БУДНАТА НОЩ НА ЕДИН ЧЕРВЕН ХУСАР

Алфонс Але

web

Винаги съм се питал защо наричат будни нощи тези, които човек прекарва извън собственото си легло, защото аз току-що прекарах такава една нощ и съвсем не я намерих будна, а по-скоро... залостена.

Това обаче не попречи на нашия портиер, когато се прибрах рано заранта, да ме изгледа с многозначителен вид... все едно че казва: "А-а, момчето ми, сега ни се е паднало!"

И все пак... Но нека започна от начало.

Длъжен съм да ви кажа, че от известно време бях влюбен.

Е, влюбен, разбирате!... не смъртно. Но все пак бях хлътнал, признавам!

Ставаше дума за една миловидна блондинка, дребна на ръст, с къдрици по челото. Все висеше на прозореца, когато минавах.

И понеже постоянно минавах, накрая ми се стори, че тя вече ме разпознава, затова се осмелих да й пратя една усмивка. Дори си бях въобразил - знаете колко лесно човек се поддава на собствената си фантазия - че тя също се усмихва.

Сбъркал бях, вече се убедих в своята грешка, но за съжаление малко късно.

Викам си: "Трябва да предприема нещо в близко време.".

Междувременно умело разузнавам без външно да си личи.

Оказва се, че е омъжена за един не много удобен господин, директор на значителна по размери работилница за цивилни картечници.

Не много удобният господин излиза всяка вечер към осем часа, отива на кръжок и се прибира късно през нощта.

"Чудесно, си казвам, точно това ми трябва."

Това става някъде третата седмица на Велики пости.

По този случай бях канен на бал у познати, с костюми, естествено.

Известно е, че имам буйна фантазия; ето защо всички мои приятели ми бяха заръчали: "Да се преоблечеш забавно!".

Та заради това от сутринта се бях преоблякъл като червен хусар от Монако.

Веднага ще ми възразите, че в Монако няма червени хусари и че там въобще няма хусари, а пък дори и да има, те обикновено ходят цивилно облечени.

Знам това не по-лошо от вас, но нима една буйна фантазия не оправдава подобни отклонения?

Съзерцавайки отражението си в огледалото на гардероба (гардеробът ми е с огледало), си казвам: "Сега е моментът да навестя моята очарователна дама. Тя надали ще откаже на един дързък червен хусар като мене.".

Между нас казано, костюмът ми отиваше. Направо ми стоеше не лошо.

Нарочно вечерям по-рано... Похапвам, за да имам сили, и пийвам здраво за... самоувереност.

Закопчавам си колана, защото бях препасал нещо като истинска сабя и ето ме готов за действие.

Наближавайки дома на моята възлюблена, забелязвам, че мъжът й тъкмо излиза.

За друго не можех и да мечтая... Изчаквам да се отдалечи и внимателно се качвам по стълбите заради шпорите, каквито не съм свикнал да нося; у червените хусари те са малко дългички.

Дърпам копитото на една нещастна сърничка, което тегли шнура на звънеца.

Зад вратата се чуват стъпки. Някой отваря... Да, това е тя... нежното създание. Аз й казвам: ...

Всъщност какво съм й казал?

Защото, както знаете, в подобни моменти човек изтърсва първото, което му дойде на езика и после на мига забравя, какво е казал.

Това обаче, което си спомням с абсолютна точност, е, че тя ми отговори ядосано: "Вие сте луд, господине! Мъжът ми всеки момент ще се прибере!... Ето, чувам стъпките му!"...

И тряс! Затръшна вратата под носа ми.

Действително, някой се задаваше по стълбите с тежка стъпка, тежката стъпка на един безпощаден съпруг.

Да си призная, макар че бях червен хусар, достраша ме.

Ще кажете, че в такива случаи има един прост начин да се отърве човек от положението: чисто и просто хваща стълбите обратно. Но както правилно отбелязва един английски философ, най-простите неща ви хрумват последни.

