ПО АНАЛОГИЯ (ЛЯТНА ИСТОРИЯ)

Алфонс Але

web

Това се случи през ония благословени години, когато бях студент.

Молете се на Бога, вие семейства, вашите синове да бъдат по-ученолюбиви от мене и по-малко нехайни и леконравни.

От студентските си години не пазя нито един спомен, с който да мога да се похваля, нито една награда или отличие от страна на моите преподаватели.

Ох! Да знаете колко съм скитал из Латинския квартал и по кейовете, а - когато е било слънчево - колко съм си прахосвал времето по терасите на кафенетата.

Не ви разказвам това, за да се хваля, защото знам много добре, че не е хубаво един млад човек да прави така.

Провалих си бъдещето едно петнайсет пъти. Оттогава за споменатото бъдеще ми е останала онази придобита на младини шутовска подвижност.

И понеже бъдещето е отделено от миналото само с настоящето, а настоящето никакво го нямаше... тогава какво?

Тогава хващах към някое кафене и се запилявах на това непристойно място по цели вечери, вместо да залягам върху уроците, скучни в момента, но доходоносни впоследствие.

Измежду редовните ми другари се открояваха двама, които бяха пълна противоположност един на друг.

Единият се казваше Жорж Карон; другият - Виктор Дюкрьо.

Жорж Карон, гръмогласен като котел, пълен с дяволи, натопени да се варят в светена вода, обикновено ни надуваше ушите със своите вятърничави умозаключения, повтаряни до безкрайност с неприятно писклив глас.

Виктор Дюкрьо пък напомняше грижливо тапицирана гробница. Не отронваше дума, освен в краен случай, когато глухо изръмжаваше някоя ругатня.

Но ето какво се случи един ден:

1.

Или по-скоро една вечер.

Бяхме седнали в дъното на едно малко кабаре на улица Месьо-ле-Пренс, което се казваше Кукувицата и което отдавна е съборено от лома на рушителите.

Още едно кътче от стария Париж..., и тъй нататък.

Защо Жорж Карон точно в този момент се беше умълчал, при това от доста дълго, и защо продължаваше да мълчи?

Както и да е, но това негово мълчание така ни притесни, че в един глас възкликнахме:

- Я гледай! Карон май го няма!

2.

В същия този момент - какво го прихвана? - неразговорливият Дюкрьо взе да бъбри, да бъбри: истинско люпило слепи сврачета.

Дали не беше прекалил с възбудителните напитки?

Както и да е, но това негово дърдорене така ни притесни, че в един глас възкликнахме:

- Я гледай! Дюкрьо май го няма!

3.

(Казах ви, че това е лятна история.)

© Алфонс Але
© Евгения Динкова, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.04.2008, № 4 (101)