КРАСИВ ЗАЛЕЗ

(4)

Петър Маринов

web | Някога... (Книга четвърта)

Голямо събитие беше в началото на 1966 г., когато почна да се издава ново списание "Родопи". За такова се мислеше отдавна, а и аз бях мечтал още когато служех в Народната библиотека - Пловдив преди двадесет години, но това се осъществи едва сега. За главен редактор бе назначен Николай Хайтов, при колегия пак Кирил Василев, Анастас Примовски и цял щаб персонал. Но и тук бе станала засечка за моето име. По давление на Никола Палагачев, който присъствал при учредяването, на главния редактор се казало:

- Името на Петър Маринов да не се мярка в списанието.

Това значеше, че дискриминацията продължава. Учредяването в София бе станало в някаква зала на ОФ, в която отишъл и Александър Караманджуков. Преди да се почне работата обаче, Примовски го посочил и казал:

- Тук има неподходящи хора! Да си излезат!

- Защо да съм неподходящ? - възразил Караманджуков, но станала шумотевица, загледали го недружелюбно, дали му знак и той излязъл.

Не бил допуснат да влезе и Васил Димитров, дошъл нарочно от с. Проглед, макар че съобщил и чакал пред вратата.

Така учредители на списанието станали главните противородинци, което значеше, че и в него се поддържа отрицанието на това дело. А уж списанието се създаваше с главна цел - приобщаване на българите мохамедани към нашия народ.

Излезе първата книжка, след това втората, па и третата, за които се изказах благоприятно с писмо до главния редактор, с когото имахме връзка от по-напред. Не знаех за препоръката "да не се мярка името ми в списанието", но той с добро чувство към мен каза да изпратя някои материали, за които ще ми се отговори, че се отхвърлят, аз да реагирам и така да се предизвика разискване. Приготвих и изпратих дописки: "Стар турски документ за Родопите", "Фолклор от Чурен" и "Родопчанин-заточеник по Освободителната война". Скоро получих от редакцията писмо, с което ми се съобщаваше, че са получени материалите, "но за съжаление няма да ги използваме поради това, че Вашето име е твърде свързано с дружба "Родина" и появяването му в страниците на списанието засега едва ли ще е удобно и оправдано".

- И това ако не е дискриминация, здраве му кажи! - рекох и го оставих настрана.

Списанието продължаваше да излиза и го следях. По едно време в споразумение с Хайтов давах материали главно по историческото минало. Това бе след година-две, когато като че бяха се "попречупили ледовете". Благодарение на него напечатаха се някои от тях, макар и в съкратен, а понякога и "осакатен" вид. Така например, напечата се част от "Библиографията за Родопите", но без критичната бележка за "Историческия бележник", та се създадоха условия да се позоват на него като "чиста истина" и хора с академично звание. По българомохамеданския въпрос списанието бе на противородинска линия и се пълнеше с турски имена - големи и малки дейци - работници, а посмъртно потурчи и името на един от най-заслужилите родинци Вихър Изворов, когото обяви с името Махмуд х. Идризов. Протестирах за това пред Вехби Шакиров, който се бе преименувал на Владимир Арденски, който без свян ми рече:

- Така с турско име е по-интересно!

Явно бе, че списанието е в безпътица по тоя важен въпрос. Нямаше кой да го напътства и контролира, а и НС на ОФ, който го финансираше, не проявяваше интерес, поради което при наличието на противородинци в него това бе естествено.

* * *

В края на ноември 1966 г. се чества стогодишнината от рождението и на В. Дечев в Чепеларе. С Дечев бяхме имали връзки и разменили писма отдавна преди Девети септември, та и за него написах спомени, подобни на тия за Ст. Н. Шишков¹. И те излязоха около 150 машинописни страници. Чели ги бяха мнозина родопчани-интелектуалци и ги намираха за твърде интересни. Той беше ме предупреждавал да не се занимавам с българите мохамедани, защото българската действителност е такава, че "един прави, а друг разваля", както било ставало и с него след 1912 г. Подробно това съм описал в спомените, та тук не ще повтарям нищо, а ще кажа само това, че се сбъдна предвиждането на Дечев, че ще се намерят българи след Девети септември, и то не незапознати с родопските проблеми българи, каквито на времето си са били Радославов, Тончев и др., от вътрешността, а едноселци-родопчани като Кирил Василев, Примовски и др., които за амбиции и личен каприз ще разрушат това от първостепенно значение за каузата ни дело в Родопите.

