Снежана Александрова - Турски заемки за названия на облекло и принадлежности към него в българските говори (Тематично-съпоставителен обзор)

Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТУРСКИ ЗАЕМКИ ЗА НАЗВАНИЯ НА ОБЛЕКЛО И ПРИНАДЛЕЖНОСТИ КЪМ НЕГО В БЪЛГАРСКИТЕ ГОВОРИ
(Тематично-съпоставителен обзор)

Снежана Александрова

Турските заемки са характеризиращ езиков пласт в лексикосемантичната група за облекло. В изследването тематичният принцип е определящ за класификация на лексиката, диференцирана по признаци за пол, вид облекло, ареал и етнолингвистистични особености. Използван е ексцерпиран езиков материал от литературни източници и от собствена теренна работа.

Според културните стереотипи облеклото е веществена проекция на човека, която формира първите зрителни представи за етноса. Названията за облекло и принадлежностите към него в българската диалектна система са не просто факт на езика, а съществена част от плана на изразяване на народната култура. В условията на двуезичие, непосредствени или опосредствани чужди контакти и влияния езиковите единици са най-подвижни и непрекъснато менят лицата си. Този процес значително е ускорен в българските говори въпреки установения старинен славянски характер на традиционното облекло, което е изразител на групова или по-тясна селищна принадлежност на езиковия колектив. Взаимопроникването и пресичането между език и култура конструира българската езикова картина, която по част от своите показатели определя границите на разпространение и функционирането на заетите названия, "които създават единна и в същото време многостранна представа за предмета на изследване" (Толстой 1974).

Заемането от чужди езици е един от номинативните похвати за формирането на лексикални редове, членове на които са отделните названия за облекло, обединени от единство в значението си. Лексемите от турски, арабски, персийски или тюркски произход, възприемани в изследването като турски или ориенталски заемки, се разпределят с нееднакъв интензитет в темaтичната делитба от названия за долно и горно облекло, части и украса на облеклото, тъкани, забрадки, обувки, накити и цветоозначения. Класифицирането на езиковите единици се обуславя от взаимодействието между екстра- и интралингвистични фактори. За описанието на диалектните названия се използва ономасиологичният подход, "при който семантиката на предметната дума се описва, като се изхожда от външни по отношение на езика признаци, които вторично се превръщат в езикови и фиксират системността на тематичната група" (Легурска 2002: 100).

Навлезлите в определен период от време ориенталски заемки, свързани с облеклото и обличането, като беден ‘вид лятна женска дреха’ (ЮТр),кепенек ‘наметало от вълна’ (Коджабунар, М. Азия),котнуя ‘вид дълга женска дреха’ (Старцево, Мад.), чевре ‘вид бродирана по края забрадка, носена от млади жени’ (Кочан, Бл.; Доспат),катър ‘вид чехъл’ (Ново село, Вид.), касандрък ‘вид украшение за глава’ (Ковачевица, Г.Делч.), турунджу ‘оранжев’ (Зарово, Солунско) и др. създавават специални названия и се отличават с редуцираната си употреба в лексикалния състав на диалектите. Друга част от заетите названия, така наречените необходими заемки (Ванков 1959: 215), притежават висока степен на усвоеност и попълват речниковия фонд, назовавайки активни реалии за определен тип облекло, негови принадлежности и допълнения, напр. кадифе, памук, шал, шуба, джоб, сърма, калпак, синджир, халка, боя и др.

Някои от турцизмите като чорапи, гердан, колан се явяват родови по отношение на частните си видове заети названия (напр. тузлуци ‘вид шаячни чорапи’ в Чокманово, Смолянско; дизия ‘вид гердан от мъниста или монети’ в Яврово, Асеновградско; каиш ‘вид кожен колан, поставян върху пояса’ в югозападните рупски говори) и се разпространяват повсеместно по цялата българска езикова територия. Лексемите сукман, сая, потури и шалвари освен с широката си употреба участват в типологията на българската народна носия. В обичайната система женското облекло представя три основни типа: двупрестилчен, сукманен и саичен (Велева 1956: 16-18), а мъжкото облекло се разделя на чернодрешно и белодрешно, в което потурите и шалварите ‘вид мъжки гащи’ са съставна негова част (Вакарелски 1974: 196, 202, 246). Посочените заемки от турски са базови лингво-културни изоглоси, които попълват езиковия модел на материалната култура, в частност на облеклото.

