ВЪВ ВИХЪРА НА ЖИВОТА

(6)

Петър Маринов

web | Някога... (Книга трета)

* * *

Настъпи 1942 година. Първото проявление през нея бе обичайната вечеринка. Тя се състоя на 4 януари. С пиесата "Чужденката" обаче си създадохме неприятности. Тя бе взета и разучена вече от "артистите", а трябваше да я поднесем и за цензура. Околийският управител обаче ни я върна с резолюция: "Не разрешавам да се играе във времена като днешните. Да се почака малко, докато се определи Турция, (п) д-р Райков." Този управител беше нов и незапознат с въпроса. Отидох веднага при него, да видим какво да се прави.

- Трябва да сме в тон с политиката! - каза той.

- Но каква политика е това? Никой нищо няма да изнесе оттук - казах. - Това е местна работа. Пък и турци тука няма никак!

Той обаче настояваше на своето и аз обещах да променя нещо в текста, та да не се отлага вечеринката, която бе обявена и разпратени покани. Така се разделихме и аз замислях да я дадем нецензурирана. На другия ден обаче управителят бе заминал нейде за доста дни, та секретарят му Пинтиев ми каза по телефона:

- А бе дайте я така. Тоя управител не разбира от тия работи. Ще му кажа, че сте изменили нещо в текста. От такива управители страда нашата страна!

Така проведохме вечеринката без никакво изменение. И тя беше масово посетена, както и другите. Произнесоха се речи, декламираха се стихотворения, казаха се хуморески и "артистите" представиха пиесата с въодушевление и пламенност повече от очакваното. Подчерта се обществено, че не е правилно да се сключват бракове между българи мохамедани и турци, за да "не се налива вода в турската воденица", както казваха тогава.

* * *

През тая година стана и мюфтийската промяна в Смолян. Мюфтията, за да е верен на религиозните фанатици, сам си бе подал оставката и за негов заместник бе назначен вероучителят от богословския курс Мехмед Дервишев, преименувал се после на Светослав Духовников. С постъпване на новия мюфтия настъпиха и промени в духовното ведомство. Най-напред той бе констатирал, че в околията му се водят като селски духовници 85 души, които не изпълнявали такива длъжности, а се водели за имами, хатиби и мюзеини само за отбягване от военната повинност. Почти половината от тях били млади хора и произлизали от Агушовската фамилия, с чийто авторитет се ползвали пред бившия мюфтия, който ги водел само на книга за духовници. Сега бе направена проверка и установена тази аномалия. Затова новият мюфтия бе издал заповед за съкращаване "енориите", които бяха намалени на 20. Аз приех като правилна тази мярка, защото за българите християни в околията, които бяха по число колкото и мохамеданите, свещениците им бяха всичко 18. Това съкращение бе предизвикало тревога в Агушевската фамилия, чиито хора подлежаха да ходят войници. Затова бяха прибягвали по молби и разни ходатайства, даже и подкупи, за да се отменя това. Един от тях - син или зет на Ариф Буйклията (Агушев) бе успял да се снабди с документ, че е духовник, но не бил сигурен във валидността му, та трябваше да се мълчи. Как беше издаден този документ, не стана ясно, но един ден дойде пред къщи и ме извика Ариф Русев, родинец и близък мен, който ми каза:

- Много ти здраве от аго Ариф, който та поздравява и ти провада тоя аманет, само да мълчиш!

- Какво е това? - запитах и погледнах подавания ми пакет.

- Тука са ворзани 40 хиляди лева, та та моли да ги вземеш и да не казваш, че Шукри е имам. Има документ, че е такъв.

- Слушай, Ариф! - казах, без да поема пакета. - Тая работа няма да стане! Ще му отнесеш парите, тъй както са увити, и ще му кажеш, че с тия работи аз не се занимавам, да търси друг да го оправя. От мен толкоз! - и се отдръпнах.

- Та аз си му казвах: "Бай Петар нема да се съгласи и ще ма ворне", ала той настоява и вика: "Ворви, та бельки може да стане!" Ще си му ги ворна и край.

Така той си върна пакета и се смееше, че е станало с мен точно тъй, както е предполагал. Тоя Агушовски потомък след време чух, че бил взет нейде в трудовите войски. С това се сложи край на какви да е ходатайства към мен.

* * *

Освен тая реформа в персонала, новият мюфтия бе наредил да се честват в джамиите и всички официални празници: Освобождението на България, Денят на ордена, Кирил и Методий и др. Наредил бе да се служат молебени на български и се произнасят речи за това от селските имами. Венчалните обряди също бе наредил да стават в джамиите и в присъствието на двамата младоженци, а не задочно, както е било дотогава и пр. Тези разпоредби оказаха голямо просветно значение сред непросветените дотогава българомохамедански маси.

Следващата разпоредба бе окръжното до селските имами за разгласяване на населението, че на новородените деца се препоръчва да слагат български имена. В същото окръжно привеждаше и списък на имена - мъжки и женски, повечето от които бяха народни, а не християнски, а даваха се някои и в превод от арабски на български, напр. Абдулах - Божан, Азим - Велик, Атуф - Добрин, Джамал - Любен, Мехмед - Слав, Адиле - Правда, Джемиле - Люба, Елмазе - Бисера, Памбе - Румяна, Фатме - Победа и др.

Тези разпоредби противниците смятаха "покръстване", но мюфтията бе настойчив и не отстъпваше. При едно гостуване у Риза Бейски, където бях отишъл на "Честит Байрям", се заговори по тоя въпрос и старите се изказаха, че е направена грешка, дето през 1912 година били покръстени, а след това върнати наново в старата вяра само за да гласуват в изборите тогава.

- Сборкаха! Само болгаресе сборкаха, че на поворнаха тогава! Поболгарили ни беха, та трябваше ли да на вращат? - каза старият Ферхат Бейски.

- Право е! Досега щеше да се заборило, ако бе останало! - каза домакинът Риза Бейски.

- Играят си с нас, та на вращат и развращат - каза друг някой.

- Всичко е за интерес! - каза старият Юсеин Бейски. - И нашите стари едно време са приемали сая вера за интерес - да имат уважение от властта, да имат по-хубав имот, да хми е по-лесен животът, да не ходят ангария и др.

- Времената се менят, а и ние се меняваме в тях - казах аз. - Тогава било тъй, сега е друго. Сега никой не те пита каква вяра си, а от каква народност си. А народността се определя по езика, на който се говори.

Така се разговаряха старите със загриженост и дойдоха до заключение, че съобразно новото време правилни са мероприятията на дружба "Родина".

* * *

Годината 1942 беше преломна. Тогава д-р Чичовски от Пловдив, като виждаше тъпата незаинтересованост на тогавашните управници по родопските проблеми в това число и българомохамеданския, написа най-цветистата статия по тоя въпрос в сп. "Родопа" (бр. 1, 1942), в която между другото каза, че "за народностното осъзнаване на българите мохамедани нам предстои тежка сизифовска работа, за да осъзнаем преди всичко нашите общественици и държавници, да ги убедим да учат, да разберат, да проумеят и осъзнаят, че тук, в този откъснат край на нашето отечество, живее едно забравено българско население, оставено на своята собствена съдба, и че то по наша, изключително по наша вина и до днес остава неприобщено към нашето общество и държава...".

