КОЛЕДНА ПРИКАЗКА

Алфонс Але

web

Точно преди три години, тоест по Коледа, се бях озовал зад решетките на един малък затвор в Йоркшир, заподозрян в кражба, измама и опит за изнудване, и набеден за неспазване на благоприличието, нещо, върху което ми е крайно неудобно да се спирам тук.

Най-обидното в случая беше не толкова самото задържане, колкото по кое време на годината ставаше то.

Винаги съм обичал Коледа, този празник на децата и семейното огнище, Коледа, веселия Коледа.

Китка имел, китка бял имел, час по-скоро имел!

В Англия, а най-вече в Йоркшир, повече откъдето и да било другаде, коледният празник лъха на домашен уют и топлина, нещо, за което парижката наденица дава само слаба... съвсем слаба представа.

Ако е за уют, тук не можех да се оплача. Килията ми беше уютна, дори, бих казал, прекалено уютна.

Пазачът беше... Ох! какъв странен пазач! Бивш horse-guard, загубил единия си крак във войната против ашантите¹.

И тъй като на времето постъпил на служба като horse-guard заради униформата, сега продължаваше да парадира с нея, макар че единият му крак го нямаше и че беше обикновен пазач.

И да си призная, ставаше ми весело, като гледах дървения крак от едната страна, а от другата - кожения брич, ботуша и шпората.

Тази гледка беше толкова умилителна!

Ето че Бъдни вечер наближаваше.

Само като си помислех, че бях канен на вечеря на островите Ферое, на гости на семейството на благочестивия евангелистки пастор!

Всички вие, читатели, или почти всички вие сте били в затвора; но като сте били там, видели ли сте да вали сняг?

Ах! колко непоносимо е да гледа човек как вали сняг, когато е в затвора!

Единственото нещо, което още ви свързва с външния свят, шумът от улицата, прелестният уличен шум (sweet noise), утихва.

Не се вижда вече нищо, не се чува вече нищо.

А снегът се сипеше безспирно, косо, сух, ситен сняг, сипеше се гъсто, от което моята малка килия потъваше в мрак и сякаш се задъхваше.

Липсваше ми най-вече един вид шум, който бях свикнал да чувам и който ми харесваше в затвора: почукването на дървения крак на пазача, излязъл да се разходи на двора.

Най-напред трак!... глухото обаждане на дървения крак по настилката, после чат!... триумфалното приплясване на петата на ботуша, съпроводено от металното подрънкване на шпората; после това се повтаряше.

Дали моят стар horse-guard беше спрял да се разхожда или крачките му не се чуваха заради снега?

Задавах си тези въпроси с онова излишно безпокойство, към което предразполага бездействието на килийния живот.

Коледната вечер бе настъпила и аз все не можех да се реша да си легна.

Камбаните забиха най-напред в града, после в съседните по-малки енории.

Потънали в сняг и забулени в далечината, те ме накараха да изпитам такова вълнение, че очите ми взеха да се замъгляват от сълзи.

Винаги плача, като чуя селските камбани да бият в далечината.

- Go in! - казах, съвземайки се от синкавото съновидение.

Някой чукаше на вратата на килията.

Беше едно нежнорозово създание на около петнайсет години; в лявата си ръка държеше малка кошница, а в дясната - китка имел.

- Good night, sir - каза то.

- Good night, miss - отговорих аз.

След което тя продължи по английски:

- Не ме ли познахте?

- Разбира се, че ви познах - отговорих на същия език, - мисля, че съм ви виждал в един албум на Кейт Грийнуей.

- Не, не там.

- Ами тогава на една хубава картина на Роберт Калдекот.

- И там не.

Мълчание.

- Как така! - каза тя закачливо, - нима не си спомняте? Миналата година ме избавихте от сигурна смърт. Тъкмо пресичах Trafalgar Square, когато изведнъж, безпричинно, единият от бронзовите лъвове на този площад се нахвърли върху мене. Хукнах да бягам. За мой късмет оттам минаваше един омнибус и вие пътувахте с него на горната платформа. Виждайки какво става, вие се наведохте и светкавично с две ръце ме изтръгнахте от опасността. Посрамен, лъвът се върна на мястото си и застина обратно в позата, която му беше отредил скулпторът.

Колкото и да напрягах ума си, нищо такова не можех да си спомня. Но тя упорстваше:

- Как може да не си спомняте омнибуса за Bull and Gate. Отивахте на вилата на вашия приятел Ломбарди, вила Чиавена.

Притиснат до стената от толкова подробности, побързах да се предам.

Тя извади от кошницата си сливовия пудинг на признателността, няколко шишета вино и двамата весело се гостихме.

Призори тя избяга, отнасяйки сърцето ми и празните шишета.

Оттогава се мъча да си припомня какво ми се беше случило на Trafalgar Square.

Но все не мога.

Както не мога да си спомня затвора в Йоркшир, нито пазача с дървения крак, нито пък неговата нежнорозова дъщеря със сливовия пудинг и шишетата вино.

Какво нещо е животът, човек забравя всичко.

БЕЛЕЖКИ

1. Ашанти е голяма етническа група в днешна Гана. В средата на 16. век тя образува Конфедерацията Ашанти - държава, изнасяща злато и участваща активно в търговията с роби. Великобритания подчинява страната след Англо-ашантските войни, продължили от 1826 до 1896, и създава колонията Златен бряг (бел. ред). [обратно]

© Алфонс Але
© Евгения Динкова, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.12.2007, № 12 (97)