Сега честването на Дечевата стогодишнина беше станало при обстановка такава, каквато беше при честването и на Ст. Н. Шишков. То бе предвидено да стане в Чепеларе. И за него смоленските ръководители, начело с Палагачев, били решили да не ми се изпрати покана.

Два дни преди това архитект Сава Маринов запитал в Чепеларе: "Ще дойде ли Петър Маринов и пратена ли е покана?".

- "Кафадарите" от Смолян не са съгласни, та не му е пратена! - казал Гочо Мерджанов, комуто било предоставено да разпраща покани. - И аз мисля като тебе, но какво да правя?!

- Как може да има таково деление на хората?! - казал Сава. - Я дай на мене една, аз ще му я пратя! Тези хора не знаят какво правят!

Взел една, надписал ми я и ми я пратил, предвиждайки, че не ще ме намери навреме, защото знаел, че не съм в Пловдив, а в с. Чурен. При това положение не можах да присъствам на честването.

То се бе състояло в доклади и изказвания, в които се характеризира дейността му като обществено-народностна, преди всичко българска, с особени заслуги за опазване народностния дух на родопчани - християни и мохамедани, предпазвайки ги от разцепление - заслуги, всепризнати, безспорни и неоценими.

* * *

По това време се виждаше, че нито сп. "Родопи", нито други издателства поемат правилно въпроса за българите мохамедани, а се водят по неправилната противородинска линия. При това положение размислях и намирах, че добре ще е да се поеме тоя въпрос от Тракийското дружество в София. Това дружество се занимаваше с българските интереси извън границата на Родопите, а не виждаше, че отсам границата, на наша територия стои не по-малко важен и неразрешен въпроса за българите мохамедани, свързан с монолитността на народа ни в тоя край.

Затова направих писмо до Тракийската организация и я приканих да се заеме и с тоя въпрос с мотировка, че и това е тракийски въпрос, т.е. българите мохамедани живеят изключително в тракийска територия, че и те са българи, върху които трябва да се работи, че битът и езикът им са еднакви с нашия, че еднакво са засегнати от чужди попълзновения с българите християни, че по тоя въпрос са работили всички досегашни тракийски деятели - живи и покойни, че няма друга организация, която тъй близо да е свързана с населението в Родопския край както Тракийската, че разните комисии в ЦК, било в БАН или НС на ОФ, не могат да дадат правилно направление за разрешаване на отрицателно настроени хора по възраждането на българите мохамедани, изразено и в изданията им и пр.

Пратих това писмо, обаче ръководството на Тракийската организация от неразбиране, тесногръдие или за "да не си създават работа" и наруши спокойствието, създадено им под крилото на ОФ и Партията, не бяха се занимавали и не ми отговориха нищо на предложението. Подканях ги и устно, когато ходех в София и председател им беше Ламби Данаилов², родом от Райково, но ми се отговаряше, че "това не е тяхна работа". С това се свърши и с предложението ми дотам.

* * *

В това обаче време се създаде голямо раздвижване в тая организация. На нея бе представен за напечатване един труд от Александър Караманджуков под заглавие "Народностното възраждане на българите мохамедани в Родопа"³. Това бе исторически очерк с обем около 300 страници, върху който бе работил няколко години. В него разглеждаше въпроса исторически, като добре осветляваше и дейността на дружба "Родина", и събитията, настъпили с нея след Девети септември 1944 г. Описана бе и пакостната дейност на неколцината смоленски ръководители, които след тая дата бяха тласнали българомохамеданските маси в турския мироглед. Накрая даваше и препоръка какво да се прави.

Тоя труд бе даден на рецензенти. Те бяха двама - Ламби Данаилов и Кирил Василев. Първият беше безпристрастен и можеше да му се вярва на преценката, но вторият бе отявлен противник на "Родина" и неуместно бе определен за рецензент. Все едно да се предостави на обвиняемия в един процес да издаде присъда за своите деяния, при това порочни! Нямаше ни логика, ни здрав разум в определянето му за рецензент. Отначало вместо него бил определен за рецензент Петър Петров, историк от университета, но се намесил Анастас Примовски и за да бъде сигурен в сразяването на Караманджуков, препоръчал и наложил такъв да бъде Кирил Василев.

