БУРЖОАТА

Алфонс Але

web

Добрият скулптор Феро е най-кроткият човек на света; от стеснителност рядко взима думата, но винаги казва превъзходни неща.

Само едно нещо, доколкото знам, го кара да изпитва омраза, дива, неукротима омраза: буржоата.

Стига да чуе тази дума, неговото меко добродушно лице се разкривява като муцуна на булдог и поток мръсни думи бликват от устата му.

Много пъти се бях опитвал да го вразумя:

- Скъпи приятелю, това са отживелици. Има буржоа, които са пò артисти от самите артисти и артисти пò буржоа от самите буржоа.

- Да, знам, но това не им пречи да са големи мръсници.

- Феро, ти си глупак!

- Лесно ти е да говориш. Но ако знаеш, какво ме наредиха на времето, другояче щеше да мислиш.

- Е, добре, как са те наредили толкова?

Тогава Феро сменяше темата. Макар че веднъж ми каза:

- Нямам желание да ти разказвам как ме наредиха, защото, почна ли да разказвам, ще се разрева точно както в деня, когато това се случи... Ама че свине!

Горях от любопитство да науча какво е станало, но понеже споменът беше явно прекалено мъчителен за него, не се осмелявах да настоявам.

Миналата седмица аз и Феро си уговаряме среща.

Най-напред обикаляме, после обядваме заедно.

Какво да прави човек в Париж следобед?

Заглеждаме се в афишите. Единственото, което си струва да се види, е някакво изложение на железниците във Венсен¹.

Защо не?

И ето ни на път за Венсен.

Стигнахме на място, Феро плати на кочияша, след което продължихме пеш.

Забелязах, че Феро изглежда някак странно, не на себе си, все гледа да се шмугне в храсталака.

- Я ела насам, ми казваше... Не, по-добре оттук.

Накрая излязохме на нещо като полянка, точно където свършваше гората.

- Тука май беше, да, спомням си, викна Феро. Ах! говедата му! Ах! мръсниците му!

(Тъй като не разполагам със съответното пълномощно от страна на господин Зола, няма да изреждам всички цветисти изрази на негодувание на моя приятел Феро. Уверявам читателите, че съществителните, прилагателните и прочие части на речта, употребени в "Земя", бледнеят на фона на речника на Феро.)

Почувствах особена възбуда. Нещо ми подсказваше, че наближава моментът да чуя ужасната история.

- Ето тук, подхвана той, ето тука беше... Бях на осемнайсет години; моето житие ти е известно, нали? Бях се главил за каменоделец в провинцията, но нещо отвътре не ме оставя на мира, казва ми, че заслужавам повече и една вечер, тъкмо си бях взел заплатата, надве-натри си издялах една дрянова тояга и... право към Париж! Ах! Париж!

Мислех си, че стъпя ли в Париж, отведнъж ще ми провърви.

Да, ама Париж е далече, приятелю, дори по-далече отколкото предполагах. Бях похарчил всичките си пари и още не го виждах да се задава на хоризонта. Още един ден път. Няма как, поех по-нататък. Към седем вечерта се дотътрих каталясал... виждаш ли... ей там, с празен стомах, устата ми лепне от прахоляка!... Но най-сетне в далечината мъжделееше Париж!

Вечерта се случи хубава. Влюбени двойки и цели семейства се разхождаха из гората. Влюбените двойки ги слагам настрани. Когато човек е извървял пеш двеста мили, само му е до любов!...

Но семействата! Ох! мамката им на семействата! С кошници, пълни с колбаси, чиято миризма ме подлудяваше. Празният стомах няма уши, но има невероятен нос. Представи си, приятелю, че с безпогрешна точност различавах миризмата на салама, който потъваше в устите, на надениците, на италианското сирене.

Бях полужив и в него момент, казвам ти откровено, за малко месо и чаша вино бях готов да убия човек.

По едно време дори сигурно съм изгубил съзнание, защото изведнъж съгледах седнали до мене, без да знам кога и как е станало това, няколко души, седем или осем, двама мъже, две жени и дечурлигата им. Бяха наредени около една бяла покривка, опъната върху тревата, и лакомо поглъщаха един голям свински бут.

След бута награбиха една студена пуйка, след това една салата от пресен зеленчук, после плодове и накрая кафе, което притоплиха на един спиртник.

Да бях сложил цялата Ирландия² в стомаха си, надали щях да бъда по-прегладнял. А те оглозгаха бута, облизаха кокалите на пуйката, изтопиха салатата. Колкото до плодовете, дори не ги обелиха, преди да ги излапат, а кафето не стигна за всички. А аз горкият скришом се надявах, че нещичко ще остане!

Станаха да си ходят. Жените занареждаха обратно в кошниците покривката, салфетките, чиниите и т.н. Едната от тях попита мъжете:

- А празните шишета... ще ги носим ли обратно?

- О, не, не си струва.

Шишетата бяха пет на брой. Пет! Щяха да останат пет празни еднолитрови шишета! Знаеш ли колко струват пет празни еднолитрови шишета? Двайсет и пет петака! Знаеш ли какво значат двайсет и пет петака за човек, който осем дена е вървял пеш и който не е ял от сутринта?

Двайсет и пет петака! Помислих си, че на този свят има Провидение! Двайсет и пет петака! С тях можех да си купя хляб, салам, половинка вино, чаша кафе... а после, после Париж щеше да легне в нозете ми!

Буржоата тъкмо се бяха отдалечили. Изведнъж единият мъж се отлъчи от останалите, върна се на мястото, на което се бяха гощавали, хвана едно шише и прас! го разби в един камък. После по същия начин разби останалите.

Когато и петте шишета бяха извадени от строя, той си тръгна, като отдалеч се провикна на приятелите си:

- Така поне никой няма да има полза от тях.

............................................................................................................................................

- А ти ме питаш, продължи Феро, защо не обичам буржоата!...

БЕЛЕЖКИ

1. Венсен (Vincennes) - по времето на Алфонс Але малко градче в околностите на Париж, славещо се с гората си; днес едно от предградията на столицата (бел.прев., Е.Д.). [обратно]

2. Ирландия - авторът намеква за големия глад, сполетял Ирландия през 1845-1852 г. (бел.прев., Е.Д.) [обратно]

© Алфонс Але
© Евгения Динкова, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.04.2008, № 4 (101)