Затова Чичовски настояваше делото на дружба "Родина" да се поеме и осъществява от държавата. Нови постъпки бе направил той след едно ходене в София, когато устно му бяха казали в министерството, че въпросът за българите мохамедани е малцинствен. Той бе пламнал от негодувание и написал изложение пак до министерствата и Националната пропаганда, че не бива да се злоупотребява с този въпрос и че самите ние, от незнание и неопитност го усложняваме и задълбочаваме в наша вреда.

В тоя смисъл той написа и до мен, та и аз от името на "Родина" писах до министрите в София. Повторно той бе писал само до Външното министерство да се назначи за мюфтия в Чепинския край българин мохамеданин, а не турчин, какъвто се проектирало да бъде от Пещера за там. Това наистина стана, но след време и след много още постъпки. Българското правителство беше извънредно много мудно и невъзприемчиво за реформи в живота на българите мохамедани.

* * *

Най-значителното събитие през тая година бе изготвеното изложение от всички почти българомохамедански селища, с което се молеше държавата да поеме грижата за приобщаване на тези хора към нашата култура и просвета, за да се постигне единство на българите в Родопите. В изложението се казваше, че "не е право в българско време и днешния век да не се прави нищо за това приобщаване, че не е право да се трудят и пекат в непосилен труд само пробудилите се тук-таме българи мохамедани без участието на държавата, че крайно време е да се установи разбиране и еднаквост в разпоредбите на разните министерства, че желаят и възрастни да си сложат български имена, но процедурата е сложна и пр."

Това изложение изготвихме ние с Ариф Бейски, но бе допълнено с нови препоръки и от Хр. Караманджуков, който мина тогава през Родопите.

Преписах го в няколко екземпляра и го изпратих из селата и околиите за подпис. Подписано бе от повече от сто души. По въпроса за българските имена на възрастните, то бе подписано от девинските представители Исеин Сеферков, Ариф Главовски и Риза Солаков при следното особено мнение:

"Ние, долуподписаните, сме съгласни с настоящето с изключение на т. 3, която желаем да се измени така, че не само желаещите Възрастни мъже и жени българи мохамедани да си променят имената с български, а да бъде за Всички без изключение - задължително."

Когато изложението бе подписано, състави се нарочна делегация от 6-7 души духовници българи мохамедани, които заминаха за София, където, придружени от Хр. Караманджуков и Сирко Станчев, го поднесли на разни министри. Главното искане бе да се създаде лесна процедура по възприемане на български народностни имена от възрастните българи мохамедани. Постъпки за промяна на имена бяха правени дотогава от Ахмед Хусков и др., но бяха разочаровани от сложната процедура, затова сега се молеше да бъде опростена тя.

Делегацията се върна от София и първата придобивка бе откриването на ново мюфтийство в с. Лъжене, Чепинско, където бе назначен за мюфтия Мустафа Шарков. Той встъпи в длъжност и почна да дава разпореждания в духа на дружба "Родина".

* * *

Докато се очакваха резултатите от изложението и делегацията, в Смолянско се сложи на практика въвеждането на българския език при богослужението в джамиите. От Ардинско, дето служеше Махмуд х. Идризов, идваха сведения, че нейде се въвежда, а в с. Буково имамът им М. Кючуков и от минарето на джамията бе викал не на турско-арабски, а на български език.

В Смолян пък стана първата венчавка между българи мохамедани на български език. Младоженци бяха Бахчет Сердаров - учител, и Фатме Делиеминова от Смилян. Обрядът извърши самият мюфтия в присъствието на мнозина, дошли за случая. Той бе превел молитвите от арабски на български. Но какво бе учудването ми, когато ги чух и разбрах, че са почти еднакви с тия, които се четат при християнските бракосъчетания.

Смолянският мюфтия в споразумение с тоя от Девин бяха разпоредили да не се носят прекроени фереджета, с които жените понякога добиваха карикатурна външност. С фереджетата наистина се свърши и жените почнаха да ходят с шлифери или леки дамски манта. Така, макар и бавно, но новите реформи по облеклото се възприемаха.

* * *

През това лято духовното училище даде първия випуск. Замисли се назначаването и въдворяването на новите духовници по енориите им да става официално и с известен церемониал. Мюфтията почна да прави обиколки из селата, за да ги назначава и въдворява. Така с подходящи речи и церемония бе настанил в Елховец завършилия курса Асан Джаферов. След него и в Рудозем бе настанил друг, а и в Могилица вместо афуз Ариф Агушев бе назначил родинеца Ариф Русев от Киселичево. След първата му служба отстраненият афуз Ариф се бе изказал пред хората:

- Щом и жемиеса стана болгарска, сворши са и тюрклюкет, сворши са и османлъкът!

- Ами какво да правим тогава, афуз ефенди? - го запитали хора в недоумение.

- Нема да ходите на жемие! - им казал афуз Ариф и с това се свършило.

Мюфтията бе обиколил още селата Смилян, Мадан, Средногорци, Виево, Търън и др., всякъде, където бе давал упътвания как да се служи, как да се проповядва и пр.

* * *

В резултат на голямото изложение до правителството и делегацията от родинци до София в средата на юли 1942 година в Народното събрание бе приет "Закон за изменение и допълнение закона за лицата", с който се определяше процедурата по промяна на небългарските имена. Тъй като трябваше да става без такси и берии, то бе голяма придобивка по идеологията на родинци. С това се отхвърляше и последният знак, останал от робството на тези хора. Законът бе публикуван в Държавен вестник, с което му се даваше гласност, а се развързваха и ръцете на родинци да агитират и работят по-смело.

Тъкмо навреме идваше тоя закон и в настоятелството на дружба "Родина" в Смолян го посрещнахме с възторг. Чувство на решителност обхващаше всички. Замисли се как да се проагитира и предприемат мероприятия в по-широк размер. Събрахме се на заседание и решихме:

- да се извикат на околийско събрание представители от всички селски дружби, на което да се координира и планира работата, та преименуването да стане едновременно навсякъде.

Такова събрание стана на 18 юли 1942 година. Дойдоха представители от Смолян, Девин, Могилица, Смилян, Рудозем, Елховец, Пловдивци, Сивино, Киселичево, Кремене и др. Дойде от Ксанти и Ариф Бейски. Събранието се състоя в мюфтийството. Ръководеше го Мехмед Дервишев, който каза, че от тоя ден нататък ще се нарича Светослав Духовников. Това събрание беше във възторжен дух, изказваха се всички един от друг по-разпалено, че е тъкмо навреме законът, че това трябва да се възприеме не само от родинци, но и от всички българи мохамедани и пр. Ариф Бейски заяви с тържествен тон, че си е избрал име "Камен", а на жена си "Цена". Друг каза, че ще се нарича Борислав, трети Чавдар и пр. Получи се известие от недошлия от с. Загражден Мехмед х. Еминев, че се преименува на Бойчо Огнянов. Следваха още имена Найден, Невен, Зефир, Радой, Младен и др. Аз само ги слушах и нищо не казвах, а накрая, при свършване на събранието, ги поздравих и им пожелах да вървят все напред и "нищо да не ги смущава, защото сте на прав път и историята един ден ще говори за вас. Днешното събрание - казах - беше ни повече, ни по-малко едно ОБОРИЩЕ за вас, българите мохамедани. Поколенията ще ви славят и споменават" и пр.

След това излязохме всички навън и се фотографирахме. Преди да се разотидат, делегатите взеха от мюфтийството напечатани формуляри-молби, с които щеше да става преименуването, а също и напечатан списък на имена. Решено бе делегатите да разнесат формулярите, да проагитират сред населението да се попълнят с новите имена, след което на определения ден 26 юли - неделя, изведнъж навсякъде да се обявят те.

