СЪВЕСТ В ПЕЧАТА

Алфонс Але

web

Когато късно вечерта влязох в ресторанта, трима господа привършваха вечерята си и се намираха тъкмо в онзи момент, когато на разкошно кафе, изтънчен ликьор и първокачествена пура, всеки от тях разпалено излагаше възгледите си за някои щекотливи страни на обществения въпрос.

Охранен господин, с прекалено много златни украшения по ръцете, ломотеше на всеослушание, при това с твърдото произношение на хората от Бордо.

- Знаете ли - рече той, - след като изпусна във въздуха кълбо дим от пурата си - знаете ли кое съсипва Франция? Ако не знаете, ще ви кажа. Това, което съсипва Франция, са вестниците.

- Вярно е - надуто се присъедини към него вторият господин, - крайно време е да се запуши устата на печата.

- Да му се запуши устата ли - ядно подхвърли третият, - да се разтури изцяло, да, това му трябва. Аз на мястото на правителството, отдавна да съм разпертушинил всички вестници.

* * *

По-нататък за по-лесно ще кръстя тримата господа така: първия - глупака, втория - тъпака, а третия - дебелака.

* * *

Глупака: Дайте да не изпадаме в крайности; аз на мястото на правителството бих разрешил всеки окръг да има по един местен вестник. За главен редактор бих турил началника на жандармерията.

Тримата шумно се изсмяха.

Тъпака: А аз на мястото на правителството бих оставил да излизат разните му там вестници, но бих наложил на всеки брой такса от петдесет сантима.

Дебелака: Браво! Това се казва отлична идея! По този начин работягите ще престанат да си тъпчат главите с щуротии.

Глупака: Разбира се! Какви мръсници са тия журналисти!

Тъпака: Какви безсрамници!

Дебелака: Какви хаймани!

Мимоходом ще отбележа, че тия названия ни най-малко не смутиха апетита ми.

Дебелака: Длъжен съм все пак да призная, че ми се случи да срещна на тоя свят добросъвестен журналист.

Тъпака: Хайде де!

Глупака: Не може да бъде!

Дебелака: Да, да, журналист на място. Ето как стана това: Някъде преди десетина години се пишех галеник, галеник на сърцето, разбира се, на малката Ана Тизоние, нали я помните, дето й викаха Нана Стомната. Беше й все едно на палавницата, че познати и приятели й прикачват този прякор, но ето че един долнопробен вестник, "Казанова" му беше заглавието, редовно взе да я одумва и все си чешеше езика: Нана Стомната била отишла еди-къде си... Нана Стомната била рекла еди-що си... и т.н., и т.н. С други думи чашата взе да прелива и понеже "Казанова" добре се продаваше из ония времена, горката Нана се видя в чудо - притесняваше се, че дребният й успех ще прерасне в слава, от която с удоволствие би се отказала. Веднъж устатият вестник бе прекалил повече от обикновено и Анна ми каза: "Ако си ми приятел, отрежи им пътя на тия клюки". Ами тъй де, продължи тя, какво сложно има. С две-три хилядарки, дадени на ръка на господина, който списваше светската хроника на "Казанова" и на когото му викаха Маркиза, човек незабавно си купуваше пълното му мълчание. Господинът се яви на срещата точно навреме. След кратък пазарлък се спогодихме да му платя сто луидора¹, които му връчих на минутата. Маркизът преброи парите, след което за мое учудване възкликна: "Вижте, сбъркал сте, давате ми сто франка в повече". Това беше самата истина, бях му дал сто франка в повече. Не ви ли учудва все пак добросъвестността на този журналист, който можеше да прибере цялата сума, без нищо да ми каже?

Тъпакa: Така е, прав сте.

Дебелакa: Да, ама на един добросъвестен журналист, уверявам ви, се падат сто хиляди пълни мръсници!

БЕЛЕЖКИ

1. 100 луидора, много пари на времето, са се равнявали на 2000 франка (бел.прев., Е.Д.). [обратно]

© Алфонс Але
© Евгения Динкова, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 04.04.2012, № 4 (149)