В българските говори турските заемки се включват за означения на общи названия, получени в процеса и резултата от различната номинация на едни и същи реалии. Наред с активно употребяваните общобългарски книжовни названия облекло и по-тясното означение за съчетан комплект от дрехи по строго установен начин носия в кюстендилския диалект е разпространено общото наименовaние за облекло руфет чрез тур. диал. ürfet, urfet, hirfet ‘професия, изкуство, дело; общото название на различни занаяти’ от араб. (БЕР VI: 354). Единичните названия такъм в Странджа и карантия в Неделино, Маданско са означения за облекло, набор от дрехи, нишан//лишан//лишен е сборен термин за накит в Родопите, а в тематичната група за цветоозначения боя ‘цвят, вещество за оцветяване’ и ренк ‘цвят, окраска, боя’ обхващат по-големи ареали в диалектната система (Александрова 2007).

Засилената езикова сегментация при отразяването на артефактите показва как една и съща лексема в различни езикови системи става пример за семантична неравнозначност. Възприетите заемки котнуя ‘вид женска горна дреха’ (Старцево, Мад.) чрез тур. kutnu ‘памучна, памучно-копринена тъкан’ от араб., капама ‘вид горна дреха; елек’ (Еркеч, Помор.) от тур. kapama ‘затваряне, закриване, покриване; вид ястие’, калем ‘вид накит за глава’ (См.) чрез тур. kalem ‘тръстикова писалка, перо; масур, присадка’ от араб., а то от гр., нишан//лишан ‘накит; годежен накит’ (Род.) чрез тур. nişan ‘знак, признак; следа’ от перс., калчете ‘вид високи чорапи до коленете’ (СрР)от тур. диал. kolçak ‘гайтанска шарка; ръкавици’ са се отдалечили от изходните лексеми и в български развиват специализирани значения, спрямо които обектите заемат мястото си към различни тематични групи.

В рамките на определена тематична група с една и съща лексема могат да се означават и различни по вид дрехи. Например ориенталската заемка фередже (чрез тур. ferace ‘вид горна женска дреха, дълга до глезените, без яка; жилетка, която носят дервишите’ от араб.) се среща като ферджа//фереджа със значение‘вид горна вълнена дреха, наметало, дъждобран’ (СИБ; Котел.; Чирпан.; Новозаг.; Тополовгр.) и фережа//фереже ‘вид горна женска дреха’ (Турян, См.; Баня, Чепин.; Яворница, Петрич.) и освен с общия си семантичен признак ‘облекло’ свързва отделните лексикосемантични варианти и с диференциалния признак ‘вид горно облекло’. Същевременно обаче тези лексеми се различават по два семантични признака, в които е отразен съществен белег на означения обект - формата или кройката на облеклото и половата му принадлежност. С включването на другите значения за съответната лексема ‘вид престилка’< ферджи в гребенския говор и ‘було, забрадка’ < фередже в Ардинско се наблюдава разширяване на понятието и участието му в групите за названия на отделните части на женското облекло и названия за покриване на главата. В народното езиково съзнание специфичната конотация във фразеологичното съчетание свалям фереджето е най-близо до денотативното значение ‘кърпа, с която по определен начин се закрива лицето’, което е станало най-известният прототип на думата, преосмислена като етнокултурен термин (Ничева 1967: 26).

Значително видово разчленяване в обхвата на тематичното представяне е налице и при имената антерия < ‘горна мъжка дреха’ (Ботевгр.), ‘горна къса женска дреха’ (Етрополе), ‘горна дълга женска дреха’ (Шум.), ‘горна женска дреха без ръкави’ (Якоруда, Благоевгр.), ‘блуза’ (Пелевун, Ивайлгр.), ‘долна дреха, риза’ (Кърдж.; Петрич.), биниш < ‘горна къса дреха, подплатена с кожа’ (Войниково, Тервел.), ‘наметало’ (Прилеп), ‘рокля, пола’ (Тръстеник, Плевен.), пештимал < ‘предна престилка’ (ЮЗБ), ‘горна женска дреха без ръкави’ (Горно Павликени, Лов.), ‘широка пола’ (Батишница, Рус.), ‘плисирана пола’ (Плев.; Лов.; Новоп.). Широко разпространеното название терлик от тур. terlik ‘леки домашни обувки; вид шапка’ и тур. диал. ‘вид женско манто’ в българските говори битува напълно съотносимо със значенията на заетата дума: ‘вид плитки домашни обувки от вълнен плат или прежда’ (българска езикова територия), ‘вид шапка’ (СрР), ‘вид горна женска дреха, вид сукман’ (Синапово, Тополовгр.; Стр.; Лезгар, Булгаркьой, Яйля Гюню, Малгар.).