При тази уговорка делегатите се разотидоха.

* * *

Дните изтекоха. Наближаваше очакваният ден. В това време председателят на "Родина" в Смолян, а и другите родинци из селата бяха се отнесли до общините да се бие барабан и обяви, че в Държавен вестник е излязъл закон, който улеснява сменянето на имената, та да се възползват хората от него. В Смолян кметът на града Люб. Попов издаде и заповед, която се съобщи чрез барабана, че "всеки може да си смени името", като цитира и Закона. Тази агитация създаде психоза на нетърпение и бързане. В Смолян се чу, че райковци се събрали и решили преименуването си да обявят не в неделя, а на 23 юли - четвъртък, т.е. три дена преди срока. Това възбуди смолянци, които веднага се събраха, повикаха и мен, отидохме в новата къща на Ариф Бейски, където се реши да се изпреварят райковци, като вместо в четвъртък се обяви смоленското сменяне в сряда преди това.

- Не бива да ни изпреварят райковци! - казваха.

Затова в сряда сутринта отидоха в общината и подадоха първите молби. Тоя ден обявиха новите си имена: Асен Боляров (Юсеин Бейски), Светослав Духовников (Мехмед Дервишев), Владимир Шумаров (Ариф Шумаров), Велик Велиев (Мехмед Велиев), Харизан Боляров (Риза Бейски), Камен Боляров (Ариф Бейски), Борислав Бонкалов (Ахмед Бонкалов), Видул Куцев (Брахим Куцев), Чавдар Ишарлиев (Мехмед Ишарлиев), Здравко Неделков (Зюйди Челебиев), Чавдар Славянов (Юсеин Якубов), Александър Мазаров (Ахмед Хусков, който пееше добре, бе усвоил презимето на прославения тогава певец Мазаров), Радой Ратайски (Рофат Ратайски), Светозар Милчев (Бехчет Сердаров) и др. През тоя ден, а и на другия Мехмед Карахусев пък, преименуван на Славчо Каменов, бе обходил всичките къщи из махалите на Смолян, раздал бе молби, които масово се подаваха в общината. Това продължи през този и следващия ден.

На третия, който беше петък, в джамията се бяха събрали повече от всеки друг път хора. След богослужението мюфтията беше спрял хората и произнесъл реч, с която осведоми всички, че с промяна на името не се засяга с нищо религията. Посочил и себе си, че до вчера бил Мехмед Дервишев, а днес е Светослав Духовников, което в религиозно отношение с нищо не го променя.

След това всички в града подаваха молби, та не бе останал нито един с турско име. Едни се бяха колебали, други по-решително постъпвали, но всички бяха попълнили молбите. Оставаше да се изпратят в съда за утвърждение. В първия още ден дойде при мен Сюлейман Фисенски и поиска да му попълня молбата на пишеща машина.

- Защо бе, Сюлеймане? - запитах.

- За да е по-красиво! - каза той.

Машината обаче беше ми заета, та не можах в същия момент да сторя това, той бързаше и си излезе недоволен, намерил друг да му я попълни и оттук нататък се бе нарекъл Симеон.

* * *

И в селата бе станало същото. Бяха почнали още от петък, като чули, че Смолян и Райково са ги изпреварили, та подавали и там молби масово. Никой от властите не беше ги подканял, а само родинци бяха ги агитирали. В Могилица поради отсъствие на родинския председател Мох. Абдулахов преименуването бе станало една седмица по-късно. Докато стане това, афуз Ариф Агушев бе пратил нарочен човек в Смолян да пита:

- Може ли да си сложи името Адолф?

Очевидно това беше заради личното име на Хитлер, което тогава кръстосваше света по радиото.

- Ако се чувства германец, може да си сложи това име - му отговорихме. - Но понеже е от българска народност, нека си помисли и сам реши.

И той беше си сложил името Асен или Александър, не помня добре. Така до края на юли цялата почти околия бе с български имена. Противници за това се явиха и сега. Мотивираха се, че тая мярка се прилага само в Смолянско, а в другите околии Девинско, Неврокопско и Чепеларе не, закъдето бяха чули, че не става това. Работата обаче вървеше с обяснение, че и там ще се проведе. Тогава и Чепеларският район се зачисли към Смолян, та се свърши работата и там.

* * *

По време на тая агитация стана едно своеобразно събитие в Смолян. Чества се юбилей на Георги Попанастасов (Пашата) от Устово. Това стана в град Смолян - в читалището. Отбеляза се неговата учителска и не знам още каква дейност. А понеже при това честване присъстваше и владиката Кирил, то бях заангажиран и аз. Преди това бяха ми възложили да събера материали и редактирам юбилейна книга за него. Това аз направих, като написах и биографичен очерк (Маринов 1943а: 9-39), а и студия за ролята на духовенството по време на робството и възраждането, която озаглавих "Из черковно-общественото минало на Смолянската духовна околия." (Маринов 1943б: 92-113).

Самото тържество се проведе с много високопарни речи и преклонения, в които юбилярът се прояви като истински артист. Поднесоха му се подаръци, направиха му се парични дарения и пр. Тържеството приключи в Устово, където бе имало и трапеза, на която аз не отидох.

Юбилейната книга излезе след това. Тя имаше хубава външност, а и грижите за печатането и подреждането на клишетата, коректурите и пр. по нея бяха всецяло мои. Затова той ми беше много признателен, но след това разбрах що за човек бил той. При печатането ме ощети и с известна сума. С чувството си на доволство от книгата Георги Попанастасов се размекна пред мен и ми разказваше работи, каквито друг път не бе говорил. Разказа за събитията и ролята си по връщане вярата на българите мохамедани при изборите през 1914 година, покръстени преди това по време на войната. Първите избори в края на 1913 година Радославов не спечелил и настанала тревога. По това време Попанастасов бил кмет на гр. Гюмюрджина. Тогава минали през Беломорието Фердинанд, а след него и Радославов. С тях се срещнал той и дал идеята да се включат и "новите земи" в бъдещите избори, да се върнат покръстените българи мохамедани наново в мохамеданството, за да гласуват за Радославов и пр. Радославов приел това, касирал изборите през нощта срещу новата 1914 година, насрочил нови и приел Попанастасов за агитатор и кандидат за народен представител. Тогава той предприел агитация като обходил всички мохамедански селища, произнасял речи, говорел и давал обещания, слагал си фес с чалма или гъжва, позовавал се на зеления цвят на бюлетината като зелената чалма на пророка Мохамед, заклеймявал другите бюлетини като "московски" и пр., и пр. При така проведените избори Радославов спечелил изборите през 1914 година, макар и с нищожно мнозинство и вкарал България в Първата световна война. Георги Попанастасов също бил избран за народен представител.

Тези неща като чух от него, то ми стана противен. Разбрах как бил проигран тогава въпросът за българите мохамедани. Съжалявах, че не знаех тези неща по-рано, та щях да се дръпна и да не пиша нито очерк за него, нито да редактирам юбилейната му книга. И до днес чувствам като петно това в моя живот. Бъдните историци нека го отчитат и заклеймяват като погрешен ход. На мен е достатъчно, че ми тежи на съвестта и се срамувам от него.

