СИН НА ВДОВИЦА

Алфонс Але

web

На улица Ружмон номер 256, в един апартамент на втория етаж над мецанина (три хиляди и петстотин, данъка отделно), живееше едно семейство, което се наричаше семейство Мартен.

То се състоеше от трима души: бащата, майката и сина.

В момента, в който започва тази история, бащата тъкмо се беше оттеглил от служебните си задължения.

Основоположник и директор на Дружеството за общи застраховки противнотариата, той беше успял да натрупа в тази фирма немалко състояние.

Неразговорлив и необщителен, сякаш в гората расъл, пълна противоположност на жена си и сина си, господин Мартен мразеше от дъното на душата си светския живот, баловете, театъра.

Жена му и сина му му викаха мечката, забравяйки, че главата на едно семейство заслужава уважение.

Госпожа Мартен беше прехвърлила трийсетте, но до четиридесетте й оставаше още някоя и друга годинка.

Елегантна и привлекателна, тя минаваше за дъщеря на мъжа си и по-голяма сестра на сина си.

Последният, мил осемнайсетгодишен младеж, безбожно разглезен от майка си, страшен калпазанин, се беше научил да измъква сравнително големи суми от познатите на баща си, от доставчиците, а веднъж дори и от портиера.

Майчиното сърце крие бездни от снизхождение. Госпожа Мартен плащаше дълговете на сина си, без да знае мъжът й.

Един ден обаче младият Мартен беше направил такава магария, че работата се издаде пред баща му.

Заел съответната поза, бащата тегли на сина си една назидателна реч, след което заяви, че Гастон веднага ще замине войник за пет години.

Майчините очи са вечни и неизчерпаеми източници на сълзи. Госпожа Мартен проля потоци сълзи.

Напразно: Господин Мартен остана непреклонен.

Единственото, за което отстъпи пред обляната в сълзи майка, беше, че й позволи да изпрати Гастон до казармата.

В момента на раздялата, трогнат от нейното хълцане, дежурният сержант посъветва госпожа Мартен да отиде при капитана и полковника и лично да ходатайства за сина си.

Клетата жена започна от капитана. От един млад капитан на трийсет години с пламенен поглед.

Остана вътре четвърт час и излезе малко поуспокоена.

После дойде ред на полковника.

Честно казано, полковникът гонеше шейсетте.

Госпожа Мартен се застоя при него повече от три четвърти час.

Но затова пък излезе напълно успокоена.

Не за дълго обаче, тъй като първите писма от Гастон бяха покъртителни.

Били му изяли целия шоколад.

Войнишкият живот бил нещо ужасно: твърдо легло, лоша храна, завистливи другари, тежък наряд, мъчни упражнения, ругатни и тъй нататък.

Единствените приятни мигове през седмицата били, когато в неделя следобед оркестърът на полка свирел Саксия с цветя, чудната полка-марш по текст на Уили¹.

Един прекрасен ден госпожа Мартен не се сдържа повече.

Качи се на влака и се яви при полковника.

Полковникът не беше остарял, но не беше станал и по-млад.

След три четвърти час молби и увещания той най-сетне омекна и противно на всички правилници разреши войникът Мартен от втори випуск да вземе осемдневен отпуск.

На следващия ден тримата членове на семейството вечеряха заедно.

По това време на деня бащата проявяваше по-малко твърдост.

Макар че, ако е за твърдост, отдавна му беше дошло времето!...

Преди да си легне, по стар домашен обичай господин Мартен излезе на балкона и сладко запуши лулата си.

Майката и синът беседваха в малката гостна.

- Значи, казваш, няма начин да те отървем от тая ужасна казарма.

- Няма, майче, освен ако ме уволнят по болест или ме пишат син на вдовица.

- Син на вдовица ли, казваш?

- Да, майче, син на вдовица².

Майката се замисли за нещо, след което внезапно попита:

- Ти държиш ли особено на баща си?

- Ни най-малко, майче, а ти?

- Ох! Aз!...

И тя направи с ръка съвършено пренебрежителен жест по адрес на съпруга. После добави:

- Гледай сега.

В този момент господин Мартен беше силно провесил глава през балкона.

Центърът на тежестта му не беше още навън, но имаше изгледи и това да последва.

При най-малкото движение по посока към улицата тялото щеше да изгуби равновесие и да се преметне.

Госпожа Мартен пристъпи като вълчица, хвана здраво крачола на мъжа си и хоп! го прати по възможно най-прекия път да се запознае с точката на тротоара, в която тъй съсредоточено се взираше.

Този жест беше извършен с такава ловкост и сила, каквато надали някой подозираше у тази изискана и светска на пръв поглед дама.

Когато господин Мартен прелетя и срещна асфалта, чу се нещо като плъмф, тъп и приглушен звук на сплескано месо, както и нещо като клъц, звук на счупена лула.

Господин Мартен си беше строшил лулата.

Една млада дама, която тъкмо се връщаше от театър, бе цялата опръскана на сиви точици.

И тъй като се опитваше с кърпичка да изчисти оцапаната си рокля, един любезен минувач й каза:

- Това е мозък, госпожо, петна няма да останат. Оставете роклята да изсъхне и утре я изчеткайте, всичко ще излезе.

Минувачът грешеше: човешкият мозък съдържа фосфорни мазнини, а мазнините оставят петна по тъканите.

Междувременно госпожа Мартен и синът й се спускаха тичешком по стълбите.

- Мъжа ми, горкия ми мъж! - хълцаше госпожата.

- Татенцето ми, горкото ми татенце! - пищеше синът.

И тълпата долу тръпнеше от преклонение към тази огромна двойна мъка.

Отнякъде изникна пълен запъхтян лекар.

Той потвърди кончината, като си записа името и адреса на покойника, за да може на следващия ден да си прихване за услугата.

Погребението на господин Мартен мина особено тържествено.

Начело на шествието, разтърсван от плач, с траурна лента на ръкава, вървеше младият Мартен.

- Горкото момче, си казваше тълпата.

Беше проведено кратко разследване на произшествието, което заключи, че кончината на господин Мартен се дължи на падане вследствие апоплектичен удар.

Синът бе изписан от казармата за най-голяма жалост на полковника, който изпитваше известна слабост към госпожа Мартен.

Въпреки искрената ми симпатия към вдовицата и сирака, няма да крия, че периодът на дълбокия траур беше малко съкратен.

Доста по-скоро отколкото изискваше благоприличието, двамата отново се появиха в обществото.

Има хора, които са в състояние да танцуват валс дори на брега на Стикс.

Но ето най-забавното в цялата тази история.

В близко бъдеще със съгласието на сина си госпожа Мартен ще се омъжи втори път.

Тия лекомислени хора не бяха съобразили, че след сватбата на майка му Гастон няма да е вече син на вдовица и че пак ще го вземат в казармата.

Аз, както правилно се досещате, не възнамерявам да им напомням тази подробност.

И още отсега ми става весело, като си представя, каква физиономия ще направи горкият Гастон.

БЕЛЕЖКИ

1. Уили (Анри Готие-Вилар, 1859-1931) - бел. авт. [обратно]

2. По закон от военна служба е освободен единственият син или най-големият син на жена вдовица - бел. авт. [обратно]

© Алфонс Але
© Евгения Динкова, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.12.2007, № 12 (97)