Петър Маринов

web | Някога... (Книга втора)

През това лято дойдоха в Смолян моите стари приятели от Пловдив - художниците Бараков, Зл. Бояджиев, Перец и др., които се застояха чак до есента. Те бяха идвали и по-рано, та бяха се запознали с природата и есенната променчива панорама на околността. Сега рисуваха предимно пейзажи, за да участват в окръжната изложба в Пловдив, а с някои картини и в общата такава в София. Перец бе решил това лято да нарисува композиция. За такова творчество беше го възбудила пъстрата носия на родопчани, особено на жените с пъстроцветните им престилки, кърпи и салтамарки, а и мъжете със сините или сиви потури, алени пояси и черни гугли, каквито доста се срещаха тогава.

Един ден цялата група художници, придружени от местния такъв Анастас Стайков, се упътихме по дефилето на Черна, пресякохме реката нейде под Средок и през стръмнината "Бухльовица" се отправихме към чифлиците на Братя Агушеви при с. Черешово. Минахме Дервишица и след няколко още деретини и падини се надвесихме над самите чифлици. Водеше ни Анастас Стайков, който и друг път бе ходил там.

Приближихме чифлиците и потропахме на първата още врата. Посрещнаха ни млади хора - Нуредин Агушев - ученик от пловдивската гимназия и още две по-млади момчета. Наскоро се яви и старият афуз Ариф Агушев. Поздравихме се и се опознахме. Той бе бивш народен представител от Земеделския режим и при общуването му с граждани се беше огражданил до голяма степен. Покани ни в отделението за гости, настани ни и се разпореди да ни се приготви храна. Остана при нас на разговор с художниците. Мене обаче интересуваше много, та го запитвах за постройките, за селото, а и за някои събития от историята на тоя край. От отговорите му разбрах, че е доста добре осведомен. Между другото казваше ми, че има и "кинùже" (литература, книги) и документи, които обаче не са тук, а се намират в конаците в с. Могилица. Докато художниците разглеждаха двора и вътрешността на стаите, от които жените, както се разбра, предварително бяха се местили, за да не бъдат зърнати от чужди мъже, ние с афуз Ариф също се разхождахме и разговаряхме по събитията в миналото и историята на рода им.

Вечерта ни поднесоха ядене в общи съдове, при прислужване от момчетата, които ни срещнаха. Тук се спазваше строго ориенталският ред да се крият жените. След вечерята донесоха юргани и възглавници, та ни настаниха за спане. Така прекарахме нощта.

Сутринта художниците направиха посещение и на другите братя и братовчеди Агушеви в отделните им конаци, които също летуваха тук, а аз продължавах да се разговарям с афуз Арифа, който ми каза, че техният род е от Райково, че прадядо му (големия дедо) дошъл на привет в Тоз-бурун, че знае рода си до 400 години назад, че приели правата вяра, докато старите им били още в Райково, че и там тогава родът им бил голям и знатен и пр. Така той наумяваше едва ли не, че са от рода на Момчил войвода, за което му напомних, но той каза, че гръцки книги не е чел и не може да чете, а знае само турски и арабски. Каза още, че има фермана, с който е подарен тоя край на Ахъ-челеби, по чието име околията се е наричала тъй дори до 1912 година.

- Само че тоя ферман не е тук, а е в Могилица, където, ако дойдеш някога там, можем да го видим и прочетем.

- А кога ще се приберете в Могилица? - попитах.

- По "Касум" (Димитровден) - каза той.

Това възбуди у мен интерес да търся удобен случай да отида там. Художниците се върнаха от другите сгради и се стегнахме за връщане. Перец бе видял интересна камина у Исен ефенди, за която казваше, че другаде не е виждал такова нещо. Сбогувахме се и по същия път се върнахме обратно в Смолян.

* * *

Перец обаче не беше спокоен. След седмица той изчезна от групата. Разбрахме, че е отишъл наново в Черешово сам, взел бои и материали, за да нарисува гостната стая у Исен Агушев, с боядисаните стени и капаци на прозорците отвътре, също и пъстроцветната камина. Нощувал бе една вечер там и на другия ден се върна като донесе и нарисуваната камина. Тя бе твърде интересна и говореше за богатство и цветове.

Сега Перец реши да я използува за фон на голяма композиция с човешки фигури в родопска носия, събрали се по някакъв случай. Размислихме и дойдохме до заключение, че най-добре е да се възсъздаде случая, когато в даден дом, гдето има мома за женене, отидат сватовници с шише ракия да предлагат годеж, или пък да "секат сватба", както се практикуваше в Родопите за определяне деня на сватбата. В края на краищата така се реши, а тъй и стана.