* * *

Друго събитие през лятото на 1942 година бе честването на 50-годишнината от заселването на родното ми село Проглед. Това бе едно много сърдечно, искрено и задушевно тържество. Замислено бе от цялото население, а устроено от специален юбилеен комитет, в който влизахме и ние двамата с учителя Васил Димитров. Отначало се мислеше да стане през март - ден Благовец, когато първите заселници са минали нелегално границата на Рожен. Времето обаче бе студено, та го отложихме за лятото - Петровден.

За тоя ден се бяха приготвили всички. Дойдоха и много гости и роднини от околните села. И моето семейство, с гости от Пловдив, бяхме във вилата. Всички къщи бяха пълни с народ и то всички облечени празнично. Чуваха се и свирни наоколо и се разменяха поздрави между гости и посрещачи.

По тогавашния ред тържеството почна с молебен пред черквата, като се казаха речи и се откри паметната плоча на първите заселници. След молебена населението се събра в училищния салон. На сцената му се изнесе литературна част с песни и стихотворения за случая, а се представи и пиесата "Заселването на Проглед". Нея бях съставил месец преди това, младежите от селото я бяха заучили и я представиха твърде сполучливо. Всички играеха с настроение. Някои от живите заселници се виждаха представени на сцената и просълзени наблюдаваха. Имаше живи три баби - Стайка Том. Чакърова, Мария Тод. Станчева и майка ми Мария Ан. Маринова, които тогава като млади булки били доведени на празно място село да основават и сега присъстваха на честването. Настроението и самочувствието на всички - селяни и гости, през тоя ден беше много повишено.

След утрото и представлението имаше обща трапеза. Тя бе сложена на ливадите "Тузлата" от срещната страна на селото. Там при "Самотните ели" продължи веселбата в ядене, пеене и свирене, а накрай се извиха и кръшни хора. През целия ден се правеха снимки, отделните родове се събираха и правеха самостоятелни заснемания, снемаха се къщи и характерни моменти от честването. Вечерта всичко приключи с голямо хоро на площада на селото.

По случай юбилея се състави и книга - история на селото с народонаучни и др. материали. Заглавието й бе "Петдесет години Проглед" (Петдесет 1943: 248). За нея събрахме снимки и от къщите, сложих ги в една торба, занесох ги в Смолян и там съставях текста. Подреждането, печатането и грижите за книгите легнаха всецяло върху мен. Имаше се предвид опитността ми по печатане сборниците "Родина". Писах една част аз, друга писа Васил Димитров, преписвах я в Смолян, като я преработвахме и редактирахме около месец и в края на краищата до есента бе готова за печат. Заминах за София и я предадох в печатницата "Хр. Г. Данов". Яви се мъчнотия по намиране подходяща хартия. Проточи се търсенето чак до Нова година. Наново отидох в София и намерих хартия (у "Анев&Радивоев" нейде в центъра), която трябваше бързо да се превози към гара Подуене. Времето бе студено и виелица затрупваше улиците със сняг. Нямаше превозно средство, войната беше сковала всичко. При риск да бъде реквизирана или конфискувана хартията, намерих случайна гальота (боклукчийска кола) с един кон, на която натоварих балите с хартия и оттам през главната улица край Двореца и Александър Невски под сняг и вятър закарах товара при печатницата. Така книгата "Проглед" почна да се печата, излезе и се пусна в продажба през лятото на 1943 година. Тогава устроихме витрина при събора на Рожен. Тази книга остана като паметник за селото. Селяните я купуваха, пращаха я за спомен на познати, а я и слагаха в чеиза на дъщерите си да я носят там, където отидат.

Трябва да кажа още малка подробност. Отначало в селото не бе мислено да се печата книга. По подражание на други села юбилейният комитет, а и селяните бяха смятали да се издигне мраморен паметник за увековечаване събитието. Място за него обаче не бяха намерили, едни предлагали едно, други - друго и така работата се бе протакала през цялата пролет. Случи се на едно събрание да отида и аз в селото. Пак се заговори какъв да е паметникът, къде да се построи, кой да е отговорник и пр. Накрай се намесих и аз.

- Слушайте какво ще ви кажа - казах. - Хубаво е да се издигне паметник. Такива паметници има много. Във всяко село, във всеки град има паметници: "За падналите във войните", "За незнайния воин", "За пострадалите от въстанията" и пр. България се е превърнала в гробница от паметници. А тия паметници повечето стоят занемарени, та телета и магарета се чешат около тях. Мисля, че не е нужно да правим и ние такъв паметник!

- А какво да правим? - запитаха учудено и ме погледнаха всички.

- Според мен най-добре ще е да направим само паметна плоча с имената на заселниците, която да вградим в зида на черквата или училището, а вместо паметник да се състави и издаде книга - история на селото. Тя ще бъде паметникът.

Настъпи изведнъж обрат. Зашушукаха помежду си:

- Това ще е хубаво - казаха. - Но кой ще я направи?

- Щом се поеме работата правилно, ще стане и това - казах. - Има сведения, има и живи още заселници, ще се разпитат, ще се съберат разкази, ще се съберат и снимки по къщите, и така книгата ще се състави.

- Ще може ли това да направите? - запитаха пак и ни загледаха с Васил Димитров.

Продължих:

- Ще стане! Васил ще пише едно, аз друго и при добро намерение ще стане. Така предвиждам, че книгата ще е едно огледало на селото, а и с чест ще се представлява пред другите села.

Така се разговаряхме и селяните престанаха да мислят за паметник. Съсредоточиха се около мисълта за издаване на книгата. Разноските по печатането пое кооперация "Светлина", която се грижеше за всичко в селото, а ние с Васил се заехме със съставянето на текста. Това стана и тя се напечата, както вече разказах.

* * *

А сега да се върнем на работата ми в Смолян.

Поради неподходящата ми за родинството служба в архиерейското наместничество, тая есен реших да напусна и стана учител. Така смятах, че ще съм по-свободен, за да се занимавам с "Родина". Инспекторът Калинов ми препоръча Устово. Аз одобрих това, защото виждах, че като отида там, ще се занимая и с музея по завещанието на Шишков, по който нищо не бе направено. Подадох заявление, назначиха ме, сбогувах се с поповете и отидох в Устово. Дигнах си багажа и се установих там на квартира у първия ми братовчед Кост. Ст. Шукеров, по-голям брат на Братан. Почнах да учителствам в прогимназията. Дадоха ми предметите история, география, рисуване и пеене.

Не мина обаче седмица, когато се заговори, че поради изселване към Беломорието децата са намаляли и местото ми подлежи на съкращение. Отидох веднага в инспекцията и Калинов ми предложи да отида в Серафимово. То ми се видя встрани и без българи мохамедани, та се поколебах какво да правя. Отидох и в Смолян. Оказа се, че длъжността ми в архиерейското наместничество още не е заета и въпреки разногласията ни с архиерейския наместник, споразумяхме се, та направих заявление да се върна там, което стана още същия ден. Наново си пренесох багажа в квартирата и си подхванах старата работа. С това се свърши учителството ми, което продължи само 12 дена.

Сега наредих да се електрифицира квартирата, прекара се и водопровод, та след месец върнах и семейството ми от Проглед. Това стана като отидох с талигата на Ил. Жейгаров, сложихме малко багаж, качиха се на нея жената и децата, и през пътя "Сухи лъки" и Левочево дойдохме в Смолян. Тук децата продължиха в училищата - Маргарита в IV отделение (клас) при учителя Хр. Табаков, а Сашо в 1-во отделение при Василка Емануилова.