При някои названия за облекло лексикалното значение произтича от аналогови съдържателни връзки, които се основават на сходство между денотатите (Никитин 1979: 94). Имената килимка ’вид предна престилка’ (Лов.) чрез тур. kilim‘килим, черга’ от перс., калбур ‘горен край на чорап’ (Говедарци, Сам.) от тур. kalbur‘решето с едри дупки’ възникват по метафоричен път въз основа на приликата между предметите по форма и разположение на орнаментировката, a общобългарското название рафт ‘дъсчена полица на стена, лавица’чрез тур. raf ‘полица, етажерка’ от араб. в районите на двупрестилчената носия (СИБ) по подобие във функциите между реалиите означава‘колан с основа от кожена ивица, по която са нанизани метални плочки’ (Велева 1963: 54, 91). Няколкоетапен пренос е налице при названието баджеци капчени ‘женски дълги гащи на точки, които се поставят под ризата на невестата’ (СрР). В Широколъшкия район и Неделино, Маданско бажек//бажеци и баджаци означават ‘крачол на женски гащи’. В основата на пренасянето стои народната дума баджак ‘бедро; крачол; вълна, стригана от краката на овца’, активна и до днес с характерна пейоризация и развила преносната си употреба от проникналата турска дума bacak ‘крак’.

Вторичните номинационни процеси могат да възвърнат цели комплекси от народопсихологически традиции, като получените езикови значения, различни по своята структура и характер, проектират етнокултурното обяснение за значителна част от названията. Измененията в предметно-понятийната отнесеност на турцизмите тълъсъм ‘вид украшение за гърдите’ (Зарово, Сол.) (чрез тур. tılsım ‘тайнствена (магическа) сила; амулет; предпазна мярка; вид накит за глава против уроки’ от араб.), сълдърма ‘вид сребърно украшение от 5-6 реда синджири, закачвани на едното рамо и встрани на пояса (за мъж)’ (Зарово, Сол.) (от тур. sondurma, sundurma ‘навес’), машшела ‘вид украшение за глава или невестинска шапка’ (Забърдо, Ас.) (чрез тур. maşallah от араб. ‘което иска бог (то ще стане)’), муска ‘вид игла за коса’ (ИРод.) (от тур. muska ‘амулет, талисман’) и др. възникват вторично в български и са част от областта на етнотерминологията. Ареалът на такъв тип лексеми е силно ограничен и е основание за самостоятелни заимствания, които битуват само в определени селища на даден диалект.

Част от названията, включени в тематичните групи, се образуват чрез механизма на метонимичния пренос. В основата на имената за вид горни дрехи аба (Шум.), аладжа (Разл.), шаяк//шаек (западни и родопски говори) и названията за вид забрадки басма (централен балкански говор),памученка (Провад.),дюлбен’ (рупски говори) е залегнало названието на тъканта, от която те са изработени. В резултат на зрително-възприятийни представи названието джелалия (тур.-араб. форма cilâ ‘блясък, лъскавина, гланц’, произв. cilâli ‘излъскан, лакиран, полиран’) от словосъчетанието джелалия гайтан ‘гайтан с медночервеникав цвят’ (Габрово) е получено въз основа на постоянна връзка с понятието за блясък и лъскавина, които притежава и самият шнур, изработен по специална технология. Атрибутивното название от устойчивата съставна номинация по асоциативен път семантично се е изравнило с означение за червения цвят, който е най-характерният за гайтана в областта на габровския говор (срв. БЕР I: 359, Селимски 1978: 32).