Затърсихме тогава подходящи хора да му позират. Той не познаваше никого, та хората, като го гледаха, вземаха го за обикновен турист и не му обръщаха внимание. Заех се да ги срещам и запознавам с работата на художника. Най-напред одобри да му позира Манол Марков, облечен в местни дрехи, за сватовник. После се спря на стария Харала (бащата на Коста Хараламбов) за бащата на невестата, за самата невеста - Мария Лютова, Хараламбица, Лютовица, Попмихалца и др. за снахи. Позираха и други стари жени за попълване персонажа на картината. За майката на невестата Перец се спря на вдовицата Янювица, живееща при Чинара в Горната махала, защото бе най-пълна и представителна. За нея ходихме в къщата й, тя се облече по родопски, сложи си на главата "мумия" (кърпа) и с готовност му позира. Така приготви той детайлите на отделни листове. Рисува ги в разни пози и настроения. Моделите бяха доволни от рисунките. След това въз основа на детайлите направи скица-проект на картината в размери 80/60 см, в която вложи много дух и настроение.

Като свърши това, той се затвори в една стая в Горното училище и работи една седмица. Не пущаше никого при него, аз само ходех от време на време, за да определяме мястото, позата и пр. на фигурите. Решил бе картината да бъде голяма и фигурите да имат естествена големина. Затова си служеше със столове и маси, на които се качваше при рисуването. Вниманието му изцяло бе погълнато от картината. На края тя стана и на нея като че бе оживял родопският бит: "Сватовство" между две фамилии. Манол Марков бе нарисуван като Тарас Булба, с големи мустаци. Янювица като разтъжена майка, че се разделя с дъщеря си, Попмихалца като доволна снаха, че се приема предложението им, Харала - също дава знак, че е съгласен и пр. В средата между сватовете стоеше ниско столче с шише ракия на него. Зад Харала пък, за да се попълни мястото, Перец нарисува малко момче, брат на невестата, което примирено гледа какво става. Невестата бе дадена права в анфас с поднос за почерпка, а пред нея друга близка, гърбом, която налива чашите.

Картината бе свършена и поради големината й той поръча на дърводелец да й направи специална опаковка - тясно сандъче, дълго повече от два метра, където щеше да се сложи тя, навита на руло. Преди да стане това обаче, той я изложи в една от стаите на училището при джамията (дн. мюфтийство), та гражданството от Смолян се извървя да я види. Едни се възхищаваха, други коментираха кое как става, и Перец бе тоя ден на особено внимание. Отидох и аз, та заварих множеството зрители. Перец ги осведомяваше нещо, а като ме видя да влизам, посочи ме и каза:

- Ето, благодарение на него можа да се намерят хората и стана картината.

С тия думи ме посрещна, дойде при мен, прихвана ме и ме целуна. Адвокатът Петлешков, който минаваше за изкуствовед, коментираше картината пред зрителите, а Янтай Кавалов (Вас. Димитров от Проглед) написа отзив, който се помести в местния вестник "Красногор".

След тая изложба Перец опакова картината и замина за София. На рейса поради дължината си тя стърчеше назад. При тръгване отдели и ми подари скицата, макар в общи щрихи, но с подчертан дух на фигурите. Тя ми остана за спомен и поставена в рамка и досега краси една от стаите във вилата ми в с. Кръстевич, Пловдивско. Остави ми още две свои картини - пейзажи от околността на Смолян, а също и Васил Бараков една със сюжет "Голямата стена" - край Смолян с чудно хубаво небе.

Голямата картина на Перец "Сватовство" бе заела централно място в тогавашната обща художествена изложба в София, писа се за нея в пресата, а бе откупена от д-р Горанов - родопчанин от Батак, и занесена във Виена, където бе живял той.

"Родопска къща" от Давид Перец

"Годеж" от Давид Перец

"Край Смолян" от Васил Бараков

През следващата година редовно идваха пак художниците и рисуваха есенни пейзажи. Веднъж доведоха и един чужденец Алшех, унгарец, ако се не лъжа, с когото идваха и вкъщи.

* * *

Тая есен - 1935 година - в къщата ми се очакваше важно събитие. Предстоеше да се роди второто ми дете. Случи се, че от лятото още беше ни дошла на гости най-малката сестра на жена ми - Надежда. Тя бе женена в Пловдив за Дим. Г. Ангелинов, който в момента беше мобилизиран като трудовак нейде в Кърджалийско, та тя бе сама. Но и тя бе бременна и предстоеше да има второ дете.