Наново заживяхме в Смолян след двегодишна раздяла.

* * *

На 19 декември 1942 година се състоя шестата обичайна вечеринка. За представление бях приготвил пиеса "Родинци". Възсъздавах пак истинска случка, станала с Махмуд х. Идризов от с. Търън, който за това, че се писал родинец ("култура"), че се качвал на велосипед ("дяволски кон"), че фотографирал жена си и пр., бил изпъден от тъста си фанатик и се бе създала рядко драматична случка. В нея се прокарваше и идеята за имесменянето, ведно с акцията за това, тъй че бе съвсем навременна. Тя бе подготвена и изнесена от Бехчет Сердаров с учениците от богословския курс и се представи добре. Реч при откриването произнесе подпредседателят на дружба "Родина" Светослав Духовников, а след него каза ободрителни думи и новият тогава околийски управител Джевизов. След управителя поздрави родинци и кметът на града Любен Попов, а накрай и училищният инспектор Хр. Калинов. Тези поздравления от официални лица предизвикаха впечатления у българите мохамедани, че въпросът за новите имена не е само на "Родина", а и на държавните власти. Затова не се противеха по узаконяване промените.

Спънката обаче дойде оттам, откъдето никой не очакваше. Новите имена трябваше да бъдат утвърдени от Областния съд. Там се бяха натрупали със стотици и хиляди такива молби, всяка от които изискваше да се попълва отделно постановление, да се подписва от съдии и заседатели, а това се оказа колосална работа, която персоналът при съда не бе могъл да свърши. Трябваше да се заангажирват още служащи, а такива нямаше, защото времето бе военно и повечето бяха мобилизирани, направихме постъпки мобилизирани да ги попълват, но и това не можа да стане, та много от подадените молби останаха неутвърдени не месеци, а и години след това.

* * *

Важна придобивка тогава бе и отделянето на българите мохамедани от ведомството на Главното турско мюфтийство в София и обособяването им в свое самостоятелно такова. С големи мъки стана това, защото нашето министерство се боеше да го направи. Ние от "Родина" обаче настоявахме, а ни помагаха и народният представител С. Станчев и Хр. Караманджуков. По едно време бяха пратили да анкетира искането на "Родина" някакъв инспектор Груев. Пред него се изразявахме съвсем откровено, като Ариф Бейски му казваше:

- Щом е трудно да се отделим напълно от турското мюфтийство, то нека се създаде отдел за българите мохамедани при него или отдел при самото министерство, който да ни управлява. Не бива в българско време да сме третирани като турци!

А аз му добавих:

- Ако за някакви 50 хиляди арменци в България се поддържа специален епископат с "католикос" (патриарх), то колко повече се налага за българите мохамедани, които са над сто хиляди, да се създаде самостоятелно духовно управление, на каквото се радват и католици, и протестанти, и адвентисти, та даже и дъновисти, и сектанти!

Правихме пак изложения, изтъквахме мотиви и благодарение застъпничеството на Сирко Станчев беше се подготвила работата. В последния момент обаче пак бе настъпило колебание, та се принудихме да изпратим от Смолян телеграма до Министерския съвет и министрите на Външните работи, Войната, Правосъдието, председателя на Народното събрание, родопските народни представители и редакцията на сп. "Родопа". Текстът бе следният:

"Оставането ни под управление на турското главно мюфтийство е недостойно и противно на българското ни народностно съзнание. Не намираме нравствено основание да се продължава това. Молим освобождението ни от това турско духовно робство!"

Подписали я бяха мюфтиите в Смолян, Девин, Ардино, Златоград, Неврокоп и Чепино (Лъжане).

Най-после след ново застъпничество на Сирко Станчев отделянето стана от 1 януари 1943 година, като за главен мюфтия на българите мохамедани бе назначен Смолянският такъв. Така почнаха българите мохамедани да се управляват духовно самостоятелно.

* * *

Военната обстановка продължаваше. Германците на източния фронт губеха и нашите власти бяха смутени. Затова постоянно мобилизираха запас войници, пращаха ги в Беломорието или във вътрешността, за да се готвят за защита. Дотогава не бях ходил войник. Водели ме бяха като откупен трудовак. Сега и мене мобилизираха.

Дойде повиквателна да се явя нейде към Стара Загора. Като съобщих това на Сирко Станчев и Чичовски, те прецениха, че с отсъствието ми от Смолян ще се парализира родинското движение в най-решителната му фаза, та направиха постъпки да ме освободят. Върнах се от Пловдив и околните се учудиха как съм се освободил, като помислиха, че съм дал нейде рушвет. "Колко пари ти взеха?", ме попита в рейса през Устово Г. Попанастасов (Пашата), който, виждаше се, уреждал такива маневри и рушвети. Нищо не му казах и подминах. Наистина получих тогава съобщение, че се отменя повиквателната, но наскоро получих нова такава. Мобилизираха ме в самия Смолян.

Отидох в казармата. Там се учудиха, като ме видяха, защото не бяха ме търсили. Приеха ме за писар в щаба. Облякоха ме, но понеже помещенията бяха разформировани, войниците бяха на лагер нейде към турската граница, та наредиха да се прибирам вечер за нощуване вкъщи. Така щях да си гледам и родинската работа. Медицинският преглед, какъвто ми направиха, обаче установи, че имам артрит в раменете, за което трябвало да отида на топли бани. Направих постъпки за такива и ми дадоха отпуск цял месец. Заминахме с жената за Беденските бани. Там се установих, но ме откриха Беденските родинци, та наред с къпането се срещах и с тях. Идваха почти всеки ден. Наемател на банята бе Асан Хаджийски от с. Брезе, също родинец. Създаде се интерес около мене, водиха ме на "межо жотва" край Брезе, та написах впечатления, които се напечатаха в сп. "Родопа". Хаджийски ми разказа интересна случка, станала наскоро в селото му. Имал съсед с прякор "Мераклията", който бил фанатик мохамеданин. Дъщеря си Сафинка омъжил за прост и груб човек, който бил и глуповат. Тя обаче вече си имала симпатия с друг избраник, който по време на омъжването бил войник. При връщането му младата жена искала да напусне натрапения и отиде с Добрин, така се казвал войникът. Като разбрал това, мъжът й озверен я съсякал с брадва. Използвах това за сюжет и съставих пиеса "Софка", която също бе напечатана в сп. "Родопа" и се представи на следващата вечеринка в Смолян.

В края на лечението ми при Беденските бани радиото съобщи, че в София се е поминал царят. Настана тревога из околните села какво ли ще стане след това. На другия ден се прибрах в Смолян и си продължих работата в казармата, облечен във войнишките дрехи.

Всяка сутрин отивах в щаба и вечер се връщах у дома. Една сутрин ме срещна на улицата пред книжарницата Петър Дървингов, запасен полковник, който летуваше в Смолян и имаше вила в Горната махала. Щеше да ме подмине, но му се обадих, като го поздравих. Познавахме се заради литературните ни интереси. Той се изненада.

- А, ти войник ли си? - запита.

- Тъй вярно! - отговорих по войнишки засмяно.

- Как може да си такъв войник?! - заговори той учудено и ме загледа как съм облечен. - Ти си общественик! Ти представляваш нашата армия, като минаваш през града! Защо са ти дали такива дрехи?! Защо не са те облекли прилично?!

- Ех, такива са, г-н полковник. И аз не ги харесвам, но ми ги дадоха! - казах.

