Петър Маринов

web | Някога... (Книга втора)

През последните дни на декември и около новата 1936 година по някаква случайност разговорите ни в средата, в която се движех, попадаха все по 60-годишнината от Априлското въстание, по Освободителната война и пр. въпроси, които ми бяха известни, а и за това, как са се отразили тези събития сред родопското население тогава. Почти никой от събеседниците ми не беше запознат с историческите събития, освен това, което бе слушал от старите си дядовци и баби, или бе попрочел тук-таме по учебниците. Това им знание обаче не беше задълбочено, не бе и достоверно, та се споменаваха случки и лица произволно и противоречиво. Повечето от хората, с които общувах, бяха със средно образование, а имаше и учители, та ме учудваше незаинтересоваността им да знаят нещо положително за своя роден край. А веднъж, когато стана дума за границите на Сан-Стефанска България, един от учителите - Крум п. Иванов - каза:

- Границата на Сан-Стефанска България е била Мидия-Енос!

Очуди ме това, та възразих, че не е вярно, че иначе стоят работите и пр., на което той, а и другите с него ме сметнаха, че не съм патриот, дето отричам това. Аз поддържах, че в Сан-Стефанска България Смолянската околия била оставена наново в Турция, поради подписка от гъркомани в Родопите и пр. Това възбуди силно тези интелигентни хора, които ме оставиха и се разотидоха недоволни. То обаче възбуди у мен амбиция да напиша изследване по въпроса, което да се напечати в местния вестник. Седнах и като се справих с литературата, за няколко дена съставих плана, а и започнах да пиша началото. То почна да се печата още от втория брой на вестник "Красногор". Заглавието му бе: "Освобождение и граници на Сан-Стефанска България през Родопите". За автор поставих инициали "Р.Т." вместо име, за да не се настройват срещу мен тия, с които спорех. Тая студия, която продължи да се печата няколко месеца, беше новостта в началото на новата 1936 година. За нея беше се заинтересувало Военното министерство в София, което бе изискало от печатницата всички броеве и аз бях изненадан, когато един ден получих известие, че ми се дават две хиляди лева за поощрение и награда за тоя ми труд.

* * *

Последно събитие през изтеклата 1935 година бе освещаването на новата читалищна сграда в Смолян. Много години тая сграда бе стояла само с издигнати основи, но сега бяха подсигурени средства, та се дострои, покри, довърши се вътрешността на салона и сцената, доставиха се столове за публиката... и сега - на 17 ноември - при голямо тържество, бе осветена. Говориха Иван Петлешков - околийски управител, който преряза лентата, Ангел Кацаров - председател на читалището, капитан Георгиев от името на военните, свещеник Тодор Ангелов и др. Оттук нататък тази сграда стана център на града. Същия ден бе дадено и първото представление в нея - драмата "Борислав" от Ив. Вазов. Изнесе се много сполучливо, макар че всички артисти бяха само любители.

* * *

От новата 1936 година почнах редовно да сътруднича на сп. "Родопа", издавано от Хр. Караманджуков в София. Започна да се помества пиесата ми "Рожба" - драматизация за обичаите около раждането на човека, дадени на родопско наречие. Това възбуждаше интерес у читателите, тъй че по искане на Караманджуков оттук нататък ред години давах и се публикуваха и други драматизации на местен говор като обичаите около боледуването и смъртта на човека и др., при съставянето на които вземаше участие и много ми помагаше жената на приятеля ми учител Хр. Ф. Табаков - Елена Хр. Табакова, родена П. Добрикова от с. Соколовци, една извънредно даровита разказвачка на обичаите от миналото, поръсени с духовитост, а нейде и с хумор.

След това се поместваха и пиесите по създаденото движение за култура и просвета сред българите мохамедани, за което ще се говори по-нататък.

* * *

През пролетта на същата 1936 година по повод разговорите ми с Афуз Ариф Агушев и други стари паметливи хора от града и околията, бях се заинтересувал нашироко за миналото на края. Заинтересувах се така също и за миналото на самия град Смолян. С някои от старите смолянци, като Георги Узунов, Колю Поповски, Емин Старцоски и др., бяхме ходили в местността "Могилата", отстояща на два километра северно от града, където се сочеха развалините на стария град. Мястото бе работно, но имаше грамади с камъни, които се наричаха "Чорквата", "Дюкенете", "Бунарят", "Хорището", "Гробето" и др. Събирах и предания за тия развалини, а също и обяснения на околните названия на местностите. Направи ми впечатление, че чисто мохамедански махали "Димов пожар" и "Станюската махала" имаха български християнски имена. Това ме заинтересува и замислих, че е целесъобразно да се напише монография за миналото на града. Преди това обаче исках да се потвърдят преданията и с някакви веществени следи - разкопки.