За нея не мислехме никак, защото предполагахме, че е за по-късно и ще си замине за Пловдив. След лекарска консултация обаче се разбра, че е рисковано да пътува при това положение и толкова дълго с рейс, който тръгваше от Смолян сутрин, а стигаше в Пловдив вечер. А леки коли и таксиметри тогава нямаше. Наложи се да остане при нас, докато се създадат условия за пътуване, като се предполагаше, че освобождаването й ще стане в Пловдив. За всеки случай поканихме двете баби пак - нейната майка от Пловдив, за да я пази при евентуално пътуване, и моята майка от Проглед.

Така почнахме да чакаме ние нашето бебе. Мина септември, а настъпи и октомври. Двете сестри си гледаха работата, приготвяха дрешки за очакваните поколения, а и бабите също чакаха, като вниманието им бе насочено повече към смолянската бъдеща родилка.

Така дочакахме 5 октомври 1935 година. Деня прекарахме в обикновена работа и грижи. Маргарита беше вече на три години, та тичаше из стаите, говореше всичко и създаваше радостен живот в къщата ни. Предполагахме, че раждането пак ще стане денно време, та бяхме спокойни.

Но не стана така, както се надявахме. На тоя ден, след като вечеряхме, Маргарита бе заведена в спалнята, поставена в леглото и скоро заспа. В това време, докато се привършваше шетнята след вечерята, балдъзата Надежда взе да казва, че нещо я преболява. Казаха й да не шета, а да седне на миндера в кухнята. Тя седна, постоя малко, но казваше, че болките се усилват. Обща тревога обхвана всички ни.

- Мяза да се захваща! - каза майка ми.

- Но какво е това?! - каза пловдивската баба. - Нали чакаме Тинка, та отде накъде Надежда?!

- Ех, както господ даде! - рече майка ми.

Съсредоточи се вниманието към Надежда. Явиха се спазми и съответни конвулсии. Това значеше, че процесът наистина се захваща. Аз се поучудих и взех да мисля, какво ще се прави в случай, че стане нужда да се търси доктор през това нощно време. Бабите си поеха работата. Към тях се присъедини и Тинка да помага при раждането. Аз ходех ту в стаята при спящото дете, ту излизах вън. Но безпокойствието се увеличаваше. Бабите пак си послужиха със засъхналата билка "Богородична ръка" и все се въртяха около стенещата родилка.

Процесът обаче не продължи много време. Докато се разберем и примирим с положението, че първо Надежда ще има бебе, признаци за скоро освобождаване се бяха явили. В един момент около 11 часа, когато бях в другата стая, чух детски плач... Детето се беше родило. Надзърнах в стаята им:

- Какво има? - запитах.

- Свърши се! - казаха бабите едновременно.

- Какво е? - запитах пак.

- Мъжко! Момче! - пак казаха бабите заедно.

Освободих се от грижа и мисъл за доктор и останах да гледам. Отрязаха му пъпа, увиха го, а подредиха и родилката. Настаниха я на кревата, като до нея сложиха и бебето, окъпано и облечено.

* * *

Докато ставаше това обаче, и Тинка взе да казва, че нещо я преболява. Помислихме, че е от умората по шетането на сестра й, но не мина много, и тя все казваше, че болките й продължават и се увеличават.

- Че какво е това, свахо?! - каза пловдивската баба. - Едната току наредихме, да не би и другата сега да почне!...

- Както господ даде и Св. Богородица! - каза примирително майка ми.

Нямаше къде да легне, та постлахме на пода черги, поставихме и възглавници, за да се опре там. Тя не се противи и легна. Болки и конвулсии се бяха почнали и както се разбра, се усилваха и у нея. Аз сега стоях повече вътре, тъй като бабите бяха изморени, та щях да помагам с нещо, ако стане нужда. Процесът почна около 11 часа през нощта и продължи около час, или час и половина. Бабите се изпотиха от навеждане и изправяне. И сега всичката надежда пак бе "да дойде борже Св. Богородичка, та льоко и льосно да са разкорсти и отдели", както казваше майка ми. Сухата билка беше разтворена още от първата родилка, тъй че нито я гледаха. Мене рекоха да стоя при главата, родилката се държеше у мен, за да имала кураж. Болките и конвулсиите продължаваха. Всичкото внимание беше насочено да се облекчава и създава условие за по-леко завършване на родилния процес. А разбираше се, че всичко върви нормално, потта от бабите течеше и по едно време вниманието им се насочи към края на процеса. След последна още една спазма двете баби подложиха ръце и хванаха бебето!...