За всичко друго помислих, но не и да си тръгна.

За миг ми мина през ума да извадя сабята и твърдо да изчакам съпруга.

"Не, това е нелепо, си казах, ще стана за смях."

А човекът продължава да се качва.

Изведнъж съглеждам една малка врата, която не бях забелязал дотогава, защото беше боядисана в тон с останалата част на етажа, по подобие на мрамор, ама да видите какъв мрамор!, истински мрамор от третата седмица на Велики пости!

В такива моменти човек не губи ценно време да се възхищава на щяло и нещяло.

Отварям вратата и трескаво се набутвам вътре, без дори да се замислям къде влизам.

Беше крайно време! Съпругът се бе изкачил на площадката.

Чувам превъртането на ключа в ключалката, чувам как някаква врата се отваря, чувам как се затваря - безсъмнено същата - и най-сетне мога да си поема дъх.

Тогава чак ми идва наум да огледам мястото, където бях намерил убежище.

Хващам се на бас, че няма да познаете къде, в кое странно местенце се бях озовал!

Да, да! Там, бях се озовал там, или по-точно... ТУК!

Внимателно, без да вдигам шум, повдигам резето и натискам вратата... Тя оказва съпротива.

Натискам малко по-силно... Тя не помръдва.

Натискам яката, със свръхчовешки сили. Вратата упорства като всяка врата, която има сериозни причини да упорства.

Викам си: "Това сигурно е от влагата, дървесината се е подула.". Напирам с цялата си тежест върху... нещото и давай! Пълен провал!

Няма що, дърводелецът си го бива.

През главата ми прелита ужасна мисъл... Ами ако съпругът ме е видял долу и е отгатнал нечистите ми намерения и затова ме е затворил тук, като е заключил от другата страна!

Ама че неловко положение за един червен хусар!

При това насред третата седмица на Велики пости! При това на бала ме чакат!

О, не, тая няма да я бъде! Отпъждам мрачната мисъл.

Вратата обаче стои закована на мястото си.

Омаломощен от битката, сядам - добре поне, че на такова място може да се седне! - и чакам. По дяволите! все някой ще се намери да дойде и да ме избави от това положение.

Никой не идва близките минути... Въобще никой не идва!

Че какво ядат в тоя дом?

Сладко от дюли явно!

От улицата долитат веселите звуци на тромпетите, роговете, тръбите и накрая - ужас! - ударите на градските часовници; чувам как отброяват четвъртинките, после половинките на часовете, после целите часове...!

Дългоочакваният спасител не идва. Тия хора да не би днес да са се натъпкали с бисмут?

Следващия път, като реша да идвам насам, ще пратя по един пъпеш на всеки квартирант!

От време на време в порив на отчаяние се надигам и призовавайки на помощ цялата си енергия, натискам вратата, натискам, натискам!

Да й се не види макар на тая проклета врата!

Накрая, изтощен, се отказвам от борбата. Дръжката на сабята ми ме мушка в ребрата. Окачвам я на резето и потъвам в сън. Спя лошо, сънувам кошмари. Глъчката навън малко по малко утихва. Чува се само един ловджийски рог, който героично продължава да свири в далечината.

После ловджийският рог като всички се прибира да си легне...

................................................................................................................

Събуждам се!... Навън съмва. Разтърквам си очите и изведнъж си припомням всичко. Кръвта ми на червен хусар нахлува в слепоочията. Гневно хващам сабята си, закачена на резето, и я дръпвам към себе си...

................................................................................................................

Срам ме е да ви кажа, какво стана по-нататък!

Гледай какъв глупак съм бил! двоен глупак! троен глупак! сто пъти глупак! хиляда пъти глупак! Прекарал съм бил цялата нощ да бутам вратата...

А тя се отваряла отвътре!...

© Алфонс Але
© Евгения Динкова, превод от френски
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.09.2007, № 9 (94)