През пролетта тогава всички мъже подлежаха на отбиване десетдневна трудова повинност. Отидох при кмета да го занимая с този въпрос. Казах му, че добре ще е да се разкопае нещо при развалините на "Могилата", да се види какво съдържат те и го помолих да отпусне трудоваци. Той се съгласи, а понеже и аз подлежах на трудова повинност, веднага отпусна 6 души, а мен назначи за ръководител.

Същия ден трудоваците взеха кирки и лопати и отидохме на уреченото място. Повечето от тях бяха българи мохамедани. Започнахме работа и още с първите копки се откри зид на олтаря на черквата. До обед се разкри и целият югоизточен ъгъл. Разчу се из града, че са открити старини, черква и пр., че аз съм бил иманяр ("мараджия") - търсач на закопано имане и т.н.

Почнаха тогава да ме приближават хора и тайнствено да ме питат отгде знам това, каква "карта" (чертеж) за скрити съкровища имам и пр. Аз откровено казвах, че нищо скрито няма, а правя това само защото искаме да видим какви следи от миналото са останали на това място. Тоя ден надвечер, а особено през следващите дни тръгнаха върволици хора, жадни за сензация да видят какво откриваме. Идваха и от околните села, та понякога се събираха по петдесет и даже до сто посетители. Пуснала се беше мълва, че "Петър Маринов като спял в устовската черква "Св. Никола", му се открило, че тук има черква, затова сега я разкопава и открива". Някои ме подпитваха какво видение съм имал, как ми се е открило това и пр. Аз отговарях, че нищо подобно няма, а това правя само от исторически интерес и няма религиозна подбуда, а само археологическа. Хората обаче не вярваха на тия ми думи и мислеха, че крия, за да не загубя силата за разбиране тайнствените работи, които не се дават всекиму. Тая наивна вяра на простите хора ми се виждаше основна в религиозната им заблуда.

За първите 5-6 дни се откриха основите на цялата черква. Тя бе дълга около двадесет метра и широка около десет. Намериха се следи от мазилка и изография, парчета от стъклени съдове, някакви железни части и пр. Вън от нея се намери хромел - ръчна мелница. След това разкопахме гробницата, но не се намери нищо в нея освен стари полуизгнили медни монети. Бунарят, в който преданието казваше, че са хвърлени всички черковни вещи, не разкопахме, защото бе сложна работа, а и времето ни се свърши. Според преданието, тая църква се казвала "Св. Петка" и се чествала в петък след Великден. По тоя повод от следната година се установи традиция да се ходи там на събор, а свещеникът от града бе взел инициатива.

Археологически разкопки на местността "Могилата" край Смолян, 1936 г.

Последния ден всички трудоваци отидохме на върха "Кальота" - източно от скалите Турлук и Невестата. Там разкопахме и открихме стари зидове, градени с хоросан. Това бе навярно старата крепост Аетос - Соколица, както се нарича съседният връх. На това място се каза, че в миналото намирали големи делви, една от които била запазена в дома на Георги Узунов.

Всички намерени вещи занесохме и предадохме в общината. Оттам обаче не се погрижиха за запазването им и при преместване учреждението бяха разпилени и изгубени.

За направеното писах дописки във вестник "Красногор", а чертожникът в инженерството тогава Костадин Чувалов направи и скица на старото селище, която се клишира в същия вестник.

* * *

През 1936 година бяха излезли в Пловдив книгите от д-р Г. Чичовски "Среднородопски проблеми" и "Българомохамеданският проблем". Те бяха резултат от водене полемика между Чичовски и тогавашната преса по неразбиране държавнически родопските и българомохамедански въпроси. Тогава за пръв път се поставиха открито, официално и сериозно разглеждане на тези проблеми. Книгите получих и аз в Смолян в повече екземпляри, които разпространих из града и околните села. Те направиха силно впечатление и за тях се напечатаха много благоприятни рецензии, първото от които бе "Една ценна книга за Родопа" от Г. П. Анастасов във вестник "Красногор", бр. 2, 1936 г.

През същата година излязоха от печат и споменатите по-напред последни две книги от Ст. Н. Шишков: "Из долината на Арда" и "Българомохамеданите", които също получих в повече екземпляри. И тях разпространих из града и околията, като ги давах предимно на българи мохамедани. В града най-напред си купи местният първенец Юсеин Бейски. Той беше ги чел и след това на няколко пъти ме заговаряше и предаваше впечатленията си.