Родилката се успокои и млъкна. Газената лампа светеше. Аз се слисах и забравих да питам какво е.

- Момче, момче! - каза майка ми.

- Ха, тъй ли? - казах аз, и се свърши.

Бебето обаче беше хванато със завита пъпна връв около шията, та се яви опасност да се удуши. Майка ми, като по-опитна баба, съобрази, та сложи пръста си между шията и омотаната връв, та задържа гърлото свободно и в тоя момент се чу тънък детски плач - първият глас на родилия ми се син. Гледах бабите как се справят с работата - едната държеше увитата връв, другата отряза и върза пъпа, та така се спаси бебето.

На мен бе драго, че се роди момче. Имаше с какво да се хваля, когато щяха да ме закачат по махалата след това. След като го окъпаха и облякоха, оставиха го настрана, па подредиха и родилката. Тя се напълно успокои. Наредиха ги двете тогава на креват в отделни стаи, и бебетата при тях. Радваха се и двете, че са станали майки на момчета ("моски деца")! Към три часа след полунощ всички се успокоиха и легнаха да почиват и спят. Бабите бяха най-много уморени. Всичко се успокои, а и бебетата също заспаха. Маргарита нито се събуди, нито бе видяла и разбрала какво става. Когато се съмна, станахме всички и почнахме да възстановяваме реда. Доволни бяхме, че така изведнъж се бе свършило и с двете родилки.

Сутринта съседите ни любопитстваха: защо цяла нощ се е светило у нас. Досетили се бяха, че става нещо. Най-рано дойде попът - шефът ми по служба, който отиваше към канцеларията, но се отби покрай прозореца отвън, извика и запита:

- Ееей! Какво? Да няма некво?

- Има, има! - отговорих отвътре. - Има не едно, а две! Момчета!

- Ха, така ли? - каза. - Хайде да е хаирлия! - и си подмина нагоре.

Не сварих да му обясня, той бе помислил, не че има две родилки, а че моята жена е родила две деца - близнета. Така се бе разчуло на първо време, докогато към 10 часа отидох в общината и записах, че двете сестри едновременно са родили през нощта.

- Те едновременно са били станали и тьожки! - шегуваше се чиновникът Дим. Бозуков.

Това се прие като куриоз. Аз се радвах и черпех, когото срещнех и ми честитяваше. Сега и Петлешков ме срещна и казваше:

- Браво! Така трябва! Да се множат войниците на майка България!

В общината ме запитаха с какви имена да се запишат децата. За моето нямах колебание: та казах "Александър" и така бяхме решили. За другото обаче не бяхме предвиждали, не бяхме и говорили, та се зачудих когато ме запитаха:

- А другото как да запишем?

- Пишете го някак там, как да е! - казах.

- Но как? Трябва да кажеш ти! - казаха.

- Не знам! Никой не ми е казвал как да се запише! - отговорих.

- Пишете го Петър! - каза Бозукът, един от чиновниците.

- Да го пиша ли? - запита Борис Дорков - регистраторът.

- Хайде, пиши го тъй! - казах малко поласкан от това аз, че ще го запишат на моето име.

Така, записаха го Петър. След време обаче, когато Надежда се прибра в Пловдив, бяха размислили и решили да се нарича Рашко, по името на дядо му по майка, та след съответни постъпки бяха поправили името. Това е днешният Рашко Дим. Ангелинов.

Мълвата за родените две деца беше стигнала и до акушерката в града. Тогава имаше временно такава една възрастна жена. Още на другия ден преди обед тя дойде вкъщи. Изненадахме се, като я видяхме, тъй като не бяхме я викали. Тя поиска да види родилките, попита ги нещо, па прегледа и бебетата, поотви ги, опипа ги нейде по слабините, па ги остави. Каза:

- Щом се е свършило всичко благополучно, няма работа за мене тук!

- Но и сега, за какво дойде? - запитах.

- Да проверя бебетата! - отговори тя. - Да видя нормални ли са!

- Какво ще ги гледаш? Нали виждаш, че са нормални! Пък и какво ги отвиваш там и пипаш по слабините?

- Това си е моя работа! - каза тя. - Да видя дали нормално са родени, с две яйчица!

- Как така? - казах изненадано аз. - Та може ли иначе?