След доста дълго протакане рецензиите бяха написани и предадени. С преписи от тях се снабдих и аз. Тази на Ламби Данаилов бе благоприятна с някои само неправилни препоръки, истината по чиято фактология очевидно не бе знаел. Тази обаче от Кирил Василев бе съкрушителна. Той като змия, настъпена по опашката, бе излял всичката си злоба и към автора, и към "Родина".

Предстоеше обсъждане и на труда, и на рецензиите. Докато стане това, мнозина привърженици на истината бяха написали и пратили в Тракийския институт свои изказвания. Първо беше представил "Бележки" самият автор и поискал да отпадне рецензията на Кирил Василев като претенциозна и се назначи друг рецензент или пък да се разгледа труда му само с рецензията на Ламби Данаилов. Макар и основателно, това му искане обаче не бе удовлетворено.

Критични бележки върху труда и рецензиите бе дал и Наум Главинчев - юрист от София. Той одобряваше труда и правеше препоръки в подкрепа на рецензията на Ламби Данаилов.

Писмено изказване бе пратил и Васил Димитров от с. Проглед. То бе много обективно, засягащо всестранно въпроса за българите мохамедани преди и след Девети септември и много аргументирано защитаваше правотата на дружба "Родина" и пакостните ходове против българщината след Девети септември, подкрепяна с много факти и доказателства.

Изпратили бяха мнения и българите мохамедани Светослав Духовников и Мустафа Шарков, с които пледираха справедливата кауза на "Родина" и реакционните постъпки на Примовски и Кирил Василев след Девети септември, като се привеждаха много разобличаващи ги факти.

На края от всички се препоръчваше отпечатването на книгата.

Приготвих и аз изказване, но преди да го пратя, беше станало заседание (първо) за обсъждането, в което се прочело едно писмо от Окръжния комитет на Партията в Смолян, в което се настоявало не само да не се печата труда, но да не се откупва като материал. На това заседание бил отишъл и Никола Палагачев, за да подкрепи Кирил Василев. И той се изказал крайно отрицателно и че уж с отричането на "Родина" се прокарвала "партийната линия в Смоленско" и пр. Повечето от участниците се изказвали благоприятно, но били прекъсвани - Наум Главинчев прочел само две страници от своето изказване, но го спрели, на друг не се дала думата, а писменото мнение на Васил Димитров било "изчезнало нейде", та не го и показали. Говорили Анастас Разбойников, Марин Нанов, Гълъб Гълъбов и др., които апелирали за честно и обективно гледане на въпроса.

Разбрало се, че заседанието е един "монтаж" да се отрече "Родина" и се замаскира реакционната турско-реставраторска дейност на Примовски и Кирил Василев.

Наскоро след това и аз изпратих моето писмено изказване. То бе на около двадесет страници, в което в съкратена форма дадох дейността на "Родина", а и противородинската дейност на смоленските ръководители след Девети септември. Апелирах вместо да си създаваме заблуди и настроения, като се самоизяждаме от чувства и ненавист към тия, които ни критикуват и поправят, да се заемем да разрешим правилно въпроса за българите мохамедани, за затвърдяване на българското им чувство в Родопите и пр.

Това мое изказване бе получено там след новата 1966 г., когато на ново заседание, което било и последно, се изказал авторът Александър Караманджуков и опровергал изнесеното в миналото заседание твърдение от Никола Палагачев, че те с Кирил Василев след Девети септември са "прокарвали партийната линия" в Смоленско. Второто заседание бе минало формално, за да се сложи край на разискването и отхвърли книгата на Александър Караманджуков като въпрос предрешен уж на миналото заседание.

Така бе свършила дискусията по дружба "Родина" в Тракийския институт, без да се изслушат защитниците й, прочетат внимателно писмените им мнения и изказвания. Това бе чисто и просто мракобесническо третиране на въпроса, за да не падне петно върху имената на двама-трима злополучни смоленски лъжеполитици.

* * *

По това време Никола Палагачев бе станал Министър на земеделието. На тая длъжност обаче той не остана дълго, защото скоро беше се наложило да направи основна преоценка на най-високо равнище за всичко, свършено от него и Кирил Василев, вследствие на което бяха деградирани и двамата - единият бе пратен в глуха линия нейде по "Метеорологията", а другият - оставен само преподавател по марксизъм в университета. Дотогава Палагачев бе поддържал изкуствено авторитета си с подаръци на високостоящи лица, идващи в Смолян - поднасяне кичени халища, гощаване с родопски баници, носени даже в София, печене на агнета, риба и др. Сега обаче по върховете се бяха сепнали, че дълго време са заблуждавани от тях и трябвало да ги премахнат от пътя по разрешаване на тоя тъй важен и живототрепнещ българомохамедански въпрос.