- Правилно се гледа на въпроса за българите мохамедани - казваше, а за историческите факти добавяше: - Те са истински, тъкмо така, както са описани.

Тези книги станаха причина да се сближим доста с този българомохамедански първенец. Впоследствие той и семейството му поеха и изиграха водеща роля по възраждането на българите мохамедани.

Вестник "Красногор" и книгите на д-р Г. Чичовски и Ст. Н. Шишков бяха най-важните книжовно-обществени проявления, с които завършваше 1936-та година.

* * *

Веднага след нова година се заредиха и други събития, в течение на които бях поставен и аз. По-важните от тях бяха:

Още от есента на изтеклата година се замисли и планира да се устрои юбилей на свещ. Димитър Мавров в Райково. Тогава той навършваше 80-годишна възраст и 50 години обществена дейност. Образуван бе комитет, който да ръководи юбилея, а също да събере материали и издаде юбилейна книга. Аз не влизах в комитета, но ме поканиха да напиша нещо за юбиляра. А понеже не се наемаше никой друг, приех да напиша биографичния му очерк. Това направих и тоя очерк впоследствие представляваше ядката и обемът на книгата, която бе малка. Другите материали бяха все кратки, бледи и с малозначещо съдържание. В последния момент, когато да се слага под печат книгата, се получи статия и от Ст. Н. Шишков от Пловдив - "Първото ми запознаване с протойерей Димитър Мавров". Материалите вече бяха дадени, та тая се напечата на последно място.

След като излезе книжката, имах неприятности с райковци, които ми натякваха, че съм им дал дълго описание за поп Мавров, че се затруднили в плащането на печатницата и пр. А моята работа бе основна, обилна и с исторически събития, тъй че без нея книжката (и без туй малка), щеше да бъде едно нищо.

* * *

Събраните материали по миналото на Смолянско пък обработих и почнаха да се печатат като подлистник във вестник "Красногор" под заглавие "Смолян и околията в своето близко и далечно минало". Това беше един обширен очерк, който направи впечатление и възбуди силен интерес за времето си и стана причина вестникът да се търси и чете само заради него. Печатането продължи повече от три години, но очеркът остана незавършен поради заемането ми с работа около дружба "Родина" и българите мохамедани, въпрос актуален и важен. От подлистника се правеха отпечатъци със самостоятелна пагинация в 500 екземпляра, които се сгъваха и подреждаха, напечата им се и корица и оформи като книга от близо 10 коли.

При печатането на тоя подлистник потърсих връзка и влязох в кореспонденция с Христаки п. Панделиев от Асеновград, син на споменатата по-рано Рада Казалиева, който ми изпрати пълен комплект от архивата за нея и "Историческия бележник", отнасящ се за минали събития в Райково. Срещнах се и лично с него в Асеновград, където се разговаряхме и той ме поставяше в течение на променчивата съдба на тия материали - изгубване, преписване, сглобяване и възсъздаване по памет и пр. Като вземах това предвид, а също противоречията и недостатъчната достоверност на някои събития и имена в тези материали, решавах да ги използвам с критични бележки, от които да се вижда кое може да се приеме за истина и кое - не. Това обаче не можа да стане тогава, защото вестник "Красногор" спря да излиза, а и самият Хр. п. Панделиев се помина, а беше ми необходимо да се консултирам още с него. Критични бележки написах по-късно, които се съхраняват в архивата ми. Едва през 1977 година се напечата една част от тях в сп. "Родопи".

* * *

През годините 1936 и 1937 като злободневен въпрос се коментираше нуждата от път до дефилето на р. Черна до Байрямери - големия горски район западно от Смолян. Дотогава тоя район малко се използваше и там гниеха със стотици и хиляди кубически метри дървесна маса, неизползвана поради липса на път. Бяха правени опити да се извозва той с добитъци на самар през върха Карлък за Чепеларе, правен бе опит и да се прокара път през местността "Върла усойка", но поради стръмния терен той все се разваляше и средствата се похабяваха.

На мен правеше впечатление несериозното становище на отговорните местни и централни власти по тоя въпрос и липсата на правилно виждане откъде най-целесъобразно трябва да стане прокарване на пътя. Според мен най-добре и най-лесно можеше да се направи пътят край течението на река Черна, по дефилето на която бях минавал веднъж (придружен от Средоцкия ходжа, когото вече споменах). Предвиждах, че ако стане това, ще се създаде силно оживление сред хората отначало по самата постройка, а след това и добър пазар, индустрия и търговия за самия град. С такова едно перспективно виждане седнах, та написах статия под заглавие "Един град сред милиони, който тъне в беднотия и глад". Занесох я в печатницата на вестник "Красногор", прие се и веднага се напечата на уводно място в бр. 3, 1937 година, в рубриката "Нашата неволя". Моментът на напечатването й бе удобен, защото тогава се занимаваше Народното събрание с държавния бюджет и се предвиждаха кредити и за пътища към горите. В статията предлагах и защитавах тезата, че пътят трябва да се прокара по течението на р. Черна.

