ТЕЛЕШКО С МОРКОВИ

Алфонс Але

web

Двете му стари лелички бяха истинска прелест.

Навремето, много отдавна, едната от тях била много красива, толкова красива и толкова отдавна, че й викаха Отдавнашната.

Другата пък беше толкова непресторена и така приветливо и топлосърдечно посрещаше всеки, че от самосебе си й беше прилепнало име Свойската.

Отдавнашната и Свойската бяха останали неомъжени; цялата им рода се състоеше от един-единствен племенник, любезен млад човек, завеждащ отдел Спорни дела в едно голямо предприятие за чанти и въжета.

Един ден този племенник се беше оженил.

Беше се оженил за една очарователна, малко наивна и простодушна, но общо взето приятна девойка.

Всяка неделя този племенник, който отсега нататък за по-кратко ще наричаме Фернан, всяка неделя, както казах, бе канен на вечеря с младата си съпруга у старите си лелички.

- Скъпа Люси - обръщаше се той към жена си... тъй като по същите причини, поради които назовахме племенника Фернан, сега ще назовем младата дама Люси, - скъпа моя - обръщаше се той към жена си, - ти си толкова хубава, колкото на времето е била леля Отдавнашна; сега ти остава единствено да се научиш да бъдеш толкова добра домакиня, колкото леля Свойска.

- Ами ще се постарая - отговаряше безхитростно Люси.

- Кажи ми, не можеш ли да ми сервираш кафето горещо, като у лелини ми? Вкъщи винаги е изстинало.

- Ами не знам защо става така... Уж го купуваме от един и същ бакалин.

Най-голямото готварско постижение на Свойската беше телешко с моркови, ама от онова телешко с моркови, за което истинските познавачи казват: Да си оближе човекпръстите!

Преданата Люси беше пробвала безброй пъти да сготви същото, но все безуспешно.

Не че нейното телешко с моркови беше изцяло непригодно за употреба, но не беше достойно да развърже връзките на обувките на телешкото с моркови на Свойската, макар че младата домакиня следваше напълно или почти напълно съветите на старата леличка.

Обаче или нещо пропускаше, или нещо недоглеждаше: и в крайна сметка яденето не струваше.

Всяка неделя, на връщане вкъщи между съпрузите се повтаряше същата сцена:

- Видя ли днеска телешкото с моркови!

- Да.

- Биваше го, а?

- Беше божествено.

- Защо не вземеш един ден да сготвиш същото?

- Ами ще се постарая.

Горкичката! Нищо друго не намираше да каже в такъв случай освен: Ами щесе постарая.

Най-смешното обаче беше, че редовно всяка седмица Свойската се впускаше да й обяснява с подробности:

- В неделя, точно в два следобед слагам в една тенджера месото заедно с морковите, прибавям сол, пипер, подправки, магданоз, кромид лук, нарязани гъби, всичко това в тенджерата, посипвам огъня с пепел, за да може яденето да ври на тих огън, и оставям тенджерата на огъня. После отиваме на вечерня. Като се върнем от вечерня... И тъй нататък.

- Толкова ли е сложно, дявол да го вземе! - губеше търпение племенникът. Опитай пак в четвъртък... И гледай да стане като хората!

- Ами ще се постарая.

За жалост, в четвъртък пустото телешко с моркови противоречеше на всякакви човешки представи за телешко с моркови.

Господинът взе да го избива на кавга.

- Не съм виновна аз, подсмърчаше младата съпруга, не съм виновна аз.

- Да не би да съм виновен аз тогава!

- Никой не е виновен. Днес нямаше как да спазя рецептата на Свойската.

- А защо?

- В четвъртък няма вечерня!

© Алфонс Але
© Евгения Динкова, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.12.2007, № 12 (97)