- Случва се някога момче с едно яйчице! - каза тя. - Ние държим статистика. Затова ги проверих.

- Няма нужда да ги гледаш! Всичко си им е на място! Няма какво да се проверяват! - казах привидно ядосан и засегнат от това. - Няма нужда повече да ги гледаш!

- Добре! Няма да идвам! - каза тя също някак си засегната, взе си чантата и си излезе, без да каже нещо повече.

Така се свърши с второто раждане в къщата ми, което беше двойно. Момчетата растяха и крепнеха телом и духом - едното в Пловдив, другото в Смолян, и се развиваха като близнета. Впоследствие единият завърши висша математика, а другият ориенталистика.

За кръстник на сина ми поканих тогава приятеля ми Анастас Ив. Мечкарски от Левочево, с когото бяхме, както споменах, идейни другари. Той с удоволствие прие, стана ми кум и му подари детска касичка с основен влог 500 лева, тогавашен курс.

* * *

Като се успокоих от грижите по очакваното и свършено вече раждане, замислих да отида в с. Могилица при афуз Ариф Агушев, който беше ми обещал, че след Касум - Димитровден ще се приберат в село. Там исках да видя книжата му, каквито имаше. Силно се заинтересувах от това, дето казваше, че има фермана, с който Смолянската околия била подарена на Ахъ Челеби - султански лекар. Реших да замина към края на ноември 1935 година.

Тръгнах по време хладно, но сухо. Слънцето ту грееше, ту се закриваше от облаци. Прекосих височината "Ветрово борце" и оттам през Турян и Кошница, надвечер се намерих в Могилица. Потропах на портата на афуз Арифа и той сам излезе, та ме посрещна. Прие ме в селямлъка - отделна стая за гости, в двора пред главния му дом. Дойдоха децата му - две момчета, та напалиха печката. В стаята видях към двора имаше някакъв въртящ се долап, по който скоро ми подадоха нещо за ядене. Загледах го с интерес. Така бе устроен тоя долап, че не се виждаше ни кой донася яденето, ни който го взема. Това бе предпазно средство, за да не се виждат жените.

Вечерта, а и през целия друг ден афуз Ариф бе при мен, донасяше и ми четеше разни книги, писма и фермани. Ферманът за Ахъ Челеби бе увит в копринен плат и той го пипаше с някаква почит и благоговение. Целта на отиването ми бе именно тоя ферман. Помолих афуз Арифа да ми го чете, което той правеше, а аз го записвах с български букви. Сетне почнах да питам всяка една дума поотделно какво значи. Тъй се дойде до превода на фермана. Това беше за мене като едно откритие.

С голям интерес гледах да вникна в съдържанието му. Афуз Ариф ми обясняваше всичко. Намериха се познати имена, познати местности и селища. Това бяха границите на околията, подарена от султана на Ахъ Челеби като лекар, за признателност, дето го лекувал. Той бил дворцов лекар последователно на трима султани - Баязид II, Селим I и Сюлейман II Законодател. При смъртта на последния за Ахъ Челеби било съставено четиристишие: "Дертде-дерман оллур санур-дин Ахъй, юлурса Сюлейман, хеким имишсън сен дахьи?" - превод: "На всяка болест цер намира, се смяташе Ахъ, но щом умря Сюлейман, докторството му отиде накъде?" Тези сведения и думи афуз Ариф ми четеше и превеждаше от други книжа, не от фермана. Обясни ми още, че самият Ахъ Челеби бил състоятелен човек, та нито дошъл да види земята си, а я подарил за "себап" (душеспасение) на двата свещени града Мека и Медина. Така околията се нарекла "Ахъ-Челебийска", име, останало й до 1912 година.

Конакът на Агушевци в с. Могилица

Като свършихме превода и записах тези сведения, афуз Ариф ме разведе и из къщата си. Предварително бе наредено жените да не са там. Най-интересна ми се видя библиотеката му. Тя се помещаваше в едни ракли, встрани от миндерите, в една стая. Състоеше се главно с религиозни книги, както ми обясняваше, всички на арабица, а имаше и някаква турска енциклопедия речник, където именно се споменаваше за Ахъ Челеби.

От другите разговори с афуз Арифа разбрах за връзките му с наши големци в София от времето още когато бил народен представител. Много от тях и сега го уважавали. Идвали му на гости тук проф. Петко Стайнов с жена си Ана Каменова - писателка и др. Разказваше ми още за разклонение на рода им след излизане от Райково, за службите на дедите му, участието им по потушаване гръцкото въстание и пр. За някои техни подвизи ми чете писма и фермани.