Многоетапният път на проникване е причина турските заемки да онаследят в различна степен особеностите на езика източник и посредник в българските народни говори. Адаптирането на чуждите названия продължава и в приемащата лексикална система, като влиянието на домашните езикови явления определя вариантността на заетите названия. Ориенталската заемка рубе, рубия ‘дребна златна монета’ в българските говори се видоизменя, прибавяйки словообразувателни форманти към основата: рубеница ‘наниз от пари (рубета), гердан’ (Жеравна, Слив.), рубенци ‘малка златна монета за женски накит’ (Елен.), рубийки ‘малки украшения’ (Душанци, Пирд.), рубийкъ ‘пара за накит на шията’ (Средни колиби, Елен.). От същия тип хибридни образувания са салтенче (ШлР; СрР), салтица (См.; Велингр.; Паз.; Мугла, Ас.) от салта‘вид къса горна дреха’ < тур. salta ‘вид къса дреха без яка и с къси ръкави’; местев’е ‘вид кожени обувки’ (Преслав), мест’а ‘терлици’ (Светлен, Търг.; Батак, Пещ.) от мест ‘кожени обувки’ < тур. mest ‘леки и меки обувки, без токове, които се носят с галоши’ от перс.; налъмок (Сапарево, Дупн.), налъмя (Кюлевча, Шум.), налъме (Доброславци, Соф.; Ихт.) и фонетичните варианти налан (Кюст.), налун (Шумен), лалъм (Сам.) от налъми ‘дървени чехли, прихванати с ремък’ < чрез тур. nalın от араб. двойств. ч. от nal ‘дървена обувка’. Широко разпространеното название жилетка‘изплетена горна дреха със или без ръкави’ (българска езикова територия), жал’етка (Гела, Дев.), желетка (Доброславци, Соф.) се оказва дублираща форма на турската заемка елек‘горна дреха без ръкави’ с дълга езикова миграция < чрез рус. жилеткаили рум. jiletcФ от фр. gilet, исп. jileco, араб. jalaco, jaleco, заето от тур. yelek също (БЕР I: 490; Ванков 1960: 27).

За по-тясната специализация на самостоятелните лексеми с означение на облекло и принадлежности към него в тематичните обединения участват номинативни словосъчетания. В зависимост от етимологичния си характер се регистрират сложни названия, съставени само от турски заемки, които обикновено не променят словообразувателната си структура в български, напр. ачик копаран ‘вид къса мъжка дреха с увиснали ръкави, носена от ергени’ (СрР), самур кюрци ‘кожух с козината навън’ (Павелско, Ас.; ШлР); чатмалия хута ‘вид предна престилка, оформени на квадрати (чатма)’ (СИБ), турунджиен пищимал ‘червена предна престилка’ (Паз.), драм язма ‘тънка памучна кърпа за глава’ (Котл.), юн’ басма ‘пъстър вълнен плат; кашмир’ (Зарово, Сол.) и др.

Структурата на редица от словосъчетанията в лексикосемантичната група за облекло е съставена от един турски и един български компонент без строго установена позиция, напр. бикм’он волненик ‘вид горна женска дреха, сукманен тип’ (Чепеларе; Хвойна, Югово, Лъки, Ас.) (тур. bükme ‘усукан гайтан, конци’, тур. диал. ‘вид плат, изтъкан на ръчен тезгях с втъкани копринени нишки; конци с 4, 6, 8 нишки’), колчаклии гашти ‘мъжки горни гащи’ (Тревн.) (тур. диал. kolçak ‘гайтанска шарка; ръкавици’), пад’ем’ен миндил’ ‘вид предна престилка, дълга до глезените’ (См.; Ас.) (чрез тур. mendil ‘кърпа за нос’ от араб.), юнена опаска ‘вълнена кърпа за глава’ (См.; Ард.; Мад.; Дев.) (тур. yün ‘вълна’), гривни с кукучки ‘вид накит за ръцете’ (ИРод) ( тур. kukuç ‘костилка на плод’) и др.