- Не може така! Аз ще ги мъмря! Ти се движиш между хората, та трябва да си прилично облечен! - каза той и се закани да търси началството ми.

- То и самото мобилизиране е за нищо! - казах. - Писар! Пиша на машината.

- Аз ще наредя! - каза той и си подмина.

Заминах си и аз. След ден-два ме извика фелдфебелът Щерев, завеждащ вещевия склад.

- Я ела при мене! Не бива тъй да се излага армията.

Аз го последвах и той ми даде нови дрехи. В същото време нямаше много писарска работа, та с другите писари само си пилеехме времето в приказки. В това време преписах на чисто новата пиеса "Софка". След седмица Дървингов беше поискал да ме оставят на негово разположение, за да му преписвам ръкописи на негови съчинения по военната история, каквито издаваше той. Затова поручик Манев нареди да отида при него, да вземам ръкописите и му ги работя на машината в службата ми, т.е. в архиерейското наместничество.

Така с войнишка униформа си стоях вкъщи и преписвах на Дървингов исторически трудове цял месец. Той беше доволен, че му се върши работа, а и аз бях доволен, че не бях в казармата.

Дойде обаче за командир на допълващата дружина полк. Иванов от Пловдив, приятел на Кусев, който нареди веднага да се прибера в казармата и почна да ме тормози. Замислих да правя нещо за освобождаване от военната служба. По толстоевския ми мироглед тя ми бе неприятна, макар че по щастлива случайност нито ме обучаваха, нито ми даваха пушка, каквато не исках да хващам в ръцете си. Щом настъпи зимата, наново ме стегна артритът по раменете, та трябваше да ходя на преглед във военната болница в Пловдив. Отидох, но на връщане при влажно и студено време камионът замръкна при с. Проглед, качен бях на зеле в открита каросерия, та изстинах. Затова останах в селото, представих се на кметския наместник като болен и той бе съобщил по телефона в Смолян "болен войник има тук, който чака превозно средство". Следващия ден времето беше хубаво, грееше слънце, а имаше и голям сняг. По съветите на лекаря (д-р Стойков - рентгенолог в Пловдив) направих яма в снега, съблякох се и правих слънчево-снежни бани срещу артрита. След два дена отидох в Смолян. Полковник Иванов ме взе за "отклонил се от служба" и искаше да ме даде под съд. Нареди да се направи дознание от кап. Филипов. Той обаче беше ми приятел от по-рано, наричаше Иванов "тъпанарин", та осуети намерението му. Наскоро обаче се получи заповед с данни от болницата, че съм "негоден за служба" и ме освободиха, т.е. демобилизираха. То бе в началото на декември 1943 година.

Докато бях още в казармата, в Смолян бяха дошли гости-родинци от с. Дебрен, Неврокопско ведно с учителя Н. Алимански. Не можах да ги видя, но бяха посрещнати и настанени от смолянските родинци, беше им дадена вечеря, разведени бяха из града, общували бяха със смолянци, ходили и в духовното училище в Райково и си бяха заминали с богати впечатления от Смолян.

Наскоро след това посрещнахме новата 1944 година.

* * *

А тя се оказа съдбоносна. Още в началото й се наложи да стане промяна в мюфтийството. Светослав Духовников направи грешка, че бе разрешил духовенството на Адем Чоков, чорбаджия в Смолян, което бе принципно нарушение на дружбения устав, установяване турски порядък в тоя дом и пр., та се наложи Духовников да бъде освободен от длъжността мюфтия и се назначи нов такъв Тихомир Огнянов (Тахир Османов) от Райково, завършил гимназия. Тогава стана и общото годишно събрание със закъснение, понеже поради войната събранията бяха забранени. На него ме избраха за секретар. Наскоро след това се състоя и традиционната вечеринка (на 17 март) с пиеса "Софка". Макар и при военна обстановка, но тя пак беше посетена много добре. Откри я подпредседателят Асен Челебиев, а реч произнесе новият мюфтия Тихомир Огнянов. След това се казаха стихотворения, а се изигра и китка ръченица от деца българомохамеданчета, обучени от учителката Събева. С пъстрото си облекло и игра те бяха крайно интересни, поради което бяха извикани на "бис" и повториха играта.

* * *

На тая вечеринка гост от София дойде народният представител Сирко Станчев. След дългите му настоявания и отделяне българите мохамедани в свое самостоятелно духовно управление, той бе успял да издейства да бъда назначен по това ведомство като инспектор по българомохамеданските въпроси. За тази цел - да ми съобщи и въдвори в новата длъжност, той бе и дошъл в Смолян. Това значеше, че трябваше да се освободя от архиерейското наместничество. След вечеринката Станчев нощува у дома, а сутринта след закуска отвори чантата си, извади книжа и ми връчи заповед за назначение.

- Честито, г-н инспекторе! - каза и се ръкува.

Длъжността бе голяма и добре платена, но не ме радваше, защото бе подведомствена на Дирекцията на националната пропаганда, за която имах мнение, че не е добро и стабилно учреждение. Станчев виждаше това и ме уверяваше да не се резервирам и за доброто преуспяване на предприетото дело в момента е наложително да се съглася. При тия внушения в края на краищата се съгласих и приех тая длъжност. Едновременно със заповедта ми донесе и книжа с лична карта като държавен служител, а също и за финансов инспектор по българомохамеданските учреждения.

Беше неделя. През деня Станчев устрои събрание в читалището и произнесе реч за учредяваната тогава "Обществена сила", насочена срещу съществуващия нелегален "Отечествен фронт". Всички го изслушаха, но не излезе нищо от това. Дружба "Родина" като колектив, а и никой от членовете й не се записаха в "Обществената сила", не членуваше никой и в организацията "Бранник", защото смятахме, че родинската дейност поглъща изцяло и времето, и вниманието ни, че стоим на пост срещу турската пропаганда, върши се възрожденска работа, която оправдава нацяло и живота, и съществуването ни. Затова останахме чисти от политическите тогавашни организации и партии.

Сирко Станчев си замина и останахме в Смолян ние сами да размисляме какво да правим. Напуснах втори път архиерейското наместничество и се откъснах нацяло от българското християнско духовно ведомство. Край на връзките ми с попове и владици. Минах на новата ми служба. Установих се в мюфтийството, където си обзаведох стая, за което ми бяха отпуснали средства.

* * *

Първите ми стъпки като инспектор бяха сам да си напиша директиви, по които да работя, а и сам да ги изпълнявам. Това значеше да се отдам изцяло на родинската работа. Та и без това дотогава аз бях предан на нея. Сега размислих, планирах евентуалностите и написах директивите, които съсредоточих в 18 точки. Пратих ги в Дирекцията на националната пропаганда, откъдето скоро ми се върнаха одобрени. В тях предвиждах обиколки из страната, а и обиколки из другите околии. Почнаха да идват от селата деятели да ме запитват и аз давах упътвания къде как да работят дружбите "Родина", как да се води агитацията, общините да приемат молбите и ги пращат в Областния съд, как да се усвоят българските имена и пр. Ходих до Пловдив и настоях в съда да се утвърждават имената. По случай Деня на българската просвета направихме обиколка с мюфтията из околията. Отидохме първо в с. Кремене, а след това и в Киселичево. На 24 май бяхме в с. Могилица. Там заварихме детско утро, казваха се речи, стихотворения и се пяха песни. Поздравих ги и аз. Заминахме надолу. Спряхме се в с. Кошница. Заварихме джамията съвсем занемарена, книгите всички на турски и арабски бяха потънали в прах и изпокъсани. Мюфтията даде упътвания какво да се прави. Оттам отидохме в с. Смилян. Там имамът Цветан Вълчански бе подредил джамията и изличил турските надписи и полумесеци по стените. Нощувахме у стария Мехмед Делиеминов. Сутринта продължихме надолу, видяхме извора под Долен Смилян и по недовършения тогава шосеен път пристигнахме в Рудозем. Там бяхме по обяд. Обиколихме селището, ходихме и в Долен Рудозем, срещнахме се с хората, на които мюфтията даваше упътвания, а вечерта нощувахме в общината. Тук дейците на "Родина" не видяхме, защото бяха нейде към Беломорието като мобилизирани, а Асен Зеров бил арестуван и закаран в Кърджали.