На другия ден след свършване на работата, сбогувах се с афуз Арифа, благодарих му за гостоприемството и интересните разговори, и си заминах за Смолян. Времето беше пак хладно и сухо, та без много умора прехвърлих седловината над с. Турян и се върнах вкъщи.

Въз основа на тоя ферман почнах усилено да съпоставям другите събития из миналото на Смолянската околия и така се създадоха условия да замисля и пиша исторически очерк за края. На първо време ферманът бе публикуван във вестник "Красногор" - Смолян (бр. 23, 1936), а след това и в сп. "Родопа" - София (бр. 9, 1937 г.).

* * *

Още с една случка бе свързан свършекът на изтичащата 1935 година. В края на декември се празнуваше патронният ден на църквата "Св. Никола" в Устово. Тъй се случи, че предния ден бях отишъл там заради пазара. Видях много хора, а и продължаваха да идват на църквата. Мнозина се гласяха да спят в черквата, което се смятало за душеспасително или лечебно. Слушах, че дотогава често пъти нощували в нея, даже и българомохамедани, понеже и те почитали Св. Никола, и вярвали в целебността му. С улисиите по пазаря закъснях, та се мръкна и почна да се стъмнява. При вида на многото хора, които щяха да спят в църквата, замислих: какво ли ще е и аз да нощувам там, за да видя какво става през нощта. Събрахме се с левочевския хаджия, известен не толкова с религиозността си, а повече с многото си приказки, който също щеше да нощува в църквата. След като вечеряхме вън, влязохме с него вътре и с разговор за едно и друго неусетно минаха 2-3 часа. В това време се бе разчуло в махалата, че и аз ще спя в черквата. Това някои бяха посрещнали с интерес, тъй като името ми бе доста известно сред хората. Някои се зачудили, а други помислили да не би да настина, защото бях само с един балтон, пък времето бе студено. Хаджията обясняваше, че в черквата, макар и да е студено, не се настива, защото Св. Никола запазва хората. В това обаче устовци не бяха вярвали, та по едно време видях отвори се черковната врата отвън и влезе баба Хаджийка - Комитката, разпитвана някога от мен, която носеше юрган и малък дюшек. Дойде при мен и каза:

- Нося ти постелка и завивка. Не бива така, ще настинеш!

Говорейки това, тя постели и каза да се завия и че на сутринта ще дойде да си прибере вещите. Аз бях изненадан от това и не оставаше друго, освен да се възползвам.

Хаджи Шина х. Тодорова си отиде, а ние продължихме разговорите с другите, между които левочевският хаджия бе застанал като наставник. Нощуваха общо около 20-25 души, мъже и жени, повечето стари хора. Хаджията им разправяше как в най-потайна доба през нощта Св. Никола излизал от северната врата на олтаря, минавал пред иконите и влизал през южната.

- Който е буден, може и да го види. Той отваря вратата, подрънква и се чува лек шум от стъпките му - казваше хаджията, за да предизвика интерес у слушателите да не заспиват, та да го видят.

Аз си легнах към среднощ и съм заспал. Заспали бяха и другите. Сутринта като се събудихме, оказа се, че никой не бил буден и никой не е видял Свети Никола. Само хаджията казваше, че чул подрънкването, но не се открил, не събудил и никого, защото не бивало да се дига шум. Но и той не беше видял нищо, а казваше тъй, за да предизвиква почуда у хората и усилва вярата им.

Сутринта черквата почна да се пълни с хора, хаджийката рано още си бе прибрала дрехите, почна служба, пееха попове и др. Стоях до някое време, когато пусна черквата, и си заминах за Смолян. Там жената се бе безпокоила къде съм бил през нощта, но като й казах, че съм спал в устовската черква "Св. Никола", остана изненадана и се учуди как съм решил и съм я оставил самичка. Това мое нощуване се бе разчуло из религиозните хора, които си го обяснявали посвоему: че ми се явило нещо и насочило натам, че някакъв дух ми известил това като воля на светците, че ми се присънило нещо тайнствено и пр., и пр. А аз направих това само от любопитство, да видя как се прекарва една нощ в тая черква, която от простите вярващи хора се смяташе за чудотворна...

© Петър Маринов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.10.2007
Петър Маринов. Някога... (Книга втора). Съст. Александър Маринов. Варна: LiterNet, 2007.

Други публикации:
Петър Маринов. Някога... 2. Съст. Александър Маринов. Пловдив: АДГ, 2006.