Какво прочее бе станало?

Виждало се, че Смоленския окръг изостава освен в икономиката, но главно в идеологията по въпроса за българите мохамедани. Докато за Кърджалийски окръг с болшинство турско население и малко българи мохамедани, се изнасяше в пресата за големи идеологически постижения по културната революция на българите мохамедани главно с приемане и усвояване на български имена (по решение 101 на ЦК), Смоленският окръг в това отношение бе останал назад и бе забелязано упорито отстояване за старите турски имена, съгласно личните разбирания на Ник. Палагачев.

По повод на това и предвид писаното във вестник "Народно култура" за дейността в Кърджалийско, написах писмо до редакцията на сп. "Родопи", с копие до ЦК - отдел "Пропаганда и агитация", и председателя на НС на ОФ Боян Българанов, в което сигнализирах, че Смолян на културния фронт изостава, че го изпреварва Кърджали и пр., като привеждах реакционни факти от списанието с пропагандиране на турски имена вместо български (случая Вихър Изворов с Махмуд Идризов), че това е пакостно за каузата ни и препоръчвах мерки.

Като не получих отговор на това писмо, писах ново до члена на Секретариата на ЦК Владимир Бонев, пред когото също изтъкнах безпорядъка на работите в Смоленския окръг, наблегнах, че от това се ползва само турската пропаганда и пред очите ни, даже с наша помощ, се турчеят българите мохамедани. Давах и препоръки - да се подобри работата на сп. "Родопи", да се използват като надежден кадър бивши родинци, да се поощряват тези, които усвояват българските имена и за пропаганда се сочат за пример, да се изисква от всички, получили висше образование, да усвоят български имена и пр., и пр.

На това писмо не получих никакъв отговор, но в замяна бе станала споменатата по-напред деградация на прословутите смоленски ръководители.

Според думите пък на един обективно разсъждаващ и задълбочено преценяващ събитията бивш партизанин от Смоленския отряд (Д. Гр.), с когото се срещахме и разговаряхме по събитията, деградацията била последствие от друга, много по-важна и основателна причина. Като участници в социалистическия лагер - Варшавския договор, наши делегати от висши кадри били нейде на съвещание по общата ни отбранителна система. Всеки декларирал с какво разполага, а и наш представител направил това, като казал, че осеммилионният български народ като един човек стои зад лагера. Възразил му полският или друг някой делегат, че не е вярна декларацията на българския представител за осемте милиона, защото там маса народ покрай южната граница, мохамедани, наречени "помаци", не се чувстват българи и са враждебно настроени към строя и лагера и че тоя пункт от цялата ни общност е най-опасният и незащитен. Нашите се почувствали в неудобно положение, сепнали се и като се върнали в България, наново сложили за разглеждане въпроса за българите мохамедани. Това станало в по-остра и решителна форма и сега чак разбрали и се убедили, че са заблуждавани от смоленските ръководители. Разбрали, че да се продължава да се върви по тоя път, е опасно, та решили да се проведе решителен курс за ликвидиране на въпроса. Затова свалили от отговорни и ръководни постове и Палагачев, и Кирил Василев, порицали ги и им забранили даже да ходят в Смоленския окръг.

Дали бе верно всичко това нито се мъчех да проверя, нито имаше откъде - това било държавна тайна, но го схванах като правилна мярка, която предизвика в мене радост, че най-после е настъпило отрезвелие и откъсване от смоленската заблуда на нашите върховни ръководители.

В това време си учителствах в Чурен и отдалече следях къде какво става.

* * *

Един студен мартенски ден през 1969 г. късно вечерта получих по рейса телефонограма да отида на другия ден в Пловдив и да се явя в 9 часа в Окръжния комитет на БКП - кабинета на Димитър Димитров.

Колкото и да бе лошо времето, стегнах се и сутринта заминах. С Димитров се знаехме от по-напред, но само коментирахме безпорядките по въпроса за българите мохамедани, сега не знаех за какво ме вика.