Тая статия бе като бомба в застоялото блато на местната и обществена незаинтересованост, които не гледаха на нещата с далновидност. Даже заинтересовани търговци от Чепеларе и др. бяха гледали на въпроса спекулативно: пак да вземат кредита за път през Карлък и да се възползват те от него. Един смолянчанин обаче, Атанас Тачев, беше се оказал по-смел, та беше взел от печатницата много броеве от вестника и ги изпратил на разни министри, народни представители, началници на отделения и др. в София, с подчертано заглавие и заградена с червен молив тази статия.

Резултатът бе, че през следващия работен сезон наистина дойдоха специалисти, трасираха пътя и почна работа по него. Заангажира се всичката работна ръка по тая постройка не само от града, но и от много околни села. Като каменист терен постройката му не ставаше бързо, продължи няколко години, но когато се прокара, отначало макар само за конски коли, а след това и за камиони, тоя път стана жива артерия за града и го свърза с долината на р. Въча чрез с. Мугла, Настен и по-нататък. В последно време през него минават и рейсове, а слушам, при подобрение същия нейде бил прокаран и тунел. Но това е съвременност.

Тогава, за да се поддържа настроението, написах още една статия "Бъдещето е в горите", която също се помести на уводно място във вестник "Красногор", бр. 4, 1937 г.

И на едната, и на другата статия не си посочвах името, защото имаше търговци от Чепеларе и другаде, които можеха да ми напакостят: ако не друго, да ме уволнят и отстранят от Смолян. А времето беше такова, че трябваше да се държа да не си изгубя хляба.

* * *

Още след спиране на сп. "Родопски преглед", през 1934 година, а и след това, бяхме замислили с Васил Димитров от Проглед и младите с академично образование Стайко Кабасанов и Иван п. Николов от Момчиловци и др., да се почне издаването на научно родопско списание. Намирахме, че най-добре ще е да се продължи издаването на сп. "Родопски напредък", като най-издържано и имащо академичен характер.

Затова влязохме във връзка със Ст. Н. Шишков, когото подканяхме да застане начело. Той обаче наскоро след юбилея беше се разболял и самочувствието му се бе понижило, но ни даваше само упътвания и предупреждаваше с какви мъчнотии ще има да се справяме. Да се заангажира той като отговорник, не искаше и не можеше. Имахме доста дълга преписка с него, ходехме и на лични срещи аз и Васил Димитров, но не се получи съгласие. Потърсихме мнението и на В. Дечев, но той пък никак не се отзова, защото и без туй беше му омръзнало да се занимава със смолянските разправии - имаше предвид брошурата му "Родопски глас" от 1932 година.

Най-сетне в края на 1937 година се чу, че Шишков се е поминал в Пловдив и с това се сложи край и на замисъла ни да се издава родопско научно списание.

* * *

Петър Маринов - 1937 г.

Дотук - 1937 година - се свършиха моите младежки увлечения, страсти и желания за навлизане сериозно в разбиране на всички "разрешени и неразрешени родопски въпроси" - както се изразяваше Ст. Н. Шишков, с които въпроси бях заживял вече.

На възраст тогава бях тридесет и три годишен, т.е. в разцвета на младините ми.

При тая възраст оттук нататък животът ме изправи пред една много сложна, сериозна, сплетена, превратна и дори революционна дейност, която ме увлече и завлече с всичката си сила, а именно: народностното осъзнаване на родопските българи мохомедани, т.е. разрешаване на най-важния родопски въпрос, за която цел бях и отишъл на служба в гр. Смолян, или "Новите земи", както се наричаше тогава тоя изостанал във всяко отношение наш родопски край.

Във водовъртежа на тоя въпрос се предоставих изцяло. Той погълна всичкото ми време, всичките ми сили, ум, чувство, воля и въобще всичката ми мисловност, защото имах съзнание, че се върши едно важно и с първостепенно значение дело: запазване народността и монолитността на българския народ в тая най-много изстрадала наша покрайнина, на което дело посвещавах от тоя момент целия си по-нататъшен живот.

Какво щеше да последва от това, бъдещето щеше да покаже.

А засега "Сбогом, младини!"

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.10.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга втора). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 2. Съст. Александър Маринов. Пловдив: АДГ, 2006.