилия да заплатят с възможно най-малкото наказание: заплащайки за своите постъпки, те заплащаха отчасти и за моята слава. Възмущението, талантът, вълнението, които изразходвах в тяхна защита, снемаха в замяна всяко задължение към тях. Съдиите наказваха, обвиняемите изкупваха, а аз, свободен от всякакво задължение, неподлежащ нито на съдене, нито на санкциониране, царувах свободно, облян в райска светлина.

Всъщност, скъпи господине, не е ли това земният рай: да грабиш направо от живота. Така правех аз. Никога не е ставало нужда да се уча да живея. С раждането си знаех вече всичко. Има хора, чийто проблем е как да се защищават от другите или поне как да се спогаждат с тях. За мен спогодбата беше осъществена. Фамилиарен, когато трябваше, мълчалив, когато беше необходимо, способен да се държа както свободно, така и сериозно, аз се разбирах с всички добре. Така моята популярност беше голяма и успехите ми сред обществото - неизброими. Личността ми не беше зле изградена, бях едновременно неуморим танцьор и дискретен ерудит, можех да обичам еднакво, нещо, което не беше никак лесно, и жените, и правосъдието, занимавах се и със спорт, и с изкуство. Но да спрем дотук, за да не ме заподозрете в самодоволство. Представете си, моля ви, един мъж в цветуща възраст, с отлично здраве, богато надарен, ловко справящ се както с физическите, така и с интелектуалните задължения, нито беден, нито богат, спящ добре и дълбоко доволен от себе си, без да изтъква това по друг начин освен чрез една щастлива общителност. Ще приемете тогава, че мога да говоря съвършено скромно за един преуспял живот.

Да, малцина бяха по-непринудени от мен. Моето съгласие с живота беше пълно, приемах изцяло неговата същност, без да отхвърлям нищо от ирониите му, нито от величието му, нито от паденията му. В частност плътта, материята, с една дума, физиката, която смущава или обезкуражава толкова много хора в любовта или в самотата, ми доставяше, без да ме заробва, винаги радости. Бях създаден, за да имам тяло. Оттук и моята вътрешна хармония, онова спокойно самообладание, което другите чувстваха и понякога ми признаваха, че им помагало да живеят. И хората търсеха моята компания. Често например някои мислеха, че вече са ме срещали. Животът, неговите създания и дарове идваха към мен; аз ги приемах с благосклонна гордост. Искрено казано, поради това, че бях такъв цялостен и непринуден човек, донякъде се считах за свръхчовек.

По рождение произхождах от почтено, но не известно семейство (баща ми беше офицер) и въпреки това, признавам смирено, имаше утрини, в които се чувствах царски син или божествен огън. Забележете добре, че става дума не за убеждение, че съм по-интелигентен от останалите, а за нещо друго. Всъщност това убеждение е без значение поради факта, че толкова много глупаци го споделят. Не, поради това, че бях удовлетворен, чувствах се, ако трябва да призная, белязан. Белязан лично, измежду всички, за този продължителен и постоянен успех. Всъщност това се дължеше на моята скромност. Отказвах се да приписвам този си успех само на моите качества и не можех да повярвам, че събирането на толкова различни и толкова крайни качества в една-единствена личност беше резултат само на случайността. Ето защо, живеейки щастливо, почувствах се до известна степен упълномощен за това щастие с някакъв висш декрет. Ако ви кажа, че нямах и никаква религия, още по-добре ще видите какво необикновено имаше в това убеждение. Обикновено или не, то дълго ме издигаше над всекидневието и аз буквално се реех. в продължение на години, за които, честно казано, сърцето ми още съжалява. Реех се до онази вечер, в която... Но това е друга работа и трябва да бъде забравена. На туй отгоре може би преувеличавам. Истина е, че навсякъде се чувствах добре, но в същото време нищо не ме задоволяваше. Всяка радост ме караше да желая друга. Минавах от празник в празник. Случваше ми се нощи наред да танцувам опиянен все повече и повече от хората и живота. Понякога, късно през тези нощи, в които танцът, лекият алкохол, моята разюзданост, крайната отпуснатост на всички ме хвърляха в едно очарование, едновременно уморено и запълнено, и изнурен до крайност, струваше ми се, но само за миг, че най-после съм разбрал тайната на хората и на света. Но на другия ден умората изчезваше и с нея и тайната; аз отново се впусках. Така тичах аз, задоволен, но ненаситен, без да знам къде да спра, до деня, по-скоро до нощта, в която музиката спря, светлините угаснаха. Празникът, в който бях щастлив... Но позволете ми да повикам нашия първобитен приятел. Кимнете, за да му благодарите, и най-вече пийте с мен. Имам нужда от вашата симпатия.

Виждам, че това признание ви учудва. Никога ли не сте чувствали неочаквана нужда от симпатия, от помощ, от приятелство? Да, разбира се. Аз се научих да се задоволявам със симпатията. Тя се среща по-често и освен това с нищо не заангажирва. „Вярвайте в моята симпатия” в заседателна реч непосредствено предшества „а сега да се заемем с работата”. Това е чувство на председател на управителен съвет: след нещастия то се получава евтино. Приятелството не е така просто. То се постига бавно и трудно и когато човек го получи, няма начин да се освободи от него, трябва да му отговори. Главно, не вярвайте, че вашите приятели ще ви телефонират всяка вечер, както би трябвало да бъде, за да узнаят дали именно в този момент не сте решили да се самоубиете, или пък чисто и просто дали точно тази вечер нямате нужда от компания, дали сте разположен да излезете. Не, ако те ви позвънят, бъдете спокоен, то ще бъде вечерта, когато не сте сам и когато животът ви е толкова хубав. Към самоубийство те ще ви тласнат по-скоро по силата на това, което според тях вие дължите към себе си. Нека. Небето ни пази, скъпи господине, от това да бъдем издигнати твърде високо от приятелите си! Що се отнася до тези, чиято функция е да ни обичат, искам да кажа родителите, хората, свързани с нас (какъв израз!), това е друга песен. Те имат подходящата дума, но думата е по-скоро като куршум; телефонират така, както човек стреля с карабина. И стреля точно.

БЕЛЕЖКИ

1. Садукей - член на еврейска секта, основана от Садок през ІІІ в. пр.н.е, която отричала безсмъртието на душата и възкресението на тялото (б.пр.). [обратно]

© Албер Камю
© Георги Панов, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.11.2007, № 11 (96)

Други публикации:
Албер Камю. Пропадане. София: Фама, 2007.