КРАЯТ НА ЕДНА КОЛЕКЦИЯ

Алфонс Але

web

Всеки си спомня злополучното произшествие сполетяло един колекционер на мъртвешки, погребални и криминални вещи, чийто най-ценен експонат - подвижната якичка на известна личност, срещу която бе извършено злодеяние - се оказа изпрана, колосана и изгладена от една усърдна и лишена от всякакъв следователски нюх камериерка.

Подобно произшествие се случи преди няколко години, а дори и малко отгоре, на един възрастен благородник, когото познавах и който се казваше маркиз де Боа-Ламот.

На младини маркизът бил як мъжага!

Едър на ръст, с красиви черти, богат, запален женкар, от тия, дето нямат страх от Бога, побратим на дявола, Боа-Ламот бил истинско страшилище за мъжете в съседства.

Нарочно казвам в съседства, в множествено число, тъй като по онова време, освен че се славел като безнравствена и лекомислена натура, маркизът притежавал имения и сменял съседите си като носни кърпи.

За жалост, миналото си е минало, както правилно отбелязва чичо Франсиск Сарсе¹.

Маркиз де Боа-Ламот беше остарял, неговите бивши добри приятелки също.

От ипотеки чрез продажби именията се бяха разпилели по четирите посоки на вятъра на публичните търгове.

Неговите екюта бяха толкова звънтяли, че бяха останали без глас, и толкова шарили, че и най-опитното око не можеше да им хване дирите, като сложим настрани кесиите на другите.

Едно-едничко наследствено имение на маркиза беше по чудо останало цяло и непокътнато, дори бих казал прекалено непокътнато, тъй като от двайсет години насам крак на градинар не бе стъпвал в него, нито пък дървар бе посягал да окастри високомерно избуелите клони на аристократичните кестени.

Изшумял се, осамотен, един прекрасен ден маркизът бе открил в себе си, в своето набръчкано като пергамент сърце, една напълно нова струна, свежа струна, която издаваше звън колкото преуспяваща работилница на арфи.

Боа-Ламот бе обзет от една страст, от един бяс, от едно безумие - колекционерството.

Да бяхте видели колекцията му!

Маркизът събираше зърна шотландски боб.

Тези от читателите, които са ходили на село, знаят какво е боб (колкото за останалите, не пиша за тях, веднъж завинаги нека да сме наясно).

Представете си 4 500 зърна боб, като тия, дето най-много си приличаха, бяха - за окото на опитен познавач - коренно различни.

Имаше бели, черни, сини, червени, виолетови. Имаше на точици и чертички. Имаше сини с виолетово, сини с оранжево, червени със зелено.

Това не беше колекция, а въртележка от шарки, от която би се замаяла главата на самия Антонен Пруст².

Боа-Ламот познаваше сбирката си наизуст, с точност до едно зърно, и я обичаше като второ семейство; държеше я в един по-голям съд, който вече едва я побираше.

Ето защо ежедневно маркизът се заричаше, ползвайки езика на предците си: "Обезателно ще я класирам! Обезателно ще я класирам!"

Но ежедневно нощта се спускаше над долината, без ценната колекция да бъде класирана.

Настъпи меко пролетно утро.

Нарамил старата си пушка и повел старото си куче, Боа-Ламот току-що беше излязъл на лов за млади зайци.

Малко след това ръждясалият звънец на замъка се обади с гъгнив глас, сам по себе си не особено приятен за ухото, който правеше още по-негостоприемно впечатление поради нелюбезното скърцане на заяждащия механизъм.

Нещо като стара прислужница, грозновата, но и извънредно мърлява, говореща френски сякаш е расла в пансион за испански крави, дойде да отвори:

- К`во търсите?

- Господин маркиза де Боа-Ламот.

- Няма го.

- Скоро ли ще се прибере?

- Па де да знам! Па де да знам!

Посрещнати по този съмнителен начин, гостите взеха решение да влязат.

- Аз съм племенник на маркиз де Боа-Ламот - каза господинът, - а това е жена ми. Ще почакаме в замъка чичо ми да се върне.

Разходката на открито беше безспорно отворила апетит на гостите, тъй като младата дама изведнъж възкликна:

- Ами докато чакаме, да приготвим обеда, а, какво ще кажете?

Дребната стара прислужница вдигна дребните си старчески ръце към небесата и продължи да мърмори:

- Па де да знам! Па де да знам!

Тогава племенницата на маркиза взе да се разпорежда с по-авторитетен тон:

- Отидете да ми донесете яйца! Заколете една патица! Хайде, по-чевръсто!

След което, тършувайки из стаите, тя откри съда с бобените зърна.

Тогава настъпи нещо вероятно единствено по рода си в историята на колекционерството.

Младата жена свари колекцията. Когато колекцията бе сварена, младата жена старателно изцеди водата.

След това сложи колекцията в една тенджера с масло и ситно нарязан лук.

Начаса старинната обител на Боа-Ламотовци замириса на вкусно.

Ясните пламъци на огъня ближеха тенджерата, която възпяваше тържеството на живота, тържеството на любовта и на славата.

Тъкмо в този момент маркизът се прибра.

Оставям ви да отгатнете, какво добър ден, чичо! приветства благородника.

Масата бе сложена.

Най-напред бе сервиран един хубав омлет със сланина, после патицата, а после...

А после...

А после... бобът!

Боа-Ламот дори за миг не се подвoуми.

Той позна своите бели, черни, сини, червени, виолетови бобени зърна. Той позна своите жълти зърна с виолетово, сини с оранжево, червени със зелено.

Маркизът се изправи, размаха дългите си сухи ръце и се строполи назад върху един стар часовник с махало в стил Луи XIII, който с положителност не беше отмерил повече от двайсет минути от времето на Хенри IV.

Беше мъртъв.

Поуката: подигравайте се на колекционерите, колкото си искате, но никога не ги карайте да изядат колекциите си, дори с лук!

БЕЛЕЖКИ

1. Франсиск Сарсе (1827-1899), наричан Чичото, театрален критик, бил прочут с пълнотата си; в писанията си Алфонс Але често го взима на подбив (б.пр.). [обратно]

2. Антонен Пруст (1832-1925), министър на изобразителните изкуства, автор на книги за изкуството, известен между другото със спомените си за Мане (б.пр.). [обратно]

© Алфонс Але
© Евгения Динкова, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.11.2007, № 11 (96)