Като крайни членове по признака домашно - чуждо съставните названия създават опозиции, изразени чрез атрибутивните единици, като обединяващо название помежду им може да бъде домашната дума или чуждата заемка: ачик ч’ървено ‘светло червено’ (СрР)(тур. açık ‘отворен, открит; със светъл оттенък’) - дзимбил’уў син’у ‘зюмбюлено синьо’ (Зарово, Сол.) (чрез тур. sümbül ‘зюмбюл’ от перс.); кичен фес (Осиково, Дев.) - сърмълъ фес (См.) (тур. fes ‘вид цилиндрична шапка с пискюл на върха’). Номинативните словосъчетаниянанис алтоне (См.; Мад.; Златогр.) - прътове пари (Неделино, Мад.)освен различията в произхода си отбелязват и противопоставяне между съставящите ги турски заемки по признака старо - ново: алтоне - пари.Подвижниятпроцес, при който старите заимствани названия се заместват с домашни, получени чрез калкиране на заетите думи, напр. ‘гюмуш гирдан’ (тур. gümüş ‘сребро’)> стр’ебр’ън гирдан’ (Зарово, Сол.), онагледява динамиката на диалектната лексикална система.

В българските говори преобладаваща част от заетите названия за облекло и принадлежности към него са турцизми: долама ‘вид горна вълнена дреха; елек’ (рупски говори; Плев.) от тур. dolama ‘старинна горна дългопола мъжка дреха’; кюрк ‘вид горна дреха, шуба’ (Хаск.; Шум.; Ямбол.; СрР) от тур. kürk ‘животинска кожа с козината, палто от кожа с козината’; ямурлук ‘вид горна дебела дреха, наметало’ (източни говори) от тур. yağmurluk ‘връхна дреха за предпазване от дъжд’; пешкир ‘вид предна престилка’ (Паз.; Карл.) от тур. peşkir ‘кърпа за лице и за ядене’; пашмаци ‘изрязани стари обувки или цървули като чехли’ (Девня, Варн.) от тур. pasmak ‘обувка, чехъл’; яшмак ‘тънка бяла или черна памучна забрадка’ (югозападни говори) от тур. yaşmak ‘було, с което жените покриват лицето си’; тепелик’ ‘вид накит за глава’ (рупски говори) от тур. tepelik ‘наглавник, украсена женска шапка’ и др.

От арабски или персийски произход чрез посредничеството на турски са навлезли лексемите антерия, забун, джамадан, джубе, кафтан, кебе, кепенек, минтан, фередже ‘вид горни дрехи’; миндил, пештимал ‘вид престилки’, папуци, емении ‘вид обувки’, чембер, пош, махрама ‘вид забрадки’, гердан, синджир ‘вид накит за шията’ и др.

Названия като либаде, контош, копаран, кюрдия, сая ‘вид горни дрехи’ и др. показват различните езикови проявления за означения на българския народен костюм и могат да бъдат обяснени само с помощта на турските диалекти.

Проникналите през различни периоди и от различни източници ориенталски лексикални елементи за названия на облекло определят характера на преките или опосредствани контакти на българския език с други езици. Най-често косвеното заемане на чужди думи става чрез турски. Така например в българските говори по-старите названия калеври//каревли//каревъл‘вид плитки кожени обувки’ преминават чрез тур. диал. от романските езици (срв. БЕР II: 162, Рачева 1974: 254);кундуре ‘вид обувки’ преминават в български чрез турски kundura ‘груби обувки’ от гръцки;салтамарка‘къса горна дреха, подплатена с кожа’ чрез тур. остар. и нгр. остар. от итал. saltambarca, saltambarco‘къса моряшка дреха’; кабаница ‘вид горно облекло’ чрез итал. gabbano, gabbana ‘дълга горна защитна дреха на моряци и рибари; широк халат; дълга горна селска дреха’ през араб. от перс. ‘дълга горна дреха, плащ’; роба ‘рокля’ чрез тур. от итал. ròba ‘облекло’ или фр. robe ‘дреха, рокля’.

Езиковата пъстрота от турски заемки за облекло и принадлежности към него дава възможност да се проследят миграционните процеси от директни влияния или многократно заимстване и географските зони на разпространение в българските диалекти. Изследваните названия показват мотивационния си потенциал в българския език, разширяването и стесняването на семантичните си граници в съотношение със системните характеристики на езика източник и посредник. Деликатната връзка между културата и съответно определящия я език установява присъствието на метаморфозните по своята същност названия заемки за разнообразното по форма, украса, материал и разнородни функции народно облекло, несъмнено със "свой собствен език и даже свои наречия" (Шишманов 1933: 109) съвпадаща форма на самия човек.

Александрова 2003: Александрова, Сн. Турски заемки за названия за облекло в българските говори. // В поисках "ориентального" на Балканах. Античность. Средновековье. Новое время. Сборник студии под редакцията на И. А. Седакова, Т. В. Цивьян. Москва: Институт славяноведения РАН, 2003, с. 98-101.