На другия ден се върнахме в Смолян. Стана нужда да се направи проверочен изпит на имамите от околията, за да се види как изпълняват службите и могат ли да четат на български. Мюфтията назначи комисия от вещи по религията хора, които в уречения ден се събраха. Дойдоха и повечето селски имами. Почнаха да ги изпитват, те четоха и пяха едно на български, друго на турски или арабски и накрай се състави протокол кой как е издържал изпита. Препоръча им се да четат всичко на български, на който език всички можеха да четат, но го смятаха не така "свещен" както арабския.

След изпита почнах да обмислям да продължа обиколките си, като тоя път отида до Златоград, до Девин, а евентуално и до Неврокоп.

* * *

Това обаче не можа да стане. В края на юни се получи телеграма, че Дирекцията на националната пропаганда се съкращава, а също и службата ми. "Предайте инвентара на околийското управление" се казваше в телеграмата. Това обаче не направих и останах да чакам развитието на събитията.

Така на новата длъжност прекарах само 4 месеца. Влязох във връзка със Сирко Станчев, който ми съобщи да не напущам, защото ще ме прехвърлят към Дирекцията на печата, подведомствена също на Министерския съвет, нямаше как, трябваше да чакам.

През това лято за пръв път в Смолянско излязоха партизани. Командир им бе Братан Шукеров. От самото начало ятак им бе станал зет ми Манол Дедьов, живущ в усамотена къща край Проглед, а сестра ми Славка им бе месила хляб. Казаха ми за това веднага, защото се безпокояха, но аз ги окуражавах да не се боят, като внимателно се предпазват от властите. По тая връзка поисках да се срещна с Братан и се разговорим за приемане на "Родина" като революционна организация, която да бъде в тон с партизаните, да им помага и да ги предпазва. Времето обаче бе тревожно и военно, та докато се създаде възможност за такава среща, получих повиквателна заповед, че ме мобилизират в 16. дивизионно интендантство в гр. Ксанти. Трябваше да замина. Замислих като отида там и ме облекат, веднага да направя постъпки за отпуск по болест (артрит), да се върна и тогава да търся среща с Братан.

Заминах за Ксанти с гнет в душата. Военщината ми бе противна, та все мислех да направя нещо и да се отърва. Пристигнах там по обед. До вечерта ходех из града и срещах много познати. На всекиго тежеше войната и се очакваше скоро да свърши. Исках предварително да разбера с какви хора ще служа и кои ще ми са началниците. Случайно срещнах Кирян Георгиев от Смолян, мобилизиран като подпоручик, с когото споделих мъката си по военщината.

- Времето е "гебе" (бременно) - каза той - и не се знае утре какво ще стане. За да ти е лека службата, най-добре е да се пишеш "неграмотен". Ще те пратят да пасеш волове нейде край града и за нищо не ще те търсят. Така ще си гледаш твоята работа.

Това каза той полушеговито, полусериозно, защото и нему тежеше войната. Разговорихме се, почерпихме се "газос" (лимонада) и се разделихме, като ме упъти къде да търся частта си. Сформираше се някакво интендантство 16. дивизионна. То бе в центъра на града. Явихме се 70-80 души от разни краища на България. От Смолянско бяхме само двама с Васил Колибов от Райково. Като провериха имената ни, пратиха ни да се облечем в един вещеви склад.

И сега ми дадоха стари износени дрехи. След това ни заведоха в салона на централното здание. Докато се гледахме един друг как сме облечени, влязоха неколцина офицери пак със списъка и почнаха да ни питат кой какво образование има. Едни казваха, че имат "средно", други се хвалеха, че имат "шести клас", а неколцина казаха, че имат "висше" образование. Аз замълчах и не записаха нищо в графата за грамотност. Веднага отделиха десетина за чиновници и ги заведоха по стаите, други по списък изпратиха за товарачи на камиони и пазачи по складовете, като накрай останахме 7-8 души "неграмотни". Офицерите влизаха един по един, оглеждаха ни и ни харесваха като невести, избираха си свръзки и вестовои, за да им носят вода и лъскат ботушите. Извеждаха си по един. Поглеждаха и мен, но поради очилата види се не ме харесваха, та ме отминаваха. Накрая дойде и началник-щаба полк. Велизар Паунов, който също ни заоглежда, взираше се в облеклото ни, погледна и мене, но и той ме отмина, тръгна си към кабинета, но се обърна от вратата, та каза и на мен:

- Я ела и ти!

Отидох. На другаря ми той даде ключ и каза:

- Вземи тоя ключ, ще отидеш в квартирата ми, там има леген, ще донесеш в него вода и ще измиеш пода и почистиш помещението!

- Слушам! - каза оня по войнишки и замина.

След това полковникът се загледа в мене и каза:

- Ти ще стоиш тука! Ще посрещаш и изпращаш влизащите в щаба, като ги упътваш къде са службите!

- Слушам! - казах и аз.

Той отиде зад бюрото, погледна ме как съм облечен, па седна и написа някаква бележка. Даде ми я и каза:

- Вземи тая бележка и я занеси във вещевия склад.

Аз я взех и по пътя прочетох написаното: "Приносящият войник да се облече прилично и представително." Като дадох бележката, завеждащият склада фелдфебел ме изгледа с интерес, премери ме с поглед, па каза да го последвам. Влязохме вътре и той ми даде съвсем нови дрехи, ботуши, колан и кепе. Самият фелдфебел ми помагаше да се облека. Като стана това, рече ми:

- Ха стига, иди така при началника!

Върнах се в щаба и се представих на полковника. Той ме одобри и ми посочи стол край външната врата да сядам и наблюдавам кой влиза и излиза.

Това беше службата ми в интендантството. Да ми се даде пушка нито стана дума. Размина ми се и това премеждие, защото не щях да искам да я хвана. Веднага писах картички "В. П." и съобщих новия адрес и вкъщи, и в София на Сирко Станчев да знае, че съм мобилизиран.

След седмица взех да получавам писма на тоя адрес, а и коректури от печатница "Хр. Г. Данов" - София, където се печатаха кн. IV от "Сборник РОДИНА". Началник-щабът, а и другите офицери залюбопитстваха какво получавам и се учудваха: "Как този войник са записали "неграмотен"?" и търсеха обяснения от този, който ме завел като такъв. Почнаха да следят коректурите, а оттам се запознаха и с работата на "Родина". С мене се носеха вече не като с прост войник, а като някаква по-особена личност.