Той ме прие и започна да разпитва подробно за дейността на "Родина" и каква роля е играл в нея Никола Палагачев. Казах му, че до Девети септември той само е членувал, но нищо не е правил, а след Девети се е проявил като краен отрицател и ведно с Кирил Василев, Примовски, Райчо Гавраилов и др. са върнали тези хора в турцизма и ги настроили срещу нашата държава. Казах още, че в учредения от него Родопски пансион се е давало само образование, а не се споменавало и дума за българско съзнание. Отговорих му и на други въпроси, а накрая той каза, че е изготвил характеристика на създаденото положение до този момент и го е написал под заглавие: "Някои страни от проблема за българите мохамедани". Даде ми един екземпляр да го прочета и въз основа на него да направя писмена информация за това какво е правено досега и какво трябва да се прави за разрешаване на този въпрос.

Аз взех копието и си заминах за Чурен. За ден-два написах исканата информация и му я изпратих. Правеше ми впечатление, че той много държи да бъде разобличен само Палагачев, а другите като че смяташе за второстепенни. Накрая в информацията давах препоръки. Предположих, че въпросът за българите мохамедани се възлага на Димитров, затова събира той тези сведения.

* * *

Не излезе обаче така.

Не много време след това чух новината - Димитров отишъл за Първи секретар на Окръжния комитет в Смолян!... Това бе голяма изненада и за мен, и за цялата общественост в края. Когото срещнех в Пловдив, все това говореше. Повечето го одобряваха, някои бяха безразлични, а някои не го одобряваха. А само преди месец Йосиф Ташев беше ми казвал: "Димитров, ако отиде от Бачково нагоре към Смоленско, с камъни ще го убият". Това ми се виждаше надуто и превзето. Сега и той ме срещна и каза:

- Димитров е отишъл! Той ще възглавява Партията!

За по-раншните му изявления нито дума.

Как да е, смятах, че сега колелото на историята с "Родина" ще се завърти на 180 градуса!

Това беше през пролетта на 1969 г. Тогава бях купил къщата в Чурен, която превръщах във вила, та бях зает и чак през лятото се обадих на Димитров в Смолян с писмо. Честитих му длъжността, поздравявах го и му пожелавах ползотворна дейност. Мислех да отида и до Смолян, но уреждах пенсионната си преписка, лятото мина и това не можа да стане. Настаняването обаче на Димитров там ми вдъхваше надежда, че ще тръгнат работите както трябва.

Какво стана след това и как се развиха събитията, ще видим по-нататък.

БЕЛЕЖКИ

1. Откъси от спомените са публикувани в Петрова, Печилков (1966: 160), а цялостно - в книгата на Петър Маринов (2005: 9-89); също и в Маринов (2008). [обратно]

2. Ламби Данаилов (23 февр. 1905-12 май 1976), роден в кв. Райково (Смолян). Политзатворник. Работил в левицата на Тракийската организация и в антивоенни организации - политически офицер, помощник-командир във Втора българска армия по време на Отечествената война (1944-1945). Началник на Военно-историческия отдел при Генералния щаб на БНА. Председател на Тракийските културно-просветни дружества в България (1961-1972) и др. Баща на актьора Стефан Данаилов. [обратно]

3. За историческия очерк на Александър Караманджуков за "Родина" - "Народностното възраждане на българите мохамедани в Родопите" виж в Караманджуков (а.е. 325) и рецензиите за този труд от Ламби Данаилов и проф. Кирил Василев (1965). [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Данаилов, Василев 1965: Данаилов, Ламби, Василев, Кирил. [Рецензии]. Оригинал с поправки и бележки. // Тракийски научен институт - София, 31 дек. 1965, 20 л.

Караманджуков а.е. 325: Караманджуков, Александър. Народностното възраждане на българите мохамедани в Родопите. // ДА - Пловдив, ф. 959 к., оп. 1, а.е. 325.

Маринов 2005: Маринов, Петър. Чепаларски будители. Спомени за Васил Дечев, д-р Георги Чичовски, Димитър Пенчев. Пловдив: АДГ, 2005.

Маринов 2008: Маринов, Петър. Чепеларски будители. Д-р Георги Чичовски (1878-1946). Спомени, писма, документи, библиография и др. Съставител Ал. Маринов. Смолян: Зеа-Принт ЕООД, 2008.

Петрова, Печилков 1966: Петрова, Недялка, Печилков, Андрей. Васил Дечев, 1866-1941. Документална биография. Пловдив, 1966.

© Петър Маринов
© Александър Маринов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.11.2009
Петър Маринов. Някога... (Книга четвърта). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2009

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 4. Съст. Александър Маринов. Пловдив: Интелексперт 94, 2009.