Александрова 2007: Александрова, Сн. Названия за цветове в българските говори. // Електронно списание LiterNet, 20.10.2007, № 10 (95) <https://liternet.bg/publish20/s_aleksandrova/nazvaniia.htm> (02.07.2010).

Александрова 2008: Александрова, Сн. Названия за накити в рупските говори. Лексикална характеристика. // Изследвания по фразеология, лексикология и лексикография (в памет на проф. дфн Кети Анкова-Ничева). Сборник студии под редакцията на Ст. Калдиева-Захариева, Л. Крумова-Цветкова. София: Проф. Марин Дринов, 2008, с. 265-271.

Архив б.г.: Архив за Български диалектен речник към Института за български език "Проф. Л. Андрейчин" при БАН. Б.г.

Барболова 2001: Барболова, З. Лексикална и словообразувателна характеристика на имената за забрадка. // Българска реч (София), год. VII, 2001, кн. 3, с. 20-26.

БЕР: Български етимологичен речник. Т. I-VI. София: БАН, Институт за български език, 1971-2002.

Бояджиев 1967: Бояджиев, Т. Диалектни названия на някои части на облеклото. Названия на престилката в българския език. // Език и литература, София, 1967, кн. 6, с. 69-75.

Ванков 1959: Ванков, Л. Към историята на италианските заемки в български 1762-1860. // Годишник на Софийския университет. Филологически факултет. Т. 52/2. София: Наука и изкуство, 1959, с. 201-297.

Ванков 1960: Ванков, Л. Към историята на някои заети думи, които означават части на облеклото. // Български език, София, 1960, кн. 1, с. 21-36.

Вакарелски 1977: Вакарелски, Хр. Етнография на България. София: Наука и изкуство, 1977.

Велева 1956: Велева, М. Български народни носии. София, Наука и изкуство, 1956.

Велева 1963: Велева, М. Българската двупрестилчена носия. София: БАН, Етнографски институт и музей, 1963.

Легурска 2002: Легурска, П. Анализ на предметните имена в руския и българския език (теоретични проблеми). // Българско езикознание. Проблеми на българската лексикология, фразеология и лексикография. Сборник студии под редакцията на Ст. Жерев, В. Кювлиева-Мишайкова, М. Чоролеева. Т. 3. София: АИ "Проф. Марин Дринов", 2002, с. 89-149.

Младенов 1941: Младенов, Ст. Етимологически и правописен речник на българския книжовен език. София: Христо Г. Данов, 1941.

Никитин 1979: Никитин, М. В. О семантике метафоры. // Вопросы языкознания (Москва: Наука), 1979, № 1, с. 91-102.

Ничева 1967: Ничева, К. Към характеристиката на фразеологизмите в българския език. // Български език (София), 1967, кн. 1, с. 23-35.

Рачева 1974: Рачева, М. Ориенталски заемки в български език. 4.* Калевра. // Български език (София), 1974, кн. 3, с. 254-255.

Селимски 1978: Селимски, Л. Этимология девяти болгарских слов заимствованных из турецкого языка. // Linguistique Balkanique (София), XXI, 1978, № 2, с. 29-36.

Толстой 1974: Толстой, Н. И. Некоторые вопросы соотношения лингво- и этнографских исследовании. // Проблемы картографирования в языкознании и этнографии. Ленинград, 1974.

Фасмер 1986-1987: Фасмер, М. Этимологический словарь русского языка. Т. I-IV. Москва: Прогресс, 1986-1987.

Шишманов 1933: Шишманов, Ив. Къмъ терминологията на българските народни носии. // Списание на Българската академия на науките (София), кн. XLV, 1933, с. 107-120.

Ra Hauge, Grannes, Süleymanoglu 2002: Ra Hauge, K., Grannes, A., Süleymanoglu, H. A Dictionary of Turkisms in Bulgarian. Oslo, 2002.

Türkiye 1963: Türkiye’de Halk Ağzından Derleme Sözlüğü. Ankara, 1963.

Текстът е четен на Международната славистична конференция "Интеркултурният диалог - традиции и перспективи", 27.-28.11.2008 г. в ПУ "П. Хилендарски".