През свободното време ходех из града и се срещах с познати изселници от Смолянско. За нощуване се настаних в едно странично помещение в самия щаб, където си наредих легло. В съседно едно здание се оказаха мобилизирани познати ми по име учители Георги Хайтов от Яворово, Крум Тошков от Батак и др., които идваха при мен за разговор. Заинтересувах се и намерих редакцията на вестник "Беломорска България", какъвто се издаваше в Ксанти, пратих му една статия "Идиличният град Ксанти", която скоро се напечата.

През всичкото време обаче все мислех да взема отпуск по болест и да се върна в Смолян. Намерението ми бе да се срещна с Братан Шукеров и го свържа с "Родина". Затова подадох записка за медицински преглед. Докато ме разкарваха по медицинските кабинети, каква бе изненадата ми, когато на 6 септември срещнах на площада в града Никола Чилов от Устово, също войник като мен, който ми каза:

- Братан е убит! Чу ли?

- Не думай! Кога? Къде? Как? - се изненадах.

- Тези дни. Прострелян е, но не е умрял, а отнесен в болницата в много тежко положение!

След това ми разказа по-подробно как от негови другари е прострелян, което научил от шофьор, дошъл от Устово. Докато в началото помислих, че е станало в сражение с войска, сега трябваше да разгадавам как е станало това смъртоносно нараняване. В душата си съжалявах, че с това се създава пречка в стремежа ми да се срещна с Братан. Все пак настойчиво поисках да бъда прегледан и от рентген, за да получа отпуска, което се уреди сравнително бързо. Тогава се слушаха светкавични новини по фронтовете. Същия ден (6 септември) Георги Хайтов, който бе слушал радио, каза: "Русия прекосила Румъния и обявила война на България! Има ново правителство!" и пр. Значи времето наистина беше "гебе", както казваше Кирян Георгиев.

Отпуск ми се разреши "един месец", като докато ми се напише билет и предаде, дойде 8 септември. Същия ден ми го предадоха следобед. Трябваше да замина сутринта на другия ден - 9 септември 1944 година. Надвечер отидох в канцеларията на Камен Боляров (Ариф Бейски), който бе мюфтия там и му казах, че отивам в отпуск.

- Отивай! - каза. - Може и да не се върнеш.

Аз се засмях, а се засмя и той, защото виждахме, че стават решителни събития, та не се знаеше какво ще донесе утрешния ден.

- Положението е такова, че може и аз скоро да дойда в Смолян - каза той.

- Хайде, довиждане тогава там! - казах и излязох от канцеларията му.

* * *

С получения билет за отпуск в джоба, нощта прекарах в щаба на интендантството. Рано сутринта на 9 септември още преди изгрев слънце излязох от града и по преките пътечки отидох горе на завоя по пътя за Смолян. Там щях да чакам военни камиони да се кача и замина. Чаках час, чаках два, но никакви камиони не минаваха. До 10 часа нямаше никакво движение. Върнах се в града. Георги Хайтов ми каза голямата новина:

"Днес има ново правителство! Всички партизани слизат от балкана и поемат властта на "Отечествения фронт"! Всички служби в града чакат нареждане за посрещане новата власт, затова няма и камиони. Но към обед ще ги пуснат."

Разбрах какво е станало. Спогледахме се с Хайтов, па трябваше да бързам за спирката, за да не пропусна първия камион.

Отидох там и не след много време видях, че се задават от града няколко камиона. Освен мене чакаха и други войници. Дадохме знак и камионите спряха. Шофьорите бяха окичени с червени ленти. Качих се на първия камион. Някакво чувство на нетърпение беше обхванало шофьорите, та се притесняваха всички и бързаха.

Пътят обаче не беше много в ред, та не можеше да се пътува бързо. До обед едва стигнахме Шахин¹ и то защото пътят беше асфалтиран. Оттам нагоре през Алмалъ и Елидже шосето бе съвсем разнебитено, та върха минахме едва към 4 часа следобед. Тук видяхме български войници, окичени с червени ленти. В Рудозем при моста заварихме много хора. Всички бяха с червени ленти.

- Чакайте и вам да дадем червени ленти.

Камионите тръгнаха и ние с любопитство чакахме какво ли ще заварим в Райково. В Рудозем и по пътя само едно се говореше: "Съветската армия навлиза в Добруджа и скоро ще бъде в София." Говореше се за съветския строй, дето няма бедни и богати, а всички са равни.

- Там народът е на власт! - казваше един райковец, качил се от Рудозем, - та всички благоденстват.

Подминахме Паметника и Фатово и се наведохме към Долно Райково. Скоро стигнахме моста в долния край на селището. Камионите спряха. Ние слязохме, слънцето бе залязло и вече се смрачаваше.

Тръгнах пеша към Смолян. По пътя през Горно Райково гледах хора, мъже, жени, стари и млади, всички окичени с червени ленти. По кафенетата се водеха весели разговори и често се чуваха провиквания "Ура!" за новата власт. Такова опиянение бе обхванало хората, че всички до един се радваха главно, че войната ще свърши, че ще си отдъхнат от военния кошмар, от купонната система, от мобилизирания, от преследвания и убиване на партизани, от липсата на облекло и много неуредици по снабдяването и липсата на свободно движение между селищата, за каквото се искаха открити листове и пр., и пр.

Партизаните от Смолянско обаче не бяха слезли в селищата.

Беше се стъмнило, когато отидох в Смолян. Потропах на прозореца. Жената ме посрещна изненадано, защото бе разбрала, че става нещо значително. В града Смолян не бе имало тържество, защото такова се гласяло да стане, когато посрещат партизаните. А те щяха да дойдат след ден-два, неопределено кога. Чувствало се смущение, че Братан, командирът на партизанския отряд, беше ранен и се намираше на смъртно легло в болницата.

Тъй посрещнах деня 9 септември 1944 година.

Следващата сутрин беше неделя. Излязох към читалището. Първият човек, когото срещнах, беше Живка Лютова.

- Какво става, Живке? - запитах. - Шумкарите дойдоха на власт!

- Шшшшт! Да не си споменал думата "шумкари", че ще те разсипят!... - смръщи вежди Живка.

- А как да ги наричам? - запитах.

- Народни освободители! - каза тя.

И тя беше закичена с червена лента. Думата "партизани" не беше още популярна сред народа, защото напомняше партизанските режими в миналото и разните партии през бившите буржоазни управления.

Какво стана след това, ще разкажа оттук нататък.

А засега малко отдих, като подготовка за започване с последващите причудливи събития.

БЕЛЕЖКИ

1. Шахин - село днес в Гърция. [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Петдесет 1943: Петдесет години Проглед. Юбилейно издание под уредбата на Петър Ан. Маринов и Васил Димитров. София: Печатница "Христо Г. Данов", 1943.

Маринов 1943а: Маринов, П. Георги Попанастасов - животописни бележки. // Георги Попанастасов - четиридесет години учител, общественик и народен деец. Издава комитет под председателството на Д. Калинов и редакцията на Петър Ан. Маринов. Смолян, 1943.

Маринов 1943б: Маринов, П. Из черковно-общественото минало на Смолянската духовна околия. // Георги Попанастасов - четиридесет години учител, общественик и народен деец. Издава комитет под председателството на Д. Калинов и редакцията на Петър Ан. Маринов. Смолян, 1943.

© Петър Маринов
© Александър Маринов, съставител
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.10.2008
Петър Маринов. Някога... (Книга трета). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2008

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 3. Съст. Александър Маринов. Пловдив: Интелексперт 94, 2008.